Емилио Салгари
Черният корсар (33)

XXXIII
ОБЕЩАНИЕТО НА КАСТИЛСКИЯ БЛАГОРОДНИК

Един мъж слезе от мостика и спря пред Черния корсар, когото вече бяха развързали.

Беше старец с внушителен вид, с дълга бяла брада и широки плещи и гърди, надарен с яко телосложение, въпреки неговите петдесет и пет или шестдесет години. Приличаше на някой от старите венециански дожове, които са водили в победен бой венецианските галери срещу отоманските корсари. Подобно на ония горди предводители носеше великолепна гравирана ризница, а на бедрото — дълга сабя, която още можеше умело да върти. В пояса му бе затъкната кама със златна дръжка. Останалата част от облеклото му беше испанско, с широки ръкави на буфани от черна коприна, черна риза и дълги ботуши над колената от същия цвят, със сребърни шпори.

— Добре виждате, кавалере, — че щастието е на моя страна. Бях обещал да обеся всички ви и ще удържа на думата си.

При тези думи Корсарът вдигна поривисто глава и му хвърли поглед, изпълнен с презрение.

— Предателите имат късмет, но не за дълго. Убиецо на моите братя, извърши пъкленото си дело! Синьорите на Вентимилня не се страхуват от смъртта.

— Вие поискахте да се мерите с мен — отвърна старецът студено. — Загубихте играта и ще платите.

— Е, добре, обесете ме, предателю!

— Не тъй скоро.

— Какво чакате?

— Не е дошло време. Бих предпочел да ви обеся в Маракаибо, но тъй като вашите са в града, ще дам зрелището на ония в Гибралтар.

— Нещастнико! Не ти ли стигна смъртта на братята ми?

През очите на стария херцог премина жесток блясък.

— Не — каза той тихо. — Вие сте един опасен свидетел на онова, което се случи във Фландрия, за да ви оставя жив. Ако днес не ви убия, утре вие ще ме затриете. Може би не ви мразя толкова, колкото предполагате — браня се, това е всичко, или по-точно отърсвам се от враг, който няма да ме остави на спокойствие, докато съм жив.

— Тогава убийте ме, защото ако се изплъзна от ръцете ви, още утре ще подновя борбата срещу вас.

— Знам — рече старецът след кратко размишление. — И все пак, ако поискате бихте могли да избегнете позорната смърт, която ви очаква като флибустиер.

— Казах ви, че не се страхувам от смъртта — рече гордо Корсарът.

— Познавам храбростта на синьорите от Вентимилия — отвърна херцогът мрачно. — Били са се редом с мен, за да мога да оценя безкрайната смелост и презрението им към смъртта.

Направи няколко крачки по мостика на каравелата с наведена глава и мрачен поглед, после изведнъж се насочи към Корсара и подхвана:

— Вие няма да повярвате, кавалере, но вече съм уморен от жестоката борба, която водите срещу мен и бих бил щастлив, ако най-после тя престане.

— Да — каза Корсарът иронично. — И като заключение ще ме обесите.

— Ако ви върна свободата, как бихте постъпили след това?

— Бих подхванал борбата с още по-голямо ожесточение, за да отмъстя за братята си — отвърна кавалерът от Вентимилия.

— Тогава ме принуждавате да ви убия. Бих ви подарил живота, за да сподавя угризенията, които понякога обземат сърцето ми, ако бихте се съгласили да се откажете завинаги от отмъщението си и се завърнете в Европа. Но ако не приемете тези мои условия, ще ви обеся, както постъпих с Червения и Зеления корсар.

— Както убихте най-малкия ми брат във Фландрия…

— Млъкнете — викна херцогът със задавен глас. — Защо ми припомняте миналото? Нека го забравим.

— Изпълнете мрачното си дело на предател и убиец — продължи Корсарът. — Убийте и последния синьор на Вентимилия, но ви предупреждавам, че борбата няма да престане, защото друг корсар, смел и страшен, ще изпълни клетвата ми. Той няма да ви даде ден покой и ще ви гони, докато не паднете в ръцете му.

— И кой ще бъде той?

— Олонеца.

— Добре, ще обесим и него.

— Или той вас. Пиетро настъпва към Гибралтар и след няколко дни ще бъдете в ръцете му.

— Вярвате ли? — попита херцогът иронично. — Гибралтар не е Маракаибо и мощта на флибустиерите ще се прекърши под стените на испанската крепост. Нека Олонеца дойде да си получи заслуженото.

После се обърна към моряците и каза:

— Откарайте пленниците в трюма и бдете непрестанно над тях. Спечелихте наградата, която ви обещах, и ще я имате в Гибралтар.

След тези думи обърна гръб на Корсара и се отправи към кърмата, за да слезе в каютата си. Вече бе стигнал до стълбите, когато граф ди Лерма го спря.

— Господин херцог, решен ли сте да обесите Корсара?

— Да — отвърна старецът с решителен тон. — Той е корсар, враг на Испания и заедно с Олонеца е предвождал нападението над Маракаибо. За това ще умре.

— Той е благороден и храбър мъж, господин херцог.

