Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (15)

Глава 15

Джори отвори очи и премигна. Беше загубила чувството си за време и място. Къде беше? Какво се беше случило? Изведнъж си спомни, че е при езерото и че двамата със Сойър се бяха любили, а после бяха заспали. Той лежеше до нея, главата му беше положена на рамото й, очите му бяха затворени. Все още спеше. Тя се изненада от това, колко млад изглежда — почти като момче, като русокосо малко момче. Лицето му беше спокойно. Сънят бе премахнал бръчиците, които се образуваха около очите и устата му, когато беше разтревожен. Не искаше да го събужда, затова остана да лежи неподвижно. Все още не беше готова да се изправи лице в лице с него, нито с онова, което се беше случило между тях. „За последен път“ — спомни си своите собствени думи. Този път беше последният. Желанието и на двамата беше такова. И двамата не очакваха нищо повече. Невъзможно беше да получат повече. „Но аз не съм готова да му кажа сбогом — помисли си Джори, докато го гледаше как спи на рамото й. — Знаех, че краят наближава, но не съм готова.“ Тя внимателно и тихо се изправи до седнало положение. Веднага щом се откъсна от топлината на неговото тяло, я преряза студеният въздух. Слънцето грееше прекалено ярко за месец ноември, но тя беше гола, затова бързо протегна ръка към червения пуловер сред купа дрехи, които лежаха наблизо. По него бяха полепнали борови иглички и тя внимателно ги отстрани, преди да го облече. Сгуши се в топлата дреха и се запита какво да прави, как да постъпи. Да го почака ли да се събуди, или да се облече и да си тръгне? По този начин щеше да си спести необходимостта да се сбогува с него. Щеше да бъде по-лесно и за двамата. Знаеше, че това е правилното решение. Протегна ръка към дънките. Белите й копринени бикини все още бяха в тях. Той сигурно щеше да изпита облекчение, когато се събудеше и откриеше, че нея я няма. „Ами колата му, която все още е на магистралата?“ — запита се тя, макар да знаеше, че само си търси извинение. Причината не беше достатъчно основателна, за да остане. Той щеше да намери кой да го откара до там. „Но кой? Той няма приятели в селото. Освен това, наистина ли трябва да го оставиш в гората сам, заспал и гол?“ Погледна великолепното му голо тяло, изваяните му мускули и нежната му кожа. Възхити се на мускулите на гръдния му кош, на плоския и стегнат корем и проследи с поглед русите косми, които водеха надолу, към мъжката му гордост. Спомни си какво почувства, когато той, твърд и пулсиращ, беше в нея. Извърна глава и силно преглътна. Беше изпитала много повече от чисто физическо удоволствие. Знаеше, че и за двамата това беше нещо повече от обикновена страст, че чувствата им са истински. Че и телата им, и умовете им, и сърцата им — всичко в тях е в хармония, в идеална хармония. Джори беше готова да повярва, че това може да бъде така винаги. Почти беше повярвала. Тя рязко обу бикините, а после и дънките си. Изправи се и потърси чорапите си. Обу единия, но никъде не можеше да намери другия. Сойър се размърда леко и въздъхна, прошепна нещо насън. Нейното име. Тя замръзна на място и го погледна. Очакваше да се събуди и да я погледне изпитателно. Знаеше, че не би могла да понесе отново студения поглед на сините му очи, нито пък студенината в гласа му, ако отново и каже, че е време да си тръгва И сама знаеше, че вече е време. Но поне можеше да се наслаждава по-дълго на настоящия момент. Почака, докато се увери, че той няма да се събуди. Чу плясък на вода. Вдигна поглед и видя една патица да се гмурва в езерото. Очевидно, не беше доловила тяхното присъствие. Видя как патицата заплува към далечния край на езерото. Остана загледана във водите му. Отново се опита да си спомни миналото. Всичко пред очите й се завъртя, замъгли… Тя се понесе назад през годините, назад и все по-назад…

