Джесика Сен Клер
Чериса (13)

Глава 13

Животът, или по-точно съществуването, което водеха безбройните лондонски бедняци, беше изпълнен с мизерия, мръсотия, нищета и болести. Паркът Сен Джеймс и просторните жилища на благородниците се намираха далече от мръсните, гъмжащи от плъхове квартири, в които живееше по-голямата част от жителите на Лондон. За пръв път, откакто бе дошла в града, Чериса разбра защо Брет бе толкова загрижен за нейното оцеляване тук. Животът й в Бейнуотър беше беден и труден, но селото предлагаше една здравословна нищета, която в Лондон не съществуваше. Тук хората бяха натъпкани с хиляди един върху друг, даже прозорците, които позволяваха да влезе чист въздух, бяха лукс, който повече не беше достижим за Чериса. Тя се беше отказала от стаята си в хана на мисис Брайт по обясними причини — нейните десет лири едва ли щяха да й стигнат за такова разточителство. Сега стаята й струваше един шилинг на седмица, а се хранеше с остатъците, които гостите на кръчмата оставяха по чиниите, за още три шилинга на седмица. Заплатата й, като прислужница в кръчмата, възлизаше на четиринадесет шилинга на месец, така че не можеше да спестява пари за нови дрехи или за обувки — даже таксата за седмичната й баня, надхвърляше нейния доход. Но тя си казваше непоколебимо, че беше късметлийка да има даже това, което сега правеше. В претъпкания град бе много трудно да се намери работа. Тя беше щастлива, че въобще бе намерила нещо. Нейната съквартирантка Джейни допълваше своя оскъден доход с проституиране и понякога караше Чериса да спи отвън, в тъмния, тесен коридор. Поне до този момент тя бе избегнала това морално падение. А видът на някои от тези мръсни, вонящи мъже, с които Джейни делеше леглото си, караше Чериса да удвои своята погнуса и отвращение.

Чериса избърса масите долу, в помещението на кръчмата, помете боклуците от пода и изморена тръгна към стълбите. Джерард бе убит само преди две седмици и половина, но животът й като уважавана съпруга на земевладелец, като че ли бе приключил преди цяла вечност. Беше работила тук само тринадесет дни, но зловонието на мястото, недостатъчната храна, липсата на чист въздух и светлина вече бяха разклатили здравето й. Следващият месец щеше да навърши деветнадесет години, но сега изглеждаше много по-възрастна. Гъстата й кестенява коса бе провиснала, лицето й бе бледо, а сините й очи помръкнали. Ако Ардсли не се върнеше скоро в Лондон…

— Тръгваш ли, госпожичке? — ханджията, който бе неин хазаин и работодател, се появи ненадейно от сянката на площадката на стълбището. — Стой, момиче, не бързай толкова много — наведе се той към нея. Дъхът му вонеше на бира и развалени зъби, а ръката му стисна силно нейната. — Имам намерение да споделя леглото ти довечера. Хайде, ела!

Чериса отскубна ръката си, а лицето й бе побеляло от отвращение.

— Позволявате си твърде много, сър — отговори ледено тя, бутайки мъжа, за да мине по тесния коридор. — Плащате ми за работата ми в кръчмата, а не за леглото ми.

— Това върви заедно с работата, госпожичке — ухили се той сграбчвайки я по-здраво, а на противното му лице се изписа очакване. — Чаках достатъчно, за да можеш да свикнеш, защото виждах студенината ти, но чакането свърши. Ще ти дам допълнително две-три пенита, ако това е, което те безпокои.

Чериса се изтръгна от него, удари месестата му ръка, която се бе пресегнала да хване гърдите й и изтича към стълбите. Ханджията стоеше в тъмнината и лицето му бе грозно и намръщено. Той изруга след нея, тъй като плана му се бе провалил.

— Тогава ще се махнеш от тук, високомерна и горда госпожице! Мислиш, че си твърде хубава за мен. Върви другаде и виж кой друг ще ти даде работа и храна! Ще се върнеш и тогава ще ме молиш да те взема без пари. Ще ме молиш да ти позволя да галиш тялото ми, за да получиш работа.

Чериса влетя в стаята си, без да се обръща назад. Стомахът я болеше и й се гадеше. Не я интересуваше как щеше да живее през следващите месеци. Щеше да се справи някак си — тя все още имаше седем лири и шест шилинга. Това сигурно щеше да й бъде достатъчно.

— Господи, Чери! Изглеждаш като мъртвец — изтърси Джейни, когато момичето влезе в задушната стая и тръшна вратата след себе си. — Какво е станало?

— Ханджията се опита да ме накара да спя с него — заекна Чериса и потрепери, като пъхна ръката си под дюшека, за да вземе парите, които криеше там.

— И какво от това? — бе отговорът на другото момиче и то сви равнодушно рамене, като се втренчи недоумяващо в Чериса, без да разбира тревогата й. — Той не е лош… Поне няма да те бие или да ти прави други неща, както правят някои други.

Чериса се изправи, стиснала здраво малката кесия с парите и само поклати отрицателно глава в отговор. Как можеше да обясни на Джейни колко различен бе животът й досега? Нейната съквартирантка беше отраснала в мизерия, просейки като дете, продавайки тялото си за един шилинг — едва единадесет годишна. Как можеше да разбере тя за Брет, за Суитуотър или даже за живота й с Джерард?

— Сбогом, Джейни, и всичко хубаво.

Тя се пресегна да отвори вратата, борейки се със страха си да не би ханджията да стои отвън и да чака, за да я отведе в леглото си, независимо дали тя бе съгласна или не.

— Окей! Чакай малко — извика ненадейно Джейни, като скочи от леглото си. — Тази бележка пристигна за теб преди няколко дни, но ти имаше работа в кухнята и аз забравих да ти я дам досега.

Чериса взе хартията, а ръцете й се разтрепериха с надежда, но почеркът беше непознат — не беше нито на Ардсли, нито на Брет. Тя бързо прочете кратката бележка. Беше от златаря, Исаак Бенджамин. Пишеше, че никой от лордовете не бе го посетил все още, но друг негов клиент бил споменал, че бащата на лорд Ардсли бил на смъртно легло в Мерлхем и че семейството се било събрало там. Чериса изпусна една въздишка на благодарност. Не беше много, но поне сега знаеше къде беше Ардсли. Може би за седем лири ще може да наеме карета, която да я заведе там. Може би ще се измъкне от този ужасен град още сега.

— Благодаря, Джейни. Пази се — каза тихо тя и излезе в коридора, стискайки здраво кесията си.

— Можеш да се изкъпеш вместо мен утре. Наредила съм вече да приготвят банята и съм я платила — извика тихо тя и затвори вратата, без да може да види учудването, което премина през мръсното лице на момичето.

— Баня? Не, драга! Всеки знае, че тя причинява болести…

 

 

Чериса се сви щастлива на седалката на очуканата карета. Не беше лесно да открие кочияш, който да се съгласи да бие три дена път до Мерлхем, даже по права линия само за седем лири. Най-после беше намерила един, който се съгласи при условие, че седемте лири ще бъдат платени предварително. Тя се надяваше да бъде в състояние да му даде щедър бакшиш, когато пристигнат в имението на Ардсли, но не бе споменала за това. Мъжът сигурно щеше да помисли, че тя лъже, като я гледаше облечена с тази избеляла рокля и с изтърканата наметка да претендира за познанство с един лорд. Оставаше още ден и половина път. Бяха напуснали Лондон късно тази сутрин и пътуваха почти непрекъснато през целия ден. Беше се стъмнило вече. Тя щеше да поспи свита на седалката на каретата няколко часа и…

Внезапно, каретата се наклони и спря. Тя бавно се изправи, поглеждайки смутено през прозореца. Защо ли бяха спрели? Особено тук, в средата на тази гора?

— Съжалявам, мадам, трябва да слезете тук — съобщи весело кочияшът и отвори малката врата.

Чериса се втренчи в него напълно объркана, без да помръдне. Какво за Бога, говореше той? Защо трябваше да слезе тук? Нещо лошо с каретата ли беше станало?

— Хайде, мис, размърдайте се — настоя мъжът, дърпайки я за ръката.

Чериса се подчини неохотно и като се спря до вратата погледна кочияша.

— Защо трябва да сляза? — попита накрая тя, като се намръщи озадачена. — Не разбирам, какво…

Мъжът се усмихна, помогна й да слезе и се почеса по главата:

— Добре, ще ви кажа, миличка. Дотук карам за седем лири. Мерлхем е по този път — посочи той надолу към тъмния, коларски път. — Смятам, че до петък ще стигнеш там.

— До петък? — повтори учудено тя. — Какво говорите? Днес е само понеделник! Аз ви наех да ме заведете до…

— Разбира се, мадам — ухили се мъжът отново, обърна се, за да скочи на мястото си на капрата и повдигна юздите на рошавите изгладнели коне. — Виждате ли, аз вече получих вашите седем лири, нали? Така че не е нужно да ви возя по-нататък.

Чериса остана с отворена уста, започвайки да разбира какво казва мъжът.

