Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (5)

Глава 5

Сойър стоеше на тясната ивица скалист плаж с ръце, пъхнати в джобовете на дънките. В ясната и студена сутрин той наблюдаваше изгряването на слънцето над езерото. Слънчевата светлина образуваше бляскава златна пътека по сивите ноемврийски води — пътека, която се простираше от брега до хоризонта. Представи си я как води дори още по-далеч…

„Къде си ти? Тук някъде ли си?“ — попита той тихо и ритна с ботуша си крайезерните камъчета. А после отново впери поглед в развиделяващото се небе. „Чуваш ли ме? Ако ме чуваш, искам да знаеш, че още съм тук. И заклевам се, ще продължавам да се опитвам…“

Той извади дланите си от джобовете и ги прокара по пълните си със сълзи очи. Извърна поглед от водата. Бавно, с наведена глава, тръгна обратно към пустото шосе, където беше оставил колата си.

Представяше си как е изглеждал кварталът през лятото, в разгара на сезона. Селските вилички, които гледаха към езерото, са били наети и пълни с живот, а по шосето са пълзели множество коли. Щом затвореше очи, чуваше скърцането и захлопването на входните врати, музиката, долитаща от радиото, и веселите крясъци на децата, които се къпят в езерото.

Но по това време на годината тук царуваше самота, макар да имаше няколко смелчаци, които си почиваха около покритото с лед езеро. Той тръгна по посипания с камъчета стръмен бряг и стъпи върху калната трева на един от дворовете. Направи няколко крачки към вилата, чиято входна врата беше закована с дъски, но не се осмели да я доближи съвсем. Остана там, по средата, между къщата и шосето. Не смееше да вдигне поглед към вилата.

Но знаеше, усещаше инстинктивно всичко. Беше прекарал дълги часове седнал на прага й, като я гледаше втренчено и внимателно и се стараеше да запомни всички подробности. Често я сънуваше.

Знаеше точно къде се лющи светлозелената боя, знаеше точно къде са счупени перилата на верандата, знаеше точно кои стъпала са повредени и кои скърцат непоносимо, знаеше, че до вратата, върху стълба с лампата, са залепени стари изрезки от вестник, съобщаващи за криминалното деяние.

Вятърът раздвижи клоните на дърветата над главата му. Чу се протяжен звук — като от оплакване на мъртвец или въздишка, — който се смеси с плясъка на водите и шумоленето на увехналите кафяви листа под ботушите му.

После от далечината долетя шумът от дърво, което се удря в дърво. Видя, че вратата на плажната кабина, която беше малко по-надолу по пътя, се е отворила от силния вятър и сега се блъска в стената. Там стоеше мъж, с гръб към Сойър.

Той не можеше да види лицето му, но знаеше, че това е Карл Андерсен, който чака кучето си. Чу как мъжът остро изсвири, а после долови и дрънченето на металната каишка на животното. На плажа се появи и огромната немска овчарка. Сойър знаеше, че козината на кучето е сива и сплъстена от езерните води. Кучето щеше да изтръска водата от себе си, да се изкачи на верандата и да изчезне във вътрешността на къщата. Същото се повтаряше всяка сутрин.

Понякога Сойър се питаше дали Карл Андерсен въобще го забелязва. Дали вижда старото „Шеви“, паркирано малко по-надолу по пътя. Не мислеше така, защото мъжът никога не се забавяше достатъчно дълго на прага, нито поглеждаше в неговата посока.

Сойър не искаше да бъде забелязван, но не можеше и да престане да идва тук. През повечето дни идваше още преди изгрева на слънцето и посещаваше пустата плажна кабина. После вървеше по пясъка зад нея и размишляваше за трагедията, която се беше случила тук само преди няколко месеца. Кървавата драма, която беше променила живота му завинаги.

Той стигна до колата си и хвърли последен поглед през рамо, преди да потегли към селото.

— Мисля, че снощи видях чичо ти — съобщи Джори на Гретхен, която вдигна поглед от чашата кафе, която току-що си беше наляла.

— Мислиш, че си го видяла?

— В коридора пред стаята ми беше застанал възрастен мъж. Сменяше изгорялата крушка.

Гретхен кимна и придърпа стола си към масата. Седна срещу Джори.