В съзнанието си се видя пак така, загледана в езерото, но не от мястото в просеката, където стоеше сега, а откъм дърветата, които обграждаха водите му. Беше се сгушила в клоните на един бор и надничаше през тях, наблюдаваше нещо. Не беше облечена в дънки и прекалено голям за нея червен пуловер. Беше месец юни и тя беше само по къси гащета и потник. Комарите хапеха голите й крака. Раменете и гърба я боляха, защото бяха изгорели от силната слънчева светлина. Винаги получаваше изгаряния през първите няколко дни на лятото, защото никога не вземаше мерки да предпази по градски бялата си кожа от слънчевите лъчи. Въздухът беше горещ и като че ли й тежеше. Наоколо гъмжеше от насекоми. Беше късен следобед и сенките, които дърветата хвърляха върху водите на езерото, започваха да се удължават. Вдъхна дълбоко аромата на орлови нокти и борова смола, на влажна почва и водорасли. Носът я засърбя и тя разбра, че ще кихне. Но успя да се сдържи. Знаеше, че трябва да стои много тихо и изобщо да не мърда, за да не чуят, защото…

И изведнъж се върна отново в настоящето. „Не!“ — извика тя наум и се опита отново да се потопи в спомените си. „Върнете се!“ — викаше на образите от миналото, но те си бяха отишли. И тя стоеше, напълно объркана. „И защо е било всичко това? — Смръщи вежди и огледа редицата дървета. — Защо съм се крила тук и съм гледала към езерото?“ Озадачена и разочарована, се опита да улови изплъзващите й се образи. Но напразно. Опита се да размисли над онова, което току-що си беше спомнила, преди и то да се е изтрило от съзнанието й. Но всичко, което разбра със сигурност, беше, че се е крила в клоните на дърветата и е наблюдавала нещо или някого. И не е била сама. Успя да се досети за това и изпита странно чувство на неудобство. Защо? Кой е бил тогава с нея, скрит в гората? Джори стисна дланите си в юмруци и затвори очи, за да се вглъби в спомените си. Но не успя да си спомни нищо повече. Заплака горчиво заради безпомощността си. Беше толкова близо, толкова близо до спомена, който й трябваше. Чувстваше се така, все едно блъска и удря по здраво заключена врата, която отказва да се отвори. Най-накрая се предаде и извърна поглед от езерото. Отново погледна към Сойър, който все още спеше. Отиде тихо до него и се загледа в гърдите му, които се вдигаха и спускаха ритмично. И тогава видя чорапа, който търсеше. Подаваше се изпод якето на Сойър. Джори успя да го измъкне и да го обуе, а после грабна обувките и якето си. Не посмя да се забави, за да ги облече там. Колкото повече се бавеше, толкова по-голяма беше вероятността той да се събуди. А тя не искаше това. Искаше просто да си тръгне… сега. Да се махне от това място и от загадъчните спомени, които събуждаше у нея. Да избяга от този мъж, чието сърце никога нямаше да й принадлежи. Обърна му гръб и започна да се прокрадва през гората. Почти беше успяла да се скрие, когато чу гласа му:

— Джори? Къде отиваш?

Тя се спря и тихо изруга. Обърна се с лице към него. Беше се събудил, седнал и вперил поглед в нея. Лицето му не беше ни най-малко сънливо. Изглеждаше напълно буден, много разтревожен и съзнаващ какво се опитва да направи тя.

— Бях тръгнала обратно към къщата. — Изненада се, когато думите й прозвучаха неуверено. Направи всичко възможно гласът й да прозвучи твърдо, когато добави: — Вече става късно, а аз искам да си тръгна, преди да се е стъмнило.

Той вече се беше облякъл, когато тя спря да говори. Движенията му бяха толкова бързи, че след няколко секунди вече я беше настигнал и вървеше до нея.

— Няма ли да си обуеш обувките? — попита я, като хвърли поглед към маратонките, които тя стискаше в ръка. Не беше облякла и якето си, стискаше и него в треперещата си ръка.

— Аз… забравих — отговори тя, наведе се, обу първо едната, а после и другата маратонка. Бързо завърза връзките им и се изправи лице в лице със Сойър.

— Готова ли си да тръгваме? — Очевидно нямаше да повдигне въпрос за това, че тя се беше опитала да се измъкне, без да се сбогува с него. Оставаше й само да кимне. Двамата тръгнаха към къщата.

