Джесика Сен Клер
Чериса (6)

Глава 6

Свита на кълбо на дъното на един голям сандък, Чериса се страхуваше ужасно да не би моряците някак си да го хвърлят в морето и тя да се удави. Даже да успееше да използва навреме своята малка кама и да пререже тежкото въже омотано около сандъка, то тя не умееше да плува. Макар че чуваше плътния глас на лорд Линдси да издава заповеди от палубата на своята нова фрегата, тя имаше сериозни опасения, че той щеше да скочи в студената, мръсна вода на пристанището — особено, ако я разпознаеше.

Тя беше съставила този план преди седмици и с характерната си упоритост бе внимавала за изпълнението му. Чериса беше слушала съсредоточено разказите на Брет за живота в морето; с какво се хранят, как се обличат, колко дълго продължава горе-долу едно пътуване, какви са различните отделения на кораба и къде, какво се намира в тях. Беше дочула Брет да увещава Ардсли да качи някакъв товар за Ямайка, който да бъде продаден на колонизаторите там с огромна печалба. А когато русокосият лорд се съгласи, нейният план придоби реални очертания. Тя беше отгатнала правилно, че лорд Линдси няма да се интересува за пристигналия в последната минута още един сандък от своя приятел. В случай, че това станеше, Чериса бе взела мерки и бе поставила внимателно няколко топа вълнено сукно, купено от Лондонската борса, върху фалшивия капак над главата си. Тъй като сандъкът бе достатъчно голям и имаше още много място, тя се бе свила долу, заедно с шишетата вода, хляба, няколкото сухара, сушеното говеждо и осоленото свинско, поставено в малкото буре, ябълки, които да я предпазят от страшния скорбут и разбира се — дрехи. Нейните запаси в никакъв случай нямаше да й стигнат за цял месец, а може би и за повече, колкото щеше да отнеме пътуването до Карибско море, — но не беше и необходимо. Веднъж да се отдалечат от Англия, за да не може Брет да я върне обратно, то тя ще се покаже и… надяваше се той да не бъде толкова вбесен, чеда я хвърли през борда насред океана.

Бяха изминали дванадесет денонощия, а Чериса все още се свиваше в тъмния трюм на кораба, страхувайки се от несъмнения гняв на лорд Линдси. С всеки изминат ден тя ставаше все по-плаха, спомняйки си безкомпромисната твърдост и настойчивост на неговото искане тя да остане в Англия. Тя си спомни също за опасния блясък в неговите зелени очи, израз на лошото му настроение, чудейки се защо само тя се бе осмелила да го предизвика. Със сигурност, това по-скоро щеше да унищожи, отколкото да помогне на малките зрънца любов, които бяха започнали да покълват в душата му. Тя трябваше да остане в Лондон, както той й беше наредил, и да се възползва от хилядата лири — цяло състояние, наистина! — докато чакаше неговото завръщане и… Господи! Какво щеше да прави, ако беше бременна!? Повече от месец беше закъсняла с…

Тя се изправи, внимателно повдигна капака на сандъка и изпълзя навън, ослушвайки се за някакъв шум от моряците на входа на стълбището към палубата. Запасите от храна й бяха стигнали досега, защото тя почти гладуваше, за да ги запази за по-дълго време, но прясната вода се беше свършила преди няколко дни, принуждавайки я сега да изпълзи от тъмния, пълен с плъхове трюм, където беше поставен сандъкът, и да се изкачи на горна палуба, за да напълни отново шишетата с вода. Последния път тя бе пропуснала едно стъпало в тъмнината и беше паднала със страхотен трясък, а сърцето й сякаш заседна в гърлото от уплаха, сигурна, че ще бъде открита. Тогава тя бе имала невероятен късмет и никой не я беше намерил. Но този път, ако издаде и най-малкия звук…

Тя бутна внимателно капака над стълбището нагоре, надзъртайки страхливо през пролуката към светлината, и след това се изкачи горе, за да се запаси с вода. Внезапно, тя бе заобиколена от крещящи моряци. Техните свирени, брадясали лица се завираха близо до нейното, като посягаха да я сграбчат, ругаейки високо от почуда и противна наслада. Момичето пищеше безпомощно и се бореше да се освободи от техните лапи, но по този начин само помагаше на усилията им да разкъсат и свалят памучната рокля от тялото й. Един покрит с брадавици, брадат мъж сграбчи дългата й коса и дърпайки главата й назад покри устните й със своите, а ръцете му жадно мачкаха нейните почти разголени гърди. После, с проклятия, неговите другари го издърпаха настрани и друг, още по-гнусен червенокос моряк се отзова отгоре й, извивайки нейното слабо тяло назад, под неговото, а ръцете му повдигнаха полите й, късайки долните й фусти.

Внезапно, два нови гласа се извиха над врявата, ругаейки високо и обещавайки ужасни наказания за всеки, който не им се подчини. С неохотно ръмжене червенокосият мъж я пусна, а другите отстъпиха бавно назад. Чериса ридаеше безпомощно, като едва сега осъзна, че в ужаса си беше крещяла неистово. Тя се свлече на палубата, твърде напрегната, за да покрие гърдите си, напълно вцепенена от преживяния шок.

— Исусе Христе! — втренчи се в нея единият от мъжете, очевидно офицер на кораба, което личеше по начина, по който моряците се бяха подчинили на заповедите му, без да може да разбере как едно момиче беше успяло да се материализира от прозрачния въздух.

Другият реагира по-бързо, като отиде при ужасеното момиче, за да го дръпне настрана от негодуващия, заобиколил я в кръг екипаж.

— Пресвета Богородице, момиче, откъде се…

— Какво, по дяволите, става тук?

Главата на Чериса се обърна в посоката, откъдето идваше познатия, плътен глас, и нейните умоляващи сини очи срещнаха чифт намръщени зелени.

— Не знам, капитане. Уилсън и аз току-що дойдохме тук и…

— Чериса — пое дълбоко дъх Брет, невярващ на очите си, които бяха станали огромни от шока и смайването. Постепенно, в създалото се внезапно мълчание на палубата с оръдията, неговото красиво лице потъмня заплашително. — Господ ми е свидетел, момиче, че ще съжаляваш…

— Брет, моля, о, моля те, не ми се сърди — умоляваше го Чериса, която беше на края на силите си. — Не можех да понеса…

Гласът й замлъкна и тя потрепери, като видя ясно забележимия, недвусмислен гняв в очите му. Тя наведе безпомощно глава и зарови лице в ръцете си, разтърсвана от ридания, като се чувстваше по-жалка даже от деня, когато беше изложена на убийствената ярост на чичо си Уат. Какво ще стане, ако Брет й обърне гръб? Ако я остави на милостта на тези цинични моряци? О, Боже, защо не беше останала в Англия.