— Наистина е бил чичо Роланд. Казах му, че крушката трябва да се смени.

— Той винаги ли, хм, работи през нощта? — попита Джори и посегна за втора препечена филийка. В средата на масата имаше чиния, пълна с препечени филийки, намазани с масло.

— Повечето пъти — отговори Гретхен. — Точно затова не си го виждала досега. Забравих да ти кажа, че чичо Роланд се мотае все в странни часове. Години наред е работил нощна смяна във фабриката. Когато се пенсионирал, не могъл да свикне да спи през нощта и да будува през целия ден. Пък и защо трябва да свиква? За мен няма значение кога ще поправя крушките или мивките.

Джори сви рамене и щедро намаза ягодово сладко върху филийката си.

— Да, предполагам, че е така. Но когато го попитах какво прави, той само ме погледна. Може би не му харесва, че в къщата има гост по това време на годината.

— О… — Гретхен поклати глава. — Не е заради това. Не мога да повярвам, че не съм ти казала: чичо Роланд е глух. И ням.

— Аз също не мога да повярвам, че си пропуснала да ми кажеш — измърмори Джори. — Господи, Гретхен, помислих, че нещо не е наред с него. Взех го за крадец, който се промъква в тъмнината на нощта. Можеше да ми споменеш, все пак.

— Не се тревожи, Джори. Той е безопасен — каза Гретхен и отпи от кафето си. — Знам, че трябваше да ти кажа, но тези дни умът ми е зает с други неща, затова…

— Всичко е наред.

Тя захапа филийката си, но не откъсна поглед от лицето на приятелката си. Под очите на Гретхен имаше тъмни кръгове, които изпъкваха ясно поради бледата й кожа и русите вежди и мигли. Косата й, която обикновено беше сплетена в дълга плитка и отметната назад, тази сутрин беше спусната и дори неразресана. Като че ли не й бяха стигнали силите да се занимава с нея.

— Добре ли си? — попита я Джори. — Искам да кажа, изглеждаш преуморена. Ако искаш да поговорим за нещо — за Карл, или за нещо друго, — ще се радвам да…

— Не — побърза да каже Гретхен. — Не, с Карл всичко е наред. Знаеш ли, днес през целия ден ще трябва да работя в спалнята на третия етаж. Трябва да боядисам рамките на всички прозорци, а също и первазите. Миналия месец смених тапетите. А сега най-после успях да спестя пари и да купя боя. Искаш ли да ми помогнеш, ако нямаш какво друго да правиш?

— Бих искала — излъга Джори, — но всъщност има някои неща, които трябва да свърша. Ще отида до дома на Кити. Тя ме покани за обяд, за да се запозная с децата й. Ще трябва да взема колата си от гаража. Ще бъде готова до обяд, така каза Сойър.

— Сойър? — Гретхен направи неопределена гримаса. — Звучи така, сякаш си станала интимна с него, Джори.

— Не точно. Аз само… Как всъщност трябва да го наричам? Мистър Хаулънд?

— Не, но… просто внимавай, окей? Не знаеш нищо за него.

— Нито пък ти — отговори тя, като че за да се защити.

— Точно в това е проблемът — отговори Гретхен с равен глас, но остави чашата си с толкова рязко движение, че тъмната течност се разля по покривката. — Никой в Близърд Бей не знае нищо за него. Тук стана убийство, което още не е разкрито. И хората говорят, че той може да има нещо общо с него. Не искам да пострадаш.

— Гретхен — каза Джори търпеливо, — ще взема колата си от гаража на Сойър Хаулънд. Как бих могла да пострадам?

— Забрави, че съм казала каквото и да било.

— Добре, ще забравя — съгласи се тя, а после си спомни нещо. — Имаш ли нещо против да използвам телефона? Трябва да проведа няколко разговора с Ню Йорк.

— Нямам нищо против — каза Гретхен, но като че ли се колебаеше.

— Ще ги прехвърля към кредитната си карта — побърза да добави Джори.

— Няма проблеми — каза Гретхен. — Виж, Джори… мога ли да те попитам… чудех се…

— Какво? — попита тя, а приятелката й все още се колебаеше.

— С какво си изкарваш прехраната?

— С какво си изкарвам прехраната?

