Емилио Салгари
Черният корсар (4)

IV
ДУЕЛ МЕЖДУ ЧЕТИРИ СТЕНИ

Макар населението на Маракаибо да не надхвърляше десет хиляди души, на времето той бе един от най-важните градове, които Испания притежаваше по бреговете на Мексиканския залив.

С прекрасно местоположение на южния край на Карибския залив, точно пред провлака, който излиза на едноименното, пространно езеро, и с километри се врязва на вътре в континента, Маракаибо бе станал изведнъж много важен център и пазарно средище за всички стоки на Венецуела. Испанците го бяха снабдили с мощен форт, въоръжен с голям брой оръдия, а на двата острова, които го пазеха откъм залива, бяха настанили силни гарнизони, страхувайки се постоянно от внезапно нахлуване на страшните флибустиери от остров Тортуга.

Първите заселници, сложили тук крак, бяха построили хубави жилища и не малко дворци, издигнати по тези брегове от испански архитекти, дошли да търсят щастие в Новия свят; но най-вече изобилствуваха обществените сгради, където се събираха богатите собственици на мини и където през всички сезони се танцуваше фанданго и болеро.

Когато Корсарът, Кармо и негърът влязоха необезпокоени в Маракаибо, улиците бяха все още оживени, както и таверните, където се лееше вино отвъд Атлантика, понеже дори и в техните колонии, испанците не бяха се отказали от своите превъзходни вина, дошли, от родната Малага и Херес.

Корсарът бе забавил крачката си. С шапка, нахлупена над очите и загърнат в мантията си, макар вечерта да беше топла, той внимателно оглеждаше улиците и къщите, сякаш искаше да ги запечати в ума си. Щом стигнаха на „Пласа де Гранада“, където бе центъра на града, спря на ъгъла на една къща, облягайки се на стената, сякаш бе почувствувал внезапна слабост.

Площадът предлагаше такава зловеща гледка, че и най-невъзмутимият човек на света би потръпнал. От петнадесет бесилки, издигнати в полукръг около един палат, над който се вееше испанското знаме, висяха петнадесет трупа. Всички бяха боси, облечени в Дрипи, с изключение на един, чийто огненочервен костюм и ботуши над колената го отличаваха от другите. Над петнадесетте бесилки кръжеха малки, черни соколи, които имаха грижа за чистотата на южноамериканските градове; те само чакаха труповете на тия нещастници да загният, за да се нахвърлят върху месата им.

Кармо се приближи до Корсара и му каза с развълнуван глас:

— Ето другарите ни.

— Да — отвърна Корсарът с глух глас. — Те викат за отмъщение и скоро ще го имат.

Отдръпна се от стената с неимоверно усилие, сведе глава върху гърдите си, сякаш да прикрие ужасното вълнение, което бе променило чертите му и се отдалечи с бързи крачки, влизайки в една посада, вид странноприемница, където обикновено се събираха скитници, за да изпият спокойно по няколко бокала вино. Без да повдига глава, той се отпусна тежко върху скамейката на една от свободните маси, а Кармо веднага се провикна:

— Един бокал от твоя най-добър херес, кръчмарю обирник! И внимавай да е истинско вино, защото иначе не отговарям за ушите ти. Въздухът на залива ми докара такава жажда, че бих могъл да пресуша цялата ти изба.

Тези думи, произнесени на чист бискайски език, накараха кръчмаря да се затича с пълна гарафа испански херес. Кармо напълни чашите на тримата, но Корсарът бе така погълнат от мрачните си мисли, че не се сети да посегне към своята.

— По дяволите! — промълви Кармо, побутвайки негъра. — Господарят не е на себе си, а мен не ми се иска да имам работа с испанците. Ако питат мен, тук не трябваше да идваме, но ето, че него не го е страх.

Огледа се наоколо си, колкото любопитно, толкова и уплашено, и очите му срещнаха погледите на пет или шест индивида, въоръжени с огромни навахи, които го преценяваха с особено внимание.

— Като че ли са ме подслушвали — рече той на негъра. — Кои ли са тия?

— Войнствуващи сънародници в служба на врага, но, ако мислят да ме изплашат с техните навахи, се лъжат.