Джори настоя тя да кара колата, докато отиват към магистралата. Това не изненада Сойър. Беше го очаквал и затова не започна да спори, когато тя му каза да седне на мястото до шофьора. Когато потеглиха по алеята, която водеше навън от имението, умът му заработи трескаво. Искаше да й каже нещо, нещо, което да изрази чувствата му, но не можеше да се сети какво. Този последен път, когато бяха заедно, промени всичко. Досега беше успявал да се преструва, че може да я забрави. Че това, което изпитва към нея, е просто плътска страст и нищо повече. Но докато се гледаха в очите, с тела, вплетени едно в друго, той беше усетил, че чувствата и на двамата са по-дълбоки. Чувствата му към нея бяха дори по-силни от онези, които изпитваше към умрялата си съпруга. Бяха по-силни от гнева и вината след убийството на сестра му. Но това не можеше да промени нищо… нали? Тя щеше да си тръгне. И той нямаше да се опита да я задържи. Копнееше да научи за какво мисли. А тя гледаше право напред. Или наистина беше, или се преструваше, че е съсредоточена изцяло в пътя. Като че ли й беше много трудно да кара колата по павираната алея с двайсет мили в час. Прочисти гърло да каже нещо, но замълча, защото нищо не му идваше наум. Нима беше изминал само час от когато лежаха голи на земята, вплели ръце и тела? Беше се събудил, защото я беше сънувал — нищо конкретно, само лицето й, а тя се смееше и го гледаше с влюбени очи. Беше негова. А сега образът от съня му беше изчезнал. Беше прогонен от суровата действителност. Тя си заминаваше. Толкова лесно беше да се развали магията. Искаше да обхване лицето й с длани, да го обърне към себе си и да види изражението й. Да разбере за какво мисли тя. Но не се осмели да го направи. Ако я погледнеше, щеше да й проговори. Можеше да каже нещо, за което после да съжалява. Нещо, което не би искал. Нещо, като например… „Моля те, не си отивай.“ Или: „Обичам те.“ Думите се стрелваха през ума му без предупреждение, караха го тежко да въздиша. „Обичам те?“ Но той не я обичаше. „Обичам те.“ Не можеше да й го каже. Беше се заклел никога повече да не се влюбва. Любовта му към Сюзън беше причинила смъртта й. Любовта към сестра му беше причина да не се вслуша в предупрежденията, че тя е в опасност. Не искаше да обича жената, която щеше да загуби и отново да се почувства безпомощен. Ако Джори не напуснеше Близърд Бей, щеше да умре. „Но дори и да си тръгне, тя пак може да умре.“ Мисълта отново дойде неканена. Този път той не побърза да я отхвърли. Замисли се над, възможността опасността да я последва в Ню Йорк. Представи си Джори в големия град. Не можеше и не биваше да отхвърля страховете си. Какво щеше да стане, ако й се случеше нещо в Ню Йорк? Той нямаше да бъде там, за да я защити. А не можеше да замине с нея. Мястото му беше тук, в Близърд Бей. Беше се заклел да открие убиеца на сестра си, дори за това да му беше необходим целият му живот. Убийствата на Кловър и на Ейдриън може би щяха да му дадат уликите, които липсваха в убийството на Ребека.

И отново се запита: но какво ще стане с Джори? Дали силното привличане между тях не му пречеше да усети предупрежденията на съдбата? Може би виждаше сенки върху лицето й, смяташе, че в Ню Йорк я дебне опасност, само защото не искаше тя да заминава. В това имаше известен смисъл. Случваше се същото, което се беше случило и при връзката му със Сюзън.

— Ето я колата ти.

Думите на Джори го извадиха от размишленията му. Вдигна поглед и видя, че тя е намалила скоростта и се готви да отбие встрани. Неговото „Шеви“ беше пред тях — на същото място, на което го беше оставил. Видя, че слънцето бързо залязва на запад и хвърля дълги сенки по безлюдното шосе. Не му харесваше, че тя щеше да шофира съвсем сама по дългия път до Ню Йорк. Забеляза, че когато спря колата, не изключи мотора. Просто постави крак на спирачките. Ръцете й продължаваха да държат кормилото.

— Джори, става късно…

— Знам. Точно затова трябва да тръгна веднага — отговори многозначително тя.

