Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (6)

Глава 6

— Джори Мадок! Ако не изглеждаше съвсем като преди…

— Здравей, Джони — поздрави тя съпруга на Кити.

Не можеше да каже същото за него. Ако не знаеше предварително кой е, никога нямаше да го познае. По-голямата част от рижавата му коса беше опадала. Беше прибавил и доста допълнителни килограми за изминалите десет години.

Спомни си онова, което й беше казала Кити — че е бил влюбен в нея през онова лято. Отново се опита да си припомни подробностите. Но не успя. В паметта й наистина имаше празно петно. Как би могла да забрави нещо като това? Кити беше една от най-близките й приятелки, а Джони беше най-добрият приятел на брат й. Джони беше неразделна част от тяхната група през цялото време. Сега, когато знаеше за миналите му чувства, Джори се почувства неудобно.

— Коя е тази леличка, татко?

Джори погледна надолу и видя пълно, силно умалено, копие на Кити, което надничаше иззад краката на татко си.

— Това е една много стара приятелка на майка ти, Морийн. Какво ще й кажеш?

— Благодаря ви — отговори незабавно малкото момиченце.

Джони се усмихна:

— Напоследък възпитаваме добри маниери у децата. Не, Морийн, какво трябва да кажеш, когато срещнеш непознат човек?

— О! Радвам се да ви видя.

Очарована, Джори приклекна, за да бъде на едно ниво с детето. Гъстата му червена коса беше с абсолютно същия нюанс като косата на майката. Запита се как ли щеше да се чувства, ако можеше да види свое точно копие в лицето на дете. Изпита болка, защото си помисли, че може и да няма деца. Никога не беше успявала да се види като майка. Никога през главата й не беше минавала мисълта за собствени деца.

А сега, изведнъж разбра, че копнее за дете. Да, наистина искаше да бъде майка. А с тази мисъл дойде и друга: какъв ли баща щеше да излезе от Сойър Хаулънд? До днес никога не беше мислила за мъжете и децата едновременно, не беше ги свързвала в едно цяло. Този следобед беше видяла нещата в нова светлина, под нов ъгъл. И силно се изненада.

У Сойър Хаулънд имаше нежност и загриженост, които много често бяха засенчвани от мрачно изражение и грубост. Но днес, за един кратък миг, той изглеждаше като човек, на когото би могло да се разчита. Като човек, който би могъл да се грижи за нея. Ако тя пожелае някой да се грижи за нея.

А Джори не искаше. Тя беше способна сама да се грижи за себе си. Винаги се беше гордяла с това свое качество. Нямаше нужда някой да се грижи за нея. И никога нямаше да има.

И все пак…

Приятно й беше да чувства загрижеността на Сойър, да слуша как той настоява да й купи палто и топли ръкавици. Дори я беше накарал да влезе в един магазин за дрехи на „Бродуей“ и да пробва едно палто. Беше й го купил — палто от мек вълнен плат. Беше по-непретенциозно от всичките й дрехи, но беше идеално за това забутано в Адирондакските планини село. А и не беше евтино.

Сойър беше настоял да го плати. Беше платил в брой. В портмонето му имаше доста банкноти от по сто долара. Бе забелязала това, макар той да се стараеше да държи портмонето далеч от погледа й, за да не види тя нищо от личните му документи. Можеха да го издадат.

Ако Кърт, или някой друг от досегашните й приятели, беше похарчил толкова пари заради нея, тя нямаше дори да мигне. Но никога не беше излизала с механик от малко селце. Знаеше, че за Сойър разходът е голям. Поне трябваше да е. Колко ли изкарваше от поправката на коли, като се имаше предвид мястото, където се намираше гаражът му. Когато го попита за това, той беше махнал небрежно с ръка и беше отговорил, че напоследък бизнесът му бил много успешен.

— Виж, татко — каза дъщерята на Кити, — Джори има като моите ръкавици. Аз също нося плетени вълнени ръкавици, Джори. И само моите са червени.

— Аз също харесвам червените ръкавици — каза Джори и издърпа от ръцете си своите пухкави, тъмнозелени ръкавици, които Сойър й беше купил и които бяха в тон с палтото й. — На колко си години, Морийн?

— На три. — Морийн показа три пръстчета. — Следващия месец ще навърша четири. Четири. Толкова много.

— Уоу! Какво голямо момиче си ти!

— Виждам, че намираш обща приказка с нашата бъбривка.

