Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (8)

Глава 8

Като се изключи закусвалнята на главната улица, кафе „Жоли“ беше единственият приличен ресторант в Близърд Бей. Тази нощ той беше претъпкан. Метрдотелът информира Гретхен и Джори, че ще трябва да почакат поне четирийсет и пет минути, докато се освободи някоя маса.

— Искаш ли да отидем някъде другаде? — Джори попита Гретхен, като отстъпиха назад и се свиха в един ъгъл.

— Няма друг ресторант — каза Гретхен иронично. — Освен заведението за бързо хранене.

— Нямам нищо против него — призна си Джори, защото стомахът й къркореше. — Морските специалитети, които са включени в менюто, ми се струват доста изкусителни.

— Нека почакаме — каза Гретхен. — Може би няма да се наложи чак толкова дълго. Една вечер дойдохме тук с Карл и ни казаха, че ще трябва да чакаме половин час. А чакахме само десет минути.

Джори си помисли, че в начина, по който Гретхен произнесе името на приятеля си, има нещо тъжно.

— А къде е Карл тази вечер? — Не иска ли и той да дойде?

— Всъщност аз го поканих. Има други планове.

— О! — Джори почака Гретхен да добави още нещо, но тя не го направи. Затова, Джори каза: — Ще отида до бара да взема нещо за пиене, докато чакаме. Какво искаш?

— О… само един тоник. Не пия алкохол — добави Гретхен, сякаш усетила протеста на Джори.

— Никога? И защо не?

— Не ми харесва усещането. Все едно че съм загубила контрол над себе си.

Джори си спомни как се беше държала днес следобед със Сойър, за замайващото, опияняващо чувство, което беше изпитала в прегръдките му.

— Могат да се кажат различни неща за това усещане — каза тя на Гретхен, преди да тръгне към бара. Поръча сода за Гретхен, а за себе си — джин. Докато чакаше бармана да изпълни поръчката, видя позната русокоса глава. Масата в ъгъла, която тънеше в мрак.

— Онова там не е ли Ейдриън? — попита тя, когато се върна при Гретхен.

— Къде?

— Ей там. С онзи мъж. Седнали са на масата в ъгъла.

Гретхен погледна и кимна.

— Като че ли е тя. А мъжът с нея е Джак Карпентър.

— Кой е той?

— Щатски сенатор. Много богат. И женен.

— Така и предположих — каза Джори, като леко поклати глава. Не беше изненадана. Когато нещата опряха до морала, Ейдриън обикновено не проявяваше претенции.

— Жена му умира, болна е от рак — продължи Гретхен. — Поне така чух.

— Никога няма да престана да се учудвам, че в това село всички знаят всичко — каза Джори.

— Всъщност Джак Карпентър живее в Хадли. Но разбирам какво искаш да кажеш. О, Ейдриън ни видя.

Джори вдигна ръка и махна за поздрав на приятелката си. Тя й помаха в отговор, като ни най-малко не изглеждаше смутена, че са я видели на обществено място с женен мъж. Махаше открито и дори нетърпеливо.

— Предполагам, че не се опитва да крие връзката си — каза Джори на Гретхен, докато си пробиваха път през тълпата.

— Познаваш Ейдриън. Нея нищо не я интересува. И никога не я е интересувало.

— Облеклото на Ейдриън беше безупречно — костюм от кафяв вълнен плат, с яка от черно кадифе и черни копчета. Носеше златни бижута, които бяха едновременно изящни и екстравагантни. Лицето й беше умело гримирано. Въпреки вятъра, който духаше навън, русата й коса беше подредена в идеална прическа.

— Джори! Чудесно е, че те виждам отново — каза тя, когато те стигнаха до масата й. И добави: — О, и тебе, Гретхен.

После се обърна към мъжа и каза:

— Джак, това е онази стара приятелка, за която съм ти говорила. Джори Мадок, от Ню Йорк. Нейното семейство са собственици на веригата универсални магазини. Джори, това е моят приятел, сенатор Джак Карпентър. О, Джак, а това е Гретхен Екхард, друга стара приятелка.

Сенаторът, възрастен и добре облечен мъж, с посивели слепоочия, се усмихна и се ръкува с двете дами, макар да се чувстваше много неудобно. Погледът му беше отправен някъде над раменете им. Като че ли искаше да се увери, че никой друг няма да го разпознае.

