Джесика Сен Клер
Чериса (7)

Глава 7

Когато утрото настъпи, чернокосият лорд се опъна мързеливо, прозя се и с облекчение разтърка лицето си. По някое време през нощта той най-после намери разрешението на дилемата — така ясно, така просто и даже забавно, че беше изненадан от трудността, която срещна, преди да го открие. Той щеше да съблазни момичето, разбира се. Веднъж беше постъпил така с него — през онази първа нощ в Бейнуотър, въпреки че във всеки случай тя беше напълно готова да дойде при него. Така че тя, може би, щеше да му се противопоставя още малко тази нощ, но след това… Той я познаваше много добре. Знаеше точно къде да я погали, за да запали нейната страст, как точно да целуне нейните сладки, нежни устни…

Какво пък, по дяволите, това да я съблазни не означаваше, че се беше предал, реши мрачно той в изблик на откровение. Не беше същото, катода я помоли с толкова много думи… Освен това, мислеше си той, можеше да се радва на своето предизвикателство. Той винаги бе намирал любовниците си така лесно и ги бе сменял така често, че не си правеше труда да ги ухажва дълго. Нямаше ли да направи това любовта даже много по-сладка?

— Добро утро, принцесо — извика лениво той на Чериса, която си миеше лицето в плиткия, метален леген.

Момичето се обърна бързо, а изненадата от неговото добро настроение ясно личеше в сините й очи.

Тя се усмихна колебливо, учудена от неговото прекрасно настроение. Дали причината беше само във факта, че се е наспал добре нощес?

Леко почукване по вратата извести пристигането на помощника, който носеше поднос с кафе, кифли и конфитюр от ягоди.

Оутс погледна внимателно към капитана, очаквайки обичайните сутрешни ругатни.

— Прекрасна утрин, капитане — каза накрая той. — Обещава слънчев ден и попътен вятър.

— Добре — усмихна се Брет и изгладнял се пресегна към топлата кифла, като я намаза обилно с вкусен конфитюр от ягоди.

Помощникът погледна бързо към смутеното момиче, но тя изглеждаше толкова озадачена, колкото и моряка. Така че не беше това, което бе подобрило настроението на капитана…

Чериса се изкашля предпазливо, а очите й уловиха погледа на Брет и тя попита плахо:

— Тъй като днес се предполага, че ще бъде един хубав ден, мога ли да дойда горе… на палубата, само за малко?

Капитан Линдси се намръщи и наклони главата си на една страна, докато обмисляше молбата й. Да показва момичето пред екипажа, бе все едно да си навлича насила неприятности с тях и все пак… ако очакваше планът му да има успех тази вечер, бе по-добре да удовлетвори желанията й за деня.

— Добре — отговори неохотно той. — Смятам, че ще ти се отрази добре. Но ще дойдеш само на квартердека, при мен — не на горната палуба при моряците. Няма смисъл да хвърляш запалена кибритена клечка в бурето с барут.

Чериса издаде радостен вик и изтича да обвие с ръце врата на Брет, прегръщайки след това и помощника. Оутс промърмори пресипнало едно извинение и се отдръпна, като тръгна към вратата.

Брет се освободи от прегръдката й със съжаление, а очите му блестяха.

— Нахрани се, скъпа, и се облечи. Аз ще бъда горе, на квартердека. Когато се приготвиш, ела горе… Но си сложи пелерината и не се разхождай на горната палуба, а ела направо при мене.

Чериса кимна с глава, а лицето й се озари от една лъчезарна усмивка:

— Ще дойда, обещавам!

Тя импулсивно се наведе към него и го целуна по гъстата, черна, къдрава коса. Брет се задави и като се изправи, бързо взе кафето със себе си и излезе.

Половин час по-късно тя се изкачваше по стръмната стълба към палубата, радостна, че се бе отървала от своите тежки фусти и дълги, влачещи се по земята поли. Като излезе на палубата, тя закри очите си от ярката, дразнеща светлина и се огледа несигурно наоколо, чудейки се накъде да тръгне.

Помощник Оутс скочи леко на горната палуба, хвана ръката на момичето и посочи нагоре към квартердека.

— Там трябва да отидете, госпожичке — засмя се той, обърна се и изчезна надолу по стълбата.

Той имаше цял списък с поръчки от капитана, които трябваше да изпълни преди вечеря, и искаше да ги свърши добре. Първоначално доброто настроение на капитана го бе озадачило, но после, когато чу специалните изисквания на капитан Линдси към менюто за вечеря и видя тъмните проблясъци в очите му, той започна да разбира.

Печено прясно говеждо месо, петел, специално угоен за готвене и напълнен със стафиди и ориз, лукчета и грах полети със сметана, кифлички с шоколадова глазура, крем с малини… Любимият десерт на Чериса — пресни ягоди със сладка сметана, за жалост не можеше да се направи. Но всичко друго, освен това, кухнята на „Сокол“ бе в състояние да предложи и то с качество достойно за Уайтхол. Ако капитанът беше решил да съблазни момичето, то бе най-добре да успее в това, тъй като в противен случай целият екипаж щеше да понесе последиците от лошото му настроение. Очевидно, всички неприятности, които бе имал капитанът, се дължаха на играта, която разиграваше момичето, правейки се на свенливо. Така че капитанът беше планирал начина, по който да я накара да бъде негова тази нощ, и затова той се хилеше през цялата сутрин. Стридите, които Оутс предложи да се сервират, бяха учтиво отказани, въпреки че те бяха естествен избор за всеки, който знаеше за тяхната възбуждаща сила. Но капитанът само се беше разсмял и бе поклатил отрицателно мургавата си глава, като се кълнеше, че ще пукне, ако само помирише едно от тези животни с черупка.

Тогава Оутс се беше разсмял също, сигурен, че това, което помисли, се бе оказало вярно. Много вино за дамата, беше повторил капитана, а очите му светнаха весело. И бутилка коняк за него, както обикновено, и няколко бутилки от хубавото рейнско вино за момичето.

Чериса се изкачи на полузакрития квартердек, чиято задна стена бе направена от дърво, а отпред, на ъглите, бяха издигнати дървени колони, като отстрани, пак от дърво, бяха изградени стени, но те не стигаха догоре. Едно брезентово платно бе опънато като навес над тази постройка. Брет беше вътре и стоеше до румпела, като се наслаждаваше на слънцето и на хубавото време през този ден. Той се усмихна и я поздрави от мястото, където стоеше. Чериса зарея поглед в безбрежното море, радвайки се на свежия, солен, морски въздух и на топлия бриз. Тя сви вежди учудена, когато забеляза ръката му да мести дългия лост, направен от дъбово дърво, който се намираше в дървената кутия, и когато той го помръднеше, Чериса можеше да почувства как корабът с лекота променя курса си.

— Какво е това нещо? — попита накрая тя, сочейки към лоста.

— Това е кормилото — усмихна се Брет. — То управлява кораба.

Чериса повдигна веждите си от изненада.

— Как може една такава малка пръчка, като тази, да управлява такъв голям кораб?

— Това не е просто една малка пръчка. Тя е свързана с доста сложна поредица от лостове, които накрая се свързват с руля. Единствено рулят е фактически във водата и в зависимост от това в коя посока той е завъртян, то носът на кораба променя посоката си.

— Защо трябва да сменяш посоката? — продължи с въпросите тя. — Карибско море не се ли намира точно на една права линия от Англия? Защо просто не вървиш напред…

— Трябва да сменяш посоката в зависимост от вятъра, скъпа — усмихна се снизходително Брет. — Ето тук. Искаш ли да опиташ?

Чериса не отговори веднага, а гледаше втренчено лоста, който той държеше в загорялата си от слънцето ръка.

— Сигурен ли си, че няма да повредя нещо?

Брет се подсмихна и поклати мургавата си глава.

— Не, Чериса. На хиляди мили наоколо няма нищо, на което да се натъкнеш. Давай!

Момичето пристъпи напред, хвана предпазливо лоста с едната си ръка и нададе внезапен вик от изненада, когато той започна да се премества под натиска на ръката й. Тя бързо го хвана и с другата ръка, викайки на Брет да го върне обратно.

— Защо се тегли толкова трудно? — задъха се тя и отстъпи настрани от тежкия лост.

— Защото той се бори със силата на водата и вятъра, мила. Ти трябва да държиш кораба под ъгъл спрямо посоката на вятъра, а това натиска руля.

Чериса кимна с глава, криейки смущението си.

— Но не се ли изморяваш да държиш това нещо по цял ден?

Капитан Линдси сви рамене и посочи два дебели кожени ремъка, закрепени за всяка една от колоните на правоъгълния отвор.

— Ако си изморен, можеш да завържеш подходящо щурвала за тези ремъци. Вятърът е постоянен сега, така че това няма да е проблем. Но сутринта беше променлив, както е винаги в ранните часове на деня и затова не съм го стегнал с ремъците. Освен това, Джейк Оутс е много добър кормчия. Често му поверявам руля, даже и в лошо време. Няколко други моряци от екипажа също могат да управляват добре.

Чериса изслуша тази информация сериозно и кимна разбиращо с кестенявата си глава.

— Вятърът не духа ли винаги от една и съща посока, Брет?

Той поклати глава, а погледа му беше насочен към палубата, където няколко моряка сменяха такелажа.

