Джесика Сен Клер
Чериса (12)

Глава 12

Джерард отвори лично вратата, когато видя каретата на лорд Ардсли да спира пред къщата. Прекрасната, топла, обляна със слънчева светлина априлска утрин обещаваше хубав ден за ловуване. Може би той щеше да принуди русокосия лорд да го покани да вземе участие в този лов.

— Добро утро, кавалере — кимна с глава Ардсли, като влезе. — Чериса вкъщи ли е?

— Не — излъга непринудено Джерард. — Тя отиде на пазар. Знаете какви стават жените, когато наближи пролетта. Всички рокли изведнъж са станали демоде. Знам, че я разглезвам ужасно, но… — разсмя се той и сви рамене.

Русокосият лорд се усмихна в отговор и се приготви да си върви.

— Когато се върне, бихте ли й предали едно съобщение от мен? Баща ми е тежко болен и заминавам веднага за фамилното ни имение. Ако има нужда от нещо, може да ми изпрати бележка там, в Мерлхем.

Излизайки от къщата, Ардсли не забеляза начина, по който се присвиха очите на земевладелеца, и как едно странно, неприятно пламъче светна в тях за миг.

— Колко време ще останете там? — попита Джерард, преструвайки се, че проявява непреднамерен интерес.

— Наистина не знам. Може да бъде само две-три седмици, но може да бъде и два-три месеца.

— Трябва да е много хубаво в провинцията по това време на годината.

Лорд Ардсли погледна през рамото си към оръженосеца и на лицето му се появи една слаба усмивка.

— Двамата с Чериса сте добре дошли, ако решите да ни посетите, при условие, че останем там по-дълго време. Само изпратете известие преди това.

Той махна с ръка и бързо излезе от къщата. Постоянната натрапчивост на Джерард бе започнала да действа на нервите му. Ако не бяха Чериса и момчето, той щеше да отбягва срещите си с този мъж. Но беше обещал на Брет преди заминаването му за Портсмут, което бе станало така ненадейно, че ще се грижи за момичето в негово отсъствие. Разбира се, това че Брет не харесваше земевладелеца, най-вероятно до голяма степен се дължеше на ревността, а може би и не само на това. Обикновено, Линдси преценяваше много точно характера на хората. Жалко, че не беше заварил момичето вкъщи, но сигурно съпругът й щеше да й предаде съобщението. До Мерлхем, където той щеше да отседне, имаше само няколко дни път. Ако момичето наистина имаше някаква причина, за да го види, то тя можеше да го направи много лесно.

 

 

Чериса забеляза, че очите на Джерард светеха с особен блясък, когато слизаше по стълбите, но той се обърна бързо и й се усмихна приятно, като я поздрави, и тя прогони тревогата си.

— Отиваш да пазаруваш ли, любов моя? — попита той, като постави наметката на раменете й.

— Да, Джерард. Отивам на борсата. Да взема ли нещо за теб?

— Не, мисля, че не. Мисля да изляза също за малко днес. Върви и се забавлявай. Купи нещо и за Джейми, ако искаш.

Чериса се усмихна, като съжали за подозрението, което бе изпитала преди малко към него.

Джерард беше по-внимателен, по-отдаден към нея и детето от когато и да било напоследък.

— Смятам да не обличам момчето повече в поли — съгласи се тя. — Тъй като вече стана на две години, то трябва да носи панталони и жакет. Може би ще купя някой по-лек атлаз или кадифе, за да му ушия летни дрехи.

— Добра идея, мила — съгласи се той, като й отвори вратата и я задържа, докато тя излезе. — Ще се видим довечера.

Чериса прекара по-голямата част от деня на борсата, избирайки грижливо и с желание платове за Джейми. Беше доста късно, почти мръкнало, когато се прибра вкъщи и забърза нагоре по стълбите, надявайки се да вечеря със сина си, тъй като Джерард все още не се беше прибрал. Тя завари момчето да спи. Явно, че бе заспало по-късно този следобед, а вечерята — пълнен, печен петел — бе поставена на един поднос във всекидневната. Мършавото котенце, което Джейми беше довлякъл вкъщи преди два дни, обикаляше около масата и мяукаше от глад, а огромните му позлатени очи гледаха умолително към храната. Когато взе ножа и започна да разрязва петела, тя чу шум, обърна се и видя Джейми да влачи малките си крачета. Неговото малко кръгло личице все още беше зачервено от съня, а юмручетата търкаха сънените му очички.

