Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (17)

Глава 17

— Джори, тук просто е… просто е…

Гретхен стоеше в средата на стаята, онемяла от възторг. Въртеше се бавно на всички страни, за да огледа мебелите, които бяха последна мода, дебелия ориенталски килим, вазите, картините. През високия от пода до тавана прозорец се разкриваше панорамна гледка на града. Най-после Гретхен каза:

— Сигурно ти е било ужасно неудобно в моята къща.

— Неудобно? Разбира се, че не, Гретхен. Много ми беше приятно да остана при теб.

— Но как успя да се примириш с обстановката в моята къща, когато си свикнала с всичко това? Живееш наистина в разкошен луксозен апартамент.

— Предполагам. — Джори се опита да види дома си с очите на Гретхен.

Знаеше, че е права. Но на нея домът й изведнъж й се стори безинтересен. Празен. Апартаментът беше съвсем точно копие на образец от списанието „Архитектурен справочник“ или „Красивият дом“ и не приличаше на място, в което един едър, небрежно облечен мъж би могъл да се разхожда по ботуши, изкаляни в полето, или пък да хвърля омазнените си работни дрехи по пода. Не приличаше на място, където едно дете би могло да се излежава на дивана и да гледа телевизия, докато яде мазен сандвич или филия, намазана с кокосово масло или сладко от грозде. „И какво от това? В твоя живот няма нито мъж, нито дете.“

— Сега наистина се чувствам като провинциална повлекана — каза Гретхен и поклати глава. — Сигурно моята къща ти се е струвала като бардак. Дори домът на Ейдриън е нищо, сравнен с твоя, Джори.

— Гретхен! Аз обичам твоята къща. Тя има чар и собствен характер. А това тук е просто стерилна кутия. Няма много място, нито веранда, нито двор.

— Но има тераса — каза Гретхен и отиде до френските прозорци. — Може ли да изляза на терасата?

— Разбира се. Аз почти никога не я използвам — каза Джори и двете излязоха навън.

Допряха се до железните перила. Улицата беше на повече от трийсет етажа от тях и шумът от уличното движение едва се чуваше. Небето беше сиво и ръмеше лек дъждец. Мракът беше почти паднал и в някои от сградите заблестяха светлините на лампите. От срещата им на гарата бяха изминали няколко часа. Бяха отишли да обядват в любимото бистро на Джори, където сервираха френска кухня, после отново се бяха върнали в апартамента.

— Каква красива гледка — прошепна Гретхен, подпря се на перилата и се загледа в града.

— Това е „Ийст Рйвър“ — каза Джори, като посочи с ръка. — А онова там е „Емпайър Стейт Билдинг“. А онази сграда принадлежи на „Крайслер“, онази там вдясно, която е покрита с хром.

Гретхен кимна, после погледна надолу към улицата, очевидно изпитваща благоговение.

— Много е високо — отбеляза тя и погледна Джори. — Не те ли изнервя това?

Джори сви рамене.

— Не, свикнала съм. Не ме тревожи. Тук горе е по-тихо и по-спокойно.

— Ммм. — Гретхен отново погледна над перилата, потрепери и протегна ръката си с дланта нагоре. — Знаеш ли, май започва да вали. Да се прибираме вътре.

— Добра идея.

Джори я последва във всекидневната стая, а после я разведе из апартамента. Гретхен оглеждаше подробно всяка стая, а после изразяваше възторга си, което караше Джори да се чувства малко неудобно. Точно така се беше чувствала и когато се настани в къщата на Гретхен и усети колко огромна разлика има между нейния начин на живот и този на приятелката й. Гретхен правеше забележки за всичко: за кристалните прибори, за подредената с вкус трапезария, за античния меч, който висеше до камината в една от спалните и който някога беше принадлежал на член на семейство Мадок, участвал в Гражданската война. Най-накрая Джори заведе Гретхен в гостната, която имаше своя отделна баня, и й каза да се настани удобно, да разопакова багажа си и ако иска, да си почине малко.

— Не бързай. Аз ще те чакам в хола — каза тя на приятелката си. — После можем да излезем и да разгледаме града, преди да вечеряме някъде, ако искаш.

— Не знам… Малко съм уморена — отговори Гретхен. — След всичко, което преживях, ще ми е по-удобно, ако останем тук, поне днес.

— О… Нямам нищо против — каза Джори. — Просто си мислех, че щом си дошла в Ню Йорк, може би ще искаш да разгледаш града. Мислех, че разходката може да те отвлече от неприятните мисли.

— Достатъчно ми помага и това, че не съм в Близърд Бей — каза й Гретхен. — Слава на Бога, че мога да разчитам на теб, Джори, Ти винаги си ми била добра приятелка. Не като другите.

Джори неспокойно се размърда.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — отговори Гретхен, като вдигна рамене. — Ейдриън винаги ме е карала да се чувствам като нищожество…

— Тя е ужасна снобка, Гретхен — каза Джори, а после разбра, че говори за Ейдриън в сегашно време. — Искам да кажа, беше ужасна снобка — поправи се тя.

— Знам… Предполагам, че мъртвите не бива да се критикуват — отговори Гретхен. — Точно това казвах и на Карл вчера… Че не мога да изпитвам лоши чувства към мъртвите. Разказах му за Кловър, за Ейдриън и за Кити и как винаги ми се е струвало, че нямам нищо общо с тях. Но ти винаги си била различна. И това му казах, да. „Джори винаги ме е защитавала.“ Дори преди да те срещне, Карл беше сигурен, че щете хареса. Той също се грижи за мен, Джори. Точно както ти винаги си правила.

