Джесика Сен Клер
Чериса (21)

Глава 21

Есента бавно премина в зима и нашарените в червено и жълто листа се носеха във въздуха, отронвани от клоните на дърветата, и в безпорядък застилаха земята, като смълчан килим. В Уитроз, Брет и Чериса посрещнаха лорд Ардсли, който дойде да им гостува за Коледа с Джейми и двамата си синове. Мериан, лейди Ардсли, бе предпочела да остане в Лондон, за да присъства на коледното увеселение в двореца, макар че коледните празници под егидата на сериозния крал Джеймс, едва ли бяха толкова весели, колкото през миналата година, при „Веселия крал“ — Чарлз. Ардсли беше донесъл новини от Лондон. Едуард бе получил мнимото съобщение за откупа и очевидно се беше примирил със загубата на младата си съпруга, тъй като бе направил минимално усилие, за да подсигури исканата сума. Изправен пред избора да продаде магазина за дамска мода — и по този начин да остане без доходи — или да загуби Чериса, романтичната привързаност на Едуард към момичето била превъзмогната лесно от практичността и той предпочел второто. Въпреки че Брет беше посрещнал тези новини с намръщено лице, а очите му искряха гневно, Чериса беше почувствала само облекчение. Едно слабо, неясно чувство, че се бе отнесла зле към своя възстар съпруг, единствено помрачаваше спокойните дни, които имаха с Брет в Уитроз. Доказателството за безусловния егоизъм и липсата, на каквато и да е привързаност към нея бяха заличили това усещане и те прекараха една чудесна Коледа.

Сега по-топлият мартенски вятър подухваше леко през отворения прозорец на каретата. Чериса извади прекрасния златен синджир, който висеше на гърдите й и го положи върху роклята си. Тя беше върнала смарагдовия пръстен на Брет, на неговия истински собственик и сама го бе поставила на пръста му. Сутринта, на Коледа, между многото подаръци тя получи и една венчална халка, украсена със смарагди. Брет й беше предложил да я сложи временно на синджира, докато дойде момента да я носи на пръста си и тя се беше съгласила на драго сърце. Нямаше да бъде за дълго, усмихна се тя и внимателно сложи пръстена на пръста си. В последното си писмо Ардсли я уверяваше, че анулирането на брака й с Едуард било почти уредено. Едуард — и цял Лондон — бяха приели новината за предполагаемата смърт на лейди Реймонд, без да проявят каквото и да е съмнение. Джейк Оутс беше стъкмил и натоварил „Чериса“ и корабът беше готов за отплаване. Доктор Хаджамин бе решил да тръгне с тях, заинтригуван от разказите на Чериса за чудесата, които правеше Лиза при лечението с билки. Лорд Ардсли беше обещал да им гостува следващата есен, така че бягството от Англия, което тя и Брет бяха запланували, нямаше да бъде така пълно, както можеше да се стори на пръв поглед. Джейми щеше да замине с тях и да живее в Суитуотър, разбира се, а през юни щеше да дойде и другото дете. Щяха да й липсват нежната зеленина по заоблените хълмове на Англия, огромните, горди дъбове, шепота на Темза и леката, разпокъсана мъгла, която покриваше всяка сутрин по-голяма част от южния край на острова, но все пак, изгнанието беше малка цена, която трябваше да плати за възможността да прекара живота си с мъжа, когото обичаше. Брет също изглеждаше доволен от своя избор, въпреки че тя знаеше, че той жертва повече с това заминаване. Мястото му в кралския съвет, влиянието му в Двора и в Камарата на лордовете, удоволствието и предизвикателството да избереш товар между безкрайното разнообразие, което ежедневно се вливаше и изтичаше от лондонските пазари. Може би, размишляваше Чериса, след пет или шест години, ако лорд Реймонд умре, тя и Брет можеха да се осмелят да посетят Англия. Тя бе имала толкова щастливи дни тук, особено в Уитроз, че би желала да се завръщат от време на време. Искаше децата да обикнат старата къща, както тя и Брет я обичаха.

Каретата спря внезапно и прекъсна мислите й. Брет отвори широко вратата.

— Хайде, Джейми, най-добре е да пътуваш в каретата с майка си. Тя се чувства самотна и ще се радва на твоята компания.

Чериса се усмихна и протегна ръце, за да поеме момчето от ръцете на баща му, смеейки се тихо на възбудения разказ за всички чудеса, които детето беше видяло, докато пътуваше кацнало върху седлото на коня пред баща си. Тя докосна ръката на Брет с безмълвна обич, а венчалният пръстен със смарагда се люлееше свободно и докосна кадифената му дреха.

— Скоро, скъпа — обеща й той с усмивка, като хвана пръстена и го пусна в пазвата й, а зелените му очи светнаха с познатия израз, когато пръстите му докоснаха за миг гърдите й. — До един час ще бъдем в Бейнуотър, а тази вечер ще стигнем в Бейнуотър. След една седмица ще сме на борда на „Чериса“ и ще плаваме с опънати платна. Веднъж да навлезем в открито море и Джейк Оутс ще бъде произведен в капитан и ще прочете нашата брачна клетва. И тогава, лейди Линдси, ти ще станеш любяща и предана съпруга на един тъп плантатор в Ямайка.

