Джесика Сен Клер
Чериса (9)

Глава 9

Следващите месеци доказаха на Чериса, че Брет държи на думата си. Нито един съпруг не е бил по-грижовен, по-внимателен и по-нежен от него. Брет я беше взел при себе си в големия господарски апартамент. Той доведе шивачки от Порт Роял, за да й направят разкошен, богат гардероб, а след това назначи една прислужница, която да бъде на нейно разположение. Беше й купил една изящна, прекрасна, дореста кобила и я насърчаваше да усъвършенства умението си в езда, така че да може да го придружава из плантацията и от време на време да отива на посещение при жените от другите плантации.

За разлика от Англия, много от аристократите, които притежаваха плантации със захарна тръстика, какао или индиго, живееха открито с жени, които бяха с по-ниско социално положение. Понякога съпругите на лордовете оставаха вкъщи, в Англия, предпочитайки, без съмнение, веселието и изискаността на двореца пред ленивата, топла простота на живота на острова. Повечето от мъжете издържаха семейства в Ямайка. Техните метреси обикновено бяха много по-млади от тях и подхождаха по-добре за тропиците. Някои от жените бяха англичанки, като Чериса, други бяха негърки от Африка или смесица от двете. Любимата приятелка на Чериса бе една мулатка на име Стейси, която живееше в съседната плантация с лорд Фримънд, и Брет често канеше двойката в Суитуотър на вечеря или на карти, за да достави удоволствие на Чериса.

Чериса се беше научила да играе карти така бързо и така добре, че понякога даже побеждаваше Брет, а радостта й от играта беше безкрайна. Тъй като бе наедряла доста, тъмнокосият лорд хвърляше по един неспокоен поглед, докато тя яздеше из околността. Накрая той намери една малка карета и плати безбожна сума, за да я купи за Чериса. Той я убеждаваше да кани приятелките си по-често в Суитуотър, тъй като предпочиташе да я вижда на сигурно място в плантацията, бъбреща в компанията на други жени, отколкото да рискува да пътува по неравните, тесни пътища през джунглата. Когато се връщаше от път, обикновено го нямаше две седмици в месеца, винаги й носеше скъпи, екстравагантни подаръци, скъпи бижута, елегантни рокли и интересни книги. Въпреки че й липсваше, когато тръгваше на път, и тя мразеше деня, в който той отново отплаваше, историите, които й разказваше за другите острови, бяха толкова интересни, че тя скоро му прощаваше отсъствието. Брет й разказваше за едно място — наречено Барбадос, където морската вода понякога била по-топла от въздуха, и я караше да се усмихва невярващо, когато й казваше как влязъл във водата, за да се стопли, а след това бе седнал под сянката на едно палмово дърво, за да се разхлади отново. След като се завърна от едно свое дълго пътуване, той й разказа за джунглата, покрила бреговете на Испанска Флорида, както и за богатите широколистни гори в щата Каролина.

Той се кълнеше, че бреговете на Бермудите били покрити с розов пясък и че във водите им плували огромни, тежки до двеста килограма риби, които били приятелски настроени, макар и плашливи. Той й разказваше легенди за тяхната привързаност към човека — как можели да спасят хора от потънал кораб, как играели като деца, когато им хвърлиш топка в морето.

Все още я водеше да плува и тя постепенно ставаше все по-добра, макар че този спорт не й се отразяваше така добре, както ездата. Брет я учеше също да лови и риба. Застанала до колене в топлата вода на прибоя, тя хвърляше връвта със стръв отвъд разбиващите се вълни. Веднъж беше хванала една малка акула и той се бе смял много, като видя ужаса, изписан на лицето й, уверявайки я, че акулата бе твърде малка, за да представлява някаква опасност.

За пръв път, откакто бе започнала тяхната връзка, Чериса знаеше без всякакво съмнение, че Брет й бе напълно и всецяло верен. Тя не го делеше нито с проститутките от бардаците в Порт Роял, нито със склонните, дори копнеещи да му се отдадат момичета, които работеха тук, в плантацията му Суитуотър. Когато тя се чувстваше изморена и я болеше гърба или кръста от тежестта, която носеше, даже и тогава Брет продължаваше да спи до нея, държейки я в прегръдка до гърдите си, а пръстите му нежно галеха косата й.

Сега, когато до Коледа оставаха само десет дни, в света на Чериса липсваше само едно нещо, за да бъде той съвършен. Защото, макар че всяко действие на Брет го показваше, всяка негова нежна целувка го потвърждаваше, той все още не й беше казал, че я обича. Чериса се ядосваше на себе си, че позволяваше такова малко нещо да помрачава щастието й, но оставаше фактът, че това бе така. Въпреки че тя беше измислила десетки начини, за да го накара да изрече думите, то Брет винаги успяваше да отклони въпроса, променяйки темата на разговора.

Те бяха в гостната стая и заедно поставяха свещите на коледното дърво — ролята, на което изпълняваше бодливата зеленика, донесена от Брет. Чериса поклати невярващо глава:

— Брет, просто не е възможно Коледа да дойде толкова скоро — особено с това време! Та нали вчера плувахме в морето!? Чувал ли е някой за температура 30°C през декември? Сега би трябвало да бъде студено и да вали сняг!