Сепвайки се, лорд Линдси се овладя, разбирайки, че другите мъже се бяха втренчили в полуголото момиче с открито желание, а някои от тях вече облизваха устните си или се пипаха с пръсти в очакване. Щеше да е по-добре да направи бързо — нещо, преди мъжете да бъдат напълно извън контрол. Той смъкна бързо тежката, пропита от дъжда пелерина от раменете си и я метна сърдито към треперещото момиче.

— Наметни се — каза той, а гневът му го подтикваше да я удари, да направи нещо…

— Да заведа ли момичето горе, в каютата ви, капитане? — Първият помощник бе забелязал очевидната близост между двамата. Той не се интересуваше, какво щеше да прави капитанът с момичето после, но беше по-добре да я махнат от общите помещения на екипажа, преди…

— Да, Джейк, може би така ще бъде по-добре — чернокосият лорд кимна бавно с глава, а зелените му очи бълваха огън, когато той погледна към Чериса. — И я заключи вътре!

— Слушам, капитане.

Сивокосият, възрастен помощник хвана грубо момичето за ръката и я поведе нагоре по стълбите, през малкото свободно пространство на горната палуба, а след това надолу по друго стълбище, което водеше към помещенията на офицерите. Чериса го следваше покорна и мълчалива, измокрена до кости от студения дъжд, който придружаваше поривите на проникващия вятър.

— Влезте тук, мис — помощникът, Джейк Оутс, отвори вратата на неприветливата каюта и въведе момичето вътре. — Трябва да чакате тук. Ще заключа вратата, като изляза.

— Благодаря — промърмори разсеяно Чериса, мъчейки се да спре сълзите си.

Помощникът кимна с глава и излезе. Останала сама, тя се свлече на стола с тапицираната кожена облегалка и отпусна тежко кестенявата си глава в ръце, давайки воля на горчивите сълзи да се излеят така, както, те искаха.

 

 

Долу, лорд Линдси сви рамене, докато говореше на негодуващия, опасен екипаж.

— Момичето е мое — повтори твърдо той, а очите му искряха, когато погледна предупредително към десетките очи, които се взираха навъсено в него.

— Тя беше моя в Лондон, тя ми принадлежи и тук, сега. Не знаех, че е на кораба, но след като е… — Брет стисна зъби и отново сви рамене, проклинайки Чериса за нейната дързост и непокорство. — Тя е моя собственост и аз съм отговорен за нея. Всеки, който я докосне с ръка, ще получи двадесет удара с бич при първо провинение. — Ненадейно чертите на лицето му се смекчиха, усещайки, че екипажът признава неговите права над жената. — И ако успеете да се държите прилично следващите няколко седмици, преди да видим суша, ще купя на всеки от вас бутилка ром и ще платя една нощ, прекарана в най-хубавия бардак в Порт Роял. Съгласни ли сте?

Атмосферата се промени и стана ведра, като след тропическа буря. Някои от мъжете ликуваха, а други се хилеха и правеха неприлични жестове. Капитанът им беше предложил любимата награда — а също и най-голямата, защото цените в Порт Роял бяха по-високи отколкото тези в Лондон. Постепенно напрежението се разсея и мъжете се разпръснаха. Лорд Линдси се усмихна леко, облекчен, че успя да се справи с тази потенциално взривна ситуация така лесно. След това лицето му стана отново сериозно, челюстите му се стегнаха, той стисна зъби, а ръцете му несъзнателно се свиха в юмруци, когато тръгна към каютата си.

Лорд Линдси изслуша плахото обяснение на момичето с растящо недоверие и ярост. Дългите му крака трепереха, когато той крачеше напред-назад в малката каюта, а ботушите му оставяха мокра диря по лъснатия под.

— И след всичко, което аз се опитах да направя за теб, ти се осмели да се промъкнеш тайно на моя кораб?

Чериса сведе глава. Тя бе така нещастна, че беше станала почти безчувствена към всичко.

— Ще ти платя, ако искаш — каза тихо тя, като гледаше вцепенено в мокрия под.

— С какво? — попита я грубо лорд Линдси. — С парите, които ти дадох аз? Имаш безочието да ми предлагаш да платиш с моите собствени пари?!

Чериса не каза нищо, а само наведе главата си още по-ниско и започна да трепери по-силно.

— И се възползва също от лорд Ардсли, като злоупотреби с неговото име — Брет изруга и ритна ядосано крака на масата, тъй като това откритие го направи още по-сърдит. — Той не бе в съюз с теб, нали? — попита подозрително Брет. По дяволите, но русокосият лорд изглеждаше прекалено привързан към момичето, неспособен да й устои…

— Не, той не знаеше нищо за това — отговори тихо тя, като се почувства още по-виновна. Тя никога не бе имала намерение да въвлича любезния лорд Ардсли във всичко това. Той винаги е бил толкова добър към нея…

Брет спря и се вгледа в момичето, неспособен да обхване ужасното деяние, което тя се бе осмелила да извърши. Против волята си, той изпита чувство на възхищение към нея. — Дявол да го вземе, но тя била умна, съобразителна… и храбра дори, за да се изправи сама срещу тъмнината в трюма, острия студ, нашествието на безбройните, гладни, свирепи плъхове…

— Защо трепериш сега?

Чериса започна да говори виновно, опитвайки се да спре да трепери.

— Съжалявам — извини се тя. — Пелерината… и дъжда горе…

— На горната палуба — поправи я несъзнателно той, като се намръщи. — За Бога, защо не се преоблечеш.

Чериса преглътна трудно и облиза солените си от сълзи устни, преди да отговори:

— Беше толкова студено там — където беше сандъка. Облякох и двата чифта дрехи, които бях взела със себе си.

Никога преди това лорд Линдси не бе изглеждал така студен, така резервиран. Даже гневът му беше изгубил разпалеността си сега.

Брет я погледна намръщено, а веждите му бяха сключени над недоумяващите очи. Най-после, той разбра какво искаше да каже момичето.

— Искаш да кажеш, че си взела със себе си само два комплекта дрехи? Какво смяташ да облечеш в Ямайка? Или може би очакваш аз да ти осигуря нов гардероб?

Чериса го погледна за миг с учудени, сини очи. Нима изплащането на сумата за пътуването й и идеята да й се купят още малко дрехи бяха така изумителни и невъзможни? Защо си беше дала труда, да се залови с това, което бе направила, заради този мъж? Лорд Линдси беше красив, висок, широкоплещест, а движенията му излъчваха силата и грацията на пантера, но… тя се бе заблуждавала — неговата душа, неговата любов не спяха, те бяха мъртви. Той се безпокоеше повече за кесията си, отколкото за нея. Накрая тя сви рамене и погледна встрани.

— Моят сандък едва ли може да се нарече луксозен. В него имаше място само за един допълнителен комплект дрехи, тъй като оставих повече място за храната си.

Чернокосият лорд се намръщи, малко изненадан от неочакваната промяна в настроението на Чериса, чувствайки, че сега момичето някак си го критикува.