Джори вдигна поглед и видя Кити, която носеше малко дете, като го беше подпряла на онази част от тялото си, която би трябвало да е хълбокът й. Кити обаче беше толкова наедряла, че частите на тялото й не се различаваха под огромния издут корем.

— Благодаря ти, че не възрази срещу промяната на плановете за следобеда, Джори — каза Кити. — Съвсем бях забравила, че днес е денят, в който наблюдавам как обядват децата в детската градина на Патрик.

— Аз съм Патрик — каза едно гласче отгоре. Джори погледна натам й видя момченце, обуто само в сини долни гащички, кацнало на перилата на стълбището.

— Да не си посмял да се плъзнеш до долу — извика Джони. — Дори не си го помисляй.

Детето се престори, че ще се спусне надолу, усмихна се, скочи на земята и тържествено слезе по стълбите. Когато стигна почти до края, то се престори, че се спъва, залитна, пак се усмихна на майка си и каза:

— Излъгах ви!

Кити вдигна очи към небето и каза на Джори:

— Няма нито миг спокойствие.

Тъкмо свърши да говори и друг глас извика:

— Кити? Можеш ли да се качиш тук? Катлийн се е изринала навсякъде!

Кити въздъхна и каза на Джори:

— Това е мама. Тя се грижи за къпането на децата. Джони, занеси горе Морийн и я съблечи. Патрик, върви при баба си и остави да те измие във ваната. Хайде, по-живо. Веднага се връщам, Джори.

— Няма проблеми.

— Всъщност би ли подържала Шон, докато се върна. Нямаш нищо против, нали?

Преди Джори да успее да отговори, Кити й подаде детето, което носеше досега. Бутна го в ръцете на Джори и се заизкачва по стълбите. Двете деца и съпругът й я последваха.

Джори сведе поглед към малкото момченце, от чиито устенца излизаше обилна пяна, защото гризеше някаква гумена играчка.

— Здравей — каза му тя внимателно.

Детето извади играчката от устата си и й се усмихна. Тя се разтопи от удоволствие. О, да. Искаше някой ден да стане майка. Искаше ли… това?

Докато се чудеше и изпитваше съмнения, тя се разходи из къщата на Кити и Джони. Забеляза надрасканите тапети и разпилените навсякъде играчки, протрития килим и сгъваемите врати. На масичката за кафе се мъдреше чаша мляко, мивката беше пълна догоре с мръсни чинии, а в малката всекидневна, която беше в съседство с кухнята, имаше телевизор и евтино видео. Отгоре долиташе плясък на вода и детски крясъци. Над шума се извисиха гласовете на възрастните, които викаха неща от рода на: „Махай се оттук!“ и „Махни това!“

Хаос. Истински хаос. И все пак… имаше нещо привлекателно в него. Тя се подпря на масата в кухнята и отново погледна бебето в ръцете си. После затвори за миг очи и си представи, че това е нейното бебе. Нейното… И на Сойър.

Знаеше, че е абсурдно да си представя това, но продължаваше да вижда тях двамата като родители, като семейна двойка, която живее в къща като тази — съвсем обикновена къща, една от многото къщи на селото, къща с фенер на верандата и две спални и с детски рисунки, прикрепени към хладилника с магнит. Представи си как носи на ръце бебето и го приспива и как отива на обяд в детската градина, за да наблюдава дали децата се хранят правилно. Видя се бременна, огромна като Кити. Представи си какво са правили със Сойър, за да стигне тя до това състояние. И почувства толкова силен копнеж, че тялото я заболя.

Малкото момченце в ръцете избълбука нещо. Тя отвори очи и го погледна. То не приличаше нито на нея, нито на Сойър. Не беше нейно и този живот не беше нейният. Животът й беше различен, много по-различен.

— Изглеждаш така, като че ли си мечтаеш за нещо.

Изненадана, тя видя, че Кити се е върнала и протяга ръце, за да вземе бебето. Сложи го на дивана пред телевизора.

— Знам какво си мислиш — каза Кити.

— Какво?

— Че нямаш търпение да се махнеш от тази зоологическа градина и да се върнеш в Ню Йорк, където ще намериш покой и тишина. И не те обвинявам. Седни — добави тя, като отмести един от столовете и избърса с ръка трохите от масата.

Джори се усмихна и седна. Запита се какво ли би казала Кити, ако знаеше, че мислите на Джори бяха съвсем други. Каза:

— Знаеш ли, повечето хора не мислят за Ню Йорк като за спокойно и тихо място.