— Аз гладен, мамо — каза малко неразбрано той и се наведе да погали котенцето, но го хвана за опашката, когато то се опита да избяга от прекалените му милувки.

— След минутка, Джейми. Писана помоли преди теб за храна — усмихна се Чериса, като постави няколко парченца месо в паницата и я остави на килима. — Сега ще отрежа месо за теб и за мен.

Тя взе отново ножа и започна да реже месестите, покрити с апетитна, кафява коричка гърди на пилето. Устата й се напълни със слюнка. Внезапно, тя чу, че Джейми нададе тих вик на недоумение и като се обърна го видя да бута сърдито с крак неподвижното котенце, мъчейки се да го събуди, за да стане. Чериса се намръщи и протегна ръка към котенцето, чувствайки слабото му телце бездиханно и безжизнено под пръстите си. Тя се втренчи в животинката невярваща, докосвайки нежно меката козина. Какво, за Бога, ставаше…?

— Какво му е на писенцето? — попита настоятелно Джейми, взирайки се в котето.

— То е… то спи, миличко — отговори колебливо тя. — Сложи месото обратно в паничката на Писана, Джейми! То е мръсно. Писана го е близала.

— Не, аз гладен — отговори неспокойно той и приближи една хапка от месото към устата си.

Чериса се пресегна и изтръгна месото от ръката на момчето, като му се скара за непослушанието.

— Сега, бъди добро момче, Джейми. Мама ще изнесе Писана от тук, докато спи — тя се наведе и се пресегна да вдигне мъртвото коте, потискайки инстинктивното си чувство на отвращение.

И тогава, внезапно тя спря, като помириса по-отблизо пръстите си, с които бе държала пилето. Те миришеха особено, една тежка миризма… — О, Боже! — подпря се тя, тъй като бе залитнала, като се изправи на краката си, взирайки се тъжно в мъртвата животинка. Пилето беше отровно. Затова беше тази миризма… Затова котката умря… Но кой…? Защо…?

Видът на чинията с пилето я накара да й се завие свят. Сърцето й заби лудо и сякаш се качи в гърлото й.

— Не, Джейми! — изпищя тя и се хвърли към ръката на детето.

То побягна, като стискаше къс месо в юмручето си, а зелените му очи я гледаха недоверчиво.

— Аз гладен! — пищеше то. — Аз ям! Дай ми!

Чериса остана безпомощна на мястото си за миг, без да диша, срещайки предизвикателния поглед на момчето. Ако тя се опиташе да грабне месото от ръката му, то щеше да хукне отново и щеше бързо да сложи парчето в устата си.

— Моля ти се, миличко — убеждаваше го тя, а гласът й бе станал дрезгав от ужаса, който изпитваше. — Моля ти се, почакай мама. Виж, това е твоята чиния. Нека да седнем на масата. Ти сложи твоето месо ето тук, в твоята чиния, а аз ще го сложа в моята. Ето, виждаш ли? — тя се спря изпълнена с надежда, но детето не се помръдваше. Тя си пое дълбоко въздух и опита отново. — Спомни си как ходехме на пикник заедно — ти, чичо Уат и аз? Не беше ли забавно? Нека да го направим отново…

Детето се усмихна и погледна към вратата.

— Чичо Уат идва?

— Да, скъпи, след няколко минути — излъга бързо тя, като благодари на Бога за просветлението.

Джейми беше обикнал Брет толкова много само за тази единствена седмица, която бяха прекарали заедно — много повече, отколкото Джерард, въпреки че живееше с него от месеци.

— Ти искаш да се покажеш като добро момче пред чичо Уат, нали?

