Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антилски корсари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Corsaro Nero, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 39 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2009)
Сканиране
Стоян Димитров
Корекция
Сергей Дубина

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Емилио Салгари. Черният корсар

Издателство „Отечество“, София, 1981

Художник МАРИО ВЪТКОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МИНА ПЕТРОВА

 

Emilio Salgari. Il corsaro nero

Edizioni Paoline, Roma 1977

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна редакция: Светослав Иванов, 2009
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Даниел Б.)

XXIII
ДВУБОЙ НА ЖИВОТ И СМЪРТ

На петдесет стъпки от тях, в края на туфа дървета боабаб, един звяр с гордата осанка на тигър, макар и по-дребен, дебнеше край брега на саваната, в онази поза, която заемат котките преди да скочат върху мишка.

Дължината му беше повече от два метра, следователно един от най-големите екземпляри на рода си, с опашка достигаща осемдесет и повече сантиметра, с къс и як врат като на млад бик, яки, мускулести крака, въоръжени със страшни нокти. Козината му беше необикновено красива, гъста и мека, жълто-червеникава в основата си, опръскана с черни петна, по-дребни по хълбоците, а по гърба му едри, сливащи се в ивица.

За флибустиерите не беше трудно да разпознаят в това животно най-опасният хищник на двете Америки — ягуарът, който е по-опасен от когуара, а може би и от сивите мечки в Скалистите планини.

Живеят, най-вече във влажните гори и бреговете на саваните и големите реки, особено на Рио де ла Плата, Амазонка и Ориноко. Пораженията, които тези зверове нанасят, са ужасни; нападат всички живи същества, понеже апетитът им е ненаситен. От тях не могат да убегнат нито маймуните, предвид бързината, с която ягуарите се катерят по дърветата, нито добитъкът и конете от чифлиците, над които хищникът връхлита отгоре и пречупва с един удар на лапата си гръбначния им стълб. Дори големите костенурки аруа не са пощадени, защото дългите и остри нокти на ягуара изтръгват вкусното им месо изпод твърдата черупка. Затова пък хранят дълбока ненавист към кучетата, и макар да не обичат твърде месото им, ги давят посред бял ден в индианските селища. Няма пощада и за хората и много нещастни индианци стават жертва на тия свирепи животни.

Ягуарът, който дебнеше на брега на саваната, сякаш не беше забелязал близостта на флибустиерите, защото не прояви никакво безпокойство. Бе приковал очи в мътните води на голямото тресавище и явно следеше някаква своя жертва, която се криеше под широките листа на водните лилии. Леко помръдваше мустаци, показвайки по този начин нетърпението и яда си, а дългата му опашка описваше бавни полукръгове, без да издава никакъв шум.

— Какво чака? — попита Корсарът, който изглежда беше забравил Ван Гулд и хората му.

— Дебне някаква жертва — отвърна каталонецът. — Вижте там, под листата — не ви ли се мярка някаква муцуна?

— Това е краят на муцуната на кайман — обади се негърът.

— Кайман ли? — попита Корсарът.

— Да, господарю.

— Нима дръзват да нападат тия страшни влечуги?

— Да, синьор — рече каталонецът. — Ако запазим мълчание, ще присъствуваме на страшна борба.

— Да се надяваме, че няма дълго да продължи.

Групата не чака дълго. Листата на водните лилии се разместиха и се появиха две огромни челюсти с дълги, триъгълни зъби.

Като видя кайманът да се приближава, ягуарът се повдигна и леко отстъпи, но това движение не бе продиктувано от страх, а явно да привлече неприятеля си на сушата и го лиши от най-важното средство за отбрана — подвижността.

Подлъган от този ход, кайманът удари силно с опашка по водата, вдигайки цял гейзер от пръски и водни лилии и и се насочи стремително към брега. Щом стъпи на сушата, флибустиерите видяха един огромен кайман, дълъг почти пет метра, с гръб покрит с водни лишеи и треви, порасли на калта, загнездена между едрите му кокалени люспи. Отърси се от водата, стъпи здраво на късите си задни крака и издаде вик, подобен на плача на новородено дете, който би трябвало да бъде вик на предизвикателство.

Вместо да го нападне, ягуарът направи нова крачка назад и остана сгърчен, готов за скок.

Царят на джунглата и царят на блатната савана се гледаха няколко минути мълчаливо с жълтите си очи, които изпускаха свирепи отблясъци, после ягуарът издаде къс рев и съскане, като ядосана котка.

Ни най-малко уплашен, кайманът изкачи тинестия бряг, като размахваше тежката си опашка наляво и надясно.

Това беше очакваният момент от хитрия ягуар. Щом видя противника си излязъл на сушата, отскочи като пружина, полетя и се стовари върху него, но макар ноктите му Да бяха здрави като стомана, срещнаха бронята на влечугото, която и куршум мъчно може да пробие. Бесен от неуспеха на това първо нападение, извърна се мълниеносно и удари каймана с лапата по главата, изтръгвайки едното му око, после с нов скок се отдръпна.

Влечугото издаде продължително мучене на болка и гняв. Лишено от едното си око, вече не можеше да бъде равностоен противник на ягуара и бързо се опита да се върне назад в саваната, като мяташе яростно опашка в калта Ягуарът, който беше нащрек, скочи втори път, но този път не се опита да порази непробиваемата броня, а с премерен удар разпра отдясно корема на крокодила, откъдето потекоха черва. Явно, раната беше смъртоносна, но крокодилът изглежда имаше още много сили, за да се признае за победен. Разтърси силно гърба си и отхвърли ягуара на земята, като в същото време се стрелна отгоре му със зинала уста, надявайки се да го пререже надве с острите си зъби. Но понеже разполагаше с едно око, челюстите му тракнаха встрани и отсякоха само опашката на ягуара.

