Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (14)

Глава 14

Джори разбра, че Сойър е забравил за присъствието й, защото стоеше насред стаята неподвижен, потънал в мислите си. Очите му бяха замислени и далечни. Очевидно беше, че нещо го измъчва, но тя не смееше да го запита какво. Страхуваше се, защото много искаше да го утеши, а не знаеше какво ще се случи, ако протегне ръка към него. Не можеха да се любят отново, не можеха да се сбогуват по този начин. Тя си заминаваше, трябваше да си тръгне. Какво правеше тук, за Бога?

„Ейдриън. Трябва да се обадя на Гретхен. Трябва да й кажа за Ейдриън и за чичо й. Тогава тя ще отиде в полицията, а аз ще съм свободна да си тръгна.“

— Имаш ли телефон? — попита тя Сойър, грубо нарушавайки тишината.

Той я погледна изненадан. Трябваха му няколко минути, за да се съвземе и да й отговори.

— Ей там — каза той бавно и посочи към ниската масичка, поставена пред камината. — В полицията ли ще се обадиш?

— Ще се обадя на Гретхен. Изпитвам нужда да поговоря с нея. За останалото може да се погрижи и тя.

Сойър сви рамене. Джори отиде до телефона и набра номера. Чу сигнала само един път, което означаваше, че Гретхен почти моментално е грабнала слушалката. Тя задъхано каза:

— Ало, тук е хотелът на…

— Джори е.

— Джори! Къде си?

— Аз съм… Дълга история — каза тя, като хвърли поглед към Сойър, който беше отишъл до прозореца и беше втренчил поглед навън. Беше застанал с гръб към нея. — Само исках да… Чу ли вече новината?

— За Ейдриън? Разбрах, докато бях из селото. В химическото чистене бяха пуснали радиото и чух специалния бюлетин. Джори… Не мога да повярвам. Едва снощи бяхме заедно и… — Гласът на Гретхен заглъхна.

— Знам — каза Джори. — Ужасно е. Ти добре ли си?

— Шокирана съм. Аз и Ейдриън никога не сме били особено близки. Нямахме много общо помежду си. Но никога не съм искала да й се случи нещо лошо, Джори. — Гласът на Гретхен трепереше. — Не мога да повярвам, че това се случва. Първо Кловър, а сега и…

— Какво мисли полицията? Дали го е извършил същият човек?

— Кой знае? Веднага щом се прибрах у дома, пуснах радиото, но не са излъчили нова информация. Казаха само, че чистачката я намерила в дома й тази сутрин и че била заклана.

Джори трепна. Искаше да заличи от съзнанието си ужасния образ, който думите извикаха у нея.

— Ще се върнеш ли, Джори? — попита Гретхен. Тя се поколеба, но после решително каза:

— Не. Няма да се върна. Отивам си у дома, Гретхен.

— Но, Джори…

— Не мога. Трябва да замина. И ще тръгна веднага щом оставя слушалката.

Погледна към Сойър и видя, че се е заслушал в думите, й.

— Дори и след случилото се с Ейдриън?

— Трябва да замина — повтори Джори. Беше категорична. — Но първо трябва да ти кажа нещо. Отнася се за… чичо ти.

— За чичо Роланд? Какво е то?

Джори направи доста дълга пауза, защото не знаеше как да й го каже. Най-накрая си пое дълбоко дъх и рече:

— Видях го тази сутрин в стаята му с…

— В стаята му? — прекъсна я Гретхен. — Какво си правила в неговата стая?

— Той дойде при мен снощи в коридора и се опита да ми каже нещо… Поне така мисля. Жестикулираше ожесточено и издаваше някакви странни звуци.

Тя зачака Гретхен да каже нещо, но отговор не последва.

— Уплаших се и се скрих в стаята си. Не знам какво искаше, нито какво щеше да направи. После, тази сутрин, реших, че не съм постъпила правилно. Трябваше да му дам възможност… да ми каже каквото има. Изкачих се на третия етаж и го видях. Той има нож, Гретхен. Кухненски нож. И го държеше в ръка. Не знаеше, че съм там…

Отново направи пауза, за да даде възможност на Гретхен да каже нещо. Но отговор пак не последва.

— И аз си тръгнах — завърши колебливо Джори. — Изтичах надолу по стълбите, грабнах нещата си и хукнах навън от къщата. Изпаднах в паника, нали разбираш.