Детето кимна глава с желание, изтича до масата и хвърли месото в чинията. На минутата Чериса сграбчи ръката му и я избърса с ленената кърпа за хранене, притискайки детето силно до гърдите си и така, с Джейми на ръце, тя изтича в спалнята си и заключи вратата зад себе си. Джейми ридаеше и се оплакваше възмутено от измамата, но тя не обръщаше внимание на настроението му, мислейки за ужасното откритие, което бе направила само преди минута. Пилето е било намазано с отрова нарочно — след това оставено за нея и Джейми, за да вечерят с него. Кой можеше да направи такова нещо? Кой би го желал? Имаха само двама прислужника в домакинството. И двамата изглеждаха приятелски настроени, имаха почтен вид и явно харесваха Джейми. Никой от тях нямаше да спечели нещо от тяхната смърт. Никой друг, освен Джерард…?

Лицето на Чериса посивя като пепел и тя потъна в мекото легло, обзета от ужас. Стомахът й се свиваше, а главата й се тресеше. Джерард! Той беше разбрал за срещата й с Брет в Уитроз! Трябва да е разбрал… Но да я убие… А също и Джейми… Тя потрепери силно, спомняйки си за отворените, безжизнени очи на котето и неговите изпънати крака. Трябваше да се махнат от къщата, преди Джерард да се прибере и да открие, че планът му се е провалил. Можеше да отиде при Ардсли — той щеше да я защити.

Бързо и несръчно от обзелия я страх, ослушвайки се със затаен дъх и ужас за някакъв шум от завръщането на съпруга си, Чериса грабна малко дрехи и се пресегна за кутията с бижутата. Тя отвори капака и изпъшка тежко, като видя празната касетка. Бижутата й ги нямаше вече. Само златният пръстен, който Брет й беше подарил и чиито смарагд се беше натрошил на малки парченца, лежеше самотен на дъното на кутията. Без да губи време в напразни сълзи, тя го взе и го сложи в портмонето си. После хвана момчето за ръка и изтича в неговата стая, за да вземе няколко дрешки и за него.

Накрая, тя се наведе и вдигна недоволното дете, накара го да млъкне и носейки го на ръце, излезе в коридора. Остана там една дълга минута, като се ослушваше за някакъв шум там долу, в къщата. Нищо не се чуваше. Тя пое дълбоко въздух, окуражи се и пристъпи напред, придвижвайки се мълчаливо, като направи една стъпка, после втора, после трета.

Внезапно външната врата се отвори и силуета на Джерард се очерта в тъмнината, гледайки втренчено нагоре, към нея. Изненадата, изписана на лицето му, постепенно отстъпи място на злорадството. Чериса отвърна на погледа му, като го гледаше безпомощно, неспособна да помръдне или да издаде звук, усещайки само силното биене на сърцето си и пълната тишина, която цареше в цялата къща.

— Не си ли гладна тази вечер, любима? — наруши тишината подигравателният глас на Джерард. — Колко жалко! Мислех, че пълнен петел е твоето любимо ястие…

Бавно, като държеше под око нейното неподвижно тяло, с поглед, студен и хипнотичен, като на змия, готова да ухапе, той тръгна към нея, протягайки ръка, за да се хване за перилата на стълбите.

Най-после Чериса успя да събере разума си. Като притисна детето по-силно към себе си, тя отстъпи внимателно нагоре по стълбите. Джейми беше престанал да хленчи и сега се притискаше мълчаливо към нея. Ръцете му бяха обгърнали врата й, краката му стискаха кръста й, а очите му бяха станали огромни и сериозни, усещайки страха на майка си. Чериса знаеше, че е безполезно да се извинява за изневярата с Брет. Виждайки опасния блясък в очите на Джерард и като знаеше неговото безразличие към това, което тя казваше, но може би поне заради Джейми…

— От кога знаеш? — промълви тя накрая, а гласът й прозвуча като съскащ шепот в тишината на къщата. — Как разбра?

Неочаквано, Джерард се разсмя. Студено и почти истерично.

