Фабио Ланзони
Загадъчният мъж (16)

Глава 16

Първото нещо, което Джори направи, когато късно през нощта влезе в апартамента си в Ню Йорк, беше да прослуша съобщенията, приети от телефонния й секретар. Повечето бяха от приятелите й. Едно беше оставено от майка й, която не си спомняла кога Джори ще се върне от почивката си, но молеше да й се обади и да й каже дали ще ги посети за Коледа тази година. Последното съобщение беше от Гретхен. Най-после се свързала с майката на Кити, която й казала, че раждането започнало рано същата сутрин и че Кити била в болницата. Гретхен обещаваше да се обажда редовно на Джори и да я държи в течение на нещата. Нямало нова информация за убийството на Ейдриън. Първото нещо, което щяла да направи на другия ден, било да заведе чичо Роланд в полицията. Сойър Хаулънд не се беше обаждал. „Е, а ти какво очакваше?“ — запита се тя, остави слушалката и отиде до прозореца, който започваше от пода и стигаше до тавана. Пред погледа й се простираше градът, блещукаха хиляди светлини, но единственото, което виждаше пред себе си, беше лицето на Сойър. Затвори очи, за да прогони образа му. Очакваше, че когато не е с него, ще го забрави. Рязко се обърна и отиде отново до телефона, защото изпитваше нужда да се свърже със света, който беше напуснала. Първо набра номера на баща си. Отговори й икономката, която й каза, че баща й ще прекара нощта навън. Дали мис Мадок би искала той да й се обади утре сутринта?

— Само му предайте, че съм се върнала в Ню Йорк — каза Джори сухо и остави слушалката.

Не беше в настроение да се обажда на никого от приятелите си, защото знаеше, че те ще поискат да я видят. Това можеше да почака. Сега, след като се беше върнала, календарът й щеше да се изпълни със срещи, забави и други мероприятия. Винаги ставаше така. Не се обади на майка си, защото знаеше, че сега там е четири часът сутринта. Поколеба се само миг, преди да набере номера на Гретхен в Близърд Бей. Знаеше, че може би е по-добре да не го прави. Нали уж се беше заклела да остави всичко зад гърба си. Но си каза, че само е загрижена за Кити и за това, дали бебето вече се е родило. Гретхен вдигна още при първия звън на телефона.

— Джори! — възкликна. Изглежда, беше доволна да чуе гласа й. — Значи си се прибрала без проблеми. Опитах се да ти се обадя по-рано, но ти не беше там. Тревожех се. Колко трае пътуването?

— Само няколко часа — отговори Джори. — Но спрях на едно-две други места, преди да се прибера в апартамента си — излъга тя, защото не желаеше да казва на Гретхен кога е потеглила от Близърд Бей. Гретхен щеше да поиска да узнае защо е тръгнала тогава, а тя не искаше да разказва на никого за няколкото откраднати мига, които беше прекарала в прегръдките на Сойър Хаулънд.

— Получи ли съобщението ми за Кити? — попита Гретхен.

— Да. Бебето още ли не се е родило?

— Току-що се обадих в болницата. Тя е в хирургията. Предполагам, че засега няма да научим нищо друго.

— Ще ми кажеш ли какво става? Искам да изпратя подарък на бебето — каза Джори.

— Ще ти се обадя веднага щом науча, че е родила.

— Още ли не са открили нищо ново по убийството на Ейдриън?

Настъпи тишина, преди Гретхен да отговори:

— Все още нищо. Но, както вече ти казах, ще говоря с детективите за чичо Роланд.

— Не си казала на чичо си какво видях, нали?

— Аз дори не съм го виждала. Предполагам, че все още спи в стаята си. Но няма да му кажа нищо и когато се събуди. В случай че…

— Знам, че ти е трудно, Гретхен. Чуй ме, моля те, бъди внимателна, когато оставаш сама в къщата с него.

— Ще внимавам. Карл обеща да прекара нощта с мен.

— Той там ли е?

Гретхен замълча за миг, после каза:

— Още не. Сигурно е зает с документацията в офиса си. Сигурна съм, че след малко ще дойде.