— Шегуваш ли се? Знаеш ли какво бих дала, за да мога да прекарам една нощ сама в голям град като Ню Йорк?

— Сама? Ами Джони?

Кити само махна с ръка, отпъди мисълта като досадна муха.

— Когато хората са женени толкова дълго, колкото нас, понякога е по-добре да се разделят за малко. Освен това той казва, че не може да остави работата си. Водопроводчиците винаги са необходими. Но ако питаш мен, той не обича да пътува. Но аз бих искала да се настаня в уютна хотелска стая с хубав изглед, да се облека в ултрамодерни дрехи и да отида с такси до най-известния ресторант, където да ми поднесат изискано меню. И да няма мръсни лепкави ръце, които да бъркат в чинията ми и да вземат от храната ми и да разливат соса върху покривката.

— Уф! — каза Джори, защото знаеше, че точно това очаква Кити от нея.

Но всъщност мислеше за живота си в Ню Йорк, който много приличаше на описания от Кити. За елегантния си, красиво обзаведен апартамент, за гардероба, пълен с ултрамодерни бутикови дрехи, и за изисканите си интелигентни приятели, за известните ресторанти и клубове, които посещаваха заедно.

И защо изведнъж всичко това й се струваше безполезно, а животът — празен?

„Защото изведнъж реши, че искаш да се омъжиш за русокос и дългокос механик, да живееш в тясна къща и да имаш много деца.“

Макар че само преди няколко минути си беше представяла това, мисълта я свари неподготвена. Да се омъжи за Сойър? Да роди неговите деца? Да остане тук, в Близърд Бей?

— Джори? — Кити беше пуснала водата и гласът й долетя сякаш някъде отдалеч. — Искаш ли кафе?

— Кафе? Не. Не, благодаря…

Кофеинът щеше да я държи будна цяла нощ. А като не можеше да заспи, щяха да й хрумват още по-абсурдни мисли за Сойър Хаулънд.

— Кола? Или чаша вино?

Можеше да изпие чаша вино. Виното щеше да й помогне да се отпусне. Да забрави лудите си мечти и обезпокоителните мисли, които се въртяха в ума й.

— Да, чаша вино ще ми се отрази добре — каза тя на Кити.

— Чудесно. А аз не мога да пия и да ям много неща, докато това дете не се покаже на бял свят, което може да стане и в един от идните дни. Мисля, че вече се опитва да си пробие път — каза тя и погали огромния си корем. С другата подпираше кръста си, който явно я болеше.

— Какво усещаш? — Джори чу въпроса си, който я изненада. Беше се втренчила в корема на Кити.

— Чувствам се така, като че ли тук има пораснало бебе, което се опитва да забие главата си в белия ми дроб, а краката си да провеси през чатала ми. Което, между другото, е точно описание на онова, което става в действителност. Защо си толкова любопитна? Нима мислиш да имаш бебе?

— Аз? Не. Господи, не. Поне не скоро.

— Значи в този период от живота ти още не се е появил подходящият за теб мъж. Сега, когато мистър Кинозвезда вече го няма, това може и да стане.

— Не, в живота ми няма никакви мъже — побърза да каже Джори.

Кити й подаде бутилка вино и тирбушон.

— Отвори я, а в това време аз ще донеса чашите. — Обърна се към бюфета и попита: — А какво ще кажеш за Сойър Хаулънд?

Джори, приготвила се да забие тирбушона в тапата, не улучи и го заби в ръката си. Болката се смеси с объркването, предизвикано от въпроса на Кити.

— Сойър Хаулънд? — успя да каже тя. — Какво за него?

— Кловър те е видяла да се разхождаш с него днес следобед. Но била заета с клиентите си, затова не успяла да излезе да ти каже „здравей“.

С известно закъснение, Джори си спомни, че приятелката й има бутик на улица „Ню Ейдж“ в Саратога Спрингс. Как е могла да забрави? „Защото беше изцяло погълната от Сойър. Затова си забравила.“

— А ти откъде знаеш? — попита тя Кити.

— Джори, не можеш нищо да запазиш в тайна в малко селце като това. Джони срещнал случайно Кловър, докато се връщал от работа. И тя му казала.

— О!

Тя се зае с отварянето на бутилката вино.

— И така… Ти и Сойър Хаулънд?

— Ние бяхме… Просто се разхождахме…

— Имахте среща? — Кити остави чашите, по които имаше петна, на масата.

— Не. Обядвахме заедно. Това беше всичко.

— Обядът може да се приеме и като среща.