— Наистина, Чериса, аз съм много по-умен, отколкото ти мислиш. Знаех още преди да се оженя за теб. Каква смешна, неубедителна лъжа. Да се опитваш да минеш… за омъжена за морски капитан и след това ненадейно овдовяла, разбира се. Наистина ли вярваше, че ще дам името си на този твой незаконороден пикльо, Чериса? Чий е той, впрочем? Да не е на лорд Ардсли, случайно? Затова ли той непрекъснато си вре носа наоколо? Или може би и на някой друг? Може би ти даже не знаеш чий е, мила моя! Може би си била замесена с толкова много мъже, че само можеш да гадаеш кой е неговият баща?

Лицето на Джерард се беше изчервило леко и се бе покрило с капчици пот, а устните му се бяха изкривили в една гадна усмивка.

Чериса го гледаше глупаво. Изненадата за миг превъзмогна страха й. Така, той не знаеше за Брет. Не го беше виждал в Уитроз тази седмица… дори не беше предполагал за него, или за Джейми, или…

— Жалко, че не изяде прекрасната си вечеря, която приготвих специално за теб, Чериса — продължи Джерард, като започна да се изкачва по стълбите към тях. — Но няма значение. Може би ти и твоят пикльо ще отидете да поплувате тази нощ в Темза — засмя се той, като видя, че лицето й пребледня още повече, а очите й станаха огромни от ужас. — О, и няма нужда да вдигаш врява, мила. И двамата слуги са заспали дълбоко в кухнята, тъй като им дадох едно специално вино тази вечер, специално за случая.

Момичето безпомощно отстъпи назад пред съпруга си, който вървеше към нея, сърцето й биеше силно в гърдите, дланите й се бяха изпотили от ужаса, който я бе завладял. Тя усети, че краката й се удариха в дъбовия шкаф, опрян до стената зад нея, и чу как сребърният свещник се залюля от удара. Най-после мозъкът й започна да работи, когато видя, че. Джерард се изкачи почти до последното стъпало, а ръцете му се протегнаха към тях, като някакво чудовище, което се мъчеше да ги сграбчи в ноктите си. Тя инстинктивно сграбчи масивният свещник зад себе си, който по ирония на съдбата Брет й беше подарил — с изработени по него делфини и морски сирени, които да й напомнят за него — и го хвърли към изкривеното лице на Джерард. В същия миг тя се обърна и изтича по коридора към задните стълби. С ъгълчето на окото си тя видя как Джерард вдигна ръце, за да защити лицето си от свещника, видя, че последният удари ръката му, рикошира и падна върху дървения парапет. Видя още как Джерард политна, тъй като загуби равновесие от неочаквания удар и падна назад. Без да се бави повече, тя хукна към тясната врата и се спусна, отчаяно прескачайки стъпалата надолу по стълбите, прелетя през кухнята и се удари във вратата. Джерард бе казал истината, поне за слугите. И двамата седяха отпуснати на столовете с отворени усти и хъркаха сладко под въздействието на упойващото вещество, което Джерард бе сложил във виното им. Чериса започна да дърпа безумно резето, а ръцете й бяха станали несръчни от обзелия я ужас. Най-после вратата се отвори и притискайки Джейми към себе си, тя се приведе и се втурна напред в черната лондонска нощ към главната улица. Като се оглеждаше отчаяно, докато тичаше по тесните улици за карета, очаквайки всеки момент да усети чудовищните ръце на Джерард да стегнат гърлото й.

Най-после тя чу тропот от конски копита и видя една очукана карета да приближава към нея, подскачайки по облите камъни на улицата. Тя изтича към каретата, махайки с ръка на кочияша и молейки се на Бога да не е вече заета. Късметът й проработи. Каретата беше празна. Благодарна, тя хвърли последен, изпълнен със страх поглед през рамото си и скочи вътре, казвайки на кочияша първия адрес, който й дойде на ум — един малък хан, където тя беше отседнала с Брет, когато за първи път пристигна в Лондон преди близо три години. Ханът беше добър, стаите бяха чисти, а храната — здравословна — тя си спомняше, че ханджията и съпругата му бяха много любезна двойка. Джерард никога нямаше да се сети да я потърси там. Тази нощ ще бъде на сигурно място, докато утре отиде при лорд Ардсли.

