Джесика Сен Клер
Чериса (4)

Глава 4

Лорд Мартин и неговият слуга пресрещнаха останалите от групата долу на кръстопътя, късно тази сутрин. Чериса се опита да прикрие неудоволствието си от неговото, появяване. Тя беше предположила, че той, както и земевладелците, беше тръгнал по друг път, но очевидно бе направил само малко отклонение и сега имаше намерение да ги придружи до Лондон.

Чериса не харесваше този човек от цялата си душа и почти се страхуваше от него, въпреки че се опитваше да не обръща внимание на тези си чувства. Тя изглежда нямаше реална причина да мисли за него по този начин, с изключение на няколкото забележки, които беше направил по неин адрес и които я бяха смутили. Но само за това тя едва ли можеше да протестира срещу неговото присъствие пред Брет. Все пак, въпреки че се опитваше, тя не можеше да го забрави. И всеки път, когато се случеше да се огледа неочаквано наоколо, тя го виждаше да я гледа втренчено, с едно много неприятно изражение в неговите бледи, тесни очи.

Това беше третата им нощ, откакто бяха напуснали Бейнуотър и втората, през която те нощуваха на открито, на лагер направен от тях под високите дъбове, които растяха по продължение на главния път. Мъжете предпочитаха умерените неудобства на нощуването на открито, пред съмнителното качество и чистота на хановете, които срещаха по пътя си. Утре, обясни Брет — забелязвайки затруднението, което тя бе имала миналата нощ, мъчейки се да намери удобно място за наранения си гръб на твърдата земя, те щели да пристигнат в Оксфорд. А оттам нататък, чак до Лондон имало много ханове — добре поддържани и посещавани често от пътници от по-висшето общество.

Сега, след като бяха приключили с вечерята, тримата мъже и Чериса седяха на одеялата в голямата палатка, а фенерът осветяваше малкото пространство, неизбежната игра на карти започна отново. Чериса наблюдаваше играта с мълчаливо доволство, свила се като котенце до лорд Линдси, смеейки се заедно с тях на променливия им късмет.

Внезапно, Ардсли се усмихна към момичето, правейки й знак да седне по-напред.

— Не беше ли казала, че искаш да се научиш да играеш на карти, скъпа?

Чериса кимна с глава, но протегна ръце напред, отказвайки му.

— Нямам никакви пари — възрази тя, но в действителност не беше много разочарована, защото предпочиташе просто да седи и да гледа.

— О, това не е проблем. Брет е тук и може да ти даде пари — ухили се Ардсли, радвайки се на изненадата на приятеля си.

— Не мога — отказа бързо лорд Линдси, макар че се усмихна добродушно на русокосия лорд. — Загубих достатъчно пари, само да ти платя собствените си дългове.

— О, глупости — настоя Ардсли смеейки се и бутна Брет по крака. — Не бъди такъв скъперник към момичето.

— Остави Линдси да си пази парите — прекъсна ги спокойно лорд Мартин, а в светлосините му очи можеше да се види едно неприятно изражение, когато той погледна втренчено към Чериса. — Нека тя плати, какво правят дамите на мадам Райбът. Да предложи себе си, като залог.

Ардсли и Брет се намръщиха, като чуха предложението му. Доброто настроение бе изчезнало от лицата им. Чериса не знаеше къде да се дене от смущение. Никога не беше чувала за мадам Райбът и не разбра какво точно имаше предвид мъжа, като каза тя да бъде залога на играта. Тя не го харесваше и му нямаше доверие и някак си инстинктивно разбра, че това, което той предлагаше, не бе добро.

А и двамата мъже, които познаваха отлично прочутите игрални домове и бордеи, разположени около модния Сен Джеймс парк, сметнаха идеята на лорд Мартин за недобра.

Имаше обичай, дамите от двореца да пристигат в гореспоменатите места инкогнито. Маска скриваше лицата им, докато играеха на карти или на зарове. Те заемаха местата си около масата и играеха чак до зори, а всеки път, когато загубеха ръка на карти или на зарове, победителя избираше някоя част от дрехите им, която те трябваше да свалят. Мъжът, който свалеше последното останало късче, прикриващо голотата им се смяташе за победител и предявяваше претенции към тялото на жената, което трябваше да бъде негово поне до сутринта.

— Откажи се, Мартин — предупреди го Брет, а зелените му очи искряха и челюстта му бе здраво стисната.

Намръщен, стиснал упорито устни, лорд Мартин взе шишето и отпи от брендито. Очевидно, той не обръщаше внимание на гнева на Брет.

— Милорд Линдси! — каза разгорещено той. — Ти си най-стиснатия мъж, който аз някога съм виждал. Добре ти е на теб с твоята курва, разбира се. Всяка вечер си имаш компания в кревата по време на пътуването, но за останалите от нас…

Той се наведе напред, протягайки ръката си да хване гърдите на Чериса.

Инстинктивно, момичето се завъртя и се дръпна назад, скривайки се зад гърба на лорд Линдси, безмълвно търсейки закрилата му. Тя чу Ардсли да ругае в яда си и по-скоро усети, отколкото видя, как ръката на Брет се пресегна за камата, затъкната в колана му. Тя отчаяно сграбчи ръката му, викайки на помощ русокосия лорд.

Ардсли скочи бързо и застана между двамата мъже. Той издърпа лорд Мартин назад, към входа на палатката, навън в студената нощ, обсипвайки го с гневни проклятия.

Чериса пусна ръката на Брет, пребледняла от страх заради неговата реакция в създалия се конфликт. Той мълчеше. Лицето му отразяваше пълното съсредоточаване в контролирането на лошото му настроение. Накрая той въздъхна и потупа разсеяно момичето по рамото.