Джори не направи никаква забележка, защото си каза, че връзката между Гретхен и Карл не е нейна работа.

— Виж, Гретхен, вече ще затварям — каза тя, внезапно изпитала досада. — Ще ти се обадя скоро. Моля те, обади ми се, ако ти потрябвам за нещо.

— Ще се обадя — обеща Гретхен. А Джори се запита какво да направи, ако Гретхен се обади и я помоли да се върне в Близърд Бей. Дали щеше да го направи?

„Не мога — каза си тя и остави мобифона на мястото му. — Никога вече няма да се върна там.“ С дълбока прозявка, тя се съблече бързо, изми лицето си, отиде в спалнята и легна в огромното си легло. И веднага потъна в сън без сънища.

 

 

Сойър внимателно изряза статията от вестника и я залепи в албума, след което отново прочете заглавието.

УБИТА Е ИЗИСКАНА ДАМА, ЧЛЕН НА ВИСШЕТО ОБЩЕСТВО В БЛИЗЪРД БЕЙ

Според статията, Ейдриън Вон Дигън била открита във всекидневната стая на дома си с множество прободни рани, които били причината за смъртта. Нямало белези за влизане с взлом. Оръжието на убийството още не било намерено. Една от прислужничките информирала, че липсвали сребърни щипци за лед. Полицията твърдеше, че раните може да са причинени от тях. Полицията била в неведение относно убиеца, както била и при останалите два случая. Отново нямало заподозрени. Но детективите работели по няколко следи.

Сойър се замисли за чичото на Гретхен. Беше ли възможно да я побърканият убиец? Бил е в дома на Кловър в нощта, когато е била убита. Ами Ребека? Каква връзка би могъл да има с нея? Напомни си, че не е необходимо да съществува някаква лична връзка. Серийните убийци много често избираха за свои жертви напълно непознати хора. А Ребека беше толкова сладка, наивна и доверчива. Щеше да съжали стария глухоням човек. Ако се бяха срещнали, те щяха да станат приятели. „О, Ребека, какво се случи с теб?“ — запита се отчаяно Сойър. Нямаше да намери покой, докато не разбере. Не можеше да разчита на полицията, че ще намери убиеца. Съставът на местните полицаи не беше многоброен. Нямаше никакъв опит с убийствата. Те умееха само да късат билети и да хващат мечки, които бъркат в кофите за боклук. Едва ли щяха да хванат убиеца. Освен, това те трябваше да се придържат към правилата. Да търсят улики и да разпитват заподозрените. А Сойър не беше възпрепятстван от нищо. Реши, че първото нещо, което ще направи утре, ще бъде да проведе малко лично разследване на чичото на Гретхен. Затвори албума, в който лепеше изрезките от вестниците, и го остави в тайното скривалище над камината. Действията му му напомниха за нещо. Обърна се и видя, че плюшеното кученце на Джори все още е върху масата, където го беше оставила. То се казваше Руди, спомни си той. „Ще го взема със себе си в Ню Йорк.“ Но не беше го взела. Отново беше забравила старата си играчка. Сойър прекоси стаята и замислено го взе в ръце. Запита се дали то все още липсва на Джори. А дали той й липсва? Дали не беше го забравила в мига, когато е стигнала в Ню Йорк? Запита се дали той ще успее някога да я прогони от съзнанието си. Вероятно нямаше да успее, докато се намираше тук, в Близърд Бей. Всеки път, когато се оглеждаше, виждаше по нещо, което да му напомня за нея. Точно така се чувстваше и по отношение на Сюзън. След нейната смърт го преследваха спомените за нея. Дори беше обмислял дали да не напусне Грос Пойнт, но беше разбрал, че не иска. Това беше единственият дом, който беше познал, а освен това там беше и бизнесът му. Нямаше да може да управлява седалището в Детройт, ако напуснеше щата.