— Защото си крадец — изкрещя тя и внезапно я обзе ярост. — Ти се съгласи да получиш седем лири за цялото пътуване. Как смееш да ме стоварваш тук, насред гората? Как си представяш, че ще стигна сама и пеша до Мерлхем? Тези седем лири бяха всичко, което ми беше останало в света! Даже нямам пари, за да се нахраня или да си наема квартира или да наема друга…

— Съжалявам за това, миличка — извика кочияшът и се ухили. — Ето, половин крона тогава, за да ти стане по-лек пътя.

Инстинктивно Чериса се протегна и хвана малката, златна монета, която той й подхвърли. Тя се втренчи в мъжа, изпитвайки безумна ярост. Разбираше, че не може да направи нищо, за да предотврати заминаването му, проклинайки себе си, че бе излязла толкова глупава, като му плати предварително.

— Наслука, мадам! — усмихна се кочияшът, обърна каретата и се отправи обратно към Лондон.

Вятърът донесе само звуци от неговия смях до ушите на момичето, докато с клатушкане каретата се отдалечаваше в тъмнината към града. Скоро един остър завой на пътя скри очертанията й от погледа на Чериса и тя тропна с крак в безполезен гняв.

Не беше възможно да върви пеша до Мерлхем. Просто беше прекалено далече. Ще трябва да се върне в Лондон, ако можеше да го направи с тази жалка половин крона. По дяволите! По дяволите! По дяволите! Мислеше тя в мълчаливата си ярост. Така е, като имаше толкова голямо доверие в хората! Сега всичките й пари бяха отишли на вятъра. Семейство Брайт бяха твърде бедни, за да й помогнат. Какво можеше да направи? Може би да отиде до Исаак Бенджамин и да помоли за още един заем?

Тя повдигна полите си изморено и тръгна упорито назад, към града, като през цялото време проклинаше нечестния кочияш. Когато зави по пътя, тя замръзна на мястото си. На сребърната луна пред нея се разиграваше потресаваща сцена. Каретата бе спряла, кочияшът стоеше неподвижен, опрял гръб на нея, а една проблясваща, сребриста сабя бе опряна до гърлото му. Трима ездачи в дълги черни пелерини го бяха заобиколили, а черните им коне обикаляха около тях. Разбойници! Разбра тя с ужас. — Бандити! Тя инстинктивно прехапа устни, за да сподави вика си на страх, който искаше да излезе от гърлото й. Те бяха твърде далече, за да може да чуе ясно отделни думи, но шума от разговора им достигаше до нея, а гласовете им бяха гневни. Можеше да види как кочияшът ги умоляваше, ръцете му правеха отчаяни жестове и сочеха нагоре по пътя. Дишайки тежко, тя повдигна полите си над коленете и хукна към края на гората. Вероятно той им обясняваше, че бе изоставил пътничката си там, малко по-нагоре по пътя и разбойниците скоро щяха да дойдат тук, за да я търсят! Тя чу шум от конски копита, които се приближаваха и заглушиха звука от силно биещото й сърце. Поглеждайки през рамо, видя един мъж, който вече я настигаше. Внезапното й движение трябва да е привлякло вниманието му. Изпаднала в паника, тя се спусна към дърветата, за да се скрие в сянката на гората, но не можеше да накара своите сковани от страх крака да се движат достатъчно бързо. След миг тя усети как една силна, мъжка ръка обгърна кръста й, издигна я от земята и я качи върху раменете на коня.

Чериса пищеше и риташе безпомощно от гняв и страх, извивайки се в ръцете на мъжа, който я стискаше здраво.

— Пусни ме! — викаше тя, опитвайки се да се завърти в ръцете му и да го удари с ръка. — Пусни ме!

Въпреки отчаяните си усилия, тя не можеше даже да помръдне и само кълнеше и съскаше в яда си, като наричаше мъжа с думи, които никога не бе използвала преди, думи, които тя беше дочула Брет и Ардсли да използват, когато мислеха, че тя не ги чува, думи, които никога не бе и помисляла да произнесе.

Внезапно тя спря учудена. Разбойникът й се смееше.

— О, да те вземат дяволите! — разплака се тя и се отпусна безпомощно в ръцете му.

Безсилието и ужаса на вечерта я победиха накрая и тя едва съзнаваше, че конят напредваше навътре в гората или че другите мъже се бяха събрали и следваха мъжа, който я беше хванал в плен. Накрая даже и сълзите й пресъхнаха и тя остана да седи вцепенена и изтощена в ръцете му.

— По-добре ли се чувстваш, миличка? — прошепна до ухото й един напевен, дълбок глас.

Чериса повдигна ръката си, за да изтрие мокрото си лице.

— Какво искате от мене? — подсмръкна тя. — Нямам никакви пари или бижута. Дадох на този отвратителен, крадлив кочияш и последното си пени, което притежавах.

Той се усмихна.

— Хайде, хайде, прекрасна лейди. Вие ругаете, както само благородниците могат да го правят. Може би точно сега сте останала без късмет, но вие не сте от момичетата, които работят, за да изкарват прехраната си. Как се казвате, миличка?

— Чериса Уайтстоун — смотолеви тя.

Нямаше смисъл да лъже, относно своята самоличност. Той беше извън закона, както и тя, така че не можеше да я предаде на лондонската полиция.

— Чериса? — повтори той. — Какво хубаво име, Чериса.

Тя сви рамене.

— Какво искате от мен? — повтори упорито тя.

— Искам да ти направя услуга, миличка. Кочияшът ми каза, че ти е изиграл хубав номер. Не ми харесва да гледам как си мориш краката, като се опитваш да вървиш пеш през целия път до Мерлхем. Това място е далече. Случайно и моят път е натам и мисля, че ние двамата може да направим една сделка.

Чериса остана мълчалива за миг, обмисляйки думите му. Тя нямаше никакви съмнения относно предложението му, нито пък каква цена искаше. Но какъв избор имаше тя в действителност? Даже ако можеше да се върне обратно в Лондон, какво я очакваше там? Отново да дели стаята с Джейни и леглото си с отвратителния собственик на кръчмата? Във всеки случай, мъжът, който яздеше зад нея, беше един разбойник. Какво щеше да го спре да вземе това, което искаше, ако тя се опита да откаже?

— Ще ме заведете до Мерлхем? — попита предпазливо тя, като се обърна и се опита да надникне в неговото маскирано лице.

Той се ухили, показвайки белите си зъби на лунната светлина.

— Да, миличка. Толкова близо до прага на къщата ти, колкото имам смелостта да се приближа.

— И какво ще стане, ако аз… отхвърля предложението ти?

Той се засмя тихо, а очите му зад маската танцуваха от удоволствие.

— Във всеки случай, ще получа това, което искам, Чериса, но няма да те заведа до Мерлхем.

Тя се и, върна и се вгледа напред в пътя.

— Така си и мислех — въздъхна унило тя.

— Хайде, сега. Това не е толкова лошо — утеши я той с усмивка, а ръцете му стиснаха кръста й. — Няма да ти направя нищо лошо, миличка. Напротив, мога да направя много хубави неща. Имал съм много любовници навремето в Ирландия, но съм самотен в тази твоя Англия. Няма ли да дадеш един мил прием на странника?

Чериса прехапа устните си, за да скрие една неволна усмивка. Ирландия… това обясняваше чуждия акцент в дълбокия, напевен глас. Той наистина изглеждаше честен по свой начин, даже добродушен. А това, което успя да види под маската, бе едно младо лице, което въобще не беше непривлекателно. А Брет… щеше ли да разбере той, ако тя… какъв щеше да бъде неговият съвет, ако знаеше нейния избор? Може би той щеше да разбере по-скоро това, отколкото факта, че се беше продала на Джерард заради Джейми. Не желаеше ли той тя да постъпва така, че да може да улесни живота си… особено, като се има предвид, че всичко това беше неизбежно? Единственият й действителен избор беше дали тя щеше да позволи на човека, който я беше хванал в плен, да й помогне да стигне до Мерлхем — а не това дали тя щеше да му предложи себе си.

— Как се казваш? — попита накрая тя.

— Сийн — отговори той. — Или Джони, на английски.

— Само Джони? Без фамилно име?

— Не е нужно фамилно име — усмихна се той. — Каня те само да подсладиш няколко от самотните ми дни, миличка, а не да се омъжиш за мен.

Без да иска, Чериса се разсмя мрачно.

— Това изглежда, е историята на моя живот — призна тя, клатейки глава. — Единственият мъж, за когото искам да се омъжа, не желае да го стори, а другите, които наистина го искат, не заслужават.

Той се разсмя и подкара коня в лек галоп, когато стигнаха до една малка пътека.

— Звучи като една приказка, миличка — каза той. — Имаме още два-три часа път, преди да разположим лагера си. Какво ще кажеш, да ме позабавляваш с твоята история?

Тя се съгласи, в действителност не против волята си, да разкаже цялата объркана история, без да има нужда да се страхува от мнението на непознатия. Тя не споменаваше никакви имена — поне не тези на Брет и Ардсли — тъй като се страхуваше, че разбойникът може да се опита да иска откуп за нея — но разказа за брака си с Джерард и за бягството си. Той слушаше внимателно, очевидно шокиран и възмутен от плана на съпруга й, и се смееше с нея, когато разбра, колко смешно беше фактически нейното затруднение с кочияша.

