Емилио Салгари
Черният корсар (18)

XVIII
ОМРАЗАТА НА ЧЕРНИЯ КОРСАР

На следващия ден, при изгрев слънце и морския прилив, под шума на барабани, писъка на свирки, изстрели на пушките на буканиерите от Тортуга и мощното ура на флибустиерите от закотвените кораби, експедицията излезе от пристанището под командването на Олонеца, на Черния Корсар и на Никеле Баска.

Състоеше се от осем големи и малки съда, въоръжени с осемдесет и шест оръдия, от които шестнадесет на кораба на Олонеца и дванадесет на „Мълния“. Екипажите на корабите наброяваха шестстотин и петдесет души. Като най-бърз кораб, „Мълния“ плуваше начело и служеше за разузнавач. На върха на главната мачта се развяваше черното знаме със златни обшивки на неговия комендант, а отдолу — голямата червена лента на корабите, излезли в бой. Отзад идваха другите кораби в двойна редица, но раздалечени толкова, колкото свободно да могат да маневрират без взаимно да си препречват пътя.

Излязла в открито море, ескадрата се насочи на запад, за да стигне Наветрения провлак и от него да влезе в Карибско море.

Времето беше великолепно, морето спокойно и вятърът благоприятен: духаше от североизток, което даваше надежди бързо и лесно да стигнат до Маракаибо, още повече флибустиерите бяха предупредени, че флотата на адмирал Толедо се намира по това време край бреговете на Юкатан, на път за Мексиканските пристанища.

След два дни, без да срещне никого, ескадрата вече отминаваше Енганския нос, когато „Мълния“, който плуваше все начело, даде сигнал за присъствието на неприятелски кораб, насочен към бреговете на Хаити.

Олонеца, който бе определен за върховен главнокомандващ, заповяда бързо на всички кораби да застанат на дрейф, после се насочи със своя кораб към „Мълния“, който вече се готвеше за нападение. Оттатък носа, един кораб, над който се развяваше испанското знаме и дългата лента на бойните кораби, плуваше покрай брега, може би търсеше убежище сред скалистите заливчета, след като вече бе зърнал ескадрата на флибустиерите.

Олонеца би могъл да го обкръжи с осемте си кораба и го принуди да се предаде или да го потопи с един-единствен залп, но тези корсари бяха необяснимо великодушни, за да бъдат оприличени с морските крадци. Те смятаха за подлост, недостойна за силни хора, каквито се считаха и то с право, да нападнат враг по-малоброен и слаб от тях и не бе по нрава им да злоупотребяват с мощта си.

Олонеца даде знак на Черния Корсар да застане на дрейф, подобно на останалите кораби и смело се насочи към испанския кораб, приканвайки ги към безусловна капитулация, ако не — да се сражават. При това от носа на кораба си той извести на испанците, че какъвто и да е изходът от сражението, неговата ескадра няма да се намеси.

Линейният кораб, който би загубил сражението, ако трябваше да се сражава с толкова силен противник, не чака да повтарят два пъти предупреждението, напротив, вместо да спусне знамето си, комендантът накара да го заковат на фокмачтата и като отговор изсипа срещу флибустиерския кораб огъня на осемте си деснобортови оръдия, и по този начин даде да се разбере, че ще се бие докрай.

Сражението се развихри и от двете страни Испанският кораб имаше шестнадесет оръдия, но само шестдесет души екипаж; Олонеца имаше същия брой оръдия, но двоен брой хора, между които буканиерите, които бяха отлични стрелци и често решаваха изхода на битката с безпогрешната си стрелба.

Ескадрата от своя страна остана да дрейфува, получила заповедта на гордия флибустиер да не се намесва. Екипажите й се бяха наредили като обикновени зрители да наблюдават борбата, сигурни в разгрома на испанците. Последните, макар тъй малобройни, се защитаваха с всички сили. Артилерията им боботеше страховито, опитвайки се да помете мачтите на корсарския кораб, който се мъчеше да ги доближи и премине на абордаж. Гюллетата и залповете на неприятеля се редуваха безспир, обсипвайки носа на корсарския кораб, за да забавят колкото се може повече приближаването му.

Разгневен от тази съпротива и нетърпелив да приключи по-скоро сражението, Олонеца се опитваше по всякакъв начин да се доближи, убеден, че врагът няма да издържи на напора на хората му, стига да стъпят на борда, но не успяваше и трябваше на няколко пъти да се отдалечава, за да запази хората си от желязната градушка.

Страхотният дуел между двете артилерии продължи три часа, нанасяйки вреди на мачтите на двата кораба, но голямото испанско знаме не слезе от върха на мачтата. Шест пъти флибустиерите се хвърляха на абордаж и шест пъти бяха отблъснати от ония шестдесет храбреци, но на седмия успяха да сложат крак на палубата на неприятелския кораб и да свалят знамето.