— Ти си обезпокоителен багаж, момиче. Трябва да те хвърля на акулите.

Чериса се усмихна слабо. Тя вече се чувстваше повече мъртва, отколкото жива в душата си. Акулите не я тревожеха. Тя не можеше да плува, за да доживее до този ужас. Ако лорд Линдси искаше да я хвърли през борда, то нека бъде така. Тя беше безсилна да предотврати каквото и да е отмъщение, което той бе решил да й наложи.

Брет я погледна, озадачен от нейното безразличие. Със сигурност момичето трябваше да отговори на едно такова ужасно предложение.

— Знаеш ли, че обичайната участ на пътниците без билет е да бъдат продадени в робство в Ямайка. Може би, това ще бъде по-подходящо за теб. Поне ще ми възстанови сумата за твоите пътни.

Чериса спокойно срещна неговите гневни зелени очи, красивото й лице застина, тя се обърна и отвърна на неговия упорит поглед.

— Върви по дяволите! — каза най-после тя, радвайки се на изненадата, която се бе изписала на лицето на чернокосия лорд.

Лорд Линдси се втренчи за миг в нея поразен, след това се усмихна неволно и се извърна настрани, за да скрие лицето си. Дявол да го вземе, но момичето имаше дух… само ако я подтикне малко да забрави провинциалната си покорност…

— Добре. Ти не можеш да седиш тук и да трепериш каквото и да реша да правя с теб. Ако нямаш собствени дрехи, то трябва да преправиш някои от моите. Тук, в Атлантическия океан, нямаме шивачи.

Без да каже друго, той отиде до сандъка, извади чифт вълнени панталони и ленена риза и ги хвърли небрежно на леглото.

Също без да каже дума, Чериса свали парцаливите останки от роклята си и несръчно започна да облича мъжките дрехи, като се преструваше, че не забелязва лорд Линдси, който бе седнал наблизо, наблюдавайки я безчувствено с преценяващи зелени очи. Неохотно, тя почувства, че лицето й се заля с червенина от гневна обида и тя се обърна с гръб към него, за да привърши с облеклото си.

— Хранила ли си се с нещо питателно? — попита със съмнение Брет накрая, а очите му оглеждаха слабата й фигура с явно неодобрение. Момичето изглеждаше комично — твърде слабо, но безспорно очарователно в мъжките дрехи, които бяха огромни за него и създаваха впечатление за малко дете, което се е маскирало.

— Не — отговори тихо тя, въпреки че искаше да го помоли за топло ядене, за да напълни изгладнелия си стомах и да спре това треперене, но се отказа да му даде възможност да й откаже.

— Ще ти поръчам нещо тогава — сви рамене той, — но не се тъпчи като прасе, защото ще повърнеш всичко.

Чериса седна на стола, забола упорито сините си очи в люка и нито отговаряше, нито даже разбираше това, което той й предлагаше.

— За Бога, момиче, престани с това проклето треперене! — заповяда грубо лорд Линдси, обзет от внезапна ярост, вбесен от окаяното състояние на момичето и двойно по-ядосан на себе си, като откри, че е загрижен за това. Въпреки че беше ядосан от начина, по който се бе качила на кораба, въпреки дръзкото й предизвикателство сега, той трябваше да признае, че беше по-доволен от присъствието й, отколкото преди две седмици, когато я остави, както мислеше, в Лондон. Нима това, да бъде обожаван от момичето, мислейки, че то ще рискува всичко, за да бъде с него, ласкаеше неговото честолюбие или самият той се беше влюбил? По дяволите! Какво му беше станало? Той беше на двадесет и осем години, мъж с невероятен опит… не можеше да се влюби в малкото, сладко, селско момиче, като някое младо, фермерско момче! Ардсли беше луд! Неговата реакция беше просто егоистична.

Като се почувства малко по-успокоен, Брет се изправи и започна да събира листата, на които беше определил положението на кораба, за да ги вземе със себе си, тъй като той поемаше кормилото на кораба на следващата вахта.

— Чериса, но ти още трепериш. Престани вече! Бъди спокойна, няма да те хвърля през борда, въпреки че го заслужаваш. Няма да те продам и като робиня, също.

Най-после тя се омели да повдигне сините си очи, като го погледна равнодушно, посрещайки неговия поглед. Чериса бе изненадана, като видя, че гневът в тях беше почти изчезнал, а на негово място се бе появила една странна, озадачаваща загриженост. Тя прехапа устни, за да не позволи на сълзите си да потекат отново, а чувствата й избухнаха отново с болезнена сила, в отговор на видимо подобреното настроение на Брет. О, защо никога не можеше да остане сърдита за по-дълго време на този мъж? Защо винаги се разтапяше безпомощно, когато това странно объркване забулваше неговите ясни, зелени очи?

— Не се страхувам, Брет — отговори тя, като се помъчи гласът й да остане равнодушен, и отклони бързо погледа си, преди той да усети нейната капитулация. — Само съм премръзнала. — Очите й отново гледаха към илюминатора, така че тя не можа да види как неговото загоряло от слънцето лице се намръщи от безпокойство и загриженост.

— Добре, тогава лягай в моето легло, момиче, и се завий с одеялата. Аз трябва да застъпя на вахта след малко, а ти ще останеш тук, на топло.

Чериса се съгласи мълчаливо, изненадана, като видя как лордът се спря и извади две допълнителни одеяла от големия сандък и я зави с тях, преди да излезе. Неговата дълга, черна пелерина се развя сърдито, когато той се обърна и тръгна към вратата.

Най-после помощник-капитанът, който я беше довел тук, влезе в каютата, а мургавите му, татуирани ръце държаха поднос с горещ, вдигащ пара бульон, хляб, масло, сирене и чай.

— Здравейте, госпожичке — извика бодро той и постави подноса на масата. — Капитанът нареди да ви донеса храна и ето, тя е пред вас.

Чериса изпълзя бързо изпод одеялата и скочи от леглото. Устата й бе пълна с гъстия, вкусен, благоуханен бульон, когато тя каза:

— Благодаря, мистър…?

— Не мистър, мис — усмихна се морякът, — само помощник. Аз съм Джейк Уотс, първи помощник-капитан на борда на „Сокол“ и съм горд от това. — Като кимна с глава, сочейки с очи към дрехите на момичето, той се ухили и изрази одобрението си. — Капитанът го е измислил добре. Видът на женска пола в открито море… това е най-сигурния път към бунт на един кораб.

Чериса премигна към него озадачена. Тя беше слушала за бунтове и знаеше опасностите, които повличаха те след себе си, но защо…

— Защо една женска пола би била повод за такова безпокойство? — попита тя с широко отворени от учудване очи. Не беше ли това причината Брет да й се сърди толкова много? Заплашвайки я даже, че ще я хвърли през борда?