— Нямахме представа, че тази вечер заведението ще е така претъпкано — каза Ейдриън и постави ръката си в ръката на сенатора. Маникюрът й беше внимателно поддържан.

— Почти всяка вечер е така — многозначително каза Гретхен.

Джори подозираше, че и на Ейдриън това е добре известно и че всъщност тя е искала да я видят със сенатора.

Ейдриън удостои забележката на Гретхен единствено с махване на ръка. Посвети вниманието си изцяло на Джори. Усмихна се многозначително над ръба на чашата си мартини и каза:

— Чух, че си била заета през цялата седмица.

Блясъкът в очите на Ейдриън свари неподготвена Джори.

— Какво искаш да кажеш?

— О, едно малко птиченце ми каза, че си прекарала цял ден в Саратога Спрингс със Сойър Хаулънд.

— Да не би това малко птиченце да се е казвало Кловър? — попита Джори. Усети изненадата в погледа на Гретхен, но не й обърна внимание.

— Не. Всъщност малкото птиченце се казваше Кити — каза Ейдриън. — Тази сутрин се срещнахме в кабинета на лекаря. Имах нужда от рецепта, а тя беше отишла на консултация, бедната. Искаше да знае дали раждането е започнало.

— И беше ли?

— Още не. Но изглежда така, сякаш бебето всеки момент ще изскочи. Каза ми, че онази вечер си й отишла на гости и че си й разказала всичко за Сойър и…

— Не съм разказвала нищо за себе си и за Сойър, защото няма нищо за разказване.

— Но тя ми каза, че сте обядвали заедно в Саратога.

— Обядвахме. Той поправи колата ми. Бях му благодарна, затова…

— Затова го заведе на обяд.

— Точно така.

Само дето той беше платил сметката. И й беше купил палто. И ръкавици.

— Когато ви е видяла, Кловър си помислила, че изглеждате много добре един до друг. Водели сте задушевен разговор.

— Ще убия Кловър веднага щом я видя — процеди през зъби Джори.

— Джори! — Гретхен я изгледа неодобрително. — Не бива да говориш по този начин.

— Е, а тя няма ли какво да прави, че разнася клюки за мен?

— Всъщност тези дни Кловър има много работа — каза Ейдриън и повдигна идеално извитите си, внимателно почернени вежди. — Бизнес партньорът й, Шерил Фрамптън, повече от година се опитва да купи половината магазин. Кловър не иска да продава, но Шерил настоява. Упражнява натиск върху нея.

— Е, както и да е — прошепна Джори. — Не ми харесва фактът, че тя се разхожда из селото и обсъжда с всички личния ми живот.

— Отпусни се, Джори. Казала е само на Джони и Кити…

— А Кити — на теб.

— Точно така. Щом нямаш какво да криеш и взаимоотношенията със Сойър Хаулънд са невинни, защо се ядосваш?

— Не се ядосвам. Само… Не съм свикнала да бъда предмет на селски клюки.

Темата заглъхна. Ейдриън заговори за дивана, който напоследък претапицирала, и за завесите, които току-що поръчала за прозорците на стаята за музика. Прозорците били високи от пода до тавана. Каза още, че докато е в града, Джори трябва да я посети.

— Наистина е жалко, Джори, че имението на дядо ти се дава под наем — каза Ейдриън, поклати глава и каза на Джак: — Беше най-красивото имение. Но щом веднъж излезе от ръцете на семейството… Знаеш как стават тези неща.

— Всъщност — каза Джори — днес отидох там. Къщата още е в добро състояние. Изглежда по същия начин, както и когато принадлежеше на баба и дядо.

Тогава, в случай че някоя от тях знаеше къде живее Сойър Хаулънд, тя побърза да смени темата:

— Знаете ли, като се връщах оттам, попаднах на голямо оживление. Имаше много полицаи пред една къща на „Брукуей Роуд“. Поне половин дузина.

— Коя къща? — попита Гретхен.

— Червена, тухлена, не много преди пресечката с „Фийлдстоун Роуд“. Защо?

— Не живее ли Кловър в червена тухлена къща на „Брукуей Роуд“? — попита Ейдриън, като се обърна към Гретхен, която кимна.

Джори почувства студени тръпки по гръбнака си.

— А тя има ли бели перила отпред на верандата?

— Мисля, че да. Защо? — попита Гретхен. — Пред тази къща ли видя полицаите?