— Ако не беше братовчед на Ардсли, щях с удоволствие да му прережа гърлото на този кучи син. Той е един от най-неприятните…

Чериса пое дълбоко дъх, успокоена, че той не се сърдеше на нея и бе учудена, че противния лорд Мартин можеше да бъде роднина на лорд Ардсли, когото тя харесваше така много. Това поне обясняваше няколко неща, размишляваше тя мълчаливо, защото бе забелязала на няколко пъти по време на пътуването Брет и Ардсли да си разменят сърдити погледи вследствие държанието на Мартин и се бе чудила, защо те търпяха присъствието му. Но разбира се, след като беше роднина…

— Съжалявам, Брет — Ардсли се беше върнал в палатката. Неговото обикновено червендалесто лице беше потъмняло от гняв и напрежение. — Трябва да е пил прекалено много бренди.

— Тогава, по-добре го предупреди да пие по-малко в бъдеще, Джеймс. Следващия път ще го убия.

Лорд Ардсли кимна с глава в знак на съгласие, изненадан, че Брет още не беше убил глупавото копеле, като знаеше горещия му темперамент. Във всеки случай, той не би тъгувал прекалено много за своя братовчед.

— Е, добре. Не ми се играе повече. Ще си лягаме ли?

Брет кимна с глава, като се огледа наоколо, за да намери равно място да постеле одеялата.

Чериса се поколеба за миг, тъй като чувстваше, че не може да си легне още, но й беше неудобно да каже каквото и да е. Накрая, с почервеняло лице тя промърмори нещо и излезе навън да потърси място в тъмнината, за да се облекчи.

Връщайки се към палатката, тя усети една ръка да се плъзга около кръста й и се обърна с лице към мъжа, мислейки, че е Брет и посрещайки с радост неговото ухажване. Лицето на лорд Мартин наведено до нейното така я стресна, че за миг тя замръзна на мястото си. След това, със закъснение, тя се опита да се отскубне и избяга, ужасена от допира на ръцете му, сключени около нея. Инстинктивно, тя отвори устата си, за да извика лорд Линдси, но Мартин запуши устата й с ръка, преди тя да може да издаде звук. Чериса се извиваше, риташе краката му, изгубила надежда, че ще може да избяга. Най-после, тя успя да освободи устата си от неговата хватка и извика отново и отново с нарастваща истерия.

Ардсли пръв изскочи от палатката, а лорд Линдси го следваше по петите и двамата тичаха към викащото момиче. Лорд Мартин пусна момичето и отстъпи назад, намръщен от гняв и страх.

Ардсли застана между братовчед си и треперещото момиче, безмълвен в яда си.

Брет прегърна раменете на Чериса. Лицето му изглеждаше бледо на слабата светлина и издаваше гнева му.

— Чериса, добре ли си? — попита рязко той, вглеждайки се в изплашеното момиче.

Тя кимна с глава, после очите й доловиха движение зад него и остана с отворени от ужас уста, надавайки предупредителен вик:

— Внимавай, Брет! Той има сабя!

Лорд Линдси се обърна с лице към по-ниския мъж, отскачайки бързо назад, за да избегне удара от сабята му. В миг, той изтегли своята и в отговор на предизвикателството, като бутна Чериса към лорд Ардсли, разчитайки на неговото покровителство.

— Хари, ти проклет глупако, прибери сабята си! — заповяда с гневен глас русокосият лорд.

— И да му позволя да ми пререже гърлото, Джеймс? Не, благодаря — изсъска лорд Мартин, без да снема погледа си от върха на сабята на лорд Линдси, проблясваща на колебливата лунна светлина в облачната нощ.

— За Бога, не бъди пълен идиот — каза в отговор Ардсли. — Наистина ли си помисли, та макар и за миг, че като размахваш това нещо ще попречиш на такъв майстор на сабята от величината на Брет да те убие, ако той реши? Сега прибери дяволското нещо!

Известно време никой не помръдна. После, постепенно, лорд Мартин свали сабята си, облизвайки страхливо устните си, докато гледаше втренчено в сърдитите зелени очи на лорд Линдси.

— Не му позволявай да ме убие, Джеймс — хленчеше жалко той, като отстъпваше. — Ти обеща.

Разтревожен, Ардсли хвърли бърз поглед към приятеля си.

— Моля те, Брет, заради мен. Бог вижда, че той ти даде достатъчно поводи, за да го убиеш, но моля те, остави го да си върви. Ще го изпратя още тази вечер. И аз самият се наситих на неговата компания.

Брет сви рамене с неохота и нарочно прибра много бавно сабята си в ножницата, наблюдавайки треперещия Хари. Очите му гледаха безмилостно и святкаха опасно в тъмнината. След това, той се обърна и с широки крачки се отправи бързо към палатката.

Ардсли хвана ръката на Чериса, когато тя се обърна да последва лорд Линдси. В неговите добри очи се четеше загриженост, когато той потърси с поглед пребледнялото лице на момичето:

— Съжалявам, скъпа. Той… той не те нарани?

Чериса поклати глава бързо и изтича напред, желаеща да бъде далеч от лорд Мартин, на сигурно място в палатката с Брет. Когато влезе вътре, лорд Линдси се беше изтегнал, легнал по очи под одеялата. Главата му лежеше на сгънатите му ръце. Чериса забеляза, че ботушите и жакета му бяха оставени до малката походна масичка, но сабята, която обикновено лежеше до тях, липсваше. Тя се обърна да я потърси и видя, че лежеше върху одеялото, до Брет. Чериса трепна от уплаха, но не каза нищо. Тя събу бързо малките си обувки и се пресегна да изгаси фенера, коленичейки до лорд Линдси. Тя започна да разтрива напрегнатите мускули на врата и раменете му, докато най-после ги почувства отпуснати под ръцете си. След известно време, неговото леко, равномерно дишане й показа, че той беше заспал.

Тя повдигна внимателно края на одеялото, за да не го събуди и се плъзна щастлива и благодарна до него. Тя бе поразена от страхотната топлина, която той излъчваше, даже когато спеше. В следващия миг, тя сложи главата си до силното му, даващо й сигурност рамо. Тя слушаше, сякаш с часове, шума около прибързаното заминаване на лорд Мартин, чуваше тихите проклятия на Ардсли и увещанията му да побърза и накрая бързия ритъм на отдалечаващи се конски копита, галопиращи в тишината. Едва тогава тя заспа.