Междувременно те наближиха мястото за лагеруване и Чериса вече се беше отпуснала пред закачливия разбойник и беше доволна от решението си да отстъпи снизходително пред изискванията му към нея. Вечерята беше студено говеждо, хляб със сирене и ябълки за десерт. Не беше пир, но бе много по-здравословно от това, с което се беше хранила напоследък в мръсната кухня на кръчмата. Накрая мъжете постлаха одеялата си на земята, оставяйки известно разстояние между тях и техния главатар. Чериса се извърна смутена настрани, но Сийн не бързаше, а просто се бе облегнал на ствола на едно дърво и гледаше гаснещия огън с лека усмивка на устните си. Чериса разглеждаше мъжа под сведените си мигли. Той бе висок, но не повече от Брет, косата му бе като светлокафяво злато, а очите бяха кафяви и топли. Лицето му беше красиво и мъжествено и може би нямаше вид, който може да те развълнува, но със сигурност беше по-привлекателно от средното ниво. Раменете му бяха широки, но фигурата му беше по-набита и по-масивна от слабото, елегантно телосложение на Брет. Той наистина приличаше на лорд Линдси, освен в силата, която излъчваше линията на челюстта, издаваща известна мъжка упоритост. Чериса не можеше да отрече особената привлекателна сила, която той излъчваше — макар че явно неговата добрина и чар допринасяха много за това.

— Имаш ли нещо против, ако те наричам Сийн? — попита тя и обърна леко главата си, за да срещне погледа му.

— Не, мила — усмихна се той, без да се помръдне, а само скръсти ръце на гърдите си. — Както ти харесва.

Чериса продължи да разглежда мъжа, докато той се взираше в червено-черната жарава на гаснещия огън. Тя се намръщи и наклони главата си на една страна.

— Ти не си роден за разбойник, Сийн. Защо се занимаваш с това? Как стана разбойник?

Тя го гледаше съсредоточено и видя една бърза усмивка да пробягва по лицето му. Чертите на лицето му и финесът, който излъчваше, говореха за благородно, а не за обикновено потекло. Но какво правеше един благородник — един ирландски благородник — тук, в Англия, като се преструваше на обикновен разбойник?

— Любима — отговори тихо той, а очите му гледаха нежно. — Хората претендират, че са това, което не са по много причини. Моите представляват интерес за мен, но едва ли и за някой друг. Аз не съм разбойник по занаят, но… — сви рамене той и се усмихна. — Ти ми разказа твоята история — или поне една част от нея. Може би аз ще ти разкажа моята, преди да се разделим в Мерлхем.

Той се отдръпна от дървото, изтръска бричовете си и тръгна към нея.

Чериса притихна в очакване. Тя стоеше безучастна, когато той плъзна ръцете си около нея и златистата му глава се наведе над нейната, а допирът на устните му беше изненадващо приятен. Като въздъхна, тя позволи на тялото си да отговори на неговите милувки и не протестира, когато я положи върху разстланите одеяла или когато разкопча копчетата на роклята й, за да плъзне ръцете си под корсажа й и да погали гърдите й. Може би душата й не пееше от радост, както ставаше, когато я любеше Брет, но поне не се свиваше и не трепереше от отвращение, както ставаше, когато беше с Джерард. Тя се притисна до него по свое собствено желание, устните й се разтвориха, за да посрещне целувките му, а ръцете й изпитваха удоволствие от потръпването на мускулите на гърба му, когато ги докосваше. След миг тялото на Сийн бе върху нейното, разтваряйки нежно краката й. Тялото му очевидно желаеше силно нейното, но чакаше мига, в който тя щеше с готовност да го приеме. Накрая тя изви бедрата си нагоре, подканяйки го да го направи. Той отвърна веднага, плъзгайки се дълбоко в нея, а движенията му — в началото нежни, станаха по-силни, тъй като страстта му нарастваше. Устните му мачкаха нейните, пръстите му притискаха гърдите й и нежно галеха твърдите й зърна. Стенейки, Чериса отговаряше на неговата увеличаваща се страст, ръцете й уловиха здраво кръста му, за да го привлекат по-близо и по-навътре в нея, докато той се движеше вътре в нея отново и отново, а дъхът му дразнеше ухото й. Накрая тя почувства, че тялото й пламна от удоволствие и след миг лежеше доволна до Сийн.

— Който и да е твоят лорд-любовник, той е щастлив човек, мила — каза той точно преди да заспи. — И до Шотландия да трябва да те заведа, пак ще съм сключил най-добрата сделка.

Чериса се усмихна в тъмнината и отговори на милувките му за лека нощ. Бе радостна, че му беше доставила удоволствие, бе радостна, че и той й беше доставил удоволствие също. Наистина, те не можеха да навредят на никого с това, което направиха. Брет никога нямаше да узнае, а и да разбереше, дали щеше да протестира? Знаейки, че притежава цялата й любов, щеше ли да го е грижа на кого бе отдала тялото си за няколко нощи? ДА — отговори един тих глас в сърцето й. Нямаше да му е безразлично. Тя неволно потръпна и Сийн се размърда сънливо, протягайки ръката си, за да я привлече по-близо до себе си. „Нуждая се от Брет. Той трябва да се ожени за мен, реши тържествено накрая тя. Имам нужда от покровителството, което името на съпруга ми ще ми даде. Имам нужда от сигурно бъдеще. Няма значение колко приятен любовник е Сийн — аз предпочитам да бъда с Брет… или да спя сама. Сигурно, когато той се върне този път и разбере, че Джерард е мъртъв, когато чуе какво съм изживяла — тогава сигурно той ще се ожени за мене. Сигурно ще го направи.“

Те развалиха лагера късно на следващия ден и се отправиха на запад, далече от Лондон. Сийн предложи на Чериса един чудесен кон и тя прие с благодарност. Мъжете бяха изненадващо приятна компания. Езикът им беше приличен, песните и историите им не бяха неприятни, както тя очакваше от една банда разбойници. Сийн пееше „Варварина Ален“ и други меланхолични песни, а езикът беше особен и приятно галеше ухото й, докато мелодиите бяха с оттенък на печал. Чериса го поздрави за неговия удивително хубав глас, който й напомняше с тъга колко топъл бе баритонът на Брет в редките случаи, когато можеше да го убеди да попее, докато тя му акомпанираше с лютнята. Любимата му песен беше „Грийнсливс“ и той я пееше толкова хубаво, че я караше да се просълзи.

Дните минаваха приятно, а Чериса все повече се привързваше към мъжа, който я бе взел в плен. Повечето вечери мъжете обикаляха тесните сокаци или спираха случайни карети по самотните, тъмни пътища. Но учудването на момичето нарастваше, като наблюдаваше как работят четиримата мъже. Атмосферата в групата беше особена — не каквато се предполага да бъде между груби престъпници. Отношението на мъжете към Сийн беше подчертано почтително, повече като слуги към господар или на войници към капитана им, отколкото като на груби разбойници към своя главатар. Неговите заповеди никога не бяха оспорвани, а евентуалната липса на плячка никога не се коментираше. Те самите се хранеха с по-добра храна, отколкото Чериса мислеше, че истинските разбойници могат да си позволят. От няколкоседмичното си пребиваване сред бедността на Лондон тя беше научила, че разбойниците бяха елита — благородниците на престъпния свят; най-богатите, най-смелите и най-уважаваните. Въпреки че беше разбойник, панталоните на Сийн бяха с много добра кройка, а дантелите на ризата му бяха изящни. Той и неговите хора даже се къпеха, когато имаха възможност, в студените горски потоци, което беше сигурен признак за благородство, тъй като къпането се смяташе за източник на болести, а даже и на смърт от по-долните класи.

Каретите, които Сийн избираше да спре — често хубави, елегантни екипажи — бяха оставяни необезпокоявани, а гласовете на пътниците се извиваха весело в тишината на нощта. А в друг случай, когато някоя стара, очукана карета се задаваше по пътя, Сийн даваше знак с ръка на хората си и те изкачаха от прикритието на гората в бърз галон и й препречваха пътя. Доста често Чериса оставаше с убеждението, наблюдавайки сцената под прикритието на сенките на дърветата, че в действителност Сийн се интересуваше повече от разговора с пътниците, отколкото от това да ги ограби.

Накрая Чериса не можеше да мълчи повече и се обърна, притискайки се по-силно до неговото мускулесто тяло под одеялото, повдигна главата си от рамото му и се вгледа в красивото му лице, което на светлината на гаснещия огън изразяваше доволство от тяхното любене преди малко.

— Сийн — каза тя, наклонила шеговито глава.

— Защо всъщност спираш тези карети? Ти не си разбойник, защото тази седмица даже не си взел достатъчно плячка, за да платиш хубавата храна, с която се храним. А твоите хора — те никога не протестират, когато позволяваш на богатата плячка да премине необезпокоена покрай тях.