Най-после тя се отпусна върху напуканата кожена седалка и въздъхна дълбоко, усещайки как краката й започват да треперят, тялото й омеква и главата й се замайва. Джейми се размърда до нея и тя погледна към него в тъмнината. Очите му я гледаха объркани и ужасени. Тя привлече малката му главичка към гърдите си, обгърна покровителствено телцето му с ръце и покри косата му с целувки, без да обръща внимание на сълзите, които мокреха черните къдрици на детето.

— Всичко е наред вече, миличко. Сега сме в безопасност. Мама е тук и тя няма да позволи да ти се случи нищо лошо.

Детето се сви до нея, притискайки телцето си към нейното. Постепенно неговите малки пръсти се отпуснаха, то повдигна ръчичка и докосна угриженото лице на майка си.

— Защо мама плаче? Мама не се чувства добре? — попита страхливо то.

— Не, миличко, мама се чувства добре. Мама е просто… — подсмръкна тя и се усмихна примирено — просто щастлива, че напусна тази къща.

Детето кимна сериозно с глава, намествайки се до нея доволно.

— Аз също съм щастлив — съобщи сериозно то. — Кавалерът ме плаши. Аз не го харесвам повече.

Чериса го целуна отново по косата и погледна над детската глава навън, където се нижеха високите къщи. „Колко странно, мислеше си тя, а очите й гледаха тъжно — колко странно, че свещникът на Брет трябваше да ни спаси — че ни дойде на помощ, за да можем да избягаме. Даже на километри далеч от нас, кой знае в коя непозната страна, неговата любов ни закриля от Джерард. Моля Бога да ни закриля, докато стигнем до Ардсли утре. Моля Бога, Джерард да не може да ни открие тази нощ.“

Тя се пресегна и дръпна одеялото по-нагоре, над раменете на Джейми, и след като се увери, че детето спи дълбоко, се изправи, заобиколи тапицирания стол, който стоеше до закрития с капаци прозорец. Отвори капаците, за да може сутринта да влезе светлина, и се сви на стола, мъчейки се да събере мислите си.

Тя имаше дванадесет лири в себе си, когато напусна къщата снощи, но сега бяха останали шест лири и осем шилинга. Стаята и храната за нея и Джейми й струваха пет лири на седмица, платени предварително, а тя беше дала щедър бакшиш и на кочияша. Шест лири и осем шилинга бе твърде малка сума, но те трябваше да им стигнат за няколко дни. Веднъж само да се добере до дома на Ардсли, той щеше да се погрижи за тях, докато Брет се върне. Той даже можеше да отиде до Исаак Бенджамин и да изтегли пари от тези пет хиляди лири, които Брет й беше оставил. Освен ако… внезапно тя се намръщи в тъмнината и разтревожено намести краката си, тъй като начинът, по който беше седнала, изведнъж й стана неудобен. Ако Джерард никога не я беше обичал, то тогава той се бе оженил за нея заради парите й. Наистина, колко умен беше той, като се правеше на толкова предан и привързан. Очевидно, през целия им съвместен живот той бе възнамерявал да я убие, разбира се, но беше прикривал плана си много добре… Да предположим, че беше успял. Да предположим, че тя и Джейми вече бяха мъртви… Кой щеше да заподозре любящия съпруг? А без съмнение, Джерард щеше да се преструва, че е съсипан от скръб. Даже Ардсли щеше да съчувства на убиеца, съжалявайки го заради загубата. Слугите щяха да свидетелстват за неговата неизменна привързаност и преданост. Приятелите им също. Може би единствен Брет щеше да предположи истината, когато се върне, но какви ли доказателства можеха да останат дотогава? Тъй като познаваше добре Брет, тя реши, че във всеки случай той щеше да убие Джерард под въздействието на своите подозрения. О, Боже! Само ако Брет беше в Англия, за да й помогне сега… Тя се намръщи, озадачена от новите си мисли. Но защо точно сега? Защо тази нощ? Защо не преди два или три месеца? Или, защо не почака до лятото, когато един нещастен случай в реката с лодка можеше да бъде така лесно уреден?