Брет се усмихна търпеливо, все още съсредоточен върху украсата на дървото. Зимата в Ямайка бе много по-различна от тази в Англия. Тук температурите през деня бяха само с няколко градуса по-ниски от тези през лятото, а нощите бяха определено по-хладни. Но в сравнение с тези в Англия…

— Ще изглежда като истинска Коледа, когато видиш всичките си подаръци под елхата — каза той. — Между другото, искаш ли нещо специално от мен?

Чериса сви рамене. Тя наистина имаше достатъчно, дори повече от достатъчно от всичко, което съществуваше под слънцето. Внезапно тя наклони кокетно кестенявата си глава и насочи изпълнен с надежда поглед към Брет.

— Искам да ме обичаш — отговори тихо тя, а дъхът й спря, когато произнесе думите.

Брет се усмихна и даже не обърна главата си, за да срещне очите й.

— Помоли ме за нещо, което е по-мъчно да получиш — отговори той.

Чериса се нацупи, а лицето й помръкна, изгубило обичайната си ведрина.

— О, Брет, защо не го кажеш? — попита тя и тропна ядосано с крак. — Ти го изразяваш по толкова много начини всеки ден, но просто не можеш да го изречеш с думи.

Накрая Брет въздъхна и се обърна към нея:

— Скъпа, познавам те по-добре, отколкото ти си мислиш. Знам, че прекарваш половината от времето си в кроене на планове, как да ме накараш да кажа това, което ти искаш да чуеш. А ако ти някога успееш… за какво ще мислиш после? Ще се чудиш как да ме накараш да се оженя за теб. Ще измислиш стотици различни начини, за да ме накараш да ти задам онзи решаващ въпрос — но никой от тях няма да успее. Там, където ти си израснала, Чериса, любовта и брака вървят заедно и ти никога няма да разбереш колко различно е това при нас. Веднъж, когато получиш обяснението ми в любов, ти само ще увеличиш интензивността на твоите усилия да спечелиш сватбената халка. А това е нещо, което евентуално ще разбие твоето сърце, принцесо, защото това е единственото нещо, което никога не мога да ти дам.

Чериса изтича към него и хвана ръцете му, а очите й го гледаха умоляващо.

— Не си прав, Брет. Нещата не стоят по този начин. Да знам, че ме обичаш… ами, това няма да ме кара да мечтая да се омъжа за теб повече, отколкото си мисля за това сега. Но докато наистина не чуя тези думи от теб, никога не бих могла да бъда сигурна! О, не виждаш ли, Брет?! Няма значение какво показваш с действията си към мен. Винаги една част от моя мозък шепне: „Ако той наистина те обича, той ще ти го каже, Чериса“. Моля те, моля те, Брет, кажи го веднъж само заради мен! Това ще ми даде силата, от която се нуждая, за да живея без теб, когато си далеч. Силата да нося децата ти, да ги отглеждам и да ги обичам, независимо дали те са законни или не.

Брет остана неподвижен известно време, взирайки се в поруменялото лице на момичето, а очите му излъчваха нежност. Чериса затаи дъх, като чакаше отговора му, усещайки със сигурност, че този път най-после беше успяла.

Но чернокосият лорд само поклати глава и се извърна настрани. Чериса сграбчи ръцете му с трепкащо отчаяние.

— Моля ти се, Брет, отговори ми! Обичаш ли ме?

Накрая, като поклати бавно главата си и въздъхна, Брет се обърна отново към нея, гледайки я нежно, а в леката му усмивка имаше сянка на тъга.

— Не, скъпа — прошепна той най-после, притегляйки момичето до гърдите си в нежна прегръдка, а устните му целуваха кестенявата й коса. — Не!

Чериса затвори очите си, чувствайки горещите сълзи на безмълвната мъка и безсилие да се стичат по бузите й, и тя усети соления им вкус по устните си. Защо беше така упорит? Всяка фибра от душата й разбираше от интонацията на гласа му и от тъгата, помрачила очите му, че той искаше да каже „да“, когато каза „не“. Топлината на ръцете му и нежността на целувките му, всичко в него крещеше: „Да, Чериса, аз те обичам“. Всичко, но самата дума беше… „не“. Тя избърса мокрото си от сълзите лице в дантелената му риза и се опита да се усмихне несигурно, гледайки в неговите загрижени, зелени очи.

— Няма да се предам, да знаеш! — предупреди го тихо тя и вдигна решително брадичката си нагоре.

Брет се усмихна леко в отговор на думите й, а погледът му се сля с нейния.

— Не мисля, че ще успееш, скъпа — продума той. — Не мисля, че ще успееш.

Коледният ден бе горещ и безоблачен и Чериса отново се разсмя, чувствайки прекалената топлина на обикновено студения като време празник. Тя облече новата си рокля с желание. За тези шест месеца бременност коремът й беше пораснал и тя не можеше да носи старите си дрехи. Брет я придържаше за ръката, когато тя слизаше по стълбите. Изглежда той жадуваше за започването на празниците толкова силно, колкото и тя.