— Радвам се, Гретхен — каза Джори, но много й се искаше да попита къде е бил Карл снощи, когато Гретхен е имала нужда от него.

И отново си замисли за бележката, която Гретхен беше намерила забодена на възглавницата си и за това, че Карл имаше ключове от къщата. „Не се превръщай в параноичка — каза си тя. — Това нищо не означава. Много хора имат достъп до тази къща. Тя е хотел, все пак. Непознатите идват и си отиват съвсем свободно. Някой може да е откраднал ключ и да си е извадил дубликат преди много време, без Гретхен да разбере.“ И дори, спомни си тя, Хоб Никсън. Нима Гретхен не беше споменала, че го е наела за бояджийската работа? Ами ако…

— Джори — каза Гретхен, — знам, че ме предупреди да не казвам на Карл къде отивам, но искам да знаеш, че напразно се тревожиш. Мога да му имам доверие. Знам, че мога.

Кръвта на Джори се смръзна.

— Но не си му казала, нали, Гретхен?

— Ти настоя, нали така? — попита Гретхен и се прозина. — Може би трябва да си почина малко. Благодаря ти за гостоприемството.

— Ти си винаги добре дошла — каза Джори с кисела усмивка.

Остави Гретхен в гостната и тръгна към собствената си стая, но не можа да изхвърли от ума си думите на Гретхен. „Ти винаги си ми била добра приятелка.“ Но дали беше така? „Да, разбира се. Никога не си се присмивала на Гретхен, нито си я карала да се чувства като нищожество, нито си си вирила носа, задето тя няма приятел като всички останали.“ Но Ейдриън непрекъснато правеше това, спомни си Джори. Понякога дори Кити и Кловър вземаха участие в шегите й. Но тя оставаше главната виновница. А Джори никога не беше постъпвала така… нали? Отново се вглъби в спомени за миналото, опитвайки се да си спомни.

Звънът на телефона прекъсна мислите й. Побърза да вдигне слушалката, като се питаше дали не се обажда Сойър! Защо трябваше да е той? Не би й се обадил тук. Всичко беше приключило, той беше част от миналото. И все пак, когато каза „ало“, почти не дишаше.

— Джори! Ти си у дома.

— Здравей, татко.

— Липсваше ми. Как мина почивката ти?

„Почивка“ беше толкова странна, неподходяща дума и не можеше да опише онова, което й се беше случило през последната седмица. Тя обаче каза само:

— Прекрасно, татко.

— Успя ли да отидеш до старата къща и да я разгледаш?

„Да. Дори прекарах една нощ в нея, в леглото на мъжа, който живее в стаята, която някога беше моя.“

— Всъщност не си направих труда — чу се да отговаря. — Разделена е на апартаменти и не пожелах да я видя в този й вид. Искам да я запомня такава, каквато беше, когато дядо Мей беше жив.

— Разбирам те — въздъхна Мейвил Мадок. — Като че ли вчера старият беше жив, седеше на предната веранда и пушеше лулата си. А мама непрекъснато му натякваше, че въздухът вонял и трябвало да престане да пуши.

— Аз обожавах аромата на тютюна му — каза Джори. — Той миришеше на ванилия, нали?

— Обикновено. И аз го харесвах. Но мама — не. Тя май не харесваше нищо в татко, не мислиш ли и ти така?

— Да, май че така беше.

Джори се замисли за баба Мадок, която сега беше болна от болестта на Алцхаймер и беше настанена в частна клиника в Уестчестър. Предполагаше, че трябва да отиде да я види в някои от близките дни, макар че баба й нямаше да я познае. Последния път, когато Джори беше отишла в клиниката, баба й се беше обърнала към нея с името Лоте и непрекъснато я беше питала дали пчелите дават много мед. Това беше толкова потискащо, че Джори беше избухнала в ридания.

— Сега, когато пак си у дома — каза баща й, — мисля, че може да се заинтересуваш от един малък проект, който съм замислил специално за теб.

— Какъв проект?

Той обясни, че ще започне строежа на нов магазин в Ню Джърси и му трябва някой, който да следи за изпълнението на работата.

— И искаш аз да го правя? — попита Джори недоверчиво.

— Да, ти ще бъдеш идеална за тази работа. Нужен ми е човек, в когото да имам доверие, а ти трябва да вършиш нещо. Време е да решиш какво искаш да постигнеш в живота, Джори.

— Знам — каза тя, като се питаше как ли баща й е разбрал за какво си мисли през последните няколко дни. — Знам, че все нещо трябва да правя.

„Но не мисля, че кариера в универсалните магазини е отговорът на моя въпрос.“

— Виж, татко, може би малко да си помисля? Първо бих искала да науча повече подробности за работата, всъщност бих искала да се запозная с нея до най-малките детайли. Защо да не обядваме заедно утре?

— Ще бъде… Чакай, утре не мога. Зает съм. Вдругиден?

