Емилио Салгари
Черният корсар (19)

XIX
АТАКАТА НА МАРАКАИБО

Топовният гърмеж бе даден от кораба на Олонеца, който бе минал на челно място и дрейфуваше на две мили от Марикаибо, пред форта разположен на една височина и заедно с два острова защитаваше града.

Някои от флибустиерите, които бяха взели участие в експедициите на Зеления и Червения Корсар в залива на Маракаибо, бяха посъветвали Олонеца да дебаркира на това място с флибустиерите, за да нападне от две страни форта, който господствуваше над провлака на залива. С топовния гърмеж Олонеца бе дал сигнал за започване на военните действия.

С мълниеносна бързина всичките лодки на десетте кораба бяха спуснати в морето, а буканиерите и флибустиерите, хванали пушките и абордажните си саби, заеха местата си.

Когато Черният Корсар пристигна на капитанския мостик, Морган вече бе изпратил в лодките шестдесет измежду най-смелите и опитни хора.

— Коменданте — рече, обръщайки се към Черния Корсар, — нямаме миг за губене. След няколко минути десантните ни части ще започнат щурма на форта и нашите флибустиери трябва да са измежду първите.

— Олонеца нареди ли нещо?

— Да, коменданте. Заповяда на флотата да не се излага на огъня на форта.

— Добре, а сега поверявам на вас командването на моята „Мълния“.

Облече набързо ризницата, която еди от боцманите му донесе и се спусна в голямата лодка, която го чакаше под стълбата на бакборда с тридесет души в нея и голяма мортира за изстрелване на камъни.

Започваше да се зазорява и трябваше да се бърза, преди испанците от форта да успеят да съберат значителни сили. Всички лодки браздеха бързо водите, насочвайки се към гористия плаж, който се издигаше стръмен и преминаваше в малък хълм, на чийто връх се открояваше мрачния форт, въоръжен с шестнадесет тежкокалибрени оръдия.

Алармирани от топовния гърмеж на Олонеца, испанците бяха побързали да пратят няколко взвода по стръмнината на хълма, за да препречат пътя на флибустиерите, като същевременно откриха силен огън с артилерията си. Гюлетата падаха във водата и надигаха цели фонтани между лодките, но флибустиерите маневрираха тъй ловко, че рядко успяваха да ги улучат.

Трите лодки с Черния Корсар, Олонеца и Микеле Баска бяха минали на първа линия, за да достигнат сушата преди испанските части, които сега прекосяваха гората, за да заемат позиция на брега.

Корсарските кораби бяха останали назад, за да не се излагат на огъня на оръдията от форта, но „Мълния“ се бе приближила на близо хиляда стъпки от брега и под командването на Морган прикриваше десанта, стреляйки с двете си леки оръдия.

Въпреки ожесточената бомбардировка, първите лодки дебаркираха. Флибустиерите и буканиерите без да чакат другарите си от другите лодки бързо се втурнаха в гората, за да спрат прииждащите по склона испанци.

— На атака, мои храбреци! — викна Олонеца.

— Напред, морски вълци! — викна на свой ред Черният Корсар, с гола сабя в едната ръка и пистолет в другата.

Попаднали в засада, испанците изсипаха върху нападателите градушка от куршуми, но безрезултатно, поради дърветата и гъсталака, които покриваха склоновете на хълма. Оръдията от форта също трещяха оглушително и сееха шрапнели по всички посоки. Падаха дървета, пукаха пречупени клони, а над главите на нападателите се сипеха откъснати листа и плодове, но нищо не можеше да възпре техния устрем. Те връхлетяваха върху испанските взводове като ураган, сечаха наляво и надясно, въпреки ожесточената съпротива.

Малцина неприятели убягнаха от клането, защото повечето предпочитаха да умрат с оръжие в ръка, отколкото да се предадат.

— В атака на форта! — викна Олонеца.

Окуражени от този първи успех, корсарите се хвърлиха напред, като се прикриваха зад гъстата растителност. Бяха повече от петстотин, но не им беше лесно, защото нямаха стълби, с които да си послужат при щурма на форта. Извън това, двеста и петдесетте защитници на форта се бранеха отчаяно и не даваха никакъв признак, че могат да се огънат. А тъй като фортът заемаше височината, оръдията му продължаваха да сипят своя ураганен картеч и заплашваха да изтребят нападателите.