От другата страна на линията все още цареше тишина. Джори продължи:

— Сега разбирам, че може би е било без значение, но единственото, за което си помислих тогава, беше Кловър. Той беше ходил до къщата й в онази нощ, а тя беше намушкана с кухненски нож и… Гретхен, трябва да разбереш какво става.

Тя чу как Гретхен си поема дълбоко дъх, преди да отговори:

— Джори, ти не мислиш наистина, че чичо ми…

— Не знам. Не знам. Знам само, че го видях с кухненски нож в ръка.

— И какво трябва да направя аз? Да се кача в стаята му и да се изправя пред него? Сама? Ами ако си права? Какво ще стане, ако той е убиецът?

— Не прави глупости, Гретхен. Мисля, че трябва да съобщиш на полицията.

— Но чичо Роланд не може да се защити. Ами ако е невинен? Джори, ти знаеш, че той не би могъл да се защити.

— Знам. Гретхен, трябвала кажеш на полицията. Очакваше Гретхен да й възрази, че не тя го е видяла с нож в ръка, че е неин дълг да отиде в полицията. Но Гретхен, съвсем тихо, каза:

— Знам. Ти си права. Права си. Трябва да им съобщя. Господи, две от приятелките ми са мъртви. И ако чичо Роланд е виновен… — Гласът й заглъхна.

Джори знаеше, че тя плаче. Беше обзета от силно чувство за вина и за миг се замисли дали да не се върне в къщата при Гретхен и да остане при нея. Но погледна към Сойър и разбра, че трябва незабавно да напусне селото. Оставането само щеше да проточи нещата и щеше да направи сбогуването й с него по-трудно. Беше се опитала да си тръгне от Близърд Бей, без да се среща с него, но не беше се получило. И сега трябваше да му каже сбогом, преди да е станало прекалено късно. „Прекалено късно за какво“ — запита се тя и не можа да си отговори.

— Не мога да повярвам, че всичко това наистина се случва — каза Гретхен и думите й върнаха Джори към действителността.

— Твоят чичо може би е невинен, Гретхен — отбеляза тя, като се опита да каже това спокойно.

— Може би. Но ако не е…

— Ще се справиш ли?

— Да — каза Гретхен. — Ще отида при Карл. Той ще ми помогне. Ще отидем заедно в полицията, а после той ще остане при мен.

Джори отново изпита чувство на вина. Не биваше да изоставя приятелката си в този труден момент. Нямаше никаква гаранция, че Карл ще остане при Гретхен. Всъщност, дори да не смяташе връзката им за сериозна, Карл трябваше да остане при Гретхен като приятел. „Ами ти? Каква приятелка си й ти?“ Джори прогони неудобната мисъл. Трябваше да напусне Близърд Бей. И то сега. Веднага. Гретхен щеше да се справи. Беше по-силна, отколкото Джори мислеше. Беше преживяла смъртта и на двамата си родители и се беше заела сама с бизнеса. Което беше повече, отколкото Джори беше направила в живота си. „Време е и ти да подредиш живота си — каза си Джори. — Време е да се върнеш в Ню Йорк и да решиш какво искаш. Имаш нужда от нещо, което да вършиш. Трябва да се заемеш с кариерата си. Тя ще ти помогне да забравиш Сойър и мечтите си да се омъжиш за него и да му родиш деца.“ Сигурно си е загубила ума, щом въобще е могла да си представи, че мъж като Сойър Хаулънд може да води заседнал семеен живот и да бъде съпруг и баща.

— Слушай, Джори — каза Гретхен. — Ще те оставя да си заминеш. Съжалявам, че не успяхме да си кажем сбогом, но всичко е наред. Ще поддържаме връзка.

— Обади ми се, за да ми кажеш какво е станало в полицията и как е чичо ти — каза й Джори.

— Ще се обадя.

— И с Кити… Говори ли вече с Кити? Тя знае ли какво става?

— Опитах се отново да се свържа с нея в дома й, като си мислех, че и ти може да си там, но никой не вдигна телефона. Джори, надявам се, че тя е добре. Не мислиш, че й се е случило нещо, нали?