Лиза донесе огромен поднос със сладки кифлички, плодове и неизменната кана с димящо, силно кафе за Брет. Чериса беше започнала да мие сутрин топъл шоколад вместо чай и днес, както обикновено, тя добави няколко лъжици от кафето на Брет в чашата си. Тя се опитваше неуспешно да свикне с вкуса на черното питие, което той обичаше така страстно. Накрая тя беше свикнала с вкуса на по-леката смес от течен шоколад и кафе и даже й харесваше много, но да го пие чисто… е, неговата горчивина я отвращаваше все още.

Брет я чакаше търпеливо, като само се усмихваше, докато тя свърши със закуската си. Апетитът й се беше увеличил и тя бе станала ненаситна, но той като че ли се радваше, че може да задоволи нейните моментни прищевки. Веднъж беше накарал един кораб на път за Барбадос да донесе една щайга сладки ананаси специално за нея. Накрая тя облиза сладкия мармалад полепнал по пръстите й и кимна доволно с глава.

Брет отметна назад мургавата си глава и се разсмя, а зелените му очи танцуваха весело.

— Нима се натъпка вече? — закачи я той. — Само след четири кифли?

Чериса направи една гримаса, като въобще не се засегна от неговата шега относно лакомията й. Тя знаеше, че се радва на неговото внимание само сега, понеже бе в това състояние. Момичето беше сигурно, че детето, което беше на път, не можеше да бъде първото му дете — един мъж на двадесет и осем години, с неговия непреодолим чар и външност, сигурно беше баща и на други деца, макар че той никога не си признаваше. Но от друга страна, неговото явно удоволствие и гордост, показваха също и противното… Чериса знаеше, че дамите в двореца в Лондон бяха лишени от наивност и бяха напълно студени към перспективата да носят и раждат децата на любовниците си. Ако предпазните мерки, които взимаха се проваляха, те пиеха тайно отвари от разни билки, приготвени от някоя знахарка, които изхвърляха плода от утробите им. Така че вероятно нито една от многобройните дворцови любовници на Брет не му беше родила дете. Но какво можеше да се каже за другите? Безбройните други момичета и прислужнички, които бяха споделяли леглото му в миналото? Но тя никога не питаше, нито пък искаше да знае. Беше му много благодарна, тъй като се преструваше, че това събитие му доставя удоволствие, колкото и на нея. Всеки път, когато тя казваше, че бебето рита в нея, и хващаше неговата голяма, загоряла от слънцето ръка, за да го почувства и той, Брет й се усмихваше признателно, чудейки се заедно с нея на силата и бързината на детските крачета, и съгласявайки се, че то трябва да бъде едно прекрасно, здраво момче и че бебето щеше да има неговите зелени очи.

— Ето, Лиза, това е за теб — започна да раздава подаръците Брет, подавайки на закръглената негърка множество завити в червена хартия кутии, а след това продължи със събралите се в полукръг слуги от домакинството.

Никой в Суитуотър, от лорда до най-обикновения полски работник, не си отиде без подарък тази Коледа. Размяната и отварянето на пакетите продължи почти до обяд. Накрая останаха само подаръците, които си бяха приготвили те един за друг, и слугите се изнизаха тактично навън, изказвайки последни благодарности.

Чериса настояваше той да отвори подаръка си пръв, тъй като изгаряше от нетърпение да види искреното му удоволствие от това, което бе приготвила за него. Беше му купила пръстен със смарагдов камък, който да носи на малкия си пръст и който да подхожда на този, който той й беше дал преди месеци. Имаше още и чифт ботуши за езда и великолепно официално сако от копринено кадифе, което тя сама бе скроила и ушила, като го беше украсила със златен ширит около маншетите, който да подчертава бялата дантелена гарнитура, която той носеше на китките и около врата си.

Брет й подаде три подаръка — две големи кутии и една малка. Вътре в първата, по-голямата кутия, се намираше едно красиво дантелено одеялце за кръщенето на бебето. Очите на Чериса се напълниха с щастливи сълзи от факта, че той беше помислил и за бебето. Брет се усмихна, като видя удоволствието й, и мислено благослови Лиза, която му беше предложила този подарък, и накара Чериса да отвори следващия. Там имаше прекрасна копринена рокля, чиито корсаж беше скроен високо, а полата падаше богато, тъй като беше приспособен за бременността й. Ръкавите бяха широки, падаха свободно надолу и се събираха в бял маншет, украсен с малки сапфирени карфици.

Това беше, с изключение линията на кръста, един много изискан стил и роклята беше достойна за кралските салони на Уайтхол. Лицето на Чериса светна и тя я постави до себе си, а синият цвят на коприната се сля със синия цвят на очите й и сега те изглеждаха по-големи.