— Не, скъпа, вятърът идва от различни посоки, макар че всяко място има, както се казва, преобладаващ вятър — вятър, който е присъщ за това място. Например понякога вятърът духа направо срещу носа на кораба. Очевидно няма да можеш да плаваш срещу него, така че трябва да промениш курса — той начерта с пръста си диаграма във въздуха, после продължи. — Когато вятърът духа откъм лявата страна на кораба — или от дясната — близо до носа, ние казваме, че духа странично на кораба. Най-добрите ветрове са тези, които духат зад теб или зад гротмачтата. Днес вятърът духа над дясното ми рамо и това е един от моите любими ветрове.

— Мислех си, че ако вятърът духаше зад теб, щеше да бъде по-добър. Той щеше да помогне на кораба да се движи най-бързо и да върви напред, без да трябва да натискаш тази пръчка — заяви сериозно тя, изненадана да види една слаба усмивка, която се появи на лицето на Брет.

— Това е един добър вятър — съгласи се той, също толкова сериозен, макар че зелените му очи танцуваха весело. — Освен че често е твърде силен за кораба и понякога духа на пориви. И в допълнение, кара носа на кораба да гази прекалено дълбоко във водата.

— Какво значение има това? — попита съсредоточено тя. — Защо да не може по-силният вятър да накара кораба да се движи по-бързо? Защо трябваше…

— Стой, Чериса — чернокосият лорд се усмихна широко. — Ти задаваш повече въпроси, отколкото всяка друга жена, която някога съм срещал!

Момичето замлъкна леко намусено. Тя само се беше опитала да научи нещо повече за това, което смяташе, че го интересува. Самата тя нямаше интерес към щурвали, рул, ветрове и…

— Добре — въздъхна Брет, забелязвайки потрепващите й устни. — Ще ти отговоря на тези въпроси, но поне за малко не желая да чувам повече думата „защо“. Съгласна ли си?

Момичето кимна с глава и се усмихна отново, а Брет продължи:

— Всеки кораб има максимална скорост, мила, която ние, моряците, наричаме пълна скорост или бързина. Виж, колкото по-силен е вятърът, толкова по-бързо тласка кораба напред и по-дълбоко носът му пори океана. Така, до определен момент действието на водата върху корпуса на кораба намалява скоростта му. Ето защо, един празен кораб пътува по-бързо, отколкото този, който е натоварен — първият гази по-плитко във водата.

Чериса мълчаливо кимна с глава, като гледаше и се чудеше на различните неща, разпилени върху малката маса — странни карти, компас и удивителен подвижен глобус, който бе поставен върху тях.

— Какви са тези неща? — попита неразумно тя, навеждайки се, за да ги види по-отблизо.

Зад себе си, тя чу Брет да въздъхва отново, и като я погледна през рамото си й отговори:

— Не мисли, че ще можеш да замениш „защо“ с „какво“ — предупреди я с усмивка той. — Вече се чувствам като църковен настоятел. Това са навигационни карти, показващи сегашните и преобладаващите ветрове по време на нашето плаване. Сега ние сме приблизително в средата на океана. Тук долу е посочена Ямайка, а на другите карти островът е показан с подробности.

Чериса направи една гримаса към него и се засмя на преувеличените му възражения. Тя знаеше, че той обича морето, и знаеше също, че обича да говори за него. Но засега тя предпочете да мълчи, продължавайки да мисли и да се чуди за възможните причини на неочаквано доброто настроение на Брет днес. Тя смяташе, че той крои някакви тайни планове за нея. Имаше някакъв странен блясък — почти забавен, почти очакващ — в неговите зелени очи. Той очевидно полагаше всички усилия, за да я очарова. Но на какъв завършек се надяваше той? Очакваше ли тя да отстъпи от своята решимост да го накара да я ухажва най-после? Надяваше ли се той, че тя ще се омилостиви и ще го помоли да се любят в замяна?

Неочаквано, един силен глас извика от палубата под тях:

— Китове, от страна на бакборда^[1], капитане.

Тя се обърна нетърпеливо, доволна, че си спомни толкова лесно за коя част от кораба се отнасяше това.

Брет закрепи бързо с ремъците кормилото и я притегли към края на палубата, обгръщайки раменете й. Той постави ръка над очите си, за да се предпази от ярката светлина на слънцето, което се отразяваше във водата, и погледна надалеч, разглеждайки внимателно океана, за да открие огромните бозайници. Накрая той ги откри и й ги показа — едва забележима група животни, които ритмично се гмуркаха и след това изхвърляха високи фонтани от вода и въздух.

— О, но те са толкова далече — запротестира бързо Чериса, напрягайки очите си, за да ги види. — Не може ли да отидем по-близо до тях?

— Не и сега, принцесо — отговори той. — Те се движат в друга посока. Но океанът е пълен с тях. Наброяват около две хиляди само в едно стадо. Ще видим още много китове. А ако имаме късмет, ще ги чуем как пеят или по-скоро звука, който издават и за който се предполага, че е песен. Дори може да видиш някое малко бебе, въпреки че по това време на годината вече е късно за това.

Чериса остана до него един дълъг момент, без да гледа повече към китовете, а просто се наслаждаваше на неговия допир, на неговата близост. Накрая той пусна ръката си от рамото й и се върна към кормилото, правейки знак на помощник Оутс да се качи при тях.

— За смяна ли е време? — попита старият моряк, като отиваше към щурвала.

Брет кимна с глава, протягайки се бавно с грацията на огромна котка.

— Смятам да легна долу и да се порадвам за малко на слънцето — съобщи той. — Извикай ме, ако има нужда.

Той се обърна нехайно и излезе на откритата палуба, като издърпа ленената риза над главата си, докато се движеше, и като се протегна, я метна със замах на стола. След това, явно спомняйки си нещо, той се наведе по-близо до помощника. Двамата мъже размениха няколко думи с нисък глас, така че Чериса не можа да ги чуе. Най-после Брет се разсмя и потупа добродушно раменете на моряка, преди да излезе в позлатената светлина.

Чериса сведе поглед към палубата, страхувайки се, че мъжете могат да прочетат мислите й по изражението в сините й очи. Гледката на стоящия наблизо Брет, така небрежно разсъблечен, накара спомените й да изплуват обратно. Тя беше усетила лицето си да пламва, когато погледна към широките му, загорели от слънцето рамене, спускайки погледа си надолу, по линията на мускулите, които водеха до неговия плосък, стегнат корем. Неволно погледът й се спусна даже и по-надолу, под масивната позлатена катарама на неговия широк, кожен колан. Панталоните, които носеше тук, на борда на кораба, бяха с различна кройка от тези, които носеше в Лондон. Тези бяха по-тесни, плътно прилепнали към бедрата и таза му, и ушити от бяло сукно. Не стигаха високо до кръста му, а бяха по-плитки — до ханша му, като се крепяха с помощта на кожен колан, прекаран през широките гайки, пришити към панталоните. Топла влажна вълна се надигна в слабините й, когато тя откри, че гледа към мястото, където една част от тялото му изпъкваше отпред, под кончетата на панталона му, чиято прилепналост по тялото оставаше малко за въображението.

Тя се изчерви и погледна виновно настрани.

— Мисля, че ще се прибирам… долу — каза тя на помощника и изпрати прощална целувка на капитана, който се беше опънал на палубата, а главата му почиваше неподвижна върху загорелите му сгънати ръце.

Оутс хвана ръката на момичето, като поклати глава усмихнат:

— Най-добре е да оставите капитана, госпожичке. Той се държи като ранена мечка, ако не се наспи, а вероятно ще бъде зает тази нощ.

Чериса се усмихна и кимна с глава, чудейки се какво ли искаше да каже с това старият моряк. Времето изглеждаше хубаво засега, защо ли щеше да бъде зает Брет тогава? Може би офицерите се събираха… И още, в очите на мъжа се четеше ясно доловима веселост, когато той погледна към нея, — като че ли той знаеше някаква тайна, но не искаше да й я каже.

— Приятен ден, тогава — отговори любезно тя, хвърляйки последен, изпълнен с копнеж поглед през рамото си към мястото, където Брет лежеше и се печеше на слънцето. Тя си мислеше, че ще слезе долу и ще подремне, а може би щеше да се изкъпе. Беше започнала да вярва, че няма да може да устои по-дълго на Брет… и трябваше също така да бъде толкова чиста, колкото бе възможно, толкова хубава, колкото бе възможно, така че да бъде готова, когато дойде времето.

Тя свърши с плакненето на косата си и потопи цялата си глава в малкото ведро, за да измие сапуна. Прясната вода беше ценна на борда на кораба и не трябваше да се пилее. Така тя успя да се изкъпе цялата и да измие дългата си, стигаща до кръста й, коса само с едно малко ведро вода. Вече бе станало късно. Тя виждаше как слънцето залязва на хоризонта, потъвайки в обагреното море. Беше спала по-дълго, отколкото бе възнамерявала, и сега се ослушваше, копнееща да чуе стъпките на Брет по пътеката, защото обикновено той слизаше в каютата по това време.

Най-после тя го чу. Миг по-късно той вече се шляеше из каютата. Гърдите му бяха все още голи, а бялата риза бе в ръката му. Той се усмихна, когато я видя, а зъбите му светнаха бели и равни. Мургавото му лице сега имаше червеникавокафяв оттенък на фона на залязващото слънце, чиито последни лъчи влизаха през прозорците.

— Виждам, че си взела моя халат, ти дръзко момиче.

Чериса сви рамене, радостна, че той не й се сърдеше. Тя просто имаше нужда да се почувства отново жена, а панталоните на Брет едва ли спомагаха за това. Така че, когато случайно намери бледосиньото копринено кимоно в сандъка на Брет, тя го взе и го облече за вечерта.

— Нямаш нищо против, нали, Брет? — усмихна се тя. — Не е ли това една добра промяна, след потурестите панталони?