— Не! — побърза да каже Джори. — Само защото Кловър и Ейдриън… Искам да кажа, че е съвпадение това, че те и двете бяха убити. Убедена съм, че Кити се чувства отлично. Тя сигурно е в болницата и ражда бебето, нали?

— Предполагам…

— Гретхен — каза Джори, изведнъж изпитала тревога, — бъди внимателна, окей? Не оставай сама в къщата тази нощ. Дори и с чичо си.

„Особено не и с чичо си.“

— При мен всичко ще бъде наред, Джори. Не се тревожи.

— Но какво ще стане, ако…?

— Ако какво?

— Не знам. Просто… Няма значение. Наистина няма значение. Ще ти се обадя скоро.

Тя остави слушалката, като се питаше дали не беше по-добре да каже на Гретхен какво се върти в главата й. Какво щеше да стане, ако не беше съвпадение, че Кловър и Ейдриън, две от техните приятелки, вече са мъртви? Какво, ако Кити не е в болницата и не ражда? Какво, ако нещо се е случило и с нея? Какво, ако някой е набелязал и петте заради… „Заради какво? Какво сме сторили, че сме предизвикали гнева на серийния убиец?“ Отново изпита странното усещане, че има нещо, което трябва да си спомни. Нещо за онова последно лято. Нещо, което беше изхвърлила от паметта си. И то имаше нещо общо с езерото в гората. Странно, но беше сигурна в това. Нещо се беше случило там. Нещо ужасно. Ако успееше да си го спомни, може би щеше да разгадае загадката и да се досети кой е убиецът на приятелките й. „Но къде е мястото на Ребека във всичко това? — запита се тя. — Тя е външен човек, не е една от нас. Възможно ли е нейното убийство да не е свързано с тези на Кловър и Ейдриън?“ Дали пък смъртта и на двете й приятелки не беше съвпадение? Дали бяха убити от един и същи човек? Дали Шерил, съдружничката на Кловър, не беше виновна за нейната смърт? Ами ако Ейдриън беше убита от някой друг, някой… „Сенаторът“ — досети се Джори. Може да е бил и сенаторът. Може да е решил, че тя прекалено много изтъква връзката си с него. Може да се е тревожел, че съпругата му ще разбере. Може Ейдриън да го е заплашила, че ще й каже, и той да я е убил, за да й затвори устата.

— Джори?

Тя вдигна поглед и видя, че Сойър я наблюдава. Беше се извърнал от прозореца и сега стоеше със скръстени на гърди ръце. Сините му очи бяха втренчени в лицето й.

— Трябва да тръгвам — каза тя и бързо облече палтото си.

Щеше просто да излезе навън и преди да тръгне за Ню Йорк, щеше да отиде при езерото. Може би най-сетне нещо щеше да се пробуди в паметта й. Сойър продължаваше да стои и да я гледа. Тя срещна погледа му. Опита се да не се поддава на моментната слабост, да не показва чувствата си. Прочисти гърлото си.

— Дай ми ключовете, за да…

Той поклати глава.

— Не мога.

Сърцето й прескочи един удар. Какво се опитваше да направи? Нима си мислеше, че ще успее да я задържи?

— Защото трябва да се върнем заедно и да взема колата си. Нима не помниш? Оставих я на магистралата. Ще трябва да дойда с теб, Джори.

— О!

Защо се беше съгласила да я докара дотук? Защо не беше избягала тогава, когато това беше възможно и не си беше спестила всички усложнения?

— Но преди да излезем на магистралата, трябва да видя нещо — каза му тя бавно.

— Какво е то?

— То е… лично.

— Къде е?

— В този щат. Просто… има нещо, което искам да направя, преди да си тръгна. Може би никога вече няма да се върна тук. Виж, не можеш ли да ме оставиш сама за малко? Може би за час? После ще се върна да те взема и ще отидем за колата ти.

Той сви рамене.

— Чудесно. Отивай, Джори. Ще те чакам. Но ще внимаваш, нали?

— Винаги внимавам, Сойър.