Накрая Чериса сви рамене, все още чудейки се. Но това нямаше значение, реши уморено тя и тръгна към леглото, за да си легне. Кошмарът вече беше свършил. Повече нямаше значение какви бяха плановете, които това дяволско изчадие — Джерард, беше запланувал. Къщата на лорд Ардсли беше само на няколко мили оттук. Първото нещо, което щеше да направи сутринта, бе да отиде там.

Но светлината на зората събуди нови подозрения в съзнанието на Чериса. Нямаше ли Джерард да очаква тя да направи точно това — да потърси безразсъдно покровителството на лорд Ардсли. Не беше ли споменал нещо за русокосия лорд, че слухтял наоколо? Разбира се, че той щеше да я чака там, седнал в каретата, като голям, черен паяк, очаквайки я да се хване в мрежата му. Добре, няма значение. Тя щеше да почака няколко дена, преди да посети лорда, изпращайки по този начин Джерард по лъжлива следа. Ще изчака, докато той помисли, че тя е заминала за провинцията. Ще изчака, докато самият той я проследи там.

Така момичето изчака три дни, затворено в стаята, като времето й минаваше в игри с Джейми или в разговори с ханджийката, докато й помагаше в кухнята. Мисис Брайт имаше „златна“ душа и обичаше децата, тя нямаше свои. Тя разказа надълго и широко на Чериса за сестра си, която живеела извън Лондон, как тя помагала при отглеждането на децата, колко много се радвала на техните посещения тук, колко добре се чувствала заобиколена от щастливите момчета. Чериса слушаше внимателно бъбренето на жената и й хрумна също една такава идея за Джейми. Той вече беше достатъчно голям, за да се радва на компанията и на други деца. Може би трябваше да говори с Ардсли да го вземе в своето семейство и да се грижи за него за известно време. Русокосият лорд имаше две момчета — едното на четири години, а другото с няколко месеца по-малко от Джейми. Това би било идеалното разрешение.

Най-после, на четвъртия ден, Чериса реши, че вече няма опасност и може да потърси лорд Ардсли. Като остави Джейми при мисис Брайт, тя се качи в една наета карета, която щеше да я откара до голямата тухлена къща. По пътя тя тревожно надничаше за някаква следа от Джерард. Като се увери накрая, че изглежда безопасно, тя даде знак на кочияша да продължи. Но няколко секунди по-късно, каретата спря отново.

— Съжалявам, мадам. Не мога да вляза вътре — извика кочияшът. — Портите са заключени.

— Заключени? — объркана и ужасена, Чериса дишаше тежко. — Но защо? Къде е лорд Ардсли?

Тя се наведе от прозореца и се вгледа с невярващи очи към къщата в далечината. Кочияшът беше казал истината. Изкованите от желязо порти се полюляваха над покрития с дребен чакъл път, а една дебела верига ги държеше здраво затворени. Къщата отвъд беше тиха, на прозорците бяха поставени капаците, нямаше признаци на живот. С чувство на безсилие, тя удари портата с юмрук, като се мъчеше да сдържи сълзите си. Как смееше Ардсли да й направи това — да замине без предупреждение! Той не беше споменавал за някакви планове за пътуване, когато бяха говорили последния път! Къде беше той? Какво щеше да прави сега тя? На другия край на улицата се появи една карета, движейки се бавно към тях. Чериса скочи в наетата от нея карета и извика на кочияша да кара обратно в хана. Вероятността нейният съпруг да бъде в каретата беше малка, но тя не искаше да рискува.

Дните минаваха бързо. Бележката, която тя беше изпратила до Ардсли по момчето от хана, се бе върнала, без да бъде отворена. Къщата беше все още пуста. Чериса плати още пет лири на ханджията и остана почти без пари. Ако Ардсли не се върнеше скоро, тя ще трябва сама да отиде до златаря, макар че ужасно се страхуваше да не срещне Джерард там. Тя прокле отново съпруга си, мразейки го така, както никога не вярваше, че може да мрази някое живо същество. Очевидно, Джерард беше осведомен за плановете на лорд Ардсли да напусне Лондон. Ето защо той се беше размърдал, когато е разбрал, че Ардсли го няма в града. Той е знаел, че русокосият лорд ще бъде далече. Но къде? Питаше се Чериса неистово. Къде? И кога щеше да се върне?