— Какво значение има?…

— Жалко е да се погубват такива хора.

— Той е враг, господин графе.

— Но аз не бих го убил.

— Защо?

— Сигурно знаете, господин херцог, че се носи слух за залавянето на вашата дъщеря от флибустиерите на Тортуга.

— Наистина — въздъхна старецът. — Но още нямаме потвърждение, че корабът, на който се намираше, е заловен.

— А ако слухът се окаже верен?

Ван Гулд погледна графа с разтревожени очи.

— Да не би да сте научили нещо? — попита с нескрит страх.

— Не, господин херцог, но мисля, че ако дъщеря ви наистина е в ръцете на флибустиерите, бихте могли да я размените срещу Черния Корсар.

— Не, графе — отвърна старият губернатор с решителен тон. — С една голяма сума пари бих могъл да откупя дъщеря си, ако е била разкрита — нещо, в което се съмнявам, защото взех всички мерки да пътува инкогнито, докато освобождавайки Корсара, никога не бих бил сигурен за живота си. Дългата борба, която трябваше да водя срещу него и братята му, ме изтощи и е време тя да престане. Господин графе, съберете хората си и вдигнете платна към Гибралтар.

Граф Лерма се поклони без да отговори и се отправи към горната палуба, мърморейки под носа си:

— Благородникът трябва да удържи на думата си.

Междувременно лодките бяха започнали да прекарват хората, които бяха взели участие в безплодната атака на върха. Щом и последният моряк се качи, графът нареди да развият платната, но преди да вдигне котва минаха няколко часа, и на херцога, който бе започнал да нервничи, бе обяснил, че каравелата била заседнала на пясъчна плитчина, така че трябвало да чакат прилива, за да започнат маневрите.

Едва късно следобед платноходът дигна котва и потегли.

След като мина покрай брега на островчето, насочи се към устието на Кататумбо и тук остана да дрейфува, на почти три мили от брега.

В тази част на обширното езеро цареше пълно спокойствие, поради широката извивка на бреговата ивица. Херцогът няколко пъти се бе качил на палубата и нетърпелив да стигне в Гибралтар час по скоро, бе наредил на графа моряците да теглят каравелата на буксир с лодките. Последният обаче му отговори, че хората му са много уморени и че плитчините не позволяват да маневрира свободно.

Към седем вечерта бризът започна да духа и платноходът можа отново да потегли, но без много да се отдалечава от брега.

Граф Лерма, след като вечеря в компанията на херцога, застана зад кормилния лост, край пилота, разговаряйки тихо с него. Изглежда му даваше дълги напътствия за нощното плаване, за да не се натъкне на многобройните плитчини, които от устието на Кататумбо се простират чак до Санта Роса — малко селище на няколко часа от Гибралтар. Този тайнствен разговор продължи до десет вечерта, когато херцогът се прибра в каютата си да почива, после графът остави кормилото и като се възползува от тъмнината, слезе незабелязан от екипажа в трюма.

— Да става каквото ще — рече си той полугласно. — Граф Лерма ще си плати дълга.

Запали един фенер и освети няколко души, които дремеха на пода.

— Кавалере — рече той тихо.

Единият от хората се надигна до кръста, макар ръцете му да бяха яко вързани отзад.

— А, вие ли сте графе — каза Корсарът. — Може би идете да ми правите компания?

— Не, ида за друго, по-добро — отвърна кастилецът. — Време е да си платя дълга.

— Не ви разбирам.

— Как, забравихте ли веселата случка в къщата на нотариуса?

— Не, графе.

— Тогава си спомняте, че през оня ден вие ми пощадихте живота.

— Вярно е.

— Сега ида да изпълня обещанието си. Днес вие сте в опасност, така че на мен се следва да ви направя услуга, която безспорно ще оцените.

— Обяснете се по-ясно, графе.

— Ида да ви спася, синьор.

— Да ме спасите! — възкликна изненадан Корсарът. — А не помислихте ли за херцога?

— Сега той спи, кавалере.

— Но утре ще е буден.

— Е, и какво от това?

— Просто ще обеси вас, вместо мен. Помислихте ли за това, графе? Вие знаете, че Ван Гулд не се шегува.

— Мислите ли, кавалере, че той би се усъмнил в мен? Вярно, фламандецът е хитър, но не вярвам да дръзне да ме обвини. Още повече каравелата е моя, екипажът ми е верен и ако опита да посегне на мен, ще разбере, че е сбъркал. Повярвайте ми, херцогът тук не е обичан заради високомерието и жестокостта си. Може би няма да постъпя добре като ви освобождавам в момент, в който Олонеца е надвиснал над Гибралтар, но преди всичко съм джентълмен и трябва да спазвам обещанията си. Вие спасихте живота ми, сега аз, ще спася вашия и ще бъдем квит. Ако по-късно съдбата ни срещне в Гибралтар, вие ще изпълнявате вашия корсарски дълг, аз моя на испанец и ще се бием като двама заклети врагове.

— Не като заклети врагове, графе.

— Тогава ще се бием като двама джентълмени, които служат под различни знамена — рече кастилецът с достойнство.

— Така да бъде, графе.

