Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (2)

Глава 2

Входната врата на селския хотел, построен през 1890 година, се отвори, преди Джори да успее да почука. Стъклото беше замръзнало и блестеше. Нищо не се виждаше нито отвън, нито отвътре.

— Ти си жива!

— Жива съм — отговори Джори на най-добрата си приятелка Гретхен Екхард, чиято висока и пълна фигура изпълваше рамката на вратата. Познатото лице издаваше силна загриженост.

— Боже мой, влизай. Сигурно си премръзнала. Трепериш като трепетлика.

— Наистина съм премръзнала — съгласи се Джори. Обаче не беше сигурна до каква степен треперенето й се дължи на ледения вятър.

Имаше нещо в онзи мъж… Тя погледна през рамо и видя „Шевролета“, който изчезваше зад завоя. Той беше изчакал, за да се увери, че тя безпрепятствено ще влезе вътре. Така би постъпил един предан любим. Но не й беше такъв. Дори не знаеше името му.

— Сойър Хаулънд?

Тя се обърна и видя, че Гретхен беше видяла колата. Очевидно, познаваше и шофьора.

— Така ли се казва? — попита Джори. Приятелката й кимна и смръщи светлите си вежди, докато гледаше след отдалечаващата се кола.

— Какво правеше с него, Джори?

— Той ме докара. Моята кола… се преобърна на шосе номер шестнайсет.

— Колата ти се е преобърнала? Джори…

— Аз се чувствам превъзходно — каза тя и потрепери. — Само дето ми е много студено. Може ли да…?

— Боже мой, да. Влизай.

Гретхен отстъпи и отвори широко вратата, за да пусне Джори в огромната стара къща. Тя остана досами вратата, която Гретхен бързо затвори. Огледа се наоколо с възхищение. Знаеше, че Гретхен е преустроила къщата в хотел след смъртта на родителите си. Бяха починали един след друг в разстояние само на година. Оттогава не беше минало много време, а Гретхен вече беше постигнала всичко това! Джори предполагаше, че в къщата са правени и някои подобрения. Но, все едно! Да влезеш вътре, беше като да се върнеш назад във времето. Нищо не се беше променило. Нищо. Все още си стояха дървените корнизи, украсени с орнаменти. Подът все още беше от дебели дъски и боядисан в тъмен цвят, по който изпъкваше всяка драскотина. А по стените все още стояха същите избелели тапети, с избила тук-таме влага. На някои места те бяха скъсани, а на други — изцапани с различни петна. Старомодният стенен часовник над вратата, която водеше към вътрешността на къщата, силно отмерваше всяка минута. Вляво имаше сводеста врата, която, Джори знаеше това, водеше към предния салон. А вдясно — доста стръмно стълбище, което водеше към втория етаж. Перилата, както и преди, бяха боядисани в зелено и златножълто. Стената по протежение на стълбището беше украсена с черно-белите снимки, които Джори добре помнеше. Всички те бяха поставени в богато украсени викториански рамки. На повечето от тях бяха изобразени прадедите на семейство Екхард. Лицата им бяха замръзнали, без усмивка, а позите — сковани.

— О, Гретхен — възкликна Джори, — това място никак не се е променило.

Видя изражението, което пробяга по пълното лице на приятелката й, и пожела да си отхапе езика. Дългите руси мигли на Гретхен запърхаха и тя сведе поглед към обувките си, а пръстите й хванаха един дълъг рус кичур и започнаха да си играят с него. Тези жестове й бяха привични още от детството, спомни си Джори, силно изненадана, че са се запазили. Винаги, когато Гретхен се чувстваше разтревожена или обидена, започваше да си играе с косата. Ясно беше какво я тревожи сега. Гретхен винаги проявяваше чувствителност по отношение богатството на Джори. И то, защото нейното семейство винаги имаше нужда от пари. Беше единственото дете на застаряващи бедни родители. Светът, в който живееше, не можеше да бъде по-различен от този, в който живееше Джори.

Винаги, когато Джори нощуваше в стаята за гости на семейство Екхард, Гретхен многословно се извиняваше за полиестерната покривка на юргана, за липсата на климатична инсталация и за мрачната гледка, която се разкриваше от прозореца. Всъщност виждаше се задният двор, който делеше тяхната къща от съседната. А Джори завиждаше на приятелката си, че ще прекара целия си живот само в една-единствена къща, макар тя да е стара и разнебитена. Тя беше от времето на викторианците, но Гретхен можеше да я нарече свой дом. И макар родителите й да бяха със старомодни схващания и да им липсваше финес, макар да й налагаха строги правила на поведение, те винаги бяха с нея. Осигуряваха на Гретхен стабилно семейство. Джори се запита дали въобще беше казвала на Гретхен, че й завижда. Вероятно не беше. Щеше да й го каже сега.

— Ти си късметлийка, Гретхен — поде тя. — През целия си живот си живяла само на едно място и…

— Гретхен? — долетя до тях глас откъм сводестата врата вляво. Джори замълча и обърна глава.

На прага беше застанал непознат. Беше сивокос и с побелели мустаци, среден на ръст и облечен в мръсни панталони от рипсено кадифе и фланелена риза.

— Съжалявам, че ви прекъснах — каза той, — но огънят ще загасне. В кутията няма повече дърва.

— Под навеса отзад има няколко — каза му Гретхен. — Ще отида да ги взема.

— Не, аз ще отида. И без това щях вече да си тръгвам.

— Толкова скоро? Но…

— Тази вечер трябва да прегледам доста книжа, Гретхен. Но ще ти донеса дървата, преди да изляза. Няма нужда да излизаш навън в този сняг. Остани тук с Джори… Това е Джори, нали?

Гретхен се усмихна и кимна. Изглеждаше натъжена, че той се готви да си тръгва. Постави длан върху ръката на Джори и каза:

— Джори, това е Карл. Карл Андерсен. Той е моят… хм… приятел.

