Джесика Сен Клер
Чериса (18)

Глава 18

Ардсли сам отвори вратата. Лицето му бе измъчено и бледо от безпокойството и уплахата, които го бяха обзели. Той стоеше там, невярващ на очите си, като гледаше полуоблеченото момиче и водата, която капеше около краката им, когато тя и Брет застанаха до входа.

— Исусе Христе! — промълви русокосият лорд и остана с отворена уста. — Какво по дяволите се е случило…

— Позволи ни първо да влезем, Ардсли — каза Брет и бутна леко Чериса в покрития с мрамор коридор. — Всичко ще ти обясня, когато седна пред камината.

— Тогава отивайте в хола. Ще изтичам горе, за да ви донеса по една роба.

Като клатеше объркано глава, той се обърна и забърза нагоре по стълбите.

Чериса стоеше и трепереше до пламтящия огън, като разтриваше вкочанените си пръсти. След това се обърна и започна да съблича прогизналите си дрехи или по-точно това, което бе останало от тях. Тя се съблече притеснено, чувствайки се странно неудобно да застане гола пред Брет в тази огромна, открита стая. Накрая и последният парцал падна на пода и тя взе кадифения жакет на Брет, за да прикрие голотата си, като поглеждаше крадешком към чернокосия лорд. Той също като че ли споделяше нейното неудобство, тъй като съблече мократа си риза и събу ботушите си, но остана по панталони. После дръпна един стол по-близо до огъня в запалената камина и се отпусна уморено върху него, явно изтощен до краен предел. Когато облегна глава върху облегалката, очите му вече бяха затворени. Чериса се наведе да събуе единствената си прогизнала обувка — другата се беше изгубила в реката — и се приближи до огъня, благодарна на мълчанието на Брет. Глупаво беше, че се чувстваха толкова неловко сега, след като се бяха разхождали с часове по слънчевите плажове на Ямайка съвсем голи, радвайки се на прохладните морски вълни и на тропическото слънце. Чериса погледна отново към Брет и се стресна от тъмните кръгове около очите му и пребледнялото му лице. Тя се противопостави решително на внезапния, инстинктивен импулс да отиде при него, да вземе главата му в ръцете си и да го накара да се отпусне върху прохладната мекота на гърдите й. Знаеше, че ако направи това, любовта й към него ще я залее и тя ще управлява нейните мисли и логика. Точно сега тя имаше нужда да държи и двете в равновесие. Вероятно, най-важното решение, което трябваше да вземе през живота си, бе пред нея — тя възнамеряваше да вземе това решение с ясно съзнание. Защо? — запита се тя, хвърляйки отново един прикрит, кос поглед към Брет. Защо трябваше да й предлага брак сега? Защото бе от благороден произход и следователно е подходяща за това, за което преди не беше. И какво, ако беше така, възразяваше една малка част от съзнанието й, нали с тази цел се омъжи за лорд Реймонд — да придобиеш титла и брака да стане възможен. Защо се дърпаш сега? Каква е разликата? „Не знам, мислеше уморено тя. Знам само, че има разлика. Не искам да се омъжа за него, ако не съм сигурна, че наистина любовта му към мене е тази, която го е накарала да направи това предложение. Трябва да бъда сигурна, че той ме обича достатъчно, за да може да се противопостави на установените обичаи и на короната, за да ме притежава. А каква ще бъде реакцията на Едуард?“ Ами бебето, което носеше? Как щеше да обясни това, че чака дете от един по общо мнение импотентен, възрастен мъж? А после как щеше да обясни раждането на детето, след като няма да са изминали девет месеца от брака й с Брет? Ако беше толкова загрубяла, колкото дамите в Двора, тя можеше да се освободи от детето и… не, разбунтува се инстинктивно тя срещу тази мисъл. Тя не можеше да разреши дилемата си с цената на един невинен живот, макар че само един Господ знаеше, какво щеше да бъде бебето. Всеки знаеше, че детето отразява състоянието на родителите си при зачеването му. Да вземем Джейми, заченат с безгранична любов, радост и нежност. Колко много личеше в него този факт. А сега, това… заченато в жестокост, гняв и горчива болка, какво щеше да бъде то тогава? С тези си мисли тя извърна бързо главата си към Брет и го погледна напрегнато:

— Брет, ти ли ми изпрати виолетки в деня след приема у лорд и лейди Милфорд?

Усмивката, която се появи на устните му бе достатъчно красноречив отговор, макар че той не каза нищо, не отвори дори очите си. Чериса се обърна и се вгледа в огъня, а една лека усмивка заигра на устните й в отговор на неговата.

— Мислех си, че си ти. Наистина, винаги избираш цветя, които да подхождат на очите ми… — промълви нежно тя, а сърцето й се стопли, въпреки усилията й да остане равнодушна.

Тя го погледна, като очакваше той да каже нещо, но Брет остана мълчалив и неподвижен толкова дълго, че тя помисли, че е заспал.

— Съжалявах за случилото се през онази нощ повече, отколкото можеш да си представиш, скъпа — промърмори той накрая и улови погледа й, а в очите му бе изписана искреност. — Исках да ти изпратя бележка, но… не знаех в какви отношения си със съпруга си. Страхувах се, че ще затръшнеш вратата пред лицето ми, ако дойда лично. А бях обещал на Елизабет, че няма да те виждам, докато се върнем от Франция.

Чериса примигна от изненада и сведе очи, за да прикрие смущението си. Странно… хората казват, че след време любовниците започвали да си приличат. Всеки от тях двамата беше променил малко или много другия. Едно обещание не струваше нищо за него, когато се срещнаха за пръв път. Първото нарушено обещание от негова страна бе, когато не я събуди преди полунощ, и от там започнаха всичките бели. Сега той считаше обещанието за тържествено, обвързващо задължение. Веднъж дадено, то никога не можеше да бъде нарушено. Ето защо не я беше виждал през цялото това време… накрая частите на мозайката започнаха да намират мястото си.

