Емилио Салгари
Черният корсар (20)

XX
ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА ГУБЕРНАТОРА

Докато флибустиерите и буканиерите на Баска и Олонеца се бяха отдали на необуздан грабеж в Маракаибо, по чиито улици не срещнаха жива душа, Черният Корсар и четиримата му другари, след като се въоръжиха с пушки и снабдиха с храна, бързо тръгнаха по следите на губернатора.

Едва-що излезли от града, те проникнаха в гъстата джунгла, която заобикаляше обширното езеро на Маракаибо, и поеха по една наглед незабележима пътечка, която нямаше да ги отведе много далеч, както бе забелязал каталонецът. Първите следи бяха открити веднага: това бяха следите от осем коня, оставени по влажната почва, и на два човешки крака, сиреч на осем конника и един пешак — толкова колкото бе казал испанският пленник.

— Виждате ли! — провикна се каталонецът с тържествуващ вид. — Оттук е минал губернаторът със своя капитан и седемте войници, единият от които тръгна без кон, защото му бяха пречупили краката по време на паническото бягство от двореца.

— Видяхме го — отвърна Корсарът. — Смяташ ли, че имат голямо предимство пред нас?

— Около пет часа.

— Много са, но затова пък ние сме по-подвижни.

— Вярно е, но не се надявайте да ги настигнете нито днес, нито утре. Може би още не познавате джунглите на Венецуела, но ще видите какви неочаквани изненади ви готвят.

— Какво имаш предвид?

— Зверовете и диваците.

— Не ни е страх от тях.

— Караибските племена са горди и жестоки.

— Такива ще бъдат и към губернатора.

— Те са негови съюзници, не ваши.

— Винаги съм намирал език с местните хора, а сега напред, кабалерос, към великата джунгла.

Пътеката изведнъж свърши пред огромен лес — истинска стена от зеленина и колосални стволове, през която по всичко личеше, че не биха могли да преминат конници.

Никой не би могъл да си създаде идея за пищната растителност, за влажната, гореща почва на южно-американските области и особено за басейните на гигантските реки. Непрекъснато наторявана от листата и плодовете, тази девствена почва е покрита с дебел пласт растителни отпадъци и най-обикновените растения добиват гигантски размери.

Черният Корсар и испанецът се бяха спрели пред величествения лес, заслушани в шумовете на гората, а двамата флибустиери и негърът оглеждаха гъсталака и околните храсталаци, страхувайки се от лоша изненада.

— От къде ли са минали? — попита корсарът испанеца. — Не виждам пролука сред тази преграда от дървета и лиани.

— Хм… Надявам се, че дяволът не ги е отмъкнал. Най-много ще ме е яд, ако не си върна за двадесетте и пет тояги, които още парят на гърба ми.

— А и конете им, предполагам, не са имали криле — рече Корсарът.

— Губернаторът е хитър и се е постарал да заличи следите си. Чува ли се нещо от джунглата?

— Да, струва ми се, че там долу чувам да тече вода.

— Всичко ми е ясно — рече каталонецът.

— Какво?

— Следвайте ме, кабалерос.

Испанецът се върна, огледа земята и тръгна по следите на конете, които продължаваха под туфи от кичести палми, наречени кари, с бодлив ствол и плодове подобни на нашите, кестени, само че сбрани на едри гроздове. Продължавайки предпазливо, за да не раздере дрехите си о тия твърди бодли, скоро стигна там, където Кармо бе чул клокоченето на някакво поточе. Погледна пак на земята, опитвайки се да различи между листата и тревите следите на четвероногите, после забърза и спря на брега на малка река, широка не повече от два-три метра.

— Аха! — възкликна весело. — Казах ви, че старецът е хитър.

— Какво откри? — попита го Корсарът нетърпеливо.

— Че преди да навлезе в голямата джунгла и заличи следите си, е минал през реката.

— Дълбока ли е водата?

Каталонецът потопи сабята си и затърси дъното.

— Не повече от тридесет четиридесет сантиметра.

— Змии има ли?

— Няма, сигурен съм.

— Тогава нека влезем и ние, и да побързаме. Ще видим до къде са си служили с конете.

Влязоха и петимата в рекичката, напред испанецът, а негърът последен; закрачиха един след друг и размърдаха мътните води, изпълнени със сухи листа, които изпускаха опасни миазми, отделящи се от гнилата растителност. Поточето изобилствуваше с всякакви видове водни растения, които на много места бяха разкъсани и отъпкани. Тук имаше храсти на мукумуку, крехки растения от рода на ароидите, чиито стебла се режеха лесно, защото бяха пълни с гъбеста сърцевина, водни лиани, съдържащи млечнобял сок, който упоява речната риба, и още много други, които затрудняваха движението на малката колона.

Под сенчестите сводове на високата растителност цареше пълна тишина. Само от време на време, на равни промеждутъци се чуваше някакъв звън, като от камбана, при който Кармо и Ван Щилер рязко повдигаха глава. Но този ясен звън, понесен от ехото на девствената селва, не произхождаше от камбаната, а от едно пиле, наречено звънар, голямо колкото гълъб, чийто вик се чува на три мили разстояние.

Малката група продължаваше да се придвижва в сумрака на гъстата джунгла, нетърпелива да разбере до къде е могъл да се придвижи губернаторът и хората му с коне, когато откъм левия бряг внезапно се чу силен взрив, последван от дъжд шрапнели, които падаха в рекичката с шум на градушка.

— Гръм и мълния! — възкликна Ван Щилер, който неволно се бе привел. — Кой ни обстрелва?

