Джесика Сен Клер
Чериса (19)

Глава 19

Чериса разбърка гъстия, говежди бульон в купата, от която се издигаше лека пара. Съвсем различно беше. Доктор Броулин бе казал никаква храна, освен едно яйце или крем ванилия. Хаджамин настояваше лорд Линдси да получава силен говежди и пилешки бульон, но бе забранил изрично да му дават яйца и мляко. Стомахът на болния от треска нямаше да понесе тези храни и само щеше да го накара да се чувства по-зле. Даже когато Брет се унасяше в странен полусън, полукома, тя трябваше да му дава с лъжичка студена изворна вода смесена със захар и със сок от плодове. Чериса бе опитала сока и го намери твърде приятен и в същото време — тръпчив и освежителен. Мохамеданинът бе казал, че високата температура, причинена от треската, изсмуква водата от тялото на Брет. Ето защо, тя трябваше да се набавя постоянно. Другата странност на този начин на лечение бе, че макар че камината гореше слабо, прозорецът също бе открехнат и позволяваше на свежия, хладен, октомврийски въздух да влиза в стаята. Като въздъхна, Чериса остави купата с бульона настрана. Взе една кърпа, потопи я в прясна, леденостудена вода от близкия извор и я постави на челото на Брет. Няколко пъти Хаджамин й беше напомнял за необходимостта да поставя постоянно студени кърпи върху челото на Брет, дори обилно да мокри черната му коса. Той беше метнал само една лека завивка върху него, вместо дебелите вълнени юргани, както искаше доктор Броулин. Чериса намираше всичко това за странно, защото тя знаеше, че главната опасност за болния от треска беше да се простуди. Но трябваше да признае, че Брет изглеждаше много по-спокоен по този начин. Сънят му беше по-спокоен и той не се бореше постоянно със завивките си. Мохамеданинът често идваше да види пациента си, като му даваше полагаемата му се доза чай, направен от силни билки. Той притискаше пръстите си върху китката на Брет или се навеждаше и поставяше ухото си върху гърдите му. Сега беше почти пладне и главата я болеше ужасно. Щеше да даде бульона на Брет, а след това щеше да се опита да поспи малко.

 

 

Тя се събуди от шума на гласове и примигна, за да прогони съня от очите си, оглеждайки тъмната стая. Ардсли и доктор Хаджамин стояха между нея и леглото на Брет и тя скочи на крака. Сърцето й застина от обзелия я страх и тя изтича към леглото на любимия си. Ардсли я хвана и я задържа, докато тя се бореше да отиде при лорд Линдси.

— Всичко е наред, скъпа. Брет е добре — прошепна в ухото й той. — Мълчи сега, за да не го събудиш.

Чериса притихна, тъй като думите на лорд Ардсли успокоиха силно тупкащото й сърце. Ардсли й кимна да го последва в коридора и тя погледна въпросително към доктор Хаджамин. Когато той кимна с глава, тя се обърна и последва русокосия лорд.

Навън, в коридора, Ардсли се обърна към мюсюлманския доктор и се усмихна неохотно.

— Дължа ви едно извинение, докторе. Признавам, че се съмнявах във вашите възможности да лекувате успешно лорд Линдси, но сега аз не се съмнявам повече във вас.

Смуглият турчин се намръщи леко и замислено поклати главата си:

— Не трябва да ме поздравявате толкова рано, лорд Ардсли.

Чериса се присъедини към Ардсли, като изрази емоционално изненадата си.

— Да не ви поздравяваме… но Боже мой, човече. Всички други са били мъртви още преди залез-слънце на третия ден от боледуването!? Брет — какъвто е твърдоглав — изкара на крака първия ден от болестта, като даже скочи в ледените води на реката за среднощно плуване. А вече измина третия ден и той сигурно…

— Не. Той не е по-зле, може би, но не е и по-добре — в гласа на турчина прозвуча една странна нотка на съчувствие, а черните му очи стрелнаха бързо момичето, за да видят нейната реакция. — Не мога да разбера тази треска. Не съм виждал друга като нея. Тя не се подава на лекарства, които трябва да помогнат, а отстъпва пред други, които не би трябвало да й действат. Не, все още не сме я победили. В най-добрия случай успяхме… какъв термин използвате вие, англичаните в шаха? А, да, „пат“. Ние сме в пат, треската и аз.

— Е добре, какво не е наред? — протестира Ардсли. — Рано или късно треската ще отмине и…

— Не, не вярвам в това. Треската ще продължи бавно да изсмуква силите на приятеля ви. Може да живее седмица, даже още две и накрая, когато силите му се изчерпят, той ще бъде победен от болестта.

Над тесния коридор надвисна тягостна тишина. Чериса усети как болезнено заби сърцето й и тя преглътна два пъти, за да навлажни пресъхналото си гърло.

— Ами, тогава… няма ли никаква надежда? — успя да пошепне накрая тя, а гласът й беше учудващо спокоен. — Не можете ли да предложите алтернативно лечение… или е напълно невъзможно той да издържи времетраенето на треската?

Доктор Хаджамин я погледна замислено и разтвори ръцете си в безнадежден жест.

— Кой може да каже „да“ или „не“ със сигурност, моя мила? Единствен Аллах знае това. Аз съм само един смъртен. Мога само да предполагам. Смятам, че ако продължаваме както досега. Вашият лорд ще живее още една седмица или малко повече, като с всеки изминат ден ще става все по-слаб и по-слаб.

— А алтернативното лечение, ако има такова? — попита тя, като се опита да запази самообладание.

— Тежко и опасно — отговори откровено турчинът. — Да форсираме треската все повече и повече, с надеждата, че тя ще достигне кулминацията си и след това ще намали силата си, преди да го е убила.

Чериса се насили да диша равномерно и се опита да не позволи на отчаянието да замъгли разсъдъка й.

— Ардсли? Какво мислиш?

— Мисля, че трябва да почакаме — отговори бавно русокосият лорд, а веждите му бяха сключени над очите. — Да активизираме треската е точно обратното на това, което се борим да избегнем. Рискът от прилагането на такова лечение може да бъде много голям. Освен това, при тази висока температура, все едно да го опечем жив, а е и напълно възможно да изпадне в делириум. От сегашния начин на лечение поне се чувства напълно спокоен.

Чериса обмисляше мълчаливо неговите бележки, като се изкушаваше да се съгласи с него, въпреки че имаше голямо доверие в умението на Хаджамин.

— Не може ли да опитаме и двете? — попита накрая тя чакащия ги турчин. — Да продължим с това лечение още една седмица и после… ако не започне да се подобрява състоянието му, тогава да опитаме с по-драстични мерки?

Докторът поклати главата си, а очите му изразяваха съжаление.

— Не. С всеки изминат ден силите му се изчерпват, Чериса. Да изчакам една седмица… това, което съм намислил да направя, сигурно ще го убие, ако го приложа толкова късно.

— Не може ли да изчакаме поне още един-два дена? — умоляваше го тя, страхувайки се да направи такъв избор.

Ако тя се съгласеше с предложението на Хаджамин и Брет умре? Можеше ли да бъде сигурна някога, че той щеше да живее, ако бяха продължили да го лекуват по другия начин? А ако откажеше да променят лечението, как ли щеше да се чувства след седмица или две, ако той се изплъзнеше бавно от нея, както мюсюлманина смяташе, че ще стане.

Хаджамин въздъхна, сви рамене, а очите му бяха пълни с жал заради момичето.

— С всеки изминат ден нашите шансове за успех намаляват, но може би… още един ден няма да има толкова голямо значение.

Чериса погледна съсредоточено в очите му, като прочете там, каквото можеше да отгатне. Още един ден можеше да означава голяма разлика. Мъжът искаше само да я пощади за известно време… може би й даваше един последен ден с мъжа, когото обичаше. Но дори и да знаеше това, тя беше безпомощна да вземе решение. Беше изпълнена със страх и егоизъм. Ако беше писано Брет да умре, то тя искаше той да продължи да живее, колкото се може повече.

— Още един ден, тогава — промълви тя, като не смееше да погледне в очите двамата мъже. — Може би до утре вечер нашият избор ще бъде ясен.

