Джесика Сен Клер
Чериса (5)

Глава 5

В този късен следобед, гората бе притихнала, изпълнена със сенки и слънчеви петна. Лорд Линдси беше обещал да убие млад, фазан за вечеря. Чериса и лорд Ардсли седяха до потока, който бълбукаше до краката им.

— Искам, това да е поток на желанията — каза замислено тя и хвърли едно гладко, бяло камъче в центъра на потока.

Ардсли се усмихна, а очите му я гледаха закачливо.

— И какво би си пожелала, ако беше, скъпа?

Чериса затвори очи, повдигайки замечтано лицето си нагоре към топлото априлско слънце.

— Бих си пожелала, лорд Линдси да се ожени за мен.

— Ардсли отвори широко очите си от учудване и се вгледа в момичето. След това отметна русокосата си глава назад и се разсмя гръмко, като бършеше сълзите от очите си с опакото на ръката си. Чериса вдигна уголемените си очи, поглеждайки втренчено развеселеното му лице и изпита ужасно унижение. Като че ли сърцето й застина и спря да бие. Тя скочи на крака и хукна навътре в гората, заслепена от бликналите сълзи, тичайки, без да спира, докато се спъна в един повален клон и падна на земята. Прекалено нещастна, за да може да се помръдне, тя лежеше там, на влажната, покрита с листа земя, ридаеща отчаяно.

Ардсли се втурна след нея, изгубвайки я от погледа си за миг в гъстата гора. Сега, той стоеше и се вглеждаше надолу към нея, а на лицето му бе изписано едно виновно изражение. Той коленичи до нея, докосвайки раменете й, като искаше да й се извини.

— Исусе Христе, скъпа, съжалявам. Не трябваше да се смея… но не мислех, че говориш сериозно. Моля ти се, не плачи.

Чериса продължаваше да лежи на земята и да плаче така, като че ли сърцето й щеше да се пръсне, Ардсли погали несръчно нейната дълга, копринена коса, мъчейки се да измисли какво да каже. Най-после, момичето се надигна и седна като подсмърчаше, а лицето й бе изцапано от горската пръст.

— Защо не трябва да бъда сериозна? — попита тя с укор, хълцайки тихо от дългия плач.

Ардсли се намръщи, като съжаляваше наивността на момичето, нежелаещ да говори за бъдещето й, за да не я нарани.

— Боже, Чериса! Ти знаеш, че Брет не може да се ожени за теб.

Чериса се втренчи в него, усещайки сковаващ страх да стяга стомаха й.

— Той вече е женен?

Русокосият лорд поклати отрицателно главата си, не забелязвайки облекчението, което изпълни сините й очи.

— Не, не е това, принцесо, но… По дяволите, дете, той е лорд Линдси… един барон с място в парламента и произхожда от род, който има вековна история… той не може да се ожени за някакво селско момиче, независимо дали той иска или не. Когато накрая реши да се ожени, то това ще бъде за момиче със същия произход като неговия — със семейство, пари, титла и… Той не ти е обещавал да се жени за теб, нали?

Внезапен гняв проблесна в сините очи на русокосия лорд и Чериса бързо поклати глава, гледайки обезсърчено надолу към ръцете си. Тя беше голяма глупачка, че си позволи да мисли за такива глупости. Разбира се, лорд Ардсли беше прав. Как можеше един лорд да се влюби в нея? А още по-малко да се ожени за нея? Ненадейно, унижение и безнадеждност сграбчиха душата й и тя се хвърли на гърдите на Ардсли ридаейки отново.

