Катрин Кингсли
Любовен порив (25)

Глава двадесет и четвърта

— Милорд, милорд, елате бързо! Станало е ужасно нещастие!

Ейдън изпусна писалката си, когато Плъм, останал без дъх, с пребледняло като на смъртник лице, се появи на прага.

— Какво има? — попита Ейдън и бавно се надигна от стола. Сърцето му се разтупка ужасено. Отчаяното изражение на Плъм предвещаваше само нещастие.

— Нейна светлост — паднала е по задните стълби, милорд. Едва диша… не знаем дали не си е счупила врата или нещо друго, но главата й силно кърви. — Той кършеше ръце.

— Сестра ми ли? — преглътна с мъка Ейдън.

— Не, милорд, съпругата ви. Фредерик я откри. Лорд Делауеър отиде за лекар.

Ейдън се втурна през стаята и избута Плъм от пътя си. Не и Серафина. Не можеше да бъде. Не и неговата сладка Серафина, неговият живот.

Плъм изтича зад него, като ситнеше нагоре по стълбите. Ейдън взимаше по две стъпала наведнъж.

Тя лежеше в леглото им. Половината й лице бе в кръв, а останалата — смъртно бледо. Само неравномерното, пресекливо движение на гърдите й показваше, че е още жива.

Той падна на колене и взе ръката й в своята. Опита се да успокои бясното туптене на сърцето си.

— Любима? — прошепна той и поглади косата й по здравата страна на челото. — Серафина? Моля ви, любов моя, отворете очи. Погледнете ме, любима. Тук съм. Тук съм.

Джени се втурна с кофа вода и превръзки през ръката. Лицето й бе обляно в сълзи.

— Милорд. О, бедни ми милорде — изрече тя, като постави ведрото до леглото. — Как можа да се случи такова нещо на нашия ангел? Само преди час говорих с нея. Беше приветлива и жизнерадостна. Бог не може да е толкова жесток, че да ни я отнеме точно в този момент, просто не може.

Ейдън не отвърна. Не беше в състояние да отговори. Ако започнеше да говори, знаеше, че щеше да започне да проклина самия Бог. А Серафина се нуждаеше от всякаква помощ.

Джени изстиска една кърпа и започна да избърсва внимателно кръвта от лицето на Серафина.

— Ето, скъпа моя. Ние ще се погрижим за вас. Вие ще се оправите — гальовно каза тя. — Само не се предавайте, защото всички разчитаме на вас.

Ейдън наблюдаваше всяко движение на Джени и целият изтръпна, когато тя откри дълбока рана на темето на Серафина. Прииска му се да избута жената и да грабне кърпата от нея, но ръцете му твърде силно трепереха, за да може да помогне.

От отворената рана се простираше дълбока червеникаво–синкава ивица, която преминаваше от бузата надолу към нежната кожа зад ухото. Ейдън не знаеше как Серафина щеше да оцелее.

В този момент му се искаше да умре.

Докторът пристигна. Той стисна главата на Серафина и каза, че няма други наранявания. Обаче новината му беше безрадостна.

— Съжалявам, милорд — каза той, преди да си тръгне. — Съпругата ви е преживяла ужасно сътресение на мозъка в резултат на силен удар по главата. Всичко може да се случи.

— Ще оживее ли? — попита през зъби Ейдън. Усилието да запази самообладание почти го убиваше.

— Не мога да кажа със сигурност. Не бих хранил големи надежди, защото дишането й е учестено. Само времето ще покаже, но аз на ваше място бих се приготвил и за най-лошото. — Той не срещна погледа на Ейдън, а вместо това се загледа в някаква точка над рамото му — един лош признак, Ейдън знаеше това. — Моля, обадете ми се, ако настъпи някаква промяна. Най-доброто, което можете да направите, е да бдите над нея.

Ейдън кимна с разбиране, но не посмя да отговори. Той се върна в спалнята и седна до леглото на Серафина. Закле се да не я изоставя, докато тя не реши да живее или да умре.