Доктор Хаджамин кимна благосклонно с глава в отговор на нейното решение, а Ардсли стисна ръката й, сякаш искаше да я утеши без думи, и отиде да си легне. Чериса влезе в стаята на Брет. Стомахът й се беше свил болезнено, а главата й щеше да се пръсне от противоречивите, вихрени мисли. Обезкуражена, тя се наведе да погледне Брет, преди да притегли един стол близо до леглото. Луната светеше ярко тази нощ и изпитото му и измъчено лице се виждаше ясно. Устните му бяха полуотворени, като че ли спеше, но неспокойните му движения опровергаваха това състояние. Това не беше истински сън, знаеше тя, а един вид транс, причинен от лекарствата на мохамеданина. „О, Боже, молеше се мълчаливо тя. — Помогни ми да направя този ужасен избор. Помогни ми да знам какво да направя.“

 

 

Тя не можеше да повярва, че е възможно, но заспа отново. Събуди се в сивкавата светлина на настъпващата зора с неприятното чувство, че е наблюдавана. Отвори очите си и с изненада видя, че Брет я гледаше. От ясния му поглед разбра, че той я позна, а това ставаше за пръв път, откакто бяха напуснали къщата на Ардсли в Лондон.

— Брет? — премести се по-близо до него тя и постави ръката си върху неговата, като машинално се пресегна да сложи студена, мокра кърпа върху челото му.

Погледът му се откъсна от нея и обиколи стаята, а една лека бръчка на учудване се появи между черните му вежди.

— Къде съм?

— В една къща в Уиндзор. Не си ли спомняш? Казах ти, че те местим в провинцията, скъпи.

Той въздъхна и кимна бавно с глава, а в погледа му се четеше извинение.

— Съжалявам, скъпа — тихо каза той. — Съжалявам за всичкото това време, което пропилях…

Чериса го погледна смутено, без да разбира думите му.

— Времето, което си загубил? — повтори тя. — Искаш да кажеш — времето на боледуването? Не го смятай за загубено, Брет. Всеки път, когато съм с теб е…

— Не — плъзна се една усмивка по лицето му. — Не е това. Преди аз се противопоставях на любовта си към теб от толкова дълго време — един Господ само знае защо — трябваше да се оженя за теб в Ямайка, когато най-после признах пред себе си, че наистина те обичам. Но бях толкова ненаситен, скъпа. Мислех, че имаме много време. Можех да убедя Чарлз да даде съгласието си за нашия брак и да спечеля всичко… без да загубя нищо. След това престоя ми във Флорида… и после смъртта на Джерард… и тази на Чарлз… Трябваше да се оженя за теб в Уитроз миналото лято, но аз предпочетох да изчакам… подходящото време, тъй като се опасявах, че крал Джеймс може да не даде съгласието си… пък и не бързах много. Чериса, трябваше след всичко преживяно да знам какво искам и как да постъпя, но не го направих. Винаги съм мислел, че пред нас има много време…

Чериса се взираше учудена в зелените му очи, неспособна да разбере всичко, което й казва, а сърцето й бе изпълнено със сладко-горчива радост.

— Искаш да кажеш…, че ти наистина щеше да се ожениш за мен… бил си запланувал да се ожениш за мен? О, Брет! — прошепна тя, а гласът й секна от силна болка и угризение на съвестта. — Защо не си ми го казал досега? Никога не съм си помисляла… Аз нямаше да се омъжа никога, ако…

— Не… не трябва да съжаляваме, принцесо — промълви Брет и повдигна с голямо усилие ръката си, за да хване нейната. — Никога не съм ти казвал… не исках да те разочаровам, ако нещата се объркат… Както и да е. Щях да се оженя за теб това лято и исках Джейми да наследи…

Едно силно ридание се изтръгна от гърдите на Чериса и тя безпомощно опря главата си до челото на Брет, а сълзите й мокреха парещото му лице и падаха върху белите чаршафи. Не беше ли направила същото и тя? Не беше ли пропиляла и тя тяхното време, като искаше да бъде толкова егоистична? Не беше ли достатъчно да има любовта му, да има сина му, та искаше да има и името му? Тя се беше оженила за лорд Реймонд от егоизъм — тя също вярваше, че има време, за да бере плодовете от цялостния си план. Не беше ли също доволна да чака, като предпочиташе едно съвършено бъдеще пред настоящата саможертва? Защо не бе сграбчвала всеки ден, който можеха да изживеят заедно? Защо не го последва, когато той се върна? Той винаги беше чакал, тя също бе изчаквала, а сега нямаше време.

Тя повдигна главата си. Сълзите все още замъгляваха очите й и тя поклати глава, изпитвайки неизразимо страдание. Очите на Брет потърсиха нейните, въпреки че очевидно той се бореше мъчително да се задържи буден.

— Много пари, скъпа… — промълви той, като произнасяше думите тихо и неразбрано. — В завещанието ми… за теб и Джейми… отгледай го…

— Не — изплака тя, като хвана ръката му с двете си ръце и я повдигна, притискайки я до гърдите си. — Не, не ме оставяй, Брет, обещай ми, че няма да ме оставиш…

— Не мога… да обещая — прошепна той, а очите му бяха пълни с тъга. — Всеки ден… става все по-трудно дори да разговарям с теб… да разбирам думите ти, скъпа… съжалявам…

— Брет, стига. Има надежда да се оправиш — извика тя ревностно, като искаше той да не заспива и да я изслуша. — Доктор Хаджамин иска да опита нещо друго, много по-различно — да доведе треската ти до кулминация и така да я пречупи. Но това е опасно, любов моя, и ти можеш да се разболееш ужасно. Той ме попита за разрешението ми, но аз не знам…

— Опитайте — промълви той, а очите му вече се затваряха бавно. — Поне ще знаете тогава… няма нужда да се чака повече…

— Брет! — извика тя, като разбираше, че той вече бе далеч от нея, унесен в тежък сън. — О, Брет, ти не ми даде време да ти кажа, че те обичам! О, по дяволите! — ридаеше тя, като притискаше горещата му, трескава ръка до мократа си от сълзи буза. — Никога няма време, никога нямаме достатъчно…

Накрая риданията й станаха по-малко горчиви, по-малко отчаяни и Чериса постави внимателно ръката му на леглото, като я погали нежно, преди да си тръгне. Брет й беше помогнал да вземе важното решение. Сега тя го искаше с цялото си сърце. Изведнъж тя разбра, че съдбата невинаги е била жестока към тях. Когато бяха искали да рискуват нещо, за да се срещнат. Съдбата винаги е бивала щедра. Съдбата бе отвръщала лицето си от тях, когато те ставаха предпазливи или когато ставаха ненаситни. Когато искаха да спечелят най-скъпите дарове на живота, без да желаят да платят с някаква саможертва в замяна — само тогава техните планове биваха осуетявани. Чериса повдигна главата си с нарастваща решимост и надежда. Преди да заспи, не беше ли молила тя Бога да я ръководи във вземането на това важно решение? И не беше ли й дал отговор с възможно най-недвусмислените знаци? Ако искаше Брет да живее, трябваше да бъде готова да рискува нещо равностойно скъпо, за да спечели. По такъв начин бе устроен светът. Не можеш да получиш нещо, без да платиш за него. Дори любовта не беше безплатно даден, изпратен от небето дар, както тя си беше представяла преди години. За любовта също трябва да се бориш и да рискуваш. Така, тя ще рискува сега. Тя ще изложи на риск агонията на Брет и сигурността на малкото ценни дни, които знаеше, че са му останали, ако следва предпазливия път. Тя ще рискува това в играта за неговия живот. И някак си, каквото и да струваше, тя щеше да спечели.

Тръгна бавно надолу по коридора, като не искаше да безпокои Ардсли или прислугата или да вдига фалшива тревога за състоянието на Брет. Тя се спря до вратата на лекаря, като се колебаеше дали да почука, тъй като не искаше да го буди. За миг тя остана неподвижна, като реши да изчака, но чу слаб шум отвътре и тихо почука. Докторът веднага отговори.

Тя открехна покорно вратата и влезе вътре. Той седеше на земята с кръстосани крака и четеше някаква книга, написана с непозната азбука, на светлината на запаления фенер.

— Страхувах се да не ви събудя — промълви извинително момичето. — Може би трябваше да дойда по-късно.

— Няма защо да се извинявате — въздъхна докторът и се изправи на крака, а на устните му се появи изморена усмивка. — Точно преглеждах тези стари записки и търсех да открия някои указания за лекуването на треската, с която се борим. С какво мога да ви помогна?