Чериса разопакова бавно малката кутийка, предчувствайки удоволствието от съдържанието й. Отваряйки я тя видя един блестящ, диамантен медальон с форма на сърце. На тежката златна верижка висяха две сърца с гравирано „Ч“ на едното и „Б“ на другото. Тя се усмихна, докосвайки внимателно скъпоценния камък. Още един символ, заместващ думите, които той не искаше да изкаже.

— Имам още един подарък за теб, скъпа. В действителност не точно подарък — по-скоро изненада — усмихна се загадъчно той, — но трябва да почакаш да го видиш, докато стигнем до Порт Роял.

Молбите на Чериса не можаха да го убедят да издаде тайната, а нейните подкупващи целувки само забавиха заминаването им в града с около час. Най-после, все още в напълно неведение, момичето последва Брет надолу по дългия кей, където лежеше закотвен „Сокол“.

Те стигнаха до кораба и тъмнокосият лорд се усмихна, като, без да каже дума посочи нагоре към носа му, който се полюляваше леко в спокойните води на пристанището. Погледът на Чериса последва ръката му в недоумение. Тя се вгледа в носа на кораба, като постави ръка над очите си, за да ги предпази от слънчевите лъчи, които се отразяваха в лъскавата повърхност на морето. Когато „Сокол“ беше напуснал Лондон, на носа на кораба не беше поставена никаква фигура, никакъв символ. Сега, като повечето други кораби в пристанището, „Сокол“ имаше своята човешка фигура на носа си — там стоеше, по-голяма от естествения си ръст, издялана от дърво и ярко оцветена, статуя на Чериса — с червеникаво кафява коса и сини очи. Фигурата беше облечена в бяла блуза с дълги ръкави, а отгоре имаше черно елече и богато набрана сиво-синя пола се спускаше надолу, издута като че ли от силния вятър. Чериса трепна, като си спомни, че това бяха дрехите, които носеше, когато за пръв път видя Брет — застанала до глезените в калта, през онзи отдавна отминал следобед, а джобовете на престилката й бяха пълни със семена от грах. По-късно същата вечер, вече без престилка, това бяха дрехите, с които отиде у мисис Тайлър и които беше оставила на пода до леглото, за да легне за пръв път с него.

Учудена и дълбоко трогната, че той си беше спомнил всичко това, тя се обърна към него и тогава забеляза новото име изписано на борда. Издълбаните букви бяха богато украсени и позлатени. „Чериса“ — гласеше надписът и момичето погледна чернокосия лорд смаяно и доволно. Тя знаеше какво означава корабът за неговия капитан. Брет бе преименувал кораба от „Сокол“ на „Чериса“ в нейна чест…

Той й се усмихна и смутено сви рамене, виждайки блясъка в очите й.

— Вече не можеш да ме ревнуваш от любовта ми към моя кораб, скъпа.

Чериса изтри неволно бликналите сълзи от очите си. След това се протегна нагоре и обви ръцете си около врата му, прегръщайки го силно.

Усмихвайки се лъчезарно, Брет се освободи неохотно от прегръдката й.

— О, моля те, скъпа. Обещах на Дейк Уотс, че ще се видим с него на вечеря в града. Той иска да те види отново.

Момичето кимна с глава, хвана го гордо под ръка и тръгнаха обратно към града. Тя никога не беше имала такава чудесна Коледа — никога не бе имала и такава чудесна година. А тази пролет щеше да даде живот на сина на Брет и тя щеше да го убеди да каже: „Обичам те“. О, да, следващата година обещаваше да бъде даже по-добра от тази!

 

 

До средата на март коремът на Чериса беше пораснал толкова много, че тя даже не можеше да ляга или става от мекото, пухено легло без помощта на Брет. Тя не можеше да вижда земята под краката си, а гърдите й бяха набъбнали и я боляха. Даже и най-изобретателните начини, които богатото въображение на Брет измисляше за правене на любов се бяха провалили — тялото й просто беше твърде обременено, за да изпитва някаква страст. Лиза я следеше и я гълчеше за всяко нейно движение в къщата, а Брет й беше забранил да се помръдва от къщата, освен за кратки разходки около нея.

Най-после, след една нощ на слаби контракции, цялото й същество се приготви за предстоящото раждане. Без желание Брет изпрати новокръстената „Чериса“ в Сен Китс и даже Чериса разбра, повече от всеки друг, че времето за идването на детето наближава. Само неизчерпаемата привързаност и търпение на Брет поддържаха духът й през тези няколко последни седмици. Той й беше останал толкова верен, колкото и преди, макар че я дразнеше често, като се оплакваше колко неудобства му създава неговият син. Всяка нощ, с лека усмивка и особен блясък в зелените си очи, той й помагаше да си легне и я държеше в прегръдките си, докато заспеше, а след това, колкото пъти се налагаше, внимателно й помагаше да се измъкне от леглото, ако имаше необходимост да става.