— О, но аз го обичам толкова много! Мислех, че само ако мога да го накарам да ме обича малко повече…

Русокосият мъж държеше момичето в ръцете си безпомощно. Неочаквано, за пръв път в живота си, той изпита ревност към своя приятел Брет Линдси. „Любов“ беше една често използвана дума в дворцовите среди, но почти никога не се влагаха истински чувства в нея. Тази себеотрицателност и дълбока преданост на една душа към друга… Ардсли се почувства внезапно изморен, стар и ужасно глупав. Той беше видял сиянието, което се появяваше на лицето на момичето, когато то погледнеше към Линдси. Как можеше да бъде толкова сляп, да не разпознае в това любовта? Само, защото той никога не я беше срещал преди… Исусе Христе, досещаше ли се Брет за дълбочината на нейните чувства? Или и той беше като Ардсли, прекалено преситен и прекалено циничен, за да разбере и оцени истинските чувства.

— Не плачи, скъпа. Ако това ще те утеши, мисля, че Брет наистина те обича малко.

Ардсли беше казал тези думи само от внимание към момичето, опитвайки се отчаяно да спре сълзите й, но след миг се намръщи, тъй като си помисли за възможността те да се окажат верни. Това би обяснило поведението, което Брет имаше към момичето… неговото необикновено търпение, собственическото му държание, гнева му, когато я видеше наскърбена. О, Боже! Изстена тихо той, моментално намразвайки себе си за по-раншната си завист, която изпита към приятеля си. Какъв трик бе намислила да им изиграе съдбата? От една страна да предлага любов, а от друга, да отказва възможността за нейното осъществяване. Самият Линдси съзнаваше ли своята нарастваща привързаност към момичето или той…?

— Слушай, скъпа. Искам да ти обясня нещо, което е много важно за теб. Бракът и любовта при благородниците не са свързани, разбираш ли? Брет може да те обича повече от собствения си живот, но да не е в състояние да ти предложи брак. Ако го обичаш достатъчно и останеш при него, въпреки това… добре, тогава, карай! Но не позволявай напразни надежди да те разочароват по-нататък в живота.

Чериса кимна с глава, смутена и стресната от болката, която изразяваха очите на лорд Ардсли. Защо трябваше да изглежда така, сякаш нещо ужасно се беше случило току-що? Не беше ли любовта винаги най-прекрасното и красиво нещо?

— И още нещо, скъпа — продължи сериозно той, а една печална усмивка разтегли устните му. — Ние лордовете, живеем в един свят, много по-различен от този, в който ти си израснала. Той е ревнив, горчив, а често и отмъстителен. Ние сме научени да не обръщаме внимание на чувствата си, в противен случай те ще ни унищожат. Политиката и силата не подхождат добре на нежните чувства. Така че, ако Брет наистина е започнал да те обича, принцесо, то ти ще трябва да бъдеш много търпелива с него. За него няма да е лесно да се научи да обича, след като през целия си живот нарочно се е мъчил да забрави да го прави.

Чериса се помъчи плахо да се усмихне и прегърна лорд Ардсли в знак на благодарност, въпреки че сините й очи гледаха несигурно и малко озадачено, вследствие на това, което той каза. Мъжът се държеше така, като че ли любовта беше повече болка, отколкото удоволствие и по-скоро нещо страшно, отколкото хубаво!

Не, тя няма да му позволи да я изплаши, — каза си наум Чериса. Тя обичаше достатъчно силно Брет, за да направи всичко, пък каквото ще да й струва това… Щеше да чака с години, ако трябва, докато той отговори на любовта й. И да, с Божията помощ, един ден той ще се ожени за нея, напук на това, в което Ардсли вярваше.

— Хей, вие двамата — провлачения глас на лорд Линдси стресна и двамата, когато се облегна на дървото, усмихвайки се виновно, че той бе причина да се появи червенина на лицето им.

— Ако бях някой ревнив мъж, щях да се чудя, какво правите тук вие двамата. Имате вид на деца хванати да нападат сергия със сладкиши на пазара.

Ардсли се насили да се усмихне и сви рамене, мърморейки нещо за препъването на Чериса и за нараняването на глезена й, за да обясни сълзите й и мократа й пола. Но той не можеше да погледне приятеля си в очите точно сега. Това, което разбра сега и съжалението, което изпитваше към тях двамата, щеше да проличи твърде ясно.