— Аз… Аз реших да опитаме с тази нова идея, която предлагате. Мислех, че може да искате да започнете веднага.

— Няма нужда да бързаме — отговори Хаджамин, поглеждайки я с проницателните си очи. — Дадох му една доза билкова отвара преди няколко часа, за да задържа треската. Трябва да изчакаме да отзвучи действието на лекарството и тогава да пристъпим към новото лечение. Но, кажете ми, защо променихте мнението си?

— Ами… Аз разговарях с него за това… и той изглеждаше трескав…

— Той беше буден? И с ясно съзнание?

— Да — сви рамене тя, забелязвайки изненадата на турчина. — Не много дълго, но…

— Какво каза?

Чериса се намръщи смутено и отмести погледа си. Това, което беше казал, беше едно лично нещо и трябваше да остане само между нея и Брет. Тя не искаше да го сподели с никого.

— Моля ви се, скъпа, не ви питам от празно любопитство — усмихна се насърчително мъжа, а черните му очи я гледаха търпеливо. — Това може да ми разкрие много неща за неговото състояние.

— Той… той ми се извини, че пропиляхме времето, което можехме да имаме заедно — неохотно отговори с тих глас момичето. — И каза нещо за завещанието си и спомена за пари, за Джейми и за неговото възпитание и…

Мюсюлманинът се намръщи и рязко се обърна настрана.

— Не разбирам — мислеше гневно на глас той. — Лорд Ардсли ми разказа много неща за лорд Линдси през тези няколко дни. Един независим мъж, каза той, с желязна воля, с упорит, силен характер. Каза ми, че лорд Линдси ви е спасил от водите на Темза, Чериса. При едно такова лошо време, в една толкова студена вода щях да бъда учуден ако чуех, че един здрав човек е извършил такъв труден подвиг. За човек, вече завладян от треската, това би било невъзможно. Той трябва да е използвал волята си, за да принуди тялото си да се подчини на желанието му, което е отвъд разумните граници. А сега… нищо от това не е останало. Той говори за завещания и се прощава с близките си. Защо не се бори с болестта, Чериса? Защо не ни помага да го спасим?

— Не знам — отвърна безпомощно момичето, а очите му помръкнаха от тъга. — Помолих го да не ни напуска, но той не…

— Не трябва да го молите, Чериса, трябва да изисквате това от него. Това лежи извън моите умения и познания. Това лежи в душата му. Вие притежавате ключа за това място — отключете го и потърсете в него, за да откриете искрата, която ще го накара да се бори срещу смъртта. — Убеждавайте го, викайте, плачете, лейте огън и жупел, даже го ударете, ако трябва — направете всичко, само го откъснете от тази летаргия. Излъжете, ако трябва. Използвайте всяко оръжие, което притежавате. Като лекар съм имал много случаи, но ясно си спомням за двама мъже, болни от една и съща болест, и двамата обладани до еднаква степен от нея. Единият още е жив, а другият почина. Кой може да каже защо, коя е причината? Беше ли единият неспособен да понесе болката? Или може би бе по-малко твърд и решителен от другия? С моите познания и с моите лекарства можех да им дам само шанса и толкова. Ако той не желае да се бори, то тогава… — възмутено сви рамене той, а на лицето му бе изписано горчиво безсилие. — Тогава може да започнем да копаем гроба му.

Чериса гледа известно време втренчено мургавия турчин. Силно изненадана от неговия необичаен жар, устните й останаха полуотворени, а сините й очи се изпълниха със страх.

— Но… но аз не знам какво мога да направя — прошепна тя и думите й преминаха в едно мълчаливо стенание.

— Аз също не знам. В, противен случай щях да ви кажа — отговори по-спокойно Хаджамин. — Аз не го обичам — аз не го познавам, както вие го познавате… Какво приповдигаше неговата решимост в миналото? Какво можете да му предложите, за да понесе страданието, което ще последва?

Какво можете да му обещаете като награда, ако той издържи нетърпимите мъки, за да живее?

— Аз… аз… — заекна безпомощно Чериса, а сърцето й биеше силно.

— Помислете за това, мило дете — посъветва я нежно докторът. — Ще трябва да започнем след няколко часа. Скоро след това той може да изпадне в делириум, без да може да чуе гласа ви или да види сълзите ви. А вие, Чериса, не трябва да отстъпвате нито за миг. Не позволявайте неговото страдание да събуди такава жалост в сърцето ви, че да сте готова да го видите, че си отива от вас, само и само да прекратите мъките му. Бъдете жестока, егоистична и взискателна.

Чериса зарови глава в ръцете си, усещайки огромни, мълчаливи сълзи да се стичат между пръстите й, и кимна с разбиране. Доктор Хаджамин беше прав, разбира се. Тя не можеше да стовари цялата отговорност за грижата за Брет върху неговите плещи. Ако някой знаеше ключа към душата на Брет, то това беше тя. Тя трябваше да измисли нещо.

Чериса наблюдаваше с тревога как лекарят мохамеданин и Ардсли се мъчеха да преместят масивното легло на Брет по-близо до пламтящия огън в камината. И двамата бяха плувнали в пот, тъй като в стаята беше горещо и задушно. Хаджамин се обърна да провери големия, чугунен казан, който висеше направо в пламъците и бе пълен с вода, чиито изпарения се вдигаха нагоре и изпълваха с влажна, топла мъгла малката стая. Сега прозорците бяха плътно затворени и дървените капаци спуснати, като отнемаха възможността хладният бриз да нахлува в стаята. Чериса отметна назад къдравите, мокри кичури от челото си и вдигна тежката си, гъста коса нагоре, закрепвайки я с фиби. Промяната в начина на лечение бе драстична, размишляваше безмилостно тя. Само две неща от старото лечение останаха непроменени. Ведрото със студена вода, в което потапяха кърпата и я поставяха на челото на Брет, и чашата с изцеден лимон със захар и вода, която трябваше постоянно да му дава. Ако опитът на доктор Хаджамин бе започнал, то необикновената горещина щеше да активизира треската на Брет, позволявайки му да изхвърли отровата от тялото си чрез изпотяване. Но другата част на лечението бе задължението на Чериса да измисли нещо, което ще накара забележителната сила на волята на лорд Линдси да заработи за тях… но това все още й се изплъзваше.

— За какво е този казан? — наведе се към Чериса лорд Ардсли, като гледаше раздразнително издигащата се пара, която се стелеше като лека мъгла. — Това е най-проклетото лечение, което някога съм виждал.

— Парата — обясни разсеяно Чериса, като гледаше зачервеното лице на Брет и наблюдаваше как докторът трупа юрган след юрган върху неподвижното му тяло — ще помогне на Брет да диша по-леко, когато треската се усили — това ще набави достатъчно влага в дробовете му.

Ардсли кимна с глава и сви недоверчиво рамене.

— Мисля, че докторът знае по-добре — промълви той, гледайки скептично, като все още се взираше разтревожено в измореното лице на Чериса. — И още едно последно нещо… Чериса — каза тихо той и постави ръка върху рамото й, за да привлече вниманието й. — Ако това не даде резултат… мислил съм за това. Мисля, че имаш основание да направиш този опит. Брет никога не е бил човек, който действа предпазливо. Той никога не е правил нещо половинчато в своя живот. Така че това, което се опитвам да ти кажа, е — че независимо дали ще има резултат или не, независимо дали той ще живее или ще умре — мисля, че ти направи верния избор.

Чериса преглътна сълзите, които напираха в очите й и стисна ръката на русокосия лорд с благодарност.

Думите на Ардсли и увереността на Хаджамин не я успокояваха. Ако Брет умреше… то тогава това не е бил най-добрият избор. Поне не от нейна гледна точка.

 

 

Господи, колко горещо беше, мислеше безжалостно тя, като разхлади врата си с намокрената със студена вода кърпа, преди да я постави на челото на Брет. Той вече беше започнал да става неспокоен под купчината завивки, а дишането му бе учестено и тежко, като се задъхваше, поемайки задушния, изпълнен с пара въздух в стаята. Ненадейно Брет измънка нещо неразбрано и неспокойно раздвижи ръцете си, опитвайки се да отметне завивките. Чериса хвана ръцете му и се изненада от факта колко лесно можа да се справи с неговата иначе невероятна сила и изчака, докато той отново се успокои, за да издърпа нагоре — до брадичката му — юрганите. Той веднага започна отново да се съпротивлява, като движеше неуморно главата си върху възглавницата, дърпайки завивките с по-голяма сила. Чериса се бореше, като се мъчеше да го завие, мълвейки нежни, успокоителни думи и в същото време се наведе, за да потопи кърпата в кофата със студена изворна вода, като се надяваше, че студения компрес върху челото му ще го успокои. Когато се изправи тя видя, че Брет бе отворил очите си и примигваше сънливо. Като въздъхна тежко, той се намръщи с раздразнение.