Междувременно ония хвърлиха тънките пури, които пушеха и след като изплакнаха гърлата си с по някоя чаша малага, почнаха да бръщолевят на толкова висок глас, че да чуе Кармо.

— Видяхте ли обесените? — попита един от тях.

— Ходих да ги видя и тази вечер — отвърна друг. — Винаги е приятно зрелище човек да види тези каналии… Има един, изплезил цяла педя език, можеш да пукнеш от смях.

— А Червеният Корсар? — попита трети. — Сложили са му цигара в устата, за да го направят за посмешище.

— Аз пък искам да сложа чадър в ръката му, за да се пази утре от слънцето. Ще видите…

Един невероятен удар с юмрук по масата, от който чашите подскокнаха, прекъсна фразата му. Неспособен да се въздържи, преди още Черният Корсар да се опита да го спре, Кармо бе скочил и стоварил по съседната маса ужасния си юмрук.

— Rayos de Dios!^[1] — кресна. — Каква смелост да се осмиват мъртвите! Защо не осмивате живите, драги мой кабалерос?

Петимата пиячи, учудени от това неочаквано избухване на гняв у непознатия, бяха станали като ужилени, с ръка на ножовете, после един от тях, безсъмнено най-смелият, го попита смръщен:

— Кой сте вие, кабалеро?

— Един добър бискаец, който почита мъртвите, но знае да дупчи шкембетата и на живите.

Петте пиячи, при този отговор, който би могъл да се приеме и като самохвалство, започнаха да се смеят, което просто разяри флибустиерите.

— Аха, така ли? — рече той, побледнял от гняв. Погледна Корсара, който не бе помръднал, сякаш свадата не го засягаше, после протягайки ръка към човека, който му бе задал въпроса, му нанесе светкавичен удар и изкрещя в лицето му:

— Сега морският вълк ще изяде поповото прасе!…

Удареният човек се строполи на една маса, но бързо се изправи, извади от пояса си навахата, която щракна с металичен звук. Той без друго щеше да се нахвърли срещу Кармо и да го прониже с ножа, ако негърът, който до тогава бе останал обикновен зрител, по даден знак на Корсара не бе скочил между двамата противници, размахвайки заплашително един тежък стол.

— Спри или ще ти пръсна черепа! — викна на въоръжения човек.

Като видяха този чернокож гигант, чиято мощна мускулатура можеше да отскочи като пружина, петимата баски отстъпиха, за да не ги помете оня стол, който описваше застрашителни кръгове из въздуха.

Двадесетина пиячи, които се намираха в съседната стая, дочули крамолата, притичаха, предвождани от един едър мъж, въоръжен с огромна сабя. Последният по всичко приличаше на платен убиец, с нахлупена шапка върху едното ухо, а гърдите му пристегнати в стара гьонена ризница от Кордова.

— Какво става тук? — попита грубо човекът, изваждайки меча си с театрален жест.

— Стават някои неща, драги кабалеро — каза Кармо, покланяйки се с насмешка, — които изобщо не ви засягат.

— Какво? Чувате ли се какво говорите? — викна грубиянът. — Явно не познавате дон Гамаралей Миранда, граф на Бадахос, благородник от Камаргуа и виконт на…

— Дявола — прибави Черният Корсар, като се надигна рязко и стрелна с очи самохвалеца. — И така, кабалеро, графе, маркизо, херцоже и прочие, какво има да ми кажете?

Дон Гамаралей почервеня като пеония, после пребледня и каза с дрезгав глас:

— В името на всички вещици от ада!… Не знам какво ме задържа да ви пратя на оня свят, да правите компания на онова куче Червения Корсар, който краси „Пласа де Гранада“ с четиринадесетте си бандити.

Този път бе ред на Корсарът да пребледнее ужасно. С един жест възпря Кармо, който се готвеше да се нахвърли срещу нахалника, освободи се от мантията и шапката си и каза с треперещ глас:

— Кучето си ти и ако някой ще прави компания на обесените, това ще е прокълнатата ти душа.

Направи знак на зрителите да се отдръпнат и застана пред противника си в гард с такава елегантност и сигурност, че оня остана изумен.

— Дръжте се, графе на дявола — каза през зъби. — Скоро тук ще има един мъртвец.

