Емилио Салгари
Черният корсар (13)

XIII
ТАЙНСТВЕНИ ОЧАРОВАНИЯ

„Мълния“ бавно следваше курса си на север, за да стигне бреговете на Санто Доминго и да навлезе в широкия канал между този остров и Куба. Затруднен от силното течение на гълфстрийма, което идва от Атлантика, навлиза поривисто в Антилското море, забързано към бреговете на Централна Америка, за да излезе накрая, след една голяма обиколка на Мексиканския залив, край Бахамските острови и южните брегове на Флорида, корсарският кораб трудно напредваше и заради линейния кораб, който теглеше на буксир. За щастие времето се задържа ясно и това бе истинско щастие, защото иначе трябваше да изоставят на яростта на вълните голямата плячка, завладяна на такава висока цена. А ураганите, които разтърсват Антилските морета са тъй ужасни, че човек мъчно би могъл да си представи разрушителната им сила.

Тия места, които изглеждат благословени от природата, тези плодородни острови, поставени под един несравним климат и под небе, чиято синева съперничи на толкова възпяваното италианско небе, често са подложени, следствие силните източни ветрове и течението на гълфстрийма на страхотни бедствия, които помитат всичко за няколко часа. Тези урагани и бури опустошават богати плантации, изкореняват цели гори, сриват градове и села; ужасни морски вълнения надигат невероятни вълни, които с бяс се разбиват на брега, повличайки закотвените там кораби, а нечувани земетресения погребват в земните недра хиляди души.

Но добрата звезда се усмихваше на флибустиерите, защото, както казахме, времето се задържа прекрасно и обещаваше спокойно плаване до Тортуга.

„Мълния“ плуваше кротко по тия изумрудени води, изопнати като платно и прозрачни като кристал, та човек можеше да види сто лакти надолу снежнобялото легло на залива, покрито с корали. Светлината се отразяваше в тия бели пясъци, правеше водата да изглежда още по-бистра и на човек се завиваше свят, ако се загледаше по-дълго в тях. Чудни риби се плъзгаха във всички посоки, като си играеха и се преследваха, а не рядко от дъното изплуваха с мощен удар на опашката акули, дълги понякога двадесет стъпки, с глава като чук и големи, стъкленочервени очи от двете страни на огромната им уста, въоръжена с дълги, триъгълни зъби.

Два дни след пленяването на испанския военен кораб се надигна благоприятен вятър и „Мълния“ се понесе в този откъс на морето, включен между Ямайка и западния край на Хаити, насочвайки се бързо към Куба.

Черният Корсар, след като остана дълго затворен в каютата си, щом чу, че пилотът съобщава за появата на високите планини на Ямайка, излезе на палубата. Но все още бе в плен на онова необяснимо безпокойство, обзело го през онази вечер, в която бе поканил младата фламандка. Не оставаше за миг спокоен — разхождаше се нервно по мостика, замислен и мълчалив, не разменяше дума с никого, дори със заместника си Морган. Задържа се половин час на палубата, погледна разсеяно планините на Ямайка, които ясно се очертаваха на светлия хоризонт с подножия, потопени в морето, после сякаш обзет от някаква мисъл или неудържимо изкушение се изкачи на мостика и закова поглед върху носа на испанския кораб, отстоящ на шестдесет крачки, колкото беше дълго и въжето, което го теглеше. Потръпна и понечи да се оттегли, но спря веднага, а мрачното му лице просветна и бледнината му прие леко розов цвят, който се задържа само миг. На носа на испанския кораб бе видял една бяла фигура, облегната на скрипеца — младата фламандка, загърната в бял халат, с пуснати руси коси върху раменете, които сутрешният бриз разпиляваше в художествен безпорядък. Лицето и бе обърнато към флибустиерския кораб с очи приковани на кърмата, или по-точно — към Черния Корсар. Стоеше неподвижна, с брадичка опряна на двете ръце, в съзерцателна поза.

Черният Корсар не бе направил никакъв знак, дори да я поздрави. Бе се облегнал на фалшборда с двете си ръце, сякаш се страхуваше, че някаква сила може да го повлече нататък. Очите му бяха приковани в очите на младата жена. Изглеждаше омагьосан от синия блясък на тези очи, но този захлас за човек със закалката на Корсара трая минута. Сякаш разкаян, че се е поддал на очарованието на тези очи, Корсарът отдръпна ръцете си с рязко движение и направи крачка назад. Погледна кормчията, на две крачки от него, после морето, издигна очи към платната и направи нови две крачки назад, сякаш се страхуваше да не изгуби от очи кораба си, след което отново се загледа в младата фламандка. А тя не помръдваше. Все така облегната на скрипеца, с брадичка опряна на дясната ръка, не сваляше поглед от Корсара. Зениците на големите й очи излъчваха жив, обаятелен плам.