 

 

Изминаха три дни. Рафаел, баща му, сестра му, Тинкърби, Джени, всички се изредиха да бдят до Серафина. Но Ейдън и за миг не се отдели от нея. Той им позволи да присъстват само защото знаеше, че бяха загрижени за нея и щяха само още повече да се разтревожат, ако ги отпратеше. Но нищо не се промени. Серафина беше в дълбока кома. Нежната плът на клепачите й се поду и посиня над затворените очи. Той се хранеше само защото трябваше да яде, но успяваше да хапне само на две на три. Задрямваше неспокойно на стола си и се събуждаше при най-малкия звук.

Никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен и уплашен. Смъртта като непрестанен сподвижник бе надвиснала наблизо. Усещаше я да се вкопчва в Серафина, която се бореше за живота си. Тя започна да бълнува имена, които той никога не беше чувал, с изключение на едно — Адам.

Тя го повтаряше непрекъснато, ръцете й се вкопчваха в нощницата, главата й се мяташе напред-назад. Адам. Сърцето на Ейдън се свиваше всеки път, когато го чуваше. Името, което тя бе изрекла на два пъти преди време — веднъж, когато за пръв път я сложи да си легне, и втория път — той не искаше въобще да си помисля за втория — в най-върховия момент на любовния им акт.

Адам.

Той мразеше този човек. Мразеше го, който и да беше, защото даже и сега бе в обърканите сънища на Серафина. Мразеше всички имена, която тя крещеше: Клио, Майкъл, Лио. Но най-много от всички мразеше Адам. Единствено неговото име тя никога не споменаваше.

Ако Елспет беше тук, щеше да я принуди да му разкрие целия предишен живот на Серафина. Тинкърби не можеше да му помогне. Той непрекъснато повтаряше, че никога не бе чувал имената, на който и да е от хората, за които Серафина питаше. Ейдън даже не знаеше къде беше Елспет — човекът, който трябваше да бъде сега до Серафина. Мразеше Елспет за това, че беше изоставила Серафина в момент, когато тя се нуждаеше от нея.

Когато се разкри истината, той мразеше всички, включително и Бог. Но мразеше себе си най-много от всички. Колкото и да беше безсмислено, той и само той беше отговорен за благополучието на Серафина. И затова, негова беше вината за тежкото й състояние сега. Ако Серафина умреше, той трябваше единствено себе си да вини за смъртта й.

 

 

На четвъртия ден се появи Елспет.

Ейдън повдигна унило глава, когато тя влезе в стаята с угрижено лице.

— Какво чувам за скъпото ми момиче? — попита тя и се отправи към леглото на Серафина. — Плъм ми каза, че е паднала от стълбите. Серафина може би си има своите недостатъци, но винаги е стъпвала грациозно. — Елспет повдигна единия й клепач и се взря в невиждащото око на Серафина. — Изминали са четири дни оттогава, май така каза Плъм? Хъм.

— Оставете я на мира — изсъска Ейдън. Беше твърде уморен, за да й кресне с пълен глас. — Сега тя най-малко се нуждае от това да я дърпате. Или да я лекувате. Тя е в делириум, госпожице Битън, и вашето побутване няма да доведе до никакъв резултат.

— А какво знаете вие, момчето ми? — изрече Елспет, като я потупваше с пръст по бузата. — Какво казва тя, че ви кара да си мислите, че е в делириум?

Ейдън зарови пръсти в косата си с желанието да изхвърли през вратата старата жена.

— Тя изрича какви ли не имена и може би вие ще можете да обясните това. Това са хора, които никога преди не е споменавала. Но тя ги назовава по такъв начин, че човек би си помислил, че са най-добрите й приятели.

— Преди да дойде тук, Серафина нямаше никакви приятели, освен хората, с които пееше, и няколко селяни — намръщи се Елспет. — За кого пита?

Ейдън й каза, обезумял от тревога.

— Ден и нощ се мята в леглото, вика и стене напълно безсмислени неща.