— Мила — усмихна се той и й намигна с око, — ти си умно момиче, а ми беше също и добра приятелка, така че, ако можеш да пазиш тайна, ще ти кажа.

Чериса обеща тържествено, а сините й очи гледаха учудено.

— Времето, през което крал Чарлз управляваше, беше щастливо за Ирландия, скъпа. Сега много хора в родината ми се чудят как ще я караме, ако неговият брат Джеймс се качи на престола. Както знаеш, Чериса, той е католик, както и много от ирландците. Но много други в страната — особено в северната й част — са протестанти, какъвто съм и аз. Мисля, че Джеймс ще налага деликатно католицизма тук, в Англия, поне за кратко време, докато се установи по-сигурно на трона, но в Ирландия… Аз съм благородник у дома, скъпа, и не искам да загубя земите си, ако мога да го предотвратя. Затова аз дойдох да видя какво кроят тук, в двореца. Хората, които спрях, бяха куриери на херцог Ормонд, част от неговата шпионска система. Някои от нас в Ирландия се чудят дали не е по-добре да подкрепим младия Монмаут, за да се качи на трона, ако го пожелае. Макар и да не е законен син на Чарлз, то той поне е протестант.

Чериса кимна с глава, спомняйки си безкрайните обяснения на Брет за британските граждански дела, радостна, че има известни познания по въпроса.

— Да — каза замислено тя. — Брет често се чудеше колко ли добър крал ще бъде Джеймс.

— Брет? — повтори Сийн, отваряйки широко очи и втренчвайки се в нея с изненада. — Да не би да говориш за Бретигейн Линдси?

На свой ред Чериса се втренчи в мъжа, без да проговори дълго време, като се чудеше дали щеше да изложи на опасност Брет, ако кажеше да.

— Така значи, Бретигейн Линдси е този, по който ти си загубила ума и сърцето си, скъпа? — усмихна се накрая той. — Избрала си добър мъж, без съмнение. А аз се чудех, дали да не те поканя да дойдеш с мен в Ирландия. Откакто се привързах изключително много към теб, се чудя дали трябва да те оставя тук сама, на собствената ти съдба. Но след като си избрала мъжа… мъжа, когото имаш…

— Познаваш Брет? — попита тя затаила дъх, стискайки силно ръцете си.

Сийн се усмихна отново и сви леко рамене.

— Мила, не мога да кажа, че го познавам. Както също не мога да кажа, че не го познавам. Нека просто да кажем, че познавам мъж с такова име. И така, не искаш ли да дойдеш с мен в Ирландия? Или все още мислиш да чакаш своя любим?

Чериса се усмихна леко, докосвайки лицето на Сийн с пръсти, сякаш се извиняваше.

— Винаги си бил мил с мене, Сийн — засмя се тя. — Аз също се привързах изключително много към теб, но Брет… ами, аз мисля, че той може накрая да се ожени за мен, когато се върне. Знам, че ме обича, Сийн, както и той знае, че аз го обичам…

— Почакай, мила — прекъсна я намръщен Сийн, а кафявите му очи я гледаха тъжно и съчувствено. Повярвай ми, любов моя, не искам да те наскърбявам, но… Лорд Линдси може да те обича, докато звездите започнат да падат от небето през нощта, но той не може да се ожени за теб. Не знаеш ли, че бракът на благородниците трябва да бъде одобрен от краля, Чериса? Обикновено това е просто една формалност, останала от средните векове, но в този случай…

Чериса само гледаше мъжа, опитвайки се да разбере думите му.

— Искаш да кажеш, че кралят се интересува за кого ще се ожени Брет? И той няма да ме одобри?

— Не лично теб, миличка — усмихна се леко Сийн. — Никой мъж не може да не те одобри. Но се предполага, че един благородник ще се ожени за жена също от благородно потекло — за да се запазят земите непокътнати и цялостни, това е идеята, за която е създадена и работи тази система. Ако започнем да се женим за жени без благородническа титла, ами… Послушай ме, скъпа, и се опитай да разбереш. Крал Чарлз можеше да одобри такъв брак, тъй като той беше по-небрежен и снизходителен към тези неща, но Джеймс… той е от старата школа, категоричен, че кралската и благородническата кръв е различна от тази на хората без титла. Не, миличка, той никога няма да одобри един мъж с произхода на лорд Линдси да се ожени за жена, която не е от знатен произход.

Чериса разглеждаше напрегнато лицето на Сийн и сърцето й замря, след като видя само искреност и лека тъга, изписани на него.

— Какво може да направи кралят, ако Брет му се противопостави и се ожени за мен? — попита тихо тя.

Сийн сви рамене.

— Не знам, миличка. Освен, че може да го изгони от двореца, той може да измисли някои нелепости и да конфискува имението му. Ако го обичаш, не го моли за това, Чериса. Той може да избегне всичко това, но може също и бракът му с теб да бъде гибелен за него.

Чериса постави главата си на рамото на Сийн, чувствайки успокоение от силата на ръката му, която я обгръщаше. Накрая тя разбра. Не беше само упоритостта, която караше Брет да се съпротивлява, не беше и липсата на обич причина за отказа му да й даде годежен пръстен или име на неговия син. Богатството на Брет, неговото влияние и положението в кралството — всичко това се изправяше срещу нея. Как можеше тя да си представи, че ще се пребори с тези различия? Можеше ли да го помоли да поеме такъв риск? Но, по дяволите! Това беше толкова нечестно! — мислеше тя. Един аристократ имаше възможност да се издигне в йерархията на благородниците, ако беше достатъчно умен и съобразителен и достатъчно нужен на краля. Как можеше една жена да се сдобие с титла? Само чрез брак… и то да се омъжи за някой дребен благородник, който стои толкова далече от управлението на кралството, че крал Джеймс да не се интересува за кого ще се ожени един такъв мъж. И тогава тя щеше да има титла, но щеше да има и съпруг отново… Но тогава, във всеки случай, тя не можеше да се омъжи за Брет…

Чериса се помъчи да отклони мислите си от своя неразрешим проблем, повдигна лицето си и видя кафявите очи на Сийн да я гледат сериозно.

— Съжалявам, миличка, но сега поне знаеш — каза тихо той. — И още нещо. Ако в началото знаех на кого принадлежиш, нямаше да се възползвам от ситуацията, в която се намираше. Но сега не мога да го променя. Щях да уважа неговите претенции към теб, Чериса, и сега съжалявам за нашата сделка. Във всеки случай аз не възнамерявам да разкажа на лорд Линдси за нас. Ако ти искаш да му кажеш, тогава добре. Колкото до мен, аз съм те намерил на селския път и те придружих до Мерлхем само от учтивост. Добре ли е така?

Чериса изказа своето разбиране с усмивка, чувствайки топлота към ирландския лорд.

— Тъй като каза, че ще пристигнем в Мерлхем утре, Сийн, малко късно е за двама ни да съжаляваме за сделката си. Освен това можех да попадна в далеч по-лоша ситуация от тази, в която бях. Не се обвинявай. Аз не те упреквам. Въпреки че не мога да дойда с теб в Ирландия, аз ти благодаря за предложението… и за любезността ти. Ще си спомням с нежност за теб… най-пропадналия разбойник, който някога съм познавала — пошегува се тя, докосвайки светлокафявата му коса с ръка.

Той се усмихна и като я притисна силно до себе си, я целуна нежно. Чериса му се отдаде без лошо чувство — малко тъжна, че ще трябва да му каже сбогом, и малко радостна, че скоро ще бъде под покровителството на Ардсли. Така че и за двамата любенето бе примесено с малко горчивина. Всяко докосване и всяка целувка бяха бавни, съзнаващи, че са последни. И когато всичко свърши накрая и Сийн притихна и заспа под сребърната луна, тя разглежда лицето му дълго време, желаеща да запечата неговия образ в паметта си. След това се отпусна и също заспа.

 

 

Чериса чакаше лорд Ардсли в единствената малка кръчма в Мерлхем, опитвайки се да не обръща внимание на погледите, които й хвърляха няколкото мъже в стаята. Сийн я беше оставил тук, като помоли момчето, което работеше в конюшнята, да предаде съобщение на лорд Ардсли в имението, а след това се върна отново в сенките на гората. Той се спря и погледна за последен път назад, към мястото, където Чериса стоеше и му махаше с ръка, а очите й бяха пълни със сълзи. Сийн повдигна голямата си ръка и й махна за сбогом, изпращайки й въздушна целувка, а след това се обърна и изчезна между дърветата. Тя остана още една минута там, лицето й бе замислено, а усмивката й беше малко тъжна. След това, като си пое дълбоко дъх, тя се върна в кръчмата. Сийн беше внимателен и нежен с нея. Беше добър към нея по свой начин, но все пак… тя не съжаляваше, че той си отива. Техните тела си бяха доставили взаимно удоволствие, но душата й беше останала недокосната. Като види отново Ардсли, тя щеше да почувства Брет с една стъпка по-близо до себе си. Каквото и да беше казал Сийн за шансовете й за женитба, тя никога нямаше да се откаже от идеята си. Някак си, някой ден тя щеше да се омъжи за Бретигейн и щеше да види как синът й Джейми ще наследи титлата баронет. Сега, след като Джерард беше мъртъв, оставяйки я като почтена вдовица на земевладелец, тя щеше да успее някак си да се издигне даже повече. — Никога нямаше да остане доволна, докато тя и Брет не станеха законни съпруг и съпруга. Тя знаеше в дълбините на душата си, че Брет също никога нямаше да се задоволи с по-малко от това. Така, заради двамата, тя щеше да намери начин този брак да стане възможен.