Чериса се събуди с първите слънчеви лъчи, навик, който имаше от дългите години прекарани на село и който беше трудно да наруши. Както винаги, двамата мъже още спяха. Тя издърпа одеялото нагоре и зави раменете на Брет, след това се измъкна на пръсти навън, в хладната, мартенска утрин, махайки с ръка за поздрав към слугите, които събираха дърва, за да сварят вода за кафето. Лордовете бяха непреклонни в традицията си да започнат деня с няколко глътки от черното, горчиво, варено питие. Ардсли даже отказваше да обуе ботушите си, без да е изпил своето укрепващо питие. Чериса все още предпочиташе вкуса на чая, а това беше достатъчен лукс за едно селско момиче, привикнало да пие само изворна вода.

След като приключи със закуската, малката група се качи на конете. Чериса още балансираше предпазливо на пухената възглавница, но вече достатъчно бе свикнала с този начин на езда, за да позволи на мъжете да яздят в лек галоп, а понякога даже да се понесат напред галопирайки бързо. Първоначалната отчужденост между двамата мъже, причина, за която тя предполагаше, бе снощната неприятна случка, се изпари бързо на фона на слънчевата светлина и прекрасния пролетен ден. Ардсли бъбреше приятелски, като забавляваше момичето с приказки от дворцовия живот, с описания на местата, които тя щеше да види в Лондон.

Чериса слушаше внимателно, напълно съзнаваща, колко важна можеше да бъде тази информация за нейното бъдеще. Въпреки усилията й, тя не успя да накара мълчаливия лорд Линдси да сподели нещо от своето минало, от мислите и чувствата си. В действителност, напоследък тя се усещаше, че се пита дали той изобщо някога е изпитвал някакви чувства към нея. Той беше неизменно любезен, неизменно внимателен и неизменно сдържан към нея. В началото, тя беше предположила, че държанието му се дължеше на негодуванието му от бавния им ход, причина, за което бе тя, но въпреки че го беше питала много пъти, той никога не се съгласи с това. Накрая, тя бе принудена да признае, че той не й се сърдеше, а само бе резервиран и смущаващо безразличен към нея, а това я плашеше повече, отколкото неговия гняв. Брет, като че ли едва забелязваше нейното присъствие, освен когато се натъкнеше на някоя нейна нужда. Като че ли той засвидетелстваше само едно резервирано внимание, което можеше да покаже и към всяко живо същество, което зависеше от него. Обратно, нейното обожание към чернокосия лорд растеше с всеки изминат ден.

Само ако можеше да запали искрата и да пробие стената на това негово безразличие.

— Чериса, не ме ли слушаш? — оплакването на Ардсли бе придружено с усмивка, а момичето се засмя печално в отговор, поклащайки главата си. — Имах усещането, че не ме слушаш. Ще ти повторя това, което казах. Ти наистина трябва да преоцениш и да прехвърлиш твоята обич от Брет към мене. В края на краищата, той може вече да е титулуван, но е само баронет, а аз ще бъда граф, когато баща ми почине. Освен това, аз съм общо взето много по-красив от този чернокос дявол, с когото ти яздиш. Той ще отлети отново в далечните морета, като един пират, какъвто в същност е, и ще те остави разплакана да махаш с ръка за сбогом от морския кей. А аз — аз съм далеч по-стабилен от него и по-внимателен. Стоя си в Англия и…

— Ти се занимаваш със зарове и карти и с дворцовите курви и най-вече с брендито — засмя се Брет, — което е далече по-малко благоприятно за дълголетието, отколкото пиратството.

— Аз съм почти толкова богат, колкото и той — продължи да се шегува Ардсли, преструвайки се, че не бе чул думите на приятеля си.

Чериса се усмихна на русокосия лорд, разбирайки, че неговите увещания бяха повече на шега и въпреки това тя мислеше, че по-голяма част от всичко, което той каза, бе самата истина. Защо не се беше влюбила в русокосия лорд, вместо в Брет? Защо избра този загадъчен, мрачен мъж, който си оставаше непознат, въпреки усилията й да докосне неговото сърце? Да предположим, че бе приела предложението на лорд Ардсли. Щеше ли Брет да протестира? Не, мислеше тя. И още, това че той притежаваше любовта й бе станало по една случайност. Без съмнение, тя беше една глупачка.

Постепенно, разговорът между двамата мъже се насочи към други теми. Чериса се опитваше да схване думите на Ардсли, които я бяха озадачили. Тя не можеше да си помогне, призна печално накрая тя. Когато обичаше, тя обичаше истински, въпреки че имаше съвсем малко причини за това нямаше какво да се заблуждава. И независимо дали Брет ще остане една загадка за нея, дали той наистина ще я остави на кея, както Ардсли казваше, че ще направи, тя не можеше да промени посоката на любовта си. Въпреки че разбра мрачната перспектива на своето бъдеще и безнадеждността на обичта си, тя продължи да се усмихва лъчезарно, когато лорд Линдси говореше или поглеждаше към нея, чувствайки сякаш Бог й беше дал целия прекрасен свят съсредоточен в този висок, тъмнокос непознат с блестящи зелени очи.

 

 

Те напредваха бавно към Лондон, отбивайки се от време на време от пътя, за да посетят известни курорти, прочути с лековитите си води. Разбира се, Ардсли беше този, който предложи да спрат, казвайки, че един от компанията има болки, крито можеха да се облекчат, като се потопи в басейна с минерална вода. Брет се съгласи, макар и не с голяма охота.

На следващата им спирка, лорд Линдси заведе обърканата Чериса при местната шивачка, поръчвайки два нови тоалета на удивеното момиче. В Бейнуотър тези дрехи щяха да стигнат за цяла година, а може би и за повече!

— Не се нуждая от толкова много неща — протестираше тихо Чериса, учудена от вида на безбройните топове яркоцветни платове.