Джори се съгласи, защото мислеше, че Гретхен може и сама да се забавлява няколко часа. Решиха да се срещнат в един от ресторантите на „Вилидж“. След като остави слушалката, Джори се запита дали да не приеме предложението на баща си. Просто да се потопи в работата и най-после да се заеме с нещо полезно, макар то да не й носи радост. Работата щеше да отвлече мислите й от Сойър и от онова, което никога нямаше да се случи.

— Чук-чук.

Като чу гласа, Джори вдигна поглед и видя Гретхен, застанала на прага на стаята й. Беше се преоблякла. Носеше избелели дънки и фланелена риза. Косата й падаше свободно по раменете и гърба.

— Здравей — каза Джори и остави настрани вестника, който се опитваше да прочете. — Успя ли да поспиш?

Гретхен поклати глава.

— Не. Умът ми непрекъснато работи.

— Все още ли се тревожиш заради онази бележка? Наистина мисля, че трябва да се свържеш с полицията в Близърд Бей, Гретхен.

Джори предлагаше това вече няколко пъти, но Гретхен все поклащаше глава. Така направи и сега.

— Все още не мога.

— Но нали днес трябваше да се срещнеш с тях заради чичо Роланд. Нима мислиш, че не искат да те чуят? Нима мислиш, че не се питат къде се намираш в момента?

Гретхен сви рамене и отиде до масата, откъдето взе една от снимките в рамка.

— Тази сигурно е правена малко преди смъртта на дядо ти — каза тя. На снимката се виждаше възрастен човек, прегърнал осемнайсетгодишно момиче. — Спомням си, че много приличаше на полковник Сандърс. Онова лято мустаците му бяха съвсем побелели.

— Да, нали? — Джори надникна над рамото й към снимката. Дядо Мей, както винаги, беше весел, но нейното лице беше тъжно и измъчено. „Заради развода е — каза си тя. — Току-що бях научила за развода и бях съсипана от новината.“ Като се взря в своите собствени очи, които я гледаха от снимката, тя отново потъна в спомени за миналото, за онова ужасно лято. Спомни си за празнината, която почувства още при пристигането си в Близърд Бей през онази година. Никога не беше чувствала близост с членовете на семейството си, никога не беше имала истински дом, родителите й дори не се преструваха, че им е приятно да бъдат един с друг. И все пак, когато й казаха, че са решили да се разведат, тя беше съкрушена. Винаги си беше мечтала да има истинско семейство и истински дом. И докато родителите й бяха заедно, можеше да се надява, че и това ще се случи някой ден. Но с развода и тази последна надежда се стопи. Всичко, което й остана, беше дядо Мей и домът, който имаше в Близърд Бей… Но и това й беше отнето няколко седмици след пристигането й. Два ужасни, смъртоносни удара. А споменът за дните, които се изнизаха между тези две преживявания, се беше замъглил и дори напълно изчезнал от съзнанието й. Тя отново си зададе въпроса, какво се беше случило край езерото. Спомняше си само отделни моменти от онзи ден. Някой пляскаше във водата, някой викаше за помощ. А тя се беше скрила сред клоните на бора.

— Толкова си мълчалива. За какво мислиш, Джори? — попита я Гретхен й я погледна.

„Кажи й. Може би ще ти помогне. Тя знаеше, че Хоб Никсън е бил твой таен обожател. И че Джони е бил влюбен в теб. Сигурно помни и други случки от онова лято. Кажи й. Кажи й.“

— Просто… Има нещо, което ме тревожи напоследък, Гретхен. Откакто се върнах в Близърд Бей.

— Какво е то?

— Не мога да си спомня.

— Какво не можеш да си спомниш?

— В това е проблемът. Не си спомням почти нищо от последното лято, което прекарах там. Всичко, което се случи до смъртта на дядо, се е изтрило от паметта ми. И има нещо, което много ме тревожи…

Гретхен я наблюдаваше внимателно, като че ли усещаше колко се измъчва Джори и как отчаяно напряга паметта си.

— Какво?

— Спомням си само, че се случи нещо до езерото, което се намираше в земите на дядо. Знам, че там умря дядо, но мисля, че не е само това. Още нещо се случи там и то, каквото и да е, ме безпокои. Ти спомняш ли си нещо?

— Да, нещо се случи там — каза Гретхен бавно. — На езерото.

— Какво?

— Беше наистина горещ и влажен следобед. Ти, аз и останалите…

— Кловър, Ейдриън и Кити?

— Да, всички ние бяхме там. Седяхме на верандата на дядовата ти къща и си говорехме за това, колко хубаво би било да поплуваме. Но само ти имаше бански.

— Да…

Изведнъж Джори си спомни, макар и смътно, онзи ден. Ядяха сладолед. Слънцето печеше жарко и тя не успяваше да ближе толкова бързо, че по ръцете й да не се стича лепкава маса.

— И така, Ейдриън предложила да се гмурнем в езерото голи. Направила го, докато аз съм била в тоалетната. Когато се върнах, вие всички викахте, че идеята е великолепна. Аз не исках, но всички казваха, че се държа като малко дете, затова се съгласих.

Джори кимна. Спомни си и това. Видя колебанието, изписало се по лицето на Гретхен. Видя как се опита да се сгуши в прекалено голямата си блуза без ръкави и шорти в цвят каки, за да скрие тлъстото си розово тяло. Спомни си как й хрумна, че ако изглеждаше като Гретхен, и тя не би искала да съблече дрехите си пред другите — пред слабата, мъничка Кловър, пред здравата, атлетична Кити и пред Ейдриън, чието тяло имаше идеални пропорции. И пред Джори, разбира се, която също беше слаба и стройна.