Старият моряк сви рамене, малко смутен.

— Ами, мис… Това не е точно полата, а това, което се намира под нея. При едно пътешествие, като това, когато четири, а може би и шест седмици си в открито море… ами, мъжете изпитват известни нужди, госпожичке, и те се измъчват от това. Разбирате ли? Но вие не трябва да се тревожите. Капитанът ви взе под своя закрила, а той е мъж, който държи на думата си. Екипажът знае това и има голям респект от сабята на капитана — те трябва да ви оставят на спокойствие сега. Освен това, аз не бих се разхождал повече близо до техните помещения, госпожице. Вие изкушавате дявола с това.

Чериса внимателно разгледа мъжа, а веждите й се бяха сключили, очертавайки почти една линия.

— Всички мъже ли имат… ох, тези нужди? — попита решително тя. — Даже и лорд Линдси?

Посивелият мъж сви рамене, напълно смутен от насоката на разговора.

— Разбира се, че ги има, госпожичке. Всеки ги има… освен тези, които са педерасти… защото те харесват момчета — обясни той, като пристъпваше от крак на крак, отбягвайки погледа й.

— Защо наричате лорд Линдси капитан? — запита бързо тя. — И… и той не е… педераст, нали?

— Господи, госпожичке, вие не трябва да използвате такъв език — намръщи се Уотс. — Разбира се, че не е. Той е един от най-темпераментните мъже, с които някога съм обикалял бардаците и… — помощникът спря, а лицето му се изчерви. Беше казал достатъчно, реши той строго. Не беше уместно да разправя на момичето на капитана такива неща. Той рязко смени темата на разговора.

— Казвам му капитан, защото „капитан“ е това, което е той. Може да е лорд на сушата, в Англия, но в открито море, госпожичке, той е капитан. И един дяволски добър капитан, мога спокойно да добавя. Служа три години под негово командване. Още помня, когато пристигна за пръв път в Порт Роял и набираше хора за нов екипаж. През тези години той получи много награди, както и много добра плячка, но капитанът никога не е бил от тези, които измъчват излишно невинните. Той се придържа близо до законите, за които пише в разрешителното му за каперство. Той не е пират или някакъв нехранимайко. Сега аз мога да се нарека почти богат човек и заслугата за това е негова. Никога няма да оставя капитана да отплава без мен, не мис. Ако той ми заповяда, аз ще го последвам и в ада и ще се върна.

Учудените очи на Чериса проследиха сивокосия помощник, когато той напусна каютата. Описанието, което той направи на лорд Линдси, очевидната преданост, която показа към… мъжа, когото тя беше познавала в Лондон, егоистичния, циничен, студен, повърхностен, наконтен, обсипан с панделки и дантели велик лорд, с който тя беше живяла в Англия… но той не можеше да ръководи с такава лекота сражаващия се кораб. Нито пък да предизвика такава дълбока привързаност и вярност. Нима Брет беше толкова различен тук, в открито море? Ако беше така, то тогава, кой беше истинският Брет? Преситеният, изморен, превзет, прекалено изтънчен дворцов джентълмен, отговарящ духовито, който се занимаваше с интриги и клюки, и който се стремеше само към удоволствия и развлечения… или склонният към приключения дързък, очевидно уважаван господар на сражаващ се кораб? Всяващ уважение и страх всред собствените си моряци, известни като най-критичните съдии в света.

И кой от двамата Чериса искаше да бъде истинският Бретигейн Линдси? Тя се беше влюбила в елегантния лорд… но наистина ли? В действителност, нямаше ли тя чувството, че под лъскавото лустро на дворцовия кавалер съществуваше една друга, по-истинска физиономия, и сърцето й бе откликнало именно на нея? И не беше ли това истинският източник на нейната нарастваща неудовлетвореност от Брет, докато бяха в Лондон? Самата среда, в която той се движеше, не бе ли причина да изплуват само превзетите, неестествени страни от неговата личност и да се пристъпи истинската му същност? И тук, в открито море… където беше повече човек и по-малко лорд… как ли щеше да се държи към нея?

Може би тя щеше да бъде облагодетелствана от „нуждите“ за които помощник Оутс беше обяснявал така внимателно, и под въздействието на истинското море Брет можеше да се привърже по-силно към нея?

Сърцето на Чериса подскочи, обзето от внезапна надежда, докато тя привършваше с храненето, след което се мушна изморена под дебелите одеяла в тясното легло на Брет. Тук, в средата на океана, тя беше единственият избор на лорд Линдси — не, поправи се тя бързо, на капитан Линдси, ако той поискаше да има жена. Тук не беше като в Лондон, където всяка жена от двореца и всяко червенобузесто слугинче канеха красивия лорд в леглото си. Тя си спомни как веднъж, без да иска, беше имала случай да се увери в неверността на Брет. Един ден, когато излизаше от кръчмата, той прегърна една красива, русокоса жена, чиято атлазена рокля и диамантени бижута блестяха на слънчевата светлина. Още си спомняше студеното, болезнено усещане в стомаха, когато го видя да се спира ида я целува. Тогава Чериса бе казала на кочияша на каретата да побърза, тъй като не искаше да гледа повече. Не че той някога парадираше с изневерите си пред нея… Брет рядко биваше жесток. Но те съществуваха, а и двамата разбираха, че ще продължат…

Но тук, в открито море, Брет можеше да бъде само с нея, най-малко за три или четири седмици, които оставаха, докато те стигнат до Порт Роял, в Ямайка. Тя не трябваше да се напряга, за да спечели неговото внимание; можеше да направи така, че да си сменят ролите и сега той да я ухажва. Със сладки мечти за това как той ще я търси и как накрая тя ще капитулира от неговото внимание, Чериса заспа; първият истински дълбок сън, откакто беше напуснала Лондон преди близо две седмици. Нейният болезнен страх от плъховете и вечният, винаги присъстващ студ на кораба я бяха държали будна нощи наред. Сега тя спеше като умряла, без да сънува, даже, без да се събуди, когато след няколко часа Брет влезе, за да смени мокрите си дрехи, и я избута към стената, за да легне до нея. Не се събуди и когато утрото настъпи и той стана и излезе.

Когато стана обяд, а момичето все още спеше, капитан Линдси започна да се тревожи, усещайки как гневът му към нея се върна, обвинявайки я, че тя бе причини за безпокойството му. Той нареди на първия си помощник Джейк да слиза долу и да наглежда на всеки кръгъл час момичето, докато то се събуди. Накрая, с едно гневно проклятие той подаде лоста на румпела на Оутс и напусна квартердека, спускайки се с лекота и грация надолу по тясната стълба, а ръцете му едва ли се нуждаеха от дебелото въже, което служеше като перило, за да пази равновесие.