Тя докосна нерешително ръката на Брет и почувства да се поражда надежда в сърцето й. Беше ли тази невероятна щедрост знак, че студенината му бе започнала да изчезва накрая? С наближаването на Лондон…

Лорд Линдси едва забележимо повдигна веждите си, а устните му се извиха в една полуусмивка, като разбра нежеланието й да харчи парите му за себе си. Повечето жени правеха точно обратното. Обикновено, той намираше манталитета на Чериса за очарователен, но точно сега… Тя носеше едни и същи дрехи през цялата седмица, откакто я познаваше.

— Две — повтори твърдо той на чакащата шивачка.

— Какъв модел? — попита жената смутеното момиче.

Чериса сви безпомощно рамене. През целия си живот тя не беше виждала други дрехи, освен тези, които селянките в Бейнуотър досега.

— Като тези, с които съм сега, предполагам — отговори накрая тя. — Свикнала съм да нося такива дрехи.

Шивачката погледна към високия лорд, явно очакваща той да възрази. Но Брет само сви рамене и се обърна, а неясната му усмивка все още личеше на устните му, когато се насочи към няколкото топа ярко обагрени памучни платове.

— И една всекидневна рокля от този плат — каза той, повдигайки единия край на небесно синята материя, изпъстрена с малки букети от маргаритки с дълги стебла. — Някакъв скромен модел, но не прекалено детински.

Чериса погледна плата с благоговение, мислейки, че това беше най-прекрасното нещо, което някога бе виждала. Тя погледна Брет, а в сините й очи се четеше обожание и силно желание да се хвърли към него и да обгърне врата му с ръце в знак на благодарност.

Чернокосият лорд се усмихна на Чериса и тръгна към вратата малко смутен от лъчезарната усмивка на хубавото лице на момичето.

— Остани тук, скъпа, докато уточните подробностите, а след това се върни в хана. Ардсли и аз ще бъдем на лов през целия ден, така че ще се видим за вечеря — каза той, като се обърна и щракна с пръсти, спомняйки си за нещо, което бе забравил. — И вечерна рокля, също — извика през рамо той на развеселената шивачка. — Да е готова тази вечер.

Чериса се изчерви, когато видя как продавачките си размениха весели погледи, но скоро тя забрави смущението си увлечена от вълнуващото суетене около приготвянето на дрехите. Собственичката на магазина, една възрастна жена, чиито очи излъчваха доброта, скоро разбра, че момичето бе напълно невежо по отношение на модния стил и кройка и мълчаливо се порица, че беше тласнала детето към такъв скромен избор на дрехи. Но нищо повече не можеше да се направи сега. Ленените фусти бяха скроени, а вълнените бяха почти готови. Но поне можеше да посъветва момичето за корсажите, които то щеше да носи над полите.

— Беки! — извика тя, а очите й светнаха предупредително. — Няма да направим корсажите от кафявия вълнен плат. Направи единия от смарагдовозелено кадифе, а другия от онази, розова коприна. Лорд Линдси няма да има нищо против тази промяна.

С престорена наивност тя прекара деня, бъбрейки весело със сладкото, малко, селско момиче с хубаво име. Чериса, унесе се в мисли тя, никоя жена на фермер не би помислила за такова име. Освен това, момичето притежаваше известен финес, а също и някакво благородно излъчване. Разбирайки, че никога нямаше да узнае истината, жената изостави любопитството си и се съсредоточи да научи на първите букви от азбуката на сегашния моден стил, правейки го по такъв начин, че детето да не разбере, че е нарочно поучавано.

Накрая, всичко беше готово, с изключение на вечерната рокля. И тук, жената се подвоуми една минута, дали умереността и скромността или предизвикателността и съблазънта трябваше да бъдат нейната цел. Най-сетне, споменът за мургавия, добре изглеждащ млад лорд, я накара да вземе решението си. Той беше един представител на великолепна мъжка порода и заслужаваше нещо специално.

Усмихвайки се прикрито, с блеснали очи, възрастната жена очерта линията на кройката и я предаде на помощничката си, която щеше да изработи роклята.

— Корсажът трябва да е много висок — размишляваше на глас тя. — Деколтето, дълбоко изрязано… разкриващо прелестите, но уший допълнително богато жабо от същата материя. По този начин ще бъде достатъчно затворено за скромните и отворено за… — разсмя се високо тя, като направи неприличен жест с ръка, доволна от собствената си изобретателност. — Сега, да видим какъв трябва да е плата? Коприната ще е много подходяща, о, тя така добре пада и е толкова привлекателна… Но коприната е също така и много скъпа. Може би лорд Линдси ще се разгневи, като чуе цената. Брокатът е прекалено твърд за тази цел, а кадифето е твърде… О! Но този нов топ от леката материя със син цвят, като на яйцата на червеношийката — да! Това би подхождало чудесно. Не беше ли избрал сам лордът синият памучен плат, който така добре подхождаше на прекрасните, големи, сини очи на момичето? А и с тази нейна богата, тъмнокафява коса, която блестеше с кестеняви отблясъци… да, прекрасно! — Заинтригувана от цялата тази перспектива, желаеща да свърши роклята до вечерта, жената плесна заповеднически с ръце, подканяйки помощничките си да работят по-бързо. След това тя заведе Чериса в стаята за проба, която се намираше в задната част на магазина. О! Какво ли не би дала само да може да зърне лицето на лорд Линдси, когато той види момичето тази вечер…

Чериса се къпеше, когато вечерната рокля най-после пристигна. Продавачката в магазина бе приготвила да занесе и другата, всекидневна рокля, която беше готова, но се отказа в последния момент, оставяйки я в магазина. Каквото беше простодушно и невежо, момичето можеше да облече тази рокля, вместо синята. Тя услужливо помогна на момичето да облече роклята, демонстрирайки интересния начин, по който можеше да се промени формата на деколтето. Лицето на Чериса почервеня от смущение, когато махна жабото, а жената въздъхна и сви безпомощно рамене. Е, във всеки случай, тя беше направила, каквото зависеше от нея за момичето. Ако то избереше да крие своята красота зад ефирната материя, нека постъпи така.

