Джесика Сен Клер
Чериса (20)

Глава 20

Чериса крачеше неспокойно из къщата в Лондон, където бе затворена, а дните минаваха безкрайно бавно. Лорд Реймонд й беше забранил да излиза. Даже беше наел един едър, широкоплещест мъж, който стоеше до вратата и я пазеше, в случай, че реши да избяга. Прислужницата Лина й съчувстваше — Чериса й беше разказала през сълзи за дилемата си — нямаше съмнение, че тя помнеше силното, красиво лице на чернокосия лорд, безпокойството, което излъчваха сиво-зелените му очи през онази нощ, когато той отчаяно търсеше Чериса. Един път Лина бе успяла да се измъкне и да отиде сама да изпълни няколко поръчки, но се беше върнала без новини. А след това, може би досещайки се за верността на прислужницата към съпругата му, Едуард й бе забранил да излиза от къщата.

— Стягай багажа, скъпа моя — извика й със слабия си глас лорд Реймонд през отворената врата на спалнята. — Утре заминаваме на север. Реших да дойда с теб. Не е ли това една приятна изненада? Вземи си топли дрехи. Зимата е люта нагоре към Шотландия.

Чериса погледна съпруга си в лицето и без да каже дума, се обърна към гардероба. Дори и сега, той продължаваше да я удивлява. Държеше се така приятно и весело, като че ли те наистина бяха една влюбена двойка. Никога не споменаваше сцената, която се бе разиграла в Уиндзор с Брет. Никога не показа, че е чул нейните настойчиви молби по предложението й за анулиране на брака им. Той като че ли бе решил да се прави, че срещата в Уиндзор никога не се беше състояла. Чериса въздъхна тихо. Едуард наистина вярваше на това, което беше казал тогава — че с течение на времето, тя и Брет щяха да забравят любовта си един към друг. Същевременно тя усещаше, че съпругът й изпитва голямо удоволствие от мисълта, че притежава нещо, което младият, красив авантюрист желаеше толкова силно. И сега тя щеше да бъде изпратена някъде в далечния Йорк, но знаеше, че Брет щеше да плати дори и на дявола, само и само да я открие. Едуард можеше да бъде сигурен в това. Чериса постави ръка върху корема си и усети, че устните й се извиха в нежна усмивка. Дотогава, докато носеше бебето, част от Брет щеше да бъде с нея. Дори упоритото своенравие на Едуард не можеше да промени това.

— Имаш ли кожена наметка, Чериса — гласът на Едуард прекъсна мислите й и тя се обърна и го погледна подигравателно.

— Наистина, Едуард, защо се преструваш на толкова загрижен за мен? И двамата знаем, че ако наистина се безпокоиш за моето щастие и благополучие, просто ще отключиш вратата и ще ме оставиш да отида при мъжа, когото обичам.

Съпругът й се намръщи и докосна раздразнено редките си, посивели мустаци.

— Мисля, че чух достатъчно за тази история, скъпа моя. Дори и моето търпение се изчерпа след тези десет дни на непрекъснато оплакване и недоволство.

— Десет дни? — изсмя се подигравателно Чериса. — Е, съпруже, тези десет дни са само началото. Ще чуваш тази песен да се пее до края на живота си, освен ако не станеш по-отстъпчив.

— Защо ме изкарваш такъв грубиян? — протестира Едуард, клатейки неодобрително глава. — Моля те, дете, спомни си, че ти беше тази, която ме откри в Личестър и ми предложи брак. Ако смяташ, че си хваната в капан, който сама си поставила, кой ти е виновен тогава? Сигурно не аз.

— Тъй като спомена от онази среща изглежда ти е съвсем пресен, Едуард, как така забравяш условията, при които този брак бе сключен? — отбеляза мило Чериса. — Не ми ли беше позволено да имам връзка с мъж по мой избор, Едуард? Ти сам призна импотентността си и се съгласи да потърся удоволствие извън нашия брак…

— Мога да ти напомня, Чериса, че моето съгласие по този въпрос изискваше дискретност от твоя страна. Едва ли може бременността да се нарече дискретност.