— Значи Елизабет е знаела? — попита тихо тя, без желание да го погледне в очите.

— Да — отговори бавно той, почти шепнешком. — Когато станало време да си тръгваме, тя отишла в градината, за да ме потърси. Мисля, че съм заспал — твърде много коняк… или твърде много любов… може би и двете. Във всеки случай, когато усетих ръката й да разтърсва рамото ми, аз просто помислих, че си ти.

Чериса усети как сърцето й се надигна, като си спомни затова. След това, сладостта и нежността, които съпътстваха завършека на любенето им — тя просто не беше допуснала, че неговата съпруга ще разбере…

— Тя настояваше незабавно да се върнем във Франция, Чериса. Чувствах, че й дължа това, най-малкото защото вече бях решил да продължа да се виждам с теб — разбира се, ако ти приемеше това. Елизабет беше много религиозна. Тя прие изневярата много болезнено. Мислех, че искаше да обсъди моята порочност с игуменката на манастирското училище.

Чериса седеше мълчалива, обмисляйки думите на Брет. Бяха се наранили взаимно толкова дълбоко — и то от наивност. Само ако бяха седнали един-единствен час да си обяснят…

— Има още нещо свързано с онази нощ, което трябва да знаеш — каза тя колебливо и спусна ръка към корема си, а погледът й потърси неговия. — Мисля, че съм…

На вратата се почука и тя спря веднага. Брет се намръщи леко, очите му я подканиха да продължи, но тя поклати отрицателно глава и се обърна към вратата.

— Ще ти кажа по-късно — прошепна тя, като в действителност бе доволна, че разкритието на тайната й остава за по-късно. Може би Брет също бе имал достатъчно преживявания този ден.

Тя отвори вратата и лорд Ардсли влезе, носейки две роби със себе си, като клатеше укоризнено главата си.

— Вие двамата ме държите в коридора по-дълго, от който и да е друг мой познат — оплака се той и метна дрехите на дивана. — Сега ще изляза, но само за минута, уверявам ви в това — а вие можете да се облечете в това време.

Чериса махна жакета от кадифе, веднага щом вратата се затвори зад Ардсли, и погледна с очакване към Брет. Като видя, че той не се беше помръднал от мястото си, тя леко се намръщи. Почака още малко, после отиде при него и като застана до горящия огън, докосна нежно гарваново черната му коса с ръка. Беше необичайно за Брет да стои толкова близо до пламъците — тук беше невероятно горещо. Дори сега челото и ръката му горяха под допира на пръстите й.

— Събуй си мокрите панталони, Брет — увещаваше го тихо тя, навеждайки се, за да вземе робата му от дивана. — Ще си навлечеш белята, ако продължаваш да стоиш с тези мокри дрехи.

Брет се помъчи да си отвори очите и се вгледа безмълвен в нея, усмихвайки се нежно. Чериса почувства как сърцето й подскочи в отговор и тя отвърна на усмивката му, позволявайки на любовта, която струеше в очите му, да я облее като животворен нектар.

— Още ли играеш на моята малка майка? — пошепна накрая той.

Чериса сви рамене и кимна малко смутено с глава, но твърдо решена да го облече в робата.

— Не съм сигурен дали ще мога да стана — въздъхна Брет, като повдигна ръце, за да разтрие очите си.

Чериса се намръщи за миг, а после се насили да се усмихне. Брет никога не е бивал толкова отпуснат, без значение колко изморен е бил. И преди е бивал изморен, даже ранен, но с неговата воля и сила той винаги е успявал да достигне дотам, докъдето трябва.

— Опитай, любов моя — пошепна тя. — Аз ще ти помогна.

Като въздъхна дълбоко още веднъж, Брет се наведе напред, като остана дълго време така, държейки главата си в ръце, а лактите му бяха опрени в коленете. Чериса чакаше мълчаливо, а гърлото й бе стегнато в ледените пръсти на страха. Мили Боже! Не му позволявай да се разболее! Не сега! Не сега, когато най-после имаме шанс! Тя се наведе напред, мушна ръце под мишниците му и се помъчи да го повдигне. За миг Брет остана неподвижен, след това се изправи заедно с нея, като се подпираше на страничните облегалки на стола, за да си помогне и силно се наклони към Чериса, преди да успее да запази равновесие. Момичето внимателно се пресегна за робата, като продължаваше да придържа с едната си ръка Брет, усещайки как гърлото й пресъхва, а сърцето й бие силно от обзелия я страх. Накрая Брет успя да разкопчае копчетата на панталоните си и несръчно ги събу, а след това облече робата, която Чериса държеше. Тя го поведе към дивана, усещайки, че ръцете й започват да треперят от тежестта му, въпреки че той вървеше сам. Когато Брет потъна върху пухените възглавници, тя въздъхна с облекчение.

— Всичко е наред, Ардсли — извика през рамото си Чериса, без да откъсва очи от пепелявото лице на Брет.

Тя протегна ръка и докосна нежно челото му. Брет хвана ръката й и се опита да се усмихне. Въпреки че вече бяха далеч от огъня, Чериса усети, че челото му пари, а дланите му са покрити с топла влага.

— Исусе Христе, Брет, изглеждаш ужасно — намръщи се русокосият лорд и погледна с безпокойство приятеля си. — Ще ти помогна да отидеш в стаята си и без повече приказки, моля те.

Брет отвори очи и поклати отрицателно глава:

— Не, Джеймс. Трябва да говоря с Чериса за…

— Не — прекъсна го Чериса. — Стига толкова за тази вечер. Ардсли е прав. Ти трябва да бъдеш в леглото. Аз ще дойда утре и…

— Остани тук — настоя Брет, а очите му я гледаха умолително. — Така ще знам, че си на сигурно място. Или кълна се, че ще…

— Добре, Брет — усмихна се Чериса. — Ще остана до теб през цялата нощ, ако искаш. Само обещай, че ще си легнеш и ще се наспиш добре.