Мили Боже! Гретхен се беше изчервила. Бледите лунички по лицето й се бяха изгубили в покрилата го червенина. Джори не можа да се сдържи и леко се усмихна при вида на Гретхен. Ясно беше, че е влюбена — тя, която като срамежливо и прекалено едро за възрастта си момиче беше страдала от много любовни разочарования. Колко хубаво беше, че най-после си е намерила някого, помисли си Джори и погледна към Карл. В мига, когато видя напрегнатото изражение на неговото лице, разбра, че любовта на Гретхен може би не е споделена. А може би той се чувстваше така, заради неправилно употребената дума „приятел“. Може би го тревожеше тромавият й израз. Все пак той беше по-близо до петдесетте, отколкото до четирийсетте. А в изчервяването на Гретхен имаше нещо… детинско. Така, както стоеше там, облечена в дочени панталони и със сплетена на плитки коса, с поглед, издаващ безумна страст, тя дори приличаше на млада девойка.

— Радвам се да ви видя — каза Карл и стисна ръка на Джори. Беше се съвзел бързо от моментното си объркване. — Гретхен ми е говорила много за вас.

Джори не знаеше какво да отговори. Гретхен дори не й беше споменала за него. Бяха говорили само един или два пъти по телефона през изминалите три месеца, откакто Джори посети за последен път Близърд Бей. А преди това последно посещение не се бяха виждали от лятото, когато бяха по на осемнайсет години. Настъпи неловко мълчание, по време на което Джори отчаяно се мъчеше да измисли подходящ отговор. Гретхен запълни паузата, като се обърна към Карл:

— Колата на Джори се е преобърнала, докато е идвала насам. До селото я докарал Сойър Хаулънд.

— Сойър Хаулънд? — Сивите очи зад дебелите стъкла на очилата изведнъж придобиха загрижено изражение. — Познавате ли го, Джори?

— Не, той просто се появи, както си стоях на пътя и чаках да мине някоя кола. Много се зарадвах, когато го видях да спира.

Тя щеше да им каже и за Хоб Никсън, но после промени намерението си. Не искаше да отвлича вниманието на Карл и Гретхен от Сойър Хаулънд. Защо ли изглеждаха толкова загрижени, че е приела помощта му?

— Трябва да стоиш далече от него, Джори — каза Гретхен, хванала под ръка Карл. В думите й имаше нещо заплашително. — Наистина. Стой настрани от него.

Като че ли и тя самата не беше решила вече същото. Но…

— Защо? — чу тя гласа си. Въпросът й прозвуча предизвикателно. — Искам да кажа, че той ми се видя приятен човек.

— Защо? Какво ти каза?

Тя сви рамене.

— Не говори много.

Карл кимна.

— Той никога не говори много.

— Какво? Никога ли?

— Точно така. Никой в селото не знае нищо за него — каза Гретхен. — Той е затворен човек. Казва само, че е механик…

— Наистина е механик — прекъсна я Карл. — Купи сервиза, който се намира на шосе номер едно.

— Да, справя се с управлението на сервиза — съгласи се Гретхен, — но никак не прилича на омазнен механик.

Джори отново сви рамене.

— Всъщност аз никога не съм виждала механик. Поне така мисля.

Гретхен вдигна очи към небето и каза на Карл:

— Казах ли ти, че принцеса Джори си живее царски в Манхатън?

Джори се усмихна радостно, защото приятелката й не беше загубила приятното си чувство за хумор. То ги развесели и сега, докато водеха този доста мрачен разговор за Сойър Хаулънд.

— Повярвай ми — каза тя на Гретхен, — щях денонощно да се навъртам около гаражите, ако знаех, че механиците приличат на руси богове. Като онзи, когото видях днес.

— Джори, не казвай това. — Веселият пламък беше изчезнал от очите на Гретхен. — Не бива да имаш нищо общо със Сойър, без значение как изглежда той. Повярвай ми.

— Само се пошегувах. Но… какво не е наред с него? Освен че не приказва много и не прилича на механик.

— Повечето хора от селото имат чувството, че крие нещо — каза й Карл.

— Какво искате да кажете?

Джори реши, че хората в това малко селце разполагат с излишество свободно време, през което да плетат интриги. В Манхатън никой не се интересуваше от онова, което правят другите. Колкото по-малко знаеш за съседа си и колкото по-малко той те занимава с грижите си, толкова по-добре.

— В него има нещо… — каза Гретхен. — Той е… потаен, загадъчен.

Джори кимна, въпреки че у нея се породиха лоши предчувствия. Наистина имаше нещо загадъчно в този мъж, но това не означаваше, че…

— А после стана убийството.

Думите на Карл стигнаха до съзнанието й и я накараха да потрепери. Убийство?

— Какво убийство, Карл?

— Жена туристка беше буквално накълцана във вилата, която беше взела под наем — осведоми я Гретхен. — Всъщност Карл я познаваше. Той живее близо до езерото. Вилата, в която живееше туристката, беше разположена на пътя, който води до дома му.

— И кога се случи това?

— През август — каза Карл.

— Малко след като ти си замина — намеси се Гретхен. — Полицията още не е решила случая.

Джори смръщи вежди.

— И какво общо има убийството със Сойър Хаулънд? Него ли подозират?

— Е, не са го арестували, но…

— Дори не са го разпитвали — прекъсна я Карл. — Но той се появи в Близърд Бей точно по времето, когато стана убийството. Някои хора смятат, че съвпадението се е оказало много удобно за него.

— А Карл го е видял да дебне около мястото на убийството рано сутрин, когато мисли, че никой няма да го види.

— Всъщност той не дебнеше — поправи я Карл, — а просто се излежаваше на плажа зад вилата. Това не означава непременно, че е замесен в нещо. Обаче няма и особена причина да посещава мястото. То е частна собственост, макар че собственикът живее в Гленс Фолс и почти не се навърта насам.

— Ако бях на твое място, Джори — каза й Гретхен, — щях да се погрижа повече да не се срещам, дори и случайно, със Сойър Хаулънд.

— Мисля, че това ще се осъществи малко трудничко — възрази Джори.

— Защо?

— Той ще вземе колата ми от пътя и ще я закара в гаража си, за да я поправи.

— Защо си се съгласила? — попита Гретхен. „Защото нямах никакъв избор“ — помисли си.