„И точно затова си тръгвам оттук. Точно затова ще ти кажа сбогом и няма да се обърна назад.“

В гората беше тихо. Чуваха се само стъпките на Джори и тихото ромолене на капките сняг, които падаха от клоните на дърветата. Снегът се топеше и земята беше много кална. Само тук-там бяха останали купчини неразтопен бял сняг. Слънцето огряваше и стопляше лицето й. Температурите днес щяха да са около шейсет градуса по Фаренхайт. „Като че ли е пролет“ — помисли си тя, когато лек бриз разклати клоните на дърветата и погали лицето й. Каква заблуда! В ден като днешния беше лесно да повярваш, че зимата си е отишла. А всъщност тя дори не беше започнала още. Не и официално. Сезонът на бурите и мрака, на смразяващия студ все още предстоеше. Изведнъж Джори чу как нещо силно разклаща клоните зад гърба й. Спря и се ослуша. Сърцето й тежко заби. Там имаше някой. Чувстваше присъствието му. Изпука клонка и тя се напрегна, готова да побегне, за да спаси живота си. Тогава се чу още по-силно изпукване и иззад боровете излезе малко еленче. Джори тихо въздъхна от облекчение. То май не беше я видяло. Джори го наблюдаваше очарована как наведе глава и загриза ниския храст пред себе си. Видя на главата му издутините, които един ден щяха да се превърнат в рога. Отново изпукаха клонки и се появи още едно еленче. След него излезе сърна и, най-накрая, огромен елен с великолепни рога. Джори беше застинала на място. Елените пасяха само на няколко метра от нея. Еленът изведнъж напрегна тяло и изправи глава — като че ли беше усетил нещо. Не гледаше към Джори, а към дърветата зад него, които растяха много нагъсто. И четирите животни рязко препуснаха и изчезнаха в гората само за няколко секунди. Джори пъхна ръце по-дълбоко в джобовете на дънките, но не помръдна. Внимателно се вслуша в шумовете на гората. Не чу нищо. И все пак беше очевидно, че нещо беше уплашило елените. Може би наблизо се навърташе един от техните врагове, вероятно койот, помисли си Джори, като си спомни разказите на дядо си за реда и йерархията, които царуват в горите. А може би това, което дебнеше в гората, въобще не беше хищник. Може би беше човек. А може би и набелязаната от него жертва също беше човек… Въпреки топлия ноемврийски ден и процеждащата се през клоните слънчева светлина, по гърба на Джори полазиха студени тръпки. Дали там нямаше някой, който я наблюдава. Обзе я паника. Спомни си за жените, които бяха нападнати, и безмилостно убити от неизвестен убиец. Той все още беше на свобода. Ами ако се криеше в гората и я дебнеше? Защо убиецът бе избрал това място пред толкова много други?

През детството си тя беше прекарала голяма част от дните в изследване на дядовите си земи. Никога не беше срещала в гората други хора. Освен Хоб Никсън, чийто фургон беше недалеч оттам. Той и баща му ловуваха в гората и ловяха риба при езерото, въпреки заплахите на дядо й да ги арестува заради влизането в личната му собственост. Хоб Никсън. Спомни си, че го видя на погребението на Кловър, спомни си колко странно, колко не на място беше той там и как беше помръкнал, когато беше чул острите, язвителни забележки на Ейдриън. Какво беше казала тя за него? „Той е толкова отвратителен!“ Думите на приятелката й зазвъняха в главата на Джори. Тя отново видя пред себе разкривеното от погнуса красиво лице на Ейдриън. Дали тя не го бе предизвикала толкова силно, че да… Беше ли Хоб Никсън убиецът? Той ли се криеше в гората в този момент и наблюдаваше Джори от разстояние? По гръбнака й полазиха студени тръпки и тя рязко закрачи напред. Искаше и щеше да отиде при езерото. Само за миг се поколеба дали да не поеме в обратната посока и да се върне в къщата при Сойър. Но това беше последната й възможност да отиде до усамотеното кътче, преди да си тръгне за Ню Йорк, и тя нямаше да я пропусне. За последен път щеше да направи опит да си спомни онова, което годините бяха заличили от паметта й. Не вярваше, че Хоб Никсън, или който и да било друг, се крие в гората и я наблюдава. Разбира се, това е плод на въображението й, нали така? Сигурно наоколо се навърта койот и той е подплашил елените. Койот, а може би само катеричка или опосум, някое безвредно малко същество е накарало инстинкта за самосъхранение на елените да заработи. Джори реши, че точно това се е случило. Нямаше да позволи на въображението си да й играе шегички в този момент. И тя продължи да върви напред, докато не стигна до просеката, която водеше до езерото. То изглеждаше толкова различно днес, на ярката слънчева светлина. Снощи, когато бяха тук със Сойър, обградени от сенките на мрака, изглеждаше почти заплашително. А сега, докато гледаше блестящите води, в които се отразяваше лазурното небе, Джори се върна към невинните, щастливи детски дни, които беше прекарала тук с дядо Мей. Спомни си, че в началото той й показваше как да закачи стръвта на кукичката и как тя се гнусеше и не искаше да пипа червеите. Тогава дядо й сам закачаше стръвта, като казваше:

— Знам, че нямаш нищо против червеите. Но не искам да се убодеш на кукичката, мила. Тя е остра и наистина може да причини ужасна рана.

Винаги се беше грижил за нея, винаги я беше защитавал и срещу несгодите на живота, и срещу хората. И баба й се грижеше за нея, но характерът й беше по-различен, по-остър. Тя беше предупредила Джори да не ходи на езерото. Дали… тя знаеше нещо, което не беше известно на Джори? Дали баба й не искаше да каже, че опасността дебне в гората и няма нищо общо със студените дълбоки води на езерото? Джори потрепери и затвори очи. Обгърна тяло с ръце, като че ли времето изведнъж беше станало студено. Слънцето продължаваше да грее, но кожата й настръхна, а сърцето й лудо заби. „Тук се случи нещо — каза си тя. — Но какво? Какво?“ Отново си спомни за писъка. Отново го чу в съзнанието си. Пищеше жена, а може би момиче. Гласът й беше толкова познат… Чу и силно пляскане във водата и рязко отвори очи. Втренчи поглед в езерото. Водите му бяха спокойни. Едно водно конче беше кацнало на повърхността на водата и се бяха образували малки концентрични кръгчета. Плясъкът във водата съществуваше само във въображението й също като писъците. Спомените бяха останали заключени през всичките тези години, но сега тя ясно си спомняше някои моменти.

Писъци. Плясък на вода. Викове за помощ. „Не! Не ме оставяй! Не ме оставяй тук сама! Моля те…“ Джори разбра, че това са нейните собствени думи. Думите, които беше изрекла на вече мъртвия си дядо. „Какво се е случило тук? Какво?“ Трябваше да си спомни. Сърцето й биеше все по-тежко, кръвта шумеше в ушите й. Плясък на вода. Писъци. Дали си спомняше единствено за смъртта на дядо си и за своята собствена реакция в онзи момент? Или нещо друго, нещо друго… О, Господи, кажи ми какво е станало тук? Джори се опита да се концентрира, да разбули тайните, които стояха заключени в паметта й. Беше толкова близо, толкова близо…

И тогава чу шум зад гърба си, който бързо я изтръгна от вцепенението й. Точно в мига, когато щеше да си спомни, мига, в който щеше да улови изплъзващия й се образ. Шумът накара Джори да обърне рязко глава и да извика изненадана. Не видя нищо, освен сивите скали и дърветата, заобикалящи езерото. Но там, в гората, имаше нещо. Нещо… Или някой… Този път беше сигурна, че не е било койот, нито катеричка, нито сърна. Чувстваше върху себе си нечий поглед, погледа на човек, който я наблюдава.

— Кой е там? — извика разтревожена, като се опитваше да не показва колко е уплашена. — Кой е там?

Никой не й отговори. Опита се да си внуши, както беше направила преди малко, че това е плод на въображението й. Но знаеше, че не е. Този път не беше сама в гората. Някой се криеше в клоните на дървото зад голямата скала и наблюдаваше. Сигурно усещаше, че е завладяна от ужас.

— Знам, че си там! — Гласът й беше висок, силен. Водите на езерото го отразиха. — Излез!

Нищо. Тишина. Тъкмо започна да си мисли, че е загубила разсъдъка си и че там, разбира се, няма никой, когато чу шума. Не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Шум от стъпки. Някой стъпваше върху повехналите листа, които покриваха земята. Джори изпита силна паника, но остана неподвижна. Чакаше. Още една крачка: И тогава иззад дърветата излезе една фигура. При вида на познатото лице тя си пое дълбоко дъх.

 

 

Сойър видя как Джори силно пребледня и как очите й се разтвориха широко.

— Всичко е наред — каза й той, като бързо приближаваше към нея. — Аз съм.