Чернокосият лорд се разсмя и кимна с глава, пресягайки се да вземе ведрото, за да се изкъпе и той. След миг се върна, напълнил ведрото с чиста вода, и започна да мие черната си коса, като накрая завърши тоалета си с бръснене. Чериса седеше на края на леглото и го наблюдаваше, а красивото й лице бе озарено от слаба усмивка, докато четкаше кестенявата си коса с неговата четка. Тя винаги обичаше да гледа как Брет се бръсне или как се облича, или как върши хилядите прости, ежедневни неща. За момент тя игнорира реалността на тяхната връзка и го наблюдаваше с очите на съпруга, представяйки си, че бяха женени.

— Мисля, че ми харесваш повече като капитан, отколкото като лорд — размишляваше на глас тя, наклонила на една страна главата си, втренчила се изпитателно в него.

На лицето на Брет се изписа изненада, преди да се усмихне пред огледалото, а очите му потърсиха нейните в лъскавото отражение.

— А аз мисля, че те харесвам повече като каютен прислужник, отколкото като момиче в Лондон — отговори любезно той, а очите му блестяха весело, когато се съсредоточи отново в бръсненето.

Чериса протегна краката си и слезе от леглото. Отиде до масата и взе дебел, подпечатан на три места пакет с листа от пергамент, който беше намерила в сандъка.

— Какво е това, Брет? — попита любопитно тя, надничайки в пакета и издигайки го нагоре към слабата светлина в каютата.

Той погледна през рамо и се намръщи.

— Внимавай с това, скъпа. Това е единственото нещо, което ме предпазва да не увисна на бесилката с другите пирати.

Изплашено, момичето постави внимателно пакета на мястото му в здравия, обкован с желязо сандък, промърморвайки припрени извинения.

— Няма нищо. Нищо лошо не е станало — усмихна се Брет. — Това е моето разрешително за каперство от Чарлз. То ме прави капер, а не пират. Разбира се, аз си спомням, че ти каза, че това е едно и също — закачи я той.

Чериса вирна носа си към него, като се нацупи пресилено. Тайно, тя бе доволна, че той дори си спомняше този разговор сега, когато бе изминало толкова много време.

— Защо кралят трябва да се занимава с такива непристойни работи?

— Чарлз се нуждае от пари, Чериса. Каперството е по-малко доходно от пиратството, тъй като аз трябва да деля всяка плячка с короната…

— Ти се шегуваш с мен, Брет — възрази бързо момичето. — Как може един крал да се нуждае от пари?

— Дори и кралят трябва да яде — засмя се той, бършейки лицето си с чиста кърпа, а след това си взе нови дрехи.

— Парламентът отпуска на Чарлз един доход само от 800 000 лири годишно, мила. И той ги получава само когато парламентът е свикан и когато се срещне с парламентаристите, разбира се. Откакто той разпусна парламента, ами… той има грижата да храни целия дворец и да ръководи правителството.

— Искаш да кажеш, че той няма никакви пари въобще? — попита удивена Чериса.

Брет се разсмя отново, като видя безпокойството изписано на лицето й и поклати учудено глава.

— Господи, Чериса, сигурна ли си, че си живяла някога в Англия? Разбира се, че има някакви пари. Неговата съпруга му донесе около 800 000 лири зестра, а той получи повече от тази сума и от френския крал Луи, заради тайния съюз между тях. Разбира се, съществуват и доходи от кралските земи, от корабите и от всички други финансови операции.

Чериса погледна втренчено Брет, поразена от цифрите, които той спомена. Месеците прекарани в Лондон я бяха убедили, че една лира не беше богатството, за което тя бе мечтала, докато живееше в Бейнуотър, но… 800 000 лири!

— И той се нуждае от повече пари?

Брет се усмихна и й отговори:

— Това едва ли е много, ако трябва да управляваш държавата, скъпа. Трябва да мисли за плащанията на чиновниците, на гвардията, армията и флота, да поддържа сградите и пътищата и още много други работи. Разбира се, Чарлз също не се слави с пестеливост, но той не харчи в действителност за излишен разкош и за любовници. Виждал съм лично краля толкова безпаричен, че той взе назаем от мен, за да си плати дълга на конни надбягвания.

Чериса продължи да го гледа изумена. Една малка бръчка, израз на съсредоточеното й мислене, се бе появила на челото й и тя погледна остро Брет:

— Трябва да бъдеш много богат, за да даваш на краля пари на заем — заключи тя накрая.

— Да, наистина — ухили се той. — Кралят е известен с това, че не връща заемите си.

Тя се намуси и опита друг подход.

— Бъди сериозен, Брет. Колко пари имаш?

Чернокосият лорд остана мълчалив за момент, като обуваше новите си панталони и завързваше ризата си с дълги ръкави.

— Ами построяването на „Сокол“ ми коства около 6000 лири — отговори той. — Имам още четири по-малки кораба без оръдия… всеки от които струва може би четири хиляди лири. Имам тридесет хиляди лири при златаря Исаак Бенджамин на Ломбард стрийт^[2] и други около тридесет хиляди лири, вложени в земя в Ямайка и на едно място наречено Калифорния.

— Господи! — притаи дъх с благоговение Чериса. — Това прави повече от осемдесет хиляди лири.

Брет се разсмя отново, а едно закачливо пламъче играеше в зелените му очи.

— Решавай дали съм ценен улов, момиче?

Чериса не му обърна внимание, все още твърде поразена, за да отговори на неговата подигравка.

— По рождение ли си така богат?

Той поклати глава и сви раменете си, като че ли темата на разговора го смущаваше.

— Не, скъпа. Горе-долу единственото нещо, което наследих беше родовият ни дом — едно имение, наречено Уитроз, близо до Оксфорд. Първоначалното му име е било Уайт Роуз^[3], но по време на войната на Розите^[4] било решено, че ще е по-дипломатично да се смени името му, в случай че победи династията Ланкастър^[5]. Повечето от парите, които имам, съм спечелил с тази работа, която върша сега — каперството.

— Но, Господи, Брет — възрази Чериса, — ти имаш толкова много пари сега! Защо продължаваш да се занимаваш с това? Защо поемаш този риск и прекарваш толкова дълго време далеч от Англия?

Капитан Линдси сви рамене и се намръщи леко. Последното нещо, което искаше сега, бе кавгата.

— Да кажем, че притежавам неспокоен дух, Чериса. Аз се отегчавам да се шляя превзето из двореца, облечен префърцунено в кадифе, и да играя на карти и на зарове по цял ден. Островите са много по-различни от Англия. Хората са по-истински, по-земни, по-честни. Понякога са истински лоши, но поне са неподправени. Когато се върнах в Англия, сравнявах Ямайка с нея и открих, че това липсва на родината ми. Не, че не обичам Англия. Аз наистина я обичам, но се чувствам по-добре сега, на палубата на кораба, отколкото в някоя гостна в Лондон.

Чериса погледна сериозното му лице, в което нямаше изписано никакво оправдание. Той говореше това, което мислеше, макар че очакваше тя да не одобри казаното от него.

— Не съм виждала Антилските острови, Брет, но съм съгласна с теб. Аз също харесвам „Сокол“ повече, отколкото Лондон — каза тихо тя.

Чернокосият лорд се вгледа в момичето, явно изненадан. Една бавна, нежна усмивка се появи на устните му и той бързо се извърна настрана, свивайки раменете си.

— Почакай, докато видим Ямайка, скъпа. Тя е красива. Орхидеите и другите цветя растат буйно, а целият остров е покрит с тучна зеленина. С изключение на сезона на ураганите, времето обикновено е слънчево и винаги топло — около 80°F на брега на океана и по-хладно в планината. Морето е чисто, като аквамарин, а плажовете са покрити с чист, бял пясък. Можеш да видиш различни риби, без да влизаш във водата. Ще те заведа с плуване до кораловия риф, когато се научиш да плуваш — ще ти покажа някои от ярко оцветените малки същества, които живеят там. Повечето от тях са дружелюбни като кученца и идват направо в ръцете ти.

Чериса се усмихна лъчезарно, стоплена от неговия очевиден възторг от острова. Тя беше права относно Брет… той бе друг човек тук, сред морето. И въпреки че никога не бе вярвала, че това би могло да бъде възможно, тя започна да го обича повече, отколкото, когато напусна Лондон, за да го последва.

— Вечерята е сервирана, капитане — веселият глас на помощник Оутс ги прекъсна и Чериса се изправи и забърза към масата.

Добре че морякът бе влязъл точно навреме, защото завладяващата топлина, която започна да чувства към капитан Линдси, беше опасна и в следващия миг, точно обратно на всичките си решения, тя щеше да отиде в ръцете му. Тя се спря удивена и се втренчи в богато отрупаната маса, която лежеше пред нея. Брет поддържаше едно по-добро качество и разнообразие на храната от средното, което се полагаше дори на един капитан, но сега това тук…

— Тук, скъпа. Заеми почетното място — предложи й любезно стола Брет, като стоеше висок и неподвижен зад него, с нерешителна усмивка на лицето, а сиво-зелените му очи като че ли пресмятаха нещо под гъстите му, черни мигли.