Джори. Всъщност вътрешно тя беше възнегодувала срещу покровителствения тон, с който той я беше информирал малко преди да я остави пред вратата на къщата, че ще се погрижи за колата й. Беше му отвърнала доста кисело да не си прави труда. Но той й беше отговорил, че е собственикът на единствения гараж в селото. И какво би могла да му възрази? Че ще остави колата си в канавката за няколко дни, за да потърси някой друг, който да й помогне? Не. Беше се съгласила, макар и неохотно, да му позволи да ремонтира „Рейндж Роувъра“. Едва когато изкачваше стъпалата, които водеха към къщата на Гретхен, се беше сетила, че не го попита за името му. Добре беше, че й беше казал къде се намира гаражът му, а именно — на шосе номер едно. Никак не беше постъпила умно, като беше поверила колата си на един напълно непознат човек. „И не само колата, а и всички принадлежности“ — осъзна тя с известно закъснение. Не се беше сетила да прехвърли багажа си в неговата кола. И сега трябваше да му се обади, за да уреди прибирането на пътните си чанти. Положението беше такова, че трудно щеше да стои настрани от него, както я беше посъветвала Гретхен. Това обаче не означаваше, че тя ще се сближи с него по какъвто и да е начин — нито преди, нито след като беше чула за съмнителните обстоятелства около него. Сойър Хаулънд беше най-красивият, най-чаровният мъж, когото беше срещала. Но от мига, в който бяха застанали лице в лице, вътрешният й глас я беше предупредил да се пази от него. А сега и Гретхен, и Карл, повтаряха предупреждението.

— Не се тревожете за мен — успокои ги тя. Гласът й звучеше весело и издаваше увереност, каквато тя не чувстваше. — Ще взема колата си от гаража и никога повече няма да го видя.

„Но първо ще трябва да прибера багажа си. Може би по-късно тази вечер.“

— Това няма да е лесно в село с размерите на Близърд Бей и особено в това време на годината — каза Карл, като поклати глава. — Просто бъди нащрек, Джори.

— Вече съм голямо момиче, Карл — каза му тя, леко ядосана. — И винаги съм нащрек.

Още докато произнасяше думите, стомахът й се сви. „Винаги съм нащрек.“ Досега беше живяла живота си, без изобщо да се замисля. Беше всичко друго, но не и човек, който е нащрек. Беше време да престане да се впуска с главата напред и да се замисля, когато вече всичко е свършено. „Отсега нататък — каза си тя — няма да правя нищо, преди първо да размисля и да претегля възможните последици. Иначе може да си създам много проблеми. И какво от това? — възрази друг вътрешен глас. — И преди си имала проблеми. Но винаги си успявала да се измъкнеш.“

А после тя помисли за жената туристка, която беше дошла на почивка. Била е убита тук, в Близърд Бей. Почти по същото време, когато е пристигнал и Сойър Хаулънд. По гръбнака й полазиха студени тръпки.

 

 

Кафето беше горчиво и имаше дъх на престояло. Но той току-що го беше сварил. Сойър вдигна поглед от димящата чаша кафе в ръцете си и го насочи към кафе машината, която стоеше върху един рафт в другия край на гаража. Май наистина щеше да се наложи да я почисти в някой от близките дни. Досега само беше измивал със студена вода отвора, когато я пълнеше наново. Стъклото по дъното на машината беше замъглено и изцапано с петна. Нищо чудно, че димящата течност в чашата му имаше такъв вкус, все едно беше стояла дълго в някой музей. Той въздъхна и отпи от блудкавата черна течност, след което направи нещастна гримаса. Остави чашата на циментовия под и отново погледна под отворения капак на „Рейндж Роувъра“. „Каква красива машина е тази“ — помисли си възхитен и се залови за работа. Помисли си с тъга и копнеж за собствените си коли, които беше заключил в гараж в Детройт, за да не бъдат откраднати от престъпниците. И за старото „Шеви“, което караше, откакто беше дошъл в щата Ню Йорк. Беше го купил в Олбъни. Беше казал на момчето, което го продаваше, че ще го използва за резервни части. Момчето всъщност не се интересуваше кой е той и защо е готов да плати добри пари за куп старо желязо. То просто нямаше търпение да пъхне в джоба си парите, които Сойър му подаде.

На Сойър му трябваха няколко дни, за да разглоби колата и отново да я сглоби, така че тя да върви сравнително добре. Старото очукано „Шеви“ щеше да предизвика по-малко подозрения в Близърд Бей, особено по това време на годината, от една лъскава черна лимузина. А непознат, който е пристигнал, за да се занимава с определен бизнес, беше по-малко подозрителен от един шляещ се богат безделник. Сдобиването с гаража си беше чист късмет. Той беше обявен за продан. Случи се обаче така, че Сойър беше пристигнал на подходящото място в подходящото време.

Марти Дън, собственикът, беше по-щастлив, че може да продаде бизнеса си, и от момчето в Олбъни, което му беше продало „Шевито“. Дън му беше задал набързо няколко въпроса и му беше казал, че ще използва парите от продажбата, за да си купи жилище във Форт Уолтън Бийч, където живеела дъщеря му. Той гореше от желание да замине, преди времето да се е влошило, а Сойър гореше от желание да се засели в Близърд Бей колкото се може по-скоро. Сделката беше повече от изгодна и за двамата.

„Дотук, добре“ — помисли си и сега Сойър и бръкна в джоба за гаечния ключ.

За няколкото месеца, през които живееше тук, той беше успял да ги изгради навици и дневен режим. Знаеше, че хората вече са отегчени от него по начина, по който гражданите се отегчават от новодошлите. Но пък всичко вървеше според плановете му. Никакви усложнения, никакви развлечения, никакви отвличания на вниманието от целта. Досега. Не беше включил в сметките красивата и богата нюйоркчанка, която нахлу в живота му днес следобед. От момента, в който нещо го накара да се озове на покритото със сняг шосе до момента, когато я беше оставил пред онази чудовищна викторианска сграда на Плезънт Стрийт, той определено се чувстваше объркан. Боже, толкова се беше развълнувал, че дори не я беше попитал за името й. Разбира се, беше му много лесно да го узнае, а заедно с него и адреса й в Ню Йорк. Можеше да види и шофьорската й книжка и застрахователната карта, които бяха в жабката на колата.