Смъртта на Ребека. Сега беше изцяло отдаден на опитите си да открие нейния убиец, така както преди години беше отдаден на опитите си да постигне нечувани успехи с компанията на баща си. Тогава беше успял. Дали и този път щеше да се справи? И какво щеше да стане, след като открие убиеца? Дали щеше да се задоволи със знанието за онова, което се беше случило? Или щеше да има нужда от нещо повече? Дали щеше да иска да си отмъсти? Той въздъхна, а мислите му отново се върнаха при Джори. Ако завършеше онова, заради което беше дошъл тук, щеше да бъде свободен. Свободен да се върне в Грос Пойнт и отново да се заеме с бизнеса си, свободен да следва инстинктите си, без значение докъде ще го доведат те. А ако те го заведяха при нея? Дали тя щеше да му даде втора възможност? Мислеше, че не. Беше я наранил дълбоко. У него имаше прекалено много неща, които нито една жена, дори Джори, не би могла да разбере. И все пак, когато й беше дал да разбере, че чувствата му не му принадлежат, не беше му обърнала гръб. Беше го помолила за обяснение, но той беше отказал да й го даде. Може би щеше да го разбере, щеше да разбере страха му отново да обича. Може би Джори беше жената, която щеше да успее да го върне към живота? А той може би я беше загубил завинаги. Когато си помисли за Джори и за опасността, която я дебнеше, по гръбнака му полазиха студени тръпки. Не беше успял да прогони мисълта, че ще й се случи нещо лошо. Дори завръщането й в Ню Йорк, на двеста мили от Близърд Бей, не беше успяло да го успокои. Бяха изминали вече няколко часа от заминаването й, а страховете му, вместо да заглъхнат, ставаха все по-силни. Мислеше за нея и че нямаше да може да я защити сега. Беше обзет от паника. „Сега тя е далеч от теб. Вече не е част от твоя живот. Остави нещата така. Остави я да си отиде.“

 

 

Звънът на телефона изтръгна Джори от дълбокия й сън. Трябваше да минат няколко минути, преди да успее да се досети къде е и какво става. Отметна завивките и протегна ръка към полираната масичка до леглото, като опипваше, за да намери телефона. Най-сетне напипа слушалката и я вдигна като в същото време забеляза, че небето едва започва да сивее. Беше още много рано сутринта. Кой може да й се обажда по това време?

— Джори?

— Гретхен? — Тя отвори широко очи, седна и стисна здраво слушалката.

— Събудих ли те?

— Всъщност… да. Но всичко е наред. Какво има? Ти и Кити добре ли сте?

— Кити? Все още нищо не съм научила. Не за това ти се обаждам.

Джори забеляза, че гласът на приятелката й е особен, безрадостен и звучи мрачно. Разбра, че се е случило нещо.

— Какво има, Гретхен? Какво не е наред?

— Толкова съм уплашена, Джори, много се страхувам… — Гласът на Гретхен заглъхна.

— Какво се е случило? В беда ли си?

— Събудих се тази сутрин и намерих бележка, забодена на възглавницата си, Джори.

— Мили Боже!

— Точно до главата си. Беше забодена точно до главата ми. — Гласът на Гретхен звучеше така, все едно че беше изпаднала в истерия. — Джори, докато съм спяла, в стаята ми е влязъл някой. Някой е оставил тази бележка…

— Какво пишеше в нея?

— Пишеше… — Гретхен си пое дълбоко дъх. — Ти си следващата.

Джори спря да диша, защото веднага разбра какво означава това.

— Отиде ли в полицията? — попита тя Гретхен.

— Още не съм. Много се страхувам, Джори. Страхувам се, че ще ми се случи нещо много лошо, ако остана тук дори и минута. Трябва да се махна.

— Може да е било само шега — каза Джори, като сама не си вярваше.

— Няма начин. Никой, когото познавам, не би направил такова нещо. Сигурно е бил онзи, който е убил Кловър и Ейдриън. — Гретхен беше категорична. — Сега преследва мен. Не мога просто да си седя и да го чакам да дойде, Джори.

— Не, не можеш. Но… С кого беше снощи? С Карл?

— Не. Въобще не дойде. Обади се, за да ми каже, че е потънал до гуша в работа. Каза ми да си лягам.

Джори беше изпълнена с подозрения.

— Ами чичо ти Роланд?

— Предполагам, че е бил в къщата. Не го видях, преди да си легна. Сигурно е заспал преди мен. Но той е неграмотен, Джори. Не може да е написал онази бележка.