Щом вратата се затвори зад продавачката, Чериса се втренчи учудена на отражението в малкото пътно огледало на Брет, изумена и радостна от вида на изисканата млада жена, която я гледаше от там. Като притаи дъх, тя дръзко свали жабото, откривайки меката като кадифе кожа на своя висок и добре оформен бюст.

Чувайки звука на отварящата се врата, тя се обърна изненадана, забравяйки да сложи синьото прикритие. Брет остана неподвижен на прага.

Очите му се бяха разширили от смайване и като плъзна бавно погледа си надолу, чак до подгъва на роклята се върна обратно към лицето й. Една бавна усмивка на одобрение се разля на красивото му лице.

— Господи! — пое си въздух най-после той, като забрави напълно, че бе премръзнал и мокър, тъй като дъждът ги настигна, докато ловуваха. — Колко красиво!

Чериса стоеше колебливо, а една срамежлива усмивка се бе появила на лицето й, показваща очевидното й удоволствие. А когато погледът му спря отново на бюста й, тя си припомни с ужас за свята голота и се протегна бързо да вземе допълнението към тоалета.

— Не! — нареди тихо Брет, излизайки най-после от своя полутранс и тръгна бързо към нея, хващайки малките й изваяни ръце, не позволявайки им да поставят кадифеното прикритие. — Остани така.

Чериса се изчерви виновно и отпусна ръцете си. Главата й се замая, тъй като прочете горещото му желание в неговите зелени очи. Тя срамежливо повдигна ръцете си и ги сключи около врата му, а влажните й сини очи срещнаха неговите. Усети тежкото му дишане, когато го почувства притиснат до себе си и тръпките, които преминаха през тялото му. Брет наведе глава и целуна устните й. Тя усети езикът му дълбоко в своята уста, настойчив, търсещ, учуден. Чериса отвърна на целувката му с пламенно желание. Да бъде толкова близо до него, през всичките тези дни, без да има възможност да вкуси от удоволствието той да я люби отново…

Накрая Брет повдигна главата си, а зелените му очи бяха помътнели от страст, когато я попита с дрезгав глас:

— Добре ли си вече, скъпа? Гърбът ти…

Отговорът на Чериса бе нейната усмивка, без да я интересува дали това щеше да я остави в ридаеща агония. След това, тя се нацупи и извика разочарована:

— Леглото не е оправено още. Прислужниците казаха, че ще го направят докато сме на вечеря…

Брет се усмихна, обхождайки с поглед стаята в търсене на алтернатива. Там, до огъня лежеше дебела, овална, овча кожа, мека и пухкава, подканваща и предизвикваща.

— Кой има нужда от легло? — попита той, а гласът му бе тих и почти пресипнал от нетърпение.

Без да чака отговор, той се наведе, вдигна я и я постави на кожата. След това хвърли няколко цепеници в малкия огън. Чериса не беше привикнала на лукса да се топли от горящи дърва — обикновените хора на село горяха торф вместо тях — и тя пестеше дървата, като поддържаше огъня на ръба на изгасването. Той свали мократа си пелерина и я метна нетърпеливо близо до огнището. Върна се при момичето и се плъзна бързо до нея на мекото руно, целувайки собственически устните й, а ръката му се спусна надолу към нейните нежни гърди.

Чериса се задъхваше от силните, горещи, замайващи избухвания, които пронизваха слабините й, извиваща се бързо до тялото на Брет с лудо желание. След миг, той започна да прави опити да разкопчае роклята й, но пръстите му бяха станали несръчни от прекаленото бързане. Чериса плъзна ръката си надолу, за да погали неговото стегнато, треперещо тяло, поставяйки ръката си отпред, на неговите все още мокри бричове, задъхвайки се от още по-голяма страст, чувствайки неговата уголемена, втвърдена, мъжественост под ръката си. С приглушен стон Брет дръпна двата края на роклята й настрани, разкривайки тялото й и обсипвайки го със своите милувки. Той бързо разкопча панталоните си отпред, без да ги събува, като изстена отново, чувствайки топлото докосване на нейната плът до себе си. Брет наведе мургавото си лице и го зарови в красивите й гърди, а устните му леко целунаха зърната й, докосвайки ги с език.

Чериса въздъхна от възбуда, усещайки, че той влиза в нея, движейки се навътре с нарастваща сила. Светът се завъртя и нещо експлодира в мозъка й, докато тя жадно притискаше неговите бедра със своите. След минута тя почувства тялото на Брет да се разтърсва и го чу да вика високо — миг по-късно тя го последва. Като че ли бяха изминали дни, когато тя отвори очи и се понесе върху вълните на ленивото доволство от изживяния момент.

Главата на Брет лежеше тежка и влажна на гърдите й, лицето му бе пламнало и той все още дишаше учестено. Най-после, повдигна бавно главата си, усмихвайки се печално, когато срещна погледа й.

— Съжалявам, скъпа. Свърших твърде бързо този път — въздъхна шумно той и се извърна, за да легне до нея, като се чудеше на силата на желанието, което изпитваше към момичето.

— О, Боже, мисля, че последния път, когато правих любов, без да свалям панталоните си беше, когато на петнадесет…

Чериса се усмихна, чувствайки, че го беше направила необикновено добре, въпреки че не можеше да разбере напълно едно нещо и като се сгуши доволна до влажната му ленена риза, тя попита:

— Какво искаше да кажеш с това „твърде бързо“?

Брет й хвърли бърз, учуден поглед:

— Ами, исках да кажа… Беше ли изживяването ти пълно този път? Въобразих си, че не можах…

Чериса се усмихна доволна, виждайки как изражението му се промени, като се мъчеше да й обясни, макар че тя все още бе озадачена от думите му.

— Е, добре, някой ден ще разбереш какво имах пред вид с „твърде бързо“ — усмихна се закачливо Брет — или пък отново няма да разбереш.

Чериса протегна ръката си, за да погали лицето му, разресвайки с пръсти неговата гъста, тъмна коса. Поиска да го попита кога ще бъде вечерята, но разбра, че той беше заспал. Тя тихо се протегна да хване двата края на роклята си, притегляйки ги, за да ги събере заедно, но все още се чувстваше неспособна да се повдигне.