— Ще имате ли нещо против, ако седна до вас, мис? — стресна я гласът на един от мъжете, като я откъсна от обърканите й мисли. Тя повдигна поглед и видя, че той се промъква по-близо, а в блестящите му очи имаше едно неприятно изражение.

Тя сви рамене и се обърна настрани, опитвайки се да не му обръща внимание.

Без да се притеснява, мъжът седна на пейката до нея, намествайки се по-близо, а брадатото му лице се наведе близо до нейното.

— Позволете ми да ви се представя, малка лейди — продължи мъжът, хвърляйки самодоволна усмивка към наблюдаващите го приятели, като се примъкна още по-близо до смутеното момиче. — Аз съм сър Уилям Хийтмън — съобщи той, като явно очакваше да я впечатли. — Аз съм рицар.

Чериса продължаваше да не му обръща внимание и се отмести по-далеч от него на лейката.

— Тази вечер съм свободен и търся компания — призна той и протегна ръка, за да докосне коляното й. — Може би вие ще…

Чериса плесна ръката му и я отмести възмутено от коляното си, като се изправи моментално на крака, а лицето й пламтеше. Мъжът се намръщи, а устата му се изкриви грозно, когато сграбчи ръката й, чувствайки се неловко от явното забавление на приятелите си.

— Е, мис, не се дръж високомерно с мен. Не трябва много ум, за да се види каква си и за какво си седнала тук, в кръчмата. Сега бъди по-любезна или ще загубиш моето разположение.

Чериса се обърна и го погледна в лицето. Сините й очи блестяха гневно, докато тя се бореше да се освободи от ръката му. Мъжът се опитваше да я притегли по-близо до себе си, а очите му я гледаха жадно.

— Ей, ти, проклет глупако!

Рицарят политна внезапно назад, тъй като една мъжка ръка го беше дръпнала силно за рамото. Той се обърна сърдито, за да види кой се осмелява да се намеси.

— Ардсли! — с облекчение и радост извика Чериса и изтича към лорда, като обгърна с ръце врата му.

— Вижте сега, лорд Ардсли — протестира Хийтмън и пристъпи напред. — Аз първи измерих девойчето и аз…

— Млъкни, задник такъв! — намръщи се русокосият лорд. — Това е момичето на Брет Линдси, ясно ли ти е? Искаш ли да усетиш шпагата му, когато той се върне в Англия? Защото той ще нареже червата ти за наденица, ако узнае, че си я докоснал.

Рицарят видимо пребледня и като промърмори едно извинение на момичето, си тръгна бавно, демонстрирайки такова безразличие, каквото можеше да си наложи. Чериса скри усмивката си на задоволство и се обърна към лорда:

— О, Ардсли, не мога да повярвам, че те открих най-после. Почакай да чуеш какво… — гласът й заглъхна внезапно и като се облегна на ръката на приятеля си тя почувства сълзите й да напират.

Винаги ставаше така, призна си печално тя, плачейки безутешно на гърдите на Ардсли. Тя бе неспособна да издаде звук, за да обясни премеждията си и да прогони учудването в неговите озадачени сини очи. Тя можеше да бъде силна и да се мобилизира само докато траеше кризата, защото знаеше, че трябва да я преодолее, но след това чувствата я завладяваха изненадващо силно.

— Да ме вземат дяволите, ако мога да разбера нещо от цялата тази работа, скъпа — каза лордът, водейки я към своята карета. — Ненадейно пристигна една бележка, в която пишеше, че ти си тук, в кръчмата на Мерлхем, без да е споменато как и защо си дошла, а освен това ти имаш такъв вид, сякаш са изминали седмици преди да се добереш дотук. Най-добре е да започнеш от началото, принцесо. Къде е Джейми? Добре ли е? А къде е съпругът ти? И къде е багажът и каретата ти? Защо не ми изпрати известие, че ми идваш на гости? Никога нямаше да те оставя да седиш и да чакаш в кръчмата, ако знаех…

Имението Мерлхем се показа в далечината, преди тя да завърши историята си. Лорд Ардсли слушаше внимателно, а лицето му изразяваше нарастващо удивление и загриженост. Устните му побеляха, а сините му очи гледаха ледено, когато чу за опита на Джерард да ги убие двамата с Джейми.

— По дяволите, принцесо. Аз съм виновен. Всичко стана по моя вина. Трябваше лично да ти кажа къде отивам, но никога не можеше да ми мине през ума, че ще стане така. Не се тревожи. Ще оправя цялата каша веднага. А ти ще останеш тук, за да си ми под око до края на лятото. Господи. Брет ще ми откъсне главата, ако позволя да се случи нещо лошо на теб или на момчето, след като ме беше предупредил относно Джерард…

Топлата баня и новата рокля, дадена без особено желание от лейди Ардсли, ободриха духа на Чериса и тя разказа след вечерята за събитията, които й се случиха през пролетта, с най-големи подробности. Русокосият лорд се извини отново затова, че не е могъл да й помогне, а момичето прие предложението му да изпрати веднага карета, която да доведе сина й в Мерлхем, където заедно с двамата сина на лорд Ардсли да се грижат за него. Даже лейди Ардсли беше по-любезна от обикновено. Нейното обикновено високомерно, официално държание се промени в някакъв особен вид удивен интерес към разказа на момичето. Когато накрая тя се оттегли, Ардсли остана още няколко минути, като разказа на Чериса за гнева и възмущението на Брет към Двора, докато Чарлз лежеше на смъртния си одър, и й обясни за незабавното заминаване на Брет за Портсмут. Въпреки че бе твърде ранна пролет, за да прави опит да прекоси океана, той като че ли желаеше особено много да стегне „Чериса“ и да отплава незабавно към незнайни места.

— Но тогава кога ще се върне? — зададе неизбежния въпрос Чериса, поглеждайки проницателно към лорда.

Само си беше въобразила или действително той криеше нещо за дейността на Брет? Ардсли сви рамене и се усмихна.

— Познаваш Брет… Може да се върне днес или след година. Не знам повече от това, което ти вече знаеш.

Чериса разгледа внимателно лицето му и след това сви рамене. Ако Ардсли криеше нещо, беше безполезно да го насилва да й го каже.

— Не съм те поздравила за графската титла, Джеймс — каза тя. — Макар че съжалявам за загубата на баща ти…

— Да, бях много привързан към него — каза русокосият лорд, а очите му помръкнаха за миг и в тях се четеше скръб. — Но сега… Ще се радвам да нося титлата граф, която ти така много харесваш… може би ще получа графския стол на баща ми и всички ще трябва да свалят шапките си в мое присъствие.

Чериса се разсмя, тъй като познаваше Ардсли прекалено добре, за да повярва, че той ще се придържа към този глупав етикет.

— Ох, Джейми, изморена съм — прозя се тя и се изправи. — Толкова е хубаво, че съм тук. Най-после в безопасност. Наистина ли мислиш, че можем да прекараме цялото лято тук?

— Не знам, мила, но мисля, че можем. Сега е само средата на май, така че има много време да го решим.

Чериса целуна братски русокосият лорд за лека нощ и отиде в стаята си, където мигновено заспа. Беше почти пладне, когато се събуди и слезе при Ардсли и съпругата му за обяд. Той спомена, че трябва да пътува тази вечер до близкото градче, и Чериса изяви желание да го придружи. Скоро след вечеря, когато червеното слънце залезе на хоризонта, те се отправиха по набраздения с дири от колела път към Мерлхем. На няколко мили от имението Чериса почувства, че каретата се наклони, спря внезапно и чу мъжки гласове да викат отвън. „Сийн, помисли мигновено тя и устните й се изкривиха в усмивка, проверява за мен“.

Вратата на каретата се отвори, един маскиран мъж надникна вътре и се усмихна закачливо, когато видя момичето.

— Излезте, моля — помоли той със своя странен, напевен акцент, като предложи ръката си, за да й помогне да слезе.

Чериса погледна бързо към лорд Ардсли и забеляза, че той се е намръщил замислено. Беше ли разбрал, че това е разбойникът, за когото му беше говорила, и трябваше ли да го предупреди? Тя не искаше той да мисли, че те са в истинска опасност — можеше да направи някой рискован опит да я спаси, с което можеше да нарани лошо нея или Сийн.

— Всичко е наред, Джеймс — каза тихо тя. — Това е Сийн.

Русокосият лорд кимна с глава, очевидно също разбрал причината за внезапното спиране, както и тя. Чериса се намръщи скептично, когато Сийн я отведе настрани от каретата. Тя си помисли, че Ардсли едва ли изглеждаше изненадан, когато каретата беше спряна. Тя знаеше, че той носеше пистолет, защото беше видяла дръжката да се показва от колана му, но той не бе направил опит да го извади. Сега какво…?