Чериса усети как лицето й пламна, а очите й светнаха гневно.

— Брет ти каза, както и аз, че това не беше запланувано, Едуард. Признавам нашата грешка.

— Грешка или не, но коремът ти ще расте с всеки изминат ден, мило дете. Нека да оставим сега този досаден разговор. Ако ми позволиш да бъда милият, любящ съпруг, аз възнамерявам…

— Ти си мил и любящ, единствено, когато ползата от нашия брак е на твоя страна — избухна с пълна сила дълго потисканото недоволство на Чериса. — Когато видя, че дълговете ти са платени, че доходът ти е осигурен благодарение на моите усилия! Когато дойде ред ти да плащаш твоя дял от сделката, тогава изведнъж започна да упорстваш.

— Ти искаше да останеш моя съпруга до смъртта ми, Чериса. Защо е това нетърпение сега? Нищо не се е променило. Ще бъдеш моята покорна, любяща съпруга, докато дните ми свършат. Тогава можеш да тръгнеш, с когото си искаш.

— Исках да бъда твоя жена, вярно е, но само дотогава, докато можех да се срещам с мъжа, когото обичам — заяви тя. — Тъй като ти не желаеш да спазиш това обещание, то тогава и аз не искам да изпълня моето. Ако мислиш, че възнамерявам да продължавам този маскарад повече, то грешиш много. Смяташ ли, че ще те държа кротко под ръка, за да се перчиш пред приятелите си с хубавата си млада жена? Едва ли!

— Бъди разумна, Чериса — въздъхна Едуард, като въобще не изглеждаше развълнуван от нейния гняв. — Ще постъпиш така, както аз ти заповядам, можеш да бъдеш сигурна в това. Ти и твоят лорд Линдси, вие и двамата сте млади, докато аз съм стар. Ще имате много години занапред да бъдете заедно, след моята смърт, разбира се. Аз нямам земи, за които да се грижа, каквито той има, нямам цял флот кораби, с които да плавам в далечни страни, каквито той има. Единственото ми удоволствие са светските приеми на аристокрацията. Защо не проявиш малко състрадание към мен, Чериса?

— Състрадание? — промълви невярваща Чериса. — Може би същото, каквото ти показа към мен? Не, Едуард. Брет едва ли не умря от тази треска, от която се е заразил във Франция. Докато лежеше болен, почти умрял, той съжаляваше и се извиняваше за цялото това време, което беше изгубил, живеейки далеч от мен. Той не бе единственият, който пропиля времето ни. Аз също съм точно толкова виновна за това. Но това свърши вече, Едуард! Ако искаш да ме задържиш далеч от него, тогава уверявам те, че победата ти ще ти загорчи. Хайде! Води ме в къщите на приятелите си, но знай, че ще проглуша небесата за твоята импотентност и егоизъм. Ще разправям на всеки, който срещна, че си рогоносец и че нося детето на друг мъж! Ако съм се хванала в капана, както каза преди малко, то тогава ти също ще бъдеш там, с мен, Едуард. Кълна се в името на Бога, че ще го направя!

Първоначалната изненада, която се изписа на лицето на лорд Реймонд, бавно отстъпи място на упоритостта и раздразнението, а очите му проблясваха хитро.

— Трябва да си ми благодарна, че не настоявах да махнеш това твое копеле, което носиш, мила съпруго! Продължавай с такива заплахи и може да променя решението си.