— Толкова е горещо, скъпа — отбеляза кисело той — така дяволски горещо.

Чериса прогони състраданието, което изпълни сърцето й и като го погледна твърдо, отново го зави плътно със завивките.

— Съжалявам, Брет, но така трябва. Не си ли спомняш, че снощи говорихме за смяна на метода на лечението ти и ти даде съгласието си? Моля ти се, Брет, това е последната ни надежда.

Брет намръщи отново челото си и се обърна под юрганите, за да може да обиколи с поглед стаята, като спря очи върху огъня, който пламтеше само на метър от леглото му.

— Помниш ли… когато беше такава скъперница… относно горенето на дървата — промърмори той и я погледна в лицето, като направи опит да й се усмихне.

Чериса се усмихна нежно и като докосна лицето му разбра, че не бяха необходими думи, когато очите им изразяваха това, което сърцата им чувстваха. Но след миг Брет отново извърна глава и започна да я движи неспокойно, преглъщайки и облизвайки пресъхналите си устни, а намръщеното изражение се върна на лицето му.

— Не мога да издържам повече на тази горещина… съжалявам — дишаше тежко той. — Никога не ми е било така дяволски горещо… даже във Флорида… в онова проклето блато… през онова лято…

Чериса се наведе, за да вземе друга мокра кърпа, после повдигна главата му и изтри тила му, като позволи на ледената вода да намокри обилно гъстите къдрици на косата му, а след това прекара мократа кърпа през лицето и врата му. Пресегна се безмълвно за чашата със студената лимонада и я поднесе до устните му.

— Изпий това, любов моя — увещаваше го тя. — То ще ти помогне.

Той я изпи жадно, като едва не се задави от бързане. Чериса постави главата му върху възглавницата и внезапно затаи дъх. Ехото от неговите слова докосна спящите й спомени. Флорида! Мозъкът й работеше трескаво. Когато се върна от там, не й ли каза защо бе направил усилие, за да живее? Заради кого? Заради нея… и Джейми…

— Брет, не ти дадох отговор на въпроса, дали ще се омъжа за теб — започна тя. — Ще го направя сега. Ще се омъжа за теб. Само се помъчи да живееш заради мене. Ще направя всичко, каквото пожелаеш, кълна се. Ще живеем заедно до края на живота си. И Джейми ще бъде с нас. Можеш да го научиш да стреля и да използва шпагата… и да го взимаш на езда със себе си…

Брет се усмихна едва забележимо, а очите му я гледаха тъжно.

— Джейми… е добре при Ардсли… той ще го отгледа и възпита като свой собствен син. А ти… твоят съпруг ще те закриля… той те харесва и е добър към теб… а парите…

Чериса го гледаше безпомощно, виждайки отстъплението в неговите зелени очи. Тя пое дълбоко въздух и се помъчи да успокои лудо биещото си сърце, като реши да рискува в тази отчаяна игра, молейки се това да не се обърне срещу нея.

— А новото бебе, Брет? Какво ще кажеш за него или за нея? Как ще обясня на моя импотентен съпруг?

Брет се втренчи в нея и погледът му бавно се проясни под сключените му вежди.

— Ново дете? — промълви бавно той, а лицето му изразяваше смущение.

Чериса усети как сърцето й подскочи от внезапно обзелата я надежда и бързо сведе поглед, страхувайки се, че чувствата й могат да се изпишат на лицето й. Моля ти се, Господи!

— Да, Брет… онази нощ… в градинския павилион… у лорд Милфорд — прошепна тя и постави ръката си върху рамото му. — Не разбираш ли? — импровизира бързо тя, а сърцето й биеше с надежда и страх. — Ето защо трябваше… да скоча в реката? След като не бях получила вест от теб… и знаех, че ти си женен…

— О, Боже — промълви Брет с изненадващо ясен глас, а очите му потърсиха нейните и в тях се четеше страдание и разкаяние. — О, Чериса, прости ми…

Тя се помъчи да се усмихне плахо и го погледна умолително:

— Ето защо не можех да ти отговоря… и се страхувах да ти кажа, Брет, защото знаех, че това ще провали плановете ти…

— О, по дяволите — изруга той, като движеше неспокойно главата си върху възглавницата, а устните му бяха стиснати и побелели на фона на пламналото му в червенина лице. — Не, скъпа… ти… не трябва… не трябва да се тревожиш. Ще измислим нещо… ще заминем за Франция или ще прекараме зимата в Уитроз…, а може да отплаваме за Ямайка, когато времето се оправи…

Чериса усети как сърцето й хвръкна от радост, как кръвта нахлу в лицето й и главата й се замая. Тя въздъхна с облекчение. Най-после беше накарала Брет да мисли и говори за бъдещето! Тя го беше направила! Беше намерила ключа все пак! Сега Брет щеше да се бори толкова усилено, както тя и доктор Хаджамин, и да победят треската…

— Ще направим всичко, каквото искаш, мили мой — прошепна тя, а гласът й секна, тъй като радостни сълзи започнаха да трептят върху дългите й мигли и да мокрят бузите й. — Но да не говорим повече сега. Ще ти стане още по-горещо, дори ще се почувстваш още по-зле, преди треската да се пречупи и да си отиде окончателно. Сега спи, любов моя. И си пази силите.

Тя се наведе и целуна горещото му чело, като остана неподвижна до него още известно време, а после хвръкна към вратата, за да извика Ардсли и доктора. Трябваше да им каже веднага. Те трябваше да узнаят за тази нова, невероятна надежда. Щяха да бъдат толкова радостни и обнадеждени, колкото беше самата тя!

 

 

Ардсли изрече едно проклятие, когато Брет го удари по рамото, блъскайки го назад към буйно горящия огън, но после упорито се хвърли напред, за да се бори с тъмнокосия лорд, който буйстваше вследствие на треската. Чериса наблюдаваше с тревога тази сцена, като отчаяно се опитваше да отгатне нещо от непроницаемото лице на мюсюлманина. Неспокойствието на Брет постепенно бе нараснало през деня, но това не беше най-силното буйство, което беше виждала. За Брет не представляваше трудност да отблъсне Ардсли, въпреки че силата и теглото му бяха намалели силно. В допълнение, тъй като делириумът, в който беше изпаднал Брет, се бе усилил, то той беснееше и ругаеше на такъв цветущ език, какъвто тя никога преди не бе чувала, даже на борда на кораба, където, както тя си мислеше, беше чувала всичко. Веднъж или дваж, даже светският Ардсли изглеждаше шокиран и хвърляше бърз поглед към момичето, за да види реакцията й, преди да се заеме отново с бълнуващия лорд.

Тя се наведе и вдигна кърпата от пода, където Брет я беше захвърлил, потопи я във ведрото със студена вода и отново я постави внимателно върху горящото му чело. Ненадейно, Брет се изви буйно и блъсна Ардсли, който падна върху нея, повличайки я със себе си. Моментално, почувствал се свободен, бълнуващият лорд отметна завивките и започна да се бори с изморения мюсюлманин, за да се отскубне и от неговата хватка. Чериса извика и се хвърли към него, като се отпусна тежко и притисна лицето му с тялото си, като едновременно с това се мъчеше да издърпа завивките и да го покрие с тях. Без да съзнава, тя започна да крещи на Брет, заповядвайки му да стои мирен и да престане да буйства. Дали я чу или не, но той се отпусна и изпадна в безсъзнание, а Ардсли и Хаджамин останаха неподвижни, като дишаха тежко от изтощение и потта се стичаше по лицата им.

— Господи! — скептично възкликна Ардсли, дишайки тежко. — Откъде идва тази сила? Борил съм се с Брет през целия си живот и никога…

— Силата на треската — отговори изморено Хаджамин, като се опита да се усмихне окуражително към мястото, където стоеше Чериса. — Спомняте ли си, че искахме да го накараме да се бори?