— Да, искам да кажа — имаш ли работа там, в града, или…

О! Старият, обичаен въпрос. Джори въздъхна. Искаше й се въпросът за нейната работа, или липсата на такава, да не беше повдиган.

Ето я тук Гретхен, която едва свързва двата края и буквално се бори, за да не позволи на къщата да се разпадне. Тя знаеше, че семейството на Джори никога не е изпитвало нужда от пари, и все пак… Как ще реагира, когато разбере, че Джори си живее охолно, като харчи парите от фонда, който й е оставил дядо й? Че баща й е купил и обзавел апартамента й на „Парк Авеню“? Че майка й й изпраща ежемесечно чекове за допълнителни нужди, както казва тя, и чието изплащане се осигурява от богатия й и аристократичен втори съпруг?

— Всъщност — каза внимателно Джори — точно сега съм на кръстопът между две възможности за кариера.

— О? — Гретхен очевидно очакваше продължението.

— Май не мога да взема решение с какво да се захвана.

— А какво си правила преди?

— След гимназията?

„Пътувах по света. Живях в Европа с мама и Реджиналд, докато те не ме побъркаха. Прекарах една година в Лос Анджелис.“

— Опитах от всичко по малко — каза Джори и това си беше чистата истина. — Най-накрая се установих в Ню Йорк. Реших да се заема със семейния бизнес. Баща ми ме нае като продавачка, но не ми хареса работното време, което беше от девет до пет часа.

„Като се изключат посещенията на големите модни ревюта и пътуванията до Париж и Милано, модата беше доста отегчително нещо. Не беше кариера за мен.“

— И така, върнах се в училище, за да се усъвършенствам.

„Изкарах курс по бизнес деловодство във вечерната гимназия. Учих и вероизповедание.“

— Но реших, че не съм достатъчно талантлива.

„Да седя сама пред компютъра с часове не беше представата ми за щастлив живот.“

— Все още искам сама да си бъда шеф и да върша нещо, от което наистина да имам облаги за себе си. Напоследък ме занимава идеята да си открия свой собствен бизнес.

„Татко казва, че не иска да ме гледа как се отегчавам. И че ако най-сетне реша с какво искам да се занимавам, той ще ми помогне с парите.“

— Но не съм съвсем сигурна какъв да бъде бизнесът. Това е всичко — каза Джори на Гретхен, която през цялото време я слуша внимателно.

— Твой собствен бизнес? Искаш да кажеш, нещо като магазин?

— Не магазин. Семейството ми вече си е извоювало място на пазара. Още един магазин би бил излишен. Мисля си за нещо в областта на…

„Всъщност, не съм мислила за нищо конкретно в никоя област…“

— Можеш да управляваш хотел — като мен — предложи Гретхен.

— Бих могла.

„Като се изключи това, че не съм от типа хора, които обичат да седят на едно място.“

— Макар че всъщност не мога да си те представя да се занимаваш с това — продължи Гретхен и я измери с поглед.

Като видя изражението в очите на приятелката си, Джори настръхна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти просто не си домашарски тип.

— О! — Едва ли би могла да го оспори.

— Не се тревожи — каза тя на Гретхен. — Сигурна съм, че рано или късно ще ми хрумне нещо. Не желая да бездействам и през останалата част от живота си.

„Като майка ми, сестрите ми и бабите ми преди тях.“

Проблемът беше, че никой не беше и споменавал на Джори, че трябва да се подготви за бъдещето. Никой не й беше казвал, че трябва да има друга цел в живота, освен да си намери подходящ съпруг. Дори дядо Мей, най-разумният човек в семейството, никога не беше споменавал, че трябва да си избере кариера. Не, той непрекъснато беше повтарял каква късметлийка е тя, че няма да й се наложи да робува като неговата собствена майка, която останала вдовица. Прабаба Мадок се беше занимавала с правене на сирене и шиене, за да осигури прехрана на сина си, след като съпругът й починал и я оставил с невръстното дете на ръце. И дядо Мей си обещал, че когато порасне, ще стане богат, толкова богат, че на никоя жена в семейството да не се налага да работи.

И ето я нея, трето поколение Мадок, достатъчно богата да прекара останалата част от живота си… като нищо не прави. Абсолютно нищо. И това нищо трябва да го прави сама.