— Хайде, промени го! — засмя се подигравателно Чериса. — Опитай се да проявиш жестокост към мен! Винаги съм се отнасяла честно към теб, Едуард! И ти го знаеш в сърцето си! Единственият ми грях бе, че когато устните ми мълвяха брачната клетва, тогава с теб, аз вече бях обвързана тялом и духом с Брет Линдси. Може би това е Божието наказание за постъпката ми, тъй като, когато накрая разбрах колко ценен е всеки ден за любовта, когато най-после можех да призная любовта си към Брет, която е толкова голяма, че даже не се нуждае от венчална халка — аз съм впримчена в капан от един възрастен мъж, с който мислех, че съм сключила почтена сделка. — Чериса спря да говори, чувствайки тежест в гърдите си, а очите й го гледаха с презрение. — Така че аз ще изтърпя това, че ще ме държиш като твоя пленница, Едуард, тъй като мисля, че Бог иска по този начин да ми даде урок, като все още се надявам, че двамата с теб можем да обмислим положението и да си спестим по-нататъшни унижения. Но ако се осмелиш дори само да подхвърлиш някоя заплаха към новия, невинен живот, който нося, чу, надявам се, предупреждението на лорд Линдси, нали, Едуард? Или си толкова неосведомен за умението му да се дуелира, че пренебрегваш предупреждението? Повярвай ми, Едуард, Бретигейн Линдси ще те преследва, докато не те намери и не те види мъртъв, макар че короната му забрани да се дуелира! И ако той не успее да го направи, тогава можеш да бъдеш сигурен, че аз ще го направя!

Известно време лорд Реймонд стоеше неподвижен и се взираше в гневното лице на съпругата си. Никога не беше виждал момичето толкова разпалено и толкова решително. За миг той се подвоуми, като за пръв път се усъмни относно благоразумието на постъпката си. Но като повдигна нервно посивялата си глава, той тръгна към вратата, правейки знак на кочияша. Чериса винаги е била мило момиче, което се води лесно. Веднъж да отидат в Йоркшир и тя ще забрави всички свои прищевки и ще се успокои. Лорд Линдси може да кипи от гняв, щом това му харесва. Докато той държи момичето и нероденото бебе в ръцете си, тъмнокосият лорд няма да посмее да направи нищо, освен да ходи по свирката му.

— Качвай се в каретата, Чериса! — заповяда той с една лека усмивка на устните. — Трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем Оксфорд, преди да се е мръкнало.

Чериса упорито продължаваше да държи лицето си обърнато към стената на каретата, без да обръща внимание на опитите на лорд Реймонд да започне разговор с нея. Очевидно, той не беше разбрал нейното твърдо решение да се вижда с Брет, но в края на краищата, щеше да го проумее. Дотогава тя нямаше да му каже нито една дума, въпреки че пътуването щеше да продължи шест седмици. Една усмивка се появи на устните й при тази мисъл и тя трябваше да положи усилие, за да потисне смеха си. Въпреки че бяха тръгнали на зазоряване, надявайки се да стигнат в Оксфорд някъде към вечеря, те бяха все още на много километри от града и сребърната луна се бе показала вече на осеяното със звезди небе. Най-вероятно бе утре, в ранни зори, да пристигнат в хана. А можеше и по-късно, ако някой от конете се нуждаеше от нова подкова или колелото на каретата затънеше в калта на някоя дупка по пътя.

— Стой! Спри конете!

Чериса отвори широко очите си, а усмивката изчезна от лицето й като чу дрезгавите мъжки гласове отвън. Разбойници! Разбира се, като пътуваха толкова късно през нощта по пустите горски пътища! Съпругът й, като че ли замръзна от страх, устата му се отваряше и затваряше като риба на сухо, без да може да каже дума. Чериса сграбчи малката си чантичка и я напъха в джоба на пелерината си, после бързо сложи качулката на главата си, за да скрие лицето си и високо прибраната си коса. Тя имаше силно желание да избяга от съпруга си и да го остави да бъде смачкан от тези свирепи разбойници, но ако го направеше, едва ли положението й щеше да стане по-добро. Разбира се, тя имаше късмет с един разбойник преди, когато Сийн Сен Майкъл се беше направил на такъв, но щастието едва ли щеше да й се усмихне втори път!

Каретата се наклони и спря. Почти моментално дясната врата бе силно дръпната отвън и се отвори.

— Всички да излязат, моля! — един от разбойниците, богато облечен в лъскаво черно кадифе, а на лицето с маска, надникна вътре.