Корсарът също се бе навел и заредил моментално пушката си, а другите зад него мигом се отдръпнаха. Само каталонецът не помръдна и спокойно наблюдаваше дърветата от двете страни на реката.

— Нападат ли ни? — попита Корсарът.

— Не виждам никого — отвърна каталонецът, смеейки се.

— А онова избухване? Не го ли чу?

— Чух го, капитане.

— И не се вълнуваш?

— Виждате, че се смея…

Втори взрив, по-силен от първия се чу отвисоко и нов дъжд от шрапнели падна във водата.

— Това е бомба! — рече Кармо и отстъпи.

— Да, но растителна — отвърна каталонецът. — Сега ще видите.

Свърна към десния бряг и показа на другарите си едно дърво, което изглежда принадлежеше към вида на бодливия млечок, високо двадесет и пет тридесет метра, с клони, покрити с бодли и листа, широки до тридесет сантиметра. По краищата им висяха заоблени плодове, обвити в дебела, дървесна кора.

— Внимавайте! Плодовете са гнили — рече той.

Едва що изрекъл тези думи и един от ония глобуси избухна с трясък, като пръскаше наляво и надясно дъжд от кокички.

— Не са опасни — рече каталонецът, виждайки Кармо и Ван Щилер да отскачат назад. — Безобидни кокички. Когато плодът загние, образува газове и понеже обвивката е твърда, избухва.

— Поне стават ли за ядене тия плодове?

— Съдържат едно млечно вещество, което ядат само маймуните — отвърна каталонецът.

— По дяволите тия дървета бомби!… — възкликна Кармо. — Мислех си, че ни обстрелват хората на губернатора.

— Напред! — рече Корсарът. — Да не забравяме, че времето ни е скъпо.

Поеха отново във водите на рекичката и като изминаха двеста крачки, забелязаха пред тях някакви тъмни петна, полузатънали в тинята.

— Ако не се лъжа, това са конете на губернатора и неговата охрана — рече испанецът.

— Бавно — подкани Корсарът. — Конниците може да са наблизо.

— Съмнявам се — отвърна каталонецът. — Губернаторът знае, че ще си има работа с вас, така че не ще си губи времето.

— Може и така да е, но да бъдем предпазливи.

Заредиха пушките си, застанаха един след друг в индианска нишка и тихо продължиха да вървят наведени, като се прикриваха зад клоните, които се спускаха над рекичката. На всеки десетина крачки каталонецът спираше, вслушваше се и се вглеждаше внимателно в гъсталака от двете страни на потока.

Придвижвайки се по този начин, стигнаха до тъмните петна. Не бяха се излъгали — това бяха труповете на осем коня, паднали един до друг във водите на потока. С помощта на негъра, каталонецът помръдна един от тях и видя, че бе заклан с наваха.

— Познах ги, това са конете на губернатора — рече той.

— Къде ли са побегнали конниците? — попита Корсарът.

— Сигурно са навлезли дълбоко в джунглата.

— Не виждаш ли някакъв проход?

— Виждате ли този скършен клон, от който още капе мъзга?

— Е и?

— Ето горе още два, пречупени по същия начин.

— Виждам.

— Хитреците са се покатерили на ония клони и са преминали по дърветата. Не ни остава нищо друго освен да постъпим като тях.

— Нищо по-лесно от това за нас моряците — рече Кармо.

— Каталонецът протегна безкрайно дългите си ръце, като крака на паяк, и се покатери на един дебел клон, следван от другите. От този клон мина на втори, после на трети, който принадлежеше на друго дърво, и продължи така своя въздушен ход в продължение на още тридесет четиридесет метра. Като стигна по средата на една мрежа от лиани, скочи изведнъж на земята и нададе тържествуващ вик.

— Хей ти, каталонецо! — викна Кармо. — Какво, да не би да намери буца злато? Казват, че тук имало много.

— Не, само един кинжал, но за нас той има не по-малка стойност.

Черният Корсар също се спусна на земята и се вгледа в кинжала с късо острие и остър връх като игла.

— Сигурно го е загубил капитанът, който придружаваше губернатора — каза каталонецът. — Виждал съм го на пояса му.

— Значи тук са слезли и те — рече Корсарът.

— Ето там пътечката, която навлиза в джунглата. Изсекли са;я със секири, които носеха на седлата.

— Много добре — рече Корсарът. — Не чувате ли нещо?

— Нищо — отвърна каталонецът, който се заслуша за миг.

— Това значи, че са далеч. Иначе бихме чули ударите на брадвите им.

— Сигурно имат предимство от четири-пет часа.

— Много са, но да се надяваме, че ще ги настигнем, след като самите те ни отварят път с брадвите си.

Нямаше начин да се заблудят, защото още личаха прясно отсечените клони. Сега всички бързаха, дори тичаха, но ето че отново трябваше да спрат: пред тях се разстилаше широк пояс от бодли. Тези растения растат, изобилно посред девствените джунгли на Венецуела и Гвиана. Техните бодли са толкова остри и твърди, че могат да пробият дори подметката на човек.

— Гръм и мълния! — възкликна Ван Щилер, който пръв беше навлязъл между бодлите. — Какво, това път към ада ли е?

— По дяволите! — викна Кармо, който веднага беше отскочил назад. — Горските вещици е трябвало да сложат тук надпис: минаването забранено.

— Ще намерим друг проход — рече каталонецът. — Лошото е, че трябва да бързаме. Ето, вижте!…

— Светлината изведнъж се стопи и мрак нахлу във всяко кътче над джунглата.

— Значи и те ще спрат, нали? — попита Корсарът.

— Да, докато се дигне луната.

— А кога ще стане това?

— В полунощ.

— Добре, пригответе се да бивакуваме.