Тихо почукване на вратата я стресна и тя скочи на крака, оправяйки роклята си и покривайки деколтето с жабото.

— Кой е? — попита тихо тя.

— Аз съм — Ардсли й отговори неговият плътен глас. — Мога ли да вляза?

— Ох… — замлъкна Чериса, като приглади косите си и оправи роклята си несъзнателно.

Тя знаеше, че Ардсли разбира отношението й към Брет, но това продължаваше да я кара да се чувства неудобно — особено пред него, както бе станало сега. Когато той влезеше, сигурно щеше да разбере какво бяха правили преди малко… Набързо, тя обиколи с поглед стаята, търсейки някаква издайническа следа от тяхното любене — ужасена видя, че бричовете на Брет бяха още разкопчани.

— Само за една минута, лорд Ардсли — извика припряно тя.

Като изтича обратно към Брет, тя коленичи и започна внимателно да закопчава още влажните му панталони, стараейки се да не го събуди. Внезапно, тя повдигна главата си, чувствайки погледа му върху себе си.

— Искаш да го направим отново, момиче? — усмихна се лениво лорд Линдси, като не изглеждаше недоволен от идеята.

Чериса му се усмихна. Обичта, която струеше от зелените му очи й даде смелост да отговори дръзко, като същевременно отдръпна ръцете си.

— Едва ли е това, за което си мислиш, самонадеяни човече! Приятелят ти, лорд Ардсли, чука на вратата и аз само се опитвам да ти придам приличен вид, преди да му позволя да влезе.

Брет се усмихна, радвайки се на дързостта й, а ръцете му се протегнаха и хванаха китките й, притегляйки я надолу към себе си и целувайки устните й. Най-после, с неохота, Чериса повдигна, главата си, очертавайки замислено линията на устните му с върха на пръстите си, правейки знак към вратата.

— Махай се, Ардсли — провикна се Брет мързеливо, без да помръдне от мястото, където лежеше, изтегнат с цялата си дължина върху топлия килим. — Заети сме.

— Да имаш да вземаш, че ще си отида — отговори гласът зад вратата. — Имате достатъчно време за това след вечеря.

Лорд Линдси се усмихна и са надигна, закопчавайки брича си, преди да се изправи. Когато се обърна към вратата, той забеляза сведената глава на момичето и бързо коленичи до нея, а очите му я гледаха загрижено.

— Какво има, скъпа? Какво се е случило? Добре ли си?

Чериса поклати глава, като се опита да се усмихне, но устните й само потрепнаха.

— Съжалявам, Брет. Просто съм много глупава.

Лицето на мургавия лорд се озари от бърза усмивка, преди да отговори. Повечето от нещата, за които жените плачеха или се сърдеха, той смяташе за глупави. Дотолкова, доколкото той не беше я наранил…

— Това е само… — пошепна Чериса, а пълните й със сълзи очи гледаха към пода. — Добре, аз мразя начина, по който хората ме гледат понякога… сякаш ми се смеят, защото знаят, че аз… нали знаеш… с теб.

Брет разглежда лицето на момичето един дълъг момент, чудейки се какво може да й каже. Това, което тя каза бе вярно, момичето имаше право. Разбира се, че хората гледаха държанката на един мъж по този начин. Какво очакваше тя?

— Ардсли не мисли нищо лошо за теб, заради това, че спиш с мен, скъпа. На него му доставя удоволствие само да те закача.

— Ох, знам, Брет. Аз харесвам лорд Ардсли ужасно много… но все още се смущавам като знам, че той знае. Съжалявам, знам, че е глупаво.

Лорд Линдси мълчеше, а очите му гледаха угрижено. Разбира се, той би трябвало да се сети, че момичето бе твърде наивно, за да знае какво я очаква в този нов начин на живот, в който бе въвлечена. Но ако престорените закачки на Ардсли я безпокояха, как щеше да погледне света в лицето, който неминуемо щеше да й предложи по-враждебни нападки. Откритата похотливост в мъжките очи или жестокият, преценяващ, подигравателен поглед в женските?

— Слушай, скъпа, мисля, че трябва да си поговорим надълго и широко за това. Искам да ти обясня някои неща — да те подготвя за това, което ще си принудена да срещнеш, когато стигнем в Лондон — но за сега… по-добре да позволим на Ардсли да влезе, преди да е строшил вратата. Съгласна ли си?

Чериса кимна с глава. Тя бе изненадана от търпението, което лордът прояви към нея.

Брет се беше приближил до вратата, когато се усмихна, разбирайки, че в бързината да вземе Чериса в прегръдките си, бе забравил да заключи.

— Влизай, Ардсли! Вратата е отворена.

Русокосият лорд влезе бързо, клатейки главата си с подчертано безсилие.

— Господи, Линдси! Стоя навън в коридора толкова дълго, че започнах да го чувствам като мой дом. Няма да питам какво сте правили вие двамата тук, докато аз…

Той видя предупредителното поклащане на главата на Брет, погледът, който хвърли към момичето и се спря несигурно, като се чудеше какво нередно имаше сега.

— Само подремвах — гласът на лорд Линдси беше сериозен, въпреки че зелените му очи танцуваха весело.

Русокосият мъж забеляза неговото весело настроение и се отпусна отново.

— Дремел си, глупости. — Вие бяхте…

Брет се намръщи леко и отново разтърси главата си, този път по-силно.

— Само спях.

Ардсли млъкна объркан, гледайки втренчено приятеля си. Накрая, забелязвайки смущението изписано на лицето на момичето, той започна да разбира и кимна леко с глава към Брет.

— Така, той прекарва целия ден далеч от теб, навън, ловувайки и най-доброто нещо, което можа да направи, когато накрая се прибра вкъщи е да легне и да заспи? С едно такова прекрасно същество, като теб, което го чака? — Ардсли отиде при момичето и закачливо обгърна раменете му с ръка. — Имам едно на ум да те открадна от него и да ти покажа как трябва да се отнасят към едно красиво момиче. Не бих те пренебрегвал, вярвай ми.