— Срамувах се заради тялото си — каза Гретхен някак отнесено. — Но повече се срамувах да не бъда като другите. Казах си, че не е голяма работа, че никой няма да се интересува от това, как изглеждам. А и беше така дяволски горещо… Спомняш ли си колко беше горещо, Джори?

Тя кимна, защото си спомни колко тежък и неподвижен беше въздухът, който сякаш висеше над езерото, и как потта се стичаше по гърба и челото й.

— Ейдриън предложи да се съблечем зад дърветата, а после подред да изтичаме до водата и да скочим вътре. — Гласът на Гретхен беше започнал да трепери. — И аз отидох зад най-големия бор, защото мислех, че ще успея да се скрия зад него, и съблякох дрехите си. Сгънах ги грижливо и ги подредих на купчина…

Джори си я представи как прави това. Видя гънките тлъстина по тялото на Гретхен и как треперят ръцете й, докато се съблича, а около нея приятелките й се кикотят. Ейдриън каза:

— Шт, тихо!

После видя как Гретхен колебливо направи крачка напред, към езерото, а Ейдриън се прокрадна зад нея и взе дрехите й. Всичко — блузата, панталоните, сутиена, бикините, чорапите и дори гуменките. „Спри я, — викаше съвестта на Джори. — Не я оставяй да задигне дрехите на Гретхен. Това не е шега… Това е жестоко. Толкова жестоко!“ Но продължаваше да гледа тъпо напред, чувствайки се безсилна да направи каквото и да било. Не беше свързана с онова, което ставаше около нея, така както не беше свързана с нищо през онова лято. Животът й се разпадаше на отделни парчета. Чувстваше се скована, неспособна да реагира.

— Когато стигнах до края на дърветата — казваше Гретхен, — зачаках някой да каже нещо, да изтича и да скочи във водата. Но наоколо цареше тишина. Тишина, Джори. Никой не издаваше и звук. Започнах да викам имената ви подред, но никой не ми отговори. Тогава нещо ме накара да се обърна и да потърся дрехите си. Още преди да видя, че ги няма, знаех какво се е случило. Знаех, че сте ги отмъкнали.

— Аз не съм… — опита се да възрази Джори.

— Всички вие. Ейдриън, Кловър, Кити и дори ти, Джори. Не ги спря. Винаги си ме защитавала. Когато се заяждаха с мен или ми се подиграваха, ти ги спираше. Но този път, само този път, не го направи. А този път беше единственият, който имаше значение.

— Не можех…

Джори затвори очи. Спомни си как тичаше през гората заедно с Ейдриън и другите чак докато излязоха на пътя, където ги чакаха Джони и група негови приятели. Спомни си, че всичко беше предварително обмислено. Великият план на Ейдриън. „Последната и най-голяма шега“, я наричаше тя. Заедно с момчетата се втурнаха обратно при езерото. Спомни си как Гретхен се беше сгушила в храстите. Беше гола и плачеше. Когато чу, че момчетата се приближават, тя изпищя и скочи във водата. Беше се запитала защо. Защо Гретхен беше скочила във водата? Защо не беше продължила да се крие в храстите? И беше разбрала: никой не би могъл да види тялото й под водата.

— Бях ужасена — каза Гретхен.

Джори не смееше да я погледне. Гледаше напред в пространството, спомняйки си как Гретхен беше пляскала във водата и как беше плакала, викала на момчетата, които се криеха в храстите. А те й се присмиваха и я наричаха с обидни имена. „Слонски бедра. Свински задник.“ Ужасни думи. Спомни си как се беше скрила зад някаква скала заедно с Кити, Ейдриън и Кловър. Спомни си колко истерично се смееше Ейдриън и как нервно се кискаха другите. „Спри ги! Спри ги!“ Мисълта не излизаше от ума на Джори, но не можеше нищо да направи. Не можеше да се помръдне.

— Останах в езерото с часове — каза Гретхен. — Дълго след като престанах да чувам гласовете на момчетата, както и вашите. Разбрах, че вече не се криете в храстите. Стоях там, докато замръзнах и кожата ми се сбръчка. Стъмни се. И все си мислех, че ще се върнеш, Джори. Но ти не се върна.

„Не — спомни си Джори. — Не се върнах. Тръгнах си от езерото заедно с другите. Ейдриън обеща, че ще върне дрехите на Гретхен, и то съвсем скоро. Казвах си, че трябва да се върна, да се уверя, че е спазила обещанието си. Но не го сторих.“

— Защо не се върна, Джори?

Тя премигна, като чу умолителната, плачевна нотка в гласа на Гретхен, и бавно обърна глава към нея.

— Защо не се върна? Мислех, че ще го направиш.

— Ейдриън трябваше да се върне да ти донесе дрехите.

— Не, не го направи.

Джори втренчи поглед в светлите безцветни очи на Гретхен и дъхът й секна. Видя там омраза. Чиста, силна омраза.

— Аз… И какво направи ти? — шепнешком попита Джори.

— Най-после някой дойде при мен. Хоб Никсън. Сигурно е чул писъците ми. Виках и пищях, докато прегракнах. Той ми каза, че ще ми помогне.

— Хоб Никсън ти е помогнал?