— Изненадана ли си, че ме виждаш, миличка? — ухили се ирландецът в тъмнината, а очите му святкаха зад черната платнена маска.

Чериса се засмя тихо и поклати глава.

— Не. Когато каретата спря, подозирах, че може да си ти.

— Добре. Получих това, за което бях дошъл, и сега мога да се отправя за дома, за Ирландия. Исках само да бъда сигурен, че ти си се настанила добре и си в безопасност, преди да тръгна.

Момичето се усмихна и стисна признателно ръката му.

— Лорд Ардсли вече изпрати хора да доведат сина ми и написа писмо, което ще изпрати на своите адвокати в Лондон, за да изяснят всички въпроси по смъртта на Джерард. Сега се чувствам добре, Сийн, благодаря ти. Ще остана с лорд Ардсли, докато се върне лорд Линдси.

Сийн кимна с глава, очевидно доволен от нейния отговор, и тя се усмихна нагоре, към красивото му лице, което харесваше толкова много. Нейната любов към Брет беше специална и неповторима. Никакви други чувства не можеха да се сравнят със силата на необходимостта й от него. Тя обичаше лорд Ардсли като един по-възрастен брат и зависеше от неговата сила и защита. А сега, тя внезапно разбра, че обича и този ирландски разбойник, като че ли той беше неин по-млад брат. Той може би беше с пет или шест години по-възрастен от нейните деветнадесет години, но тя беше запълнила своите последни няколко години с толкова много преживявания, че се чувстваше почти с десет години по-възрастна.

— Внимавай, Сийн — прошепна нежно тя, а сините й очи бяха сериозни. — И Бог да те пази!

— Ще внимавам, миличка — усмихна се той, явно учуден от нейната сериозност. — И не бъди толкова натъжена. Това, което си казваме не е сбогом, а само довиждане. Може би ще чуя нещо за теб, като се върна в Ирландия, а може и да те видя отново.

Той погледна бързо над главата на момичето към мястото, където с гръб към тях стоеше лорд Ардсли. Безмълвно, той обгърна с ръка раменете на Чериса, притегли я към себе си и устните му докоснаха нейните в кратка целувка.

— Ето така, любов моя, това ще ме топли, докато отида при моите момичета вкъщи.

Чериса му се усмихна лъчезарно, забелязвайки веселото, палаво пламъче в очите му, когато тръгна с нея към каретата. На няколко стъпки от нея той се спря отново, а лицето му стана сериозно, когато прошепна на ухото й:

— Ако се случи да видиш лорд Брет Линдси преди мене, можеш да му предадеш това. Кажи му да внимава, да не бъде въвлечен точно сега в някакъв бунт срещу краля. Мисля, че това е тъжен факт за нас, ирландците, но страната просто няма да подкрепи едно въстание сега.

Момичето кимна с глава и му стисна ръката, докато той й помагаше да се качи в каретата. След това тя го чу да казва нещо на лорд Ардсли, а после и русокосият лорд се качи в каретата и извика на кочияша да тръгва. Чериса погледна бързо навън през прозореца, но разбойниците бяха изчезнали, бяха се слели със сенките на гората. Въпреки това тя помаха с ръка за всеки случай.

— Така, това беше твоят спасител — каза Ардсли и се усмихна леко. — Мисля, че си имала късмет, скъпа. Права си. Обзалагам се, че е от знатен произход и със сигурност е ирландец.

Чериса кимна с глава, като разглеждаше замисленото лице на Ардсли и попита:

— Очакваше ли да го срещнеш тук? Чух ви, че разговаряте…

— Да, той имаше известие за мен от Брет. Той ме предупреждава да стоя далеч от Югозападна Англия през юни. И ме моли да се погрижа вие с Джейми да бъдете далеч от там, също.

— Колко интересно — размишляваше на глас тя. — Той ми даде съобщение за Брет също. Каза, че времето не е подходящо за бунт, каквото и да означава това. Какво става, Ардсли? Къде е Брет и какво прави?

Русокосият лорд сви смутено рамене и погледна настрани.

— Не знам със сигурност, Чериса, но предполагам — да си остане между нас — че младият Монмаут е запланувал нещо. Бунтът на Арджил в Шотландия през април се провали ужасно, но това може би няма да обезкуражи Монмаут и да му попречи да опита. Но все пак се надявам, че той няма да го направи. От всичко, което чувам, смятам, че такова едно начинание би завършило с неуспех.

— Мислиш ли, че Брет е замесен с Монмаут? — попита тя със затаен дъх.

„Предателство, помисли си тя, а сърцето й заби лудо, посечен на ешафода или доживотно заточение, ако…“

— Не, мила — клатеше златистата си глава Ардсли. — Не мога да си представя това — не че Брет е манипулиран от Джеймс, както и никой от нас не е, но ако е въвлечен въобще, мисля, че работи, за да разубеди Монмаут да не предприема едно такова гибелно начинание. Но не знам в действителност със сигурност. Мога само да гадая за това…

Тази несигурност хвърляше сянка на безпокойство и страх над иначе идиличните дни на Чериса. Джейми пристигна в отлично настроение и по всичко личеше, че се бе радвал на очевидно много добри грижи в своя временен дом. А пролетта бе прекрасна. Зеленината беше трептяща и сочна, а дивите цветя бяха разпръснали красивите си цветове по зелените хълмове.

Вече бе краят на май и Чериса бе оставила отворен прозореца си, за да влиза свежият бриз, докато тя, свита в креслото, четеше на светлината на стъкления фенер. Едно почукване на вратата прекъсна четенето й и тя спусна краката си на земята, изправи се, завърза широкия колан на робата си по-здраво и отиде да отвори. Лорд Ардсли чакаше на прага, а на загорялото му лице имаше една широка усмивка.

— Долу има един човек, който иска да те види, Чериса.

Тя се втренчи изненадана в русокосия лорд и притаи дъх. Беше чула шум от конски копита долу преди няколко минути, но предположи, че това е конят на куриера. Внезапно, с вик на радост, тя се втурна надолу по стълбите, вдигнала полите си високо, а босите й крака прескачаха през две масивните, дъбови стъпала. Тази усмивка върху лицето на Ардсли не можеше да означава друго, освен че долу я чака само един човек…

Останала без дъх, тя блъсна вратата на гостната стая, отвори я широко и остана там, на прага, без да може да помръдне от радост. Един мъж стоеше в дъното на огромната стая и гледаше навън в безлунната нощ, с гръб към нея. Като чу шума от отварящата се врата, той се обърна и я погледна. Почернялото от слънцето лице се усмихна и той протегна ръце, за да я хване в нейния стремителен полет към него.

— О, Брет! — възкликна тя и пламенно го обгърна с ръце, усещайки, че очите й се пълнят със сълзи на радост. — Господи, колко много ми липсваше… Кога пристигна тук? Това твоят кон ли беше, който чух преди няколко минути…?

Брет я накара да замълчи с една дълга целувка. Когато той я пусна отново, очите му блестяха и той се засмя тихо на чувствата, които изпитваше.

— Не очаквах да те намеря тук, скъпа. Мислех, че си привидение. Толкова силно беше желанието ми да те видя отново — усмихна се печално той, като се отдалечи на няколко стъпки от нея. — Джерард тук ли е?

Усмивката на Чериса посърна и тя се втренчи изненадана в неговото недоумяващо лице.

— Аз… Аз забравих… ти не би могъл да знаеш — запъна се тя.

— Знаеш ли какво? — попита намръщен Брет. — Ардсли каза, че ти имаш да ми разкажеш една дълга история, но…

Чукането на Ардсли на вратата го накара да замлъкне и той се отдалечи от нея, когато русокосият лорд влезе.

— Помислих, че е по-добре да почукам, преди да вляза — каза весело той. — Никога не знам с вас двамата…

— Какво става тук? — прекъсна го объркан Брет, като погледна първо приятеля си, а след това пребледнялото лице на момичето.

Ардсли спря моментално и погледна към Чериса.

— Можеш да му разкажеш, мила, това е твоя история.

Момичето пое дълбоко въздух, без да й се иска да си припомня ужасните събития точно сега, но знаеше, че трябва да го направи. Тя взе ръката на Брет и го привлече на канапето до себе си. Докато слушаше нейния разказ, тя усещаше как той неволно стиска ръката й от ярост.

— Този кучи син… — промърмори накрая той и стисна зъби, а устните му побеляха от гняв. — Но ти си добре? Също и Джейми? Но той не те е накарал преди…

— Не, любов моя — увери го бързо тя. — А и това, че срещнах Сийн на пътя… Наистина имах голям късмет във всяко едно отношение… Исаак Бенджамин ми зае петдесет лири, а семейство Брайт бяха толкова мили с мен… и знаеш ли, едно много интересно нещо — спомняш ли си сребърния свещник, който ми беше подарил, този с делфините на него? Той ни спаси, Джейми и мен…

— А какво, по дяволите, правеше ти през цялото това време? — погледна обвинително приятеля си Брет. — Защо не беше…

Ардсли сви рамене, като че ли се извиняваше, а по лицето му личеше, че той признава вината и отговорността си за станалото.

