Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (3)

Глава 3

Джори не можеше да заспи. Всъщност беше спала четири-пет часа. Беше така уморена, че задряма още в мига, когато легна под завивките. Но внезапно се беше събудила в малките часове на нощта и дълго се бори с безсънието. Не успя да се върне в сладките прегръдки на съня. Вслушваше се напрегнато във воя на вятъра, който обикаляше около огромната къща.

Беше изпълзяла до края на леглото и беше вдигнала щорите, за да може да гледа снежната вихрушка. Не се виждаше нищо, освен белота и надвисналата сянка на съседната къща.

Сега, когато сивата бледа зора започваше да разпръсква мрака, тя започна да разграничава очертанията на предметите в стаята. Тя й беше едновременно и позната, и непозната. Беше същата стая, в която беше спала много пъти като дете.

Дори леглото беше същото — някаква антика, направена от желязо и боядисана с бяла боя. Двете табли бяха ужасно високи и грозни. Джори не беше сигурна дали високата закачалка за дрехи преди беше в стаята, но си спомняше ниското квадратно нощно шкафче, тапицирания стол с извитата облегалка и дървената стенна закачалка в ъгъла зад вратата. Стаята беше малка, подът беше от твърдо дърво. Единственият прозорец гледаше към улицата. Стените бяха пребоядисвани няколко пъти през годините, през които Джори не беше идвала в селото. Сега те бяха чисто бели.

Гретхен искаше да я настани или в големия апартамент, в какъвто беше превърната някогашната спалня на родителите й, или в уютната стаичка, в която беше превърнат кабинетът на баща й. Но Джори, завладяна от носталгията, беше настояла да нощува тук, където беше прекарвала много нощи и преди. Тъй като имението на дядо й беше далеч от селото, тя често оставаше да нощува у приятелките си. Не искаше да се прибира сама с велосипеда си късно нощем. Дядо Мей също не искаше тя да прави това. Той се страхуваше от уличното движение и нехранимайковците, които отвличаха деца.

— Помни, ти си Мадок — непрекъснато повтаряше той. — А това не е Ню Йорк, където има много богати хора. Тук ти можеш да бъдеш отвлечена. Трябва да внимаваш.

Но въпреки неговите предупреждения, Джори никога не се беше почувствала застрашена тук, в Близърд Бей. Тя играеше с тукашните деца, а те всички знаеха, че е много богата, че семейството има повече пари и от семейството на Ейдриън и че баща й е умел финансист. Всъщност Ейдриън напомняше на Джори за двете й по-големи сестри — Соня и Лиан. И двете бяха стройни и русокоси, с нежни черти на лицето. И двете бяха студени и сдържани, както подобаваше на положението им.

Когато порасна, Джори едновременно завиждаше на Соня и Лиан и ги съжаляваше. Те като че ли никога не се забавляваха. Но като че ли и не бяха способни на това. Двете негодуваха срещу факта, че тя е любимката на баща им. Не беше тайна, че Мейвил Мадок II обожава най-малкото си дете, което беше наследило неговата жизненост и изразителни черти. Напротив, майка й винаги я държеше на разстояние, докато в същото време изглупяваше от любов по двете си по-големи дъщери. Те бяха нейни огледални образи. Но това не тревожеше особено Джори, защото тя смяташе майка си за скучна и тъпа. Не съжаляваше, че прекарва малко време с нея. Когато беше малка, Джори мислеше, че майка й ревнува заради вниманието, което баща й посвещаваше на нея, а не на съпругата си. Едва след развода стана ясно, че родителите й никога не са се обичали. И Джори разбра защо майка й никога не беше изпитвала топли чувства към нея — защото тя й напомняше за съпруга, когото едва беше понасяла през всичките тези двайсет и пет години.

И все пак майка й предано изпълняваше майчинските си задължения. Само преди няколко дни й се беше обадила от Южна Франция, за да й пожелае приятно прекарване на ваканцията с Кърт Гоувън. Беше въздъхнала облекчено, когато беше разбрала, че дъщеря й е скъсала с него. Джори знаеше, че актьорите, дори от ранга на Кърт, не се покриват с представата на майка й за добри съпрузи. Аманда я беше окуражила да си намери нов приятел, и то колкото може по-скоро.

— Джори, време е да свиеш собствено гнездо и да престанеш да захвърляш мъжете като употребени четки за зъби — беше казала Аманда. — Иначе ще прекараш живота си като самотна стара мома.