Чериса се размърда в съня си, отвори очи и въздъхна, гърчейки се в леглото, като се опитваше да успокои болката в кръста си. Още една слаба болка, като първата, която я събуди, мина отново през корема й, който беше станал твърд като камък. Тя сви веждите си в тъмнината, малко неспокойна, но всичко бързо отмина и тя затвори очи, като се опита да заспи отново, намествайки главата си по-удобно върху протегнатата ръка на Брет. Внезапно изпъшка, тъй като друга болка, по-силна и по-дълга от първата я преряза. Тя инстинктивно разбра какво ставаше и пое дълбоко дъх, за да успокои лудо биещото си сърце, взирайки се в тъмнината, за да види часовника на бюрото. Струваше й се, че златните стрелки върху циферблата показваха четири часа и тя прехапа устните си, като не искаше да събуди Брет в един такъв ранен час. Лиза я беше предупредила, че първото раждане обикновено продължава дни, след като се появи първата болка, и тя не желаеше да вдига тревога толкова рано. Още една болка я прониза и тя инстинктивно сви краката си, за да я облекчи, хапейки устните си, за да не извика.

— Какво има, скъпа? Какво се е случило? — чу тя сънения шепот на Брет до ухото си и почувства, че очите й се пълнят със сълзи на облекчение, защото тя беше уплашена, и сега бе радостна, че той се беше събудил.

— Аз… Аз не съм съвсем сигурна, Брет, но мисля, че може би бебето идва — промълви тя, стискайки с пръсти ръката му, която той й подаде.

Тя се учуди, като чу тихият смях на Брет в тъмнината.

— По дяволите, ако не хвана Лиза за ушите и не я доведа. Добре, скъпа, само се отпусни. Ще извикам всички да дойдат.

Като я целуна бързо и стисна ръката й, Брет излезе, като преди това се спря само да запали фенера, с който да си осветява пътя, и да метне халата върху своето голо, загоряло от слънцето тяло. Чериса издърпа възглавницата под главата си, бършейки потта от дланите си в ленените чаршафи. Щом щяха да изминат дни преди да роди бебето, тя трябваше да остане хладнокръвна, трябваше да остане спокойна и не трябваше да се паникьосва, като някое неразумно дете.

Но не изминаха дни, изминаха само няколко часа, преди действително да започне раждането. И след всеки час, през който беше викала и се бе гърчила безпомощно, тъй като болките ставаха все по-силни и все по-непоносими, а тя стискаше все по-отчаяно силната ръка на Брет, нейният страх ставаше все по-голям. Не беше само безпокойството на Брет, което се четеше в очите му, даже когато той й се усмихваше и бързаше да я успокои, нито пък разтревоженото лице на Лиза, когато тя опипваше корема на момичето. Беше нещо по-силно от това, някакъв първобитен инстинкт, който я предупреждаваше и я плашеше. След като беше изминало толкова много време с такива силни болки, бебето би трябвало да се появи, но то още не идваше. Накрая, почти в безсъзнание, силно страдаща и безкрайно изтощена, Чериса усети намазаните с мазнина ръце на Лиза да се плъзгат вътре в нея, нагоре към утробата и да обръщат детето. И накрая, докато цялото й тяло крещеше за избавление от тези мъки, бебето се показа най-после, направлявано и подпомагано от сигурните ръце на домакинката.

В едно неясно, замъглено, почти сънливо състояние, тя видя Лиза да показва победоносно ревящото пеленаче на Брет, видя неговата широка усмивка и облекчението, изписано на лицето му, когато се надвеси над нея.

— Имаме прекрасен син, скъпа. Всичко свърши вече — каза нежно той и се наведе, за да целуне с горда благодарност. Мокрото й чело, а ръката му все още беше в капана на нейното стискане.

— Беше се завъртяло с дупето напред и затова отне повече време от обикновеното, защото не можеше да излезе, но сега всичко е наред. А сега заспивай и не се тревожи за нищо. Лиза и аз ще се погрижим добре за него, вместо теб.

Чериса погледна нагоре към усмихнатите зелени очи и цялата й душа се стопли от любовта, която прочете в тях, и после, неспособна да се бави повече, тя последва нарежданията на Брет и се унесе в сладък, непробуден сън.

 

 

Беше отново вечер, когато тя се събуди и видя, че чаршафите, върху които лежеше, бяха сменени и беше облечена в нова нощница, а Брет стоеше на няколко крачки от нея. Големите му, загорели от слънцето ръце люлееха внимателно детската люлка, поставена до леглото. Той се обърна, усетил, че тя се размърда, и се усмихна за поздрав, отиде към нея и седна на леглото.

— По-добре ли се чувстваш, скъпа? — попита нежно той.

Чериса кимна и се премести, за да постави главата си върху ръцете му, вече съвсем доволна.

— Беше по-трудно, отколкото си мислех — промълви тя и се насили да се усмихне.

Брет се усмихна широко и кимна с глава, съгласявайки се с нея.

— Защо мислиш, че те гледах през всичките тези месеци? — засмя се той.

Чериса сбръчка носа си към него, преструвайки се, че се мръщи и след това погледна към люлката.

— Мога ли да го видя, Брет? Спи ли той?