Комендантът на „Мълния“ продължаваше да отстъпва бавно и колебливо, сякаш изпитваше немощ да се отскубне от очарованието на тази магия. Бе станал по-блед от всякога, ръцете му трепереха. Щом стигна края на палубата, все отстъпвайки той се изкачи на командния мостик, където спря за минута, после продължи, докато накрая се блъсна в Морган.

— Простете — каза смутено и по лицето му отново изби руменина.

— И вие ли гледате цвета на слънцето, синьор? — попита го вторият офицер.

— Какво му е на слънцето?

— Вижте го.

Корсарът вдигна очи и видя, че доскоро яркото слънце бе забулено от кървав воал и наподобяваше нажежен метален диск. Обърна се към планините на Ямайка и видя, че сега техните върхове изпъкваха още по-ясно, сякаш огрени от нова светлина. По лицето на Корсара се появи ново безпокойство, погледът му отново отиде към испанския кораб и спря върху младата фламандка, която не бе напуснала предишното си място.

— Ще имаме ураган — рече с глух глас.

— Всичко говори за това — отвърна Морган. — Усещате ли тази гадна миризма, която се носи от морето?

— Да, но виждам, че и въздухът помътнява. Това са Признаците на ужасните урагани, които връхлитат над Антилите.

— Вярно е, капитане.

— Дали ще загубим плячката си?

— Искате ли един съвет, синьор?

— Говорете, Морган.

— Прехвърлете половината от нашия екипаж на испанския кораб.

— Мисля, че имате право. Но ще съжалявам за моя екипаж, ако онзи кораб иде на морското дъно.

— Там ли ще оставите херцогинята?

— Младата фламандка… — рече Корсарът и сбърчи чело.

— По-добре ще се чувствува на нашия кораб, отколкото на испанския.

— Ще ви бъде неприятно, ако се удави, така ли? — попита Корсарът, като се обърна рязко и прикова очи в Морган.

— Мисля, че тази херцогиня струва доста хиляди пиастри.

— А, да… Вярно е. Трябва да си плати откупа.

— Искате ли да я прехвърля на нашата палуба преди вълните да ми попречат?

Корсарът не отговори. Бе започнал да се разхожда по Палубата, напълно погълнат в себе си. Продължи така няколко минути, после спря внезапно пред Морган и го попита от упор:

— Мислите ли, че някои жени могат да бъдат фатални.

— Какво искате да кажете? — попита Морган изненадан.

— Способен ли сте да обичате една жена, без да ви е страх?

— Защо не?

— Не смятате ли, че една красива девойка е по-опасна от един кръвопролитен абордаж?

— Понякога да, но знаете ли, коменданте, какво казват нашите хора от Тортуга, преди да си изберат другарка измежду жените, които правителствата на Франция и Англия изпращат тук, за да си намерят съпруг?

— Никога не съм се интересувал от браковете на нашите флибустиери.

— Те казват точно тези думи: „За онова, което си правила досега, о жено, не ти искам сметка и ти прощавам, но за онова, което ще вършиш занапред, ми дължиш обяснение“, и удряйки по цевта на пушката, добавят: „ето кой ще отмъсти за мен, ако пропаднеш отново“.

Черният Корсар дигна рамене и рече:

— Имах намерение да говоря за много по-различни жени от ония, които ни пращат отвъдморските правителства.

Спря за миг, после посочи младата херцогиня, която не бе помръднала от мястото си, и продължи: — Какво ще кажете за онази девойка, Морган?

— Че е едно от най-прекрасните създания, които човек може да срещне из моретата на Антилите.

— Не ви ли плаши?

— Онова девойче?… Не разбирам защо.

— А мен ме плаши, Морган.

— Вас? Човекът, когото наричат Черния Корсар? Шегувате ли се, коменданте?

— Не — отвърна Корсарът. — Понякога се опитвам да чета в книгата на моята съдба: една циганка от моята родина ми предсказа, че първата жена, която обикна, ще бъде фатална за мен.

— Глупости, капитане.

— Но какво бихте казали, ако добавя, че онази циганка бе предсказала на тримата ми братя, че единият ще умре при нападение на предатели, а другите двама ще бъдат обесени. А вие знаете, че това тъжно предсказание се сбъдна.

— И после?

— Че ще умра в морето, далеч от моето отечество, от ръката на любимата жена.

— За бога! — промълви Морган и потръпна. — А тази циганка може да се лъже относно четвъртия брат.

— Не — отвърна Корсарът с мрачен глас. Поклати глава, остана няколко минути замислен, после добави: — Да става каквото ще!…

Слезе от командния мостик, отиде на носа, където бе зърнал африканеца да разговаря с Кармо и Ван Щилер, и им извика:

— Спуснете голямата лодка. Доведете на борда на моя кораб херцогиня Велтендрем и свитата й.

Докато двамата моряци и негърът бързаха да изпълнят нареждането, Морган подбра тридесет моряка, които да изпрати в подкрепление на ония, намиращи се вече на борда на линейния кораб, предвиждайки че скоро ще стане нужда да отреже буксира.

Четвърт час по-късно Кармо и другарите му се завръщаха. Фламандската херцогиня, двете и компаньонки и двамата пажове се изкачиха на борда на „Мълния“, където ги чакаше Корсара.