Един револвер, кремъклия, който той държеше в ръката си, приведе в действие неговата заповед. Гласът му бе нисък, едва ли не шепнещ, но грубият му шотландски акцент бе лесно доловим.

Чериса последва Едуард и прислужницата си Лина и слезе от каретата. Качулката й бе паднала толкова напред, че не можеше да види тясната метална стълба и едва не падна, когато настъпи подгъва на роклята си. Разбойникът се пресегна и бързо я хвана за лакътя, като й помогна да слезе от каретата.

Чериса недоверчиво се намръщи, тъй като тембърът на маскирания мъж й изглеждаше познат, въпреки че тя не познаваше никой, който да говори с толкова подчертан шотландски акцент. Тя погледна озадачено под ъгъла на качулката си, търсейки под черната кадифена маска някакво загатване на чертите. Неочаквано, погледът на мъжа улови нейния и тя видя чифт сини очи с руси мигли да я гледат. Невероятно, но когато срещна погледа й, разбойникът й намигна и Чериса чу тихият му смях.

Ардсли! — викаше удивеният й мозък. Облечен в черно кадифе и представяйки се за шотландски крадец! Тя ожесточено хапеше устните си и сведе поглед, тъй като се страхуваше да не се разсмее високо и да провали плана, който беше в действие. После русокосият лорд изскочи напред и поиска портфейла на лорд Реймонд, отвори пътническите сандъци, като заплашително размахваше револвера си.

Накрая Чериса се осмели да вдигне очите си, като първо погледна към пепелявото лице на съпруга си, а после към обляния от лунната светлина път. Там, до Ардсли, стоеше друг мъж, облечен също в черно, който ровеше заедно с русокосия лорд из багажа им за плячка. А там горе на билото на ниския хълм, възседнал неспокоен, черен жребец, близо до гората, се виждаше силуетът на друг мъж. Дъхът на Чериса заседна в гърлото й, а сърцето й подскочи радостно. Брет! Инстинктивно сърцето й разбра, че е той, въпреки пелерината и маската на лицето. Небрежната грациозност, с която той седеше върху седлото, мускулестите му бедра, здраво стиснали тялото на коня, ръката му, здраво опъваща поводите по един високомерен начин — всичко това я караше да бъде сигурна, че това е Брет!

— Едва ли си струваше безпокойството — оплака се Ардсли със своя престорен акцент, като произнасяше по-грубо „р“-то и сливаше думите. — Не може да носите само това!

— Кълна се, нямаме нищо друго — протестира страхливо Едуард, а широко разтворените му очи гледаха револвера в ръката на мъжа. — Аз не съм богат човек, моля ви, повярвайте.

Ардсли пристъпи към Чериса и отметна качулката на пелерината й назад.

— Това твоето момиче ли е? — попита грубо той и погледна изнервения лорд.

— Не — измърмори Едуард. — Моята съпруга.

— Твоята съпруга? — престорено глухият глас на Ардсли показваше, че не му вярва и той се изсмя съмнително. — Момичето е на по-малко от половината на годините ти, стари приятелю, и е красиво като пролетен цвят. Защо такава рядка красавица ще се омъжи за един стар мъж — един беден, стар мъж? Не говори ли това, че си толкова богат, колкото самия добър крал Джейми и се мъчиш да ни излъжеш?

Изглежда, че лорд Реймонд не бе в състояние да отговори. Единственият звук, който можаха да произнесат скованите му устни, бе едно слабо писукане. Чериса отново прехапа устните си, за да не се разсмее.

— Мисля да вземем момичето — а може би и прислужницата й с нас — като заложници — каза провлачено Ардсли, а очите му се впиха в пребледнялото лице на Едуард. — Може би след няколко дни ще имаш желание да се разделиш с част от парите си, когато тя започне да ти липсва.

— Но, сър, аз нямам повече пари. Кълна се — каза умолително лорд Реймонд. — Не мога да дам дори и най-мизерния откуп.