Тя рязко се изправи и се извърна с гръб към Гретхен в случай, че чувствата й са изписани на лицето.

— Ще използвам телефона сега, ако нямаш нищо против — каза тя.

— Не… всичко е наред. Можеш да използваш онзи, който е в предния салон.

Тя кимна и излезе от кухнята. Премина през трапезарията и се озова в предния салон. Докато вървеше, забеляза плетена на ръка синя вълнена жилетка, преметната на един от столовете. Спомни си, че с нея беше облечена Кловър, когато бяха обядвали заедно в неделя. Сигурно тя я е забравила. Джори си отбеляза наум, че трябва да каже на Гретхен за това.

В салона се настани удобно на стола и набра телефонния номер в дома си, за да провери получените съобщения. Имаше няколко — всички, оставени от познати, които й съобщаваха за предстоящи партита и откривания на изложби.

„Значи не съм чак толкова самотна — каза си Джори и остави слушалката. — Има много неща, които бих могла да правя. Само кариера ми липсва. И мъж.“

И тази мисъл беше последвана, разбира се, от образа на Сойър Хаулънд, който се навеждаше над нея, за да я целуне. Джори си помисли, че единственият мъж, когото намира за привлекателен и интересен, е по-неподходящ от всички мъже, които беше познавала досега. Тя изгони образа му и мисълта за целувките му от ума си и набра телефонния номер на бащиния си офис.

— Джори е на телефона, Хелън — каза тя на секретарката.

— Джори! Как си, скъпа?

— Аз съм…

„Незадоволена. Сексуално незадоволена.“

— … добре — измърмори Джори. — Там ли е татко?

— Тази сутрин е на заседание на ръководството, Джори. Може ли той да ти се обади, когато се върне?

— Не. Кажи му, че всичко е наред и скоро ще му се обадя отново.

Тя благодари на Хелън и остави слушалката, като се опита да не обръща внимание на празнината, която чувстваше в стомаха си. Защо изведнъж животът й беше загубил смисъла си? Беше дошла в Близърд Бей, защото беше почувствала неспокойствие и носталгия. Може би беше дошла, за да преоткрие себе си като героиня от феминистки роман от седемдесетте години на века. Но всичко, което беше намерила, беше селцето, което не се беше променило, и старите си приятелки, които не се бяха преместили да живеят другаде. И много сняг. И изкушение, маскирано като механик. А той, доколкото й беше известно, можеше да бъде и самият дявол. Така. Беше дошла тук, за да преоткрие себе си. Но никога в живота си Джори не се беше чувствала така самотна и безпомощна — като човек, изгубил пътя си.

 

 

Днес, когато Джори Мадок застана на прага на гаража му, Сойър я очакваше. Всъщност цяла сутрин беше поглеждал към часовника и вратата. И все пак, когато Джори се появи, той беше неподготвен. Сърцето му прескочи един удар, а ръцете му започнаха едва забележимо да треперят. Забрави всичко, което мислеше да й каже. Забрави, че имаше намерение да я поздрави нехайно, за да й покаже, че е забравил за онова, което се беше случило тук между тях преди двайсет и четири часа.

— Подраних ли? — попита тя. Този път веднага влезе навътре и остави вратата да се затвори зад нея.

— Не, не си подранила. Колата е готова. Паркирах я навън — каза той и отиде до бюрото, където държеше ключовете и документите.

— Да, видях я. Това означава, че си намерил нужната част без проблеми? И всичко с двигателя е наред?

— Да, всичко е наред. Преди малко я изпробвах.

Не й каза, че беше карал малко по-дълго, отколкото беше необходимо, само и само за да диша по-дълго аромата на тялото й, който се беше запазил вътре в колата. И че колкото по-дълго седеше там, в нейната кола, вдишвайки парфюма й, толкова по-остра нужда изпитваше да я види пак. И не само да я види. Да се увери, че тя е добре, че нищо ужасно не й се е случило.

Той се втренчи в нея. Тя беше пред него, обула впити панталони, които подчертаваха стройните й бедра, и облякла прекалено голямо за нея кожено яке, което я правеше да изглежда по-крехка и по-нежна, отколкото беше всъщност. Той забеляза нещо в очите й. Нещо се беше променило от вчера насам. Дали усещаше, че е в опасност? Или… нещо я беше уплашило? Дали тази беше причината блясъкът да изчезне от погледа й? Очевидно, нещо й тежеше. Дори движенията й бяха лишени от живо ст.