В каютата той се наведе над леглото и протегна ръката си, за да докосне челото й, страхувайки се да няма температура. Чериса се раздвижи неспокойно, усещайки допирът на пръстите му, а сините й очи бяха полуотворени и както винаги засияха с обожание, когато го погледна, преди да ги затвори отново и да потъне в сладък сън.

Една сянка на съжаление пробяга по лицето му, заради гнева, който изпита към нея преди малко. Той отдръпна ръката си и излезе бързо от каютата. Загорялото му от слънцето лице бе сериозно, а зелените му очи бяха потъмнели и гледаха замислено, когато той отново пое контрола върху курса на кораба. По дяволите, но на това момиче му имаше нещо… начинът, по който тя го обичаше, без значение какво й казваше или какво й причиняваше той. Тази любов го правеше неспокоен, несигурен, но същевременно той се радваше на нейната преданост… която беше прераснала в необходимост за него през всичките тези изминали месеци. Нямаше нужда да се преструва, че беше недоволен от присъствието й тук, защото това не беше вярно. Той беше даже възхитен от това. Тя му липсваше, докато плаваше с този кораб — изненадан да открие, че си представяше нейната невинна усмивка или начинът, по който тя изправяше красивата си глава, когато бе учудена.

И още, да бъдеш обичан също беше проблем. Това ограничаваше неговата природа, страхувайки се да не я засегне прекалено дълбоко с неволно изречена дума. Например, когато й изпращаше бележки, съобщавайки й местонахождението си, когато имаше намерение да прекара навън нощта… често в друго женско легло. Спомняше си нейните предпочитания, когато избираше някоя пиеса или ресторант. Като се има предвид нейното удоволствие в леглото, както и неговото…

Освен това, той не искаше да се откаже от любовта й независимо дали тя му създаваше главоболия или не. Беше невероятно ласкателно и дълбоко успокояващо това, че момичето намираше, че той заслужава да бъде обичан. Това, че той можеше да се отпусне пред нея, да си позволи да има главоболие или да бъде изморен, да не се насилва да се преструва на безгранично весел и винаги остроумен, прекомерно галантен…

Исусе Христе!

Тя го обичаше достатъчно много, за да пътува като товар в един сандък, знаейки колко ядосан ще бъде той, изоставяйки родината си и рискувайки живота си. По дяволите, той даже не можеше да се преструва, че е безразличен към момичето. Не че беше готов да признае това на Чериса, но беше радостен, че тя е тук. Сега той се чувстваше по-горд и отговорен, тъй като, когато беше с нея, мислеше за още някой до себе си. По дяволите, ако Ардсли не беше прав. Беше влюбен в момичето, но не можеше да каже на Чериса за това. Би било по-жестоко, отколкото всичко друго. Той не можеше да се ожени за момичето и то никога няма да разбере защо. Но можеше да я задържи като своя любовница и да я възнагради за голямата й любов, дори и да има деца от нея, стига Чериса да би имала смелостта да има незаконни деца. И още, тя не се беше подчинила на заповедта му, да не тръгва с него, и бе рискувала… ако Оутс не беше чул възбудените крясъци на екипажа, когато те я бяха открили… Да, по-добре ще бъде да се преструва на сърдит още няколко дни, за да й даде урок.

 

 

Корабната камбана оповести края на вечерната вахта и Брет се спусна по стълбата изморен и радостен, че се маха от влагата и студа на горната палуба, силно желаещ да види дали Чериса се беше събудила вече.

— Здравейте, капитане — слабото лице на Джейк Оутс се изкриви в усмивка, когато Брет влезе.

Разбира се, никъде на кораба нямаше запален огън, освен този в кухнята на фрегатата. Но да бъдеш навън, изложен на студените ветрове…

Чериса се обърна предпазливо. Сините й очи потърсиха загорялото му лице с надеждата, че ще прочете снизхождение на него. Когато видя намръщения му вид, главата й клюмна. Помощникът му протестира бързо, без да се страхува от гнева на капитана.

— Хайде, капитане, усмихнете се на момичето. Изглеждате по-страшен и от насъбралите се ревящи моряци на щирборда.

Намръщен, Брет се обърна към стария моряк.

— Изглежда много държиш на момичето, Джейк. Може би трябваше да я дам на теб. Може би тя ще те тормози така, както правеше с мене.

Оутс се ухили и неохотно поклати глава, като чу предложението. Момичето беше прекрасно и бе вече две седмици в открито море, но той не беше станал помощник-капитан, за да си създава неприятности с момичето. През целия ден капитанът се беше държал като буреносен облак, но през цялото това време беше проверявал всеки час момичето. Брет се безпокоеше за нея, въпреки цялата негова грубост. Освен това, Джейк имаше набито око за жените. Струваше му се, че в очите на момичето има някаква мекота…, а и леката закръгленост на корема й… Може би тя носеше детето на капитана? Подсмихвайки се, Оутс сви рамене и намигна на обезсърченото момиче, като се приготви да напусне каютата:

— Ще донеса хубава вечеря за двама, капитан Линдси. И преди да вляза, ще почукам на вратата.

Брет седна до масата и опъна дългите си, обути в ботуши крака под нея, скривайки усмивката си, която забележката на Оутс предизвика на лицето му. Той чу зад себе си как Чериса се приближава тихо към него и след миг ръцете й бяха на раменете му, притегляйки главата му назад, към гърдите си. Малките ръце разтриваха врата и челото му. Брет се отпусна благодарен и въздъхна от удоволствие. След това внезапно дръпна напред главата си, за да отбегне допира на ръцете й.

— Ти ми се сърдиш все още? — попита тихо Чериса и една лека усмивка изкриви устните й. Тя беше съгласна да остави гневът му да следва своя ход, тъй като те имаха седмици напред, преди да видят сушата.

— Въпросът не е дали ти се сърдя още или не — каза рязко той. — Причините, заради които ти забраних да дойдеш с мен, не са изчезнали, Чериса. Те все още съществуват. Едно пътуване по море, като това, може…

Леко почукване на вратата го прекъсна и главата на сивокосия Оутс се показа, а на лицето му личеше тревога.

— Извинете, капитане, но една лоша буря се задава от дясната страна на кораба. Вълните стават все по-големи.

— Заповяда ли да свият най-горните платна?

— Йес, сър. Притеглихме също и долното платно на бизана^[1].

— Това е всичко, което можем да направим засега. Ще хапна и се връщам на щурвала.

Брет въздъхна и се пресегна за купата със задушеното свинско с картофи, отчупвайки си едно парче от свинския бут.

Октомври и ноември бяха винаги дъждовни месеци в Антилите, но той се надяваше да бъде извън най-силните бури, тъй като тръгна по-късно тази година. Но пасатите винаги са били непредсказуеми. За щастие, „Сокол“ беше нов, здрав кораб, направен от добре изсъхнал дъбов дървен материал. Той би трябвало да издържи на бурята, с изключение на директния напор на дяволския ураган.