Елспет само кимна.

— Разбирам — каза тя и погледна Серафина. — Трябваше да очаквам да се случи нещо такова.

— Какво, за бога, говорите, жено? — Ейдън вече загуби самообладание. Наистина не смяташе, че ще може да понесе още някоя от бръщолевениците на Елспет.

Тя го изгледа проницателно, преценяващо и Ейдън видя голямата интелигентност в погледа й, която променяше до неузнаваемост старата скучна жена, с която той свикнал.

— Не очаквам да ме разберете, но мога да ви кажа, че Серафина не страда от мозъчно сътресение, а от нараненото си съзнание. Това се случи преди доста време. Ако искате съпругата ви да оживее, трябва да ми помогнете — вие, вашият баща, сестра ви и дукът.

Ейдън се втренчи в нея с невярващ поглед.

— Скъпа ми госпожице Битън, докторът постави диагноза, основана на изключителните му медицински познания. Не вярвам да имате необходимия опит, за да му противоречите. И вие още нищо не сте обяснили за всички тези хора, споменавани от Серафина.

Елспет го погледна с нетърпение.

— Това е така, защото хората, за които тя говори, вече не се казват така, не и в този живот. Нямам време да ви обяснявам това подробно, не и ако Серафина трябва да се възстанови. Ако имате поне малко разум в главата си, ще направите това, за което ви моля, ще свикате цялото си семейство и дука. Останалото ще се изясни от само себе си.

Ейдън потри лицето си с ръце.

— Госпожице Битън. Зная всичко за вашите магии и за безумните ви идеи за превъплъщението. Не искам да чуя и дума повече по този въпрос. Нещо повече, ако възнамерявате да подложите съпругата ми в нейното състояние на някой от измислените си ритуали, няма да ви позволя това.

Елспет изпъна кльощавото си тяло. В очите й проблесна искрица гняв.

— Вие мислите, че всичко знаете, така ли? И може би по-добре знаете от мен кой е Адам и защо Серафина го вика? И предполагам знаете защо Серафина ви обичаше много преди даже да ви е видяла, защо ви очакваше толкова търпеливо?

— Сега пък за какво говорите? — извика Ейдън, вече напълно отегчен от измишльотините на Елспет.

— Вие сте Адам, вие, идиот такъв. Серафина ви сънуваше още от най-ранното си детство — не какъвто сте сега, а какъвто сте били тогава и също така заслепен, бих добавила. Серафина не е виновна, че всички вие отново изпадате в нещастие, нито пък е виновна за това, че всичко се повтаря отново. В дъното на всичко това стои Шарлот точно както преди.

Ейдън седна в креслото и се опита да разбере нещо от приказките на Елспет, но не можа за нищо да се захване и си помисли, че Елспет беше луда. Предполагаше се, че той е загадъчният Адам? Това само по себе си беше глупаво.

— Вижте тук — каза Елспет, като се наведе и погали челото на Серафина. — Тя трябва да се върне обратно в миналото, за да открие истината. Аз съм единствената, която може да й помогне, но не мога сама да го направя. Ако обичате съпругата си, Ейдън, подкрепете я. Вярвайте ми, няма да я нараня.

Ейдън я погледна, разкъсван от съмнения. Досега нищо не бе помогнало на Серафина. Нямаше никакви признаци на подобрение. Нещо трябваше да се промени или той щеше да я загуби. Наистина не можеше да види някаква вреда в това, което Елспет предлагаше, при все, че го мислеше за някаква глупава безсмислица.

— Какво ще правите? — попита.

— Както казах, ще я върна в миналото. Ще бъде продължително и мъчително пътуване осемстотин и… — Елспет за момент се замисли. — Осемстотин петдесет и три години назад. Мястото се нарича Кипър.

Ейдън внезапно се изправи.

