Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (18)

Глава 18

— Благодаря ви, доктор Айзън — каза Джори. Лекарят беше на средна възраст с мили, кафяви очи. Той взе палтото си, което беше поставил на стола до леглото. — Вече се чувствам по-добре.

— Е, грижете се за себе си, млада лейди — каза той и взе и чантата си. — Искам да си почивате в следващите няколко дни. Преживели сте доста необикновени неща.

— Ще се оправя. — Тя направи опит да стане от леглото. — Позволете ми…

— Легнете. Заповед на лекаря. Аз и сам мога да намеря изхода.

— Благодаря ви.

Тя се облегна на възглавниците и дръпна завивките до брадичката си. Чу стъпките на лекаря да се отдалечават по коридора. После чу тихия разговор между двамата мъже, преди входната врата да се отвори и затвори. Сойър се появи на прага. Беше вече по-спокоен.

— Как се чувстваш?

— Добре. Ръцете ме болят. Като че ли имам мускулна треска. Предполагам, че съм загубила формата си.

— Не, не си. Успя да се пребориш с дъжда и вятъра и да висиш, хваната за хлъзгавите перила на двайсет и три етажа над земята, Джори. Мисълта за онова, което можеше да се случи, ме кара да треперя от страх и сега.

— Мене също. Но сега съм добре, Сойър. Докторът ми каза да си почивам само ден-два.

— Каза го и на мен. Приятен човек. Не знаех, че лекарите ходят по домовете и в наше време. Особено в този час на денонощието.

Часовникът на нощното шкафче показваше, че отдавна е минало полунощ.

— Повечето не го правят. Но доктор Айзън се грижи за мен още откакто съм се родила, и тъй като ти настоя да извикаме лекар…

— Тревожех се за теб.

— Не се тревожи повече. Казах на доктор Айзън всичко. И за загубата на паметта също. И той ми обясни, че частичната амнезия е резултат от душевните травми, които съм претърпяла онова лято — първо развода на родителите ми, след това произшествието с Гретхен на езерото, смъртта на дядо Мей. Впоследствие съм се опитала да изтрия тези неща от съзнанието си. Направила съм го несъзнателно. Ако не беше станало така, щях да се досетя, че Гретхен…

— Не знам, Джори — каза Сойър и седна в края на леглото. — Не знам дали въобще някой би се досетил колко силно се е измъчвала тя, колко много омраза и гняв е насъбрала в себе си.

— И дали някой щеше да повярва, че е способна да извърши убийство. — Джори потрепери като от студ въпреки топлината на завивките. — Не мога да повярвам, че се опита да ме убие. И че всъщност тя е убила останалите.

Сойър мрачно кимна. Мислеше за сестра си. Горката Ребека Латимър просто се е оказала на неподходящо място в неподходящо време. Карл беше казал, когато преди малко полицията се беше свързала с него, че между него и Ребека не е имало нищо. Той дори не знаел, че Гретхен го е видяла онази нощ на брега. Каза, че Ребека е споделила с него мъката си от проваления брак и че той се опитал да я утеши, като й разказал за собствения си развод. Усещал, че Гретхен иска от него повече, отколкото бил склонен да й даде. Опитал се да й каже, че не е готов за постоянна връзка. Гретхен като че ли не разбрала какво иска да й каже. Опитал се да разреди срещите им, но все още нямал намерение изцяло да прекъсне отношенията си с нея. Усетил колко уязвима е тя и изпитвал съжаление към нея. Нямал представа, че е способна да извърши такива жестоки престъпления.

— Мислиш ли, че ще я сметнат за достатъчно нормална, та да я съдят за убийствата? — Джори тихо попита Сойър, като си спомни как се беше държала Гретхен, когато се беше свестила и беше разбрала, че се намира в полицията. Полицаите бяха пристигнали секунди след като Сойър я беше зашеметил и спасил Джори. Сойър беше набрал 911 веднага след като беше влязъл в апартамента на Джори и беше видял сцената, която се разиграваше на терасата.

— Съмнявам се, че ще я признаят за вменяема — отговори Сойър. — Щом е могла да извърши всички тези престъпления и в същото време да се преструва, че води нормален живот… А тя искрено е вярвала, че прави онова, което е единствено правилното. Че просто раздава правосъдие.

— Знам. Но сестра ти… И чичо Роланд…

Сойър поклати глава.

— Старецът е нямал никакъв шанс. Когато влязох в стаята му и го видях да лежи в локвата кръв… Никога няма да забравя тази гледка.

— И всичко само защото е мислела, че той знае за убийствата. Той е открил ножа, с който е убила Кловър. Сигурна съм, че е разбрал какво означава това, Сойър. И най-вероятно през онази нощ, когато се уплаших от него, се е опитвал да ми каже точно това. Само да не й бях казвала…

— Ти си постъпила така, както си смятала, че е най-добре, Джори. Не се обвинявай. Вината не е твоя.

— Знам. Знам. Но ми е трудно да го преживея. Чудя се дали някога ще успея да забравя.

— Вероятно не изцяло. И не всичко. Но времето ще помогне. То лекува всички рани. Ще помогне и на двама ни.

Тя кимна, загледана в красивото му лице. Беше само на няколко сантиметра от нея. Ако искаше, можеше да го докосне с ръка. Но не можеше да събере смелост.

— Сойър — каза тихо, — как разбра, че е била Гретхен? И как разбра, че се намирам в опасност?

Той въздъхна и я погледна.

— Когато открих чичо й, веднага разбрах какво става. Сетих се закъде е тръгнала… и че ти имаш нужда от мен. Знаех, Джори, защото винаги съм знаел неща, които няма откъде да разбера. Имам такава дарба.