— И какво толкова ужасно има в това? — беше отговорила Джори.

Тогава майка й, която веднага след развода си се беше оженила за английски лорд, много по-богат от семейство Мадок, изреди безброй причини, поради които Джори не биваше да остава сама.

Нито една от тях нямаше нищо общо с любовта.

Нищо чудно, че нейният брак, както и браковете на по-големите сестри на Джори, ги задушаваха и предизвикваха неудовлетвореност. И Соня, и Лиан, се бяха омъжили за мъже, избрани от Аманда. Изискани, добре избръснати мъже със студена кръв и стабилни професии.

В мислите на Джори изплува образът на Сойър Хаулънд — неканен и все пак добре дошъл. Той беше пълен контраст на образите на зетьовете й. С дългата си рошава руса коса, с непретенциозното си облекло и с красивото си лице, по което имаше набола брада — да не говорим за съмнителния му характер — той беше точно мъжът, който би накарал майка й да изпадне в ужас. Устните на Джори се изкривиха в лека усмивка при мисълта за онова, което майка й би казала, ако Джори й представи Сойър Хаулънд като неин бъдещ зет.

Но това нямаше да се случи и след милиард години, бързо се поправи тя. Нямаше намерение да се поддаде на чара на Сойър Хаулънд. Да попадне под загадъчното му привличане. Той беше арогантен и може би опасен.

Когато снощи го беше срещнала в коридора, беше усетила силния му чар. Беше неудържимо привлечена от него и беше забравила за предупрежденията на Гретхен и Карл. Но после той внезапно и рязко се беше променил. Беше станал далечен и чужд. И беше избягал в нощта, без да каже нито дума. Тогава лесно можеше да го свърже със зловещото убийство, което се беше случило в Близърд Бей преди няколко месеца.

И все пак… Нима един студенокръвен убиец би излязъл в снежната виелица, за да занесе багажа на една непозната? С ума си Джори разбираше, че всичко е възможно. Че хипнотизиращите я сини очи на Сойър Хаулънд може би прикриват душата на кръвожаден престъпник. Но самотното й наивно сърце искаше да вярва, че той е обикновен мъж. Просто мъж…

Джори се прозина и легна по гръб. Най-после позволи на съня да се прокрадне и да я завладее. Но вместо сладки сънища сънува кошмари. Бягаше през заснежена гола гора. Бягаше, за да спаси живота си, защото някой я преследваше. И макар че не видя лицето му, усещаше присъствието на Сойър Хаулънд. Чу дълбокия му глас да вика: „Можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш, Джори. Няма значение колко упорито ще се опитваш да избягаш, никога няма да можеш да се скриеш…“

 

 

Сойър се отказа от опитите да заспи. Минаваше шест часът и вече беше сутрин. А той никога не си позволяваше да се излежава до късно. Стана и започна да рови из дрехите, които бяха скупчени върху един от столовете. Избра тениска с дълги ръкави и я облече. Тя падна свободно и покри фланелени боксерки, с които обикновено спеше. Не можеше да спи с пижами, дори в тази студена стая, в която постоянно ставаше течение. И дори през зимата, когато температурите падаха под нулата. Копчетата и ръкавите като че ли го задушаваха. Усещаше ги дори когато спеше.

И през деня не обичаше да усеща, че нещо му пречи или го спъва. Имаше предпочитания към свободните и удобни дрехи — раздърпани пуловери, не много тесни дънки и фланелени ризи, които нямаше нужда да пъха в панталоните. Нямаше какво да крие под широките дрехи — тялото му беше стройно и мускулесто. Обстоятелство, което изненадваше и приятно възбуждаше жените, когато той за първи път се съблечеше пред тях.

Мимоходом се запита дали Джори се беше досетила какво тяло крие той под пластовете топли дрехи, с които беше облечен вчера. Беше фантазирал много и свободно. Непрекъснато се питаше какво крие малката й крехка фигура. Особено след втората им среща снощи. Беше мъничка, но не беше мършава. Фигурата й не беше момчешка. Извивките на тялото й бяха изящни и примамливи. Женствеността й беше предизвикателна. Той си представяше как я взима в силните си ръце и я притиска към широкия си гръден кош.