Чериса погледна мургавото, красиво лице на Брет с открито обожание, стоплена от спомена за думите, които Ардсли й каза, че Брет все пак я обича малко.

След миг, зелените очи на лорд Линдси потъмняха от едно странно, екзотично изражение. Тя се почувства замаяна и остана почти без дъх.

Лорд Ардсли забеляза мълчаливата размяна на погледи между двамата и се насили да се усмихне. Свивайки рамене, той тръгна бавно към конете, радостен, че вниманието на неговия приятел сега се беше съсредоточило към момичето, за да може да забележи, колко неестествено беше неговото очевидно потиснато настроение.

— Ако вие двамата не сте го направили до половин час, ще тръгна без вас — извика им той през рамо, като се опита да изглежда весел. „Мили Боже!“ мислеше той. „Искам, да мога да им дам много години да бъдат заедно“.

 

 

Лятото в Лондон бе горещо. Особено през този август, бе задушно и влажно. В просторния апартамент на третия етаж, който тя и Брет заемаха също бе задушно, макар че Чериса беше оставила отворени и двата големи еркерни прозореца. Тя равнодушно отвори книгата си, една нова пиеса от Драйдън, която Ардсли й беше дал и започна да чете, само наполовин заинтригувана от фабулата. Брет не беше в къщи, както това се случваше през повечето дни от тяхното пристигане тук, в началото на май. Той гонеше своите работи в Уайтхол, занимаваше се със задълженията си в Парламента, контролираше построяването на нов кораб в Брайтън, разположен на Темза или ръководеше пристигането и товаренето на транспортните кораби, които влизаха в пристанището. От време на време той ходеше на лов или придружаваше Чериса на театър, или на пазара или я взимаше със себе си на езда в сенчестите пътеки на Сен Джеймс Парк, от двете страни, на който растяха дъбове.

Той й липсваше през всичките тези дни, но тя никога не се оплакваше от неговото отсъствие, тъй като много добре разбираше причините за това.

Един ден в началото на лятото, тя беше направила тази грешка, чувствайки така сигурно мястото, което заемаше в живота му, че накрая се осмели да изиска Брет да престане да идва и да си отива в непредсказуеми часове от денонощието. Отговорът му бе категоричен. След една разгорещена кавга, тя беше избухнала в сълзи и бе избягала в спалнята, като заключи вратата. Беше чула трясък от гневно прекатурен стол и след това — затръшването на вратата след него. След тази кавга Брет не се появи цели три дни и когато накрая го направи рано сутринта на четвъртия ден, тя го бе посрещнала благодарна и радостна, че го вижда отново в къщи, забравяйки, че бе решила да бъде студена и да не му прощава лесно, когато той се завърне. Той беше закусил с нея, като се държеше сдържано, а в зелените му очи се четеше явно предизвикателство. Някакво инстинктивно чувство в женската й душа я предупреждаваше, че след още една такава кавга ще настъпи края. Така, тя никога повече не спомена каквото и да било за този инцидент. И сега, когато той имаше намерение да не се прибира през цялата нощ, обикновено й изпращаше бележка в къщи, с която я информираше да не го чака. Често на следващата сутрин той оставаше по-дълго в апартамента, споделяйки закуската си с нея, преди отново да я остави сама.

Брет беше наел етажа под тях за скромния си на брой персонал — една готвачка, коняр, който да се грижи за конете на каретата, една прислужничка, която да помага на Чериса в апартамента и в сегашните й много по-сложни и изискани тоалети, и още двама едри, плещести прислужници. Ако самотата на деня я отегчеше, тя обикновено извикваше Лина и излизаше с нея до шивачката или на пазар, но в повечето случаи си стоеше вкъщи — страхувайки се винаги да не изпусне лорд Линдси, ако той я навестеше ненадейно. Тя обвиняваше еднообразието на дните си за неотдавнашното лошо настроение, в което беше изпаднала. Както и ужасната горещина и наближаването на периода на неразположението й. Защото Лондон, макар че безспорно бе великолепен, безумен и шеметен, някак си беше разочаровал Чериса и тя се усещаше как понякога мисли изпълнена с копнеж за простия, много по-истински живот на село. Градът й приличаше твърде много на позлатена уличница — прекалено много украшения и прекалено много грим, но без никаква душа.