— Ти си ме проследил? — попита тя, като че ли това не беше очевидно, и направи крачка към него. — Как можа? Помолих те да ме оставиш сама за известно време.

— Знам, Джори, но не можах… Когато те видях да тръгваш към гората… Не можех да те оставя сама. Вече три жени бяха убити, а онзи, който ги е убил, е все още на свобода. Не можеш да рискуваш живота си.

— И затова си ме проследил — каза тя с леден тон и поклати глава. — Помислил си, че е твой дълг да ме защитиш. Нали така?

Той сви рамене.

— Точно сега не можеш да разсъждаваш трезво. Загуби две от приятелките си само за няколко дни. Джори…

— А ти си загубил сестра си — сряза го тя мрачно. — Ти също не разсъждаваш трезво. По някаква неизвестна за мен причина си мислиш, че трябва да защитаваш мен, защото си загубил нея.

Той остави думите й да достигнат до съзнанието му и бавно кимна. Не можеше да отрече истината в тях.

— Тревожа се за теб, Джори. Ти си ми скъпа. — Направи още една крачка към нея.

Очакваше, че ще се опита да отстъпи, но тя не го направи. Остана на мястото си. Гледаше го с огромните си очи, които бяха зелени като мъха, който растеше по скалите, заобикалящи езерото.

— Ако изпитваш някакви чувства към мен, ще ме оставиш сама — каза тя тихо. — Ще ме оставиш да си тръгна.

— Не аз те задържам тук.

— Напротив, ти ме задържаш тук! — бурно запротестира тя. Очите й блестяха. — Всеки път, когато се опитам да остана сама, да си тръгна, ти ме следваш.

— Тревожех се…

— Не е твоя работа да се тревожиш за мен. Ние почти не се познаваме, Сойър.

Очевидно беше, че и тя самата не си вярва. Избягваше да среща погледа му. Гледаше към дърветата зад гърба му. Той направи още една крачка към нея.

— Познаваме се достатъчно добре, Джори.

Тя не отговори.

— Ти каза, че нямаш нужда от мен, че можеш и сама да се грижиш за себе си — продължи да говори той. — Може би наистина е така. Но аз имам нужда да се грижа за теб. Искам да знам, че си в безопасност. Без значение каква е причината за чувствата ми.

— А какво ще правиш, когато се върна в Ню Йорк? Ще ми се обаждаш на всеки кръгъл час, за да си сигурен, че не съм изпаднала в беда?

— Когато се върнеш в Ню Йорк, с теб всичко ще бъде наред!

Изведнъж се запита дали това е истина. Беше приел, че опасността я дебне тук, в Близърд Бей. Но сега разбра, че сенките, които вижда върху лицето й, не са се отдръпнали. Тя щеше да си тръгне, да си отиде у дома, но върху лицето й все още висеше сянката на смъртта. Той тежко преглътна. Сложи ръце на раменете й. Тя трепна, но не се отдръпна.

— Джори — каза той, като я гледаше внимателно, — трябва да ме изслушаш. Ти си в опасност. Не мога да ти кажа откъде знам, но го знам.

— Защо не можеш да ми кажеш?

„Защо не мога?“ — запита се той. Защо просто да не й признае истината, цялата истина? Защо да не й каже истинското си име? Защо да не й разкаже за живота, който води в Мичигън? Защо да не й каже за виденията, които има — за нея, за Ребека и за Сюзън? „Защото тя няма да ми повярва. Сюзън не ми повярва, а тя ме обичаше. Защо тогава Джори да ми вярва?“ Джори не го обичаше, или поне така мислеше. И той самият не беше влюбен в нея. Онова, което изпитваха един към друг, беше страст, плътска страст. Чисто физическо привличане, нищо повече. И никога не би могла да прерасне в нещо повече. Докато успяваше да вярва в това, щеше да се чувства щастлив.

— Не мога да ти кажа нищо повече, Джори — чу се да казва. — Просто… ми се довери.

Тя се усмихна, но очите й гневно просветнаха.