Тя го погледна втренчено. Усети, че той най-после ще й довери всичко. И тогава го докосна. Пое в ръцете си неговата голяма длан и я стисна здраво, а той започна да говори. Докато й разкриваше и най-съкровените си тайни, тя изпитваше възхищение, възторг и… облекчение. Не знаеше какво крие от нея, но се беше страхувала, че е нещо ужасно. Нещо, което не би могла да понесе. Не очакваше подобно разкритие — обяснение за необяснима сила, за шесто чувство. Дарба, която през последните години превърнала живота му в ад. Когато й разказваше за Сюзън, жената, която беше обичал, за която се беше оженил и която беше погребал, очите й се напълниха със сълзи. Когато той спря да говори, тя стисна ръката му. Овладя порива си да го прегърне и да го притисне до себе си. Усещаше, че точно сега трябва да се държи внимателно с него, защото беше поел огромен риск, като й беше разказал всичко това.

— Сойър — каза тихо, — трябва да престанеш да се самообвиняваш. Нито едно от събитията не се е случило по твоя вина. Било е съдба, а за тебе и без това е било мъчително да знаеш предварително какво ще се случи със сестра ти и със съпругата ти.

Последните й думи прозвучаха толкова странно. Съпругата ти. Беше имал съпруга, жена, която е обичал, с която е искал да сподели бъдещето си. Не беше чудно, че не искаше да се влюбва отново. И точно затова сега тя трябваше да се раздели с мечтите си. Не беше възможно да се омъжи за него и да роди децата му. Беше спасил живота й, но това не означаваше, че ще прекара остатъка от своя с нея.

— Странно — каза Сойър след дълга тишина, — но сега, когато знам какво се е случило с Ребека ми е по-леко. Мога да оставя всичко зад гърба си. Знам кой е убил Ребека и защо. Отидох в Близърд Бей, за да разбера точно това. Но не знаех, че когато го науча, ще бъда в състояние да продължа да живея спокойно. Предполагам, че не съм се замислял какво ще правя, когато завърша мисията си там. А сега мога отново да бъда Скот Дилейни.

Тя премигна.

— Какво?

Той се усмихна едва забележимо.

— Скот Дилейни. Моето истинско име. Да си чувала някога за автомобилната компания „Дилейни“!

— Онази, която се намира в Детройт? — Тя кимна, но като че ли не му вярваше. — Дядо Мей беше луд по конните надбягвания и ралитата. Непрекъснато говореше само за това. Искаш да кажеш, че ти си…?

— Автомобилната компания е основана от дядо ми. Семеен бизнес. Днес я управлявам аз, макар да отсъствах доста време заради убийството на Ребека.

— Но защо не ми каза? Защо не използва истинското си име?

— Защото не исках никой в Близърд Бей да знае кой съм. Исках да открия сам убиеца на сестра си и знаех, че ще ми е по-лесно, ако остана анонимен. Подозирах, че убиецът е от местните хора, затова исках да се смеся с тях, без да предизвиквам подозрение.

— Което се е оказало невъзможно в такова малко село — отбеляза с горчивина тя.

Той кимна.

— Но никой не се досети кой съм. А и името Дилейни нищо нямаше да им говори.

— И така, кой е Сойър Хаулънд? Просто име, което ти е дошло наум?

— Спомняш ли си, казах ти, че майка ми винаги е твърдяла, че съм наследил странната си дарба от дядо си? Той се е казвал Сойър Хаулънд. Мислех, че е подходящо.

— Да. А сега отново ще бъдеш Скот Дилейни? Не знам дали бих могла да свикна да те наричам така.

— Е, трябва да се опиташ.

Нещо в гласа му, в погледа му, накара дъха й да замре в гърлото.

— О, така ли? — попита го бавно тя. — И защо?

— Ако се навърташ около мен, искам да ме наричаш с истинското ми име.

— И защо — попита го тя, бездиханна — би трябвало да се навъртам около теб?

— Просто предполагам… — Той прочисти гърлото си. — Но не бива да го правя, нали? Трябва да те помоля.

Не смееше да даде воля на любопитството си. А когато го направи, въпросът й беше просто шепот:

— Какво? Какво трябва да ме помолиш?

Той се изправи и тя помисли, че го е загубила завинаги. Че ще й обърне гръб и ще си отиде от живота й. Но той не го направи. Коленичи до леглото и взе дланта й в своите огромни топли ръце.

— Разбрах защо изпитвам толкова силна нужда да те закрилям, от момента, в който те видях и даже преди него. Защото трябваше да се уверя, че имаш бъдеще, И че ще го споделиш с мен. Ще станеш ли моя съпруга, Джори? Ще дойдеш ли в Мичигън с мен, ще родиш ли децата ми?

Тя се опита да проговори. Но не можа. Огромна буца беше заседнала в гърлото й. Да бъде негова съпруга? Да отиде с него в Мичигън? Да роди децата му? Това беше всичко, което искаше.

— Ще станеш ли моя съпруга? — повтори той, като я наблюдаваше разтревожено.

Тя все още не можеше да отвори уста. Кимна безмълвно. Той се усмихна широко.

— Това „да“ ли означава?

Този път тя успя да отговори:

— Да.

— О, Джори… О, колко много те обичам!

— И аз те обичам, Сойър.

— Скот — поправи я той и се засмя. — Името ми е Скот.

— Скот. Обичам те. Скот.

И когато той я притегли в обятията си и я целуна, Джори Мадок разбра, че най-после е намерила дома си.