— Не, не при мен — възпротиви се чернокосият лорд и поглеждайки към Ардсли каза. — В друга стая.

Чериса кимна с глава, а безпокойството й нарасна, виждайки погледа на разбиране, който двамата мъже си размениха, преди Ардсли да кимне утвърдително с глава.

— Защо? — попита рязко тя. — Защо трябва да бъда в друга стая?

Тя погледна към Брет, но той само мълчаливо отвърна на погледа й. Ардсли сви рамене и се извърна неловко, когато тя се обърна към него.

— Ако треската е заразна, скъпа…

— Треска? — затаи дъх от ужас тя, чувствайки как кръвта се дръпна от лицето й. О, Боже! Не беше ли казал Брет, че съпругата му е починала от треска? — О, Брет, не…

— Само съм изморен — промълви той, явно опитвайки се да се усмихне окуражително, като погледна за подкрепа към Ардсли.

— Разбира се — съгласи се русокосият лорд. — Нека си почине тази нощ и ако утре не се чувства по-добре, тогава ще повикам лекар.

Чериса преглътна с мъка и кимна с глава, като примигна, за да спре сълзите, които напираха да потекат от бузите й. Настойчивите думи на двамата не можеха да я заблудят. Брет не беше изморен, той беше болен. Но тя продължи да мълчи, докато не го видя в леглото, и като целуна нежно челото му, се престори, че не усеща как то гори. Когато остана сама с Ардсли в коридора, преди да се обърне и да се отправи към стаята си, тя сграбчи ръката му и се вгледа в разтревожените очи на лорда.

— Това е треска… треската, от която е починала жена му… но откъде се е заразила тя?

Ардсли се намръщи, а след това сви рамене и реши да каже истината на момичето.

— Няколко души от екипажа са били болни, Чериса — екипажът на кораба, с който те са пътували за Франция.

— И колко от тези мъже са останали живи? — Чериса все още се взираше в него, а очите й го молеха настоятелно да й отговори честно.

Русокосият лорд извърна погледа си, а ръцете му стискаха нейните.

— Нито един, скъпа. Всички са умрели.

Ужасена, Чериса остана още един миг вперила поглед в него, после затвори очите си, насилвайки се да диша равномерно. Болен от смъртоносна треска! О, Боже! А само преди няколко часа тя беше мислила, че не познава по-горчива ирония на съдбата.

— Но Брет е силен, скъпа. Той е оцелявал в десетки ситуации, които един по-слаб човек нямаше да може да преживее. Ние ще се погрижим за него…

— О, Ардсли… тази ледена вода… докато ме намери и извади от реката…

— Не говори така, момиче. Той не е болен заради това. Не трябва да обвиняваш себе си — усмихна се леко Джеймс, а очите му я гледаха жално. — Във всеки случай, не се предавай толкова лесно — опита се да придаде известна лекота в тона си той. — Ние ще го измъкнем от това — стой и гледай.

Чериса остана неподвижна, после кимна с глава, разбирайки, че вече беше взела решението си. Да, ако Брет останеше жив, то тя ще направи всичко каквото трябва, за да бъде с него. А тя нямаше да му позволи да умре, това беше всичко. За Бога! След всичко, през което бяха преминали заедно, тя нямаше да му позволи да си отиде сега. Несъзнателно, там в тъмния коридор, тя издигна непоколебимо брадичката си.

— Първото нещо, което трябва да направим утре сутринта, Джеймс, е да извикаме личния лекар на краля.

Русокосият лорд кимна с глава, завиждайки на надеждата, която момичето хранеше, тъй като той вече я беше загубил.

— Добре, скъпа. Това ще е първото нещо, което ще направим утре.

 

 

Чериса се събуди, когато сивкавата зора се появи на хоризонта, като се чувстваше даже по-изтощена, отколкото снощи, когато си легна. Тя не спа добре. Десетки пъти през нощта се буди, чудейки се как ли е Брет. Веднъж даже стана, наметна робата си и за малко не отиде при него, но си наложи да бъде търпелива. Ако тя влезеше при него и го събудеше, щеше да съжалява после. А ако той не спеше, нейното посещение само щеше да го разтревожи — той щеше да се страхува, да не я изложи на опасността да се разболее и тя. Така че по-добре беше да почака, увери себе си тя. Да чака до сутринта.

Сега, като влезе на пръсти в стаята му, движейки се бавно в сумрака, тъй като капаците на прозорците бяха затворени, Чериса потърси лицето на Брет, затаила дъх да не би и най-лекият шум да го събуди. Той беше заспал най-после. Не толкова спокойно, може би — доколкото можеше да разбере от вида на намачканите чаршафи и разхвърляните възглавници — а дишането му бе учестено и по-повърхностно от обикновено — но поне спеше. Тя се наведе по-близо, придържайки косата си назад, за, да не би да докосне голите му рамене. Първият признак на треската личеше по зачервените му бузи. Чериса хапеше устните си, за да не се разплаче. Едва сега разбра, че всъщност се беше надявала той да не е болен.

Каква подигравка бе това, как треската преобразяваше умиращия човек през първите няколко часа от болестта така, че той да изглежда изключително здрав. Здравият цвят на лицето на Брет й напомняше този, който имаше на Антилския остров, когато се беше върнал от едно плаване в морето с такъв свеж тен на лицето. Тя го гледаше, болезнено съзнавайки колко непреодолимо привлекателен беше той за нея, въпреки всичко, което се случи между тях. После тя се обърна да си върви.

— Скъпа?

Момичето се обърна бързо при звука от шепота на Брет, насилвайки се да се усмихне, като гледаше в неговите сънливи, полуотворени очи, и се протегна да отметне нежно черните кичури, които бяха паднали на горещото му чело.