Олонеца и Черният Корсар, които предвиждаха отчаяната съпротива на испанците, спряха да се посъветват.

— Ще загубим много хора, — рече Олонеца. — Трябва да намерим начин да извършим пробив или ще ни смажат.

— Има само един — отвърна Корсарът.

— Говори бързо.

— Да опитаме да възпламеним мина в основите на крепостта.

— Струва ми се, че това ще е Най-добрият начин, но кой ще се нагърби, с такава опасна задача?

— Аз — чу се глас зад тях.

— А, ти ли си, хитрецо? Какво търсеше тук? — попита го Корсарът.

— Следвах ви, коменданте. Простихте ми, значи няма защо да се страхувам от разстрел.

— Не, няма да те разстрелваме, но ще идеш да поставиш мината.

— На вашите заповеди, коменданте. След четвърт час ще извършим пробива. — После се обърна към двамата си приятели и им викна: — Хей ти, Ван Щилер, и ти черни Моко, идете да донесете тридесет либри барут и дълъг, сух фитил.

— Надявам се да те видя отново жив — рече му Корсарът с развълнуван глас.

— Благодаря за пожеланието, коменданте — отвърна Кармо и се отдалечи бързо.

През това време флибустиерите и буканиерите продължаваха да навлизат между дърветата, стараейки се с точни изстрели да пропъдят испанците от зъберите на крепостта и да повалят артилеристите Но гюллетата и шрапнелите се сипеха на облаци и помитаха храсталаците, сред които се криеха флибустиерите, в очакване на подходящия момент за атака.

Неочаквано от върха на хълма се разнесе страхотна експлозия, чието ехо се повтори няколкократно над леса и морето. Хората видяха да се издига гигантски пламък от едната страна на форта, после дъжд от железа и камъни посипа дърветата. Сред рева на испанците, тътена на оръдията и пукота на пушките отекна металният глас на Черния Корсар:

— Напред в атака, морски вълци!

Като го видяха да тича пред тях заедно с Олонеца, флибустиерите и буканиерите се хвърлиха в атака, преодоляха последните височини, прекосиха тичешком плаца пред форта и нахлуха в него през пробива, направен от мината на Кармо. Черният Корсар влезе пръв, прескачайки преградите от железа и прекатурени оръдия, а сабята му косеше първите появилите испанци.

Корсарите се хвърлиха след него с абордажни саби в ръка, като викаха с пълно гърло, за да всеят по-голям ужас, и нахлуха като придошла река във форта. Двеста и петдесетте души, които го бранеха, не можаха да издържат на щурма. Опитваха да се окопаят зад зида на крепостния ров, но бяха изтикани и оттам: опитваха се да се групират на плаца, за да попречат на спускането на знамето им, но и там бяха разгромени, после се пръснаха из бастионите, където бяха избити всички, тъй като не пожелаха да се предадат.

Като видя знамето да се спуска, Черният Корсар събра набързо стотина души и ги поведе към града, останал вече без защитници и нахлу из пустите улици на Маракаибо.

Всички бяха побягнали; мъже, жени и деца отмъкваха със себе си по-ценната покъщнина в джунглата. Но това не вълнуваше ни най-малко Черния Корсар, защото не беше дошъл да плячкосва града, а да залови предателя.

Тичаше лудешката към двореца на Ван Гулд и хората му едва успяваха да го догонят. „Пласа де Гранада“ също бе пуст, а порталът на губернаторския дворец зееше, без никакви стража пред него.

— Възможно ли е да ми избяга? — промълви Корсарът със стиснати зъби. — Ако трябва ще го гоня до средата на континента, но няма да ми избяга.

Като забелязаха отворения портал, флибустиерите спряха — страхуваха се от предателство. Корсарът обаче почна да навлиза предпазливо, защото и той не беше сигурен дали не се крие някаква засада. Готвеше се да прекрачи прага и да влезе в двора, когато почувствува, че го спира една силна ръка, поставена на рамото му, и един глас, който му казваше:

— Не вие, коменданте. Ако позволите, пръв ще вляза аз.

Корсарът спря изненадан и видя неочаквано пред себе си Кармо, почернял от барута, с изпокъсани дрехи и окървавено лице, и все пак по-жив от всякога.

— Пак ли ти? — възкликна. — Мислех, че мината не те е пощадила.

— Кожата ми е дебела, капитане, както и тая на хамбургчанина и африканеца, които ме следват.

— Тогава, минавайте напред!