— Е, но не беше.

— Джори, знаеш ли, хората твърдят, че той може би има нещо общо с онова убийство?

Съвсем беше излязло от ума й. А мислеше дали би могла да се установи в Близърд Бей, където всеки познаваше всички и знаеше какво правят, където никой не изпитваше угризения, ако разнася клюки.

— Аз наистина не мисля, че Сойър Хаулънд е убиец, Кити — каза тя студено. Наля вино в чашата си и отпи.

— Но дали го познаваш добре?

— Да, познавам го достатъчно добре.

„Да, достатъчно добре, за да си фантазирам, че ще родя неговите деца.“

— Джори, просто не искам да ти се случи нещо лошо. Жената… която беше убита, не беше тукашна. Също като него. Джони я срещнал няколко дни преди смъртта й. Тръбата на мивката течала. Каза, че е спокойна и тиха, че страни от хората. Че е затворен човек. Или поне прилича на такава. Никой не я предупредил обаче да се пази от някои хора.

— Хора като Сойър Хаулънд?

— Или Хоб Никсън.

— Коя жена със здрав разсъдък не би искала да стои далеч от Хоб Никсън? — Джори отново отпи от виното.

Кити повдигна рамене.

— Е, никога не се знае.

— Да — съгласи се Джори, — човек никога не знае.

 

 

Сойър неспокойно крачеше из апартамента си — напред, назад, напред, назад. Непрекъснато прекарваше ръка през дългите си коси. Нещо не беше наред. Чувстваше го. Отиде до прозореца, повдигна завесата и погледна навън в нощта.

Стаята му беше с изглед към поляната, която постепенно преминаваше в стръмен, гъсто залесен, склон. През деня в далечината се виждаше силуетът на планината. Но през нощта всичко наоколо тънеше в непрогледен мрак.

Черно и бяло. Бяла вихрушка. Бурята, предвиждана от синоптиците, беше започнала. Вече валеше не на шега, а вятърът беше толкова силен, че рамката на прозореца се тресеше.

Сойър рязко се извърна, прекоси стаята и се спря до леглото. Протегна ръка и вдигна нещо меко и червено, което притисна до лицето си. Със затворени очи вдъхна аромата на Джори, който се беше запазил по баретата й.

„Къде си? — запита той. — Дали си излязла навън в бурята? Дали си в беда?“

Хванал здраво баретата, той се върна до прозореца и се втренчи в нощта, като че ли се надяваше там да намери отговорите на въпросите си. Но всичко, което намери, беше нарастващо чувство за тревога, безпокойство и неспособност да изгони мрачните спомени, които го преследваха още от август. И той ги остави отново да го навестят. Напрегна се, за да понесе мъчението, което му причиняваше образът на ужасната насилствена смърт, за която знаеше, че носи отговорност.

* * *

— Гретхен?

— Тук, вътре съм.

Джори подаде главата си през вратата на салона и видя приятелката си седнала на дивана от викторианската епоха, който никак не изглеждаше удобен. На скута й лежеше отворено списанието „Кънтри Мегъзин.“

— Още ли си будна? Почти полунощ е.

— Току-що свърших работата си. Уших нови завеси за спалнята на третия етаж — каза Гретхен и се протегна. — Схванах се. Имам нужда от малко гимнастика за разтягане, преди да си легна.

Джори почувства да я пробожда чувство за вина. Когато Кити се обади, за да й каже, че отлага срещата им за вечерта, тя си помисли, че ще помогне на Гретхен с боядисването. Все пак, това беше най-малкото, което можеше да направи, за да се отплати на Гретхен за гостоприемството. Разбира се, щеше да плати за престоя си тук, но можеше и да помогне с нещо.

Но когато Сойър й беше предложил обяд в Саратога, тя не можа да му откаже. Сега се запита дали Гретхен, както и Кити, беше научила как е прекарала следобеда. Знаеше, че Карл работи в Саратога Спрингс. Дали той самият не я беше видял със Сойър? Или се беше срещнал случайно с Кловър и двамата бяха разменили последните клюки?

— Хм, днес говорила ли си с Кловър? — попита тя Гретхен.

— Кловър? Не. Но днес следобед изпратих при нея чичо Роланд, за да й занесе пуловера. Беше го забравила тук в неделя. Защо питаш?

Значи Гретхен не знаеше за срещата й със Сойър. Не среща, поправи се тя. Обяд. Обяда й със Сойър.