— Да ти се доверя — повторя тя. — Защо да се доверявам на човек, който се промъква зад гърба ми, следва ме, отправя ми странни предупреждения, а не ми обяснява поради какви причини трябва да се вслушам в тях? Защо да вярвам на мъж, който, след като ме е любил, ми обръща гръб и ми казва да изчезвам от живота му? Защо да вярвам на човек, който очевидно не може да изпитва истински чувства, който е егоист…

— Егоист? Не може да изпитва истински чувства? — Той я гледаше, като не знаеше дали да вярва на ушите си. — Мислиш, че съм те използвал, нали? Че съм те използвал, за да си доставя удоволствие, а после съм те захвърлил, защото не ме интересуваш?

— А какво друго бих могла да си мисля?

— Но аз искам да отидеш в Ню Йорк, защото си ми скъпа, Джори. Така трябваше да постъпя и преди с…

Сюзън. Той затвори очи, защото изпита силна болка, и се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. Знаеше, че ако отвори очи, от тях ще потекат сълзи.

— Джори — прошепна и поклати глава, — просто си тръгни. Сега.

— Но колата ти…

— Просто си тръгни. Ще я взема по-късно. Не мога…

Не можеше да я погледне. Не искаше да я види как си тръгва. Щеше да му е по-лесно да се раздели с нея сега.

— Тръгвай — повтори той с дрезгав глас.

И тогава почувства ласката. Тя галеше нежно бузата му. Отвори очи и я видя, застанала пред него, с очи, вперени в неговите, и с ръка, вдигната за нова ласка. Хвана дланта й и я отмести.

— Сойър — каза тя нежно, — ти изпитваш силна болка. И тя не е причинена само от смъртта на сестра ти. Имало е и още някой, нали? Жена, която си обичал. И която си загубил.

— Откъде знаеш?

— Затова не искаш да ме допуснеш до себе си, нали? А не защото не ме обичаш. Сбъркала съм по отношение на теб, нали?

Той преглътна силно и кимна. Тя протегна ръка, взе стиснатата му в юмрук длан в своята и нежно разтвори пръстите му.

— Сойър — каза тихо, — всичко е наред. Разбирам те… сега…

— Не. Не е възможно да разбереш какво изпитвам.

— Тогава ми помогни.

— Не прави това, Джори.

— Заслужавам да ми отговориш.

— Защо? Защо просто не оставиш нещата такива, каквито са? Просто ме остави и си тръгни — каза той на пресекулки.

— Ще си тръгна. Обещавам. Но първо ми разкажи всичко.

Той поклати глава. Тя се доближи още по-плътно до него. Притисна тялото си в неговото. Изведнъж, макар да беше твърдо решен да не отстъпва, нещо в него се пробуди за живот. Само близостта на тялото й и топлината на ръцете й бяха достатъчни, за да го възбудят.

— Не — прошепна, неспособен да откъсне очи от лицето й. — Тръгвай, Джори. Сега.

Тя наклони глава назад. Продължаваше да гледа в очите му. Той ги затвори, опита се да събере сили. Тогава тя пусна ръцете му. „Ще си тръгне — разбра той. Изпита едновременно и облекчение, и разочарование. — Ще бъде по-добре, ако го направи.“ И тогава отново почувства ръцете й. Те обвиха врата му, заровиха се в косата му. Преди да разбере какво се опитва да направи, тя дръпна главата му надолу и го целуна. Целувката й беше по-скоро сладка и нежна, а не страстна, но разпали в него огъня на желанието. Нададе гърлен стон. Жадуваше ласките й, както само един умиращ от жажда човек може да жадува глътка вода. Обви я с ръце, притисна я до широките си гърди. И си помисли, че ако успееше да я задържи така, ако времето спреше, всичко щеше да бъде наред. Прекъсна целувката за малко, колкото да прошепне:

— Искам да те любя, Джори… Моля те…

— Да — прошепна тя в отговор. Дъхът й беше горещ. — За последен път, Сойър… И после трябва да…

— За последен път — повтори той и отново впи устни в нейните. Не искаше да мисли за онова, което щеше да се случи след това, не искаше да мисли за нищо.

Ръцете му вече събличаха палтото й, а нейните пръсти се плъзнаха под пуловера му, погалиха кожата на гърдите му. Бързо се съблякоха един друг. Дрехите им лежаха разхвърляни по земята. Двамата застанаха голи на слънчевата светлина, която струеше през дърветата. Той взе ръцете й в своите и ги постави на раменете си. Дълго време стояха така и само се целуваха. Тогава, най-после, той я взе в силните си ръце и я положи на земята. Върху мъха и килима от борови иглички.