Тази победа, приета като щастливо предзнаменование за експедицията, бе поздравена от флибустиерите с гръмогласни ура, още повече че по време на сражението „Мълния“ бе успяла да открие в едно заливче друг испански кораб и за кратко време да го плени.

От прегледа на двата пленени кораба стана ясно, че по-големият носеше ценен товар — скъпи стоки и кюлчета сребро, на втория откриха барут и пушки, предназначени за испанския гарнизон в Санто Доминго.

Оставиха двата екипажа на брега, понеже не искаха да държат пленници на борда и след като поправиха щетите на мачтите, при залез ескадрата отплува по посока на Ямайка.

„Мълния“ зае челно място, на четири-пет мили пред останалите кораби. Черният Корсар държеше да наблюдава морето на голямо разстояние — страхуваше се да не би някой кораб да ги забележи отдалеч и извести губернатора на Маракаибо или адмирал Толедо. Затова той почти не напускаше капитанския мостик; оставаше да спи на палубата, загърнат в наметката си и изтегнат в едно бамбуково кресло.

Три дни след пленяването на двата кораба, „Мълния“ срещна испанския линеен кораб с корсарския екипаж на борда, който по време на бурята бе потърсил убежище в Ямайка. Все още нямаше гротмачта, но флибустиерите бяха опънали запасните платна и бързаха да стигнат Тортуга. Черният Корсар се осведоми за здравето на ранените, които бе наредил да разположат в лазарета на испанския кораб, след което продължи курса си на юг, нетърпелив да стигне до входа на Маракаибския залив.

На четиринадесетия ден след отплуването си от Тортуга, Корсарът забеляза носа на Парагуана, означен от малкия фар, поставен на отвора на малкия залив.

— Най-после! — възкликна флибустиерът с мрачен блясък в очите. — Може би утре убиецът на братята ми не ще бъде между живите.

Повика Морган, който по това време се бе качил на палубата и му каза:

— Тази нощ да не се пали никаква светлина на борда, понеже това е заповедта на Олонеца. Испанците не трябва да забележат ескадрата ни, защото утре в града няма да намерим една-единствена пиастра.

— Да спрем ли на входа на залива?

— Не, цялата ескадра ще навлезе към езерото и утре ще връхлетим неочаквано над Маракаибо.

— Ще стъпят ли хората ни на сушата?

— Да, Заедно с буканиерите на Олонеца. Докато флотата бомбардира бастионите откъм морето, тях ще пуснем откъм сушата, за да попречим на губернатора да побегне към Гибралтар. На зазоряване всички лодки да бъдат готови за спускане и въоръжени с мортири.

— Разбрано, синьор.

— Впрочем, аз също ще бъда на мостика — добави Корсарът. — Сега слизам в кабината да сложа бойната си ризница.

Канеше се да отвори вратата на кабината си, когато добре известен нему, нежен аромат, стигна до ноздрите му.

— Странно! — промълви и спря изненадан. — Ако не бях оставил фламандката в Тортуга, бих се заклел, че е някъде наоколо.

Огледа се, но тъмнината беше непрогледна, тъй като всички светлини бяха загасени. И все пак в един ъгъл му се стори, че различава една белезникава фигура, опряна на един от големите прозорци, които гледат към морето.

Корсарът беше смел, но подобно на всички хора от ония времена бе и малко суеверен: като различи тази неподвижна сянка в ъгъла, почувствува, че челото му се оросява от капки студена пот.

— Да не би да е духът на Червения Корсар? — промълви и отстъпи. — А сега иска да ми напомни клетвата, която произнесох онази нощ в тия води? Възможно ли е…

Но веднага след това изпита срам, че се е поддал на този суеверен страх, изтегли кинжала си и като пристъпи, рече:

— Кой сте вие? Отговорете или ще ви убия!

— Аз съм, кавалере — отвърна един глас, който накара сърцето му да замре.

— Вие!… — възкликна той учуден и зарадван. — Вие, синьорина? Вие тук, на „Мълния“, докато аз ви смятах на Тортуга? Или може би аз…

— Не, кавалере, не бълнувате.

Корсарът се бе втурнал напред, като изпусна кинжала си и простря ръце към херцогинята, а устните му се докоснаха до дантелите на високата й яка.

— Вие тук?… — продължи да пита той с треперещ глас. — Но откъде се появихте? Как така се намирате на моя кораб?

— Не знам… отвърна херцогинята, объркана.

— Хайде, говорете, синьорина.

— Е, добре… просто исках да ви последвам.

— Тогава вие ме обичате. Кажете ми, вярно ли е, синьорина?

— Да — промълви тя едва.

— Благодаря… сега мога да изляза без страх срещу смъртта.

