Емилио Салгари
Черният корсар (22)

XXII
ПОДВИЖНАТА САВАНА

Животното, което ги бе нападнало тъй дръзко, приличаше на африканска лъвица, но бе много по-дребно — дължината му не беше повече от метър и петнадесет, нито височината по-голяма от шестдесет, измерена от рамото. Главата му беше кръгла, тялото издължено, половин метрова опашка, остри и дълги нокти, с гъста, но къса козина, жълто-червеникаво на цвят, който по гърба му потъмняваше, а под корема избледняваше.

Само с един поглед каталонецът и негърът веднага бяха разбрали, че се отнася за едно от ония животни, които местното население нарича мицгли, кугуар или пума, а ние в Европа често назоваваме и като американски лъв.

Тези зверове, които се намират в голям брой и сега, било в Южна или Северна Америка, макар и сравнително дребни на ръст, са ужасно жестоки и нападателни. Обикновено живеят в горите, където поголовно изтребват маймуни, защото лесно се катерят и по най-високите дървета. Понякога се приближават и до населени места, където нанасят огромни щети на скотовъдците. За една само нощ могат да издавят до петдесет глави добитък, като се задоволят да пият само кръвта, която блика от вратните им вени. Ако не са гладни, не нападат човека, но когато нуждата ги подтикне, са безогледно смели.

Малкият отряд остави трупа на кугуара и продължи пътя си през безкрайната джунгла, отваряйки си път сред лианите и коренищата, които сечеше с навахи. Скоро стигна До една площ, просмукана от вода. Струваше им се, че вървят върху огромен сюнгер и всеки миг могат да затънат. Може би наблизо се намираше някоя от така наречените подвижни савани, чието дъно се състои от плаващи пясъци, които за миг всмукват всяко живо същество.

Каталонецът, който познаваше тези места, бе станал необикновено предпазлив. Той опипваше почвата пред краката си с един клон, като същевременно внимаваше и за змии, които се намират в голям брой точно по влажните места на джунглата. В тъмнината можеше да сложи крак върху някоя урулу — змия на бели ивици и кръст на главата, чието ухапване парализира веднага засегнатия крайник, или върху някоя коралова змия, тънка и зелена като лианите, чието ухапване е смъртоносно.

По едно време каталонецът спря.

— Пак ли кугуар? — попита Кармо, който вървеше след него.

— Не смея да навлизам повече, докато не изгрее слънцето — отвърна.

— Защо?

— Почвата под краката ми подава, синьор. Това означава, че сме близо до подвижната савана.

— Ще загубим ценно време.

— След половин час ще съмне, а да не би да смятате, че бегълците не се натъкват на същите препятствия?

— Съгласен съм. Да изчакаме изгрева на слънцето.

Излегнаха се в подножието на едно дърво и нетърпеливо зачакаха разкъсването на мрака.

Мълчалива до този момент, гората бавно почна да се огласява от най-странни шумове. Хиляди жаби закрякаха в оглушителен хор, чуваше се лай, мучене, крясъци, гъргорене, сякаш хиляди болни правеха гаргара, после чукане, чаткане и скърцане, та човек би казал, че безброй дърводелци, скрити сред листата режат с триони. От време на време отекваха писъци и свирки, които караха флибустиерите да дигат глави. Те идваха от едни малки по размер гущери, които можеха да се съревновават по гласовитост с локомотивните свирки.

Звездите вече избледняха и зората почна да пропъжда мрака, когато в далечината отекна слаб гърмеж, който не би могъл да бъде сбъркан с жабешкото крякане. Корсарът рязко се надигна.

— Изстрел от пушка ли беше това? — попита той каталонеца, който също бе се изправил.

— Изглежда.

— От тия, които преследваме, нали?

— Предполагам.

— Тогава сигурно не са далеч.

— Може да се лъжете, синьор. Под тези сводове от зеленина ехото се повтаря безброй пъти.

— Вече се развиделява, значи можем да тръгваме, ако не сте уморени.

— Ще почиваме по-късно — рече Кармо.

Зората вече се процеждаше между гигантските листа на дърветата и разбуждаше горските обитатели.

Кълвачи, които тук наричат тукани, с огромен клюн, чиято големина отговаря на тази на тялото им, започнаха да прелитат от дърво на дърво, издавайки неприятно грачене, което наподобява скърцането на зле смазано колело; други птици, скрити зад листака, гугукаха с нисък глас, трети, наречени касики, писукаха и се люлееха върху странните си гнезда във формата на торбички, а грациозните колибри прелитаха от цвят на цвят, като крилати бижута, чиито зелени, турскосини и черни пера блестяха на първите слънчеви лъчи.

Тук-там двойки маймуни се показваха от скривалищата си, протягаха крайниците си и обръщаха муцуни към слънцето. Някои от тях се люлееха на опашките си и издаваха весели викове, други, вместо поздрав, се плезеха и замеряха малкия отряд с плодове. Сред палмовите листи се забелязваха стада от най-дребните маймунки, наречени мико, които човек спокойно би могъл да сложи в джоба си. Те слизаха и се качваха по клоните с необикновена пъргавина и ловяха насекоми, които съставляваха основната им храна. При появата на хората, те спираха своя бяг и ги гледаха отвисоко със своите умни и изразителни очи.