Вместо отговор, чернокосият лорд стана от леглото, отиде до люлката и вдигна непохватно малкият вързоп, повит в бели памучни пелени, и го занесе на момичето. Чериса се протегна, за да поеме сина си от неговия баща, усмихвайки се на явното притеснение на Брет, и след това надникна в малкото, набръчкано личице на своето първородно дете. Тя докосна малкото носле на бебето с нежност и след това прокара пръста си по фината линия на устните му.

Макар че беше само още на няколко часа, то бе миниатюрно копие на баща си, даже имаше гарвановочерните му букли на главата си. Тя повдигна очите си, за да срещне тези на Брет, а погледите, които си размениха, изразяваха взаимно поздравление. После тя сведе отново очи към бебето, гукайки на спящото пеленаче и докосвайки челцето му с устните си.

— Какво ще правим с храненето му?

— Лиза е уредила всичко, скъпа, освен ако ти не предпочиташ да го кърмиш сама. Мисля, че ти трябва да решиш.

Чериса се замисли за миг и кимна бавно с глава.

— Мисля, че искам да го кърмя сама — реши тя. — Не възразяваш, нали?

Брет поклати глава и сви рамене.

— Най-малкото, което мога да направя за такъв прекрасен син, е да се лиша от съня си за няколко нощи, скъпа. Не, нямам нищо против. Даже бих ти предложил да ти помогна, но се опасявам, че нямам нужният опит за тази работа. Как искаш да го кръстиш?

Чериса се колебаеше, чудейки се какво да отговори. Беше мислила да кръсти бебето на Брет, ако то е момче, а тя беше сигурна, че то ще е момче, но как ли щеше да реагира Брет на това?

Чернокосият лорд се усмихна и поклати бавно глава, а зелените му очи блестяха.

— О, не, скъпа. Не Бретигейн, моля те. Много съм поласкан, разбира се, но нека спестим на детето това бреме. Цял живот съм бил прицел на закачки, заради това глупаво име — или поне бях, докато започнах достатъчно добре да си служа със сабята, за да сложа край на това. Избери всяко друго име, което ти харесва, и аз ще се съглася.

Това не беше единствената причина, която караше Брет да попречи на избора на момичето. Детето щеше да израсне като незаконородено. Това беше само по себе си достатъчно тежко бреме, за да има нужда да носи и това твърде особено име. Всеки без съмнение щеше да разбере произхода на момчето. Защото в едно по-късно време, можеше да възникнат причини, които да карат детето да пази своя произход в тайна.

— Мисля, че искам да го кръстя Джеймс, тогава, на лорд Ардсли — реши с усмивка Чериса. — Той винаги е бил толкова внимателен към мене.

Брет се усмихна, очевидно доволен от избора й.

— Добре. Да бъде Джеймс, тогава. А сега Джейми, момчето ми, отиваш обратно в люлката си. Майка ти трябва да се нахрани преди теб.

 

 

Детето беше кръстено през април. Присъстваха почти всичките им приятели от Ямайка. Поздравленията бяха топли и искрени, а подаръците щедри и Чериса не можеше да не сравнява приемането на детето тук, с това, което то би имало в Лондон. Разбира се, повечето от децата, които присъстваха заедно с родителите си, бяха незаконни като Джейми и може би това беше главната причина за по-голямата толерантност, но имаше и нещо друго, освен това. Хората тук бяха различно възпитани. По-малко се съобразяваха с правилата и по-малко се интересуваха от това, какво представлява един човек, отколкото какви са техните чувства към него. А Джейми беше щастливо, усмихнато, очарователно бебе, а също така и много красиво. То като че ли бе в състояние да очарова и най-закоравелите души в колонията. Доказателство за това беше солидната сребърна купа, която помощник Оутс беше подарил за празника. А Лиза, която беше привързана към детето, бе подарила малка сребърна кутия с кристален капак, в която бе поставила един тъмен кичур от косата на детето. Брет беше купил сребърна чаша, златна лъжица и разни други подаръци, включително и дрънкалки и камбанки, скъпи кадифени дрехи, малки четки, гребени и огледала.

Въпреки че топлината и влагата на острова ставаха все по-големи, тъй като приближаваше лятото, Чериса бе много доволна. Първото нещо, което заплаши идиличния й живот в Ямайка, дойде в началото на юни, когато Брет се върна от едно плаване намръщен и притеснен от слуховете, които беше чул в Порт Роял за избухването на маларична треска в югоизточната част на острова.

Чериса не слушаше много внимателно, докато чернокосият лорд обясняваше на Лиза кои плантации бяха вече засегнати и поглеждайки нагоре, улови особените погледи, които господарят и прислужничката си размениха. Тя остана мълчалива известно време, а съмнението започна да гризе душата й и като погледна първо Брет, след това Лиза и отново спря погледа си на Брет, тя поклати отрицателно глава:

— О, не, Брет Линдси, няма да замина без теб. Ако за теб е достатъчно безопасно да останеш тук, значи е безопасно и за мен.

Той поклати тъмнокосата си глава в знак на неумолимо несъгласие.