— Кармо и приятелите му нахълтаха в двора с извадени саби, следвани от Корсара и всички останали флибустиери.

Там нямаше никой. Войници, кочияши, коняри, слуги и роби — всички бяха избягали. Откриха само един кон, проснат на земята с ранен крак.

— Напуснали са — рече Кармо. — Трябва да окачим на портала табела с надпис: Дворецът се дава под наем.

— Да се качим горе — рече Корсарът със съскащ глас.

Флибустиерите се втурнаха по стълбището и се изкачиха на горните етажи, но и там всички врати зееха отворени, покъщнината бе разхвърлена, долапите разбутани. Всичко говореше за главоломно бягство.

По едно време чуха някакви викове от една от стаите. Корсарът веднага се затича в онази посока, но се натъкна на Кармо и Ван Щилер, които влачеха един испански офицер, слаб и сух като пирон.

— Познавате ли го, коменданте? — викна Кармо и избута грубо пленника напред.

Испанският офицер, като видя Корсара пред себе си, свали стоманения си шлем, украсен с някакво проскубано перо, наведе мършавия си гръб и каза със спокоен глас:

— Чаках ви, синьор, и съм радостен да ви видя отново.

— Как! Отново вие? — възкликна Корсарът.

— Да, испанецът от джунглата — отвърна слабият човек, усмихнат. — Не пожелахте да ме обесите, затова сега съм отново пред вас.

— Ти ще платиш за всички, негоднико! — викна Корсарът.

— Може би съм сбъркал, че съм ви чакал. По-добре щеше да е да побягна с другите.

— Защо си ме чакал?

— Защото отново исках да срещна оня, който великодушно ми пощади живота през онази нощ в джунглата.

— Говори, не го усуквай!

— И защото исках да направя една малка услуга на Черния Корсар.

— Ти?

— Защо, това учудва ли ви?

— Да, признавам си.

— Нека тогава ви кажа, че когато научи, че съм бил пленен от вашите хора и завързан за едно дърво в гората, вместо отплата губернаторът накара да ми ударят двадесет и пет тояги. Разбирате ли?… да бият мен, дон Бартоломео де Барбоса и де Кармаргуа, потомък на най-старото благородничество в Каталония!… Карамба!

— По-кратко!

— Заклех се да си отмъстя на този фламандец, който се отнася към испанските войници като с кучета или роби, и затова ви чаках. Вие сте дошли тук да го убиете, но когато той видя форта да пада в ваши ръце, побягна.

— Как, побягна ли?

— Да, но аз знам къде е и ще ви посоча следите му.

— Да не се опитваш да ме лъжеш? Внимавай, ако хитруваш ще те одера жив.

— Не съм ли във вашите ръце? — попита испанецът.

— Вярно е. Говори! Къде избяга Ван Гулд?

— В гората.

— Къде иска да отиде?

— В Гибралтар.

— Покрай брега ли?

— Да, коменданте.

— Познаваш ли пътя?

— По-добре от хората, които го придружават.

— Колко души води със себе си?

— Един капитан и седем предани войника Не са нужни много хора, за да си проправят път през гъстите, крайбрежни гори.

— А другите му войници къде са?

— Разпръснаха се.

— Добре — рече Корсарът. — Ние ще преследваме безчестника Ван Гулд и няма да му дадем покой ден и нощ. Има ли коне?

— Да, но скоро трябва да ги изостави, понеже няма да му служат.

— Чакай ме тук.

Черният Корсар приближи до писалището, на което имаше хартия и пера край една богато украсена мастилница от бронз. Взе едно листче и набързо написа следните редове:

„Драги мой Пиетро,

Преследвам Ван Гулд през джунглата. Придружават ме Кармо, Ван Щилер и моят африканец. Разполагай с кораба и хората ми. Щом плячкосате града, настигни ме в Гибралтар. Там има големи богатства, много го-големи от тия на Маракаибо, които трябва да приберем.

Черният Корсар.“

Затвори писмото, предаде го на един боцман, после разпусна флибустиерите, които бяха дотогава с него.

— Ще се видим отново в Гибралтар, мои юнаци. — После се обърна към Кармо, Ван Щилер, негъра и пленника:

— А сега да тръгваме в преследване на моя смъртен враг!

— Нося с мен едно ново въже да го обесим — рече Кармо. — Вчера го опитах и ви уверявам, че ще издържи всякаква тежест.