Усети, че тези мисли го правят неспокоен, и бързо ги изхвърли от главата си. Отиде до прозореца и се взря във все още бушуващата буря. Но не успя да я изгони от мислите си. Спомни си колко невинна изглеждаше, застанала в коридора по чорапи. Беше изразила благодарност, че й е занесъл чантите, и тревога, че е излязъл в лошото време. В този момент беше толкова различна от упоритата и предизвикателна жена, която беше срещнал на шосето. Онази Джори, която беше видял снощи, не само го изпълни със забранени копнежи. Тя го накара да пожелае да се грижи за нея, да я защити. Той не се съмняваше, че раздразнителността и силното чувство за независимост, които беше доловил при по-раншната им среща, съществуват. Не се съмняваше, че тя би възненавидяла дори мисълта за мъж, който да я закриля. Но независимо дали го съзнаваше или не, беше много уязвима. И само Сойър можеше да я защити, защото само той знаеше какво ще й се случи. Както усещаше и последния път…

Той рязко се извърна от прозореца и отиде до камината. Отвори вратата на вградения шкаф, който се намираше до нея, пъхна ръка вътре и зашари с пръсти, докато напипа високата лавица, прилепнала плътно към тухлите. Беше открил тайното скривалище малко след като се нанесе. Първия път, когато беше прокарал ръка по лавицата, беше усетил нещо меко и пухкаво и я беше отдръпнал. Беше помислил, че е напипал отдавна умряло животинче.

По-късно, когато беше осветил мястото с фенерче и беше пъхнал главата си, за да разгледа, беше открил, че животинчето не е мъртво, а плюшено. По-точно, беше плюшено кученце. С мека кафява козина, големи клепнали уши и стъклени очи, които изглеждаха невероятно истински. Играчката беше доста стара и оръфана. Видът й показваше, че е принадлежала на дете, което много я обичало. И Сойър се запита как е станало така, че са я бутнали и забравили там, в прашния шкаф. Беше я извадил и измил полиестерната козина и я беше сложил на най-горния на библиотечката с книги, точно под скосяващия се таван.

В тайното скривалище на шкафа имаше огромен, облечен в черна кожена подвързия, албум за залепване на изрезки. Той го взе с треперещи ръце и го занесе до хлътналата кушетка, която се намираше срещу камината. И там остана дълго време, седнал и положил в скута си албума. Просто го държеше и си спомняше. После, като въздъхна дълбоко, той го отвори на първата страница и се втренчи в заглавието на внимателно изрязаната статия от местния вестник:

МЛАДА ЖЕНА-ТУРИСТКА УБИТА ВЪВ ВИЛАТА СИ КРАЙ ЕЗЕРОТО

— Спомняш ли си деня, когато решихме да ловим жаби и паднахме облечени в езерото? — попита Кити, смеейки се щастливо.

— Как бих могла да забравя? — Джори също се усмихна при спомена. — И отидохме на партито по случай рождения ден на Ейдриън мокри до кости. От дрехите ни капеше вода. Никога няма да забравя лицето на майка й в този момент.

— Е, нима можехме да я обвиним? — попита Ейдриън. Тя явно не се забавляваше. Не й беше весело като на другите. — Беше поканила внучките на губернатора…

— Но те решиха, че всичко е много забавно — прекъсна я Кити. — Помниш ли? Не приличаха на момичетата, които очаквах да видя. По-голямата говореше и се смееше високо. Наистина беше гръмогласна. Това беше най-хубавото парти, което някога си организирала, Ейдриън. На колко години стана онази година? На десет?

— На тринайсет. И вие бяхте на толкова — остро каза Ейдриън.

— На тринайсет? На толкова много? — Кити повдигна рижавите си вежди. — Как тогава сме могли да ловим жаби в езерото, Джори?

— Предполагам, че сме съзрели по-късно от всички останали — каза Джори, като сви рамене и се усмихна.

— Ти и Кити винаги се забърквахте в нещо. Винаги изпадахте в беда — каза Кловър, както винаги, много тихо.

— Не знам за Джори, но аз все още съм си такава. — Кити многозначително погали огромния си корем и всички се засмяха. — Никога не съм мислила, че ще имам цели пет деца, повярвайте ми.

— Може би трябва да си поговорите с Джони — предложи Джори.

— А може би трябва да поискате съвет от Дружеството за планиране на раждаемостта — намеси се Ейдриън.

— О, те всички бяха планирани — каза им Кити. — Обичам да гледам бебета. Честно.

— Тогава може би трябва да отидеш на психиатър. Наистина си си изгубила ума — каза Ейдриън.

— Ейдриън! Говориш ужасни неща!