— Тръгвайте, кавалере. Ето, оставям ви една секира, която ще ви послужи да отворите капака на люка, и няколко ками, за да се браните от зверовете, когато стъпите на сушата. Сега внимавайте: една от лодките е вързана за кораба отзад; доплувайте до нея, срежете въжето и гребете към брега. Нито аз, нито пилотът ще видим нещо. Сбогом, кавалере. Надявам се да ви видя под стените на Гибралтар и още един път да кръстосаме саби с вас.

След тези думи графът разряза въжето, което стягаше ръцете на Корсара, даде му оръжието и се отдалечи с бързи крачки, изчезвайки по стълбата нагоре.

Корсарът остана няколко мига неподвижен, все още изненадан от великодушната постъпка на кастилеца, после, като се убеди, че наоколо му всичко е тихо и спокойно, разбуди Ван Щилер и Кармо.

— Тръгваме, приятели.

— Тръгваме? — учуди се Кармо и разтвори широко очи. — За къде, капитане? Вързани сме като чували с картофи, а вие искате да тръгваме.

Корсарът взе една от камите и с няколко замаха разряза въжетата, които държеха в плен двамата му другари.

— Гръм! — възкликна Кармо.

— И мълния! — добави хамбургчанинът.

— Свободни ли сме? Какво се случи, синьор? Да не би онзи мошеник губернаторът да иска изведнъж да се покаже толкова великодушен към нас?

— Не говорете и ме следвайте!

Корсарът стискаше в ръка брадвата и се насочи към една от бойниците на бакборда, запречена от две големи дъски. Използувайки момента, в който моряците на пост вдигнаха някаква врява, понеже обръщаха кораба на борд, издъни с четири силни удара двете дъски, при което се откри достатъчно място, за да се провре един човек.

— Внимавайте да не ви изненадат — каза на флибустиерите. — Ако държите на живота си, бъдете крайно предпазливи.

Мина пръв през отвора и увисна навън, като се държеше с ръка за една от дъските. Бордът се оказа толкова нисък, че се озова до кръста във водата. Изчака една вълна да се разбие в борда, после се отпусна и заплува все покрай борда, за да не го забележат моряците отгоре. Миг по-късно Кармо и хамбургчанинът го настигнаха, стискайки между зъбите си камите на кастилеца.

Оставиха каравелата да ги отмине, после зърнаха лодката, вързана с дълго въженце за кърмата, с четири замаха стигнаха до нея и като си помагаха един друг, за да поддържат равновесие, се метнаха вътре.

Корсарът вдигна очи към кърмата на платнохода и на мостика му разграничи една човешка фигура, която му махаше с ръка за сбогом.

— Ето едно благородно сърце — промълви, разпознавайки кастилеца. — Бог да го пази от гнева на Ван Гулд!

Разпънала всичките си платна, каравелата бързаше към Гибралтар, без някой от борда й да подозира за бягството на опасните пленници. Гледаха я още няколко минути как цепи вълните пред себе си, после изчезна зад няколко малки, гористи островчета.

— Богове! — възкликна Кармо, нарушавайки тишината, която цареше в лодката. — Още не знам дали съм буден, или сънувам. Като си помисля, че допреди малко бяхме вързани като добичета в мазето на каравелата, а сега дишаме свободни морски вятър, просто не ми се вярва. Какво впрочем се случи, капитане? Кой ни помогна да се изскубнем от лапите на стария човекоядец?

— Граф ди Лерма.

— Аха, това се казва джентълмен! Ако го срещнем в. Гибралтар ще го пощадим, нали Ван Щилер?

— Ще се отнасяме с него като брат от брега — отвърна хамбургчанинът. — Да потегляме ли, капитане?

Корсарът не отговори. Внезапно беше се надигнал и гледаше внимателно на север линията на хоризонта.

— Приятели — рече той с развълнуван глас. — Не забелязвате ли нещо там?

Двамата флибустиери също бяха се изправили и гледаха на север. Там, където линията на хоризонта се сливаше с водите на голямото езеро, множество светли точки, прилични на звезди, блещукаха в далечината.

— Това са светлините на приближаващи се лодки — каза Ван Щилер.

— Възможно ли е Пиетро вече да настъпва към Гибралтар? — рече сякаш на себе си Корсарът и в очите му заигра весел блясък. — Ако излезе така, все още не е късно да отмъстя за братята си.

— Да, капитане, — рече Кармо. — Тези светящи точки са фенери на лодките и корабите. Сигурен съм, че това е Олонеца.

— Бързо, на брега! Ще запалим голям огън да ни видят и да дойдат да ни приберат.

Кармо и Ван Щилер грабнаха веслата и загребаха с всички сили към брега, който беше на три-четири мили от тях.

Половин час по-късно тримата корсари стигнаха сушата край малък залив, който все пак спокойно можеше да побере пет-шест малки платноходи. Веднага след това събраха сухи клони и запалиха огромен огън, който можеше да се види на петнадесет мили в морето.

Светлите точки бързо идеха към тях.

— Приятели — викна Корсарът, който се бе изкачил на една скала. — Пристига флотата на Олонеца!