Чериса се усмихна машинално и се приближи до стола. Нещо особено беше в действие, без съмнение. Първо, зле прикритото забавление на помощника този следобед, после, необикновено очарователното държание на Брет през целия ден, а сега — тази специална вечеря и всички тези вина. Тя се изсмя нервно с висок глас и бързо постави ръка на устата си, като се помъчи да заглуши звука от смеха си. Но разбира се! Каква глупачка беше тя! Брет се опитваше да приложи най-старите хитрости, за които пишеше в книгите… при все че, мислеше тя развеселена, това му беше помогнало през онази нощ в Бейнуотър. Така, той имаше намерение да я съблазни… нечестен мошеник! Беше предпочел да положи всичките тези усилия, отколкото да й каже просто, че я иска. Добре, ако той се надяваше на лесен успех и да получи това, което искаше, без да изрече желанието с думи… Но нямаше смисъл да предизвиква скандал все още. Засега тя ще се преструва, че не разбира нищо, и ще се радва на това да бъде ухажвана и съблазнена.

— Разкажи ми повече за островите, любов моя — поиска да узнае мило тя, радвайки се да види как Брет се намръщи бързо.

Той беше говорил достатъчно. Сега искаше да се нахрани добре и да продължи плана си.

— Е, в действителност няма много за разказване — сви рамене той с надежда, че въпросът е изчерпан. Но момичето се усмихна, без да обръща внимание на неговата резервираност. С мълчаливо проклятие той продължи. — Англичаните завладяха Ямайка от испанците през 1655 година. А испанските донове наистина изгубиха голяма част от влиянието си на острова оттогава. Бермудите принадлежат на Англия отдавна. Сен Китс и Барбадос също.

— Тогава срещу кого ще упражняваш занаята си?

— Все още срещу испанците. При все че загубиха много земи, те все още контролират повечето от богатите на метали колонии. А златото, среброто, даже калая и желязото, са добра плячка.

— Но ние подписахме мирен договор с Испания — запротестира възмутено Чериса.

— Да, но… — сви рамене Брет, нежелаещ да бъде въвлечен в дискусия за обърканата външна политика на Англия точно сега.

— Но как можеш да нападаш испански кораби, когато ние имаме подписан договор с тях. Това не е честно — продължи да упорства момичето, хвърляйки осъдителен поглед към тъмнокосия лорд. — Ти трябва да бъдеш…

— Чериса, моля те — въздъхна нетърпеливо той. — Обяснението на това ще отнеме часове. Не можем ли просто…

— Е, добре, ние имаме на разположение часове, нали? — запита мило тя. — Нямаш нещо друго наум, нали?

Хванат натясно, Брет се намръщи и си пое дълбоко дъх, проклинайки безкрайното й любопитство.

— Една точка от брачното споразумение с кралицата бе, че кралят трябва да разграбва испанските кораби и колонии и да ги държи настрани от португалския тил. Освен това, между Англия и Холандия съществува дългогодишно съперничество по море, а на Франция би й харесало, ако пленим няколко холандски кораба. Точно сега имаме съглашение с Холандия, но от друга страна, Чарлз трябва да поддържа добри отношения с Луи, защото зависи от парите му. Но в действителност, Чарлз не харесва много Франция. Мисля, че той физически предпочита холандците, с изключение на това, че те са най-големите ни съперници по море. Така че той не би имал нищо против, ако пленим някой френски кораб, стига плячката да е достатъчно богата, за да си струва неприятностите, които биха възникнали, докато бъде утешен ядосаният Луи. Виждаш ли, Чериса, че в действителност не трябва да бъдем задължително във война, за да се занимаваме с каперство. Всеки го прави. А Чарлз е достатъчно умен, за да разбере, че Англия трябва да води борба с холандското морско надмощие, да извлече полза от настоящата слабост на Испания и да държим под око френските апетити към нашите колонии. Поради липса на средства, нашият флот е доведен до окаяно положение. Чарлз силно желае да увеличи нашата морска мощ, но без пари за построяването на негови, собствени кораби, той е принуден да разчита на частни инвеститори. А единственият начин да примами частните пари за една такава рискована работа е като обещае огромна печалба — следователно каперство. Знаеш ли — добави замислено Брет, — вярвам, че Чарлз щеше да бъде добър крал, ако само имаше повече пари, с които да оперира.

— Той е добър крал! — изрази решителен протест Чериса, поглеждайки гневно към Брет.

Но той само се разсмя, протегна ръката си и направи жест на извинение.

— Добре, скъпа. Той щеше да е по-добър крал, ако имаше малко повече пари. Той е прав, като мисли, че Франция се нуждае от съюз с другите морски сили — както и ние или Холандия. И ако сега тези две сили се обединят срещу нас — сви рамене изразително той, а лицето му бе сериозно — ние ще стигнем до сблъсък с Франция в края на краищата, въпреки старанието на краля това да не стане. Нашият сблъсък на интереси са колониите. Ако кралят не зависеше от Луи за пари, то той можеше да сключи един здрав съюз с Холандия. Сега само получихме Ню Йорк^[6] от тях…

— Добре, но ако се нуждае от пари, той може да свика друг парламент — прекъсна го Чериса, спомняйки си за разговора, който бе дочула в Лондон. — Това би бил законният начин.

Брет се засмя снизходително, а очите му я гледаха закачливо.

— Защо, да не би в сърцето си да си ревностен виг^[7], принцесо?

— Не съм — нацупи се Чериса, защото според нея вигите бяха предателски настроени към краля, а тя вярваше в почти божественото право на краля. — Знаеш, че съм предана на краля.

— Да, разбира се — кимна успокоително с глава Брет и се пресегна през масата, взе малката й ръка и целуна помирително дланта й. — Но съществува опасност от едно евентуално решение на Чарлз. Той е склонен да отстъпи престола на брат си Джеймс, а парламентът няма да допусне това, тъй като иска протестантски престолонаследник. Не мога да разбера упорството на Чарлз по този въпрос. Никой, дори и Чарлз, не мисли, че Джеймс би бил добър крал за Англия.

— Тогава защо не обяви Монмаут за свой наследник? Чувала съм, че той изглежда добре и е протестант. Даже бях дочула, че той е законният престолонаследник — че кралят се бил оженил за неговата майка по някакви други странни обреди.

Брет поклати мургавата си глава, а в зелените му очи се появи сянка на безпокойство. Въздъхвайки, той отговори:

— Не знам, мила. Може би Чарлз има съмнения относно смелостта и решителността на момчето или за способностите му да управлява. Монмаут е изключително очарователно и приятно момче и съществуват съвсем малки съмнения, че той е син на Чарлз. Има известна физическа прилика — тъй като момчето очевидно е наследило похотливостта на Стюардите — на петнадесет години той вече държеше момиче при себе си. Но може би смята, че му липсва постоянство, твърдост… и даже сила на собственото му убеждение, че кралят е длъжен да управлява. Джеймс притежава тези качества даже и повече, отколкото е необходимо. Той е упорит, решителен и фанатик и не е слабохарактерен.

Чериса разглеждаше внимателно седналия срещу нея мъж, обезпокоена от явната му тревога. Преди никога не го беше виждала така открито загрижен за нещо. Очевидно въпросът за престолонаследника на Чарлз беше много сериозно нещо.

— Какво ще стане тогава, Брет? — попита тихо тя, а сините й очи, които бяха станали огромни, го гледаха сериозно и тъжно.

— Не знам, скъпа — отговори той, също толкова сериозно. — Бих казал, че имаме основание за безпокойство. Джеймс ще се опита да наложи католицизма и абсолютизма отново в тази страна. Кралството ще се разбунтува — ще се обяви за Монмаут, а може би и за Уилям и Мери Оранж — и отново ще стигнем до гражданска война. А може и нещо по-лошо. Джеймс е ревностен франкофил. Той ще подкрепи амбициите на Луи да „глътне“ Холандия. Това ще ни застави да се изправим пред един неприятел тук, в колониите, който има повече земя и по-голяма флотска мощ. Тогава ще бъдем безпомощни да се противопоставим на Франция.

За известно време в каютата надвисна мълчание, обременено от страха за бъдещето на Англия. Накрая, с усилие Брет се усмихна и прогони чувството си на потиснатост, следствие на този разговор.

— Но ти не се тревожи, скъпа. Чарлз е само на петдесет години. Може да живее още много. По дяволите, но така активен, какъвто е в леглото, той може да се ожени отново и да подсигури един великолепен легитимен наследник! Господ знае, че притежава и достатъчно други качества.

Чериса се усмихна, убедена, че каквото и да стане, лорд Линдси ще изпревари събитията и ще се погрижи за своите работи. С него тя беше в безопасност.

— Мога ли да си взема още малко от фруктовата салата? — попита щастлива тя и се пресегна за чашата си с вино.

Тя не беше забравила за намерението на Брет да я съблазни — нито пък за решението си да се забавлява от това. Вечерята бе станала отново весела, а очите на Брет блестяха със задоволство от предчувствието за реализирането на плана си и за задоволяване на страстта си.

Накрая, след като бе изпита бутилка и половина вино и лицето на Чериса поруменя привлекателно, Брет реши, че моментът е настъпил. С последен, кос поглед, отправен към момичето, той се изправи с цял ръст, протегна се и се прозя насила.

— Какво ще кажеш да ми разтриеш гърба за малко, скъпа? Трябва да съм си разтеглил някой мускул днес.

Чериса кимна любезно с глава, прикривайки забавлението си.

— Защо не легнеш тук, долу на пода? Мога да хвана по-добре…

— Не — бързо я прекъсна Брет, водейки я спокойно към леглото. — Тук е по-удобно.

Чериса тръгна с него към леглото, опитвайки се да вземе крайното си решение. Той все още не я беше помолил с думи да легне с него, но все пак… цялата тази вечер беше един вид молба. Тя се обърна внезапно и се вгледа напрегнато в красивото лице на Брет. Протегна ръката си нагоре и докосна нежно лицето му, а една лека усмивка изви устните й.