Джори Мадок. Необичайно, но весело име. И адрес на „Парк Авеню“, в луксозен квартал. И името, и кварталът й подхождаха. Както и модерните бутикови дрехи, небрежно захвърлени на задната седалка. Една от чантите беше затворена само наполовина и през отвора се виждаше изискано черно бельо. Той се бореше с болта, който се опитваше да разхлаби. Почти изтърва гаечния ключ. Беше нервен, прекалено нервен, за да може да работи точно в този момент. Трябваше да си даде почивка, да се върне в апартамента си и да се опита да прогони от мислите си Джори Мадок. Но знаеше, че няма да успее. Не тази нощ. Не и утре. Може би никога. Както никога нямаше да може да забрави за… Не.

— Не! — извика той и гласът му отекна в празния гараж. Нямаше да позволи на мислите си да се върнат на онова мрачно, вдъхващо ужас място… Ръката, която държеше гаечния ключ, трепереше. Той бавно възвърна самообладанието си. Отдалечи се от колата. Колата на Джори Мадок.

Защо беше изразил желание да я поправи? Защо просто не я беше оставил пред къщата на приятелката й и не беше забравил за нея? Защото не можеше. Сега, когато пътят му се беше пресякъл с нейния, красивото й лице щеше вечно да го преследва. А и други образи щяха да го преследват… Мрачни, ужасяващи образи… Да… тя му вдъхваше ужас. Не само защото неудържимо го привличаше. А защото той знаеше, че тя няма да живее още дълго.

 

 

— Здравейте. Позвънили сте в гаража на шосе номер едно. В момента тук няма никой, който да отговори на обаждането ви. Моля, оставете името и телефонния си номер, след като чуете сигнала. Благодаря ви.

Джори се поколеба. Записаният на магнетофонна лента глас й беше неприятен. А после се съвзе и проговори:

— Хм, на телефона е Джори Мадок. Преди малко сте закарали „Рейндж Роувъра“ в гаража си. Спомних си, че багажът ми още е в колата. Ще ви бъда задължена, ако ми се обадите колкото може по-скоро на пет-пет-пет-осем-седем-нула-едно. Благодаря ви.

Тя остави телефонната слушалка. Телефонът беше старомоден — беше поставен на стената, а слушалката имаше дълга усукана жица.

— Знаех си, че няма да е там — обади се Гретхен, застанала точно зад гърба й, и Джори подскочи от изненада. Обърна се и видя, че приятелката й налива вряла вода в чайника.

— Времето непрекъснато се влошава. Вероятно вече се е прибрал за през нощта. — Гретхен непрекъснато поглеждаше към задната врата. Фенерът, окачен там, осветяваше падащия сняг.

— А знаеш ли къде живее?

— Защо? Нямаш намерение да излизаш навън в това време, нали, Джори?

— Не, мислех си, че мога да му се обадя и в дома му, стига да намеря телефонния му номер.

— И да го помолиш да отиде до гаража и да ти донесе багажа? Във виелицата?

Тя кимна. Гретхен поклати глава.

— Знам само, че живее някъде извън селото. И че никой няма да тръгне да излиза, дори и с кола, във време като това, освен ако не е много наложително. И също така мисля, че липсата на копринената ти нощница и бобровите ти чехли не е въпрос от първостепенна важност.

Джори беше неприятно изненадана от сарказма в думите на Гретхен. Толкова много неща си бяха останали съвсем същите — външността на Гретхен, къщата й, желанието й за мъжко присъствие… Но с всяка изминала минута Джори се убеждаваше, че приятелката й вече не е невероятно срамежливата тийнейджърка, която тя познаваше преди десет години.

Възрастната Гретхен понякога изпадаше в срамежливост и несигурност, но притежаваше хаплив език. Джори Откри, че това й харесва и й действа ободряващо. Когато бяха деца, и особено когато бяха тийнейджърки, имаше моменти, когато Гретхен се чувстваше неловко заради чувството за хумор на Джори. Искреността и липсата на задръжки на приятелката й изненадваха Гретхен. Колко ли пъти Джори беше виждала червенина да залива лицето на Гретхен заради думите, които тя беше изрекла, без дори да се замисли?

Новата Гретхен имаше по-твърда черупка. Джори вече нямаше чувството, че приятелката й е готова да се изчерви, ако тя направи нещо нередно или каже нещо прибързано. Джори стрелна Гретхен с поглед, в който се четеше престорено възмущение, и каза:

— О, моля те. Нямам копринена нощница. Моята е кашмирена. И пантофите ми не са от боброва кожа. Тя се износва бързо.

Гретхен се усмихна.

— Както кажеш, принцесо.

— Виж, ще мина и без багажа си тази нощ, щом казваш, че не си струва да безпокоя Сойър Хаулънд.

— Наистина не си заслужава. Можеш да вземеш чифт от моите пижами, макар че всъщност ще можеш да плуваш в тях.

— Ще навия ръкавите и крачолите — побърза да каже Джори, в случай, че приятелката й все още проявява чувствителност по отношение на височината и теглото си. Сигурно беше с трийсет сантиметра по-висока от нея. А фигурата й, както винаги, беше доста подплатена с тлъстинки, а Джори не беше пораснала нито със сантиметър от времето, когато беше на седемнайсет години. Беше си слаба по природа, по-скоро благодарение на усилената обмяна на веществата, отколкото на някаква диета. Баща й я наричаше „лакомница“ заради традиционно добрия й апетит. Тя непрекъснато дъвчеше нещо. Гретхен й каза, че може да вземе нейния халат и чехли.

— Имам и нови четки за зъби, които пазя за гостите си. Ще се изненадаш колко много хора забравят своите, като тръгнат на път.

Това напомни на Джори, че сега къщата на Гретхен е хотел. Лесно й беше да го забрави, тъй като по това време на годината в него не отсядаха туристи.