— Отиде до фургона си и ми донесе дрехи. Неговите собствени дрехи. Миришеха лошо и бяха смачкани, но щеше да ми ги даде. Обаче те си имаха цена — добави тя горчиво.

— О, Гретхен…

— И аз платих цената, Джори, Нямах избор. И без това вече бях гола. Трябваше само да лежа търпеливо на земята и да му позволя да се качи върху мен… Затворих очи, за да не виждам лицето му. Прехапах устни, за да не крещя. Защото ме болеше, Джори. Дяволски силно болеше. Беше ми за първи път.

Джори затвори очи, за да не вижда измъченото лице на Гретхен, и прехапа устни, за да не заплаче.

— Най-после всичко свърши. Хоб Никсън спази дадената дума. Даде ми дрехите си и дори ме откара у дома. И знаеш ли какво? Никога не забравих, че той ми помогна. Мисля, че нещо ни свързва. Той беше откъснат от другите хора, затворен в себе си, точно като мен. И направи онова, което смяташе за правилно при тези обстоятелства. Никога не съм го обвинявала. Не, никога не съм обвинявала него.

Нещо в тона й накара Джори да отвори бързо очи. Погледите им се срещнаха и по гръбнака на Джори полазиха студени тръпки. Гретхен беше ядосана. Ужасно ядосана, бясна, дори след всички тези години.

— Обвинявах теб, Джори!

— Мен?! — попита тя, невярваща на ушите си. В главата й се оформи мисъл. Толкова ужасна, толкова невероятна, че тя я отхвърли, още преди да се е оформила изцяло.

— Всички вас. Ейдриън, Кловър, Кити и теб. Уж бяхте мои приятелки. И ти, най-вече. Как можа да ме предадеш по този начин?

— Не знам — каза Джори. Гласът й беше натежал от чувства. — Не знам как съм могла да постъпя така. Просто не съм била на себе си, Гретхен, Дори не си спомням.

— О, ти си толкова травматизирана, че просто си блокирала? Така ли? Кажи ми, Джори, защо аз не мога да блокирам? Защо споменът за това ме преследва всяка минута от живота ми? Защо ме преследва дори в сънищата ми? Имах кошмари, Джори. Всяка нощ. Докато в живота ми не се появи Карл.

Гласът й омекна, стана по-нежен и лека усмивка докосна устните й.

— Когато срещнах Карл и той се заинтересува от мен, реших, че ще мога да победя спомените. Мислех, че ще ме обича, че ще бъдем заедно, че ще забравя всичко, че то вече няма да има значение.

— То наистина вече няма значение, Гретхен. Просто го забрави.

— Не мога! Ти можеш да го забравиш, Джори. Аз не мога. Не разбираш ли? — попита тя, а гласът й беше станал пронизителен.

Паника завладя Джори. Тя отново се опита да отхвърли ужасната мисъл, която непрекъснато се въртеше в главата й. Опита се гласът й да прозвучи спокойно и утешително, когато каза:

— Случило се е преди толкова много време. Сигурна съм, че никой не си спомня. Ще трябва и ти да забравиш, Гретхен.

— Никой не си спомня? — Гретхен се изсмя истерично. — Грешиш, Джори. Уверих се, че си спомнят. Кловър си спомни. Точно преди да умре. И с Ейдриън се случи същото. Ние разговаряхме за това. И двете се съгласиха, че е дошло време да платят за греховете си.

— Какво?

Вцепенена, Джори можеше единствено да гледа втренчено в Гретхен, като че ли я виждаше за първи път. „Тя е побъркана. Не е с ума си. Тя е убила Кловър и Ейдриън. Ще убие и мен“ — разбра тя и изпита ужас.

— Не беше лесно да ги убедя, че трябва да си платят, Джори.

Гретхен говореше така, като че ли водеха обикновен разговор. Докато говореше, се отдалечаваше от Джори. Стъпка по стъпка. По-далече от дивана. „Защо? Какво е намислила“ — зачуди се тя.

— Но аз им казах, че само така би могла да бъде изкупена вината им — продължи да говори Гретхен. — Все пак, аз страдах дълги години. И беше техен ред да страдат. И те страдаха. Повярвай ми, страданията им бяха жестоки.

Тя направи още една крачка към камината. Джори я гледаше, като отчаяно се питаше какви ли са намеренията й. Вече беше сигурна, че Гретхен е дошла да я убие. Да я накара да плати, така както беше накарала останалите.

— Бях планирала да те накажа, преди да си тръгнеш от Близърд Бей. Не съм си и представяла, че ще ми се наложи да измина такъв дълъг път, за да се погрижа за това — каза Гретхен. — Но ти си замина и провали плановете ми. О, добре. Оттук нататък всичко ще тече като по вода. Първо ти, а после и Кити. Тя трябва да бъде последна. Трябваше да чакам, докато се роди бебето. Защото нямаше да е честно да накажа невинното дете, нали? Искам да кажа, че аз, все пак, не съм чудовище. — И тя се засмя високо, истерично.

— Не може наистина да мислиш това, Гретхен — каза Джори тихо. — Знам, че това не ти е присъщо. Ти не си човек, който…

— И ти не си човек, който би предал приятеля си, Джори. Но го направи. Сега е мой ред да те изненадам. Изненадана ли си? А?