— Ху! — ухили се Ардсли. — Да се бори с треската, а не с нас.

Хаджамин се усмихна, сви рамене и отпи една голяма глътка от студената вода.

— Може би трябва да прави и двете. Неговото буйство ще се усилва с увеличаване на силата на треската му. Трябва да бъдем подготвени за това.

Чериса се отпусна тежко на стола. Бе толкова изморена, че даже не можеше да протегне ръка и да вземе чашата с вода, за която беше помолила, а само седеше и сковано се взираше в лицето на Брет. Независимо дали докторът допускаше или не, но тя знаеше със сигурност, че Брет не можеше да издържи дълго на това. Енергията, която изразходваше в тези борби в съчетание с изтощението на треската, щяха да отслабят твърде много сърцето му. „О, по дяволите, мислеше тя мълчаливо, хайде, Брет! Освободи се от треската, преди…“

Внезапното раздвижване на лорд Линдси прекъсна мислите й и тя инстинктивно скочи на крака, като се наведе и с всичка сила и с цялата тежест на тялото си натисна врата му, като същевременно се отмести, за да направи място на русокосия лорд, който от своя страна го хвана за ръцете и раменете и силно го притисна към постелята. Брет се мяташе наляво и надясно, а Чериса се чудеше на неизчерпаемата му сила.

Внезапно, с едно почти животинско ръмжене, чернокосият лорд се освободи от ръцете на мюсюлманина и се нахвърли ожесточено към главата на своя приятел. Ардсли успя някак си да парира удара и защити лицето си с ръце, но даже този частично отблъснат удар го накара да залитне назад. Чериса обви с ръце врата на Брет и притисна раменете му със свитите си колене, но той едва ли я забеляза, освободи се от завивките и почти стана от леглото. Като промърмори едно проклятие, Ардсли сграбчи дясната ръка на Брет, изви я и го принуди да легне долу. Чериса наблюдаваше безпомощно и с ужас как Брет изръмжа и се извърна отново, но Ардсли се наведе и избягна удара, без да пуска ръката му. После — внезапно, без предупреждение, тялото на Брет потръпна, отпусна се и тежко се сгромоляса върху леглото. Доктор Хаджамин се спусна към него, а на лицето му бе изписана тревога. Той отметна завивките и допря ухо до гърдите на пациента си, за да преслуша сърцето му. Чериса стоеше изтръпнала от страх, усещайки само студената хватка на ужаса да кара сърцето й да спира, а очите й се взираха отчаяно в мрачното лице на турския лекар и всичко това като че ли продължи цяла вечност. Най-после Хаджамин въздъхна с облекчение, повдигна главата си и кимна бавно към поразеното момиче, преди да издърпа завивките обратно до брадичката на Брет.

Въздухът експлодира в дробовете на Чериса и тя затвори очи за миг, усещайки как сърцето й започва отново да бие.

— Благодаря ти, Боже! — промълви тя, без да разбира, че говори на глас.

Доктор Хаджамин се усмихна на пребледнялото момиче и след като погледна и към лорд Ардсли, каза:

— Да, благодари на Бога и на Аллаха, Чериса, и се моли за следващия пристъп.

За миг изплашеното момиче погледна в черните му очи, след това сведе поглед към лицето на Брет, докато двамата мъже се оттеглиха от леглото. Не беше необходимо да види отпуснатите рамене на Ардсли, за да разбере какво му казваше доктора. Тяхната игра все още не беше платена. Съчетанието от силната треска и свирепата борба идваше твърде много за отслабналото сърце на Брет. Засега, по време на последната атака на треската, той беше успял да оживее. Но следващия път…

Тя гледаше мълчаливо неговите обични черти, неговото широко чело, гъстите абаносови мигли, бледите му устни… Тя се наведе и нежно го целуна по пламналата буза. Брет се намръщи и отдръпна главата си от нея и тя на свой ред се дръпна бързо назад, страхувайки се да не изпадне отново в делириум. Внезапно, тя замръзна на мястото си, а сините й очи се разшириха, вглеждайки се внимателно в шията на Брет. Тя не смееше да мигне с очи, страхувайки се малките капчици пот върху кожата на шията му да не са само една илюзия, която можеше да се разруши, ако отклонеше погледа си за миг от там. Накрая, с треперещи пръсти, тя се пресегна, докосна го и потръпна, усещайки топлата влага под ръката си. Не смееше да повярва и като се въздържаше да се надява прекалено много, тя отмести ръката си. Тази малка водна капчица можеше да бъде и от мократа кърпа или дори от потта на дланта й. Затаила дъх, тя сведе поглед и разгледа по-внимателно шията на Брет, като премести нежно главата му. Златните пламъци на огъня в камината осветиха отново проблясващите капчици пот, които оросяваха шията му. Сърцето й подскочи от радост! Точно, когато тя беше започнала да мисли, че ще го загуби…

— Ардсли! Доктор Хаджамин! — извика ги тихо тя, без да откъсва поглед от спокойното лице на Брет. — Вижте!

Ардсли се наведе над Брет и на лицето му се появи едно изражение, което я увери, че това, което беше видяла, не бе илюзия. Мургавият турчин го погледна, измърмори нещо на своя език и хвана китката на Брет, за да провери пулса му, като се намръщи и им направи знак да пазят тишина. След няколко минути той се усмихна и постави ръката на Брет върху ленените чаршафи. Там, при свивката на лакътя му беше доказателството, че треската беше сломена. Даже докато Чериса гледаше, малките капчици станаха по-големи, сляха се и се изтърколиха бавно надолу по ръката му и паднаха на чаршафите. Върху лицето на Хаджамин се появи една бледа усмивка на удовлетворение и той взе чашата си със студена вода, тъй като мюсюлманите не пиеха алкохол, вдигна я високо и каза нещо на своя чужд език.

Не беше нужно на Чериса да знае езика, за да разбере, че той вдигаше тост и едва тогава тя наистина позволи на сърцето си да се изпълни с радост. Ардсли се усмихна и й подаде своята чаша с ром, разреден с вода, за да може да отговори на тоста на доктора. Известно време тримата просто стояха и се гледаха един друг със светнали лица, благодарни и учудени, че победата наистина бе настъпила. Накрая Ардсли се прозя, отиде до прозореца, открехна капака и видя, че слънчевата светлина бе започнала да избледнява, тъй като залезът бе предстоящ.

— Знам, че не се счита за много светско да се оттеглям толкова рано, но смятам да направя точно това. Мисля, че не ми се събират и три часа здрав сън през всичките тези дни. Какво ще кажете, добри ми докторе? Мога ли да се отдам на сладък сън или ще трябва да изпълнявам ролята на милосърдна сестра още някой и друг час?

Докторът се усмихна и поклати глава.

— Вървете да спите, лорд Ардсли. Възнамерявам да направя същото и аз след малко. Но преди това ми помогнете да преместя леглото на приятеля Ви на няколко крачки по-далеч от огъня. Много е важно сега температурата в стаята да не спадне много рязко, тъй като рискуваме да го простудим. Но мисля, че той ще спи по-спокойно, ако в стаята не е толкова горещо.

Чериса изчака търпеливо, докато мъжете преместят леглото на болния, като все още се усмихваше, тъй като чувстваше огромно облекчение. Накрая мъжете си тръгнаха, като Хаджамин се спря за миг до вратата, за да й даде някои инструкции.

— Гледайте той да не се отвие, Чериса. След един час можете да махнете единия юрган. Все още поставяйте студени компреси на челото му, тъй като те ще го облекчат. Ще наредя да донесат бульон — ако той се събуди, дайте му, колкото можете. Ще му приготвя една доза приспивателно за тази нощ. То ще го успокои и вие също ще можете да си починете.

Чериса кимна с глава, а очите й грееха от благодарност към доктора. След като той излезе от стаята, тя се обърна моментално към Брет и намокри измъченото му, но все още красиво лице, като го погали, искайки по този начин да засвидетелства любовта си към него. Потта се стичаше по челото му и мокреше черните му къдрици и те бяха прилепнали към главата му. Но очевидно той се чувстваше по-добре, тъй като не се въртеше неспокойно в леглото, а и дишането му не бе така тежко и мъчително. И когато накрая изморените й клепачи натежаха и искаха да се затворят, тя притегли тясното походно легло до кревата на Брет и си легна, като не откъсваше очи от него, докато накрая и тя заспа. Утре зората щеше да е ясна и прекрасна, изпълнена с радост, мислеше сънливо тя, преди да потъне в лоното на съня. Утре нейният любим ще бъде вън от опасност, на път за пълно изцеление.