Когато бяха говорили по-рано тази седмица, за да обсъдят пристигането на Джори в селото, Гретхен беше споменала, че на практика от октомври до Деня в памет на загиналите във войните няма туристи и че тя ще разполага с много свободни стаи. По време на същия този телефонен разговор Джори беше настояла да плати за престоя си. Гретхен се беше опитала да възрази. Беше й казала, че тя няма да й попречи да приеме и други посетители, ако такива се появят. Но Джори беше отказала да приеме „не“ за отговор, защото знаеше, че Гретхен вероятно ще използва парите за нещо неотложно. Още повече, Гретхен знаеше, че тя е богата. Звукът, долетял някъде отгоре, я изненада и прекъсна мислите й. Сякаш някой силно беше ритнал врата с крак.

— Какво беше това? — попита тя и вдигна поглед към спокойното лице на Гретхен.

— Трябва да е бил Роланд.

— Роланд?

— Чичо ми. Всъщност той е чичо на баща ми. Не знам дали си го виждала досега. Вероятно не си.

— И аз мисля така.

— Никога не се е женил. Живееше някъде в Средния Запад със сестра си. Тя умря преди няколко години и оттогава няма кой да се грижи за него. Родителите ми го прибраха, а сега, когато и тях вече ги няма на този свят, остана да живее с мен.

— Наистина си постъпила благородно, като си му позволила да остане — каза Джори. Помисли си, че точно това би могло да се очаква от Гретхен — да се грижи за стария чичо на баща си. Когато бяха деца, тя винаги прибираше бездомните котенца и птичетата със счупени крилца, за да се грижи за тях.

— Той ми е от полза. Поправя това-онова из къщата. Ще трябва да му напомня да хвърли пясък по пътеката по-късно. Искаш ли лимон за чая си? — попита Гретхен, като повдигна капака на чайника, за да види дали чаят е готов. Очевидно беше, защото тя пусна капака в мивката.

— Аз го пия без лимон. С мляко. И захар.

Гретхен се усмихна.

— Винаги си обичала сладките неща, Джори.

— Сега е по-лошо от всякога. Мога да изям цял поднос шоколадови сладки само за двайсет и четири часа.

— И все още си стройна като момиче. Не ми изглежда честно — каза тъжно Гретхен, като погледна собствения си издут корем. — Свалих пет килограма, откакто започнах да се виждам с Карл, но като че ли трябва да смъкна още двайсет.

— И откога се виждаш с него? — Джори придърпа един стол и се настани до покритата с мушама маса, която помнеше от детството си.

— От около шест месеца. — Гретхен постави захарницата пред нея. — Познавала съм го през целия си живот, но той се разведе едва преди година. Може би си го спомняш от времето, когато бяхме по-млади… Винаги е живял тук, в селото.

— Не мисля, че си спомням…

— Работи в застрахователното дружество „Ноулс“ в Саратога. Той помни твоето семейство. Правил е някои от застрахователните полици на дядо ти, а също така и неговата застраховка живот…

— Не знаех нищо за това. Нито дори за застраховката на дядо — побърза да каже Джори, защото не искаше нищо да й напомня за внезапната смърт на дядо Мей през онова отдавна отминало лято.

— Както и да е, влюбихме се на пикника по случай Четвърти юли.

— Но не ми каза нищо, когато се видяхме през август.

— Да, не ти казах. — Гретхен беше с гръб към нея, защото вадеше кутия мляко от хладилника. — Не исках никой да знае, докато не се уверя, че връзката ни ще продължи.

— Е, радвам се, че така е станало.

— Да, наистина. Мисля, че връзката ни има бъдеще. Толкова съм щастлива с него, Джори. — Гретхен седна от другата страна на масата и бутна чашата димящ чай към нея. — Всеки ден намирам в него нещо ново, което да обичам.

— Това е чудесно! — каза Джори. И наистина го мислеше. Радваше се за приятелката си, която изпитваше силна и истинска любов.

Но чувстваше и завист. Дали и тя щеше да открие мъж, когото да обича все повече с напредването на времето? Струваше й се невъзможно. Случваше се тъкмо обратното, и то във всяка връзка, която беше имала досега.

— По телефона ми каза, че си скъсала с Кърт — каза Гретхен. — Какво се случи? Беше толкова влюбена в него, когато беше тук през август.

— Наистина бях, тогава. Но просто не се получи.

Мислите на Джори се върнаха към лятото, когато беше посетила Близърд Бей. Кърт беше временно, за седмица, в резервата Саратога Спрингс, където заснемаше сцени от поредния си филм. Беше й предложил да отиде с него. Когато се беше съгласила, тя не беше помислила, че ще й се удаде възможност да отскочи и до Близърд Бей.

През годините, които бяха минали от смъртта на дядо й, не беше мислила много за времето, което беше прекарала в това мъничко планинско селце. Спомените бяха прекалено болезнени и тя не искаше да й напомнят за онези дни. Нито за дядото и дома, които беше загубила завинаги.

Но когато пристигна в Саратога Спрингс, неочаквано изпита носталгия. Спомни си как идваше в резервата с дядо си, който беше огромен мъж. Спомни си как двамата обикаляха и разглеждаха викторианските къщи по Бродуей и как посещаваха известните минерални извори. Изпита и любопитство по отношение на Близърд Бей. И един ден, когато се отегчи и й омръзна да наблюдава заснемането на филмовите сцени, тя помоли шофьора на Кърт да я откара до Близърд Бей.

С изненада установи, че малкото селце изглежда непроменено от последния път, когато го беше видяла, и че всичките й приятелки все още живеят там. Лесно й беше да ги открие благодарение на Мей Дрискол, която имаше заведение за хранене на главната улица. Когато Джори влезе там, за да изпие чаша кафе, Мей веднага я позна и я прегърна за „добре дошла“. Засипа я с поток новини за старите й приятелки. Мей й каза, че Гретхен все още живее в къщата на родителите си на „Плезънт Стрийт“, но е превърнала сградата в хотел. Червенокосата Кити се беше омъжила за най-добрия приятел на брата на Мей, Джони О’Конър, имаше четири деца и очакваше пето. А междувременно красивата и ексцентрична Кловър все още не била омъжена и имала бутик в Саратога. Предвзетата и хитра Ейдриън — единствената от тях, която, като Джори, прекарваше само лятото в Близърд Бей — се беше преместила преди около година в имението на родителите си. Тя се била развела и, според клюките, се срещала с богат и известен щатски сенатор. Джори се беше обадила на Кити от телефона в лимузината и само час по-късно вече обядваше с четирите си стари приятелки в заведението за пици на ъгъла. Когато няколко дни по-късно се върна в Ню Йорк, тя все се връщаше към онези приятни часове, прекарани с жените, които бяха част от най-щастливите дни в живота й.

