Емилио Салгари
Черният корсар (31)

XXXI
ЩУРМЪТ НА ВЪРХА

Като чу гърмежа, Корсарът веднага се върна назад, смятайки, че Кармо е стрелял срещу някое животно. Не можеше изобщо да си представи, че испанците от каравелата са стигнали до подножието на върха. Но като не го видя, започна да вика:

— Кармо! Кармо, къде си?

Единственият отговор, който достигна до него, бе едно леко съскане, подобно на змия. Той веднага застана зад един дебел дънер и внимателно се вгледа пред себе си. Едва тогава забеляза, че в края на няколко палмови дървета все още плуваше облаче синкав дим.

„Стреляли са от онази страна“ — помисли си. „Но къде ли се е скрил Кармо? Щом ми даде знак за присъствието си, значи не е много далеч. Дано се е изплъзнал от засадата. Възможно ли е испанците да са наблизо?“

Без да напуска прикритието си зад дънера, клекна и се загледа през тревите, които тук бяха много високи. Откъм гората, там откъдето бяха стреляли, не видя нищо, но на петнадесет крачки от своето прикритие видя храстите да се поклащат леко. Някой пълзеше към него. Остана неподвижен няколко минути, с ухо долепено до земята. Надигна се леко и хвърли поглед към тревите.

— Ох! — каза облекчено.

Кармо се приближаваше съвсем предпазливо и безшумно като змия, която дебне жертвата си. Хитрецът не само че стискаше здраво аркебуза си, но не изпускаше и двете риби, на които безспорно много разчиташе. Щом зърна Корсара, остави всякаква предпазливост, изправи се и с два скока се намери зад дънера, до него.

— Ранен ли си? — попита го Корсарът.

— Колкото и вие — отвърна оня, засмян.

— Значи не те улучиха…

— Искало им се е, но аз се строполих на земята, сякаш са ми пръснали черепа, ала както виждате по съм жив от преди. Ех, Кармо не е толкова глупав!

— А къде отиде човекът, който стреля отгоре ти?

— Избягал е, щом е чул вашия глас; гледах внимателно в гората, но нищо не открих.

— Сам ли беше?

— Сам.

— Испанец, нали?

— Да, моряк.

— Може би ни дебне…

— Възможно е, но няма да дръзне да се появи, защото сега сме двама.

— Да се върнем на върха, Кармо, неспокоен съм за Ван Щилер.

Напуснаха прикритието си зад дънера, отстъпвайки бързо с пушки в ръце и скоро потънаха сред високите храсти.

Двадесет минути им бяха достатъчни да прекосят разстоянието, което ги отделяше от укрепения лагер на върха. Ван Щилер ги пресрещна и задъхан попита:

— Чух гърмеж от пушка; вие ли стреляхте, капитане?

— Не — отвърна Корсарът. — Не видя ли някой?

— Дори и мушица, синьор, но забелязах група моряци да напускат брега и да изчезват зад дърветата.

— Каравелата стои ли още там, закотвена?

— Все си е на мястото.

— А лодките?

— Обградили са острова.

— Видя ли дали Ван Гулд е сред групата моряци?

— Мернах един старец с дълга бяла брада.

— Той е! — възкликна Корсарът през зъби. — Нека този нещастник само да се покаже; ще видим дали съдбата ще го пощади от куршума на моя аркебуз.

— Капитане, смятате ли, че скоро ще се появят? — попита Кармо, който се бе заел да събира сухи съчки.

— Може би не ще посмеят да ни нападнат през деня, а ще изчакат нощта.

— Тогава може да приготвим обеда и възстановим силите си. Признавам ви, че вече не си усещам стомаха — тъй отвикнах да ям. Ван Щилер, опитай се да приготвиш тези две прекрасни риби, че от сега ми текат лигите.

— А ако испанците дойдат? — попита хамбургчанинът, който явно не беше спокоен.

— Нека дойдат; с едната ръка ще ядем, с другата ще се бием; за нас рибата, а за тях оловото. После ще видим на кого храносмилането ще е по-добро.