Тя бавно кимна.

— Надявам се, че всичко е наред. Може би една от нас трябва да й се обади, за да се уверим.

— Аз ще го направя — каза Гретхен и извади от джоба си дребни монети. Добави, като думите й отново прозвучаха многозначително: — Все пак, Джори, ти току-що каза, че искаш да убиеш Кловър. Може би точно сега не си в настроение да си бъбриш с нея.

— Исках само да кажа…

Но Гретхен вече я нямаше. Беше тръгнала към телефона, който беше прикрепен към задната стена.

— Понякога е истинска кучка — каза Ейдриън. — Тъкмо казвах на Джак, че не мога да си представя защо прекарвахме толкова много време с нея, когато бяхме деца. Нямаме абсолютно нищо общо с нея.

— Винаги съм харесвала Гретхен — защити я Джори, но много добре знаеше, че на Гретхен няма да се хареса фактът, че беше пренебрегнала предупрежденията й относно Сойър Хаулънд. Предпазлива и консервативна по природа, тя не можеше да разбере как Джори не обръща внимание на онова, което й говорят хората.

А Джори никога нямаше да успее да убеди Гретхен, че той не е опасен — поне не по начина, по който тя, Карл и другите мислеха. Той наистина ревностно защитаваше правото си на личен живот. Дори беше признал, че крие нещо. Беше й казал да стои далеч от него, дори да се върне в Ню Йорк, където й беше мястото. Джори щеше да бъде глупачка, ако не последваше съвета му. Той не я искаше тук. И нищо друго не я задържаше в Близърд Бей, наистина.

Докато Ейдриън непрекъснато бърбореше за някакво представление, което двамата с Джак посетили снощи, Джори реши, че ще замине на сутринта. Просто ще си тръгне и няма да погледне назад.

Беше дошла тук, за да потърси ключа към миналото, а може би към бъдещето. Но не беше го намерила. Очевидно беше допуснала грешка, като си беше помислила, че завръщането в Близърд Бей ще се окаже повратна точка в живота й.

„Колкото по-бързо напуснеш селото и се отдалечиш от Сойър Хаулънд, толкова по-добре“ — каза си тя твърдо. Вече беше взела решение.

И тогава Гретхен се върна до масата, очевидно разтърсена. Лицето й беше по-бледо от всякога.

— За Бога, какво се е случило с теб? — попита я Ейдриън, като спря да бърбори по средата на изречението.

— Кловър — каза Гретхен. Отпусна се тежко върху един от столовете и поклати недоверчиво глава. — Убили са я.

Сойър беше застанал в края на тълпата, която се беше събрала пред ниската червена тухлена къща на „Брукуей Роуд“. Бяха изминали няколко часа от падането на нощта. Силен и студен вятър вдигаше снега, който беше паднал по-рано през деня. И все пак те бяха дошли — любопитните, коравосърдечните, клюкарите, а може би и някои наистина опечалени. Тук-там из тълпата се чуваха въздишки и плач.

Само шепа хора бяха от пресата. Лесно беше да се разпознаят телевизионните репортери от останалите зрители. Бяха облечени в дълги палта и носеха леки кожени обувки или боти. Бяха гологлави, а косите им бяха умело фризирани. Местните хора носеха дебели палта, гумени ботуши и вълнени плетени шапки.

На пътя бяха паркирани репортерските коли, а на поляната бяха разположени репортерските камери, които търсеха най-подходящия ъгъл и най-подходящата светлина. Полицаи с мрачни лица влизаха и излизаха, без да обръщат никакво внимание нито на репортерите, нито на останалата част от тълпата. Криеха се зад жълтата лента, която опасваше къщата.

Сойър гледаше сцената с присвити очи и се питаше дали същото се е случило и в онази топла и спокойна августовска нощ, когато в една кабина край езерото федерален служител намерил безжизненото тяло, което лежало до вратата от вътрешната страна. Дали и тогава хората са чули новината и са се скупчили, за да гледат и да се питат дали ще се случи и нещо друго? Дали това убийство беше онова, което те чакаха, запита се той, изпълнен с гняв и ярост, докато оглеждаше лицата, изразяващи очакване. Дали мислеха, че ще успеят да видят плуващия в кръв труп? Или пък че полуделият убиец изведнъж ще излезе, залитайки, от храстите, здраво стиснал камата, от която ще капе кръв? Те всички бяха любители на ужасите — и тълпата зрители, и репортерите, които кръжаха около сцената на убийството с очи, втренчени в къщата.