— Най-добре ще направиш, да си намериш някоя интересна книга и да стоиш в каютата, Чериса — посъветва я той, като наметна изсъхналата пелерина около широките си рамене. — Ако морето стане много бурно, изгаси фенера и си лягай. Повечето от мебелите са заковани към пода, но някои от по-малките не са и може да те наранят.

Чериса кимна послушно с глава, настанила се удобно на стола с томче от избраната поезия на Драйдън в ръка. Тя благослови отново леля си Мери за това, че бе имала търпението да я научи да чете и пише, чудейки се стотици пъти тогава защо ли си беше правила труда за това. Беше ли леля й някак си предчувствала, че животът на Чериса ще тръгне в тази посока? Защото само висшето общество имаше свободно време или пари, за да се радва на богатството на библиотеките.

Не след дълго корабът се разлюля силно, дървените греди скърцаха и стенеха под напора на бурята, а вятърът свистеше лудо над главата й. Ако напрегнеше слуха си, тя можеше да различи гласа на Брет на горната палуба, който крещеше заповеди през виещия порив на вятъра. Твърдо решила да бъде безстрашна, тя се сви на кожения стол и премести фенера по-близо до себе си, като се чудеше дали увеличаващата се тъмнина навън се дължи на нощта или на бурята.

Внезапно Чериса чу тътен над главата си, последван от тъп звук и скочи на краката си. Духна пламъка на лампата и грабна другата пелерина на Брет, която висеше наблизо, бутна вратата, за да я отвори, и учудена видя водата да влиза долу в пасарела през отвора на палубата. Над главата й проклятията и виковете на екипажа бяха заглушавани от яростните, стремителни, остри пориви на вятъра. Тя се изкачи по тясната стълба, като се държеше здраво за люлеещото се въже, и преди да надникне навън, постави качулката на главата си. Поглеждайки към палубата, тя веднага забеляза странната бъркотия, която цареше там. Корабни платна и въжета се бяха оплели в объркано кълбо на носа на кораба, а високата мачта се бе наклонила необичайно към палубата. Мъже се тълпяха като мухи в тази каша, дърпайки другарите си, които бяха повалени и хванати като в капан от съборените платна на такелажа. Всичко изглеждаше, че лежи зад мъглява, сива завеса, докато поройният дъжд продължаваше да плющи по насмолената палуба.

Зад нея беше квартердека, с покрив и отчасти заграден, за да предпази кормчията от капризите на времето. Тя се обърна нататък и усети една силна ръка да хваща глезена й, дърпайки я надолу, обратно по тясната стълба.

— Най-добре е да се върнете в каютата си, госпожичке — намръщено я предупреди Оутс. — Капитанът има достатъчно работа, за да вади и вас от морето, точно сега.

— Ох, Джейк, потъваме ли? — разплака се Чериса и се притисна трепереща към помощника. Чух нещо и…

Морякът се ухили, а сивите му очи блещукаха весело, когато той поклати главата си.

— Едва ли ще потънем, девойче. „Сокол“ е добър кораб. Той е имал и по-лошо време от това, преди да „цопне“ във водата. Не, това е само една малка буря, която идва от островите, да ни поздрави. Но хайде, прибирайте се в каютата, преди капитанът да ви види, че се мотаете тук, и отново да се разгневи.

— Той ми е вече ядосан — сви рамене момичето, на което не му се искаше да бъде отпратено в стаята му, като някое наказано дете.

— О, да, разбира се, че е — разсмя се Оутс, като се улови за въжето и започна да се изкачва нагоре, — въпреки че ви проверява на всеки час през целия ден докато спяхте.

След като й отдаде чест, той изчезна, затваряйки капака след себе си.

Чериса се загледа след него изненадана. Една скрита, радостна усмивка се появи на лицето й, когато току-що чутите думи докоснаха съзнанието й. Така значи, в действителност Брет не беше така разгневен, както се преструваше, че е. На него само не му се щеше да признае, че й беше простил толкова лесно… Тя се смееше, когато се връщаше щастлива към каютата, изпращайки въздушни целувки нагоре към палубата, където предполагаше, че стоеше Брет. О, да! Тя беше взела правилното решение близо преди един месец в Лондон. И някак си щеше да накара Брет също да я приеме.

 

 

Бурята продължи през цялата нощ чак до сутринта. Най-после лорд Линдси се появи в каютата, малко преди времето за обяд. Цялото му тяло тръпнеше от умора, а очите му бяха помръкнали. Той пусна пелерината си небрежно на пода и отиде право към леглото, като, преди да си легне, се наведе да събуе мокрите си ботуши, издавайки звуци на задоволство.

Чериса не обърна внимание на това, че Брет пропусна да я поздрави, сигурна в тайното си откритие за неговата загриженост към нея. Тя отряза едно парче от студеното пилешко месо и му го сервира заедно с половин купа вдигаща пара супа.

— Благодаря ти, скъпа, но аз хапнах на палубата преди малко. Всичко, което искам сега, е да сия.

Момичето кимна с глава и протегна ръце да развърже ленената му риза и да разкопчае маншетите на широките му богати ръкави, а след това се пресегна да издърпа широкия, кожен колан.

— Чериса, нямам настроение за това сега. Моля ти се, остави ме на мира.

Лицето на момичето пламна и то отстъпи ядосано.

— Аз също нямам настроение за това, Брет Линдси. Опитвах се само да ти помогна! Аз не ти се натрапвам. Ако ме искаш, ти ще трябва да ме молиш за това и след това, може би…

— Не трябва да те моля за нищо — отвърна тъмнокосият лорд. — Да бъда проклет, ако се унизя да поискам твоите услуги, момиче. Но на теб ти е толкова приятно, колкото и на мен и затова ти ще ме търсиш…

— Никога! — зарече се Чериса и високомерно му обърна гръб.

Беше отминало това време, когато тя се бореше да има надмощие и да го задържи. Тук, сред океана, Брет нямаше друг избор, освен нея. Тя няма да му се подиграва за тези думи и не вярваше неговата гордост да му попречи да я потърси, но въпреки това тя ще го чака. Ще го накара, този път, той да дойде при нея…

Брет се намръщи и след миг се тръшна върху леглото. Беше твърде изморен, за да спори с нея на тази тема точно сега. Борбата с бурята беше отнела всичките му сили и всичките му емоции. Нека тя да мисли каквото си иска, а времето ще покаже кой е бил прав. Поне корабът му беше спасен сега. Счупената мачта щеше да бъде поправена, а морето бе спокойно и хоризонтът ясен. Той можеше да поспи, докато…

Чериса постави книгата си настрани и протегна изтръпналите си крака, когато чу, че помощникът чука леко на вратата, носейки вечерята. Тя се приближи тихо към вратата, за да вземе подноса от моряка, сочейки с глава към спящия Брет.