Чериса се усмихна срамежливо, изчервявайки се от смущение. Думите, изречени от лорд Ардсли прозвучаха така, като че ли Брет не беше изпълнил някак си задълженията си към нея. Тя мразеше да слуша да го критикуват — особено, когато знаеше, че не беше вярно. Притеснена, Чериса погледна настрани и нагоре през дългите си мигли към добродушното лице на Ардсли, без да съзнава колко привлекателен беше вида й.

— Той не ме пренебрегва — каза отбранително тя. — Трябва да видиш всички дрехи, които ми купи днес.

Русокосият лорд повдигна веждите си и изглеждаше впечатлен, въпреки че Брет му беше казал за това по-рано, докато бяха на лов. Той слушаше внимателно, кимайки бавно с глава.

— И рокля също? От най-хубавия плат в света? — повтаряше той закачливо. — Добре, това събитие трябва да се отбележи с тържество, не мислиш ли, Брет? — погледна въпросително към приятеля си той, а сините му очи светнаха от радост.

Лорд Линдси се усмихна и кимна с глава в отговор.

— Непременно! Въпреки че другата рокля ще бъде готова утре сутринта.

— Тогава, утре вечер — каза Ардсли. — Ще отидем да вечеряме в „Петел и пъдпъдък“.

Той имаше предвид известната кръчма в града, препоръчана им заради вкусната храна и добрата бира. Там често се срещаха благородници, отседнали тук, в градчето Личестър.

Чериса кимна възторжено с глава, а очите й грейнаха от силно желание, очакване и гордост. Остатъкът от вечерта мина спокойно, без напрежение. Брет поръча да им донесат храната горе в стаята, като не й позволи да смени новата си рокля и да облече замърсените, изтъркани стари дрехи, с които бе пътувала. Когато Ардсли им пожела лека нощ и със смях каза, че предполагал — тъй като лорд Линдси обичал много да си подрямва, че без съмнение той ще си легне бързо. Повишеното настроение от хубаво прекараната вечер, подтикна Чериса да му отговори също в шеговит тон:

— Имам други планове за лорд Линдси за тази нощ — усмихна се тя, намигайки дяволито на русокосия лорд.

Двамата мъже си размениха доволни, учудени погледи, а лорд Ардсли погледна надолу към пламналото лице на момичето с нежност.

— Ти порастваш по малко с всеки изминат ден, скъпа — усмихна й се той застанал до вратата, чувствайки, че завижда малко на приятеля си, че притежава такова съкровище. — Каквото и да правиш, радвай се на живота!

Чериса почти беше останала без дъх, когато тримата седнаха на масата близо до огъня в „Петел и пъдпъдък“. Брет седеше от дясната й страна, а Ардсли бе седнал срещу тях. Кръчмата беше претъпкана с богато и пъстроцветно облечени весели хора. Масите бяха от тежко дъбово дърво, гладки и лъскави с малки ленени покривки поставени в центъра, а върху тях бяха поставени вази с жълти нарциси, с цветето на пролетта. За пръв път сега, тя видя Брет и Ардсли да обличат официални дрехи — панталоните им бяха удължени под коленете, жакетите им с дантелени жаба бяха прибрани към тялото — широки в раменете, а се стесняваха към кръста. Панталоните подхождаха по цвят на жакетите от брокат — на Брет, смарагдово зелено, а на Ардсли — с цвета на червено бургундско вино. Вместо високите ботуши за езда, те носеха бели копринени чорапи, които стигаха под коляното и се стягаха с широка сатенена панделка, на краката им имаше черни, тесни обувки.

Ардсли носеше перука на главата си и беше сложил шапка с голяма периферия, докато Брет предпочиташе да му е хладно и се радваше на удобството да излезе без тези модни атрибути.

— Какво искаш за ядене? — усмихна се лорд Линдси, виждайки явното благоговение на момичето, чудейки се дали нейните сини очи нямаше да изхвръкнат от орбитите си, когато виждаше истинския блясък и великолепие на лондонските ресторанти. Позлатените полилеи в „Четирите попита“ или пръскащите фонтани в „La Jranon“.

Чериса се обърна бързо към него, чудейки се какви ли екзотични ястия можеше да й предложи това прекрасно място.

— О — отговори тя, — каквото вие изберете.

Брет се усмихна, разпознавайки обичайното й поведение, когато биваше изправена пред някое затруднение от този род.

— Ако имат, ще си поръчам колети от елен, а ако нямат — пълнена кокошка.

Чериса помисли за момент и реши бързо. Тя беше опитала еленско месо една вечер в някакъв хан и намери миризмата му твърде силна за нейния вкус.

— За мен, пържени пъдпъдъци.

Брет кимна с глава, доволен от избора й. Той си беше помислил, че малката птичка можеше да й се хареса. Ардсли наля вино във високите кристални чаши, озадачен от хармонията между двамата.

Вечерята беше поръчана и пристигна навреме. С всяка изпразнена бутилка, веселото настроение на масата нарастваше. Чериса се смееше и сияеше, радвайки се на вниманието и ласкателствата на двамата мъже, вярвайки както те твърдяха, че изглежда като кралица в новата си рокля.

— Лорд Линдси, лорд Ардсли — свали шапката си и се поклони леко един непознат за нея мъж, добре облечен и очевидно добре познаващ двамата седящи до нея мъже, спирайки се до масата им.

— Боже мой, Линдси, къде успя да намериш такова красиво момиче? — усмихна се той с възхищение към очарователното момиче. — Наистина, винаги си имал репутацията, че притежаваш най-красивите курви!

Лицето на Чериса пламна и тя бързо сведе погледа си, неспособна да слуша разговора по-нататък. Най-после той си тръгна и лорд Линдси се обърна към момичето, искайки да й помогне, като я притисна към себе си, за да й вдъхне увереност, и разбирайки добре причината за нейното смущение.

— Не позволявай това да развали вечерта, скъпа. Хората не влагат нищо лошо в тази дума. Поне хората от нашата среда. „Курва“ при нас означава… означава нещо като приятелка.