Престори се, че е зает с изчисляването на сумата за услугата, но умът му не работеше ясно. Откри, че събира все една и съща колона цифри три пъти и получава различни суми.

А тя не забелязваше. Когато вдигна поглед към нея, той видя, че е някак разсеяна. Погледът й беше отправен в празното пространство пред нея. Беше заета със собствените си мисли, може би.

— Всичко наред ли е, Джори? — попита я той импулсивно.

Погледът й се стрелна към лицето му. Очакваше весело да му отговори: „Благодаря, всичко е прекрасно.“ Или: „Какво ти става, че ми задаваш този въпрос?“

Но тя каза:

— Не знам.

— Как така?

Тя сви рамене.

— Аз просто… Не знам.

— Случило ли се е нещо? — Беше разтревожен вече не на шега.

— Не. Май нямам настроение. Сигурна съм, че ще го преодолея.

Той кимна. После се чу да казва:

— Имаш ли някакви планове за следобеда?

Тя се поколеба.

— Трябваше да отида на гости на една моя стара приятелка. Но тя се обади точно преди да тръгна и ми каза да отида за вечеря. Така че… нямам. Не, нямам никакви планове. Защо?

Той не знаеше защо я беше попитал. Въпросът се изплъзна от устата му, преди той да осъзнае какво изрича. Точно по същия начин излязоха от устата му и следващите му думи:

— Просто си мислех, че ако искаш, можем да излезем заедно.

Тя изглеждаше изненада.

— Заедно?

Той кимна. Разбра, че няма избор и трябва да довърши започнатото.

— Нямаш ли работа?

Той поклати отрицателно глава.

— Бизнесът не върви много добре. Мога да си позволя няколко часа почивка, без това да се отрази на работата.

— И какво ще правим?

— Можем да отидем до Саратога Спрингс и да обядваме.

Тя се усмихна едва забележимо.

— Звучи ми примамливо. Обичам Саратога. Той забеляза, че тя се колебае. Може би щеше да му отговори, че не може да отиде. И край на всичко. Но тя отново не постъпи според очакванията му. Помълча още около минута. Явно обмисляше решението си. А после каза:

— Добре. Ще дойда с теб. И ще шофирам аз. Тъкмо щеше да й възрази, когато тя го погледна право в очите и добави:

— Искам да видя как върви колата ми. Имаше повреди след обръщането.

Не можеше да спори повече. Готовността й да поеме вината наистина го изненада. Познаваше я едва от няколко дни, но вече знаеше, че Джори Мадок не позволява да й нареждат какво да прави. И не би излязла с мъж, който се отнася с нея като с крехка и уязвима жена. Което щеше да го затрудни да я закриля повече, отколкото беше предполагал. И без това всичко щеше да бъде много сложно, като се има предвид, че според предварителните му планове той нямаше да прекарва с нея достатъчно дълго време. „Не започваш много добре нещата“ — опомни се той, като си помисли, че ще прекара с нея останалата част от следобеда, а това подозрително прилича на среща. Но поне щеше да е пред очите му. Надяваше се, че ще успее да се въздържи и няма да я докосне.

Настроението на Джори се подобри, докато караше колата по „Бродуей“ в Саратога Спрингс. С удоволствие гледаше познатите й, скъпи и красиви места. Минаха през центъра на града, покрай огромната сграда вляво и покрай стабилната компания „Адирондак Тръст Къмпъни“, а после и покрай хотела „Пун Ван Дам“ вдясно. Колко ли пъти Джори и дядо Мей бяха преминавали покрай тези сгради в горещите летни дни, докато влизаха и излизаха от многобройните бутици? Винаги намираха време да изядат и по един сладолед.

Гласът на Сойър прекъсна спомените й:

— Знаеш ли къде е „Спа Стейт Парк“! Тя кимна и отговори:

— Направо. След няколко пресечки ще стигнем. Защо?

— Мислех си, че можем да обядваме в „Гидеон“.