Извади кремък и прахан, щракна и запали свещника, който притули в един ъгъл, за да не се вижда отвън. Младата фламандка не бе помръднала от мястото си до прозореца. Беше увита в широка бяла наметка, извезана по краищата с дантели, ръцете си държеше притиснати върху гърдите, сякаш искаше да заглуши забързаните удари на сърцето си. Гледаше го с блеснали очи, а Корсарът, застанал отпреде и, също не сваляше поглед от нея, с грейнало от щастие лице.

Останаха да се гледат няколко мига, сякаш още бяха изненадани от това признание за взаимна любов, може би дълго таена, но не тъй скоро очаквана, след което Корсарът помоли момичето да седне на един стол до свещника и му рече:

— Сега ще ми кажете, синьорина, по какво чудо сте на кораба ми, а не в Тортуга, където ви бях оставил. Още не мога да повярвам в толкова много щастие.

— Ще ви кажа, кавалере, когато ми дадете дума, че ще простите на моите съучастници.

— Имате съучастници?

— Нали разбирате, сама не бих могла да се кача на кораба ви и да остана четиринадесет дни в една каюта, незабелязана.

— Нищо не бих могъл да ви откажа, синьорина, и тези, които не са изпълнили заповедите ми, но същевременно ми доставиха такава приятна изненада, вече са простени. Кои са те, мадам?

— Ван Щилер, Кармо и негърът.

— Аха, би трябвало да се досетя… Но как успяхте да ги склоните да ви сътрудничат? Флибустиерите, които не се подчиняват на началниците си, биват разстрелвани.

— Те бяха сигурни, че няма да огорчат коменданта си, защото бяха се убедили, че тайно ме обичате.

— А как ви качиха на кораба?

— Облечена като моряк, през нощта заедно с тях, та на никой да не направи впечатление присъствието ми.

— И къде ви скриха? — попита усмихнат Корсарът.

— В кабината, съседна на вашата.

— А тия нехранимайковци къде се спотайваха?

— Останаха скрити в трюма, но идваха да ми носят храна, която отмъкваха от шкафа на готвача.

— Хитреци! Какво чувство на привързаност у тия груби хора… Играят си със смъртта, за да видят началниците си щастливи, и все пак, кой знае колко може да трае това щастие — добави с лека тъга в гласа си.

— А защо, кавалере? — попита момичето, неспокойно.

— Защото след два часа ще настъпи зората и трябва да ви оставя.

— Тъй бързо? Едва що сме се видели и вече мислите да ме оставите — възкликна фламандката.

— Щом слънцето се покаже на хоризонта, в този залив ще се поведе една от най-страшните битки, която са водили флибустиерите от Тортуга. Осемдесет оръдейни гърла ще гърмят безспир срещу крепостите, които защитават моя смъртен враг и шестстотин души ще се хвърлят в атака, решени да победят или да умрат. Аз, естествено, трябва да съм начело, за да ги водя към победата.

— И да предизвикате смъртта!… — възкликна херцогинята, ужасена. — А ако някой куршум ви прониже?…

— Животът на хората е в божите ръце, синьорина?…

— Закълнете ми се, че ще бъдете предпазлив.

— Невъзможно е. Помислете си, че чакам две години мига, в който да накажа този престъпник.

— Какво може да е направил този човек, за да храните към него такава непримирима омраза?

— Уби тримата ми братя, вече ви казах това, и извърши едно позорно предателство.

— Какво?

Корсарът не отговори. Почна да се разхожда напред-назад със свъсено чело и стиснати устни, после изведнъж спря, седна до младата жена и с безкрайна мъка, изписана на лицето му, рече:

— Чуйте ме и ще отсъдите дали омразата ми е оправдана. Оттогава изминаха десет години, но си спомням всичко, сякаш беше вчера. Бе избухнала войната от 1701 година между Франция и Испания за владичеството на Фландрия. Людвиг XIV, жаден за слава и в разцвета на могъществото си, в желанието да смаже опасния си противник, който бе нанесъл толкова поражения на френските войски, дръзко бе нахлул в провинциите, подвластни на страшния херцог д’Алба. По същото време Людвиг XIV, който имаше голямо влияние в Пиемонт, бе поискал помощ от херцог Виторио Амедео II. Последният, не можейки да му откаже, бе му изпратил три от най-добрите си полкове: тези на Аоста, Ница и Марина.

В последния, в качеството си на офицери, служехме аз и тримата ми братя, най-големият от които беше на тридесет и две години, а най-малкият, който по-късно трябваше да стане Зеленият Корсар — само на двадесет.