Гретхен стоеше с гръб към Джори, с лице към камината. Беше абсолютно неподвижна. Умът на Джори трескаво работеше. Какво ли ще предприеме Гретхен? Тогава погледът й попадна върху меча, окачен над камината, и тя разбра, в един ужасен, макар и кратък миг, какво си е наумила Гретхен. След секунда Гретхен се протегна и свали оръжието. Обърна се към Джори.

— Хайде — каза тя и диво се закикоти, — защитавай се, Джори.

— Гретхен, остави това нещо. Не можеш да го направиш.

— Ще трябва. Твой ред е. — Гретхен преобърна масата така, че да отразява светлината на лампата. — Твой ред е да изтърпиш наказанието си.

— Но те ще те хванат, Гретхен. Рано или късно, някой ще се досети, че ти си убила Ейдриън и Кловър и…

— И Ребека.

Когато произнесе името, очите на Гретхен заблестяха диво. Изненадана, Джори повтори:

— Ребека? Сестрата на Сойър. Защо си убила Ребека?

— Защото я хванах с Карл. Една августовска нощ спрях пред къщата му, за да го изненадам. Носех му вечеря в една голяма кошница за пикник. Бях се подготвила много внимателно. Печено пиле, чието приготовление ми отне много часове, бисквити и бутилка шампанско. И ягоди. Ягодите са толкова романтични, не мислиш ли?

Джори кимна, беше онемяла.

— И тогава го видях с нея. На брега. Вървяха заедно, рамо до рамо. Видях го да я прегръща през кръста и да я потупва по гърба. Като че ли бяха любовници, Джори. Тя искаше да ми го открадне. Той беше мой. Казах й го.

— О, Гретхен!

— Само исках да поговоря с нея, Джори. Когато я причаках във вилата онази нощ, исках просто да говоря с нея. Но се ядосах. Не можах да се сдържа. Обичах Карл толкова много… Не можех да го загубя.

— Карл не би искал да нараняваш хората, Гретхен — каза Джори, като се опита думите й да прозвучат разумно и да убедят Гретхен. Пред погледа й беше блестящото острие на меча, който Гретхен замислено въртеше в ръце.

— Карл нищо не знае. И никога няма да узнае.

— Ако ти… — Джори с мъка преглътна. — Ако ме убиеш, той ще узнае. Защото полицаите най-после ще успеят да съберат две и две. Ще се досетят, Гретхен.

— Не и ако ти си признаеш.

Объркана, Джори попита:

— За какво говориш?

— Кловър и Ейдриън бяха убити, докато ти беше в селото. Това не е ли съвпадение? Прекрасно, нечувано съвпадение. Толкова се радвам, че се досетих. Ако си признаеш, чети си ги убила…

— Но аз няма да го направя…

— Точно преди да се самоубиеш… Ще си признаеш в една бележка. Така че, започвай да пишеш, Джори.

Изпаднала в шок, Джори най-сетне успя да възрази:

— За какво говориш? Аз нямам намерение да се самоубивам.

— Със сигурност имаш. Ще излезеш на красивата си тераса, ще се покачиш на парапета и ще се хвърлиш. Ще прелетиш двайсет и три етажа надолу и ще се разбиеш на тротоара. Но първо ще напишеш бележката. И по-добре започвай, защото в противен случай…

Острието се допря до гърлото й, а после разкъса ръкава на блузата й. Тя трепна, сви се, когато острието докосна голата й кожа.

— Ще напишеш ли бележката, Джори?

— Ддда — задъхано каза Джори, като се опитваше да не трепери, да не помръдне нито крак, нито ръка.

— Добре. Аз ще ти кажа какво да напишеш. Имаш ли подръка хартия и химикал?

— В… в бюрото.

— Великолепно. Донеси ги.

Изведнъж Гретхен беше станала делова, като че ли вършеше най-обикновена работа. В гласа й дори се долавяше удоволствие. Тя отдръпна острието на меча и разреши на Джори да прекоси стаята и да се приближи до бюрото, което се намираше до камината. Докато вървеше с треперещи крака, Джори отчаяно се опитваше да измисли как да надхитри Гретхен. Сигурно имаше нещо, което можеше да направи, нещо, което би могла да каже… „Сойър — изведнъж си помисли тя. — Къде си? Имам нужда от теб.“ Когато се сети за него, очите й се напълниха със сълзи, защото разбра, че никога вече няма да го види. Каза си, че ще стане така, още когато си тръгваше от Близърд Бей… Каза си, че всичко е свършено и че никога вече няма да го види, да го прегърне. Но едва сега разбра, че тогава не е вярвала в това. Дълбоко в сърцето си все още се надяваше. Точно затова толкова неохотно мислеше за бъдещето си, за кариерата си и дори не искаше да обсъди с баща си работата, която той й предлагаше. „Исках да бъда с него. Мярвах, че ще ме последва и че все някак ще решим как бихме могли да живеем заедно…“

— Престани да се мотаеш! — излая Гретхен зад гърба й. — Донеси проклетата хартия и започвай да пишеш, Джори!

— Идвам — каза тя с треперещ глас, — ей сега ще я взема.

Отвори чекмеджето, като се питаше дали вътре няма да намери нещо, което да й послужи като оръжие. Ако успееше да се поразрови…

— Не се осмелявай да опитваш каквото и да било! — каза Гретхен зад нея.