Ревът, който хищникът нададе, беше ужасен и оглушителен.

— Нещастното животно! — възкликна Кармо. — Ще стане за срам на цялата джунгла без опашка.

— Ще си върне за това — рече каталонецът.

Сега кръвожадният хищник се бе обърнал към влечугото, скочи, вкопчи се в муцуната му и почна да къса месата му със сляпа ярост. Облян в кръв и тежко наранен, вече напълно ослепен, крокодилът отстъпваше към тресавището. Опашката му биеше във всички посоки, челюстите му се разтваряха и затваряха с трясък, без да успее да се отскубне от звяра, който гризеше главата му. В един миг и двамата паднаха във водата, където борбата продължи сред кървава пяна, но скоро ягуарът се показа на брега. От козината му се стичаше тиня и кръв, видът му бе повече от жалък — без опашка, с пречупен крак и одран гръб. Изкачи се бавно, по брега, като от време на време се обръщаше да погледне към саваната, стигна гъсталака и изчезна от погледа на флибустиерите, надавайки последен, заканителен вой.

— Смятам, че си получи заслуженото — рече Кармо.

— Да, но кайманът вече е мъртъв и утре като изплува на повърхността, ще послужи за закуска на ягуара — отвърна каталонецът.

Черният Корсар даде знак за тръгване и всички минаха покрай мястото на ужасната схватка, вървейки все до брега. Сега пътят им бе по-лек, отколкото през джунглата, защото тук растителността бе различна. Но трябваше да се пазят от влечуги, които изобилствуваха около саваната и особено онези, които убягват от погледа, защото цветът им се слива с околната среда. За щастие такива не срещнаха, но се натъкнаха на безброй птици, които кръжеха на големи ята над тях. Освен блатните птици срещнаха много красиви речни фазани с пъстри пера и дълги опашки, орляци шумни зелени, жълти и червени папагали, дребни като косове, а други, по-големи, наречени какаду, се открояваха със сините си крила и жълти гърди.

Появяваха се и групички маймуни, дошли от джунглата. Някои от тях, с дълга бяла брада, приличаха на старци. Майките вървяха след мъжкарите и носеха на раменете си малките, но щом зърнеха флибустиерите побягваха, като оставяха мъжкарите да прикриват отстъплението.

По обяд, забелязвайки колко хората му са уморени от десетчасовия поход, Корсарът даде знак за почивка. В желанието си да запазят малкото хранителни запаси, които носеха със себе си, и които можеха да се окажат крайно необходими в джунглата, веднага тръгнаха да търсят дивеч и плодове. Ван Щилер и негърът се заеха с дърветата и имаха щастието да открият недалеч от бреговете на саваната една разкошна палма бакаба, която при разрез на кората й изпуска нещо като вино; след това се натъкнаха на джабутикабейра — шест-седем метрово дърво, чийто едри плодове са като нашите портокали.

Кармо и каталонецът от своя страна се нагърбиха с дивеча, защото трябваше да помислят и за вечерята. Тъй като по бреговете на саваната се виждаха само птици, които мъчно можеха да свалят без дребни съчми, решиха да доближат до гората, като се надяваха да ударят някое кариаку — животни прилични на дивите кози, или някое пекари, родственик на дивото прасе.

Каталонецът спря, ослуша се, за да долови някакъв шум, който да му подскаже близостта на дивеч, но наоколо цареше пълна тишина.

— Страхувам се, че ще трябва да посегнем на запасите си — рече, клатейки глава. — Може би се намираме във владенията на някой ягуар и дивечът отдавна е побягнал.

— Струва ми се невероятно в тези гори да не открием поне една котка.

— Котки и то какви, сами се убедихте.

— Тогава, ако срещнем ягуар, ще го убием.

— Месото на тия зверове хич не е лошо, особено гарнирано с червено зеле. Но я почакай, като че ли виждам нещо Друго — рече каталонецът.

— Някоя козичка може би…

— Погледни нагоре, не виждаш ли да лети една едра птица? Това е птицата гуле-гуле. А ето още една, а след нея и други.

— Убий я с един куршум, ако те бива — рече подигравателно Кармо. — Пък и нямам доверие в твоите гуле-гуле.

— Не настоявам, че мога да улуча, но ако не знаеш, ще ти кажа, че тези птици ще ни посочат къде да открием превъзходен дивеч.

— Какъв, например?

— Диви прасета.

— Я обясни по-ясно, че както ми се е дояло свинска пържола, хич не ми е до шеги.

— Тия птици, които имат необикновено остър поглед, откриват отдалеч дивите прасета и бързат да напълнят стомаха си…

— Със свинско!

— Нищо подобно. С червеи и насекоми, които прасетата изравят с муцуните си, докато търсят корени и луковици.

— Много добре. Тогава да проследим птиците, докато не сме ги загубили от погледа си и да бъдем готови. Ами ако испанците чуят изстрелите ни?

— Тогава Корсарът ще остане без обяд.

— Говориш като напечатана книга, приятелю. По-добре да ни чуят и си напълним тумбаците, отколкото да останем без сили и да не можем да ги преследваме.

— Тихо!

— Какво, прасетата ли?

— Не знам, някакво животно се приближава към нас. Не чуваш ли шумоленето на листата?

— Да, чувам.

— Да бъдем готови за стрелба.