— Ти се опитваш да ме съблазниш, нали Брет?

— Мисля, че да.

Чериса стоеше неподвижна, изгубена в глъбините на неговите зелени очи. Женската й интуиция не я беше излъгала. Това бе желанието на Брет. Тя можеше да отстъпи, тъй като съзнаваше, че го желае също толкова страстно и има необходимост от него — или можеше да продължи да упорства, надявайки се накрая, че ще го принуди да се подчини на нейните изисквания. Но в Брет съществуваше някаква страхотна, вътрешна сила. Някаква сила, която щеше да му позволи да се превие, но никога да се счупи. Това беше едно от нещата, които тя харесваше така много в него. Тя го беше помолила да дойде при нея този път и да се отнася към нея като към личност, а не като към играчка. Не беше ли направил наистина това той тази вечер? Не беше ли направил огромно усилие, за да й достави удоволствие? Да я ухажва? Бяха ли в същност думите толкова важни, колкото неговото държание?

Накрая тя наклони кокетно главата си, а на лицето й се разстла една чудесна усмивка:

— Е, добре, прекрасен мошенико, мисля, че ти успя.

Брет отметна главата си назад и като се разсмя притегли Чериса към себе си. Той наведе бързо главата си отново, а устните му търсеха нейните, потръпвайки напрегнато от дълго потисканото желание. Те бавно целуваха нейните, като че ли вкусваха най-сладкия нектар, езикът му потъна в нея само за да разтвори нежно устните й, а после страстта го завладя и той започна да я целува по-силно, докато Чериса остана без дъх и главата й се замая. Тя докосна загорялата му от слънцето ръка и я насочи към широкия колан на синьото кимоно, подтиквайки го да го развърже и разкрие тялото й за неговите милувки. След миг синята копринена роба се свлече и тя почувства топлия натиск на неговите пръсти върху гърдите си, палецът му нежно галеше стегнатите й зърна и в същия момент усети неговата твърда мъжественост до корема си. С тих вик, израз на нейната страст, тя обгърна с крехките си ръце врата му и се надигна, за да се притисне по-силно до него, а бедрата й се прилепиха към неговите.

Внезапно, с тих вик на почти животинска нужда, Брет се наведе и повдигна момичето, постави го на леглото и се отпусна до него, а ръцете му търсеха тялото й. Главата му се зарови между нежните хълмове на гърдите й, а дъхът му я изгаряше.

Ръцете на Чериса обгърнаха раменете му и като го притисна отчаяно в прегръдката си, тя повдигна глава, за да обсипе с целувки черните му къдрици и челото му, и разтвори бедрата си, за да го поеме. Той свали панталона си и го ритна, повдигна ръцете си, за да може Чериса да съблече дантелената му риза, и веднага се извърна към нея, покривайки тялото й със своето, което изгаряше от желание. Чериса изви гърба си, притегляйки го навътре в себе си, а тихите й викове се сляха с неговите.

Той движеше настойчиво бедрата си между нейните, съзнаващ само нейната топлина и влага. Отново и отново той проникна в нея, устните му целуваха гърдите й, врата й, лицето й, затворените й очи.

Чериса се извиваше под него, слабините й пулсираха от силната възбуда, ръцете й се впиваха в раменете му, гърба му и надолу — в бедрата му, притегляйки го по-навътре в себе си, докато накрая тя лежеше и стенеше безпомощно от страст, чувствайки само движението на Брет вътре в себе си, съзнаваща само своето неутолимо желание към него да влезе в нея, да се изпълни отново с топлата твърдост на неговата мъжественост, да се освободи от това непоносимо, нарастващо напрежение.

Накрая тя почувства как тялото й пламва, завладяно от неудържимите приливи на удоволствието, като само неясно съзнаваше, че тялото на Брет се извиваше под ръцете й, и чуваше виковете му на екстаз, които се смесваха с нейните, а след това усети тежестта на изтощеното му тяло.

Сякаш с чувство на благоговение Чериса повдигна ръцете си, за да си поиграе нежно с гарвановочерните му къдрици, чакаща търпеливо неговото лениво завръщане при нея от небитието, както ставаше винаги, след като се бяха любили. След миг, той вдигна главата си от гърдите й, без да каже нищо, и само я целуваше нежно с мълчалива благодарност.

Тя повдигна главата си и отвърна нежно на целувката му, разбирайки сега колко много той, по свой начин, беше жадувал за нея тази вечер. Ако беше позволила на гордостта да управлява любовта й, тя щеше да го загуби завинаги. Тя ясно разбираше, че той никога нямаше да се унижи и да помоли за тази любовна нощ, ако сама не беше му я предложила накрая, като дар от нейната безгранична любов към него. В противен случай, той щеше да се отдръпне от нея, цинизмът му щеше да стане по-язвителен, а неговата току-що настъпила любов към нея щеше да угасне. Съзнавайки изведнъж какво му бе коствало всичко това, я обзе внезапна благодарност. Тя обви ръце около него и повдигайки кестенявата си глава прошепна в ухото му:

— Не се осмелявай да заспиваш още, любов моя. Възнамерявам да заплатя моите пътни до Ямайка, както трябва…

 

 

— Ох, Брет, мисля, че ти каза, че всичко тук било зелено и прекрасно! — възкликна Чериса разочарована. — Това тук, е като пустиня!

Тъмнокосият капитан се засмя и хвърли нежен поглед през рамото си към момичето от мястото, където стоеше, на квартердека, а ръката му държеше щурвала.

— Това е само южния бряг, скъпа. Недей да съдиш прибързано за целия остров само от тази гледка. Няколко мили навътре в сушата наистина има само пясък и кактуси, но манговите дървета и палмите не са далече след това. А в закътаните заливи плажовете са пусти. Ще се увериш сама, когато пристигнем в Порт Роял след няколко часа.

— Порт Роял? — повтори Чериса. — Защо да не отидем първо в твоята плантация?

— Защото моята плантация е във вътрешността на острова, скъпа — обясни търпеливо с усмивка Брет. — Освен това, трябва да сваля на брега нашия товар и да го продам или да го дам на склад. Трябва да намеря и кораб, който минава оттук, за да те отведе обратно в Англия. Това няма да бъде лесна работа. Сезонът на ураганите вече премина, но у дома сега е зима. Колко ли кораба ще отплават на север по това време на годината?!

Чериса се втренчи в чернокосия капитан слисана. Той не беше споменавал за нейното връщане в Лондон от седмици! Тя беше помислила, че той е променил решението си.

— О, Брет, аз не искам да се връщам в Англия! — каза умолително тя, а устните й потръпнаха от разочарование. — Искам да видя плантацията ти за захарна тръстика! А ти обеща да ме научиш да плувам!

Брет само поклати главата си. Очите му бяха приковани към картата, на която бяха изобразени крайбрежните течения на Ямайка.

— Съжалявам, скъпа, но ти ще трябва да заминеш за дома толкова скоро, колкото е възможно. Помня, че ти обещах да те науча да плуваш, и възнамерявам да спазя обещанието си. Не ми харесва мисълта ти да бъдеш на борда на някой кораб, без да можеш да доплуваш поне до някоя спасителна лодка, в случай на злополука. Ще гледаме да се доберем до плантацията. Тя не е далеч от Порт Роял, но аз ще бъде много зает следващите няколко дни.

Чериса се насили да запази мълчание, макар че брадичката й се повдигна упорито, а очите й горяха от недоволство и протест. Тя нямаше да се върне в Англия толкова скоро! Не, тя нямаше такова намерение! Брет не знаеше все още за детето, което тя носеше. Може би ако му кажеше по подходящ начин и в подходящ момент, то вероятно той ще бъде достатъчно грижовен, а също и достатъчно любопитен, за да й позволи да остане. А ако новината не го накара да промени решението си…? Тогава тя щеше да измисли нещо друго.

Порт Роял беше, както бе казал Брет, много по-различен от подобната на пустиня земя, ширнала се на южния бряг на острова. Когато наближиха пристанището, тя видя, че градът се издигаше леко нагоре по склона, а зад сградите се простира гъста, зелена гора, която стига чак до подножието на планината. Районът около морския бряг бе претъпкан с хора, а малкият залив бе осеян с кораби — повечето по-малки от „Сокол“ — само с няколко оръдия, които се подаваха от палубите. Флаговете, които се развяваха, бяха преобладаващо в червено, синьо и бяло — знамето на Англия, но имаше също и няколко други, издигнати по мачтите. От тях само синьо-бялото fleur-de-lis^[8] знаме на Франция й бе познато.

След час корабните платна на „Сокол“ бяха свити и една малка лодка, последвана от по-голяма, поведе кораба към пристана. С шум и врява, изгарящ от нетърпение, екипажът омота дебелите, насмолени въжета около пилоните и „Сокол“ беше вече на сигурно място в пристанището.

Чериса остана на палубата, като се наслаждаваше на топлия бриз и вдишваше свежия, с аромат на джинджифил въздух, чакайки търпеливо Брет да я заведе на сушата. Слънцето се беше издигнало високо и грееше ярко на небето в тази късна утрин, сякаш висеше над смарагдово зеления остров като огромно, златно кълбо. Долу, в прозрачната и съвършено чиста, синя вода на залива, тя можеше да види малки сребърни и бели рибки да се спускат като стрели напред и назад в сенките на пристанището. Сега вече знаеше защо беше така силно желанието на Брет да се завърне отново на тези красиви острови. Всичко изглеждаше чисто и ухаеше свежо и приятно в сравнение с Лондон.