„Те мислят, че и ти си като тях — каза си Сойър. — Те предполагат, че и ти, като тях, си включил радиото или телевизора си или пък някой ти е позвънил след вечеря и така си разбрал, че е убита още една жена в Близърд Бей.“

Но не така се беше получило с него. Не и с него. Той затвори очи и неволно направи стъпка назад, по-далеч от тълпата. Като че ли стъпката можеше да го отдалечи, да го разграничи по някакъв начин от останалите.

След като Джори го беше оставила сам днес следобед, той дълго време беше крачил напред-назад из апартамента си. Беше разтревожен, в душата му се надигаше паника. Не можеше да забрави първия вой на сирените, нито пък да прогони разяждащото го чувство, че нещо не е наред. Току-що беше видял Джори, беше я държал в ръцете си и я беше целунал. Беше се уверил, че тя е добре. Но лошото предчувствие не си беше отишло. Когато мракът се спусна над къщата, той несъзнателно облече палтото си, обу ботушите и си сложи шапката. Излезе в бурната ветровита нощ, за да намери…

Джори?

Беше предполагал, че ще обърне колата към нейния хотел, но не стана точно така. Колата сякаш сама зави по „Брукуей Роуд“. Той не знаеше какво ще прави, когато стигне там. Нали вече й беше казал да напусне града. Тя нямаше как да узнае защо е произнесъл тези думи. Щеше да предположи, че това е начин да й каже да стои настрани от него.

„А всичко, което искам, е да си близо до мен, в прегръдките ми, и да си в безопасност.“

Дали щеше да й каже тези думи, ако тази нощ беше отишъл в къщата на Гретхен? Никога нямаше да узнае. Щом зави по „Брукуей Роуд“, видя оживлението, което цареше на пътя. Веднага разбра, че точно това е искал да намери, и рязко удари спирачките. Паркира колата до тротоара. Тази ще да е била причината да излезе от къщи и да завие по този път.

От разговорите, които се водеха край него, Сойър постепенно научи подробностите. Че жената, която лежи мъртва в къщата на не повече от петнайсет метра от мястото, където е застанал той, се казва Кловър Хартдейл. Била около двайсетгодишна, красива и неомъжена.

„Също като първата жертва“ — шепнеха хората и клатеха многозначително глави. Думите им извикваха в съзнанието му преследващите го спомени и неканени сравнения.

„И също като Джори.“

Кловър Хартдейл била прободена многократно с нож, взет от нейната собствена кухня. На дървената поставка за вилици, лъжици и ножове имало празно място. Беше чул тази информация от жена, която на висок глас коментираше различни подробности и непрекъснато повтаряше, че съпругът й е един от полицаите детективи, които разследват убийството.

— Джими ми каза, че всичко там плувало в кръв — разправяше жената на всеослушание. — Направо кървава каша. Убиецът я преследвал навсякъде из къщата. Явно се е опитвала да избяга, горката. Намерили я в спалнята, в задната част на къщата. А там стените били боядисани в бяло — добави тя, като че ли този факт правеше трагедията още по-жестока.

Сойър отвори очи и видя позната фигура да кръжи, както правеше и той самият, в края на тълпата, на няколко метра от него. Беше Хоб Никсън. Ръцете му бяха дълбоко пъхнати в джобовете на раздърпаното му палто. Погледът му беше втренчен право напред изпод периферията на мръсната му, и на места скъсана, шапка. Сойър го наблюдава няколко минути. Опитваше се да долови някакво движение, някакъв признак, който да издаде мислите на мъжа. Никсън като че ли усети, че някой го наблюдава внимателно. Обърна бавно глава и черните му очи се спряха върху лицето на Сойър. За миг остана така — загледан в него. А после трепна и бавно пъхна ръка в горния джоб на палтото. Сойър неволно потрепна, като от удар, и зачака да види какво ще направи по-нататък Никсън. Той извади цигара и кибрит. Сойър тихичко изпусна въздишка на облекчение и извърна глава. Мъжът запали цигарата си.

Отново се загледа в сцената, която се разкриваше пред очите му зад жълтата лента, която опасваше мястото на престъплението. Но той не виждаше червената тухлена къща, а разнебитената вила край езерото.