— Отпусни се, Кловър, просто се шегувам. Само като си помисля през какво са готови да минат жените, за да родят дете… Уф! — Ейдриън леко потрепери.

— Аз пък мисля, че раждането е красиво — отговори Кловър. — То е истинско чудо.

Джори си помисли, че те двете са много различни. Погледна сериозното лице на Кловър, а после — добросъвестно гримираното лице на Ейдриън. Как въобще бяха успели да станат толкова близки приятелки? Това май се отнасяше за всички тях. Нима беше чудно, че не бяха успели да запазят тогавашните си отношения непокътнати през годините? Дори четирите, които бяха останали да живеят в Близърд Бей, бяха поели всяка по своя път.

През последните десет години се бяха срещали рядко. И то винаги по някаква случайност, според Кити.

Но този следобед всички бяха отново заедно по случай посещението на Джори. Гретхен беше поканила всички на обяд в огромната къща. Събираха се за втори път в разстояние само на няколко месеца. Бурята беше постихнала и вече можеха да се движат сравнително спокойно из селцето. Всички бяха успели да дойдат. Дори Ейдриън, която живееше в имението си на няколко мили от селото.

Когато се бяха срещнали през август, те имаха много да разказват за събитията в живота си. Имаха много да наваксват, защото не знаеха почти нищо една за друга. Но днес, насядали около голямата маса в трапезарията на Гретхен, с огъня, весело пламтящ в камината и класическата музика, носеща се от грамофона, те непрекъснато се връщаха към спомените си за миналото.

Гретхен влезе в стаята. Носеше току-що сварено ароматно кафе и поднос сладки.

— Можеш да ги оставиш между мен и Джори — обади се Кити. — Тези дни ям колкото за двама. А Господ ми е свидетел, Джори винаги се е хранила като за двама. Даже за трима.

Останалите се засмяха, а Джори протегна ръка към сладките. Усмихна се при мисълта, че тези жени я познават така добре, макар да не са се виждали дълго време. Изключение правеше само срещата им през последния август.

— Какви са тези сладки? — попита Кити, като държеше една в ръка и гледаше Гретхен.

— Кловър ги донесе.

— Аз ги направих. С плодов пълнеж са — каза Кловър и също протегна ръка. Гривните й весело зазвъняха.

— Много са хубави — похвали я Джори с пълна уста. — Макар че не е здравословно да се ядат сладки.

— О, Господи, току-що си спомних още нещо.

Спомняш ли си сладките, които Хоб Никсън ти изпрати от пекарницата на Втора улица? — попита Кити и извъртя очи към тавана.

— Каква пекарница на Втора улица? — поиска да знае Ейдриън.

— Онази с лилавия надпис. Изгоря преди няколко години — каза Гретхен.

— Спомняте ли си как Джори изяде всичките, още преди да е попитала кой ги е изпратил?

Джори се намръщи.

— Нима той ги е изпратил на мен? — Беше предположила, че Кити говори за някоя от останалите.

— Че на кого другиго? — попита Кити. — Ти беше тази, в която той беше влюбен.

— Какво? Няма начин! Не си спомням.

— Как си могла да забравиш? — попита Ейдриън. — Той непрекъснато се мъкнеше подире ти. Обаждаше ти се по телефона, висеше на ъгъла и…

— И когато ти разбра, че сладките са от него, захвърли веднага празната кутия — каза Кити. — Спомни ли си? Пъхна пръст в гърлото си, за да повърнеш. Помисли, че той е сложил отрова в тях.

— Или любовна билка, с която да те омае — каза Кловър.

— Никой друг не би си помислил това, но ти го направи — каза Ейдриън.

— Е, поне аз не вярвах, че той е чак толкова ужасен — каза Кловър. — Той има коте. Хората, които имат котки, не са лоши.

— О, моля те! — каза Ейдриън.

— Откъде знаеш, че има коте? — попита Кити.

— Ами миналата зима то избяга от фургона му и влезе в нашия двор. А той обикаляше да го търси. Аз го бях нахранила и той ми благодари.

— Не си го пуснала в къщата си, нали? — Ейдриън изглеждаше ужасена.

— Пуснах го в кухнята. Голяма работа! Гретхен също го пуска в къщата си.

Всички се обърнаха към Гретхен. Тя сви рамене. Изглежда, се чувстваше неудобно.

— Миналата пролет го наех да боядиса стаите, защото чичо Роланд беше болен от грип. Това е всичко.