Ето защо, след като скъса с Кърт, тя импулсивно беше позвънила на Кити, с която винаги беше била най-близка, и й беше споменала, че възнамерява да ги посети отново. Кити, чието малко жилище беше претъпкано с деца и играчки, й беше предложила да отседне при Гретхен.

— Бих искала да те взема при себе си, Джори — беше й казала тя, — но нямаме свободна стая. Мама дойде чак от Флорида и ще остане, докато се роди бебето. Тя спи на кушетка в коридора. Но знам, че Гретхен ще се радва на твоята компания.

Джори беше казала, че ще си помисли. Но Кити, с обичайния за нея ентусиазъм, междувременно беше позвънила на Гретхен. И пет минути по-късно телефонът до леглото на Джори звънна. Предложиха й стая в огромната къща, построена през 1890 година.

И ето я тук.

— Прости ми, че надничам в личния ти живот, Джори — каза Гретхен, като отпи от горещия чай. — Винаги можеш да ми кажеш да си затварям устата и да си гледам работата. Но как можа да пуснеш човек като Кърт Гоувън да си отиде?

Джори сви рамене и сложи няколко лъжички чай в чашата си.

— Той просто не беше мой тип.

Гретхен като че ли се съмняваше в това. Ядосана, Джори каза:

— Само защото той е известен филмов актьор…

— И красив, и богат, и секси.

— И красив, и богат, и секси — призна Джори, — това не означава, че е точно човекът за мен.

— Предполагам, но… Знаеш ли колко жени са искали да бъдат на твоето място, Джори? Включително и аз.

— Знам — каза тя, забелязвайки замечтаното лице на Гретхен. — Но знаеш ли какво, Гретхен? Аз бих предпочела да съм на твоето място.

Изненадана, Гретхен възкликна:

— Какво?

— Ти знаеш на кое място принадлежиш — на Близърд Бей. Имаш свой собствен бизнес. И връзка с някого, когото обичаш. Всичко в живота ти е установено. Знаеш точно къде ще бъдеш утре, а и вдругиден. Но аз… Не знам накъде съм се запътила, нито пък какво искам. Никога не съм знаела. Досега това не е имало значение. Но напоследък…

Тя спря, защото разбра, че се е разбъбрила. Гретхен мълчеше. Джори отпи още глътка чай. Тогава Гретхен каза:

— Никога не съм мислила, че можеш да бъдеш нещастна, Джори. Ти винаги си била жизнерадостна. Винаги си обичала живота.

— Когато бяхме деца, да. Особено когато бях тук за през лятото. Но после нещата се промениха. Пораснах.

Струваше й се, че това бе станало само за една нощ. Всъщност беше се случило през нейното последно лято тук, когато животът й се беше разпаднал на парчета.

И тя беше успяла да събере парчетата. Беше престанала да плаче и да се самосъжалява. Но нищо не беше както преди. Може би точно затова беше толкова неспокойна напоследък. Може би имаше нужда от спокойствие и стабилност в живота си — спокойствието и стабилността, които винаги беше свързвала с Близърд Бей.

Но дядо Мей вече го нямаше. Къщата също не съществуваше. Детството си беше отишло. Никога нямаше да успее да запълни липсата. Може би идването й тук беше грешка. А може би онова, което търсеше, не беше изгубеното детство. Може би беше нещо друго — нещо, което тя не знаеше, че съществува, но имаше нужда от него.

Незнайно защо, си помисли за Сойър Хаулънд. А после се разкая. Чаровният непознат беше точно усложнението, което трябваше да избягва при сегашното състояние на чувствата си. Тя определено търсеше нещо, да, но не мъж. А после си помисли, че това не е съвсем вярно. Джори чувстваше остра физическа нужда за мъжки ласки, копнееше за силна мъжка прегръдка, искаше да бъде страстно целувана и нежно галена. Знаеше, че точно по тази причина тя има нужда от връзка, па макар и връзка без перспектива. Копнееше за страст. Без страстта животът беше скучен. Прекалено скучен за непредсказуема и импулсивна жена като нея. Искаше нежно да се люби с някого, искаше някой да нашепва нежни слова в ухото й, да й каже, че не може да й се насити. Ненаситна си, Джори. Колко пъти Кърт, мъжественият международен секссимвол, й беше казвал това? И други й го бяха казвали. Думите им я караха да се пита дали не изисква прекалено много от тях, дали не е привикнала към секса така, както други привикват към наркотиците. Но истината беше друга — нито един мъж досега не й беше дал достатъчно любов. Нито физическа, нито емоционална. Тя винаги беше готова за повече. Понякога се изненадваше, а друг път изпитваше гняв, когато любовникът й — сънен и очевидно задоволен — лягаше до нея и преставаше да й обръща внимание. „Чакай! — винаги й се беше искало да протестира. — Аз още имам нужда от теб. Искам още… повече…“

Тя копнееше не само за физическа близост. Искаше много повече. Отчаяно се нуждаеше от емоционална близост. Искаше да лежи с глава, положена на голи мъжки гърди, да чувства ласкавите му ръце по косата и гърба си и да му разкаже неща, които не е разкривала никога и на никого. Неща, които ще я направят уязвима, само че това няма да има значение, защото с него ще се чувства защитена от всичко. Който и да е той. „Но кой си ти? И къде си?“ — питаше се тя, изведнъж остро почувствала самотата си.

И докато тези мисли преминаваха праз главата й, тя осъзна естеството на нуждата, която се опитваше да запълни. Искаше да обича и да бъде обичана. Този път истински и завинаги. Онова, което бе чувствала към Кърт и другите, е било само сляпо увлечение. Защо иначе чувствата бяха идвали и бяха си отивали толкова бързо? Истинската любов не идва и не си отива така, без усилия. Беше готова за любовта. Единственото нещо, което й беше липсвало през целия й живот. Значи, все пак, търсеше мъж. Но определено не мъж като Сойър Хаулънд. Тя нямаше никакви съмнения, че с човек като него би могла да се чувства сигурна и защитена.