— Тогава, сигурно баща й ще се съгласи да ти помогне. Или някои от приятелите ти. Не ме интересува от къде ще намериш пари. Искам само да ги дадеш. Дотогава ние ще имаме удоволствието тя да ни прави компания…

С малко закъснение Чериса разбра, че тя също трябва да покаже известен страх от това, че ще бъде отвлечена от такива разбойници, и успя да издаде слаб звук на несъгласие при последното изказване на Ардсли. В отговор на нейния вик, конникът, който чакаше горе на хълма, пришпори коня си и препусна към малката група, като спря рязко на няколко крачки от тях.

„Pardon-moi, madame“ — Чериса чу плътния, звучен глас на Брет да говори на безупречен френски, но тя можеше да разбере само отделни фрази, докато той даваше заповеди на другите двама мъже.

Ардсли кимна с глава и погледна бързо треперещия лорд Реймонд, който разбираше езика, и се обърна към Чериса.

— Той казва, че не трябва да се тревожите. Ние няма да ви направим нищо лошо. Можете да вземете прислужницата си с вас, а също и да изберете каквито искате дрехи.

Чериса кимна с глава и се наведе над своя сандък, като помисли, че Брет искаше да й каже да вземе всичките.

— Pardon-moi, madame. Un pen — seulement^[1].

Чериса кимна отново с глава, в знак, че разбира предупреждението му. Да вземе малко неща. Тя ровеше в сандъка и накрая взе една морскосиня, атлазена рокля и един чифт дрехи за преобличане, а после извади и една пелерина. Можеше да й послужат добре, ако спяха на открито тази нощ, тъй като ноемврийските нощи бяха студени.

— Готова съм — каза накрая тя.

Ардсли я повдигна и я постави върху коня на Брет и тя усети познатата ръка да я стиска силно през кръста. След това Ардсли постави Лина пред седлото на своя кон и се качи и той. Те изчакаха, докато и третият мъж възседне коня си. Накрая малката група бе готова за път.

Брет обърна коня си, като изглежда се подчиняваше на някакъв импулс, и хвърли портфейла на лорд Реймонд в краката му и направи знак, че може да се качи в каретата и да тръгне.

— Може да имате нужда от това, милорд. Мисля, че откраднах достатъчно от вашето съкровище — усмихваше се от седлото той, докато говореше на френски.

Като се поклони от седлото на примигващия възрастен лорд, Брет хвана здраво Чериса през кръста и пришпори коня към сенките на гората.

Дълго време те галопираха по продължение на широкия, равен път. Конете препускаха твърде бързо, за да позволят на конниците да разговарят помежду си. Накрая Брет намали ход и даде знак да отбият по една малка, тясна пътека, като навеждаше главата си, за да избегне ниските клони. Когато се изправи, той махна маската от лицето си, погледна в блестящите очи на Чериса и се усмихна широко от удоволствие.

— Направил си се на истински разбойник — поздрави го Чериса, като се засмя, и се пресегна да оправи абаносовите му къдрици.

— Така ли мислиш? — усмихна се в отговор Брет, спря коня си и я целуна. — Ах… ако съкровища като теб пътуват по тези пътища, значи съм бил глупак, че не съм се заел с този занаят по-рано. Пиратите имат повече злато, но в морето няма момичета, които да целуват.

Чериса се разсмя и погледна през рамото му, за да се увери, че Лина бе разбрала играта.

— Едуард едва не умря от страх — промълви тя, като се забавляваше, припомняйки си неговата реакция. — Не мислиш ли, че имахме страхотен късмет, Брет? Какво щеше да стане, ако той бе познал теб или Ардсли?

Брет сви рамене, като изглежда не се тревожеше много от притеснението й.

— Мислихме… че с маските и с тези променени гласове… усмихна се той и я притисна към себе си. — Сигурен съм, че той не подозираше нищо, скъпа. Когато стигне до Лондон, ще си спомня само шотландския акцент на Ардсли и моя френски. Даже ако властите си направят труда да ни търсят, как ще направят връзката между нас и разбойниците?

— Чрез мен.