— Знам, Брет, и съжалявам. Всичко това стана по моя вина, защото трябваше да напусна Лондон така дяволски бързо… а и не помислих нито за миг, че Джерард няма да предаде съобщението ми на момичето. Съжалявам. Аз съм наистина…

Брет поклати бързо главата си и се усмихна на приятеля си:

— О, по дяволите, Ардсли. Нямам намерение да изкарвам яда си на теб. Ти не си отговорен за Чериса и Джейми. Аз съм отговорен за тях. Аз бях този, който си отиде, когато не трябваше… По дяволите — изруга той в яда си — знаех, че този кучи син има нещо…

Чериса погали утешително свитата му в юмрук ръка, а очите й го погледнаха разтревожено.

— Знаеш ли, имах усещането, че Сийн те познава… разбойникът, за когото ти говорих — обясни тя, опитвайки се да отвлече вниманието на Брет от безполезни съжаления. — Той не си призна, че те познава лично, но знае, че имаш кораби, и ми каза да ти предам нещо.

Брет се намръщи изненадан.

— Ирландец, казваш? Лорд? — най-после той кимна с глава, а на мургавото му лице се появи усмивка. — Почти толкова висок, колкото мен? Със светлокафява коса? — когато тя кимна утвърдително с глава, той се усмихна отново — Сийн Сен Майкъл, мисля. Той е лорд — владетел на имение близо до едно пристанище в Северна Ирландия… Сигурна ли си, че не си се влюбила в самеца, мила? — закачи я той. — Той обикновено има всички момичета, а те се тълпят около него, когато пусне в ход своя ирландски чар.

Чериса се разсмя и поклати нехайно глава, радостна, че Сийн беше обещал да запази в тайна техните интимни отношения.

— Той даже призна, че съм избрала да обичам един достоен мъж — усмихна се тя и стисна ръката му.

— Срещал съм го два или три пъти в Ирландия, когато влизах с кораба в пристанището там. Имала си късмет, че именно той те е намерил… — усмивката на Брет изчезна бавно от лицето му. — Не се тревожи, скъпа, това няма да се случи отново. Ще изпратя писмо на златаря и ще го упълномощя да може да тегли постоянно пари от моята сметка за теб. И всички бъдещи твои съпрузи ще трябва да бъдат одобрени само от мен — нареди той, а очите му я гледаха топло. — А аз, без съмнение, няма да мога да удовлетворя изискванията си, а какъвто съм егоист — усмихна се закачливо той и я целуна леко по главата — си мисля, че никой друг, освен мен, не е достатъчно добър за теб.

Лорд Ардсли разбра намека и като се усмихна, се извини и тръгна към спалнята си, оставяйки двамата да се приберат заедно в стаята на Чериса. Тя си наложи да контролира шеметната си радост, за да предаде думите на Сийн и да чуе обяснението на Брет.

— Страхувам се, че всичко ще свърши именно по този начин — въздъхна той, а зелените му очи гледаха загрижено. — Монмаут предпочита да слуша буйните глави, а не по-трезвите мнения. Мисля, че той ще дебаркира някъде през юни — може би в Портсмут, но може и в Дорсет. Той няма изгледи да успее.

— Щеше ли да бъде по-добър крал от Джеймс?

— Не знам, скъпа, може би да, може би не. Той не притежава изявен талант за тази длъжност, с изключение на това, че е протестант. Но Джеймс е вече стар и няма синове. Мисля, че е най-добре да оставим събитията да следват своя естествен ход. Възможно е неговата дъщеря Мери да се качи на престола, а нейният съпруг, Уилям Оранж е много способен ръководител. Ако Монмаут получи короната на тази възраст, ами… той може да управлява години наред и един Господ знае какви вреди ще ни причини неговото неумение да ръководи. Знаех, че дължа на крал Чарлз поне да се опитам да посъветвам сина му Монмаут. Чарлз обичаше момчето, знам. Но… — сви рамене той, а лицето му отразяваше неговото безсилие, когато той се загледа замислено през прозореца навън, в нощта.

Чериса стоеше и гледаше лицето му на слабата светлина, а сърцето й биеше силно от радост и гордост от вида му.

— Мисля, че говорихме достатъчно по делови въпроси тази вечер — каза нежно накрая тя, като се приближи до него и свали наметката от широките му рамене, след това се наведе и откачи колана с шпагата от кръста му. Тя почувства ръцете му на раменете си и повдигна глава, а очите й грееха, посрещайки го, когато той наведе глава над нея и покри устните й със своите жадни устни.

Едно неочаквано почукване на вратата ги сепна и Чериса скочи виновно, сякаш очакваше Джерард да се появи там, на вратата, но това бяха само двама прислужника, които носеха голяма медна вана за къпане и няколко вдигащи пара ведра с вода.

— Милордът нареди да ви донесем ваната горе, сър — обясни единият. — Мислеше, че с радост ще приемете една баня, след като сте яздили толкова дълго време.

Брет хвърли един поглед към Чериса и сви рамене, а на лицето му се появи една лека усмивка. Тя се засмя тихо и даде знак на мъжете да влязат, като им посочи новата празна камина.

— Бихте ли запалили огъня, също — помоли тя. — Нощите са студени за къпане, без да е запален огънят.

След минута ваната беше напълнена, едно допълнително ведро бе поставено на специална стойка над огъня и слугите тактично изчезнаха.

Брет махна сиво-бежовите си бричове и измърсената си бяла риза, пристъпи към ваната, протегна ръка към водата и направи една гримаса, усещайки топлината на вдигащата пара вода.

— Господи — каза той — Ардсли иска да ме измъчва, като онези индианци във Флорида, предлагайки ми тази вряла вода.

Чериса се разсмя и почувства едно доволство да изпълва душата й.

— Има студена вода в тази кофа — посочи тя. — Честно, Брет Линдси, за човек, който е обиколил половината свят, е необичайно да бъде безпомощен като едно бебе, понякога.

— Само в твое присъствие — отвърна й той и добави студена вода — защото винаги моят мозък е зает с други неща, когато ти си наблизо.

Тя се засмя и кимна с глава, приемайки неочаквания комплимент. След това седна на края на пухеното легло, за да го наблюдава, докато се къпе. Първо, той потопи цялата си глава под водата, сапуниса енергично абаносовата си коса с ухаещ на билки сапун и след това отново се потопи под водата, за да я изплакне. После започна да сапунисва гърдите си, търкайки с пяната черните косми, които покриваха горната част на тялото му. Чериса го гледаше безмълвно от сенките на леглото, усещайки познатата топлина да се надига в тялото й при вида на мускулите на широките му рамене, които се движеха под загорялата от слънцето кожа. Тя се изправи импулсивно и издърпа роклята през главата си, като остана само по една къса, прилепнала до тялото й риза и отиде до медната вана. Вдигна ръката си и започна да вади дългите фиби от косата си, позволявайки й да се разпилее като буен водопад по гърба и раменете, ограждайки лицето й с кестеняви къдрици.

Брет я погледна, по-скоро усетил, отколкото видял движението й, и се усмихна бавно, а очите му станаха тъмни като дълбоката вода на океана. Чериса също му се усмихна, като не бе недоволна от факта, че зърната на гърдите й се очертаваха ясно под тънката, копринена материя. Погледът на Брет се спусна от лицето към гърдите й, след това по-надолу, докато обходи цялото й тяло, а после отново се върна на лицето й.

— Искаш ли да сапунисам гърба ти, любов моя? — предложи тя, като се преструваше, че не забелязва жадния му поглед. Тя изпитваше удоволствие от това потвърждаване на способността й да запалва страстта му и нямаше причини да не продължи играта още малко.

Без да каже дума, Брет кимна с глава и й подаде гъбата, а очите му все още бяха приковани върху корсажа на ризата й, където гърдите й издуваха тънката материя и опъваха сатинираните ширити. Тя се пресегна за сапуна, като позволи на гърдите си да се отъркат в раменете му при това движение, чувствайки как тялото й започна приятно да пулсира от допира, и се усмихна прикрито, виждайки как мускулите на ръката на Брет се стегнаха неволно. Тя натърка гъбата с приятно ухаещия сапун и започна да трие гърба и раменете му силно, както знаеше, че той обича това, спирайки се да разтрие опънатите жили на врата му с пръстите и дланта на ръката си. Тя работеше бавно, наслаждавайки се на допира, наслаждавайки се на спокойната интимност на момента, и измина доста време преди да пусне гъбата във водата. Брет въздъхна доволно, облягайки се назад, и като отпусна главата си върху ръба на ваната, опъна ръцете си напред и ги постави върху перваза. Очите му бяха затворени и една лека усмивка издигаше ъглите на устните му нагоре.

— Благодаря, мила — каза нежно той. — Защо не влезеш тук, при мен? Ти горе-долу си подходящо облечена за случая — добави закачливо той, хвърляйки й един бърз поглед изпод притворените си клепачи.