 

 

Но какво правеше той тук? Сигурно си е загубил ума. Сойър паркира „Шевито“ пред къщата, строена през 1890 година, сега превърната в хотел. „Плезънт Стрийт“ беше потънала в сняг. Когато той отвори вратата и стъпи навън, откри, че снегът стига до коленете му. Господи. Как въобще ще успее да измъкне колата оттук? И ако улиците навсякъде в селото са в същото състояние, как ще успее да измине четирите мили до жилището си? Трябваше да си отиде право у дома, и то още преди няколко часа.

Но тогава мисълта да остане сам в малкия си апартамент не му се стори привлекателна, както не му се нравеше и сега. Подозираше, че в сегашното неспокойно състояние на ума, апартаментът ще му се стори като тясна клетка, а не като убежище срещу бурята. И така, вместо да се застави да си тръгне навреме, той беше останал в гаража и беше продължил да работи върху „Рейндж Роувъра“, като се опитваше да не позволява на мислите за неговата собственичка да пречат на работата му. Все пак не можеше да направи нищо за Джори Мадок, нито да промени мрачната съдба, която я очакваше. Нищо.

Но можеше да направи нещичко за колата, която тя беше поверила на грижите му. И колкото по-бързо приключеше с нея, толкова по-бързо щеше да започне опитите си да забрави за нея. Точно сега това беше невъзможно.

Ако си беше отишъл навреме вкъщи, нямаше да чуе съобщението за багажа, което тя беше оставила. Беше оставил секретаря да го запише, защото ръцете му бяха изцапани с масло, макар че, когато чу гласа й, дланите буквално го засърбяха да вдигне слушалката. Подтикът беше толкова силен, че не можеше да му устои. Той осъзна, че бързо бърше ръцете си с един парцал и се втурва към телефонната слушалка и това силно го разтревожи. Но беше вече късно, когато, останал без дъх, той каза: „Ало?“

Беше се замислил дали да не й позвъни. Реши обаче да не го прави. Нямаше защо да узнава, че е бил там и е чул съобщението. Естествено, тя беше решила, че се е прибрал у дома си за нощна почивка — така, както би постъпил всеки разумен мъж. Почистването на телефонната слушалка от маслото му отне известно време. Още по-дълго той крачи напред-назад из гаража, чудейки се какво да прави, като на всяка минута спираше и се втренчваше в струпания в колата багаж. Най-после взе решение. Грешно решение, без съмнение, но поне се успокои и престана да крачи из гаража.

И ето го тук, пред прага й, с багажа в ръка. Защо? Не знаеше. Но беше прекалено късно да променя решението си. Тръшна вратата на колата и закрачи през снега, който заскърца под гумените му ботуши. Шумът му се стори висок и дразнещ. Скърцането на снега винаги беше предизвиквало студени тръпки по гръбнака му, точно така, както скърцането на стиропора караше по-малката му сестра да настръхва. Когато бяха деца, той търкаше две парчета стиропор едно в друго, за да я накара да трепери и пищи. Това му беше доставяло огромна наслада.

— Мамо! — пищеше сестра му. — Той пак ме дразни!

Но той, разбира се, се освобождаваше от веществените доказателства, преди майка му да се появи. На лицето му винаги беше изписано невинно изражение — като че ли нямаше представа за какво говори сестра му. Отношенията им бяха типични за по-голям брат и по-малка сестра. Господи, онова време беше отдавна отминало.

Той избърса снега, покрил багажника на колата, и го отвори. Чантите на Джори си бяха там и чакаха. Голямата чанта от естествена кожа изглеждаше не на място до жиците и празните бутилки от кока-кола, които се въргаляха в съседство с нея. Отдавна трябваше да ги е върнал в супермаркета, но още не беше го направил.

Той вдигна двете най-големи чанти и отново затвори багажника, за да предпази останалите от обилно падащия сняг. А после закрачи към входа, задъхвайки се от тежестта на огромните чанти. Колко дълго щеше да остане тя тук, цяла година ли? И как е възможно в целия този багаж да няма топли дрехи? Всичките негови дрехи щяха да се съберат само в най-малката от нейните чанти. Поне дрехите, които притежаваше тук, в Близърд Бей. Понякога беше толкова лесно да забрави, че има и друг дом, и друг живот, който няма нищо общо с живота му тук.

Вдигна поглед към къщата, която се извисяваше над него. Тя беше също толкова голяма, стара и масивна като другите сгради по тази улица. Те всички изглеждаха еднакво смешни с кулите, приличните на рибешки люспи дървени покривни плочки и пищна, безвкусна украса. Нямаха никакъв чар. Лющещата се боя не спомагаше за добрия им външен вид. Тази къща обаче беше туристическа забележителност.

И дори нещо повече, Сойър го знаеше. Той се пребори с неприятното чувство и с обезпокоителния образ, който изникна в подсъзнанието му. Защо някой като Джори, запита се той, би се настанил точно в тази сграда, особено след като в Саратога Спрингс имаше няколко луксозни хотела?

Сойър изкачи неравните дървени стъпала. Забеляза, че съвсем наскоро някой е хвърлил чакъл по тях и по пътеката пред къщата. От двете страни на вратата светеха крушки. А на самата врата табела съобщаваше, че има свободни места. „Няма начин“ — помисли си той с мрачен хумор. В цялата област няма и шепа туристи. Няма да дойдат и за уикенда. Какво ли беше довело Джори Мадок, и то сама, в това забравено и от Бога място по това време на годината?

„Няма значение: Тя не е твоя грижа.“

Той вирна дръзко брадичка, позвъни и зачака. След няколко минути в коридора се появи светлина и вратата се отвори. На прага застана Гретхен Екхард. Познаваше я по външност. През последните няколко месеца беше запомнил по-голямата част от жителите на селото. С Гретхен не се бяха срещали никога, ето защо остави чантите, свали ръкавицата си, протегна й десницата си и официално се представи:

— Аз съм Сойър Хаулънд.

Тя кимна, все едно че това вече й е известно. Той нито за миг не се усъмни, че е точно така. Нямаше нищо приятелско нито в погледа й, нито в начина, по който разтърси ръката му.