— Някакво важно съобщение ли имате да ми направите, кавалере? — попита младата жена, като го гледаше в очите.

— Да, синьорина — отвърна Корсарът и се поклони.

— И какво е то?

— Ще бъдем принудени да изоставим вашия кораб на неговата участ.

— По каква причина? Преследват ли ни?

— Не, но ни заплашва ураган, който ще ни принуди да отрежем въжето за буксир. Може би вие не познавате ужасните бури в този голям залив, когато вятърът задуха.

— И се страхувате да не загубите пленницата си, така ли, кавалере? — попита фламандката и се усмихна.

— Моята „Мълния“ е по-сигурна от вашия кораб.

— Благодаря за любезността ви, кавалере.

— Не ми благодарете, синьорина — отвърна Корсарът, замислен. — Може би този ураган ще бъде съдбоносен за някого.

— Съдбоносен! — възкликна изненадана херцогинята. — А за кого?

— Това ще се разбере по-късно.

— Но защо, обяснете ми.

— Всичко е в ръцете на съдбата.

— И за вашия кораб ли се страхувате?

По устните на Корсара се появи усмивка.

— Моята „Мълния“ е кораб, който може да се опълчи на небесните светкавици и гнева на морето, а аз — човекът, който знае да го управлява през вълните и ветровете!

— Знам, но…

— Излишно е да настоявате за повече обяснения, синьорина. За това ще има грижа съдбата.

Посочи й входа на каютата и като свали шапка, добави:

— Приемете гостоприемството, което ви предлагам, а аз ще ида срещу смъртта и участта си.

Постави шапката на главата си и се качи на командния мостик, а междувременно спокойствието, което дотогава цареше над морето, рязко бе нарушено, сякаш сто смерча се зададоха откъм малките Антили.

Лодките, които бяха откарали тридесетте моряка на борда на испанския кораб, се завърнаха и сега екипажът на „Мълния“ ги изкачваше със скрипеца.

Последван от Морган на командния мостик, Корсарът наблюдаваше небето на изток. Голям тъмночервен облак с огнени бордове се задаваше страховито откъм хоризонта, гонен безсъмнено от неудържим вятър, а слънцето, което се готвеше да залезе, помътняваше все повече, сякаш мъгла препречваше пътя на неговите лъчи.

— В Хаити ураганът вече се разразява — рече Корсарът на Морган.

— А по този час може би и малките Антили търпят опустошението му — добави Морган. — След час и това море ще стане страховито.

— Как бихте постъпили в нашия случай?

— Бих потърсил убежище в Ямайка.

— Моята „Мълния“ да побегне от урагана? О, това никога — възкликна гордо Корсарът.

— Но вие знаете, нали синьор, колко ужасни са Антилските урагани…

— Знам, но искам да изляза насреща им. Може би линейният кораб ще потърси спасение по тия брегове, но не и моята „Мълния“. Кой командува нашите хора на борда на линейния кораб?

— Боцманът Ван Хорн.

— Един кадърен човек, който някой ден ще стане известен флибустиер^[1]. Ще знае да се изплъзва от опасността, без да изпуска плячката си.

Слезе на задната част на палубата, държейки в ръка рупора, качи се на кърмовия фалшборд и викна със силен глас:

— Отрежете въжето на буксира! Ван Хорн, обърнете към Ямайка! Ще ви чакаме в Тортуга!

— Ясно, коменданте — отвърна старшият от борда на испанския кораб.

Взе брадвата и с един само удар отряза въжето, после се обърна към своите моряци, свали шапка и викна:

— С бога, напред!

Линейният кораб разпъна платната на фокмачтата, понеже не можеше да разчита повече на главната мачта и обърна на борд, отдалечавайки се към Ямайка, а „Мълния“ започна дръзко да прониква между западните брегове на Хаити и южните — на Куба, в тъй наречения Наветрен канал.

Ураганът бързо наближаваше. Спокойствието бе нарушено от страхотен вятър, който идеше откъм малките Антили, а вълните бързо и неимоверно нарастваха. Сякаш морското дъно възвря, защото на повърхността се образуваха пенливи водовъртежи, а водни пръски неочаквано се издигаха във формата на водни колони, които после се разпадаха с трясък. Междувременно черният облак бързо се изкачваше, покриваше небето изцяло и затуляше напълно бледата светлина на залязващото слънце, изпъстряйки морето с големи черни сенки.

Корсарът остана спокоен, сякаш ураганът не го засягаше. Затова пък погледът му не се откъсваше от линейния кораб, който се подаваше сред вълните и всеки момент трябваше да потъне в тъмния хоризонт, по посока на Ямайка. Беше неспокоен за онзи кораб, за който знаеше, че се намира в тежки условия, но не и за своята „Мълния“. Щом корабът изчезна, слезе на средната палуба, отмести кормчията и му рече:

— Дай ми кормилото! Аз ще водя моята „Мълния“.