 

 

Слънчевите лъчи, които вече падаха косо, известиха, че вече е късно сутринта, когато Чериса отвори очите си, протегна се и се почувства за пръв път от много дни насам напълно отпочинала. Тя погледна към Брет, който още спеше. Едната му ръка лежеше небрежно върху завивките, а другата бе отметната нагоре, над черната му, разрешена коса. Момичето стана и на пръсти отиде до легена, за да се измие, приглади с ръка намачканите поли на роклята си, тъй като беше спала облечена, после взе четката си за зъби, чиято дръжка бе инкрустирана със седеф, потопи я в глинената кана, а след това в специалния прах за зъби. После взе четката за коса на Брет и среса дългата си заплетена кестенява коса, събра я бързо на кок върху главата си и я закрепи с фиби. Едно нещо бе запланувала да свърши през деня и то беше да се изкъпе. Тъй като спеше с дрехите си, а и постоянната горещина в малката стая я караха да се чувства като мръсен парцал.

Доктор Хаджамин отвори вратата с рамото си, тъй като ръцете му бяха заети с подноса, който държеше и от който се издигаше пара от горещата храна. Когато тя се обърна, забеляза, че мюсюлманина махна още една от тежките завивки на Брет, като вече му остави само една-единствена. Чериса отиде до масата, където стоеше подноса с храната и изчака докато докторът свърши с пациента си, за да му благодари за неговото внимание, и отхапа лакомо от единия край на сладката кифла покрита с глазура. Хаджамин се усмихна като я видя, а черните му очи я гледаха весело.

— Чудесна болногледачка! — каза той. — Краде от закуската на пациента си.

Чериса бързо остави кифлата, изчерви се виновно и се почувства глупаво. Не й беше минало през ума, че закуската беше предназначена за Брет! Обикновено след боледуване се даваше говежди бульон или вино, разредено с вода!

— Съжалявам — усмихна се извинително тя. — Никога не си представях… Може ли той да яде вече такава храна? Аз си помислих…

— Не мога да му препоръчам парче недопечено говеждо и суфле с месо от Йоркшир все още, но тази храна тук той може да яде съвсем спокойно — усмихна се мюсюлманинът, като показа ослепително белите си, равни зъби под гъстите си мустаци. — Ако сте гладна, ще помоля Дора да донесе един поднос и за вас. Но мисля, че приятелят Ви, Лорд Ардсли, подбира лакомства за закуската Ви.

Чериса чу шум зад гърба си, обърна се бързо и лицето й светна, като видя, че Брет й се усмихва.

— Добре, че се събудихте, лорд Линдси — засмя се Хаджамин, — защото вашата болногледачка щеше да се справи бързо със закуската ви. Все пак останаха един-два залъка.

— Мили Боже! Колко съм гладен — кимна с глава той, надигна се и седна в леглото. После погледна смуглото лице на мюсюлманина и видът му стана сериозен. — Разбирам, че вие сте човекът, на когото трябва да благодаря за спасяването на живота ми.

Хаджамин се усмихна и сви рамене.

— Едва ли. Животът ви бе в ръцете на Аллах. Аз само ви дадох шанс да останете жив.

— Добре, каквото и да казвате, имам чувството, че решението на Аллах относно живота ми можеше да бъде различно без вашето лечение — протестира Брет. — Още веднъж ви благодаря.

— Трябва да благодариш също и на мен — изгърмя гласът на лорд Ардсли от вратата и той влезе в стаята, като балансираше с два тежки, отрупани с храна подноса. — Челюстта ме боли адски тази сутрин от удара, който ми нанесе юмрукът ти, Линдси. Проклет да съм, ако отново се боря с теб, когато изпаднеш в делириум — усмихна се Ардсли и се зае със закуската си.

Брет повдигна въпросително веждите си и погледна усмихнатия доктор.

— Сериозно, кога мога да стана?

— Зависи от това как се чувствате.

— Ами снощи се чувствах така, сякаш дузина карети бяха минали отгоре ми или като че ли се бях премятал през глава надолу по мраморните стълби на катедралата „Свети Павел“. Но днес… — сви рамене Брет и стисна мускулите на ръката си — мисля, че съм добре.

— Брет, не насилвай нещата — намръщи се разтревожена Чериса.

Единствено тя знаеше колко много Брет мразеше слабостта и се насилваше да покаже силата си извън разумните граници.

— Момичето е право, лорд Линдси. Вашето усещане за сила ви заблуждава. Докато силата ви ще се възвърне бързо, то с издръжливостта ви няма да е така. За днес поне ви предлагам да пазите леглото. Може би утре, ако искате, можете да се облечете и даже да се разходите за малко в градината, ако разбира се, времето е слънчево и тихо.

— И кога ще си възвърна моята… нормална активност? — попита Брет и като се усмихна посочи с глава към Чериса, а в очите му проблесна познатото пламъче.

Чериса се изчерви и сведе бързо очи към подноса, като почувства пулсиращата топлина в слабините си.

Черните очи на Хаджамин искряха весело и той погледна косо към смутеното момиче, а после отвърна на пациента си с широка усмивка.

— Не знам какво разбирате под нормална активност, милорд, но ви предлагам да почакате поне една седмица преди да се заловите с… ех… напрегнатото упражнение.

— Тогава по-добре сменете болногледачката — ухили се Ардсли. — Повярвайте ми като ви казвам, че с тези двамата никога не знаеш…

— Извинете, лорд Ардсли — Мери, прислужничката, престъпваше притеснено от крак на крак до отворената врата, като кършеше нервно ръце и хвърляше тревожни погледи през рамото си към гостната стая.

— Да, Мери — намръщи се русокосият лорд и се изправи бързо на краката си. — Какво има?

— Ами… лорд Реймонд, сър, пита за своята съпруга, лейди Реймонд — заекна тя и погледна страхливо към Чериса. — Не знаех какво да му кажа. Не знам дали искате той да разбере, че тя е тук или не, и се престорих, че…

Лорд Ардсли се обърна към Чериса:

— Какво си му казала, Чериса? — прекъсна той нетърпеливо прислужничката и тръгна към вратата.

Чериса се изправи бързо, като се опитваше да накара разума си да заработи при едно такова неочаквано стечение на обстоятелствата.

— Ами… аз…? — заекна тя, а очите й бяха станали огромни от изненадата. — Аз не му казах нищо… Само влязох вкъщи и взех малко дрехи и казах на Лина, че отивам у вас да лекувам един твой болен приятел…

— Боже мой, жено! — възкликна Ардсли. — Искаш да кажеш, че той няма представа къде си била през цялото това време? Той сигурно е преобърнал града, за да те търси…

— Знам, но просто бях забравила напълно за него — обясни със слаб глас Чериса, като погледна умолително към намръщеното лице на Брет. — Моля ти се, Брет…

— Ще му кажем, че аз съм му изпратил бележка и ще се правим, че момчето, което е трябвало да му я занесе, просто не му я е предало. А можем да кажем, че те няма тук…

— Не — прекъсна го строго Брет, а гласът му беше твърд и неумолим. — Защо трябва да отлагаме очната ставка, която трябва да се състои рано или късно? Иди и говори с него, Чериса. Ще дойда веднага щом се облека.

— Остани в леглото, Линдси. Аз ще отида с нея — нареди Ардсли със същата неумолимост. — По-добър съм от теб във всяването на спокойствие.

Без да даде възможност на приятеля си да възрази, той сграбчи ръката на Чериса и двамата бързо излязоха от стаята. Навън, в коридора, той пошушна на ухото й:

— Подкрепяй ме и се съгласявай с мен, каквото и да кажа, скъпа. Бъди спокойна, ние ще успеем да успокоим стария, обиден джентълмен.

Чериса кимна с глава и притаи дъх. Сърцето й биеше силно, а дланите й се бяха изпотили от напрежение. Тя спря безпомощно и се вгледа във възрастния си съпруг, който крачеше нервно в малката гостна.

— Чериса! — възкликна изненадан лорд Реймонд — Къде, по дяволите, беше?

Чериса отвори уста, но не можа да произнесе нито дума. Тя погледна с благодарност към лорд Ардсли, който пристъпи напред и като се поклони любезно, отговори вместо нея.