— Всъщност точно за това те попитах. Заради пуловера. Забелязах го метнат върху стола. Помислих си, че мога да ти помогна, като го занеса на Кловър.

— Е, чичо Роланд вече свърши тази работа — каза Гретхен отново и обърна още една страница от списанието.

И Джори усети внезапно появилото се напрежение в стаята. Може би Гретхен беше чула от някой друг, че тя е прекарала деня със Сойър. Дали беше ядосана, че Джори очевидно е пренебрегнала предупрежденията, които тя и Карл й бяха отправили? Дали пък не беше ядосана, че Джори е предпочела да се забавлява, вместо да й помогне с пребоядисването и предекорирането на стаята? А може би тя изцяло грешеше и нещо друго се въртеше в ума на Гретхен. Може би тя и Карл имаха проблеми и приятелката й си мислеше за тях. Джори отново беше изненадана от ясното усещане, че нещо между тях не е както трябва. Че Гретхен не й е разкрила всички страни на онова, за което казва, че е щастлива връзка. Джори мълчаливо си обеща, че ще прекарва повече време с приятелката си, докато трае престоят й в къщата.

— Имаш ли някакви планове за утре, Гретхен? — попита тя, като съблече палтото си и седна на крайчеца на един стол, за да издърпа ботушите си.

Тя се беше спряла до входната врата, за да се събуе, но беше видяла мокри следи от нечии обуща, които водеха навътре и после нагоре по стълбите. Някой току-що бе влязъл преди нея. Помисли си, че Гретхен не бива да се тревожи толкова много за первазите. Все пак сега те бяха покрити със сняг.

— Утре? — повтори Гретхен. — Ще отида до Глен Фолс, за да купя още боя. Ще трябва да поработя и в коридора на горния етаж.

— Още ли первази има за боядисване?

Гретхен кимна.

— Нима чичо ти не извършва всичката работа по ремонта?

— Той се справя добре с дребните поправки и изпълняването на различни поръчки. Но аз върша по-тежката работа. Занимавам се и с украсата на стаите. Това ми доставя удоволствие. И поне ръцете ми са заети с нещо. Така и аз имам какво да правя.

Джори кимна, изненадана от думите й, които бяха доказателство за самотния й, уединен живот.

— Ако искаш, с радост ще ти правя компания при пътуването ти до Глен Фолс, Гретхен.

— Наистина ли?

Но приятелката й не изглеждаше толкова доволна, колкото тя очакваше.

— Ако искаш, ще дойда — добави Джори.

— Разбира се, че искам. Щях… щях да помоля Карл, но можем да отидем двете.

— Не, нямах намерение да развалям плановете ти, свързани с твоя приятел. Можете да отидете двамата, без да ви се натрапвам — побърза да каже Джори. — Има много други неща, които бих могла да правя.

„Като например да се опитвам да избягвам гаража на Сойър“ — помисли си тя мрачно.

— Не, всичко е наред. Той най-вероятно ще бъде зает. Трудно му е да се измъква от офиса, макар че обикновено успяваме да се срещнем за обяд. Ще отидем двете, Джори. Благодаря ти за предложението.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Джори погледна изпитателно кръглото, честно лице на приятелката си.

— Гретхен, всичко наред ли е между вас двамата?

— Между мен и Карл? Да… Защо да не бъде наред всичко?

Гласът й беше по-висок и по-напрегнат от обикновено.

— Просто се питах.

Сега Джори беше сигурна, че не си е въобразила. Гретхен очевидно се тревожеше за връзката си с Карл. Преди един-два дни, Джори може би щеше да зададе още въпроси. Но днес остави темата да заглъхне. Можеше да прояви разбиране по отношение желанието на приятелката си да запази в тайна взаимоотношенията си с Карл. Тя самата никак не се беше зарадвала на въпросите на Кити относно Сойър, нито пък на факта, че Кловър с нетърпение беше разнесла новината.

— Палтото ти ново ли е? — попита внезапно Гретхен.

Джори сведе поглед към дрехата и кимна.

— Чух, че отново ще вали сняг. Помислих, че ще имам нужда от топли дрехи — обясни тя простичко.

— Хубаво е.

— Благодаря, мисля, че ще си лягам. Ще се качиш ли и ти горе?

— По-късно — каза Гретхен. — Още не съм уморена.

— Лека нощ.

Като се прозяваше, Джори тръгна нагоре по скърцащите стъпала. Премина през тъмния коридор и влезе в стаята си. А навън бурята изливаше гнева си върху малкото, разположено на брега на езерото, село.