— Това е добре, мис. Капитанът помоли да бъде събуден за вечеря — усмихна се Оутс и нарочно изтрака с подноса, хилейки се към тъмнокосия лорд, който изрече едно проклятие и се изправи, поглеждайки втренчено с укор към помощника си.

— Време е за вечеря, капитане. Момчетата свършиха с поправката на мачтата. Желаете ли да прегледате такелажа тази вечер?

— Не, не тази вечер, Джейк — каза Брет, гледайки гладно към металните съдове. — Но първата ми работа утре сутринта ще е да го прегледам. Донеси ми кафе!

Морякът отдаде весело чест и изчезна, като остави Чериса и капитана сами. И двамата се чувстваха малко неловко сред надвисналото в малката каюта мълчание. Накрая Брет се изкашля и направи жест с ръка към масата.

— Дамите сядат първи — сви рамене той, усмихвайки се малко смутено. Той не беше свикнал да си спомня много за етикета, когато плаваше в открито море.

Чериса се усмихна, доволна да види, че лицето му си беше възвърнало здравия, обрулен от вятъра вид. Тя усещаше, че сега той е в по-добро настроение, а също можеше да почувства, че му беше малко неловко, вероятно защото се чудеше дали тя има намерение да продължи разправията, която бяха започнали следобед.

— Нека да не се преструваме, че сме в двореца, Брет — каза Чериса и се отпусна на близкия стол. — Едва ли може да се каже, че съм облечена по последна мода.

Лорд Линдси се усмихна, видимо облекчен.

— Признавам, че те харесвам в тези дрехи — кимна с глава той. — Във всеки случай, не съм свикнал да гледам фусти в открито море. Действително, водим много различен живот тук, далеч от Англия. Трудно ще си спомня даже всички подробности, с които се предполага, че съм свикнал да живея преди.

— Тогава не се безпокой за това — съгласи се с лекота тя, като тайно се удивляваше колко голяма беше пропастта между лорда и капитана, но със сигурност можеше да каже, че капитанът й харесваше повече. — Ще бъдем просто момичето и капитана, докато се върнем в Англия.

Моментално лицето на Брет се промени, а очите му станаха по-тъмни.

— Не, скъпа. Ти не можеш да останеш в Порт Роял. Това е просто невъзможно. На острова има само няколко честни плантатори, но повечето мъже… едва ли са по-добри от пиратите, Чериса. Законът, по който живеят, е много груб. Аз съм свикнал с това и те ме уважават, но това място не е за теб.

Чериса вдигна упорито брадичката си, но си държеше езика зад зъбите. Беше отишла твърде далече, но нямаше намерение да достигне до Антилските острови само за да бъде натоварена на друг кораб и изпратена обратно вкъщи. Тя имаше много време, за да измисли някакъв начин и да постигне целта си. Може би, ако наистина чакаше дете, каквито подозрения имаше, Брет щеше да й позволи да остане поне докато се роди детето. В такъв случай до пролетта тя щеше да остане при него.

Вечерята мина добре. Чериса зададе стотици въпроси за кораба и пътуването, като се мъчеше да се справи с новия език на морето. Брет я убеди да му разкаже повече за опита й да пътува като пътник без билет. Смееше се, когато тя му разказа за страховете си, да не би моряците да изпуснат сандъка, и остана учуден, че момичето не се беше научило да плува, и й обеща да поправи този пропуск, веднага щом стигнат до някой остров.

Когато вечерята свърши и фенерът изгасна, атмосферата стана отново напрегната. И двамата чакаха другия да предложи очевидното. Но никой не го правеше. Най-после и двамата си легнаха на тясното легло, като се въртяха, без да могат да заспят.

На другия ден капитан Линдси беше в по-лошо настроение и Чериса го наблюдаваше внимателно, страхувайки се да не предизвика скандал. Той винаги бе имал здрав сън, но кръглите сенки под смарагдовите му очи и здраво стиснатата му челюст показваха, че бе прекарал една безсънна нощ. Той изръмжа нещо на помощник Оутс, когато последният донесе кафето, и хвърли гневен поглед към Чериса, без да каже дума, когато тя поиска разрешение, да се качи на палубата, за да подиша чист въздух. Накрая той се облече и отиде горе да поеме щурвала, като остави разтревоженото момиче да се взира в стените на тясната каюта.

Чериса въздъхна, разресвайки тежката си коса с многократни, бързи движения, като използваше четката на Брет, която прилягаше много добре на ръката й. Може би не трябваше да започва разговора си с него с тази конфронтация… може би гордостта на Брет беше твърде голяма. Той можеше никога да не се върне при нея. Но да се предаде сега би било безусловна капитулация. Това не би довело до промяна в техните отношения. И най-лошото, това би отхвърлило единствения шанс, който тя вероятно някога щеше да има, да го хване в такова едно изолирано положение… Не, тя не можеше да се предаде… Просто трябваше да използва всички женски хитрости, които й бяха известни, за да го примами в ръцете си.

Беше научила толкова много през тези няколко месеца прекарани в Лондон — хитрости, за които би се презирала, ако ги беше приложила преди, доверявайки се на обичайната сила на неговата страст към нея, която бе взаимна и отговаряше на нейната към него, но сега…

Чериса остана послушна долу, в каютата, въпреки че беше съвсем отегчена от малкото, тясно пространство и копнееше да види ширналото се море, да се порадва на слънцето и на топлината на деня. Може би когато Брет се върне за обяд…

— Ето ви храната, госпожичке — слабото лице на Оутс се показа на вратата, а очите му гледаха несигурно в момичето.

Настроението на капитана беше доста променливо, преди момичето да се появи на кораба. После, за няколко кратки часа, то се беше подобрило. Но сега, Исусе! Целият екипаж стоеше като на тръни през цялата сутрин, страхувайки се да не предизвика неговия гняв. Когато намръщеният капитан се качи на палубата, хитрият помощник се измъкна и избяга, радостен да бъде в безопасност поне за малко.

Чериса наблюдаваше как високият лорд крачеше в каютата. Отправяйки се към масата, той блъсна един стол така, че го преобърна, после изрече едно проклятие, отпусна се тежко в кожения стол и започна да се храни. Момичето се усмихна леко, малко развеселено от очевидно лошото му настроение. Много добре, помисли тя със задоволство. Напрежението си казваше думата вече. Преструвайки се на невинна, тя обиколи масата и се наведе да вземе една чиния, като позволи нарочно на широката риза да падне от раменете й и да разкрие високите й заоблени гърди. Чертите на лицето на Брет се изопнаха, а очите му изгаряха тялото й, миг преди да се задави с храната и тогава бързо отклони погледа си от нея. Чериса се престори, че не забелязва нищо, взе чинията си и седна до него, допирайки коляното си до неговия крак, докато се хранеше. След миг тя почувства бедрата му да треперят и той бързо се премести по-далеч, а мускулите на брадичката му потрепваха нервно.

— Какво има, любов моя? Изглеждаш нервен днес — попита невинно тя.