— Обичаш ли ме? — промълви той с детинско простодушие, а устните му се бяха извили в усмивка.

Чериса бързо кимна с глава и се наведе да целуне черните му къдрици.

— Наистина те обичам, Брет. Съжалявам, че те събудих. Опитай се да поспиш.

Като се усмихна отново, той послушно затвори очи. Чериса остана неподвижна, докато се увери, че е заспал, след това излезе тихо от тъмната стая и тръгна надолу по коридора. Ще вземе дрехи от някоя прислужница и ще отиде да доведе лекар. Може би като се вземат мерки навреме, той ще оживее.

 

 

— Ето, скъпи, изпий това — настоя твърдо тя пред чернокосия лорд, сподавяйки собственото си инстинктивно отвращение от неприятно изглеждащата отвара.

Доктор Броулин бе казал, че Брет трябва да я пие, а Ардсли се кълнеше, че това е най-добрият доктор в Лондон.

Брет я гледаше мълчаливо с една тъжна усмивка на устните.

— Ще се чувстваш ли по-добре, ако я изпия? — попита накрая той и повдигна въпросително веждите си.

— Не го правиш заради мен — намръщи се тя и погледна към Ардсли, тъй като беше озадачена от думите му. — Правиш го заради себе си. Ще ти помогне да оздравееш.

Брет погледна отново чашата, направи една гримаса, после сви рамене и се усмихна.

— Добре, скъпа, ще го изпия заради теб — въпреки че не вярвам да ми помогне.

С явно усилие той пресуши чашата и потрепери от противния вкус на съдържанието й.

Чериса го наблюдаваше с безпокойство, когато той се извърна настрани и повърна в сребърния леген, след това си пое въздух и отново повърна, а после отново и отново, докато раменете му започнаха да треперят от спазмите. Чериса го гледа безпомощна още няколко минути, после се обърна сърдито към Ардсли, а в сините й очи се четеше болка.

— Ардсли, какво става? Ти каза, че докторът бил най-добрият в…

— Наистина е такъв, скъпа, трябва да му имаш доверие — отговори нежно Ардсли, докато лицето му изразяваше нарастваща изненада от ефекта на лекарството. — Това лекарство не е отровно. Докторът иска тялото на Брет да се освободи от лошата кръв — от отровата на треската — това е единственият начин.

— Защо не ме предупреди тогава? — обвини го тя. — Поне можех да кажа на Брет какво да очаква.

— Брет знае — увери я Ардсли. — Той е бил лекуван по този начин и преди. Лечението включва прочистване, малко пускане на кръв… не е приятно, може би, но…

— Брет знае? — повтори с недоверие момичето, гледайки русокосия лорд. — Но защо го изпи тогава…

— Заради теб, скъпа.

Чериса продължи да гледа мълчаливо Ардсли още известно време, после сви яростно раменете си и се извърна настрана. На село те нямаха истински доктори. Болестта се цереше по бабешки или с разни отвари от някоя магьосница. Ами Лиза, на острова, тя беше излекувала Брет. Нищо от това, което беше приготвила, не го караше да бълва вътрешностите си като тази противна, черна течност, която доктор Броулин му беше приготвил. Ако знаеше резултатите от действието на това лекарство, тя никога нямаше да моли Брет да го изпие. А начинът, по който я беше погледнал, преди да го вземе — макар той да беше сигурен, че всичко това е излишно.

— Ела да отидем малко настрани, скъпа — докосна ръката й Ардсли, правейки й знак да се дръпне от леглото.

Чериса хвърли бърз поглед към Брет, който лежеше неподвижно в леглото, а очите му бяха затворени, след като се бе подчинил и изпил течността. После видя как доктора извади един остър, блестящ инструмент от черната си чанта. Когато направи няколко малки разреза в ръката на Брет, тя извика и се хвърли към леглото.

— Стой, момиче. Той само ще му пусне малко кръв. Брет е добре.

Чериса наблюдаваше недоверчиво с нарастващ ужас как докторът отвори отново чантата си и извади няколко стъклени буркани, взе от всеки по една кръгла, кафява, лъскава бучка и я постави върху всяка от кървящите резки. Внезапно, докато ги гледаше, една от тях започна да се движи и тя извика от отвращение и скочи отчаяно да ги махне от ръката на Брет.

Ардсли скочи зад нея, хвана ръката й и я издърпа назад.

— За Бога, Чериса, какво по дяволите правиш?

— Махнете ги от там! — извика трепереща тя, на прага на истерията, борейки се срещу хватката на лорд Ардсли. — Махнете ги от него!

— Чериса, за Бога! — сряза я той, напълно изгубил търпение към нея. — Това са пиявици! Как по дяволите смяташ, доктор Броулин да го накара да изгуби малко кръв? Тези животинки ще изсмучат отровната кръв, скъпа — добави по-любезно той. — Просто се успокой и стой мирна.

Чериса се облегна безпомощна на Ардсли, а сълзи обляха лицето й, когато тя се втренчи с парализиращ ужас в малките, дяволски същества, които смучеха кръвта на Брет. Най-после докторът реши, че беше пуснал достатъчно кръв от болния мъж и изсипа някакъв бял прах върху пиявиците, после ги събра, поставяйки грижливо всяка една от тях на мястото й в отделните буркани. Чериса въздъхна с облекчение и се почувства отпаднала. Гадеше й се, но беше радостна, че най-сетне лекуването беше свършило. Лиза никога не беше правила нещо такова — и тя беше споменала веднъж, че е излекувала Брет от треска. Тя беше използвала корени и листа от билки. Сега, въпреки че доктор Броулин бе тук, тя щеше да се грижи за Брет по свой начин — най-добрия, който знаеше. Можеше да не му помогне много, но тя инстинктивно чувстваше и категорично знаеше, че и доктор Броулин, прочутият лекар, не можеше да му помогне.