— Добре ли ти е така? — попита я той и се вмъкна между разтворените й бедра.

Тя кимна. Сойър се вгледа дълбоко в очите й, а тя протегна ръка към него. Взе го в дланта си и той почувства как пулсира и се напряга при нежния й допир. Насочи го към влажната плът, към най-съкровеното си място. Той се опита да удължи този миг, да го запомни. Да запомни как слънчевата светлина се отразяваше в очите й и ги караше да изглеждат почти прозрачни — като зелените бутилки, които бяха хвърлени по брега на езерото. Да запомни как лекият ветрец рошеше косата й, как повдигаше черните й къдри и ги спускаше над веждите й.

Най-после влезе в нея и тихо въздъхна от удоволствие. Беше копринено мека и топла. Очите им се срещнаха. Той започна да се движи бавно и ритмично. Искаше това да трае вечно. Тя следваше движенията му. Обви талията му с бедрата си, нагоди се към него и към ритъма. Дори дишането им беше в синхрон и, за първи път, той разбра какво е наистина да правиш любов, да съединиш тялото си с другото така, че да станат едно цяло. Разбра какво означава двама души да се слеят в едно. „О, Джори, не искам това да свършва — помисли си той и в същия миг почувства как в него се надига мощен оргазъм. — Не искам да бъда отново сам.“ Той гледаше в очите й, а тя — в неговите. Като че ли четяха мислите си, като че ли споделяха всичко без думи. Имаха нужда един от друг. Тя леко промени положението на тялото си под неговото. Движението, колкото и леко да беше, усили удоволствието, което той изпитваше. Продължи ритмичните си движения, макар инстинктът да му подсказваше да направи друго. Копнееше движенията му да станат по-силни, да усети по-осезателно меките й влажни стени, да доведе и двамата до очакваното освобождение. „Не. Не бива. Не можеш да прекратиш удоволствието.“ Джори като че ли усети колко отчаяно той се опитва да забави неизбежното. Тя също преустанови движенията си. Двамата останаха неподвижни. После той се повдигна на лакти, почти се отдръпна от нея. Беше останал без дъх, беше доведен до полуда. Беше оставил само главичката на члена си вътре, а останалата част от него гореше и пулсираше от желание да се докосне до нея. Струваше му се, че е попаднал в ада. Още малко и щеше да изпадне в агония. Остана така дълго. И отново потъна в нея, бавно, сластно. И двамата въздъхнаха от удоволствие. Лекият ветрец раздвижи клоните на дърветата, разроши косата й, допря я до неговото рамо. Той наведе глава и я целуна дълбоко и страстно. Вкусваше сладостта й, усещаше тялото й под своето, членът му беше дълбоко потънал във влажната й плът. „О, Джори! О, Джори… само да можеше това да продължава вечно.“ Когато почувства, че не издържа повече, той отлепи устните си от нейните и отново повдигна бедра. Необходими му бяха всичките сили, за да остане така, да не навлезе в нея и да сложи край на всичко. Още един път се вгледа в очите й. Разбра, че моментът е настъпил и направи силен тласък напред. Влезе в нея дълбоко, до самата й сърцевина. Тялото й неудържимо се разтресе. Тя отвори уста и извика, вплете пръстите си в косата му. Той също се отдаде на удоволствието. Беше стигнал до точката, от която няма връщане назад. Оргазмът наближаваше. И за двамата. Той поднови ритмичните си движения и почувства как се разтваря в нея. От устните му тихо се отрони нейното име.

— Джори…

— Знам. — Тя го погали и си пое дълбоко дъх. — Знам.

Задоволен и опустошен, легна до нея и положи глава на рамото й. Погали бедрата й. Искаше отново да почувства сладката й влага. Беше изтощен до смърт. Искаше да затвори очи и да потъне в дълбок сън. Като че ли беше намерил спокойствието и душевния мир, които му бяха липсвали през последните години. Отначало беше изцяло погълнат от работата си, а после беше положил неимоверни усилия да открие убиеца на сестра си. Водеше напрегнат и самотен живот, без забавления, без човек, който да го утеши. И ето, най-после, сега, имаше Джори, сладката Джори, тук, до себе си. И за него щяха да настъпят ведри, спокойни дни.