Тя търсеше причините в големия град, затова че лорд Линдси, както изглеждаше, не променяше отношението си към нея. През всички тези месеци тя беше „прегърнала“ твърдението на лорд Ардсли за привързаността на лорд Линдси към нея, като не забравяше неговото предупреждение да бъде търпелива. Но септември наближаваше бързо, а той още не й беше казал, че я обича, и все още не й беше предложил нищо съществено за едно съвместно бъдеще. Въпреки че тя се мъчеше да не обръща внимание на това чувство, тя бе несигурна дали той някога щеше да го направи. Голямото усилие, което полагаше, да живее само ден за ден, бе станало сега непоносимо за нея. Скоро, независимо дали това щеше да предизвика скандал или не, тя имаше намерение да го принуди да предложи изход от това положение.

Шумът от тежките стъпки на лорд Линдси на стълбищната площадка я вдигна моментално от стола й и тя изтича към вратата, изненадвайки го с целувка, но не и без да забележи леко намръщеното му лице. Той хвърли уморено обувките си и премина през стаята, като се отпусна тежко на стола до прозореца, протягайки дългите си крака, като ги вдигна на дъската под него.

— Исусе Христе и Дево Марио, каква страхотна жега! — възнегодува той кисело и изтри лицето си с ръка. Главата и мускулите на тялото го боляха, а дрехите му бяха прилепнали от пот към тялото.

— Ще помоля Лина да направи студен чай каза бързо Чериса и тръгна към стълбите. След минута тя донесе две високи чаши и подаде едната на Брет, в която беше потопено стръкче джоджен. Тя предпочиташе по-сладкия вкус и затова в нейния чай имаше резенче портокал.

— Не си спомням някога да е било така топло в Бейнуотър — каза тя, веейки си безполезно с книгата на Ардсли.

Лорд Линдси се усмихна леко, разглеждайки внимателно почервенялото й лице.

— Скъпа, съжалявала ли си някога, че напусна Бейнуотър?

Чериса поклати бързо глава, като му се усмихна лъчезарно в отговор. Той изправи главата си и отпи бавно от чая.

— Защо не си, Чериса? Защо замени свежия селски въздух за тази нажежена пещ тук?

Момичето не каза нищо, само втренчи поглед в чашата си, а устните й се извиха в нежна, едва доловима усмивка. Брет я погледна, а любопитството му бе провокирано от нейното мълчание.

— Защото щеше да ти е мъчно, че не си видяла Лондон? Заради пиесите или роклите, или вечерите навън? За какво?

Чериса пое дълбоко дъх. Главата й се въртеше от трепета, който изпитваше. Тя толкова пъти бе повтаряла тези думи наум, без да посмее да ги произнесе на глас.

— Защото те обичам — каза тихо накрая тя, прекалено засрамена, за да може да го погледне в лицето.

Лорд Линдси се намръщи, устните му се свиха надменно и той погледна встрани. По дяволите, ако момичето не беше научило твърде добре предвзетостта на живота в Лондон. Нещата, които винаги бе ценял най-много в Чериса, бяха нейната честност и дълбочината на чувствата й, искреността и естествените й реакции.

— Ти се приспособи много добре към живота тук, Чериса. Трябва да се погрижиш за себе си тук, в Лондон, когато аз замина.

Чериса усети как света се завъртя пред очите й. Сърцето й щеше да се пръсне, като че ли някой го беше хванал в гърдите й и го беше стиснал като в желязно менгеме. Господи, това, което чу и усети в тона на лорд Линдси, не можеше да бъде подигравка.

— Не мисля, че ще остана в Лондон, когато ти заминеш — прошепна тя, все още зашеметена от решението му.

— Не? — каза лениво той. — Къде ще отидеш? Може би в Париж? Или Венеция?