Най-после Брет, застанал на големия дървен кей, се обърна към нея, махайки й с ръка да слезе при него. Той беше получил от помощник-губернатора на острова разрешителните за оставането на кораба в пристанището и за разтоварването му. Сега щеше да настани момичето и да се върне обратно, за да контролира разтоварването на скъпия товар.

Чериса се препъва доста често по пътя за апартамента, който Брет беше наел за нея, тъй като бе твърде любопитна и заета с необикновените, колоритни гледки на колониалния град, за да гледа къде стъпва. Тя би искала да поскита малко из града, но Брет изглежда нямаше търпение да я остави в апартамента и да се върне на „Сокол“. Накрая тя се спъна и за малко не падна по очи, ако Брет не беше реагирал бързо и не я бе хванал за ръката.

— Отвикнала си да вървиш по твърдата земя, скъпа, след като привикна с люшкането на кораба — усмихна се добродушно той.

Брет не упрекваше момичето за любопитството му, тъй като и той беше същият преди четири години, когато за пръв път видя острова.

— О, краката ми са добре — засмя се в отговор Чериса, а сините й очи бяха дълбоки и светли от учудване. — Но аз просто никога не съм виждала нещо такова… Какво е това ей там, горе на хълма? Заграденото със стена?

— Това е жилището на губернатора, мила. То е оградено с тези високи стени като предпазна мярка. Не много отдавна всички тези острови бяха изложени на постоянната атака на испанци, французи, холандци, пирати… и даже от нас, мисля, въпреки че сме склонни да си простим това много лесно. Тази улица тук е главната. Зданията на управата са там горе, около къщата на губернатора. Магазините и складовете са ето тук, частните жилищни квартали са ей там, а няколкото смесени магазина са направо по тази улица горе на пресечката.

— Какви са тези сгради там долу? — Чериса посочи назад, по посока на пристанището, към една оживена, натъпкана с хора част от града, за която Брет не беше споменал. Пред някои от високите тесни сгради висяха табели, като пред кръчми, които се люлееха от лекия бриз, но други…

— Те не представляват интерес за теб, скъпа — засмя се Брет, а очите му светнаха палаво. — Това са кръчми и публични домове. Повечето са в услуга на нас, самотните моряци, но едва ли са подходящо място за млади госпожици, като теб. Стой настрана от тази част на града, мила, или ще бъдеш грабната от някой гладен пират.

Чериса направи една физиономия към него, без да се уплаши от предупреждението му. Тя винаги се чувстваше в безопасност с Брет.

— Аз вече бях грабната от един гладен пират — отвърна тя, бодвайки го с пръст в ребрата. — Така че защо трябва да се безпокоя от това?

Брет само се усмихна и поклати глава, отказвайки да отговори на нейното предизвикателство. Пътуването беше завършило благополучно и „Сокол“ беше на котва в пристанището. Голямата отговорност към кораба, екипажа и товара се беше смъкнала от плещите му за малко. Той възнамеряваше да си почине тази вечер, да се отпусне, да си пийне и да се наслади на отговарящото желание и страст на Чериса с нужното внимание. Внезапно, той се разсмя високо, гледайки към момичето.

— Исусе Христе, Чериса! — ухили се той. — Не е чудно, че ни гледат така особено! Толкова съм свикнал да те гледам в панталони, че почти забравих, че си носила рокли! Хората сигурно мислят, че имам предпочитания към моя каютен прислужник.

Чериса се спря неподвижна на улицата, отворила уста от смущение. Тя също бе забравила! До голяма степен, защото не беше видяла нито една жена на улицата, за да й напомни за това!

— Какво ще правя с дрехите, Брет? Няма ли някакви жени тук?

— Да, има много там, долу — ухили се той, кимайки с глава към пристанището и кръчмите. — И много малко почтени — съпругите на държавните служители и дъщерите им или семействата на плантаторите, но те не са много. На връщане към пристанището ще се отбия, за да изпратя местната шивачка да ти вземе мерки. На кораба има много ленен плат, а на острова произвеждат хубави памучни дрехи. Можеш да ми платиш за роклите по-късно тази нощ — усмихна се той, а очите му светнаха с нескрито желание.

— Ще закъснееш ли много? — попита Чериса, а очите й го гледаха косо и съблазнително. — Искам да кажа, да вечерям ли преди или след това?

Брет се усмихна и учудено поклати глава:

— Никога не съм виждал човек с твоите размери да яде толкова много. Защото през този последен месец ти ядеш повече от мене.

Чериса само се усмихна самодоволно, мислейки за своята тайна, която все още не искаше да сподели с Брет. Единствената й надежда бе да чака и точно преди да я качи на кораба за дома да му каже…

— Между другото, мила — продължи Брет спокойно, — чух от чиновника на пристанището, че има само един кораб, който се очаква да отплава за Англия през този сезон. Корабът „Мери Роуз“. Това е един добър кораб и аз познавам капитана му. Ще говоря с него да приготви една каюта за теб. — Виждайки недоволството, пламнало в очите на момичето, той поклати строго глава. — Няма да спорим за това, Чериса. Сама видя, че в града няма много жени. Има причина, поради която не желая да бъда отговорен за злото, което може да те сполети.

Момичето само сви рамене, разбирайки, че кавгата само щеше да попречи на нейните планове и двамата извървяха остатъка от пътя в мълчание. Очите на Брет бяха потъмнели и в тях се четеше слабо безпокойство.

Най-после те пристигнаха в къщата, в която щяха да отседнат — красива, просторна сграда със здрава тухлена фасада. Съдържателят беше предупреден за пристигането им от капитана на кораба. Стаята беше чиста и проветрена, а леглото беше застлано с чисто бельо. Дори и да не одобряваше факта, че лорд Линдси бе довел момиче със себе си, то той не го показа пред тях.

— „Кралицата на морето“ отплава вчера за Барбадос, лорд Линдси — съобщи съдържателят, след като ги беше поздравил любезно. — Капитан Блекстоун ме помоли да ви уведомя затова. Те ще се бавят там само две-три седмици.

Брет кимна с глава и обясни на Чериса, че Блекстоун е капитан на един от неговите по-малки кораби, който се нарича „Кралицата на морето“.

— Имаше ли лоши урагани през този сезон досега?

— Само един, преди около месец, но мина на север от острова.

— Добре — отговори Брет и подаде на Чериса тежкия, богато украсен кован ключ от стаите на горния етаж. — Ще изпратя шивачка горе днес следобед. Ще искаме и да ни сервирате богата вечеря в стаята. Пресен кефал, ако нямате нещо по-подходящо, и печено говеждо. Ако момичето желае нещо друго, само го впишете в сметката ми.

Като се усмихна, Брет излезе, а Чериса се обърна и се заизкачва по стълбите. Той все още се държеше като на кораба и тя се чудеше дали това ще да продължи дълго и на сушата. Когато чу, че съдържателят се обръща към Брет с титлата „лорд“ тя се стресна. Беше свикнала да го наричат капитан — даже мислеше за него, като за капитан. Щеше ли скептичният, повърхностен лорд да измести нейния обичан моряк Брет? Тя въздъхна несъзнателно, а след това побърза да се усмихне на учудения съдържател на хана, уверявайки го, че всичко е наред. Преди да си тръгне, тя го помоли да й сервира нещо за обяд и да й осигури възможност да се изкъпе. Независимо как Брет щеше да се държи на сушата, нямаше нужда тя да умира от глад.

 

 

Горещите, позлатени дни отлитаха бързо, прекъсвани от време на време от внезапни сутрешни или вечерни поройни дъждове. Слънцето грееше безжалостно през останалото време на деня, а огромната луна посребряваше спокойното, притихнало море вечер. Брет бе зает през деня с разтоварването на кораба, вдъхновен от късмета и на другите си кораби. Беше й казал, че пътуването ще му донесе осем хиляди лири печалба, и тя беше отпразнувала щастлива с него събитието, радостна, че Ардсли щеше със сигурност да е доволен от инвестицията си, горда с успеха на Брет. За нейна изненада — и удоволствие — той се връщаше всяка вечер при нея за вечеря и оставаше до сутринта. И въпреки че все още настояваше тя да се върне в Англия, Чериса бе започнала да се надява, че той няма да изпълни своето намерение. Защо трябваше да го прави, след като очевидно бе така доволен от нея? О, разбира се, съществуваха опасностите, за които той говореше, но тя беше сигурна, че преувеличава. Беше започнала да вярва, че истината за бебето, ще го принуди да я задържи в Ямайка. Ако само можеше да намери удобно време, за да му каже новината.

— Здравей, скъпа!

Завръщането на Брет по пладне я стресна и тя скочи виновно на крака, като се страхуваше, че той ще отгатне мислите й. За нейно учудване, той не бе сменял дрехите си, откакто бяха слезли на сушата преди четири дни и тя започваше да си мисли, че само Лондон и двореца му въздействаха така силно по отношение на тоалета. Всеки път, когато Брет влизаше в стаята, тя се питаше дали няма да се върне към дворцовите си навици.

— Днес се прибираш твърде рано — каза момичето, като се насили да се усмихне. — Надявам се, че не се е случило нещо лошо.

— Не, свърших по-рано — усмихна се той, отиде при нея и я целуна леко по косата. — Искаш ли все още да се научиш да плуваш?

Реакцията на Чериса бе смесица от изблик на радост и мрачно предчувствие. Щом Брет имаше желание да я учи да плува, това означаваше, че той все още настоява да я изпрати в Лондон с кораба „Мери Роуз“, който щеше да отплува в събота — само след три дни. Но да прекара деня навън, на слънце, с Брет…

— Обещаваш ли, че няма да позволиш да се удавя?