След като и втората седмица наближаваше да се изтърколи, тя реши да отиде сама на Ломбард стрийт. Държейки здраво Джейми за ръка, тя слезе от каретата и влезе в малката кантора на Исаак Бенджамин, като се изкашля съзнателно. Тя не беше сигурна дали бе обичайно жени да се занимават с такъв вид дела, но кой друг?

— Да, мадам. С какво мога да ви услужа? — един нисък, посивял мъж с малка шапчица върху темето й кимна любезно с глава, а ръцете му се занимаваха с листата хартия, които бяха разпилени върху бюрото.

Чериса се усмихна, благодарна за неговата любезност.

— Да… поне аз мисля така — запъна се тя. — Имам малко пари тук, предполагам, и имам нужда от тях.

Една лека усмивка докосна лицето на възрастния мъж, когато той стана и тръгна към нея.

— На чие име са внесени парите, скъпа? Мисля, че не ви познавам.

Чериса се изчерви, смутена от своята разсеяност.

— О, съжалявам. Не се сетих. Аз съм Чериса Хамънд, Чериса Уайтстоун понастоящем — добави тя и потръпна неволно от отвращение. — Лорд Линдси беше казал, че е оставил…

— Мисис Уайтстоун? — прекъсна я изненадан мъжът, а погледът му внезапно бе станал остър. — О, аз не разбрах, простете ми… Приемете моите извинения, мадам, и моите съболезнования.

Чериса отвърна на погледа му, гледайки го смутено.

— Съболезнования? Но за какво? — попита тя объркана, а сърцето й заби лудо от страх. О, Боже! Нещо се беше случило с Брет… не отново…

Исаак Бенджамин погледна момичето, явно шокиран.

— За загубата на вашия съпруг, разбира се, дете. Не знаехте ли?

Чериса стоеше неподвижна, онемяла от изненада, усещайки, че главата й се върти, а коленете й се подкосиха. Тя се пресегна за стол и успя да се свлече върху него, все още със зяпнала уста, като гледаше втренчено златаря.

— Простете ми, простете ми — извиняваше се мъжът, подавайки чаша вода на момичето. — Не трябваше да бъда толкова груб… беше ужасно глупаво от моя страна. Моля, простете ми, скъпа. Не знаехте ли? Нямаше ли ви тук? — питаше нервно той, страхувайки се, че жената ще припадне всеки момент, без да предполага нито за миг, че нейната бледност се дължеше на облекчението, а не на скръбта.

— Да, да — заекна Чериса. — Бях в провинцията — излъга тя. — Моля ви, кажете ми? Какво се е случило?

Златарят сви рамене притеснено, неспособен да срещне очите й.

— Мислят, че е грабеж. Дочух, че бил намерен да лежи на стълбите, а врата му бил счупен при падането… Също, бил намерен един сребърен свещник на стълбите и като че ли спалните на горния етаж били обрани. Слугите били задържани за няколко дни, но след това били освободени. Те се кълнели, че не били чули нищо, но може би… полицаят нямал доказателства, които да свидетелстват за вината им. Не били намерили нито пари, нито бижута.

Чериса преглътна, като се опитваше да се овладее.

— Имат ли някакви други подозрения? — попита обезпокоена тя, без да обръща внимание на лудото биене на сърцето си.

О, Боже! Тя го беше убила, когато хвърли свещника върху него! Беше го убила! Беше убила съпруга си!

Бенджамин отново сви безпомощно рамене.

— Наистина не знам, мадам. Мисля, че има нещо объркано в тази работа — нещо зловещо в умрялата котка и отровната храна. Но вие не се тревожете — добави бързо той, забелязвайки бледността й. — Просто отидете при полицая и му обяснете, че сте била в провинцията. Сигурен съм, че каквото и да е било това, то ще се разбере скоро.

Чериса кимна с глава, а устата й бе пресъхнала неприятно.