— В „Гидеон“! — повтори тя. Пред очите й изникна образът на великолепния хотел във викториански стил, разположен в средата на парка, чиято площ беше две хиляди акра. Не точно това си беше представила, когато й беше предложил обяд в Саратога Спрингс.

— Какво има? — попита той, защото почувства погледа й върху себе си.

— Ами… Мислех си, че ще обядваме в „Хати“.

— „Хати“?

— Да, където сервират пиле на грил.

Тя го погледна и го видя как вдига вежди.

— Това е любимото ми заведение за хранене в този град — обясни тя. Спомни си как с дядо Мей винаги бяха намирали време да избягат от другите и да се скрият в „Хати“. Предложението винаги излизаше от дядо й, който казваше с южняшкия си акцент:

— Копнея за домашно приготвено пиле, мила.

Сядаха на боядисаните в различни цветове столове, до масите, които се клатеха и бяха застлани с карирани покривки. И се посвещаваха на печеното пиле, картофеното пюре и кестеновия пай — все храни, забранени на дядо Мей. Поне баба й твърдеше така. Тя винаги му натякваше да внимава какво яде и сигурно имаше причини да го прави, помисли си с тъга Джори сега. Почувства и угризения. Грях беше да споделя с него храната, която се отразяваше зле на сърцето му. Опита се да прогони образа на дядо си, паднал на земята, издаващ ужасни звуци, задъхващ се за глътка въздух, хванал се за гърдите си…

Сойър отново прекъсна спомените й. Този път тя му беше благодарна.

— Сигурна ли си, че не би искала да хапнеш в „Гидеон“ този път?

— Сигурна съм — каза твърдо, като се питаше дали той не се опитва да й направи впечатление, като й предлага обяд в най-добрия ресторант в града. Не й приличаше на човек, който често обядва навън. Не бяха и облечени подходящо. Да, беше се измил и сменил дрехите си, преди да излязат от гаража. Беше се скрил за малко в задната стаичка, а после отново се беше появил — облечен в панталони цвят каки и огромен плетен пуловер. Беше толкова красив, че тя не успя да свали поглед от него, докато не стигнаха до колата. Но сега очите й бяха приковани в пътното движение и светофарите. Тя просто каза:

— Да отидем в „Хати“. Окей?

— Окей.

Очакваше той да започне спор, както беше сторил по-рано, когато му беше казала, че ще шофира. Ако беше продължил да възразява, Джори просто нямаше да излезе с него. Всъщност, тя точно това имаше наум, защото се беше изненадала от съгласието си да излезе с него. Следващото, което си помисли, беше: „Как да се измъкна от обещанието?“

А сега се радваше, че не беше успяла. Защо да не прати предпазливостта по дяволите и да не се радва на следобеда и на присъствието на Сойър, макар той да не е отговорът на проблемите й?

— Права беше — каза й Сойър, когато излязоха на тихата и спокойна улица след около час и половина. Бяха се нахранили с пилето, порцията сладководна риба, задушен грах, царевичен хляб и пай със сладки картофи — най-вкусната храна, която беше ял досега.

— Била съм права за какво?

Тя закопча коженото си яке, защото вятърът духаше срещу тях. Беше се усилил, докато си бяха седели на топло вътре. Слънцето се беше скрило зад застрашително сивите облаци, които се придвижваха на запад.

— Беше права за заведението на Хати. Пилето беше превъзходно.

— Нали ти казах.

Той се усмихна, развеселен от избора й на думи, с които да се изрази.

— Какво? — попита тя, видяла усмивката му. — Какво смешно има?

— Бях готов да се обзаложа, че си от типа жени, които бих могъл да нарека „нали ти казах“. Обичаш все да излизаш правата, нали?

Тя сви рамене.

— Кой не обича? И все пак аз много често съм права.

Сойър повдигна вежди. Видя, че Джори се усмихва, но беше сигурен, че думите й не са изцяло шега.

— Какво ще правим сега? — Закопча палтото си.

— Не знам… Да се връщаме ли?

— Да се връщаме? — Погледна часовника си. — Но сега е само… два и половина. В колко часа трябва да се срещнеш с приятелката си?

— В седем — призна тя.

— Можем и да се върнем, ако искаш. — Опита се да пренебрегне разочарованието, което се промъкваше в душата му.