Корсарът застана да наблюдава от високата скала, а двамата флибустиери запалиха огън и почнаха да пекат рибите. Четвърт час по-късно Кармо обяви тържествено, че обяда е готов. Тримата седнаха да се хранят, но не бяха турили още първия залък, когато откъм морето прокънтя топовен гръм.

— Оръдие! — възкликна Кармо и преди още да си затвори устата, върхът на скалата, който до този момент им бе служел за наблюдателница, се претърколи с трясък, подкосен от едрокалибрено гюлле.

— Гръм и мълния! — провикна се Ван Щилер.

Корсарът вече се бе хвърлил към височината, за да види откъде бе даден изстрелът.

— Безобразие! — викна Кармо. — Възможно ли е човек един път да не може спокойно да се нахрани? Ето, такъв великолепен обяд ще иде по дяволите?

— По-късно ще си хапнеш от костенурката — подразни го Ван Щилер.

— Да, ако испанците ни дадат време — обади се Корсарът. — Сега те се катерят към нас, а каравелата се готви да ни бомбардира.

— Виждате ли испанците, капитане?

— На около шестстотин метра са от нас.

— Капитане, дойде ми една идея.

— Докладвай бързо.

— След като каравелата се готви да ни бомбардира, нека и ние да бомбардираме испанците.

— Да не би да си намерил някой топ, Кармо! Или си получил слънчев удар?

— Нито едното, нито другото, капитане. Просто ще търкулнем тия големи камъни надолу. Склонът е стръмен и те безспорно няма да спрат по средата на пътя си.

— Идеята е добра и в подходящия момент ще я поставим в изпълнение. А сега стойте настрана от скалата, за да не ви удари парче желязо по главите. Да се разделим в три посоки и всеки да вземе мястото си.

— Вече доста от това желязо се е изсипало по гърбината ми — рече Кармо и натика няколко мангови плодове в джобовете си.

Разделиха се и всеки от тях застана зад някой от оскъдните храсти, които заобикаляха върха на хълма, в очакване на врага.

Поощрени вероятно от надеждата за някоя голяма награда, обещана им от губернатора, моряците се изкачваха въодушевено по стръмнината и си проправяха път между храстите. Флибустиерите още не можеха да ги видят, но чуваха глъчката и сеченето на лианите. Изглежда се изкачваха само от две страни, за да не разпръскват силите си. Един от отрядите като че ли бе заобиколил езерцето, другият вероятно се изкачваше по един каньон, за да остане скрит до последния момент. Като се увери в посоката на движението им, Черният Корсар реши да се възползува от проекта на Кармо, за да отблъсне ония, които се катереха по тесния каньон.

— Елате момчета, да се занимаем с този отряд, който ни заплашва откъм гърба; после ще мислим за другите, дето са минали покрай езерцето — рече Корсарът на другарите си.

— Що се отнася до ония, надявам се, че моето нику ще ги постави извън бойните редици — рече Кармо.

— Да започнем ли бомбардировката? — попита хамбургчанинът, като тикаше едно парче канара от половин квинтал.

— Хвърляйте — отвърна Корсарът.

Двамата флибустиери не чакаха да им повторят заповедта и почнаха да търкалят камъните по наклона, като се стараеха да го насочат към тесния каньон.

Страшната лавина премина през гората с ураганен трясък, като помиташе по пътя си дръвчета и храсти. Не изминаха и пет минути, когато от дъното на каньона отекнаха викове на ужас и тук-там някой изстрел.

— Много добре! — възкликна Кармо тържествуващ. — Изглежда долу някой е бил одраскан.

— Виждам много да бягат стремглаво надолу — рече Ван Щилер, който наблюдаваше отвисоко.

— Още един залп, приятелю.

— Готов съм, Кармо.

Още десетина огромни камъни бяха отпратени надолу. Тази втора лавина повлече със себе си по-малки камъни, изкоренени храсти и клони, вдигайки пушилка по пътя си. Флибустиерите видяха моряците да се катерят по издатините на каньона, за да избегнат каменния порой и след това бързо да изчезват в гората.

— За сега тия няма да ни създават неприятности — рече Кармо и потри весело ръце. — Получиха си своето.

— Сега да се занимаем с другите — каза Корсарът. — Не ги виждам да се катерят, а не чувам и никакъв шум.