— Да, но ти ще бъдеш с мен в Уитроз, мила моя. И дори някой да те открие, ще кажа, че просто аз съм те спасил от крадците.

— Все пак, Едуард няма ли да очаква някаква бележка, на която да е написана сумата на откупа, Брет? Сигурно не мислиш, че той ще ме остави просто да си отида завинаги от живота му, без поне да направи някакъв опит да ме открие. А разбере ли, че живея в Уитроз с теб…

— Нямам намерение да му позволя да те намери, Чериса — отговори сериозно той, като срещна скептичния й поглед. — Знаеш ли, имах достатъчно време, за да обмисля цялото положение, миличка, и стигнах до няколко заключения. Първото е, че докато е жив той няма да се откаже от теб. Така че освен да го убия на дуел, няма друг начин да се освободиш от неговата власт. Второто. Тъй като той няма да се съгласи да се анулира брака — а и това, че чакаш дете едва ли ще е доказателство, че бракът не е консумиран — следователно Чериса Хамънд Уайтстоун ще трябва да остане негова съпруга. Трето, ако останеш в Англия, то той рано или късно сигурно ще разбере, че живееш при мен. Тогава се връщаме там, откъдето почнахме. Но аз едва ли ще мога вечно да продължавам да те отвличам от него. Такова нещо е добре да се направи веднъж или най-много два пъти. Но после става изморително и досадно.

Чериса въздъхна, а очите й го гледаха с безпокойство, после се извърна и се облегна на гърдите му.

— Добре, но какво ще правим тогава, Брет? Наистина ли сме така впримчени в капана, както Едуард смята, че сме?

— И да, и не — усмихна се той. — Представи си, че тези разбойници наистина изпратят на Едуард бележка, в която е написано, че искат един огромен откуп, който той, разбира се, няма да може да плати. Тези мошеници могат да те заплашат, че ще те хвърлят в Темза, ако техните искания не се удовлетворят. И наистина, няколко дни по-късно, дрехите ти ще бъдат намерени, изхвърлени на брега на реката, близо до Лондон. Тогава няма ли всички, включително и Едуард, т.е. лорд Реймонд, да повярват, че си мъртва? След това, без много шум, може да бъде издадено брачно свидетелство на младата лейди Лейкланд и Бретигейн, лорд Линдси, и ние ще отплаваме за Ямайка през пролетта като законни мъж и жена.

Чериса сви веждите си замислено. Този план й се струваше твърде рискован.

— Ох, Брет! Всеки, който ме види, ще разбере веднага, че съм аз. Освен това не мога да се омъжа за теб, когато все още съм женена за друг мъж. Даже, ако името е различно, то аз съм една и съща личност.

— Добре, скъпа. По повод първото ти възражение, ами ти просто ще прекараш един дълъг, уединен месец с мен в Уитроз. Ако се наложи, макар и рядко, да те представя на някой, ти ще си сложиш плътен воал — като че ли си прекарала шарка и белезите още не са заздравели. Съмнявам се, че Едуард ще има безочливостта да иска да ти бъде представен. Повечето от приятелите му са мои познати — размишляваше на глас той. — Мисля, че твоят съпруг ще пази значителна дистанция между себе си и мен. Той също може да подозира моето неудоволствие, когато се разчуе, че се предполага, че си се удавила. Между другото, предполагам, че твоята прислужница ти е напълно предана, нали?

Чериса го погледна учудено.

— Да… много — отговори тя. — Защо я взема…

Брет кимна с глава и я прекъсна.

— Добре. Ще я помолим, когато му дойде времето, да ни помогне като убеди Едуард, че ти си мъртва. Може би ще трябва да му каже, че те е видяла как влизаш в реката.

— Но, Брет — възрази тихо Чериса. — Не разбираш ли? По този начин ще трябва да бягаме от моя съпруг до края на живота си. Независимо къде сме — в Англия или Ямайка, винаги ще живеем в страх, че може да ни открие. Не мога да искам това от теб…

— Ти не го искаш, скъпа — усмихна се нежно Брет. — Това е изцяло само мое решение. Нищо не струва толкова, колкото да прекарам един-единствен ден с тебе — нито земите ми, нито Уитроз, нито двора, нито даже Суитуотър. Имай ми доверие, скъпа, ще се измъкнем от всичко това.