Другият също зае позиция, но изведнъж се изправи, казвайки:

— Един момент, кабалеро. Щом ще кръстосваме шпаги, имам право да знам името на противника си.

— По-благороден съм от теб, не ти ли стига?

— Не, искам да знам името.

— Добре, но толкова по-зле за теб, защото няма да можеш да го споделиш с никого.

Приближи се до него и му пошепна няколко думи в ухото. Мъжът издаде вик на изненада и уплаха и отстъпи няколко крачки, като че ли търсеше закрила между зрителите, но Черният Корсар бе започнал нападението, принуждавайки го към защита.

Зяпачите образуваха широк кръг около дуелиращите се. Негърът и Кармо бяха на предна линия, но не изглеждаха никак загрижени за изхода на дуела, особено последният, който знаеше на какво е способен Корсарът.

Още при първите удари дон Гамаралей разбра, че пред себе си има страшен противник, решен да го убие още при първия му погрешен ход и прибягваше до всички хитрости на фехтовачното изкуство, за да се запази от ударите, които валяха отгоре му. Но и дон Гамаралей не беше посредствен фехтовач. Висок на ръст, едър и много як, със здрава китка и сигурна ръка, той дълго щеше да се съпротивлява и лесно нямаше да се измори.

Все пак, Корсарът, пъргав и бърз в ударите, не му даваше покой за минута. Сабята му го застрашаваше постоянно, принуждавайки го към непрекъсната отбрана. Светящият й връх беше все пред очите му, кръстосваше непрекъснато оръжието на дон Гамаралей и бързината, с която се появяваше отвсякъде, смущаваше благородника.

След две минути, въпреки херкулесовата си сила, испанецът започна да се задъхва и все по-трудно да отбива нападенията. Спокойствието му изчезна, той явно бе смутен, защото чувствуваше, че животът му е в опасност и наистина може да се присъедини към невеселата компания на обесените на „Пласа де Гранада“.

Затова пък Корсарът изглеждаше на човек, който току-що е извадил шпагата от ножницата си. Подскачаше отпреде му с пъргавината на ягуар, настъпвайки с все по-нарастващ устрем към испанеца. Само погледът му, изпълнен с мрачен блясък, издаваше душевния му гняв. Тези очи не се отделяха за миг от очите на противника, сякаш искаха да го омагьосат и смутят. Кръгът на зрителите се бе разтворил, за да даде място, на испанеца, който все отстъпваше, приближавайки към отсрещната стена. Кармо, все на първия ред, започна да се смее, предвиждайки скоро развръзката на тази страшна схватка.

Изведнъж дон Гамаралей опря с гръб стената. Пребледня ужасно и едри капки студена пот оросиха челото му.

— Стига! — изхърка задавено.

— Не — рече Корсарът със злокобна нотка в гласа. — Тайната ми трябва да умре заедно с теб.

Противникът му опита да нанесе последен, отчаян удар. Сви се колкото можа, после се изхвърли напред, нанасяйки два-три удара един след друг. Неподвижен като скала, Корсарът ги парира със същата бързина.

— Сега ще те прикова на стената — му каза.

Испанецът, подлудял от страх, разбирайки, че е загубен, започна да крещи:

— Помощ!… Той е Чер…

Не можа да довърши. Шпагата на Корсара проникна в гърдите му и го прикова за стената, прекъсвайки фразата му. Струя кръв бликна от устните му и потече по гьонената му ризница, която не се оказа достатъчна да го защити от този страшен удар. Той разтвори невероятно очи, гледайки противника си с последен блясък на ужас, после тежко се строполи на пода, като прекърши на две острието, което го придържаше към стената.

— Свърши — каза Кармо с насмешлив тон. Наведе се над трупа, издърпа шпагата от ръката му и подавайки я на капитана, който наблюдаваше мрачен умрелия, му каза:

— Тъй като другата се счупи, вземете тази. По дяволите! Тя е от истинска толедска стомана, уверявам ви, господине.

Корсарът взе шпагата на победения без да отрони дума, наведе се да прибере шапката си, хвърли на масата една златна монета и излезе от странноприемницата, следван от Кармо и негъра, без някой да посмее да го спре.