— Дали са опитали от моето нику? — обади се Кармо.

— Или пълзят нагоре като змии — каза Вай Щилер. — Внимавайте да не изскочат изведнъж отпреде ни.

— Я опитай да стреляш в ония дървета отсреща — нареди Корсарът на Ван Щилер. — Ако отговорят, ще знаем как да постъпим.

Ван Щилер се насочи към края на височината, сви се зад един храст и стреля. Гърмежът, подет от ехото, отекна многократно зад дърветата. Флибустиерите почакаха няколко минути, после пак стреляха в различни посоки, но никой не им отговори.

— Тази тишина не ми харесва и ме кара да се съмнявам в някоя лоша изненада. Какво да правим, капитане? — попита Кармо.

— Да слизаме — отвърна Корсарът, който също бе започнал да става неспокоен.

— А ако испанците са се затаили някъде и използуват отсъствието ни, за да нападнат лагера?

— Ще оставим Ван Щилер. Искам да разбера какво прави неприятелят.

— Искате да разберете ли? — каза хамбургчанинът, който се бе издал напред.

— Виждаш ли ги?

— Виждам седем-осем от тях да се тръшкат по земята като луди.

— Къде?

— Долу, близо до езерцето.

— Аха! — възкликна Кармо, смеейки се. — Вкусили са от нику… Трябва да им изпратим някакво успокоително.

— Под формата на куршуми, нали? — попита Ван Щилер.

— Не, оставете ги на мира — каза Корсарът. — Да пазим боеприпасите си за решителния момент, пък и не трябва да убиваме беззащитни хора. Тъй като първата им атака мина безуспешно, да използуваме примирието, за да укрепим лагера си. Спасението ни е в нашата издръжливост.

— Тогава веднага да започнем прекъснатия обяд — рече Кармо. — Имаме месо от костенурка и печена риба.

— Да пестим припасите си, Кармо. Обсадата може да продължи с дни и повече. Олонеца може да остане дълго в Маракаибо, а ние можем да разчитаме само на него в положението, в което се намираме.

— Ще се задоволим само с рибата, синьор.

Докато Кармо раздухваше огъня с помощта на Ван Щилер, Корсарът се покатери на скалата, за да види какво става на брега.

Каравелата не беше напуснала мястото си, но на палубата и се забелязваше необичайно раздвижване. Неколцина моряци се суетяха около едно оръдие на кърмата и насочваха цевта му нависоко, сякаш се готвеха отново да открият огън по върха на хълма.

Четирите лодки бавно обхождаха брега на острова, за да осуетят всякакъв опит на обсадените за бягство — напълно неоснователен страх, поради това, че флибустиерите не разполагаха с лодка, нито можеха да преплуват голямото разстояние, което отделяше острова от устието на Кататумбо.

От двата отряда, които бяха опитали да се изкачат по хълма, изглежда ни един не бе се завърнал още на брега, защото никаква група от хора не се забелязваше по брега.

Корсарът слезе бавно от наблюдателницата си и сподели с другарите си опасенията, че ако Олонеца не дойде до няколко дни, могат лесно да попаднат в ръцете на омразния губернатор.

— Работата почва да става сериозна — каза Кармо. — Дали тази вечер няма да опитат нова, обща атака, капитане?

— Страхувам се, че да.

— Как ще удържим на такъв многоброен враг?

— Не знам, Кармо.

— Ако опитаме да разкъсаме обръча на обсадата?

— И после?

— Да завладеем една от техните лодки.

— Може би идеята ти е добра, Кармо — отвърна Корсарът след миг на размишление. — Но планът няма да е лесен за изпълнение, макар и да е възможен.

— Кога да нанесем удара?

— Тази вечер преди изгрева на луната.

— Колко смятате, че е разстоянието между този остров и устието на Кататумбо?

— Не повече от шест мили.

— Значи около час усилено гребане.

— А ако каравелата ни подгони? — попита Ван Щилер.

— Това е сигурно, но доколкото помня, край Кататумбо има множество плитчини и ще рискува да заседне.

— Тогава се разбираме за тази вечер — рече Кармо.

— Ако дотогава не ни хванат и избият.

— Капитане, рибата е изпечена. Да сервирам ли?