— Да… да, разбира се — съгласи се тихо тя. — Сега за парите…

Златарят потръпна виновно, като погледна момичето.

— Страхувам се, че не са останали никакви пари, скъпа.

На свой ред, Чериса се втренчи в него слисана.

— Но… трябва да има. Имах пет хиляди лири само преди няколко месеца и…

— Да, дете, знам. Повярвайте ми, ужасно съжалявам. Но вашият… ох… покоен съпруг беше голям прахосник. Той намали сметката ви под две хиляди лири до края на януари. Лорд Линдси ме упълномощи да изтегля от неговите спестявания и да ги направя отново пет хиляди лири, преди да замине, но…

— Но той отново ги е изхарчил? — попита недоверчиво тя. Как? За какво — крещеше цялото й същество? Те бяха живели толкова скромно…

— Изглежда, е играел много на комар, скъпа моя — мъжът се извиняваше с очи. — Когато се разбра за смъртта му, аз бях буквално нападнат от кредиторите. Даже тези пет хиляди лири не можаха да покрият дълговете му. Предполагам, че къщата му в провинцията е обявена за продан сега. Да се надяваме, че това ще покрие останалата сума, която дължи, защото…

— Защото ако това не стане, то аз съм отговорна за неговите дългове — завърши тя сковано и усети, че отново й се зави свят.

Нямаше начин тя да може да плати дълговете му. Тя имаше по-малко от една лира. Невъзможността да плати означаваше Нюгейт — затворът за длъжници. Разбира се, в случай, че не беше обесена за убийство преди това.

Златарят се усмихна със съжаление и потупа момичето по рамото.

— Дете, ако бях на ваше място, бих се притаил и изчакал, докато видя как ще завършат делата с имуществото му. Освен ако нямате приятели, които да ви помогнат. Пребиваването в Нюгейт не е приятно преживяване — особено за едно малко дете. Ще ви заема петдесет лири. Това трябва да ви помогне да преживеете, докато… — замлъкна той, малко изненадан от щедростта си.

Петдесет лири бяха голяма сума, за да бъдат отпуснати без гаранция. Но очевидно имаше някаква връзка между момичето и богатия лорд Линдси… и видът на нейното малко момче доказваше това. Лорд Линдси беше добър клиент. Той щеше да бъде доволен от проявената щедрост. Достатъчно доволен, надяваше се златарят, за да направи нови капиталовложения при него.

Чериса се изправи бавно на краката си. Цялото й тяло се приведе под тежестта на преживяното поражение. Джерард беше умрял, полицията вероятно я търсеше… огромните, непоносими дългове. Брет беше някъде в открито море, на другия край на света, а Ардсли… един Бог знаеше къде е…

— Благодаря ви — успя да каже тя на Исаак Бенджамин, когато той й подаде една малка, тежка торбичка.

— Мога ли да оставя една бележка за лорд Линдси при вас? И една за лорд Ардсли, също?

— Разбира се, скъпа — обеща той, като й съчувстваше. — Ще ги пазя, докато видя отново джентълмените.

Чериса кимна с глава, като описа накратко и на двамата затруднението си, настоявайки да влязат във връзка с нея, посредством семейство Брайт, веднага щом се върнат.

Когато се върна в хана, тя отдели четиридесет лири за ханджийката. Поне Джейми щеше да бъде в безопасност. Тя щеше да го изпрати в провинцията със сестрата на мисис Брайт — мисис Лоусън. Щяха да се грижат добре за него, заобиколен от другите деца, в безопасност за една година, независимо какво щеше да се случи с нея. Той щеше да й липсва, а и тя на него, но това беше единственото разрешение. А тя, само с останалите десет лири, ще трябва да изчезне в лондонската тълпа, да се скрие от полицията, да смени името си и да намери средства, с които да се издържа. Да се надява, че Ардсли ще се върне скоро, а Брет ще доплава обратно вкъщи, преди зимата да скове Темза отново в лед. И да се надява, че може да избегне да увисне на бесилката като убийца или да отиде в затвора за неплатени дългове дотогава.