— Гретхен Екхард — остро отговори тя.

— Докарах колата на една от вашите гостенки преди малко и…

— Това багажът на Джори ли е?

Той проследи погледа й към двете чанти и кимна. Беше изненадан от факта, че тя вече е на „ти“ с новата си гостенка.

— Аз ще й го занеса. — Гретхен протегна ръка и вдигна чантата, която той беше оставил на верандата. Пренесе я през прага, остави я на пода до вратата и го подкани да й подаде и втората.

— Мога да я внеса вместо вас. — Доста е тежка.

Тя се приготви да възрази. Той обаче не й позволи. Пристъпи напред и тя нямаше какво да направи, освен да отстъпи и да му позволи да внесе чантата в коридора.

— Благодаря ви — каза тя. Изглежда, нямаше търпение да тръшне вратата зад гърба му.

Той също нямаше търпение да си тръгне, но някаква част се възпротиви. Нямаше да я остави така лесно да се отърве от него. Тази същата негова част беше настояла той да влезе вътре. Знаеше защо. Надяваше се да зърне Джори Мадок. Знаеше, че се държи като безумец, но не можеше да се сдържи. Изпитваше остра и необяснима нужда да я види отново и да се увери, че тя е добре. Че все още е жива.

— Джори…?

— Тя е в другата стая, почива си до огъня. Денят й е бил тежък. Преобръщането и всичко останало… Ще й кажа, че сте идвали.

— Всъщност в колата има още няколко чанти. Ще отида да ги донеса.

И той тръгна, преди тя да е успяла да каже нещо. Но и какво би могла да възрази? Той ясно усещаше, че жената е нащрек. Останалите хора в селото също бяха предпазливи в отношенията си с него. Подозираше, че причината е самият той. Все пак беше външен човек. Не беше очаквал, нито искаше да го приемат с отворени обятия. Не, просто искаше да го оставят на спокойствие, за да си върши работата. Още с пристигането му всичко беше тръгнало точно така. Разбира се, тъй като бизнесът му го изискваше, той не можеше напълно да се изолира от хората в селото. Но отношенията му с клиентите бяха чисто професионални. Избягваше малцината, които се бяха осмелили да му задават лични въпроси. Беше успял да избегне и от любопитството, което Джори беше проявила, докато я возеше в колата си.

Извади и останалите чанти от багажника, отново го затвори и си помисли, че е най-добре да остави багажа й и да се махне оттук. Не му харесваше втренченият, изпитателен поглед на Гретхен Екхард. А и вече се беше заклел да няма нищо общо с Джори Мадок.

Когато се върна в къщата обаче, я видя в коридора. А от Гретхен нямаше и следа. Когато застана лице в лице с нея, той се почувства така, все едно се спуска по ледена писта. Беше останал без дъх, все едно дълго беше вървял срещу вятъра.

Сега тя му се стори по-красива отпреди. Беше прекрасна. Изведнъж беше станала много по-дребна и по-уязвима. Зачуди се защо е така, погледна надолу и видя, че е само по чорапи. Беше няколко сантиметра по-ниска, отколкото си беше помисли при първата им среща. Не беше по-едра от дете, наистина. А огромните й зелени очи вече не гледаха предизвикателно. Гледаха го… с възхищение.

— Чух гласа ви от съседната стая. Искам да ви благодаря, че ми донесохте нещата — каза тя и задържа вратата отворена, очевидно очаквайки го да пристъпи вътре.

— Е, чух съобщението ви. Реших, че може да се отбия да ви донеса чантите, преди да се прибера у дома.

— Надявам се, че не отивате далеч оттук. — Гледаше зад гърба му, в снежната вихрушка. Потрепери, обви ръце около раменете си и затвори вратата.

— Ще се справя. Продължаваше да държи главата си наведена, все едно че се бори с вятъра. Просто не искаше да срещне погледа й.

— Точно това си помислих и аз днес следобед — отбеляза тя. — Но колата ми се преобърна. Може би ще е по-добре, ако останете тук за през нощта.

Изненадан, той я погледна право в очите. После разбра какво имаше предвид тя. Сградата, все пак, предлагаше нощувка и закуска. Имаше свободни стаи. Тя нямаше предвид…

Но май знаеше за какво си мисли той. За това му подсказваше странно изкривената й усмивка и отбягването да го погледне в очите.

— Сигурна съм, че Гретхен има свободни стаи, защото аз съм единствената й гостенка. — Тя прочисти леко гърлото си.

— И аз съм сигурен в това, но трябва да се прибера у дома.

— Защо? Нали нямате съпруга, която ви чака? — Тя го каза на шега и той трябваше да се усмихне.

— Не, нямам съпруга.

— Животни, които трябва да нахраните? Куче? Котка? Канарче?

— Канарче?

— Да. Не приличате на човек, който би си взел канарче. Всъщност не приличате на човек, който би си взел какъвто и да е домашен любимец.

— Какво трябва да означава това?

Тя наклони глава и го погледна изпитателно.

— Не сте от хората, които обичат да се грижат за някого — заяви тя.

Той премигна.

— Как можете да правите преценка на един напълно непознат човек?

— Много съм добра в преценките.

— О, така ли?

— Всъщност не — призна си тя с готовност, с което го изненада. — Ужасно неспособна съм да преценявам хорските характери. Вероятно точно заради това…

— Защо…? Какво…? — подпита я той, когато гласът й заглъхна.

Тя сви рамене.

— Нищо. Отивайте тогава. Върнете се при вашето канарче или каквото е там.

Той я погледна. Харесваше я. Прииска му се да остане. Не заради бурята, която вилнееше навън. Заради нея. Искаше да бъде близо до нея. Да я наблюдава, да я пази… Да я защити от…

— Какво има? Какво не е наред? — попита тя, забелязала втренчения му поглед.

— Какво искате да кажете?

— На лицето ви е изписано изражение, като че ли мислите за нещо ужасно.

— О…

„Наистина мисля за нещо ужасно.“

— Трябва да тръгвам — каза той рязко и тръгна към вратата. Без да погледне назад, я отвори и изчезна в снежната вихрушка.