Венецианските курви бяха известни в цял свят със своята красота и с умението си.

Чериса усети, че сълзи изпълниха очите й. Тя продължаваше да седи на стола, чувствайки, че краката й няма да я държат, ако стане.

— Ще се върна на село.

— На село? Няма да имаш възможност да намериш друг богат лорд, който да ти осигури този начин на живот, на който вече си свикнала — отговори той, повдигайки нагоре черните си вежди в подигравателна изненада.

Ненадейно главата на Чериса се повдигна високо, а очите й срещнаха студения втренчен поглед на Брет.

— Може би аз не искам друг богат лорд! Може би съм се наситила на богати лордове! — скочи тя на крака, а ръцете й се свиха в юмруци и очите й бяха изпълнени с болка.

Брет се намръщи насреща й, главата го болеше повече от всякога, а лицето му беше почервеняло от гняв и от горещината.

— Не обичам да бъда критикуван от моите държанки! Ако не можеш да си държиш езика зад зъбите, ето я вратата! — изсъска той.

Момичето се втренчи ужасено в мургавия мъж, лицето му бавно изгуби цвета си, а кръвта биеше в ушите му.

— Мразя те, понякога — прошепна бавно тя, а гласът й трепереше от чувствата, които бушуваха в нея. — О, Боже, как те мразя понякога.

Като замлъкна, тя се извърна изненадващо спокойна. Инстинктивно, достойнството й я караше да държи гърба си изправен, а брадичката си повдигната нагоре, когато тръгна към гардероба, за да прибере нещата си. Брет продължаваше да стои намръщен, озадачен и изненадан от силата на омразата и ненавистта, които безспорно бяха истински и можеха да се видят ясно в очите й.

— О, по дяволите, Чериса, не се прави на мъченица. Хайде, ще ти купя…

— Какво ще ми купиш? — попита злобно тя. — Това е всичко, което ти можеш да дадеш, нали? Пари, дрехи, бижута… Е, добре. Ти няма да го разбереш, но не можеш да ме купиш, Брет, защото аз никога не съм била за продан. Заминах с теб от Бейнуотър, защото те обичах. Никога не съм била твоя държанка, Брет Линдси, и нямам намерение да бъда. Върви и си намери друго момиче, което да топли леглото ти. Аз приключих с това.

Чериса се обърна и продължи да се занимава с дрехите си, сгъвайки скромните си памучни рокли и поставяйки ги в платнената пътна чанта със съзнателно бавни движения.

Лорд Линдси погледна слисан и изненадан момичето, бавно съзнаващ какво беше направил и какво беше казал. Той почувства, че му се гади. Мили Боже! Момичето беше съвсем сериозно, когато каза, че го обича — не беше повърхностно ласкателство, както беше предположил. Тя беше направила едно искрено признание на чувствата си, което той бе имал привилегията да узнае, но не го прие, тъй като бе твърде циничен, даже да повярва, че те съществуват. Той се бе подиграл на признанието й, бе стъпкал щедро предложената му любеща душа, надсмивайки се на нейната…

— О, Господи… — извика той, като стисна зъби, тъй като всяко движение причиняваше страхотна болка в главата му и се насили да стане, отправяйки се към нея. — Моля те, скъпа… Ако имах само някаква представа, че ти говориш сериозно…

Чериса стоеше, без да се помръдне. Очите й се напълниха със сълзи. Сега тя желаеше да се хвърли в ръцете на Брет. Но какво добро щеше да й донесе това? Той само говореше каквото и да е, искайки да я успокои… Неохотно спомените от онзи далечен летен следобед в гората до Личестър с лорд Ардсли изплуваха в съзнанието й. О, как се беше смял Ардсли… И след това я беше предупредил…

— Как могат хората да бъдат толкова слепи? — попита тихо тя след дълго мълчание и се обърна към Брет. — В такива престорени среди ли се движиш ти, където нищо истинско никога не те е докоснало?

Брет само я гледаше втренчено, безпомощен в една такава несвойствена за него ситуация. Накрая той сви рамене, опитвайки безуспешно да се усмихне.