— Моля да ме извините, милорд — извини се спокойно той, — но имах голяма нужда от помощта на съпругата ви. Един мой приятел беше повален от треска и…

— Ходих във вас, лорд Ардсли — прекъсна го Едуард. — Изглежда никой нямаше и най-малката представа къде сте отишли всички. Не можахте ли да ме известите поне за вашите планове?

— Но аз го направих — направи се на изненадан Ардсли, като се обърна невинно към Чериса за нейната поддръжка. — Изпратих бележка до вас, в която ви известявах за нашето заминаване — една написана, макар и на бързо, но…

— Не съм получавал никаква бележка.

Ардсли остана мълчалив за миг като сви устни, възмутен от неучтивостта на мъжа. После сви пренебрежително раменете си.

— Съжалявам, милорд, но ние нямаме вина за това. Както казах, моя приятел беше тежко болен и всяка минута беше ценна…

— И от кога моята съпруга стана толкова известен доктор, че нейната помощ Ви беше толкова необходима? — сарказмът на лорд Реймонд беше очевиден, а погледът му беше студен и гневен, когато погледна към Чериса, без да повярва на думите на Ардсли.

Чериса потрепери несъзнателно, учудена от неговото държание.

— Вашата съпруга прекара няколко месеца в тропиците, лорд Реймонд. Сигурно знаете колко е разпространена треската там.

Чериса постави предупредително ръка върху ръката на русокосия лорд, усещайки как гневните нотки се промъкваха в неговия плътен глас. Една сцена сега само щеше да влоши нещата. Преобразуването на съпруга й от внимателен и нежен човек в другата крайност, бе достатъчно заплашително, знаеше тя. Чериса не искаше да действа повече на струните на лошото му настроение.

— Мога ли да поговоря насаме със съпругата си, лорд Ардсли? — молбата на Едуард прозвуча като заповед и Чериса се втренчи учудена в него, като едва можа да кимне с глава в отговор на въпросителния поглед на лорд Ардсли.

— Няма нищо, Джеймс — каза тихо тя, макар че ръцете й трепереха. — Остави ни за малко сами.

С явна неохота Ардсли се поклони и излезе, задоволявайки се само да хвърли един предупредителен поглед към гневния възрастен мъж. Едва вратата бе затворена зад него и Едуард пристъпи напред, а очите му святкаха гневно, когато погледна в пребледнялото лице на съпругата си.

— Как посмя да постъпиш толкова безразсъдно, Чериса? — изсъска той и пристъпи заплашително към нея. — Не ти ли мина през ума поне за миг, че…

— Ардсли ти каза, че ти изпратихме бележка. — Защити се тя неубедително, като отстъпи боязливо назад, все още неспособна да срещне погледа му, заради лъжата си.

— По дяволите бележката! Ако бях я получил, само щях да дойда тук по-рано! — отговори грубо той, а устните му се извиха по един неприятен начин. — Никога ли не помисли за последствията от това, че отиде в провинцията сама, без да те придружава някоя жена, сама, в компанията на мъже и слуги? Ти носиш моето име, жено, и за Бога, ще внимаваш да не го опозориш с едно такова лекомислено държание!

Чериса вдигна главата си, а очите й блестяха предизвикателно.

— Лекомислено? Смяташ, че е лекомислено да помогнеш на един човек, който умира от треска? Няма ли случай, където доброто име може да се използва по-достойно, отколкото с поклони и празни дворцови маниери? Наистина ли ме критикуваш, че съм се опитала да помогна на един човек…

— Първо и преди всичко ти си моя съпруга! — озъби се той. — Ще се държиш, както прилича на съпруга на един граф, жено!

— Държанието ти не беше така арогантно, когато ме срещна на минералните бани в Личестър, Едуард — припомни му непокорно тя. — Ти говори малко тогава за това как трябва да се държа! Каква ли репутация щеше да има името ти, ако не бях ти предложила да се ожениш за мен и да платя дълговете ти?

— Всичко това принадлежи на миналото, Чериса — изсъска той. — Говоря за настоящето. Имам роднини в Йоркшир, мила моя. Може би няколко години прекарани там, ще променят мнението ти!

— Ти си луд! — възкликна тя. — Какво те кара да мислиш, че аз ще отида в Йоркшир, ако не желая да го направя?

Лорд Реймонд си пое дълбоко дъх и се усмихна бавно, но в усмивката му липсваше веселост. Очите му бяха студени и безмилостни като парче лед.

— Забравяш, мило дете, че аз не искам съгласието ти. По закон, като моя съпруга, ти си длъжна да отидеш там, където аз ти наредя. Беше достатъчно любезна да платиш дълговете ми и достатъчно умна да отвориш малък магазин за дамска мода, който ни носи добър доход, но ако продължаваш да ме ядосваш, жено, ще ти предам един-два урока по прилично държание при първа възможност.

Дъхът на Чериса секна и тя погледна учудено възрастния мъж, напълно поразена от невероятната промяна на отношението му към нея.

— Но, Едуард, ти знаеш също толкова добре, колкото и аз, че нашият брак е само едно споразумение — възрази тя, като се мъчеше да разбере този нов, съвсем неприятен аспект от характера на съпруга си. — Защо ти…

— Ти носиш моето име, Чериса, както ти казах преди малко. Нямам намерение да ти позволя да го посрамваш — отговори хладно той и се усмихна самодоволно. — Беше представена във висшето общество като моя съпруга и поради тази причина аз ще определям поведението ти.

Постепенно Чериса започна да разбира защо той се държеше по този начин.

— Виждам, Едуард. Ти се радваш като мислиш, че всички вярват, че аз съм наистина твоя покорна съпруга, нали? Това подхранва твоето проклето его! Разбира се, ти не искаш никой да подозира истината — това ще те направи отново „никой“, нали?

Лорд Реймонд я гледаше хладно. После повдигна едното си рамо, а на тънките му устни все още личеше слаба усмивка.

— Ти искаше да ме използваш за свои собствени цели, нали, миличка моя, пък каквито и да бяха те.

Чериса почувства как кръвта й се дръпна от лицето.

— И сега, Едуард? — попита хладно тя, като все още се насилваше да държи брадичката си високо вирната, макар че устните й трепереха, докато говореше.

— Ще се държиш според моите наставления, Чериса. В противен случай ще отидеш на дълга почивка в провинцията при моите братовчеди на север. Дотогава, докато ти носиш моето име, ще играеш ролята на любяща съпруга! Разбра ли?

Чериса гледаше безпомощно суровото лице на съпруга си, неспособна да измисли каквото и да е опровержение. Това, което той каза, бе истина. Когато се омъжи за него, тя му даде пълна власт над себе си. Като не се усъмни нито за миг, че кроткият, любезен Едуард Реймонд някога щеше да предяви претенции да използва властта си над нея. Ако тя откажеше да се подчини на неговото искане, гой наистина можеше да я изпрати на север и да я държи като затворничка в Йорк — далече от Джейми, далече от Брет.

— Ти си моя съпруга, Чериса — продължи с усмивка лорд Реймонд, усещайки своето превъзходство. — Това, съпруго моя, е първият ти урок от тази част на играта.

— Тя може много лесно да остане вдовица, лорд Реймонд!

Чериса се обърна и остана с отворена уста като видя Брет, застанал до вратата, облечен в панталони и широка, ленена риза, подпрял рамото си на рамката на вратата с една измамно небрежна стойка, въпреки че очите му бяха потъмнели и хвърляха опасни искри.

— Брет, не трябва да ставаш от леглото — възнегодува тя, като тръгна бързо към него, почти забравила Едуард, загрижена единствено за чернокосия лорд.

— Лорд Линдси, мисля — каза бавно Едуард и присви ядно очите си.

Брет се усмихна, но очите му все още гледаха по-възрастния мъж с мълчаливо предупреждение.

— Мислите правилно — кимна с глава той.

— Мога ли да ви попитам с какво право се месите в частния разговор между един мъж и съпругата му? — Едуард попита с леден тон, сигурен в своята сила.

— С най-старото от всички права — отвърна с лекота Брет, а усмивката все още играеше на устните му. — Чериса носи моето дете.

Чериса изпъшка и отвори широко очи. Тя стоеше слисана, невярваща, че Брет бе могъл да съобщи това, което чуха ушите й! Лицето на лорд Реймонд изразяваше същия първоначален шок, а след това то бавно промени цвета си и почервеня от гняв. С неодобрително проклятие той се обърна бързо към момичето, като замахна с ръка и я удари през лицето, поваляйки я на колене в краката на Брет.