— Това не е вярно, Чериса. Аз съм бил тук години наред и вече съм прекарал повечето от тези трески, а колкото до другите — не е много вероятно да ги прихвана. Неразумно е да поемаш такъв риск, скъпа, аз просто няма…

— Не! — заяви високо тя и наведе главата си към лицето на Джейми, който лежеше в ръцете й, а лицето й изразяваше упоритост. — Ще заминем заедно или всички ще останем тук.

Над главата й Брет и Лиза си размениха погледи на мълчаливо съгласие, а тъмнокосият лорд кимна с глава на негърката, преди да отиде при намусеното момиче и да го целуне по главата.

— Няма смисъл да се караме сега, скъпа. Може би треската няма да се разпространи. Ако това стане… е, ще измислим нещо по-късно.

Чериса го погледна подозрително, но лицето му не изразяваше нищо необичайно и най-после тя се отпусна и се пресегна да хване ръката му. Може би накрая Брет беше разбрал колко твърдо беше решението й да остане с него. А може би на него също не му се искаше да бъдат разделени, мислеше си тя. Във всеки случай, тя щеше да слуша с тревожно ухо новините за разпространението на болестта. Но тя нямаше намерение да замине сама с някой кораб обратно в Англия.

Брет и Лиза стояха безмълвни и нямаха желание да говорят за това, което си мислеха, пред нея. Летата в Ямайка, с проливните дъждове през май и юни, бяха винаги по-опасни за развитието на болести, отколкото зимите, но избухването на такава голяма епидемия по това време на годината беше нещо необикновено. А Чериса, в нейното деликатно състояние след раждането, с отслабналото си тяло, поради кърменето, би била първата жертва на болестта. Съществуваше опасност и за малкия Джейми. Често здравото, младо тяло можеше да се справи с тропическата треска, но едно пеленаче… Много малко от тях оцеляваха.

Брет замина за Порт Роял на следващия ден и се върна вкъщи привечер. Той не спомена нищо повече за епидемията, нито пък за изпращането на Чериса вкъщи, в Англия, така че момичето започна да диша по-леко. Вместо това той беше особено внимателен през следващите дни. Стоеше по-близо до Суитуотър, глезеше Чериса и изпълняваше всичките й капризи, играеше безгрижно с малкото момче, а страстта му към нея беше по-силна от всякога. Любенето му бе по-интензивно и целувките му по-пламенни, като че ли устните му желаеха да останат завинаги върху нейните.

Дните отлитаха щастливи, тропическото слънце грееше толкова силно, че предизвикваше изпарение на влагата, която се съдържаше в гората от падналите дъждове. Морето беше спокойно и прозрачно като скъпоценен камък. Сутрините прекарваха в езда, като Брет взимаше момичето със себе си и двамата препускаха по продължение на бреговата линия. След това слизаха и газеха боси в топлата вода на прибоя, събирайки красиви мидени черупки. През най-знойните следобеди той ги извеждаше с детето долу, на морския бряг, за да си играят във водата, като гледаше с бдително око за евентуални неприятели, които биха могли да плуват там. Неговият дълбок, гърлен смях огласяше брега, когато Джейми пляскаше водата и се смееше от радост, когато вълните заливаха малките му крачета. А вечер като че ли Брет и Лиза изпитваха особено удоволствие да й предлагат всички нейни любими екзотични ястия и тя не след дълго започна да се кълне, че ще стане толкова дебела, колкото по времето, когато носеше бебето в себе си. Нощите бяха изпълнени с вълшебство, както само Брет можеше да задоволи нейната душа и желания.

Чериса се усмихна щастливо и зарови глава под възглавницата, желаейки да бъде далече от дневната светлина и припомняйки си с удоволствие за приятното любовно изживяване през нощта. Бяха се любили с Брет не само веднъж, а два пъти. Вторият път беше някак си особено бавно — почти призрачно, нежно и освобождаващо. Колко дълго устните му останаха върху нейните, докато лекият дъх на коняка се смеси с нейния, ухаещ на вино, черните му мигли гъделичкаха бузата й, а зелените му очи бяха потъмнели, топли и изпълнени с особена тъга. Колко бавно неговите големи, загорели ръце се движеха по тялото й, опипвайки гърдите, корема и бедрата й, пръстите му ровеха в гъстите й коси, а тялото му лежеше приятно тежко върху нейното. Колко нежни бяха движенията му вътре в нея, как добре владееше буйните инстинкти на своята мъжественост, докато тя достигна тази сладка кулминация, а тялото й отговаряше на неговото с вълни на удоволствие и наслада, избухващи дълбоко вътре в нея и носещи я в далечни, мечтани места. Тя даже не си спомняше, че бе заспала, макар че бе сънувала странни сънища цялата нощ. Тя си спомняше, че Брет я беше повдигнал от леглото, спомняше си тъмнината в каретата, след това ръцете му отново я повдигнаха и като че ли тя лежеше в прегръдката му, докато той я носеше някъде, където всичко й беше ужасно познато… неговият кораб, ето какво беше това. Тя си спомняше тихото плискане на вълните, разбиващи се меко в дървения корпус на кораба. Колко забавно се точеха сънищата. Сега си спомняше успокоителните звуци от движението на кораба така ясно…