— Господи, Чериса, ако знаеш колко съжалявам… — отговори той, а гласът му беше напрегнат и неестествено тих. — Моля те, прости ми, скъпа. Никога не съм искал да те нараня. Аз съм само така дяволски изморен… и главата ме боли така ужасно и аз…

Той протегна ръцете си към момичето в безмълвна молба, а зелените му очи търсеха разбиране в нейните.

Чериса можа да устои само един миг. След това той изтича към нея, обгръщайки я с, ръце, а тя се притисна до него, ридаейки.

— По дяволите — подсмръкна накрая тя, бършейки мокрото си лице в дантелената му риза.

Лорд Линдси се усмихна леко, въздъхвайки облекчено и наведе мургавата си глава, покривайки нейната с нежни целувки, а ръцете му притискаха нейното треперещо тяло. Как можеше да бъде така невероятно глупав? — питаше се гневно той. Исусе… Малко оставаше да я изгони…

Чериса се намръщи ненадейно и отстъпи една крачка назад, спомняйки си думите, които й беше казал преди.

— Какво искаше да кажеш с това, че заминаваш, Брет? Да не би да напускаш Лондон?

Лорд Линдси само поклати леко глава. Една слаба усмивка изви устните му, а очите му я гледаха нежно и малко тъжно. Чериса почувства как сърцето й бавно става на камък от страх.

— Ти напускаш Англия… на един от тези кораби…

Дори докато говореше, Чериса си спомни, че бяха разговаряли често, но не много ясно за това, че някога Брет ще замине, за да се занимава отново с каперство. Тя беше живяла с тази мисъл толкова дълго, че накрая неговото заминаване бе станало нереално и така далечно в неясното бъдеще, че Чериса бе повярвала, че това време никога няма да дойде. И ето, сега това се беше случило.

— Кога? — попита мрачно тя.

— След две седмици — отговори Брет, а очите му я гледаха нежно, като че ли й се извиняваше. — Опитвах се да измисля начина, по който да ти кажа за това през последните няколко дни…

— О, Брет, моля те, нека да дойда с теб — помоли тя, а очите й светнаха с внезапна надежда. — Няма да ти създавам неприятности.

— Не, скъпа — отговори твърдо той, клатейки глава предупредително. — Каперството изисква голямо внимание и е много опасно, а понякога е и отвратително. Това не е подходящ живот за една жена.

Чериса заплака тихо от отчаяние, неспособна да понесе факта, че няма да може да вижда Брет с месеци, а може би и с години.

— Колко време няма да те има?

Лорд Линдси се намръщи, чудейки се какво да й отговори. Накрая, усмихвайки се и поклащайки глава с разбиране, той каза:

— Съжалявам, принцесо. Няма да ме има с години, ако въобще се завърна. Оставил съм хиляда лири за теб при Исак Бенджамин, златаря. С тези хиляда лири и с твоите прекрасни сини очи, по дяволите, няма да бъдеш за изпускане. Ще можеш да се омъжиш добре, Чериса…

— Не искам да се омъжвам добре! — гневно избухна тя, ядосана, че той не я разбира. — Няма ли да ме разбереш най-после? Аз те обичам! Искам да бъда с теб!

— Да, знам, скъпа — каза Брет, а пръстите му докоснаха нежно нацупените й устни. — Но може би ще се почувстваш по-добре, като изминат няколко седмици след моето отпътуване. Във всеки случай, ти нямаш избор.

Неспособен да крие повече умората си, той въздъхна и залитна към момичето, а чертите на лицето му се бяха изопнали от изтощение.

— Брет, какво ти е? Болен ли си?

— Не… не, любима, само съм ужасно изморен.

— Тук, любими, по-добре е да си легнеш — сви вежди тя, подтиквайки го към леглото. — Как може да се преуморяваш толкова много? Какво си правил…

— Не се притеснявай, скъпа — въздъхна отново той, отпускайки се върху меките възглавници. — Бях на крак през последните няколко денонощия. След като ти заспиваше, аз излизах… Имаше толкова много работа за вършене, принцесо, а аз не исках да те тревожа още, така… — сви рамене той, а видът му бе странно момчешки.