Чериса се усмихна, посрещна погледа му и го задържа, като се надяваше да го приласкае да излезе от ваната и да я последва в леглото. Тя се наведе леко напред, нарочно излагайки прелестите си на погледа на Брет. Той се усмихна широко, а очите му блестяха, когато повдигна загорялата си от слънцето ръка и докосна нежно устните й.

— Отново цялата си само моя, Чериса. Вече не трябва да те деля с някой друг. Няма нужда да бързаме — прошепна той, а гласът му беше нежен и дрезгав.

Той повдигна глава и целуна нежно гърдите й, после се отпусна отново във ваната.

Чериса се подвоуми още един миг, а думите му отекнаха в душата й. Той беше прав; най-после те си принадлежаха един друг. Можеха да прекарат една седмица в любене — никой нямаше да им каже не. Въздишайки тихо, тя погледна лицето му, усещайки тялото си да удвоява желанието си към него, докато разглеждаше детайлно всяка негова изящна черта, признавайки безспорната мъжественост на неговото почерняло от слънцето, добре развито тяло. Косата му бе започнала да изсъхва вече, тъй като огънят гореше силно, а влагата я бе накъдрила повече от обикновено. Между гарвановочерното, сега се виждаха редки сребърни проблясъци, доказателство, че бяха изминали повече от три години от онзи мартенски ден в Бейнуотър. Сега той беше на тридесет и една, пресметна замислено тя, докато докосваше нежно посребрелите кичури. Времето минаваше толкова бързо.

След това тя се изправи бързо, развърза вървите на корсажа си, освободи презрамките от раменете си, като остави ризата да падне на пода около глезените й. Тя взе ведрото с по-топла вода и добави още вода във ваната, а след това влезе внимателно в нея, макар че тази вана беше по-голяма от другата, в която тя обикновено се къпеше, то тя далеч не беше достатъчно голяма за двамата и Чериса се настани внимателно между краката на Брет, свивайки коленете си почти до брадичката, за да може да се смести.

Чернокосият лорд й се усмихна лениво и постави ръката си на бедрото й. Чериса почувства неудържима вълна на страст да преминава бързо през тялото й и потръпна леко, докато тя отмина. Никога преди сетивата й не бяха така силно възбудени, а тялото й така чувствително. Тя усещаше, сърцето си да бие лудо в гърдите, дишането й бе тежко и тя се задъхваше, а гърдите й трептяха и жадуваха допира на пръстите на Брет. Тя се наведе напред и докосна с трепереща ръка гърдите му, след това плъзна ръката си под водата, намери неговата мъжественост, обхвана го с ръка, галейки го нежно, докато почувства, че той става твърд и уголемен от нейното докосване. С тих стон той се наведе напред, притегляйки главата й по-близо с едната си ръка, хванал я зад врата, а другата си ръка плъзна към бедрата й под приятно ухаещата на сапун вода. Чериса изстена и се притисна до него, гърдите й се притиснаха до неговите, устните й се разтвориха от неговите страстни целувки, допускайки езика му навътре, извивайки се в прегръдката му, за да се приближи още по-близо до него, търсейки задоволяване, за което цялото й същество инстинктивно крещеше сега. Тя дишаше тежко и усети главата си отпусната безпомощно на рамото му, изпитвайки върховна наслада, когато почувства ръката му върху своята женственост, а пръстите му искаха да навлязат навътре в нея, притискайки и милвайки я влудяващо бавно. Почти забравила се сега, съзнаваща само, че ужасно се нуждае от него, тя изви тялото си, повдигайки ханша си и го възседна, като разтвори бедра и обхвана неговите под водата.

Накрая, губейки контрол, Брет сключи ръце зад нея и я придърпа надолу към себе си. Стенещ от екстаз, той се изви нагоре, като проникна бързо, потапяйки се в нея. Чериса движеше ханша си върху него, а усещането беше толкова приятно, че водеше до екстаз. Тя обгърна с ръце врата на Брет, притискайки главата му до гърдите си, а всяко докосване на неговия език и нежното хапане по твърдите й щръкнали зърна я тласкаха към още по-влудяваща кулминация.

След това Брет, чиито зелени смарагдови очи блестяха от страст, се освободи от нейната прегръдка, повдигна я и с едно движение я взе в ръцете си. В следващия миг той излезе от ваната, постави я върху дебелите памучни хавлиени кърпи пред камината и се отпусна върху нейното тръпнещо и очакващо го тяло. Той все още я държеше с едната си ръка, докато плъзна тялото си надолу върху нейното, а устните му се отделиха от гърдите й, за да целунат нейния нежен, тъмен триъгълник между бедрата й. Чериса отвори широко очи от изненада, когато усети устните му там, а езикът му я галеше там, където никога преди това не беше я целувал. Тя изстена неволно, опитвайки се да прибере краката си един към друг, почти изплашена от светлите проблясъци на пулсиращото, парещо желание, което всеки допир на устните му предизвикваха у нея. Внезапно, безпомощна да контролира повече тялото си, Чериса почувства, че бедрата й се разтварят широко по тяхно желание, разкривайки му нейната най-интимна тайна, примамвайки устните му да я докосват там отново и отново, като ханша й се изви нагоре към него и цялото й същество желаеше освобождаване. Тя извика силно, потрепваща под него, тъй като тялото й изпитваше огромно удоволствие. Без да усети как ръцете й се спуснаха надолу и пръстите й се вплетоха в неговите абаносови къдрици, тя притисна още по-силно главата му към себе си.

Миг след това тя отвори очи, учудена, че нова, още по-силна вълна на желание се надига в слабините й. Брет бе навел чернокосата си глава отново към нея, опивайки се от нейната сладост, като я галеше с езика си, а косата му докосваше корема и бедрата й. Чериса стенеше, безпомощна да издържи на подновения пристъп на страст, и само протегна ръка надолу, за да докосне лицето на Брет, подканяйки го безмълвно да й позволи да вкуси отново устните му. Брет повдигна главата си и плъзна ръцете си зад гърба й, докосвайки с устни набъбналите й гърди, шията, а след това и устните й.

Тялото му беше тежко и топло и Чериса дишаше трудно под него. Като усети внезапното потриване на Брет и почувства тихите му настойчиви стонове, тя разтвори бедрата си и го притегли дълбоко в себе си. Той зарови глава във врата й, движейки яростно бедрата си между нейните, потъвайки дълбоко в нея и след това оттегляйки се назад, за да навлезе отново навътре, като всеки мускул от елегантното му силно тяло потрепваше от изживяната възбуда. Чериса усети как тялото й отговаря на неговата страст, позволявайки му да я понесе в безумния полет на възторга, докато като че ли небесата се завъртяха в отговор. Накрая тя извика високо, забивайки нокти в гърба му и чувствайки потръпването и стенанието на Брет от техния едновременен екстаз.

 

 

Като че ли измина много време, преди светът да спре да се върти. Чериса отвори очи и видя Брет да я наблюдава, извил устните си в ленива, доволна усмивка.

Тя отвърна на усмивката му и докосна гарваново черната му, разрошена коса там, където сребърните кичури я изпъстряха.

— Ти си чудесен — прошепна тя, а очите й го гледаха сънливо и със задоволство.

— Ти ме вдъхновяваш — усмихна се той и легна върху възглавниците.

— Като че ли съм на седмото небе, Брет. Толкова ми е хубаво, че съм отново с теб, скъпи. Да останем ли през лятото тук? Има такова хубаво малко езеро точно до…

— Съжалявам, любов моя, но се страхувам, че няма да има време. Реших…

— Брет! — извика тя и седна, като го погледна със загрижени очи. — Не можеш да напуснеш Англия толкова скоро!

— Не, мила — усмихна се той и погали брадичката й. — Мисля, че остарявам или просто съм пътувал прекалено много през последните няколко години. Сега не искам нищо друго, освен да прекарам едно мързеливо лято в Уитроз с теб и Джейми. Да ходя на лов със соколи, а може би и на риболов. Бих искал да купя едно пони за момчето и да го науча да язди.

Чериса въздъхна и се сгуши доволна до него.

— Звучи прекрасно, любов моя. Но защо бързаш толкова много да си тръгнеш оттук? Защо не погостуваме малко на Ардсли?

— Последните планове на Монмаут включват дебаркирането му някъде в Югозападна Англия — вероятно през юни. Мерлхем е твърде близо до мястото на вероятните сражения. Предпочитам да бъда по-близо до Лондон, в Уитроз.

Чериса кимна с глава, съгласявайки се с него.

— Не трябва ли да поканим и Ардсли да дойде при нас, тогава?

— Вече го направих, любов моя, но той все още не се безпокои. Каза, че когато Монмаут пристигне, тогава ще дойде при нас.

Чериса се усмихна нежно в полумрака и обърна главата си, за да целуне нежно рамото на Брет. Но неговите очи вече бяха затворени и той само смотолеви нещо. А имаше толкова неща, които искаше да му каже. Имаше толкова много любов в сърцето си, която искаше да сподели. Но имаше време. Той беше яздил усилено и я беше любил много тази нощ — нека го остави да поспи.