Внезапно, надавайки кратък вик, Чериса се изправи, търсейки познатата стая с изпълнени с отчаяние очи. Това не беше Суитуотър — това беше кораб! И това не беше „Чериса“, а някакъв друг кораб, който не беше виждала никога преди. Къде ли беше Брет? Какво правеше тя тук? Тя скочи уплашена от леглото и тръгна към тясната врата, като се спря само да грабне пелерината, преди да разбере, че по някакъв странен начин, беше вече напълно облечена. Оставяйки вратата отворена след себе си, тя изскочи в тесния, нисък пасарел и почти налетя на една по-възрастна от нея жена.

— Коя сте вие? — попита безпомощно Чериса. — И къде съм аз?

Жената се усмихна леко и подаде на обърканото момиче спящия Джейми.

— Аз съм Мери Хорн — отговори спокойно тя. — Моят съпруг е капитана на този кораб — „Херцогиня Кенсингтън“. Връщаме се в Лондон.

Чериса поклати главата си слисана и невярваща, притискайки машинално сина си към гърдите.

— Не… не, вие трябва да грешите — прошепна тя, а ужасът й нарасна. — Защо ще…

— Заповядай, дете — мисис Хорн подаде на момичето дебел, сгънат лист от пергамент. Името й беше написано на едната страна с познатия почерк на Брет, а краищата на писмото бяха запечатани с восък. — Лорд Линдси ме помоли да ти дам това, когато се събудиш. Сигурна съм, че то ще даде отговор на много от въпросите ти. Сега часът е пет и половина и аз ще изпратя някой да ти донесе вечерята след няколко минути. Ако имаш нужда от някаква помощ, само почукай на вратата на моята стая. Ние сме в последната каюта по този коридор.

Чериса кимна мълчаливо с глава и взе пергамента с вцепенени пръсти, неспособна даже да каже най-простите любезности, тъй като устните й бяха замръзнали. Трепереща и болна от страх тя се върна в тясната каюта, сложи Джейми в люлката до кревата, премести дървения стол с права облегалка близо до единствения прозорец, за да използва дневната светлина.

Като си пое дъх, тя разтвори внимателно хартията, страхувайки се да прочете това, което пишеше вътре. Най-после, с треперещи ръце, тя разтвори писмото и го приглади с ръка върху скута си.

„Скъпа Чериса,

Когато четеш тези редове, ти ще бъдеш в безопасност в морето, на стотици мили от Ямайка, на път за Англия. Не исках спомените ти от острова да бъдат помрачени от бурна кавга, нито пък исках нашето щастие да свърши с нея. Треската, за която ти бях казал, е много заразна и опасна и се разпространява бързо. Не можех да рискувам и да загубя теб или детето — или и двамата. Моля те, опитай се да ме разбереш. Тъй като ти си свикнала да осуетяваш моите планове, реших да действам по този начин…

Капитан Хорн е добър човек и е мой приятел. Самият той отвежда съпругата и семейството си далеч от острова и се съгласи да вземе и теб. Той ще те заведе здрава и читава в Англия, а Ардсли ще те посрещне и ще те настани на сигурно място. Ако Джеймс не е получил писмото, което му писах по-рано, или по някаква друга причина не успее да дойде навреме, то капитан Хорн ще има грижата да ти помогне. Той носи също така писмо до Исаак Бенджамин, който е упълномощен да изтегли от моята сметка и да прехвърли на твое име сумата от пет хиляди лири. Надявам се да дойда при теб, в Лондон, преди Темза да е замръзнала, но в случай на някакво непредвидено събитие тези пари са в състояние да подсигурят теб и Джейми да живеете дълги години без проблеми. Лорд Ардсли също ще ти помага, заради мене.

Опитай се да не ми се сърдиш прекалено много, скъпа, и мисли с добро за мен. Не мисли, че правя това заради някаква грешка от твоя страна или че изпитвам някакво недоволство от теб, което ме кара да те изпратя вкъщи.

Бог знае, че те обичам много и винаги ще те пазя в сърцето си.

Б.“

С тихо ридание Чериса отпусна глава в ръцете си, а лицето й се намокри от бликналите сълзи. През цялото това време, през всичките тези месеци на чакане, увещания и планове, с които желаеше да го накара най-накрая да каже тези скъпоценни думи, и ето че точно сега, когато… те направиха раздялата много по-горчива. Тя притисна безнадеждно лицето си до прозореца, взирайки се да зърне последните очертания на острова в далечината зад нея, но гледката се замъгли от напиращите сълзи. Там, на хоризонта, имаше една далечна, зелена точица, но дали това беше Ямайка или някой друг от безбройните острови, тя не можеше да каже. Във всеки случай, тя се взираше в нея, наблюдавайки неясните очертания в горещия, трептящ въздух, застанала неподвижна като издялана от камък, докато моряка не почука и влезе с вечерята.