— А може и да се поразходим малко тук, в Саратога — каза тя, с което отново го изненада. — Ако искаш — добави. Той видя, че бузите й са по-червени от обикновено.

— Е, щом вече сме тук, така ще е по-добре — съгласи се. — Поне за малко, нали? Ще бъде забавно да видим дали нещо се е променило.

— Имаше ли достатъчно време да огледаш областта, след като се премести в Близърд Бей? — попита го тя.

Отбраната му беше пробита. По време на обяда разговорът се въртеше около теми, които не засягаха личния им живот — храната, украсата на заведението, снимките на известни личности, окачени по стените. Нито веднъж не си беше спомнил кой се предполага, че е той. Нито веднъж не си беше помислил за причините, накарали го да наруши обичайния си живот и да дойде в Близърд Бей. Но сега реалността го връхлетя като бясно препускащ влак. Направи кратка, но очевидна пауза, преди да отговори:

— Не съм прекарал достатъчно време тук, не. Става все по-студено и…

— Къде си живял, преди да дойдеш в Близърд Бей?

— В Средния Запад — каза го особено подчертано. — Чу ли прогнозата за времето тази сутрин?

— Аз? Хм, хм. Никога не слушам прогнозата за времето.

— И защо не? — попита я, отчасти за да насочи разговора в безопасна посока, отчасти от любопитство.

Тя сви рамене.

— Защото не можеш да направиш нищо, за да я промениш. И ако не знаеш, че ще вали, всяка сутрин можеш да излизаш от къщи с надеждата, че ще бъде слънчево.

Той се замисли над думите й. Джори не можеше да знае каква ирония се съдържа в думите й.

— Макар че — добави тя, — някои хора могат да ме помислят за пълна идиотка, защото тръгнах на път онази събота, без да чуя прогнозата за времето. И попаднах право в снежната буря.

— Ако знаеше, че ще има буря, щеше ли да отложиш пътуването си?

— Не — отговори незабавно. — На всяка цена щях да тръгна. Щях да си помисля, че мога да се справя. И наистина се справих.

— С малко помощ — не можа да се сдържи да не отбележи той.

— С малко помощ. Благодаря ти, между другото… Нима досега не съм ти благодарила?! Ако не се беше появил, щях да бъда принудена да приема помощта на Хоб Никсън.

— Помислих, че за теб това няма голямо значение — каза той, припомняйки си отношението й онзи следобед.

Джори отново се изчерви — навик, който намираше очарователен. И който не беше съвместим с останалите качества на характера й.

— Всъщност не исках да се кача в колата му. Това беше, преди да си спомня, че когато бяхме деца, той беше влюбен в мен.

— Предполагам, че чувствата са били едностранни.

— Разбира се. Бях така ужасена тогава, както и онзи ден. Сигурно затова всичко се беше изтрило от паметта ми.

— Но сега си си го спомнила?

Тя се поколеба.

— Не точно. Странно е. Не помня почти нищо за онова лято. Така излиза. Като че ли в паметта ми има огромна дупка. Може би защото онова време наистина беше наситено с изпитания за мен…

— Как така?

— Това беше лятото, когато завърших гимназия. В нощта преди раздаването на дипломите родителите ми ми казаха, че са се развели. Може би мислеха, че това не ме интересува. Нашият семеен живот не беше особено щастлив.

— Но новината те разтревожи? — попита я тихо.

— Да, много. Аз обичах баща си. Той винаги вземаше моята страна. А разводът означаваше, че той ще се премести на друго място. О, и аз нямаше да живея у дома. Щях да уча в Бенингтън. Но си мислех, че когато се върна вкъщи, той ще е там.

— А той не беше?

Тя сви рамене.

— Премести се да живее на другия край на града. Прекарвах с него толкова време, колкото с майка си и сестрите си. Майка ми се омъжи повторно, и то не след дълго. Но, нали разбираш, това вече нямаше чак толкова голямо значение, колкото би трябвало да има. По-важно беше, че се е развела с баща ми. Защото, щом веднъж излязох от къщи, аз много рядко се връщах. Училищните ваканции и голямата лятна ваканция прекарвах в пътуване и гостуване на приятелите си.

— И идваше в Близърд Бей?