— Откъде знаеш? — През главата на Джори мина смразяваща мисъл. — Откъде знаеш, че е глух и ням, Гретхен?

Приятелката й замълча. А после каза с глас, който звучеше странно, като детски.

— Уплашена съм, Джори. Толкова много се страхувам. Трябва да се махна оттук. Моля те… Може ли да дойда при теб?

— При мен? Тук? — изненадана, попита Джори. — Защо от всички възможни места на света искаш да дойдеш тук, Гретхен? Искам да кажа, няма ли къде другаде да отидеш? Някъде, където ще се чувстваш в безопасност.

— Не, няма друго място, където бих могла да отида. Ти си единственият човек, когото познавам извън Близърд Бей, Джори. Но ако не можеш да ме приемеш…

— Не — побърза да я прекъсне Джори, защото се почувства виновна. Разбира се, че искаше да помогне на приятелката си.

— Всичко е наред. Мога просто да…

— Не, ела тук, Гретхен. Можеш да останеш тук с мен, докогато искаш. Ще бъдеш в безопасност. Само, моля те, не казвай на никого къде отиваш. Дори на Карл.

— Дори на Карл? — повтори Гретхен, като че ли не вярваше на ушите си. — Джори, не може да мислиш, че Карл…

— Той има ключ за къщата ти, нали, Гретхен?

— Да, но…

— Не се доверявай на никого, Гретхен. Дори на Карл — повтори тя. — Знам, че си влюбена в него. Но може би не го познаваш така добре, както ти се струва.

— Грешиш, Джори! — Гласът на Гретхен беше безизразен. — Но ще постъпя така, както ти смяташ, че е най-добре. В този момент не мога да разсъждавам трезво. Ще оставя за малко слушалката. Някой ми звъни на вратата.

Джори чу тракането на слушалката. Сънливостта й изчезна, докато чакаше Гретхен да се върне на телефона. Чудеше се колко ли време Гретхен щеше да остане при нея и дали беше разумно да играе на любезна домакиня, след като беше решила да остави Близърд Бей зад гърба си, „Но това е различно — каза си тя. — Помагаш на приятелка, която е в беда. Това няма нищо общо със Сойър. Присъствието на Гретхен не бива да ти напомня за него.“ Миг по-късно Гретхен се върна на телефона и каза:

— Джони беше. Каза ми, че Кити е родила преди няколко часа. Още едно момиче.

— Всичко ли е наред при нея?

— Не знам. Изглеждаше много уморен. Казах му, че ще му се обадя, след като се прибере, защото сега разговарям с теб.

— Казала си му, че разговаряш с мен? Гретхен, нима не помниш какво ти казах преди малко? Не казвай на никого, че ще заминаваш от селото, най-малко пък къде отиваш.

— Дори на Джони?

Джори извъртя очи към тавана и преброи до три, преди да отговори спокойно:

— На никого. Трябва да внимаваш. Обещаваш ли?

— Обещавам — каза Гретхен, макар и неохотно. — Ще разговарям с Джони много набързо, после ще опаковам багажа си и веднага ще тръгна. Мисля да взема влака от Олбъни. Има един, който тръгва след два часа. Ще стигна на гара „Пен“ в Ню Йорк в един и петнайсет.

— Добре, щете посрещна на гарата — каза й Джори. — В края на ескалатора, който отвежда пътниците от перона.

— Добре, ще се оглеждам. Наистина се надявам, че не преча на плановете ти за деня, Джори — каза Гретхен, а в гласа й се усещаше искрена загриженост. — Знаеш, че ако имаше къде да отида, въобще не бих ти позвънила.

— Знам. Радвам се, че позвъни на мен. Не се тревожи, нямах никакви планове за днес.