Да, беше се случило отново. Това убийство, разбра Сойър, беше онова, което подсъзнателно беше очаквал още от пристигането си в селото преди няколко месеца. Беше чакал смъртта да повтори удара си. И почувства огромно облекчение, че не беше ударила Джори. Все още. Сега, след второто убийство, беше още по-сигурен, че я заплашва опасност тук, в Близърд Бей. Че който и да е човекът, убил жената, чиято кръв е оплескала белите стени на спалнята и се е просмукала в килима, той ще удари отново.

Следващия път, както беше и първия път, жертвата може би нямаше да е непозната на Сойър.

— Успя ли да се свържеш с Карл този път? — Джори попита Гретхен, която се върна в малката всекидневна стая. Беше отишла до кухнята и сега стискаше кана димящо кафе в треперещите си ръце.

— Да, свързах се. Каза, че току-що се е прибрал.

Гретхен седна на дивана до Джори и постави чашата си на масичката точно пред тях. Тя беше леко преместена на една страна и единият й крак излизаше от килимчето. По тази причина масата се разклати и част от черната течност се разля по захабената й повърхност. Гретхен като че ли не забеляза. Джори се наведе и попи капките с носна кърпичка, която извади от джоба си.

— Каза ли му за Кловър? — попита тя Гретхен, която кимна с глава.

— Ще дойде ли тук?

— Каза, че не може. Трябва да подготви доклада си за утрешното събрание в офиса си.

Джори смръщи вежди.

— Той не знае ли, че с Кловър сте приятелки?

— Разбира се, че знае. Дори са се срещали няколко пъти. Всъщност… нейният бутик в Саратога е само на няколко метра от офиса му.

— Е, а ти не му ли каза, че сме малко нервни? Че се страхуваме да нощуваме сами в къщата?

Гретхен поклати глава.

— Не исках да го карам да се чувства зле. Трябва да подготви доклада си. Ние няма да сме сами. Чичо Роланд е тук.

„Ама че успокояваща мисъл!“

Джори не можеше да се отърве от мисълта, че снощи чичо Роланд беше отишъл до къщата на Кловър, за да й върне пуловера. Гретхен се беше обадила в полицията и им беше казала за това веднага, след като двете се бяха върнали в къщата. Полицаят, който беше вдигнал телефона, отговори, че ще го разпитат, защото може би той е последният човек, видял Кловър жива.

А Джори се запита дали те няма да го сметнат за нещо повече от обикновен свидетел. Дали нямаше да решат, че възрастният чичо има нещо общо със смъртта на Кловър? Не беше споделила тази мисъл с Гретхен, която беше повече от разтревожена заради случилото се.

— Чичо ти все още ли спи? — попита Джори Гретхен, която се беше качила горе, преди да се опита да се свърже с Карл.

— Сигурно. Вратата му беше затворена.

— А ти почука ли? — попита Джори, преди да осъзнае, че е глупаво, защото жестът би бил съвсем безполезен. Роланд Екхард беше глух. И ням. И, според Гретхен, абсолютно неграмотен. Не знаеше езика на глухонемите и не можеше да разчита думите по устните. Джори знаеше, че Гретхен „разговаря“ с него посредством серии от движения на ръцете. Понякога се налагаше да рисува картинки. По този начин му съобщаваше какво в къщата има нужда от ремонт. Но как ли полицията щеше да успее да го разпита за убийството? И какво можеше да знае той? Подробностите за онова, което се беше случило с Кловър, все още бяха непълни. Очевидно, никой не я беше виждал от момента, в който Джони О’Конър връхлетял върху нея по пътя си към дома снощи.

Кити, която преди малко беше позвънила на Джори и Гретхен, беше силно обезпокоена от смъртта на Кловър. Чиновникът, който работел в магазина, казал на полицаите, че Джони бил заедно с Кловър в магазина и Джони бил повикан в полицията за разпит.

— Но той не е бил с нея. Блъснал се в нея на улицата. А те се държат така, като че ли той може да знае нещо — каза Кити разгневена. — След като се видели, те побъбрили малко. Той не знае повече от другите за това какво е правила или с кого е била, след като е напуснала магазина.