Великолепните палми вече бяха изчезнали, растителността разредяваше и само тук-там се виждаха туфи ибауда вид малки върби, които умират през дъждовния сезон, за да се появят отново през сухия сезон; появиха се ириатриите — странни дървета с издут ствол в долната си част, поддържан на височина от два-три метра от седем-осем дебели корени. Тези дървета достигат двадесет и пет метра височина и чак там листата им се разтварят на всички страни, като чадър.

Скоро обаче и тези последни дървета изчезнаха, за да отстъпят мястото на туфи от калупо — растения, чийто плодове нарязани на парчета и оставени да ферментират, дават едно освежително питие, а малко по-нататък се появиха и първите бамбукови гиганти, високи до двадесет метра.

Каталонецът, който вече навлизаше сред тях, се извърна към флибустиерите и каза:

— Надявам се, че преди да напуснем джунглата, ще приемете по чаша мляко.

— Виж ти! — възкликна Кармо, весело. — Стадо ли откри? В такъв случай можем да хапнем и по един бифтек.

— Засега няма да има никакви бифтеци, защото няма крави наблизо.

— А от къде ще вземем млякото?

— От млечното дърво.

— Да идем да издоим млечното дърво.

Каталонецът взе от Кармо една манерка, приближи се до някакво дърво с широки листа и дебел, гладък ствол, високо повече от двадесет метра и с един удар на тежката си сабя отвори дълбок разрез. Миг след това от тази рана бликна бяла, гъста течност, която напълно приличаше на мляко, дори по вкус. Всички утолиха жаждата си и веднага продължиха пътя си.

Почвата ставаше все по-несигурна под краката им, образувайки локви при всяка стъпка. Орляци водни птици подсказваше близостта на голямо тресавище. Навсякъде прелитаха бекаси анхинга — птици с дълга и тънка шия, поради което ги наричат и птици змии, главата им е съвсем малка, а човката права и остра. След това се мярна онази разновидност на водни патици, които се срещат само в саваните — дребни, не по-големи от сврака, с тъмнозелени пера, завършващи в тъмновиолетово.

Испанецът вече бе започнал да забавя крачката си от страх да не затъне, когато проточен, дрезгав вик се чу някъде пред тях, последван от плясък на вода.

— Водата!

— Но като че ли освен водата има и някакво животно — рече Кармо.

— Да, викът на ягуар.

— Лоша среща — измърмори Кармо.

Спряха и отпуснаха крак върху корените на голямо бамбуково дърво, за да не затънат в тинята, като междувременно извадиха и сабите. Викът на звяра не се повтори, но до тях долитаха глухи хъркания и ръмжене, което явно показваше, че ягуарът нещо не е доволен.

— Може би животното лови риба — рече каталонецът.

— Как така риба? — попита Кармо недоверчиво.

— Изненадва ли ви?

— Доколкото знам ягуарите не притежават въдици.

— Но затова, пък имат нокти и опашка.

— За какво може да им послужи опашката?

— За да примамят рибата.

— Любопитен съм да знам как. Може би закачат в края й червейчета, а?

— Нищо подобно. Те само отпускат опашката си и леко гладят водната повърхност с дългите й косми. Останалото е ясно. Хищните риби рахе, пираниа и рибата торпедо, надявайки се, че им е паднала дългоочакваната жертва, се нахвърлят стръвно, но тогава ягуарът със светкавично движение на лапата си сграбчва лакомеца.

— Виждам го — рече в този момент негърът, който поради високия си ръст виждаше по-далеч от другите.

— Кого? — попита Корсарът.

— Ягуара — отвърна Моко.

— Какво прави?

— Като че ли дебне на брега на саваната.

— Далеч ли е?

— На петдесетина метра.

— Да идем да го видим — рече Корсарът с решителен тон.

— Бъдете предпазлив, синьор — посъветва го каталонецът.

— Ако не ни препречи пътя, няма да го нападаме.

Слязоха от бамбуковите корени и прикривайки се зад храстите, тръгнаха мълчаливи един след друг с извадени саби. След двадесетина крачки стигнаха до брега на обширното тресавище. Това бе саваната, или с други думи тинест басейн, образуван от изтичащите се води на джунглата. Черните му води, в които гниеха растителните остатъци, изпускаха отровни изпарения, причиняващи ужасни трески.

Тук навсякъде се виждаха какви ли не водни растения. Цели храсти от мукумуку, с големи плаващи листа, големи петна от змийско грозде, чиито сърцевидни листа стърчаха над водата, както и великолепните виктория-регия — най-големите сред водните растения, чиито листа достигаха до метър и половина окръжност. Приличаха на огромни тигани заради извитите си краища, но защитени с истинска арматура от остри бодли. Сред тях се пъстрееха онези нежни водни цветя, сякаш направени от бяло кадифе на огненочервени райета.

Едва що успели да хвърлят поглед на саваната, флибустиерите чуха съвсем близо до тях глухо ръмжене.