Брет се втренчи недоверчиво в нея, а очите му издаваха нарастващия му гняв.

— Какво има? — повтори нетърпеливо той, като постави много бавно ножа и вилицата в чинията си. — Ще ти кажа какво има! Не можах да поспя и два часа през тази нощ, момиче! Това легло не е направено за двама души — поне не да лежат на разстояние половин метър един от друг! Така, след като ти очевидно възнамеряваш това да продължи…

— Брет, това е нечестно — протестира бързо тя, презирайки себе си, че го беше накарала да страда по този начин. — Въобще не съм имала такова намерение. Но всичко, което ти трябва да направиш, е да помолиш…

— Казах ти и преди, че нямам намерение да се унижавам пред теб! — отсече той, а устните му се опънаха решително, издавайки безсилие и ярост.

— Не трябва да се унижаваш, Брет. Веднъж само направи едно малко усилие — отговори спокойно Чериса, макар че лицето й пламтеше, а сърцето й биеше лудо. — Аз не съм само едно тяло, което изпитва удоволствие от твоите прищевки. Аз съм човек с чувства, които…

— О, по дяволите! — блъсна назад стола си Брет и се изправи на крака, а очите му искряха. — Връщам се горе. Не ми се мяркай пред очите!

Чериса се мъчеше да не дава воля на сълзите си, след като той излезе. Всяка част от тялото му показваше неговата почти непокорена ярост. „О, по дяволите! — мислеше тя ужасно разстроена. — Да върви по дяволите и той, и аз, и всичко!“ Целият план се беше провалил и бе извън нейния контрол. Един Господ само знаеше какво беше решен да направи Брет в следващия момент.

Чериса вечеря сама. Явно капитанът бе предпочел да яде с другите офицери в тяхната каюта. Тя беше наистина твърде разтревожена, за да може да заспи, но тъй като нямаше какво друго да прави, си легна.

Няколко часа по-късно капитан Линдси най-после се прибра в каютата. Красивото му лице бе намръщено, а дъхът му миришеше на бренди. Без да каже дума, той се съблече и буквално се хвърли в леглото, като легна на една страна, обръщайки се с гръб към нея. Дълго време той се въртя и мята, мърморейки сърдито. Накрая се изправи, обърна се и се втренчи обвинително в момичето.

— Дявол да го вземе, премести се! Как по дяволите очакваш, че ще спя като целибат^[2], когато цялата си върху мен, всеки път, когато се преместя?

— Съжалявам, Брет. Вече съм прилепена до стената. Не мога да отида по-нататък…

— Махай се тогава — изръмжа той, а смарагдовите му очи искряха отблъскващо, когато той слезе от леглото, издърпа одеялата и й посочи вратата.

Чериса го погледна, без да вярва, че той мисли това, което казва, а дъхът й секна.

— Но, Брет… — най-после продума тя, а сините й очи бяха станали огромни. — Но… къде да отида тогава?

— Връщай се в сандъка си — каза подигравателно той, а черните му вежди се бяха сключили над искрящите му очи. — Ще те извикам, когато стигнем до Антилските острови.

Погледът на Чериса се спря един дълъг миг върху лицето на Брет, сигурна, че той ще отмени тази заповед. Но той не го направи. Той само стоеше там, висок, силен и неумолим. Тя усещаше как всеки мускул от тялото му се напряга под загорялата от слънцето кожа, а очите му гледаха непреклонно. Усещайки студ от внезапния шок и обзелия я страх, тя слезе с неохота от леглото. Бавейки се нарочно, като се надяваше безнадеждно да бъде помилвана, тя се наведе да обуе обувките си и след това се помъчи да закопчае пелерината. Той не можеше наистина да иска да я изпрати обратно там… при плъховете… без храна… при циничните погледи на екипажа…

— О, по дяволите. Събличай пелерината — каза най-после Брет, гледайки намръщено към треперещото момиче. — И двамата знаем, че не можеш да се върнеш там. Защото всеки от тези шестдесет моряци, ще се възползва от теб, преди да се съмне.

Чериса затвори очи и изпрати мълчалива благодарствена молитва към небесата. Краката й бяха твърде слаби от обхваналото я облекчение, за да й позволят да помръдне.

— Добре, но къде тогава аз ще… — промърмори накрая тя, неспособна да срещне погледа му все още.

— Легни на леглото. Ще се опитам да поспя на тези столове — отговори той, поглеждайки към столовете без желание. По дяволите, момичето наистина щеше да отиде там, в трюма, ако той не я беше върнал… Дявол да го вземе, този неин упорит дух на противопоставяне…

— Не, Брет, ти легни на леглото. Утре отново ще трябва да работиш усилено. Ти се нуждаеш от сън.

Той се вгледа в сериозното лице на момичето с изненада. Тя беше така загрижена за неговото здраве, но не се предаваше за единственото нещо, от което, както тя добре знаеше, той наистина се нуждаеше…

— Това едва ли е достойна постъпка за един капитан, Чериса. Даже в морето има няколко подробности, които ние съблюдаваме.

— Ами, аз не мога да заема цялото легло, като знам, че ти ще седиш цяла нощ.

— О, по дяволите. Тогава двамата ще си поделим леглото — отсече нетърпеливо Брет. Всичко това започваше да става смешно.

Доволна, Чериса си легна отново в леглото, като лежеше през цялото време на една страна, а гърбът й опираше плътно в стената, за да му направи място. След миг Брет я последва, като лежеше мълчалив в тъмнината, объркан, озадачен и напълно сразен, неспособен да измисли начин, да разреши дилемата, как да примири гордостта с желанието си. Момичето се раздвижи върху дюшека и той се обърна да разгледа лицето й, което лежеше близо до неговото и изглеждаше бледо на меката лунна светлина, която струеше през илюминатора. Той отвърна с надежда на нейния взиращ се в него поглед, а една лека усмивка повдигна ъглите на устните му, очите му я гледаха топло, а тялото му вече отговаряше на желанието му.

— Лека нощ, любов моя — прошепна накрая Чериса, като се наведе и целуна нежно устните му. — Приятни сънища.

Чернокосият лорд гледаше как тя се сви към стената, отново разочарован и разстроен.

— О, върви по дяволите — измърмори накрая той, смачквайки възглавницата под главата си със сърдити юмруци. И когато заспиваше, твърде изморен, за да прекара още една безсънна нощ, мозъкът му работеше отчаяно, опитвайки се да открие достоен изход от тази глупава, абсурдна ситуация. Той нямаше да може да устои на напрежението още няколко дни като този — да живее с момичето, даже да спи на едно легло с него. Тялото му крещеше непрестанно за някакво освобождаване, за някакво задоволство, за физическо осъществяване на проникване дълбоко в нея, за желанието да вкуси познатата сладост на устните й, да усети нейните нежни, стегнати гърди под ръцете си.