„Днес трябваше само да реша какво ще правя с останалата част от живота си. Господ ми е свидетел, че не знам откъде да започна.“

 

 

Когато чу задната врата да се отваря, Сойър залепи гръб за стената. Скри се зад рододендрона, който беше висок колкото него. Надникна зад овалните листа и видя Гретхен Екхард да се измъква от задната страна на къщата. Носеше куфар, който остави на стъпалото до себе си. Обърна се, за да заключи задната врата. Сойър я видя как отново взе куфара и слезе по стъпалата, как бързо отиде до колата, паркирана пред гаража. Влезе в колата, запали двигателя и подкара по алеята, без да го забележи или да усети по какъвто и да било начин присъствието му. Не разбра, че някой я наблюдава. Къде ли отиваше? Защо напускаше сега, по време на разследванията на убийствата? Остана дълго време скрит зад рододендрона, в случай че Гретхен се върне в къщата. Най-после, когато реши, че опасността е преминала, се върна към работата си. Приближи се до напуканата стена на къщата и продължи да поправя старата ключалка на един от прозорците досами земята. Работеше бързо и безшумно, макар да знаеше, че сега, когато Гретхен не е в къщата, работата му е много по-лесна. Имаше намерение да се вмъкне в къщата и да открие каквото може. Щеше да го направи, дори тя да беше вътре, защото предполагаше, че ще е лесно да се скрие в такава огромна къща. Но сега Гретхен щеше да отсъства известно време, ако се съдеше по куфара. Единственият човек, от когото трябваше да се крие, беше чичо Роланд. По думите на Джори старецът по цял ден спеше, а освен това беше и глух, така че дори нямаше да чуе стъпките му. Най-после ключалката поддаде и Сойър отвори прозореца, който леко изскърца. Видя, че в мазето е тъмно, и предположи, че в него няма никой. Въпреки това се прокрадна извънредно тихо и скочи безшумно на пода. Затвори прозореца след себе си. Щеше да започне от мазето и да претърси къщата, като се изкачва постепенно нагоре. Имаше вградени шкафове и рафтове, както и няколко врати, които водеха към други стаи. По всички, без изключение, имаше паяжини, което означаваше, че отдавна не са отваряни. Имаше прекалено много места, където убиецът би могъл да скрие оръжието. „Претърсването ще ми отнеме много време — разбра Сойър и въздъхна примирено. — Може би дори цял ден.“ Нямаше какво да направи, освен да започне.

 

 

Джори се вглеждаше внимателно във всеки един натоварен с багаж пътник, който ескалаторът изкачваше към нея, и търсеше познатото лице на Гретхен. Видя я и започна да маха с ръка, но Гретхен не я виждаше. Изненада се колко не на място изглежда приятелката й в Манхатън. Беше облечена в незакопчано скиорско червено яке и дънки, докато почти всички около нея бяха в делови костюми. Русата й коса беше сплетена на две плитки, които обграждаха кръглото й лице. Джори видя застаналата до Гретхен жена да я поглежда, да се усмихва пренебрежително и да я посочва на елегантно облечения си придружител. Джори почувства остър гняв. Обади се и отдавна забравеният инстинкт да се грижи за някого. Прииска й се да се обърне към онази жена и да каже: „Хей, не се осмелявай да се присмиваш на приятелката ми.“ Да защитава Гретхен, както беше правила и преди, когато бяха деца. Но това беше преди толкова много време. Вече не бяха деца, улисани в игрите си. Освен това кой знае защо, като видя Гретхен, се почувства неспокойна. Тя й напомни за всичко онова, което беше оставила след себе си. Джори отново започна да мисли за Сойър. Тази сутрин беше успяла да го прогони от съзнанието си, защото беше заета с разопаковането на багажа си. Отиде и до „Д’Агостино“, за да купи малко храна. Но всичко, което й напомняше за него, беше достатъчно да извика пред очите й образа му. Както например се случи сега. Вместо лицето на Гретхен, виждаше това на Сойър. Струваше й се, че с ескалатора се приближава той, а не Гретхен.

Приятелката й се хвърли в прегръдките й и възкликна.

— О, Джори, толкова много ми липсваше!

А на Джори се стори, че Сойър произнася тези думи.

— Как е възможно да съм ти липсвала? Разделихме се едва вчера — възрази тя, като се опита да прогони нежеланите мисли за мъжа, когото трябваше да забрави.

— Знам, но оттогава се случиха толкова много неща — каза Гретхен. — И нито едно от тях не беше хубаво.

— Ами Кити и бебето?