— Вижте, той е човек, независимо от това как изглежда и как живее.

— О, Кловър, не говори глупости. Беше време, когато и ти се отвращаваше от него като всички нас — каза Кити. — Когато той се влюби в Джори, ти не я окуражи да излиза с него. Всъщност никоя от нас не го направи. Всички ни побиваха тръпки от него.

— Не мога да повярвам, че не си спомням нищо от това — каза Джори. Погледът й минаваше от лице на лице, докато огледа всичките си приятелки. Напрегна паметта си, опита се да си спомни случката, но нищо не се получи. — Кога е станало това?

— Не знам… бяхме някъде на по шестнайсет… — каза Ейдриън.

— Не, бяхме на осемнайсет. Поне аз бях на толкова. Беше през лятото след завършването на гимназията — поправи я Кити. — Спомням си, защото през онзи юни отидох с Джони на бала на абитуриентите. А после през цялото лято той не ми обръщаше внимание, защото там беше срещнал Джори. Мислех, че Хоб Никсън ревнува и че ще убие Джони или ще направи нещо друго, също толкова ужасно. Той си беше психар.

— Джони е изпитвал нещо към мен? — Джори премигна от изненада. — Не е вярно.

— Съвсем сигурна съм. Попитай го. Онзи ден, когато ти се обади, за да кажеш, че си в града, аз отново се пошегувах с него. Той също си спомни.

— Господи! — възкликна Джори, озадачена. — Нямах представа!

— Не, имаше. Поне тогава — каза Гретхен. — Сподели с мен, че намираш Джони за привлекателен, но знаеш, че Кити е влюбена в него, затова няма нищо да направиш.

Джори се замисли над думите й. Не можеше да си спомни. Още по-обезпокоително беше това, че не можеше да си спомни за любовта, която Хоб Никсън е изпитвал към нея, когато са били млади. Беше готова да им каже, че вчера той я е срещнал на шосето и й е предложил да я закара до града. Но си замълча. Запази го за себе си. Темата, съвсем естествено, щеше да ги отведе до Сойър Хаулънд. А той беше последното, за което тя искаше да разговаря. Особено сега.

— И докато говорим за Джони — каза Ейдриън, — какво се случи с онзи негов странен братовчед? Онзи с татуировките и индианската прическа?

— Онзи, с когото Кловър излизаше? — попита Кити.

— Той не беше странен — защити Кловър както него, така и себе си. — Беше пънкар.

— Беше странен и все още е — информира я Кити. — Миналата година за последно чух новини за него. Обикалял Европа с някаква секта, която вярвала, че идва краят на света.

— Калън — каза Джори. — Калън О’Конър. Така се казваше.

— Точно така — съгласи се Кити. — Това е той.

Почувствала облекчение, Джори каза:

— Вече бях започнала да мисля, че съм си изгубила ума. Или поне паметта. Имам пълна амнезия по отношение на Хоб Никсън и онази случка със сладките…

— Е, кой не би искал да изтрие това от паметта си? — попита Ейдриън и сви изразително рамене. — Не те обвинявам, че се опитваш да забравиш. Всъщност чух, че той е бил арестуван за изнасилване не много отдавна. Мисълта ме кара да се чувствам ужасно.

— А аз чух, че полицията го подозира за онова убийство — каза Кити.

Останалите измърмориха, че и те са чули.

— Онова през август? — попита ги Джори.

— Кое друго? — отговори Кити. — Това е първото престъпление, което селото вижда от много време насам.

— И Хоб Никсън е заподозрян? Защо?

— Защо? Хайде, Джори. Той още от малко момче прилича на сериен убиец — заяви Ейдриън.

— Е, може и да ви се види преувеличено, но у него винаги е имало нещо подозрително — каза Кити.

Джори не можеше да оспори думите й. Спомни си какво Сойър беше казал за Никсън — как я беше предупредил да стои далеч от него. Дали той знаеше нещо за убийството и за участието на Ник в него? Дали той беше едно от добрите момчета? Или пък тъкмо той беше лошото момче, което се опитва да хвърли подозрението върху другиго?

Някак си, нито едната от двете версии не я задоволяваше. И Джори прекара останалата част от следобеда в мисли за Сойър Хаулънд. Той беше обсебил ума й изцяло. И Джори почувства облекчение, че има вероятност — просто вероятност — той да няма нищо общо с убийството. А после помисли: „А може би има.“ Тази мисъл я ужаси. Полазиха я студени тръпки.