Отново я побиха тръпки, гледайки как пръстите на доктора затваряха чантата. Ноктите му бяха счупени, а под тях имаше мръсотия. Ръцете на Лиза винаги бяха чисти, когато го лекуваше — тя даже миеше ръцете си с някаква странна течност с остър мирис, преди да докосне откритата рана на крака му. По дяволите! — мислеше тя изгубила надежда. Защо не обърнах по-голямо внимание на лековете на Лиза, докато бяхме на острова? Защо не я питах и не разбрах какво използва…

— Ще дойда отново днес следобед — съобщи доктор Броулин на лорд Ардсли, а очите му примигваха надменно към все още треперещото момиче.

— Добре. Аз ще бъда…

— Не! — изтърси Чериса, усещайки, че стомаха й започна да се вълнува. Тя смяташе, че той е направил достатъчно. Никога нямаше да му позволи отново да докосне Брет…

— Чериса, но той трябва да дойде — възрази Ардсли, а гласът му бе нежен и търпелив, но твърд и непоколебим. — Той трябва да продължи да лекува Брет, докато…

— Не, Джеймс! Стига толкова. Няма да му позволя да докосне Брет! — гласът на Чериса заглъхна. Едно ридание се изтръгна от гърдите й и тя упорито поклати глава. — Не ме интересува какво казваш, защото знам, че това лечение няма да доведе до нищо добро.

— Разбира се, че ще има полза.

Чериса поклати по-енергично глава и упорито вирна брадичката си. Сега тя можа да си спомни съвсем ясно разговора, когато седяха една вечер с Лиза на верандата и тя я беше попитала за треската, от която Брет беше боледувал преди.

— Глупости, дете — беше се усмихнала закръглената, мургава жена, а черните й очи искряха весело. — Аз не съм направила чудо. Просто използвах някои неща, което съм чувала от майка си, за да го загрея. Вие, белите хора, имате най-неправилния начин за лекуване на болен, който аз някога съм виждала. Взимате му кръвта точно когато той има най-голяма нужда от нея!

Тя не беше разбрала какво искаше да каже Лиза, но сега знаеше.

— Решила съм го Ардсли, моля те. Няма смисъл да приказваме повече.

— Съжалявам, Чериса. Доктор Броулин е най-добрият лекар в Лондон. Уважавам твоите права при вземане на решение, но Брет също е и мой приятел. Трябва да направя това, което мисля, че е най-добре за него.

— Как са лекували Елизабет… и останалите, които умряха? — протестира отчаяно тя, а ръката й стисна умоляващо неговата. — Не им ли беше приложено същото лечение?

Ардсли се намръщи за миг, погледна към доктора, после към неподвижното тяло на Брет, а след това — момичето.

— Добре — въздъхна той и сви рамене. — Постъпи както искаш. По всяка вероятност той ще умре, независимо какво ние…

— Не, той няма да умре — отрече категорично тя, чувствайки с облекчение, че дишането й възвърна нормалния си ритъм. — Няма да му позволя.

— Освобождавате ли ме? — попита надменно доктор Броулин, а очите му изразяваха неодобрение и изненада.

— Да, докторе. Благодаря ви. Момичето е негова… негова годеница — излъга с лекота Ардсли. — Тя има последната дума.

Като се наклони рязко, лекарят напусна стаята, а изправеният му гръб и прекалено бързата крачка издаваха неговото раздразнение. Като въздъхна уморено, Ардсли се обърна към Чериса, която седеше до леглото на Брет. Той бе в безсъзнание и тя нежно бършеше лицето му с мокра кърпа.

— Какво ще правим сега, скъпа?

— Не знам — отговори бавно тя със замислен поглед. — Лиза, домакинката на Брет от Ямайка, знаеше толкова добре да лекува треска. Ох, как искам да можеше да бъде тук.

— Дявол да го вземе, но Антилските острови са на шест седмици път оттук. Не съм сигурен дали Брет има и шест дни, камо ли шест седмици.

— Може би ще мога да намеря някоя друга негърка тук, в Лондон — възрази тя. — Трябва да има някои, доведени тук от тропиците.

— Това няма да ти помогне — усмихна се отчаяно Ардсли и се отпусна на леглото до нея. — Не всички негри знаят да лекуват. Те имат магьосници и знахари, които притежават тези познания, но ги пазят здраво заключени. Повечето от това, което знае, Лиза е научила от някоя от тях.

— Добре, но трябва да има още някой, който може да знае! Някой, който е живял на островите или… Сетих се! — извика тихо тя, обърна се и хвана ръката на Ардсли. — Може би корабният лекар на Брет. Трябва да е виждал много случаи на треска! Може да знае как местното население лекува болестта.

Ардсли се усмихна едва доловимо, желаейки от цялата си душа момичето да излезе право и все още да има надежда за Линдси.

— Добре. Как се казва? Ще изпратя каретата…

Чериса отпусна главата си и сълзи на отчаяние замъглиха очите й.

— Ох, дявол да го вземе, Ардсли, не си спомням името му сега… беше преди толкова години. О, по дяволите! — хапеше устните си Чериса, а сълзите се стичаха по бузите й и тя безпомощно облегна главата си на рамото на лорд Ардсли. — О, по дяволите, Ардсли, не мога да си спомня нищо. Не мога да си спомня какво казваше, че използва в такива случаи Лиза. Не мога да си спомня името на корабния лекар. Чувствам се така дяволски глупава и ненужна.

— Мълчи, скъпа, не се предавай. Помисли спокойно. Кой може да знае името на корабния лекар и адреса му? Исаак Бенджамин?

— Джейк Оутс, помощник-капитанът! — спомни си тя и почувства, че надеждата изпълва сърцето й и почти се засмя от облекчението, което изпита. — Той ще го знае, сигурна съм в това!

— Добре, къде живее той?