Джори почувства нещо студено да опира в гърба й и разбра, че е острието на меча. Отново преглътна с мъка, взе бързо хартията, която лежеше най-отгоре, и потърси нещо за писане. Бързо намери един химикал.

— Сега седни — нареди й Гретхен и сложи един стол до бюрото И пиши онова, което ти кажа.

— Добре — шепнешком се съгласи Джори. Запита се какво ли ще се случи, ако започне да пищи с всички сили. Дали някой щеше да я чуе? Не. Апартаментът беше със звукова изолация. Тя се беше погрижила за това, когато се беше нанесла. Беше наела един от най-добрите специалисти, който да се погрижи да изолира шума от асансьора и наемателите, които живееха около нея. Просто един лукс в повече. А сега той щеше да й струва живота. Гретхен започна да диктува, а тя — да пише. Химикалът се движеше бавно по листа, буквите бяха разкривени. Написа, че е убила две от приятелките си в пристъп на гняв, а после е решила да се самоубие. Тя пишеше бавно, опитваше се да спечели време, надяваше се, че все някой ще позвъни, или ще дойде, като по този начин предотврати неизбежното.

— А сега се сбогувай — каза Гретхен. — Кажи сбогом на всички, които са ти близки. На любящия си татко, може би…

— И на майка си… И на сестрите си… — каза Джори. — И на техните съпрузи, на племенниците и племенничките ми…

Всичко, което можеше да удължи процеса на писането, всичко, което щеше да продължи живота й дори с една-единствена скъпоценна минута, беше добре дошло.

— Това вече всички ли са? — попита Гретхен, като надникна над рамото й.

— Чакай да помисля… Кой още? Дали има още някой…?

„Сойър. Бих искала да кажа сбогом на Сойър. Бих искала да му кажа всичко онова, което от страх премълчах… И сега вече никога няма да имам възможност да му го кажа.“ Тя написа името му с трепереща ръка и, все още с химикал върху листа, преустанови за момент писането.

— Свършили вече? — попита Гретхен и я смушка в гърба с острието на ножа.

— Не…

„Обичам те.“ Думите дойдоха бързо и тя ги написа смело, със сигурна ръка, защото те бяха самата истина. Тя го обичаше. Запита се дали той някога ще види тази бележка. Дали щеше да повярва, че сама е сложила край на живота си. Дали щеше да повярва, че е убила Кловър и Ейдриън… Не нямаше да повярва. „Никога не би повярвал, никога не би помислил, че мога да го направя.“ В очите й напираха сълзи и тя премигна, за да не им ми позволи да потекат по бузите й. Само ако и дадяха още един шанс, още една възможност да поднови отношенията си със Сойър… „Какво ли щеше да се случи между нас двамата? — запита се тя. Дали щяхме да се оженим? Дали щяхме да имаме деца? Дали щяхме да намерим мястото си в живота и да бъдем щастливи завинаги?“

— Време е, Джори.

Гласът на Гретхен я върна в действителността. Тя стоеше напълно неподвижна, изпаднала в ужас, неспособна да се изправи с лице срещу опасността. „Не може да бъде — мислеше отчаяно. — Не може това да е краят. Животът ми не може да свърши сега. Тъкмо започвах да мисля какво има значение за мен. От какво имам нужда. Имам нужда от Сойър. Искам да се омъжа за него и да му родя деца. Само това искам. Нищо повече.“

— Да излезем навън. Остави бележката тук.

Тя автоматично, без да се замисли, стана от стола и позволи на Гретхен да я изблъска от тихата стая на терасата. Чу звъна на часовника, който стоеше на полицата над камината. Килимът заглуши стъпките им. Нейното дишане едва се чуваше. Изпадна в паника. Искаше да се отскубне, да се бори, да бяга, за да спаси живота си, но знаеше, че би било безполезно. Беше като хванато в капан животно. За нея нямаше спасение. Не можеше да направи нищо, освен да приеме съдбата си. И да чака смъртта. Запита се дали Кловър, Ейдриън и Ребека са се чувствали така пред лицето на смъртта. Гретхен отвори вратата, която водеше към терасата и изблъска Джори на мокрия цимент. Сега дъждът се сипеше като из ведро. Беше се разразила истинска буря с гръмотевици. Силният вятър хвърляше дъждовните капки в лицата им. Дори да започне да пищи, никой нямаше да я чуе.

— Хайде, качи се на перилата — нареди Гретхен. Джори се обърна и я погледна. Русата коса на Гретхен беше залепнала за кръглото й лице. Изражението й беше сурово и издаваше твърдата й решителност. Беше изцяло погълната от заниманието, отдадена на нуждата да си отмъсти за онова, което се беше случило преди толкова много години.

— Никога през живота си не съм искала да ти сторя зло, Гретхен — каза Джори. — Винаги ме е било грижа за теб. Наистина.

— Не — каза Гретхен, поклати глава и присви очи. — Ти не се интересуваше от мен. Никога не си била моя приятелка.

— Бях. Не знам защо позволих това да се случи, Гретхен. Не знам какво ми стана онова лято. Бях толкова разстроена от развода на родителите си… Не бях на себе си.

Гретхен се засмя.

— И мислиш, че това би променило нещата? „Не бях на себе си“ — имитира я тя. — Е, добре, и аз сега не съм на себе си, Джори. От известно време не приличам на себе си. И ще те накарам да си платиш, така както накарах другите. Това е единственото правилно нещо.