Чериса се намръщи отново, малко сърдита на неговата измама и малко смутена, че се бе оставила да я правят на глупачка, и най-вече бе загрижена за риска, на който той излагаше здравето си. Летата в Лондон бяха известни с болести и треска. Още не бяха изминали и десет години, откакто градът беше почти обезлюден от ужасната чумна епидемия.

Лорд Линдси забеляза загриженото изражение на лицето й и се усмихна. Той се протегна да хване ръката й ида я притегли към себе си.

— Твърде голям съм, за да ме напердашиш по задника, така че престани да гледаш така мрачно. Освен това, искам да се извиня за начина по…

Той внимателно притегли главата й надолу към своята, устните му докоснаха нежно лицето й, очите й, носа й, устните й, зелените му очи потъмняха и я гледаха ласкаво. Бавно, той вдигна загорялата си от слънцето ръка, за да освободи косата й от панделката и да й позволи да се разпилее свободно по раменете му и по лицето му, приглаждайки я назад, преди да разкопчае копчетата на виолетовата й рокля. Чериса едва дишаше, наслаждавайки се на неговите милувки, навеждайки само главата си малко надолу, за да целуне нежно пръстите му, които се мъчеха с роклята й. Най-после тя бе разкопчана и Чериса чакаше той да дръпне ръкавите ида я смъкне от раменете й, откривайки нейните твърди, бели гърди, извивайки се нагоре, за да целуне зърната й и притискайки лицето си до тяхната хладна, кадифена, гладка повърхност.

Сърцето й започна да бие по-бързо и Чериса се пресегна да развърже широката му дантелена вратовръзка, а след това и ризата му. Като че ли насън, Чериса наблюдаваше как тъмнокосият лорд изтегли ленената си риза нагоре, над главата си, а неговото загоряло тяло изпъкваше още по-ясно на фона на белите чаршафи на леглото. Още веднъж тя затаи дъх от възхищение от широчината на раменете му, от мускулестите му ръце, от лъскавата му, гарвановочерна коса, от неговите гърди и от стегнатия му плосък корем.

Тя повдигна очите си, разглеждайки с обожание познатите, правилни черти на лицето му. Колко точно бе очертан неговият тесен нос, високите скули, квадратната, издаваща неговата упоритост, челюст. Устните му, които така се променяха — строги, тънки и неумолими, а сега нежни и добре оформени в една слаба усмивка, която ги бе извила леко нагоре. А очите му… тези любими, морско зелени очи, дълбоки и чисти като кристал, отразяващи всяко негово настроение, обградени от гъсти, черни мигли, те изглеждаха винаги прекрасни. Сега, зеленото се беше променило, бе станало смарагдово, а тялото му реагираше на допира на нейното топло, голо тяло.

Тя се усмихна бавно в тези очи, потвърждавайки безграничната си вечна любов, която тя изпитваше към този неспокоен, чернокос лорд, приемайки жертвата, която трябваше да понесе разбитото й сърце в бъдеще, като дан за красотата на този момент. Чериса се наведе напред, притискайки устните си до неговите, приемайки проникването на езика му, а главата й се завъртя, изпитвайки познатата страст, когато усети познатия мирис на мъж. Тя притисна тялото си до неговото, краката й се движеха между неговите, горещата й утроба силно желаеше да почувства неговата издута мъжественост да влезе в нея.

Ненадейно, ръцете на Брет я притиснаха силно. Той стенеше от нетърпение, а телата им се заизвиваха, преобръщайки се заедно, докато неговото тежко притисна нейното. След това той влезе бавно навътре в нея, движейки се нежно и внимателно, като се наслаждаваше на удоволствието, което й доставя, а устните му целуваха нейните устни, врата й, докато ръцете му обгръщаха стегнатите й пълни гърди. Краката му бяха широко разтворени върху кревата, насилвайки да раздалечи бедрата й така, че нейното тяло лежеше отворено да го приеме и изпита насладата. Той отново и отново влизаше в нея, без сила, с премерена бързина, но мъжествено, уверено и изкусно, така изумително приятно и възбуждащо, че не можеше да се сравни с нищо, което Чериса беше получила от него досега.