— Не знам точно, но съм сигурна, че живее в Лондон, Джеймс. Спомням си, че Брет ми беше казал това. Той ми каза, че можел да го намери в… в „Морската сирена“, ето това беше!

— „Морска сирена“? — повтори русокосият лорд с неодобрение. — Това е близо до пристанището. Не можеш да отидеш сама там и да търсиш някакъв си моряк. Сигурна ли си, че той се е върнал с Брет след корабокрушението във Флорида?

— Да, аз попитах специално за него — отговори без колебание тя. — Ардсли, трябва да отида. Ще взема някой от слугите с мен. Но моряците са особени хора. Той може и да не ми помогне, ако не е сигурен, че Брет наистина е болен, макар че сигурно ме помни. Трябва веднага да тръгна.

Ардсли кимна с глава, съгласявайки се с нея и тя се изправи, като не й се искаше да остави Брет, но желаеше час по скоро да намери помощ. „О, моля те, Господи, помогни ми да намеря Оутс!“ — молеше се горещо тя.

— Знам, че той може да ми помогне! Усещам го с душата си! Ако Брет се събуди, не му позволявай да се тревожи за мен, Джеймс. Кажи му, че съм отишла вкъщи, за да си взема някои дрехи и ще се върна веднага. Кажи му… Кажи му, че съжалявам… и че го обичам.

Ардсли се усмихна и кимна отново, настоявайки да бъде внимателна и предпазлива.

— Ще бдя внимателно над него вместо теб. Обещавам.

 

 

— Да, Джейк, корабният лекар. Брет е безнадеждно болен от треска, а лекарят, който извикахме…

— Корабният лекар умря, госпожичке — поклати със съжаление главата си пийналият моряк и отпи от бирата си, като изгледа претъпканата кръчма, хвърляйки предупредителен поглед към един млад морски възпитаник, който показваше прекалено голям интерес към Чериса. Да гледа по този начин момичето на капитана! Ще извади нахалните очи на мъжа от орбитите им, ако продължава да…

— Умрял? Ох, не, Джейк, не може да бъде! Разочарованието на момичето личеше ясно в гласа му и той насочи цялото си внимание към нея, като се намръщи, виждайки потрепващите й устни, които предвещаваха сълзи.

— Не, не трябва да плачеш, миличка — смъмри я Джейк бързо. — Той умря в блатото на Флорида. Една хубава, малка, черна змия с червени и оранжеви пръстени пропълзя в постелята му една нощ и… фют! — до залез-слънце на другия ден си беше отишъл. Но така и така, той нямаше да ти бъде в помощ. Той беше постоянно пиян, особено на сушата. Разбира се, на кораба капитанът не му позволяваше да близне алкохол.

Чериса само го гледаше втренчено, неспособна да измисли какво да предприеме по-нататък. Съдбата й се подиграваше, пречейки й по всички начини. Точно когато бе помислила, че ще намери лекаря, тъй като има късмет да намери моряка, веднага щом пристигна…

— Казваш, че капитан Линдси е зле?

Тя кимна с глава, без да се довери на гласа си, чувствайки как вълната на поражението я заля и тя не можеше повече да се съпротивлява.

— Той умира — каза накрая тя, като прибра ръкавиците си и се приготви да тръгва.

— Добре, чакай малко, госпожичке — намръщи се помощникът. — Дай на стария човек време да помисли. Знаеш, че ще преровя света за капитана и няма да му позволя да си отиде, без да се опитам да му помогна. Както казах, корабният лекар е мъртъв… но както и да е, тоя нямаше да ти помогне. А и другите лекари на корабите на Брет не са много по-добри. Тези черни жени на островите са най-добрите в лекуването на треска, които аз познавам, но ние нямаме време да отидем дотам и доведем някоя от тях. Струва ми се, че капитанът спомена веднъж за някакъв чужденец, който живеел тук, в Лондон. Казваше, че крал Чарлз трябвало да извика него, вместо касапина, който го лекувал. Но повечето хора не гледат с добро око на чужденците, особено на тези чудати турци и подобни, които винаги мънкат за Аллах и Мека и носят малки килимчета за…

— Как му е името? — прекъсна го Чериса, останала без дъх.

Ако помощник Оутс говореше за мавританския лекар… колко често беше чувала Брет да убеждава колко ценни били техните умения и познания само ако англичаните можели да не обръщат внимание на предразсъдъците си относно тяхната религия и странните им обичаи. Вековната борба срещу мюсюлманите в кръстоносните походи завещаха омраза и вражда, които така бавно отмират…

— Името му? Дявол да го вземе, госпожичке, те всички имат такива особени имена — намръщи се Оутс и се замисли, после се огледа наоколо, удари по дървената маса с дланта си за внимание и се провикна:

— Хей, хора! Ще платя всичката бира, която може да изпие, на този, който може да си спомни и ми каже къде мога да намеря турския доктор. Приема ли някой облога?

Чериса гледаше удивена как кръчмата избухна в шум — десет, може би дванадесет мъже извикаха едновременно. Помощникът като че ли усети хаоса, лицето му засия щастливо и той посочи с кокалестия си показалец към един плещест млад мъж, облечен в раирана памучна риза.

— Тъй вярно. Смити, това е човекът, който ми трябва! Заслужи си бирата, човече, и ти благодаря.

Чериса повтори два пъти информацията, която Оутс й даде, за да се увери, че е запомнила правилно всичко. След това тя се усмихна, тъй като надеждата й се беше възвърнала, и се наведе инстинктивно, за да целуне обруленото от вятъра лице на помощник-капитана.

— Благодаря ти много, Джейк. Ох, надявам се, че той може да помогне на Брет.

— Може би ще може, а може би няма да може, госпожичке — философстваше морякът с усмивка. — Но поне ти направи, каквото зависеше от теб. Дръж ме в течение за това как вървят нещата, ако не те затруднява.