Единственият отговор на тъмнокосия лорд беше смехът му и той се отправи към малката маса, където стояха остатъците от обяда й, спря се и взе една филия хляб и дебело парче студено говеждо.

— Кога ще отидем? — попита Чериса, наклонила въпросително главата си и любувайки се за стотен път на деликатната сила, която излъчваше лицето му и високото му, стройно тяло.

— Веднага — отговори той и извади револвера от кобура, за да провери зареждането му.

В Лондон той носеше само шпагата си — тънка, права сабя, направена, за да задоволи потребностите на джентълмените за фехтовка или дуел. На борда на „Сокол“, Чериса беше забелязала тежкия револвер, който стоеше затъкнат с цевта надолу в широкия, кожен колан на панталоните му. Другите офицери носеха по-дебели, извити, къси саби и револвери. Брет й беше обяснил, че този вид саби бяха по-популярни между моряците и островитяните, отколкото рапирите, тъй като първите бяха направени повече за посичане, отколкото за намушкване, и извикваха по-малко умение, отколкото по-изтънчената рапира. Освен това, тази къса сабя може да бъде използвана и в гъстите шубраци на тропическите гори, където рапирата беше почти безполезна. Брет беше един от малкото мъже, които предпочитаха да носят по-дългата и по-лека шпага. Както честно призна пред нея, той прекалено много бе свикнал с шпагата, за да я смени. Помощник Оутс бе добавил по-късно, че капитан Линдси беше един отличен фехтовач и че рапирата подхождаше добре на неговите бързи движения и светкавични рефлекси. Той беше по-опасен с рапирата, тъй като късата сабя само го бавеше в ръкопашния бой. Чериса бе радостна да узнае това. Сега тя разбираше страха, който се изписваше по лицата на мъжете, когато Брет извадеше шпагата си срещу тях.

Очевидно, възможността от бунт на кораба беше достатъчно голяма, за да имат основание също и офицерите да носят револвери. А Брет не беше изоставил оръжието си и в Порт Роял. Градът явно бе опасен, а насилието беше очаквано и предвиждано. Чериса несъзнателно потрепери.

— Къде ще плуваме, Брет? Искам да кажа… безопасно ли е за двамата…?

— Да, мила. Зареждам револвера, само за по-голяма сигурност. Има едно малко, скалисто заливче на половин час път оттук — твърде плитко за лодки, но ще бъде идеално за нашето начинание.

Чериса побърза да обуе обувките си, набързо прекара четката през косата си и грабна меката, хавлиена кърпа.

— О… но с какво ще плуваш? Какво ще облечеш?

Брет се усмихна и в очите му се появиха дяволити пламъчета.

— Е, аз плувам гол, скъпа, но не бих предложил същото и на теб. Може да се случи някой да те види, а една прекрасна гола нимфа би била твърде голямо изкушение за мъжкото желание. Ще ти дам да облечеш една от моите ризи.

Чериса кимна с глава и поруменя от мисълта, че ще бъдат така разсъблечени на ярката, дневна светлина, в този хубав, слънчев ден. Тя беше свикнала с голотата на Брет в уединението на тяхната стая, но навън… О, не си правеше и илюзии относно развръзката от практикуването на този гол спорт. Щеше да бъде даже голяма изненада, ако най-напред получеше урока си по плуване.

Но Чериса грешеше за това. Брет беше напълно погълнат от работата си, когато те стигнаха до края на малкия плаж. Той се спря и погледна съсредоточено в прозрачната, зеленикавосиня вода. Тя остана мълчалива няколко минути, след това любопитството й надделя и попита:

— Какво търсиш, Брет?

— Три неща, скъпа. В тези топли води живее един вид отровна риба. Понякога тя се носи по течението и ние на шега я наричаме португалски войн. В тези води живее също и рибата-скорпион — също много отровна. Но най-вече, искам да проверя за акули.

Чериса пребледня, а очите й станаха огромни.

— Акули?

Тя беше слушала ужасни, страшни истории от офицерите на „Сокол“ за тези отвратителни същества, които поглъщали хората живи. Вече не беше сигурна дали иска да се учи да плува.

— Обикновено не идват в тези плитчини — поне по-големите екземпляри, — но нищо не ни пречи да проверим за по-голяма сигурност.

Гласът на Брет беше безгрижен и момичето се успокои малко, макар че не й се искаше да срещне и някоя малка акула.

— Всичко е наред, влизай!

Несъзнателно Чериса се отдръпна назад, поглеждайки внимателно към водата.

— Влез ти пръв, Брет.

Той сви рамене и се усмихна, съблече бързо дрехите си, постави ги на белия пясък и сложи внимателно револвера си върху тях. След това издърпа една малка кама, заби я в твърдия пясък близо до брега и се затича с лекота срещу разбиващите се вълни, гмурна се под една и изчезна. Най-после, се обърна и заплува към нея, усмихвайки се на очевидното затруднение на момичето.

— Без повече оправдания, Чериса! Давай!

Тя хвърли с неохота последен, бърз поглед към малкия залив и съблече дрехите си, пресягайки се бързо за дългата риза на Брет, за да прикрие голото си тяло с нея. После, много плахо, пристъпи в синьото море, приятно изненадана от топлата вода.

— Е, скъпа, от къде да започнем? Можеш ли да се държиш над водата? — Загорялото лице на Брет се показа над водата и тя пристъпи по-близо до него за по-голяма сигурност, като поклати мрачно глава в отговор. Брет кимна, очевидно, без да обръща внимание на пълното й невежество по въпроса. — Поеми си дълбоко въздух и се гмурни под водата — цялата ти глава да е под водата! Ще започнем с държането над водата.

Но въпреки отчаяните си опити, тя не успяваше нито за минута да се задържи над водата. А когато Брет протегна ръцете си и ги постави под тялото й, тя се паникьоса и се опита да се изправи, но само цопна във водата. Той беше поразително търпелив с нея. Зелените му очи блестяха весело, когато я окуражаваше да опита отново. Най-после тя успя да се задържи над водата за няколко секунди и Брет кимна одобрително с глава.

— Много добре, скъпа. Само трябва да се отпуснеш повече — усмихна се той.

— Как мога да се отпусна, когато съм вцепенена от страх? — попита тя, бършейки мокрото си лице с отвращение, смутена от липсата на успех.

— Трябва да свикнеш с водата — усмихна се той. — Тогава ще се чувстваш добре. Във всеки случай, вече имаш основните познания.

Чериса кимна с глава, въпреки че лицето й изразяваше липса на вяра в думите му. Радостна, че мъчението свърши най-после, тя се обърна и тръгна към брега.

— Стой, момиче! — предупреди я той, хващайки ръката й. — Урокът не е свършил още.

Чериса му обърна гръб, а очите й показваха нещастието й.

— Но ти каза…

— За държането над водата, да, но ти все още не знаеш да плуваш. Ето сега, наблюдавай ме, а след това ти ще се опиташ да направиш същото.

Чериса гледаше как неговите загорели ръце и рамене пореха водата без усилие, като правеше особени, равни замахвания с ръцете си от раменете, а главата му се показваше над водата само, за да си поеме дъх. Той се обърна бавно и заплува към нея, минавайки съвсем близо, за да й покаже стила. Тя знаеше, че няма да може да го направи, но покорно щеше да се опита във всеки случай. Най-после, дори и Брет се увери, че това беше прекалено трудно, за да се усвои така бързо, и й показа един по-лесен начин, при който ръцете се събираха отпред, след това отиваха настрани и после бързо пак се събираха отпред. Чериса хареса този стил повече, защото можеше да държи главата си над водата, и започна да тренира с по-голямо желание. След известно време тя започна да се чувства по-спокойна във водата и накара Брет да застане по-далече от нея, за да доплува сама до него. Когато успя да преплува около двадесет и пет стъпки, без да спре, тя му се усмихна, по детински радостно, много доволна от себе си и горда от усмивката, която получи в отговор.

— Ти си истинска морска сирена, скъпа — усмихна се одобрително той и като протегна ръцете си, я привлече към себе си и я целуна.

Чериса се засмя, чувствайки се доволна от успеха си и тялото й се притисна към неговото, а ръцете й обгърнаха главата му.

— Уроците свършиха ли? — закачи го тя.

— Всички, освен един — отговори незабавно той, а гласът му бе станал дрезгав, когато тялото му се притисна към нейното. Той се наведе бързо под водата, вдигна я и с лекота я понесе към сушата. Спря на самия бряг, постави я да легне долу на твърдия, сбит пясък, повдигна ризата над кръста й и наведе главата си към открития й корем, поставяйки я на мократа й кожа. Тялото й мигновено отвърна на желанието му. Чериса плъзна погледа си по неговото издължено, стройно, голо тяло, наслаждавайки се на изпъкналите мускули под почернялата от слънцето кожа, на дългите му, мускулести крака, синьо-черната му гарванова коса, която блестеше на слънцето. Тя се почувства малко смутена, но в същото време и възхитително лека и свободна, че лежи така в ръцете на Брет, навън, обляна от слънчева светлина. Постепенно смущението й премина и силно желание зае мястото му, като я завладя така непреодолимо, както прииждащия прилив, който миеше краката й и отекваше в ушите й.