— Може би ще е по-добре да изчакаш до утре сут…

— Не — прекъсна го тя. — Тръгвам сега. Не мога да остана тук още една нощ. Не искам да се връщам в къщата на Гретхен. И не мога…

Не довърши мисълта си, но той знаеше какво иска да каже. „Не мога да остана при теб.“ Ако останеше, щяха да прекарат нощта в прегръдките си. И тогава само Господ би могъл да каже дали щеше да има сили да си тръгне. Или сега, или никога. И двамата го разбираха. Той се обърна към нея. Искаше да запомни лицето й. Джори не обърна глава и Сойър дълго наблюдава профила й. Забеляза, че брадичката й трепери, и разбра, че тя прави всичко възможно, за да запази спокойствие. Искаше да й каже толкова много неща. Че ще пази спомена за ласките, за онова, което бяха споделили. Че ако тя има нужда от нещо, каквото и да е то, ще бъде при нея, за да й помогне. Че ако нещата бяха по-различни, никога не би я пуснал да си замине. Преглътна тежко и постави ръка на дръжката на вратата. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да запази гласа си спокоен, когато каза:

— Джори, пази се и се грижи за себе си.

Тя кимна, но не го погледна. Изпитваше силно желание да я погали, да я вземе в прегръдките си. Но не го направи. Отвори вратата на колата и излезе навън в мрака. Тръгна към колата си. Тя го задмина, увеличи скоростта и изчезна зад завоя още преди той да е стигнал до „Шевито“ си. Но той забеляза, че точно преди да влезе в завоя, тя погледна в огледалото за обратно виждане. И вдигна ръка, за да й каже сбогом.

Сълзите не дойдоха. Нито когато Сойър затвори вратата на колата с рязко движение, нито когато се отдалечи от нея. Не дойдоха и когато го видя за последен път в огледалото за обратно виждане, нито когато го видя да й маха с ръка. Успя да запази спокойствие, докато не се озова на Главното северно шосе и не пое на юг. Тогава се чу да плаче толкова силно и високо, че се наложи да отбие колата встрани и да захлупи лице в дланите си. Не знаеше колко дълго е останала така и бе плакала горчиво. Сълзите се стичаха по бузите й в непрестанен поток. Когато най-после престана да плаче и потегли, мракът се беше сгъстил и бе станал непрогледен. Включи фаровете, а после и радиото. Не искаше да слуша новини, не искаше нищо да й напомня за смъртта на Ейдриън, затова го настрои на станция, която предаваше концерт на „Ролинг Стоунс“. Сега, след като беше напуснала Близърд Бей завинаги, щеше да остави всичко зад себе си. Убийствата, Сойър, своите собствени откъслечни спомени за миналото… всичко. Само това можеше да направи. Почти беше повярвала, в миговете, преди Сойър да слезе от колата, че той ще я помоли да остане. Ако го беше направил, щеше да се отпусне в прегръдките му и да отговори да. Слава Богу, че не беше казал нищо. Тя въздъхна тежко и увеличи звука на радиото. Искаше да удави мислите си в музиката. Но те продължиха да я измъчват. Непрекъснато си спомняше събитията от последния й ден в Близърд Бей. Стигна до заключението, че беше постъпила правилно, като си беше тръгнала. Мястото й не беше в Близърд Бей. Но дали беше в Ню Йорк? Какво я чакаше там? „Животът ти е там — напомни си тя. — Там е семейството ти, апартаментът ти и приятелите ти.“ Да, време беше да се върне у дома. Но когато мислеше за Ню Йорк, вече не го възприемаше като свой дом. Знаеше, че никога не би могъл да се превърне в такъв. Но и в Близърд Бей нямаше свой дом. Дядо Мей не беше сред живите, а огромната каменна къща беше пълна с непознати наематели. И Сойър живееше там. Откакто дядо Мей беше починал, тя се беше чувствала защитена, като в собствен дом, само в прегръдките на Сойър Хаулънд. А това никога вече нямаше да й се случи. „Трябва да се преместиш да живееш другаде. Трябва да решиш какво ще правиш с живота си и къде ще го изживееш.“ Реши, че когато се върне в Ню Йорк, веднага ще започне да прави планове за бъдещето. Но през следващите няколко часа, докато караше в нощта, докато с всяка миля се отдалечаваше от Близърд Бей и Сойър, тя щеше да мисли за миналото и за това, дали то би могло да бъде по-различно.