— Разбира се, Джейк. И ето тук — предложи няколко златни монети на моряка Чериса, като искаше с тях да плати бирата на младия човек, но той поклати отрицателно посивялата си глава.

— Не, благодаря. Това е най-малкото, което мога да направя за капитана. Поздрави го от мен и му предай моите благопожелания.

Чериса се усмихна отново и кимна с глава, като забърза към каретата си, за да каже името и адреса на кочияша.

— Карай към Найт бридж — извика тя. — Доктор Хаджамин. И побързай!

И той подкара конете толкова бързо, колкото можеше, а момичето подскачаше в малкото купе, без да обръща внимание на ударите от блъскането в стените му. Сега, мислеше си тя с надежда, оставаше още само едно препятствие. Това, той да си бъде вкъщи, когато стигнат там. И това, да се съгласи да поеме лечението. Каретата се наклони и спря. Тя изскочи през отворената врата, бързайки към вратата на тясната тухлена постройка и започна да чука силно.

— Доктор Хаджамин? — попита тя и притаи дъх, когато един мургав, чернокос, черноок мъж отвори вратата.

— Да — гледаше я мъжът с хладен поглед, а държанието му беше обезкуражително.

Чериса усети как сърцето й започна да бие силно от страх, че той ще откаже да помогне.

— Моля ви, докторе, моят… моят годеник е тежко болен от треска. Бях го чула да говори, че високо цени вашите умения като лекар, така че аз…

— Как ме намерихте?

Чериса се запъна за миг, малко обезверена от държанието на мъжа и неговия странен акцент, чувствайки се неуверена как да отговори.

— Един от моряците на кораба на годеника ми си спомни вашето име — започна колебливо тя. — И аз…

— Кой е вашият годеник?

— Лорд Линдси — отговори бързо тя, молейки се мъжът да не познае името на Брет и да се чуди на внезапната промяна на брачното му положение… ако я хване в лъжа, за това че казваше, че са сгодени…

— Мисля, че казахте, че той е капитан?

— Да, той… е капитан — заекна тя. — Той е лорд, но е капитан, има ли някакво значение? Моля ви, страхувам се, че той умира и аз…

— Викали ли сте лекар? Щом е лорд, сигурно сте имали възможност да изберете най-добрите лекари в града.

Чериса остана мълчаливо за миг, озадачена от отношението на мъжа. Сега той я гледаше по-съсредоточено, а черните му очи имаха особено изражение.

— Да — заложи на истината тя. — Извиках лекар. Доктор Броулин. Не бях виждала преди как работи един лекар и не знаех какво да очаквам. Може би греша, но не вярвам, че такова лечение може да помогне на Брет… Искам да кажа — лорд Линдси. Бях на Антилските острови с него преди няколко години и там видях различен начин на лечение на треска от този, които се прилага тук. И това лечение има голям успех срещу треската. Надявам се, че може би ще можете да предложите алтернатива на отровите и кръвопускането на доктор Броулин. Брет често е отбелязвал, че вие…, че мохамеданите имате по-големи познания от нас в някои области.

Известно време мъжът разглежда мълчаливо почервенялото лице на момичето и накрая кимна утвърдително с глава, изпращайки вълни на облекчение към измъчената й душа.

— О, благодаря ви — промълви тя и тръгна към каретата.

— Почакайте, моля. Трябва да взема някои неща със себе си, преди да тръгна. И още едно нещо. Ще можете ли да намерите някои неща, които може да ми потрябват. Ще ви напиша един списък.

Чериса кимна с глава и се помъчи да чака търпеливо, когато мъжът влезе в къщата. Струваше й се, че се бави цяла вечност. Цялото й същество крещеше да се върне час по-скоро при Брет, но тя трябваше да постъпи така, както доктор Хаджамин искаше. Нямаше да отнеме много време.

— Да. Готов съм. Аз ще наема карета. На кой адрес трябва да отида?

— Вземете моята, аз ще наема друга… — спря се тя и погледна към списъка. Имаше вид на опис за някоя бакалница. Лимони, портокали… захар… различни треви…

— Моите методи на лечение ще ви се сторят странни — усмихна се леко мъжът, а погледът му беше станал благ. — Но аз наистина имам нужда от нещата, които съм написал в този списък. Намерете толкова, колкото можете, но не се бавете много. Ако вашият лорд е толкова много болен, то времето е ценно.

Чериса кимна отново с глава, усещайки растящо доверие в този странен човек.

— Знам — съгласи се тя. — И отново ви благодаря.

 

 

Чериса скочи бързо от каретата, мъкнейки пакетите под мишниците си, и се обърна, за да плати щедро на кочияша на наетата карета. Когато влезе и двамата — Ардсли и доктор Хаджамин, я посрещнаха.

— Той иска да премести Брет в провинцията — протестира веднага Ардсли, като се намръщи разтревожено. — Казва, че има нужда от чист въздух и изворна вода. Ти не можеш наистина…

— Моля ти се, Джеймс — прекъсна го тя, а очите й го гледаха умолително. — Щом той казва, че трябва да се премести… — колебаеше се тя, гледайки към мълчаливия мохамеданин. Всеки знаеше, че чистият въздух е опасен за болния. Но като си помисли — не беше ли Лиза оставила прозореца в стаята на Брет отворен в Суитроуз? Тя беше поставила мрежа на прозореца, за да не могат да влизат насекоми, но… — Лиза също оставяше прозореца отворен, за да влиза чист въздух, Джеймс. И това не му навреди! Моля те. Какъв друг избор имаме? Сигурна съм, че той вече щеше да е мъртъв, ако бяхме продължили с лечението на доктор Броулин.

Русокосият лорд се намръщи и остана така няколко минути, накрая сви рамене, съгласявайки се с неохота, въпреки че беше явно неубеден в правотата на това начинание.

— Семейството на съпругата ми има малка къща в Уиндзор. Това достатъчно добра провинция ли е?