Тя принуди очите си да останат отворени, за да се наслаждава, като гледа тялото му, както се наслаждаваше на допира му. Да гледа неговите почернели от слънцето ръце да обгръщат белите й гърди, неговите мургави крака да разтварят нейните бели бедра. Устните на Брет имаха приятния солен вкус на океана, когато той целуна нежните й устни, а езикът му търсеше нетърпеливо нейния. След това устните му се спуснаха надолу и покриха с целувки врата и гърдите й, езикът му галеше нейните твърди, тъмни зърна, оставяйки ги влажни и блестящи на слънчевата светлина. Той плъзна главата си обратно нагоре, а устните му отново търсеха нейните. Тя почувства коляното му да притиска бедрото й и разтвори краката си настрани, върху пясъчния бряг, извивайки нагоре ханша си и притегляйки Брет към себе си, а слабините й бяха горещи и жадни. Тя въздъхна, като почувства неговата твърда мъжественост да влиза в нея, прониквайки по-навътре, а бедрата му се спуснаха надолу към нея и след това нагоре, движейки се ритмично, докато тя го стисна здраво, изпитвайки върховно удоволствие, а краката й обгърнаха хълбоците му, за да го притеглят по-навътре в нея. Гърбът на Брет беше изопнат и потръпваше, шепотът му бе дрезгав, когато той изразяваше удоволствието до ухото й, дишането му бе учестено, а мургавите му гърди докосваха нейните. Чериса стенеше, тялото й се извиваше нагоре към неговото, търсейки задоволяване на страстта си. Изведнъж, с тих стон на екстаз, Брет проникна дълбоко в нея за последен път, а ръцете му държаха хълбоците й до своите и тя извика високо в изблик на задоволство, съвсем слабо съзнаваща за яркото слънце над нея и скалистия залив около тях.

След един дълъг, безкраен миг, носена сякаш върху вълната на прекрасното, тихо море, Чериса отвори очите си, поглеждайки с обич надолу към черните къдри на Брет, които бяха побелели от солта, след като водата се бе изпарила. Почти благоговейно тя погали косата му, приглаждайки я назад, над челото му.

Брет лежеше мълчалив, наслаждавайки се на топлото, приятно чувство на задоволеност, което като че ли винаги следваше правенето на любов с Чериса. С никоя друга жена преди това той не бе изпитвал това блаженство, това нежно усещане. И даже, след като го бе открил за пръв път с нея, той не бе успял да го почувства друг път с друга жена, която бе взимал в леглото си. Това по някакъв — начин бе свързано само с нея, разбра той, и може би се дължеше на нарастващата му любов към нея — като че ли не само тялото му достигаше до задоволяването, но също и цялата му душа.

Той повдигна лицето си към нея, очите му я гледаха нежно, съзнаваше голямата си любов и искаше да я изрази с думи, но разбра, че не може.

Той се надигна от нея с усмивка, изправи се и се запъти към океана. Чериса седна, като го наблюдаваше с неясно чувство на страх. На няколко пъти напоследък, след като бяха правили любов, тя бе почувствала, като че ли Брет беше на ръба да й признае нещо, но винаги се отдръпваше, като че ли бягаше от нещо. Но от какво? — чудеше се тя мълчаливо. Беше ли разбрал той, че се бе влюбил в нея, и сега се страхуваше от това? Чериса наблюдаваше тайно чернокосия лорд, който се беше върнал от плуването и сега лежеше опънат с цялата си дължина на горещия пясък, като си играеше с една остра мидена черупка. Тя отговаряше на неговото приятелско бъбрене безгрижно, радвайки се на свободата на острова. В Англия жените пазеха ревностно своята бледа кожа, защото бялата кожа или тази с цвета на каймак, бяха критерий за красота. Загорелите от слънцето лице и ръце, издаваха грубия, селски живот. Тук, в Ямайка, тя можеше да направи немислимото. Да седи на морския бряг, облечена само с мократа, прилепнала по тялото й мъжка риза и да се радва на топлината на следобедното слънце.

— Какво искаш за вечеря, скъпа? — попита лениво Брет, като лежеше по корем, подпрял се на лактите си така непринудено, като че ли беше напълно облечен, а не абсолютно гол.

Чериса сви рамене и наклони главата си на една страна, мислейки по въпроса:

— Наистина не знам… освен… Бих искала от онези жълти неща… банани, както ги наричаш ти, поставени в сладък крем.

Брет се усмихна, като й хвърли бърз поглед, през рамото си, след това се протегна и докосна нежно момичето по леко заобления корем, който едва изпъкваше под влажната, прилепнала по тялото ленена риза.

— Мисля, че ти си похапнала достатъчно банани.

Чериса улови погледа му, усмихна се нежно и пое дълбоко въздух. Ако някога бе имало идеален случай, за да му каже, то…

— Това не е от бананите, глупчо — каза тихо тя и сведе засрамено очи.

Брет се намръщи учудено, а след това седна, кръстосал крака на пясъка, продължавайки да гледа навъсено, и хвърли нетърпеливо мидената черупка надалеч.

— О, Боже, скъпа. Съжалявам. Трябваше да бъда по-внимателен.

Чериса преглътна с мъка, като се опитваше да вярва, че Брет беше само изненадан, а не ядосан от факта, който му съобщи.

— Аз… Не се извинявай, Брет. Аз не съм… прошепна тихо тя, като галеше сковано раменете му.

Той се обърна и се помъчи да се усмихне, клатейки глава.

— Не искам да изглеждам суров и неумолим, Чериса. Аз съм доволен по свой начин, само че… Това отнема нашия избор, скъпа. Ти си сладко момиче и при това красиво. Заслужаваш нещо по-добро, отколкото да носиш нечие незаконно дете. Мислех, че ще бъда в състояние да ти предоставя този избор, когато напусна Англия, само че… — сви рамене той и погледна настрани, а зелените му очи гледаха недоволно и малко сърдито.

Чериса седеше смаяна от неговата реакция, без да разбира напълно думите му…

— Добре, но ако се тревожиш, че то ще бъде незаконно, ти можеш…

— Не! — изплющя остро, като пукот от револвер, гласът на Брет, а очите му гледаха строго и неумолимо, когато срещнаха нейните. — Не споменавай за това, Чериса, не си го мисли даже. Това е абсолютно невъзможно да стане и ти го знаеш.

Чериса скочи на крака, чувствайки, че слънцето помръкна в нейния свят, оставяйки го мрачен и студен. Брет се протегна и сграбчи кръста й, притегляйки я обратно към себе си, галейки главата й, а устните му докосваха челото й с безгранична нежност.

— О, по дяволите, скъпа, не ме разбирай погрешно, моля те. Ти не си ми безразлична и аз се безпокоя за теб — наистина е така, повече, отколкото някога съм признавал пред теб, но… бракът е само политика при нас и ти го знаеш. Каквото и да чувствам, то няма да промени нещата. Не мога никога да ти предложа…

Чериса повдигна главата си, очите й бяха плувнали в сълзи, но сърцето й биеше с надежда. Беше ли се опитал Брет да й каже…?

— Брет — прошепна тя, уловила погледа му.

— Обичаш ли ме? Ако ме обичаш, ще те чакам цяла вечност… Знам, че някой ден…

Брет отвърна на погледа й. Цялата му душа го болеше. Той знаеше, че Чериса щеше да приеме нещата по този начин. Тя никога нямаше да може да разбере абсолютната, безкрайна безмилостност на аристокрацията. Ако някога признаеше любовта си, то той щеше да я обрече на една безкрайна, безсмислена надежда, която тя щеше да храни през целия си живот. Той преглътна с мъка, стисна челюстите си и направи усилие да отвърне на нейния умоляващ го поглед.

— Не — произнесе той, почти задушен от лъжата, която угаси прекрасната светлина в очите й. — Аз не те обичам — каза той и бързо погледна настрани, неспособен да устои на болката, изписана в очите й.

Чериса се втренчи безмълвно в неговото отвърнато лице, смутена и безкрайно разочарована, но постепенно започна да разбира. Лицето на Брет беше бледо като платно, а мускулите на стиснатите му челюсти потръпваха спазматично.

Явно, тази сцена беше така болезнена за него, както и за нея, но защо бе така освен ако не я обичаше? Не беше ли съгласен все още да се обвърже с любовта й? Или все още не можеше да я разбере? Вярваше ли, че тя щеше да спре да го обича, ако той откаже да я насърчава? Не разбираше ли, че любовта й бе безгранична и неудържима като сезоните и приливите в океана, по който той плаваше? Това беше извън нейния или неговия контрол, за да могат да го променят…

— Брет, аз те обичам и винаги ще те обичам… Не се страхувам да нося твоите деца — законни или не. Ти си единственият мъж, когото някога съм обичала и единственият мъж, когото винаги ще обичам. Независимо какво ми даваш от себе си, то ще е достатъчно — каза тихо тя, докосвайки нежно лицето му с ръка.

Без да каже дума, той обърна главата си и целуна нежно пръстите й, притискайки ги към устните си. Накрая се отдръпна, стана и я притегли към себе си, подаде й захвърлената на пясъка памучна рокля и се пресегна за своите дрехи.

— Хайде, скъпа. По-добре ще направим да се върнем в града. Ти заминаваш след два дни и най-добре ще е да се приготвиш за пътуването.

Чериса вървеше до него, хванала ръката му. В действителност тя не беше изненадана от решението му. Ако преди той се тревожеше от опасностите, то сега, като знаеше за детето, страховете му и загрижеността му щяха да се увеличат. Тя беше доволна, че той я покровителстваше по този начин. Вече знаеше със сигурност, че само по свои егоистични причини, той нямаше да я задържи тук, в Ямайка. Разбира се, това не променяше нейното решение. Всяка частица от нейното същество бе решила твърдо да остане на острова с него. Единственият въпрос сега беше как ще го постигне.