Чериса не отговори. Едно радостно чувство се надигна в гърдите й. Несъзнателно тя вдигна ръката си към синджира, който висеше на врата й и хвана смарагдовия пръстен на Брет в ръката си. Когато се беше върнала с Едуард вкъщи, Лина й бе предала пръстена, който Брет беше оставил за нея през онази нощ, и тя го носеше на дебел, златен синджир до гърдите си и по този начин се чувстваше по-близо до него.

— Добре, Брет — промълви тя, обърна глава и го целуна по врата, там, където кръвта пулсираше във вената му. — Ще остана с теб. Но няма да се омъжа за теб. Не искам да те излагам на риск.

Смехът му отекна в тишината на гората.

— Не мога да повярвам на ушите си. Не правиш ли точно това, откакто за пръв път те хвърлих на леглото в къщата на мисис Тейлър? Сериозно ли отхвърляш моето предложение?

Въпреки че не искаше, Чериса се усмихна, тъй като знаеше, че той обичаше да й се подиграва.

— Моля ти се, Брет, бъди сериозен. Просто не мога да имам двама съпрузи едновременно и ти…

— Не двама, любима, само един — поправи я той. — И това съм аз. Не възнамерявам да те деля с никоя друга жива душа. Веднъж да те помислят за мъртва и Ардсли лесно ще анулира брака ти с лорд Реймонд. Ардсли има голямо влияние в двора и много познати, които горят от желание да му направят услуга. Тогава, след като бракът ти се анулира, какво може да ти попречи да се омъжиш за мен? Под друго име, разбира се. За нашите души може да е достатъчно само това, че сме заедно, но аз съм замислил също и няколко земни удоволствия за теб.

Накрая, Чериса позволи на една мъничка искра надежда да озари сърцето й, като проследи мислите на Брет и не откри недостатък в тях. Едва ли изглеждаше възможно това, за което беше мечтала от толкова много време — което беше отхвърлила като невъзможно — можеше в действителност да бъде постигнато сега.

— Е, Чериса Хамънд Уайтстоун Лейкланд, ще се омъжите ли за мен? — попита той, а устните му докоснаха нежно ухото й.

Чериса се притисна по-близо до него, протегна ръката си и сплете пръстите си с неговите, като преглътна, за да потисне радостните сълзи, които стягаха гърлото й.

— Искаш да те убеждавам ли? Да те ухажвам? — попита той. — Тогава ще го направя. Да ти кажа ли, че сърцето ми беше студено и пусто, докато ти не го докосна с любовта си и не му вдъхна живот? Ти знаеш това. Да си спомня ли тогава, че се подигравах на това чувство, любовта, докато не я видях да свети в очите ти и не я усетих, докато лежах в прегръдката ти? Но ти знаеш също и това. Да ти кажа ли, че си слънцето, което озарява хоризонта при пукването на зората, и ти си най-ярката звезда, която грее на небето всяка нощ? Че твоята усмивка е богатство, което не бих заменил дори за трона на Англия? Че не желая никоя друга жена до края на живота си? Че искам само ти да бъдеш майка на моите деца? И да остареем заедно в любов и разбирателство? Омъжи се за мен. — Чериса, бъди моя съпруга. Дори да загубя целия свят, а даже и живота си, за едно такова обещание и щастието, което ще ми донесе то, смятам, че си струва да опитам.

Чериса притисна лицето си до гърдите на Брет, там, където пулсираше сърцето му, и кимна с глава през сълзи, усещайки как той целува къдриците й, разбрал нейния отговор. После тя чу дрезгавия му глас:

— Тази нощ ще празнуваме — извика той, като се обърна назад към Ардсли и прислужницата, които яздеха зад тях. — Ще вдигнем годежен тост!