— Има ли прозорци в спалнята? А също и камина? — смуглият лекар погледа спокойно лорда, като остана невъзмутим от притеснението на Ардсли.

— Да, а също и извор.

— Чудесно. Да тръгваме веднага.

— Брет ще оживее ли? — не можа да се въздържи да не зададе въпроса Чериса, който беше на устните й.

— Ако има късмет — сви рамене мохамеданинът, а тъмните му очи изразяваха състрадание. — Вие му казвате на това — съдба. Може би… ако той е достатъчно силен… ако ние сме достатъчно способни… може би той ще оживее.

Чериса се усмихна лъчезарно и примигна, за да спре сълзите на надеждата, които напълниха очите й. Най-после съществуваше надежда! С доктор Броулин тя имаше чувството, че той изпълнява само един безполезен ритуал, от който и той знаеше, че няма да има полза.

— Мога ли да го видя?

— Да, ако още е буден. Но побързайте! Трябва да тръгнем веднага!

Чериса се наведе над Брет и с радост установи, че той обърна главата си към нея, отвори очите си и я позна.

— Здравей, скъпи — прошепна тя, възпирайки порива си да го попита как се чувства.

От треската цялото му лице бе пламнало в червенина, а тъмните кръгове около очите му бяха станали по-големи и по-тъмни. Очевидно, състоянието му не се бе подобрило.

— О, Брет, съжалявам за доктор Броулин — каза тя. — Не знаех, какво щеше да направи… Не знаех какво да очаквам.

— Добре — прошепна дрезгаво той и се опита да се усмихне, като я погледна. — Той още ли е тук?

— Не… аз… ние… Ардсли и аз го отстранихме. Не можах да се въздържа и да не сравня начина, по който той те лекуваше, със спомена, за това какво Лиза правеше за теб в Суитуотър. Надявам се, че не съм сгрешила, Брет, но бях толкова сигурна, че доктор Броулин няма да може да ти помогне. Затова отидох до „Морска сирена“ и… — гласът й заглъхна, като видя, че Брет затвори очите си и се отнесе далеч от нея. — Ще те преместим в провинцията — промълви тя. — Доктор Хаджамин иска това.

Брет кимна леко с глава, а устните му се опънаха в призрачна усмивка. Чериса се отпусна с облекчение, като усети, че той беше доволен и й се усмихва, за да изрази задоволството си. Брет раздвижи отново главата си върху възглавницата, като се насили да отвори очите си и да улови погледа й.

— Джейми? — задъха се той, произнасяйки всяка дума с явно усилие. — Искам да го видя.

Чериса почувства как радостта й угасна и се превърна в огорчение. Тя сведе очи и кимна мълчаливо с глава. Той не каза, че иска да види сина си още веднъж, преди да умре, но то беше очевидно. Значението на думите му личеше ясно в очите му.

— Ще попитам доктора — обеща тя.

След миг видя, че очите му се затвориха отново. „О, Брет, мислеше тя отчаяно. Не се предавай. Любов моя, миличък мой, ти никога не си се предавал толкова лесно преди. Винаги си подчинявал съдбата да следва твоите желания, направи го отново“. Съдба, размишляваше боязливо тя, или късмет, както я беше нарекъл доктор Хаджамин. Съдбата щеше да реши, дали той ще живее или ще умре… а съдбата не им беше приятел и никога не им е била. Но тя щеше да забрави всички разочарования в миналото, ако съдбата беше милостива само този единствен път и пощади живота му. Тя нямаше даже да се моли да продължи любовта им или бракът им да стане възможен. Молеше се само за живота на Брет. Тя се изправи тежко на краката си и отиде да потърси доктора — мохамеданин.

— Джейми? Кой е той? Лорд Ардсли?

— Не — поклати главата си Чериса. — Моят… неговият син. Той живее тук.

Мъжът я разглежда една дълга минута с проницателните си черни очи.

— Вашият син? — попита накрая той.

Чериса усети как червенината започна да пълзи нагоре по шията й, но тя се насили да държи брадичката си нагоре, насили се очите й да продължават да гледат неговите без срам.

— Да — призна накрая тя и си пое дълбоко въздух. — Не бях съвсем искрена с вас относно нашата — на лорд Линдси и моята — връзка. Аз съм негова метреса от няколко години, а Джейми е нашият син. Съжалявам, че ви излъгах. Но това просто изглеждаше по-лесно, отколкото обяснението. Брет ме обича — каза спокойно тя, чувствайки сладкото спокойствие от тази сигурност в душата си. — Той щеше да се ожени за мен, въпреки, че светът щеше да го критикува за това, ако можеше.

Турчинът кимна о глава, а зъбите му блеснаха в усмивка, изумително бели върху мургавото му лице.

— Мъжът, когато обича една жена, може да направи много неща за нея. Може би, ако го помолите, той ще се опита да живее заради вас.

Чериса го гледаше, усещайки как една тръпка премина по гърба й. Преди да отговори, мъжът продължи, като хвана нежно ръката й и я поведе към каретата.

— Не мисля, че трябва да излагаме на риск момчето, Чериса. Обикновено, с течение на времето, болестта видимо не е повече заразна, но… защо да го излагаме на една такава възможност да се разболее? Освен това, ние не искаме лорд Линдси да се сбогува с никой от нас. Той трябва да използва силата си, за да живее, а не да умре.

Момичето бавно кимна с глава и се качи в чакащата ги карета. Тя наблюдаваше внимателно как няколко прислужника изнесоха Брет навън. Уиндзор бе наблизо. Щяха да стигнат преди залез-слънце. Какъв странен мъж бе докторът-турчин… но го харесваше и му имаше доверие. Ако някой можеше да спаси Брет, това беше той. Не, поправи се мълчаливо тя, със слаба усмивка на устните, те двамата щяха да го спасят. Тя и докторът заедно.