— Не, Гретхен…

— Да, Джори. Качи се на перилата.

Джори преглътна и започна да се катери по ниските железни перила. Дъждът ги беше намокрил и те бяха станали хлъзгави. Лесно можеше да падне. „О, Господи, за какво мисля? Нали трябва да падна. Нали затова сме тук, на терасата?“ Цялата работа й се виждаше нелепа.

— Хайде! — подкани я Гретхен.

Тя направи крачка напред, после още една. Протегна ръка към перилата. Бяха студени и мокри. Сложи едното си коляно върху тях, после плъзна крака си от другата страна. Възседна перилата.

— Добре — каза Гретхен. — Сега качи и другия си крак и се обърни с гръб към мен.

Джори се подчини. „Не поглеждай надолу — заповяда си тя. — Каквото и да става, не поглеждай надолу.“

— Точно така! Виждаш ли? Няма да бъде толкова лошо, Джори. Ти просто ще си седиш там, а аз ще ти дам начален тласък. Нищо няма да почувстваш. Късметлийка си, Джори. Много по-щастлива от Кловър, Ейдриън и Ребека. И си по-смела. Те ме молеха. И трите. Молеха ме да спра. Дори когато собствената им кръв ги караше да се давят, те молеха. И знаеш ли какво правех аз?

Джори леко поклати глава. Страхуваше се да отвори уста, но искаше Гретхен да продължи да говори. „Всяка секунда е от значение“ — помисли си тя, макар да знаеше, че само удължава агонията си. Никой не знаеше, че е в апартамента си, затворена с една луда. Никой не знаеше, че животът й е в опасност. Освен Сойър. Той се беше опитал да я защити. Как беше разбрал за опасността?

— Смеех се — продължаваше да говори Гретхен. — Те плачеха, викаха и се молеха, а аз се смеех. Но ти, Джори, нито плачеш, нито пищиш, нито се молиш. И аз не се смея. Защото ти си различна. Всичко е различно. Всъщност аз се чувствам зле. Мисля, че постъпвам неправилно.

Джори престана да диша. Седеше неподвижна, стиснала здраво перилата. Дали Гретхен нямаше да промени решението си? Дали нямаше да я остави жива? „Моля те, моля те. Господи, нека тя промени решението си.“

— О, добре — говореше Гретхен зад гърба й. — Да приключваме с това. Карл ще дойде да ме вземе. Няма значение какво мислиш ти, Джори. Той ме обича. Наистина ме обича.

— Знам, че те обича — каза Джори, като затвори очи и отново започна да се моли. — Разбрах от начина, по който те гледаше последния път, когато бяхме заедно, Гретхен. Той те обича.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Не мога да повярвам, че не съм го забелязала по-рано. Карл е влюбен до уши в теб. Очевидно е.

— Откъде можеш да знаеш ти? — попита Гретхен, нетърпелива като малко момиченце, влюбено за първи път. — Споделил ли е нещо с теб?

— Да. Но какво ли беше то? Да видя…

— Какво ти каза? Продължавай, Джори.

„Номерът ще мине — помисли си тя. — Продължавай.“

— Каза, че мисли да ти предложи брак. Искаше да знае какво мисля аз и дали ти ще се съгласиш.

— И ти какво му отговори? Каза му, че ще се съглася, нали?

— Чакай да помисля… — Джори се опитваше да печели време.

— Не си ли му казала това? — попита остро Гретхен.

Джори се напрегна и стисна по-здраво желязото.

— Да, това му казах — побърза да се съгласи тя. — Казах му…

— Какво беше това? — прекъсна я Гретхен. — Чу ли?

— Какво?

— Някакъв шум. Като че ли нещо падна. Ей там.

— Нищо не чух…

И тогава Гретхен изпищя — внезапен, смразяващ кръвта писък, който хвърли Джори в ужас. Изведнъж се плъзна встрани и загуби равновесие.

— Не! — изпищя, като отчаяно търсеше за какво да се хване.

Едната й ръка успя да сграбчи хлъзгава желязна пръчка, но краката й увиснаха надолу. До земята имаше цели двайсет и три етажа. Къде беше Гретхен? Какво ставаше? Тя се бореше отчаяно. Знаеше, че ако изпусне пръчката, я чака сигурна смърт. До ушите й достигна шум от кавга. Чу виковете на Гретхен, чу я да проклина някого, а после тя замлъкна. Но друг глас се смеси с воя на вятъра. Глас, който викаше нейното име. Познат глас. Скъп, мил глас. Глас, който си мислеше, че никога повече няма да чуе.

— Сойър! — изпищя тя. — Помогни ми! Моля те!

— Хванах те, Джори.

Тя почувства ръката му върху своята. Той започна да я дърпа нагоре, над перилата. Ръцете му я връщаха към живота. Тя изпитваше отдавна забравено чувство за сигурност. Видя сгърченото върху циментовия под тяло на Гретхен, а после зарови лице в широките гърди на Сойър. Той я притисна толкова силно, че тя едва успяваше да си поеме въздух. Беше жива. И той беше тук, при нея. Но защо той…? И как…? Тези въпроси не бяха важни. По-късно щеше да има достатъчно време за отговори. А сега всичко, което имаше значение, беше, че е дошъл за нея.