Кити беше добавила, че когато тази сутрин Кловър не се появила в бутика, съдружничката й, Шерил Фрамптън, предположила, че е заради времето. Но след като няколко пъти се опитала да се свърже с нея по телефона, тя се разтревожила не на шега. Взела колата си и отишла до къщата на Кловър, за да се увери, че всичко е наред.

Тя била тази, която открила тялото на Кловър. И вероятно е била разтревожената жена, която Джори беше видяла отпред пред къщата да разговаря с полицаите същия този следобед.

Джори гледаше как Гретхен разсеяно барабани с пръсти по дръжката на креслото и се запита дали приятелката й не мисли, че Карл само си търси извинения, за да не дойде в къщата, при нея.

Джори мислеше точно така. Все пак, в Близърд Бей бяха убити две жени. Едната беше близка приятелка на Гретхен. А убиецът все още беше на свобода. Нима Карл не се чувстваше длъжен да дойде, поне за да утеши приятелката си, ако не и да прекара нощта с нея? Щом се тревожеше толкова много за доклада си, защо се беше прибрал вкъщи толкова късно? Къде може да е бил?

Гретхен погледна Джори, усетила погледа й върху себе си.

— Изглеждаш уморена, Джори — каза тя. — Трябва да си легнеш. Почти полунощ е.

Джори потисна прозявката си и разбра, че наистина е уморена. Беше изтощена — умствено, емоционално и физически.

— Джори — подхвана Гретхен, но явно се колебаеше.

— Какво?

— Най-вероятно нищо, но… — Гретхен направи пауза, а после понижи глас.

— Какво има, Гретхен?

— Чичо Роланд. Непрекъснато се питам…

— Питаш се какво? — подкани я Джори да продължи, забелязвайки тревогата в погледа на Гретхен.

— Нищо. Няма значение. Забрави, че съм казала каквото и да е.

Джори седна. Искаше да попита Гретхен какво има да й каже, но знаеше, че е по-добре да не задава въпроси. Ако искаше, тя щеше да говори. Най-накрая се изправи и попита:

— Идваш ли и ти горе?

— Не още. Прекалено съм разтревожена, за да заспя.

— Искаш ли да остана с теб?

Гретхен поклати глава.

— Не. Ти отивай.

Джори усети, че приятелката й иска да остане сама. Тя знаеше, че Гретхен е обезпокоена от смъртта на Кловър, но не знаеше дали подозира, че чичо й е замесен. Може би Карл беше още една причина тя да чувства толкова силно безпокойство. Това, че нямаше да дойде при нея, беше показателно за отношението му.

Джори не се осмели да задава въпроси. Гретхен ясно беше дала да се разбере, че няма намерение да обсъжда връзката си. Джори не беше изненадана. Гретхен не беше от хората, които обсъждат с другите какво ги тревожи. Както и да е, Джори имаше и други неща, за които да мисли. Докато се изкачваше към втория етаж, тя мислеше за Сойър, за онова, което той й беше казал днес в отговор на заплахата й, че ще си замине за Ню Йорк.

„Може би това е най-доброто, което можеш да направиш.“

Тогава тя изпита гняв, защото беше сигурна, че той иска да се отърве от нея. А сега вече не беше толкова сигурна. В тона му имаше нещо, което я накара да се запита… А как беше изтичал към нея, щастлив, че я вижда, как я беше прегърнал и целунал! Защо в един миг ще се радва да я види, а в следващия иска да се отърве от нея? В това нямаше никакъв смисъл. Очевидно, тя го привличаше въпреки нежеланието му, точно по същия начин се чувстваше тя спрямо него. Сега, след преживяното сътресение от смъртта на Кловър, което временно беше променило плановете й да напусне града, Джори разбра, че има нужда от него.

Тя чу шум от стъпки на горния етаж и нерешително се спря пред затворената врата на стаята си. Щеше да легне в самотното си легло, да барикадира вратата и да остане будна часове наред, задавайки си въпроси за чичо Роланд.

А можеше и да си тръгне. „Но къде ще отидеш?“ Като че ли не знаеше. „Това е лудост. Не можеш.“ Но щеше да й се наложи. Преди да е имала възможност да обмисли решението си, тя влезе в стаята. За момент се спря, чудейки се дали да не смени елегантните си дрехи с нещо по-обикновено. Но знаеше, че ако се поколебае дори за миг, никога няма да го направи. Затова грабна палтото и ключовете си, бързо изтича надолу по стъпалата и излезе в нощта.