— Ти, мръснице! — изсъска той и престъпи напред, за да я удари отново.

След миг Брет скочи бързо с грациозността на пантера и сграбчи протегнатата ръка на мъжа в желязна хватка.

— Докосни я още веднъж и ще си умрял! — каза тихо той, а по очите му личеше, че казва истината.

Чериса извика силно, изправи се на краката си и ужасена се притисна до гърдите на Брет. Той бе все още прекалено много изтощен от треската, за да се насилва да се бие. Даже легендарното му умение да борави с шпагата нямаше да му е от полза, ако той падне от изтощение.

Лорд Реймонд местеше бавно погледа си от единия върху другия й накрая кимна с глава.

— Трябваше да се сетя, когато ви срещнах у лорд Милфорд, милорд. Момчето, Джейми, е ваше също?

— Точно така.

— И вие сте планирали момичето да се омъжи за мен, за да дам име на вашите копелета? — повдигна подигравателно посивялата си вежда Едуард, но присвитите му очи гледаха злобно.

— Не. Това не е вярно. Бях принуден да замина за Франция за малко — сви рамене Брет. — Ако бях тук, тя нямаше да се омъжи. Но… — намръщи се Брет като се колебаеше. — Никога не съм мислил да ви мамя, лорд Реймонд. А и Чериса не ви е излъгала също. Тя не беше бременна, когато се омъжи за вас. Това стана, когато се върнах от Франция… това не беше по нейна вина.

— Виновна или не, аз не възнамерявам да дам името си на вашето дете! — в тихия глас на лорд Реймонд прозираше заплаха и той наклони глава, поглеждайки намръщено към Чериса. — Развратна мръсница! Ще намериш начин да махнеш това незаконно семе. Ще направиш това или ще заминеш да износиш и родиш копелето в Йоркшир и ще останеш там до края на дните си.

Инстинктивно, Чериса извика, отказвайки да приеме думите му и едновременно с това почувства ръката на Брет да я обгръща плътно. Тя погледна нагоре и видя смарагдовите му очи да горят от безразсъден гняв, а стиснатите му устни бяха побелели.

— Лорд Реймонд, съществува друго решение. Знам, че бракът ви не е бил консумиран. Нека да се анулира. Нямам намерение да опозоря името ви, като ви карам да признаете дете, което не е ваше. Освободете Чериса от брачната клетва. Аз ще се оженя за нея и ще призная детето за мой законен син.

Чериса притаи дъх, надявайки се, че Едуард ще се съгласи.

— Моля те, Едуард — умоляваше го тя, а очите й търсиха да срещнат неговите. — Винаги си бил толкова мил към мен, толкова добър… моля ти се…

В стаята настъпи абсолютна тишина за известно време. После, като се разсмя високо, лорд Реймонд разби напълно надеждите й.

— Има само една-единствена грешка в плана ви, лорд Линдси — каза подигравателно той — Една много семпла грешка. Нямам желание целият двор да се присмива зад гърба ми. И двамата знаем, че те ще направят сметка кога Чериса е забременяла, след като се роди детето. И ще разберат, че това е станало, когато момичето е било все още омъжено за мен. Целият свят ще види, че съм рогоносец, докато вие двамата… вие ще извлечете само изгода от сделката.

— Не съвсем — отговори Брет, на който търпението се беше вече почти изчерпало. — Част от сделката визираше с моите пари да бъдат платени дълговете ви, милорд. Ако не бяха моите три хиляди лири, сега щяхте да гниете в Нюгейт — макар че в онази дяволска дупка едва ли щяхте да сте жив досега. Как ли тогава вашето почтено име щеше да понесе този срам, лорд Реймонд?

Съпругът на Чериса само се усмихна и сви рамене, обърна се и тръгна към вратата.

— Това наистина бе един много поучителен разговор, лорд Линдси, но се страхувам, че трябва да свършваме вече. Възнамерявам да стигна до Лондон, преди да се е мръкнало, така че ние наистина трябва да тръгваме. Хайде, лейди Реймонд!

Чериса се дръпна назад, клатейки умолително главата си, а по бузите й потекоха тежки сълзи.

— Не, Едуард, моля те… опитай се да разбереш… Аз обичам Брет! Обичам го от години. Защо трябва да бъдеш такъв егоист точно сега, когато винаги си толкова мил с мен?

Възрастният лорд се обърна бавно, но в ясните му сребристи очи нямаше милост.

— Много е просто, мила моя. Преди този мъж да се завърне от Франция, ти бе образец на съпруга — очарователна, с пристойно държание, покоряваща се винаги на моите желания. Колкото до свободата, която ти бях обещал да имаш, преди да се оженим, е… достатъчно е да се каже, че аз не знаех тогава каква радост ще е за мен една красива млада жена да ме държи под ръка на светските събирания. Сега, след като започнах да оценявам твоя чар, съвсем естествено е да не искам да се разделя с теб. Хайде! Стига! Ще изживееш тази глупава любовна история с времето. Лорд Линдси ще си намери друга метреса, която ще му доставя удоволствие и ще те забрави напълно. Междувременно ти и аз ще имаме много прекрасни години, които ще прекараме заедно.

Едуард хвана отпуснатата й ръка и я дръпна, за да го последва. Момичето хвърли последен, безпомощен поглед към Брет и видя, че лицето му беше станало бледо, а в очите му се четеше умора. Тя протегна ръката си и докосна нежно бузата му, като искаше да му каже да отива и да си ляга, защото имаше нужда да почива, докато силите му се възстановят, а със съпруга й нямаше нужда да се спори повече.

Очите на Брет блестяха от раздразнение и безпомощен гняв, когато погледът му се спря върху усмихнатото лице на лорд Реймонд. Той протегна ръката си и хвана рамото на стария лорд, за да привлече вниманието му.

— Недейте да грешите в едно нещо, лорд Реймонд. Можете да имате законни права над Чериса сега, макар че невинаги сте ги имал, но нямате никакви права над детето, което тя носи. Това дете е мое. Ако вдигнете ръка срещу неговата майка или им причините нещо лошо, то тогава, кълна се в Бога, че ще ви видя да лежите мъртъв в гроба! Ясен ли съм?

Лицето на лорд Реймонд пребледня и за миг усмивката застина на устните му, после кимна с глава и се отправи към вратата, дърпайки Чериса след себе си. Само за малко той се поколеба в благоразумието на избора си. Ако приемеше това, което предлагаше лорд Линдси, то той без съмнение щеше да бъде щедро възнаграден — би имал солиден доход до края на дните си. А когато се разбере за детето, което Чериса носи, то това също би бил един удар. За щастие, той можеше да я заведе далече в северната част на кралството за година, дори и за повече, като по този начин щеше да избегне предизвикването на сензация. И още, всичко това си струваше труда. Струваше си да изгуби щедрия доход. Дори и това, че нямаше да бъде една година с момичето, нямаше значение в сравнение с това — да види този красив, млад лорд да тлее в безпомощен гняв. Да го види да пълзи, да се унизява, само за да му угоди на него, на Едуард Реймонд! Само защото той притежаваше нещо, което нито въображаемата фамилия на този лорд, нито неговата външност, нито парите му или даже и шпагата му можеха да му дадат. Докато беше жив, той щеше да има удоволствието да знае, че един от най-известните мъже в кралството лежи под тока на ботуша му. Само трябваше да посегне към момичето или бебето, което то носеше, и щеше да види Бретигейн, лорд Линдси да бърза, за да изпълни заповедите му. Внезапно, като подаде ръка на Чериса, за да се качи в чакащата пред къщата карета, той отметна главата си назад и се разсмя високо. Седнало в каретата, момичето го погледна изплашено, долавяйки нотки на истеричност в неговата веселост. То потрепери и се сви в ъгъла върху кадифената седалка. „Почивай и събирай сили, любов моя“, молеше се тя мълчаливо, устремила сините си очи, за да улови последното очертание от силуета на чернокосия лорд, който бе застанал до тесния прозорец на къщата. „Каквото и да измисли Едуард, ти ще го предугадиш и ще изпревариш действията му. Само побързай, любов моя, мой миличък Брет, защото времето лети, а ние трябва все още да живеем разделени.“