Безпомощна да помръдне под него, а и нежелаеща да го направи, тя стенеше от удоволствие, ръцете й докосваха трептящите, опънати мускули на раменете и гърба му, главата й се движеше неспокойно на възглавницата под неговите търсещи устни. В плен под тежестта на неговите бедра, слабините й я боляха от силното желание, ненаситна, жадуваща страстно за повече, по-бързо и отново повече.

Тя се извиваше под него и стенеше, почти забравила се. Съзнаваше само, че го желае, че се нуждае от него и от бавното, дълбоко проникване на тялото му в нея. Той също я желаеше силно и бе станал по-бърз, изпълнен със сила и мощ, чувстващ нейното жадно, топло, пулсиращо тяло.

Тя улови жадно бедрата му, притегляйки го по-навътре в себе си и след миг извика силно, почти изхлипа от екзалтираното задоволяване на страстта си. След това бавно тя се понесе лениво, обратно в реалния свят, за да намери Брет все още в нея. Тялото му се стремеше към нейното, бедрата му се движеха силно срещу нейните, а неговата мъжественост проникваше навътре в нея и отново и отново, стенейки в очакване на нейното освобождаване. Чериса усети тялото й да отвръща на неговата страст, утробата й бе пронизана отново от силно желание, всяка клетка от нея пулсираше силно, необикновено чувствителна, още под въздействието на пълното й изживяване. Почти изплашена от силната реакция на тялото си, желаеща неудържимо още веднъж да изживее това, Чериса лежеше безпомощна под силните, движещи се бедра на Брет и стенеше и се извиваше, когато това се случи отново, избухвайки дълбоко в нея, като един свръхестествен завършек на тяхното любене, който тя не бе изпитала никога преди. Той остана да лежи върху нея, а след това отдръпна внимателно тялото си от нейното и се отпусна до нея.

Изминаха няколко минути преди устните на Чериса да се раздвижат по нейна заповед и преди да бъде отново в състояние да говори. Тя обърна главата си, да отвърне на целувката на Брет, но всяко движение й се струваше трудно, а главата й странно тежеше.

— Обичам те — прошепна накрая тя, вглеждайки се в неговите зелени очи, без да се интересува повече дали той ще й отговори със същото или не.

Този път правенето на любов бе така различно от всички други — без бързане, без яростна настойчивост от негова страна, без доминиращия егоизъм, който съпътстваше неговото собствено задоволяване. Не че Брет някога е бил невнимателен или прибързан любовник, но неговата мъжка гордост изискваше това.

Чериса изненадана разбра, докато галеше нежно красивото му лице, наблюдавайки го как спи, че правенето на любов днес беше подарък от него за нея… и не подарък купен с парите му или от внимание, а подарък от душата му, от цялото негово същество. Дали Брет Линдси разбираше това или не, но той най-после бе започнал да се влюбва в нея. Безмълвни сълзи, както от радост, така и от сладостна, примесена с горчивина тъга, потекоха надолу по бузите на Чериса, докато го гледаше изгубена в радостта на своето откритие.

Едно нещо беше сигурно сега, реши накрая тя, преди да се свие до него и да заспи. Когато новата фрегата на лорд Линдси отплава, то било с хитрина или с измама, но тя ще бъде на борда й. Тя отказваше да му позволи да си отиде от нея сега, точно когато беше започнал да се учи да я обича. Независимо, че той щеше да реагира шумно и гневно, когато разбере, че тя е на кораба, скоро щеше да свикне с нейното присъствие там, както стана, когато напуснаха Бейнуотър. Може би, след време, щеше даже да бъде доволен от това.