— Плантатор? — промълви тя, невярваща на думите му. — Не пират, най-вероятно. Но и в двата случая веднъж само да се избавя от това ново допълнение към нашето семейство и няма да мисля, че си тъп.

Брет се разсмя и белите му зъби блеснаха от закачливата усмивка, която озари лицето му.

— За една все още неомъжена дама, смятам, че това са изключително похотливи мисли. Сега имай търпение, скъпа. Аз ще яздя напред, за да предупредя твоята леля Мери, че пристигате.

Чериса кимна с глава, като все още се усмихваше. Вратата на каретата се затвори и Джейми се намести в скута й, като се опитваше да привлече вниманието й.

— Не, Джейми — търпеливо отговаряше тя на безконечните въпроси на момчето — леля Мери не ми е истинска леля, точно както чичо ти Джеймс не ти е истински чичо. Леля Мери ме е отгледала и тя притежава документи и някакви неща от моята майка, които аз трябва да взема. Освен това аз искам тя да те види и още да се сбогувам с нея, преди да се отправим за нашето дълго пътешествие.

— Сбогом, може би завинаги, помисли си тъжно Чериса, като целуна жената на стълбите на малката къщичка. Жената, която я беше отгледала и й беше като майка, се бе състарила бързо след смъртта на съпруга си. Чериса си помисли, че тя сигурно нямаше да доживее времето, когато двамата с Брет можеха да се върнат обратно в любимата стара Англия. Тя се обърна и видя Брет да поставя Джейми в каретата, но поклати главата си, когато той я погледна с нетърпеливо очакване.

— Не, любов моя, бих желала да отида надолу към полята, където те срещнах за първи път. Обещавам ти, че няма да се бавя.

— Добре, скъпа, но бъди внимателна и пази глезените си от навяхване. Тези кадифени пантофи, едва ли са подходящи за такава разходка — предупреди я нежно той.

Чериса кимна с глава и повдигна атлазената си рокля, за да не я изцапа докато вървеше. Мозъкът й се бе отдал на размисъл за дните от младостта, което бе прекарала тук. Да напусне Уитроз беше трудно, но също така трудно бе да напусне отново и тази къща. Тя преглътна, за да потисне надигащата се в душата й носталгия, и дълбоко пое мъгливия, английски въздух. Вървя дълго време безмълвно и бавно сред браздите, като само веднъж се спря да откъсне едно диво цвете, току-що показало на света изящния си цвят. По едно време тя чу шум от конски копита по пътя, обърна се и като присви очи срещу слънцето, видя Брет да язди бавно към нея. Очите му бяха нежни, а устните му извити в усмивка.

— Извинявай, скъпа — каза той и дръпна поводите, за да накара коня да спре — в селото има ли хан?

Чериса го погледна, усмихна се на спомена и като прегъна коляното си, направи непохватен реверанс.

— С най-вкусните ягодови пити в селото, милорд — отговори тя.

За един дълъг миг очите им останаха приковани един към друг. Нямаше нужда от думи, за да изразят чувствата, които струяха от душите им.

Накрая Брет въздъхна и кимна с глава.

— Готова ли си да тръгваме, скъпа? — попита тихо той.

Чериса се спря и се обърна, за да хвърли последен, бавен поглед наоколо, после кимна с глава и се отправи към него. Внезапно, тя се спря, наведе се и вдигна от земята едно кръгло, кафяво камъче.

— Смятам да го запазя — прошепна тя. — Да ми напомня за онзи първи ден, когато те видях, като вдигнах погледа си, нагазила в калта на това поле, а ти беше възседнал онзи красив, черен кон. Мисля, че още в същия миг се влюбих в теб. Когато остарея и побелея, ще извадя този малък камък, за да ми напомни за отдавна изминалите дни. Ще го показвам и на нашите деца, когато пораснат, Брет, за да ги науча, че мечтите могат да се сбъдват, ако сърцето ги преследва търпеливо.

Тя постави ръката си върху мускулестото му бедро, а очите й бяха ясни и замислени.

— Какво мислиш, че щеше да стане, ако ме беше върнал вкъщи преди полунощ онази вечер, Брет?

Чернокосият лорд се усмихна, пусна поводите и погали гъстата й коса.

— Не знам, скъпа — отговори бавно той и сви рамене. — Мисля, че щеше да си спестиш много от болката, която животът ти отреди… но може би щеше да се лишиш също и от многото радост, която той ти даде. В едно съм сигурен обаче. Аз никога нямаше да срещна моята радост в живота.

Чериса се усмихна и погледна камъка в ръката си, обърна го с пръстите си и го пусна в джоба на пелерината. После тя вдигна глава и погледна Брет със спокойна, сияеща увереност. Да, размишляваше тя, каквато и цена да бяха платили за любовта си в миналото, каквото и да им предстоеше в Ямайка или Каролина, където Брет изглежда желаеше да се установят, тя ще плати и десеторна цена, за един-единствен ден на пълна радост.

— Добре, любов моя — усмихна се тя. — Готова съм да тръгна вече.