Ардсли погледна рязко приятеля си, изненадан да види Брет полагащ такива усилия да спести чувствата на момичето, защото той обикновено не се безпокоеше за неща от този род. Не че той беше съзнателно невнимателен към жените, нито пък вярваше в силата на юмруците. Брет обясняваше много ясно на жените това, което очакваше от връзката си с тях, а после, когато почувстваше досада във взаимоотношенията им или пък, че положението ставаше твърде сериозно, той просто си отиваше.

Чериса кимна с глава, очевидно приела обяснението на Брет и компанията отново се развесели. Сега, Ардсли разглеждаше лицето на приятеля си и видя едно непознато изражение, което понякога играеше в зелените му очи, когато поглеждаше към момичето. Видя също с каква нежност той си играеше с блестящата й гъста коса.

Накрая те приключиха с вечерята, допивайки последната си чаша с вино и се приготвиха да си тръгват. Брет се беше обърнал да сложи пелерината на раменете на Чериса, когато една компания от шест души, очевидно от добри семейства, се спря до масата им. Ардсли се намръщи, когато разпозна една от жените в групата.

Барбара беше една негова стара любов — а що се отнасяше до Брет, той също бе имал някаква връзка с нея в миналото. Ардсли знаеше, че тя бе същинска кучка.

С една вяла усмивка на лицето, лорд Линдси представи Чериса, на чието усмихнато лице се четеше страхопочитание. Тя се беше втренчила почти неприлично в хората, гледайки захласнато великолепните атлазени и брокатени рокли на жените, бижутата им обсипани с брилянти, високо събраните им в сложни прически къдрави коси. Внезапно, момичето се почувства старомодно и неугледно.

— Как ти беше името, дете? — попита с ласкателен тон Барбара, а очите й играеха надолу и нагоре по скромната памучна рокля със зле прикрита развеселеност.

— Чериса — отговори тихо момичето, изчервявайки се от щателния оглед, на който жената я подложи.

— Чериса? — повтори Барбара, повдигайки веждите си с предвзета изненада. — Боже мой, какво необикновено име. Така чудато, така провинциално — каза тя, усмихвайки се самодоволно и като се обърна към останалите от групата, попита със силен, ясен шепот — Долови ли още някой миризмата на крави?

Приятелките й хихикаха зад ветрилата си, разменяйки си бързи погледи.

Брет разгледа внимателно жената, все още леко усмихнат, въпреки че зелените му очи искряха опасно.

— Мисля, че това е достатъчно, Барбара.

Жената само сви рамене, без да обърне внимание на предупреждението му. Тя остана невъзмутима, очевидно разбираща, че си навлича неговото недоволство.

— И от кога си станал толкова галантен, Брет Линдси? И от кога имаш склонност към невинността? Макар че — каза тя, обръщайки се към своята компания, — в този случай той изглежда, е объркал невинността с невежеството.

Лорд Линдси се обърна с гръб към нея и хвана Чериса за ръката, за да я изведе от кръчмата.

— Отдръпни се, Барбара. Ние си тръгваме.

Жената не се помръдна, а само се втренчи предизвикателно в зелените очи на мъжа. Брет протегна ръката си и леко я бутна настрани от пътеката. Тя дишаше тежко и го гледаше гневно, за това че я беше унижил. Накрая шепнейки или по-скоро съскайки, тя се обърна към своя смутен кавалер:

— Не стой тук, като пън, глупак такъв! Не му позволявай да ме блъска по този начин!

Притеснен, мъжът пристъпи напред, изтеглил наполовина шпагата си от покритата със скъпоценни камъни ножница.

— Дамата иска да й се извините, сър — заяви плахо той.

Оръжията от този вид не му бяха непознати. И той, като всички синове на лордове беше тренирал фехтовка от най-ранна възраст. Но да се дуелира в зала, под ръководството на треньор, беше много по-различно, отколкото да се дуелира с такъв умел, рафиниран майстор, от чиято сабя са намерили смъртта си не малко хора по палубите на сражаващите се кораби, като лорд Линдси… Това беше лудост.

Брет повдигна веждите си, леко усмихнат:

— Не знаех, че е дама, сър.

Ардсли пристъпи бързо напред, с намерение да предотврати кръвопролитието.

— За Бога, господа, нека не изпускаме нервите си и то за такава незначителна дреболия. Барбара, дяволски добре знаеш, че ти сама си изпроси това, което получи. Познаваш достатъчно добре Брет и можеше да ни спестиш цялата тази сцена, ако бе пожелала. Така че, нека да се разделим, като приятели. Съгласна ли си?

Кавалерът на Барбара кимна с глава, облекчен, че беше намерил начин да се оттегли с чест от дуела с чернокосия лорд.

— Той е прав, Барбара. Няма смисъл да се пролива кръв, заради това, което се случи.

Великолепно облечената червенокоса жена хвърли един презрителен поглед към мъжа, но се извърна настрана и с леден глас каза сбогом на Линдси и Ардсли. Погледна страшно още веднъж към обърканата Чериса и след това с горделива походка отмина нататък по пътеката.

Чериса хвана здраво предложената й от Брет ръка, докато те си проправяха път през претъпканата с хора кръчма, искайки да излязат навън, на улицата и да се приберат в стаята си в хана. Брет, като че ли вече беше забравил неприятния инцидент в кръчмата. Той се смееше безгрижно и разговаряше с момичето, докато накрая тя забрави за случката. Ардсли, който вървеше от другата страна на Чериса бе необикновено тих, тъй като мислеше за удивително покровителственото държание на приятеля си с известна доза скептицизъм. Боже мой, мислеше той, поглеждайки с любопитство мургавото лице на Брет в мрака, въпреки че беше спал с половината от дамите в Англия, сега той се държеше като „зелено“ момче с това селско момиче. Ако не внимава, ще се пролее кръв заради момичето и то не в много далечно бъдеще: „Нямам намерение да се замесвам друг път“, каза си той. „Ако е достатъчно побъркан да вади сабя за неговата курва, нека бъде така“.