— Тя не е съвсем добре. Имало някакви усложнения. Правили й цезарово сечение, а анестезиологът объркал нещо. Ще остане в болницата известно време. Но бебето е здраво и се чувства добре.

— Това е хубаво. — Някой бутна Джори изотзад и тя се спъна в куфара на Гретхен. — Виж какво, дай да се измъкваме по-бързо оттук. Стой плътно до мен.

И тя започна да си пробива път с лакти през тълпата, за да стигне до редицата таксита, които чакаха пред гарата.

— Сигурно си уморена — каза Джори, а Гретхен само сви рамене. — Влакът ти закъсня с повече от час.

— Радвам се, че се измъкнах от Близърд Бей — каза тя. Пръстите й си играеха с една от плитките. — Онази бележка ми изкара ума, Джори.

— Не си казала на Карл къде отиваш, нали? — попита я Джори.

— Дори не говорих с него, преди да тръгна. Не се видях и с чичо Роланд. Той спеше в стаята си. Никой не ме видя, когато тръгвах.

— Добре. Тук ще бъдеш в безопасност — каза Джори с увереност, каквато не изпитваше.

Не преставаше да се пита защо убиецът е набелязал Гретхен. И дали беше успял да я проследи до Ню Йорк. Постоянно хвърляше погледи през рамо, взираше се в тълпата от хора, чакащи такси, за да види зловещото лице на убиеца. Но срещаше само разсеяните погледи на непознати хора. Каза си, че не бива да изпада в параноя. Нямаше причини да вярва, че убиецът е проследил Гретхен във влака и че те двете са в опасност. И все пак тревогата на Джори ставаше все по-силна. Тя си спомни предупрежденията на Сойър да бъде извънредно предпазлива. „Опитвам се — каза си тя вътрешно, после отново обърна глава и се втренчи в пространството зад гърба си. — Опитвам се, но не преставам да се питам дали все пак нямам нужда от твоята закрила.“

 

 

Беше почти пет часът, когато Сойър най-после стигна до последния етаж на къщата. Никой не го беше обезпокоил през всичките тези часове, докато беше тършувал в шкафове и под легла, под възглавничките по диваните и на всевъзможни други места. Вече започваше да се пита дали не е единственият човек в къщата. Нямаше и следа от загадъчния чичо Роланд, нито пък някакви доказателства, че той е убиецът. Претърсването беше безрезултатно. Но когато беше влязъл в стаята на Джори, се беше развълнувал силно. Разбра, че това е нейната стая още в мига, когато беше отворил вратата. Присъствието й все още се усещаше. Дълго време седя на леглото й и беше мислил за нея. Питаше се дали е добре. Чувството му на безпокойство нарастваше. С напредването на деня то започна да става непоносимо. Може би беше предизвикано от къщата, каза си той и отвори вратата на първата спалня на третия етаж. Усещаше се нещо студено и зловещо, нещо, което го караше да пожелае да се махне по-скоро оттук. Но продължи методично да претърсва третия етаж, като бавно се придвижваше от стая в стая, докато му остана само една затворена врата. Онази в края на коридора. Той се поколеба, защото разбра, че ако чичо Роланд е в къщата, може да е само зад тази врата. Нямаше къде другаде да бъде. Когато постави ръка на бравата, Сойър беше обзет от странно предчувствие. То беше толкова силно и обезпокояващо, че той отдръпна ръката си. Какво ли го чакаше от другата страна на вратата? Дали щеше да намери ключа, водещ към разгадаването на трите убийства? Или щеше да влезе в капан? Овладя нервите си и отново протегна ръка към бравата. Успя да се пребори с лошите си предчувствия и открехна вратата. Само малко, колкото да види, че в стаята е тъмно. Това беше добър знак. Ако чичо Роланд беше там и беше буден, той щеше да е запалил лампата, защото навън се беше спуснал здрач. Така че или в стаята нямаше никого, или чичо Роланд спеше. Или… Ами ако чичо Роланд тихичко го причакваше, скрит в мрака? Имаше само един начин да разбере. Сойър събра всичките си душевни сили и бавно отвори вратата. Трябваше му известно време, за да свикне с полумрака в стаята. После направи крачка напред… И замръзна на място ужасен.