Във Фландрия нашите полкове храбро се бяха сражавали на прохода при Шелда, при Ганд и Турне, покривайки се със слава. Отблъснали испанците към Анверс, съюзническите сили навсякъде тържествуваха, когато в един хубав ден, или по-точно в един нещастен ден, част от нашия полк, който се бе врязъл до устието на Шелда, за да завземе крепостта, изоставена от неприятеля, изведнъж бе нападнат от такъв голям брой испанци, че бе принуден набързо да се окопае вътре в крепостта, за да спаси с мъка артилерията си. Сред защитниците бяхме и ние четиримата.

Откъснати от френската армия, обкръжени от всички страни от десет пъти по-многочислен противник, решен да си възвърне крепостта, която за него бе от голямо значение, тъй като бе ключова позиция за един от ръкавите на Шелда, нямахме друг избор освен да се предадем или умрем. За предаване никой не говореше, дори бяхме се заклели да загинем под развалините, отколкото да сведем славното знаме на храбрите Савойски херцози.

За командир на полка Людвиг XIV бе поставил един стар фламандски херцог, за когото казваха, че се ползувал с известност на смел и опитен военен. И понеже се намираше в нашата част, когато бяхме изненадани от врага, пое командването й.

Битката започна яростно и от двете страни.

Всеки ден неприятелската артилерия рушеше крепостните стени и всяка нощ възстановявахме набързо зеещите пролуки, така че сутринта борбата започваше отново. В продължение на петнадесет дни атаките не стихваха с големи загуби и от двете страни. На всяко подканване да се предадем отговаряхме с оръдейни залпове.

Големият ми брат бе станал душата и знамето на нашата защита. Смел, горд и опитен боец, той командваше артилерията и пехотата — винаги пръв в атаките и последен в отстъпленията. Но храбростта на този прекрасен боец събуди в сърцето на фламандеца грозна завист, която по-късно за нас щеше да има фатални последици.

Забравил, че се е клел във вярност на Савойския херцог и че петни едно от най-гордите имена на фламандската аристокрация, този нещастник тайно се наговорил с испанците да ги пусне в крепостта и да ни предаде. Длъжността губернатор в испанските колонии в Америка и голяма парична сума били цената на предателството му. Една нощ, с помощта на свои роднини фламандци, отворил един от тайните входове и пуснал врага в крепостта.

Големият ми брат, който недалеч бил на стража с неколцина войници, се втурнал срещу тях, подавайки тревога, но предателят го чакал зад един зид и го застрелял от упор. Неприятелят нахлул бясно в града. Сражавахме се за всяка улица, за всяка къща, но напразно. Крепостта падна и едва успяхме да се спасим с малко доверени хора, като се оттеглихме бързо към Кутре.

— Кажете ми, синьорина, бихте ли простили на този човек?

— Не — отвърна херцогинята.

— Наистина и ние не простихме. Бяхме се заклели да убием предателя и да отмъстим за брат ни. Щом войната приключи, дълго го търсихме, първо във Фландрия, а после и в Испания.

Когато узнахме, че е назначен за губернатор на един от най-силните градове на колонните в Америка, аз и по-малките ми братя отплувахме с три кораба за Големия залив, решени на всяка цена да накажем, рано или късно, предателя.

Станахме корсари. Зеленият Корсар, буен, но неопитен, опита щастието си, ала попадна в ръцете на смъртния ни враг и бе безславно обесен, като крадец; после опита щастието си Червеният Корсар, но и на него не му провървя. Сега двамата ми братя, които успях да отмъкна от бесилките, почиват в морето и чакат отмъщението ми, и ако бог ми помогне, след два часа предателят ще бъде в ръцете ми.

— И какво ще сторите с него?

— Ще го обеся — отвърна студено корсарът. — После ще избия всички, които имат нещастието да носят името му. Той разруши семейството ми, а аз — ще разруша неговото. Заклех се в нощта, когато спуснахме Червения Корсар в морето и ще удържа на думата си.

— Впрочем, къде се намираме сега? На кой град е губернатор този човек?

— Скоро ще научите.

— Но как се нарича губернаторът? — попита херцогинята с тревога в гласа.

— Настоявате ли да го научите?

Младата фламандка докосна челото си с копринена кърпичка. Ситни капчици студена пот бяха избили по него.

— Не знам — рече с глух глас. — В детството си сякаш чувах да се разправя от някои офицери, които служеха при баща ми, една история подобна на тази, която току-що ми разказахте.

— Невъзможно, вие никога не сте били в Пиемонт — каза Корсарът.

— Не, никога, но моля ви, кажете ми името на този човек.

— Е, добре, ще ви го кажа: херцог Ван Гулд.

В същия този миг над морето отекна топовен гръм.

— Зората!… — викна Корсарът и се затича към палубата.

Младата фламандка не направи никакво движение, за да го задържи. Бе хванала отчаяно главата си с две ръце, после се строполи на пода, без да издаде звук, сякаш бе внезапно ударена от гръм.