— Не — каза тя, а в зелените й очи се таеше дълбока меланхолия. — До тази година нито веднъж не дойдох тук. Дядо почина през юли. Казах ти вече.

Той кимна. Спомни си какво му бе разказала вчера, в гаража. Че дядо й е починал от сърдечен удар и че тя е била с него, когато това се е случило. Спомни си сълзите й. И как беше протегнал ръка, за да я утеши. И как я беше целунал. Нещо се раздвижи дълбоко в него. За тези дълбочини той дори не подозираше.

— И после какво? — Реши, че докато продължават да вървят и тя да говори, ще може да държи настрани спомена за случилото се вчера.

Тя се подчини и продължи да разказва:

— След като дядо вече не беше сред живите, баба обяви къщата за продан. Стори ми се, че го направи още на другия ден. Знаех, че не може да е било толкова скоро, но това нямаше значение. Всички отидохме в Ню Йорк за погребението. Спомням си, че щом беше обявена, къщата беше веднага продадена. И тя предаде ключовете на новите собственици още преди края на сезона онова лято, което означава, че е било преди август. Никога повече кракът ми не стъпи в къщата.

— Така че още не си й казала „сбогом“.

— Не, с къщата наистина не съм се сбогувала. Странно, но и с дядо като че ли не успях да си взема „сбогом“ — добави тя изведнъж, като че ли мисълта току-що беше изплувала в съзнанието й. — Странно, но като че ли винаги съм мислела, че той още е там. Все едно че когато съм тръгнала, съм го оставила на прага. Може би точно тази е причината нещо да ме тегли към това място.

— И затова ли се върна?

— Не знам — каза тя бързо.

Той я погледна. После се озърна и видя, че са преминали по улица „Фиш“ и са се върнали на „Бродуей“, главната пътна артерия на града. Бяха застанали пред щанд за вестници. Той видя заглавието, което красеше местното издание.

— Виж — каза й, като я хвана за ръката.

— „Тази седмица в областта ще се развихри втора снежна буря“ — прочете тя. — О, добре.

— Добре?

— Обичам снега. В града не пада много сняг. В сравнение с тук. И не по това време на годината.

— Е, но ако ще вали сняг, ще имаш нужда от топли дрехи, Джори. Палто. Ръкавици. Шапка…

— Хей, но аз имах шапка. Не я ли намери в гаража? Падна от главата ми, когато…

Не довърши. Той знаеше, че се е замислила. Очите й бяха приковани в лицето му. В устните му.

Спомняше си, как я беше грабнал в прегръдките си и как я беше целунал вчера — толкова страстно, че беше съборил шапката от главата й. Беше я намерил, след като си беше тръгнала. Дълго време я беше държал притисната до лицето си, като вдишваше аромата й и се чудеше какво ли би било да държи самата Джори. А после я беше прибрал в едно от чекмеджетата, за да не я вижда.

— Намерих я. — Гласът му беше дрезгав. Стори й се, че звучи странно. Прочисти гърлото си и продължи: — Ще ти я донеса… А и ти можеш да минеш да си я вземеш.

— Да, не е голяма работа.

Тя отново закрачи. Беше стиснала длани пред тялото си и вървеше по-бавно отпреди.

— Ще имаш нужда от нея. — Той изравни крачката си с нейната. — Ще вали сняг, помниш ли? Ще имаш нужда и от палто. Позволи ми дати купя палто. И ръкавици.

— Ръкавици? Какви?

— Топли вълнени ръкавици — предложи той. Тя се усмихна и той се зарадва.

— Не съм носила вълнени ръкавици, откакто съм излязла от детството.

— Нека аз да ти купя палто, Джори. И ръкавици.

Тя се опита да изрази несъгласие, но той долови в гласа й други чувства — като че ли беше много доволна от загрижеността му.

— Няма нужда да го правиш. Мога и сама да си купя палто и… и вълнени ръкавици. Искам да кажа, че няма нужда да се грижиш за мен, Сойър.

„О, но аз ще се грижа за теб — помисли си той мрачно. — Ако не знаеш, че ще вали, всяка сутрин можеш да излизаш от къщи с надежда, че ще бъде слънчево.“

И той се запита какво ли ще е да живееш така, без да усещаш надвисналите буреносни облаци, без да ги виждаш, макар те да са закрили хоризонта…