— Кипър ли? — попита той. Той бе ходил в Кипър… Въпреки че беше под Отоманско иго, това бе остров, който силно го привличаше — място, което му се струваше невероятно познато. Всъщност, тогава се бе разтревожил от това, че всичко му се бе стрило толкова познато, че знаеше предварително как бяха разположени градовете и особено Кирения.

По челото му изби студена пот. Не бе успял сам да намери обяснение, за това преживяване.

— Защо Кипър? — попита разтревожен той.

— Защото това е мястото, където вие и Серафина сте живели. Тогава тя се е казвала Сара, била ви е съпруга и вие истински сте се обичали. Проблемът е в това, че баща ви, сестра ви и Рафаел също са живели там. Всички вие сте създали пълна неразбория — отвърна Елспет саркастично.

— От… откъде знаете всичко това? — попита той напълно объркан.

— Защото аз също бях там и може би имам по-добра памет от всички вас, глупаци. Всичко завърши зле. Серафина е единствената, която има здравия разум да го узнае. Ето защо тя е в такова отчайващо състояние и се тревожи, че вие всички отново ще завършите зле. — Тя постави ръце на хълбоците си. — Съмнявам се, че вие въобще знаете нещо за дълга на кармата, но сега настана време да бъде изпълнен и очевидно съпругата ви е единствената личност, която може да стори това. Но тя трябва да бъде заобиколена от хората, които забъркаха тази каша.

Ейдън прокара ръка през очите си. Сара. Елспет каза, че името на Серафина е било Сара. И той я бе назовал така, когато бе паднала от дървото. Сега си спомни. Зная, че правилно чух, бе казала радостно тя. И после. Мисля, че съм ви обичала открай време… Както и той я бе обичал. Както я обичаше от първия момент, когато я видя в гората.

Знаеше, че беше лудост даже самата мисъл за това, но ако Елспет наистина беше права, всичко се подреждаше — защо Серафина бе настоявала, че го обича много преди да го срещне. Защо го наричаше Адам. Дори защо се бе държала толкова странно в нощта, когато четеше историята на корабоплаването и изпусна книгата на пода, отворена точно на страниците за историята на Кипър. Отпреди осемстотин години. Тя бе изпаднала в сляпа паника, не можеше да диша, настояваше да каже нещо на баща му. А той бе приел откъслечните й приказки за изтощение, за обикновен припадък. Не за първи път. Не за първи път.

И ако Елспет беше права, тогава Серафина по някаква необяснима причина се намираше в опасност.

Той стана. Беше взел решение.

— Ще извикам всички. С цялото си сърце се надявам да знаете какво правите, защото ако навредите на съпругата ми, вас ще държа напълно отговорна.

 

 

Елспет подреди стаята, както тя искаше. Постави Ейдън отляво на Серафина, Рафаел от дясната й страна, лорд Делауеър при главата й, а Шарлот, която отправяше енергични протести — при краката й, точно където се намираше.

Елспет подозираше, че Серафина не бе паднала сама от стълбите, но не каза нищо. Надяваше, че истината ще се разкрие от само себе си, но точно сега имаше много по-важна работа.

— Нямам представа защо е всичко това, не, не ми харесва — обади се Шарлот, когато Елспет запали свещите и кандилницата. — Тук съм само защото Ейдън ме помоли, въпреки че нищо не ми обясни. Това ми изглежда толкова варварско.

Елспет я изгледа с мрачен поглед.

— Варварско е и никой не ви кара да го харесвате. Вие само трябва да си държите устата затворена, докато свърша. Въобще нямаше да ви допусна тук, ако нямах нужда от вас.

Шарлот сграбчи облегалките на стола си.

— Как се осмелявате! — извика тя. — Няма да участвам в езическа главоблъсканица. Ейдън, не зная какво ви накара да ни подложите всички на това… това дело на вещица!

— Замълчете — сряза я той. — Не искам и дума да чуя от вас, каквото и да се случи. Считайте, че съм ви предупредил, Шарлот.

На Елспет й се прииска да му изръкопляска. Време беше Ейдън да прозре истинската същност на Шарлот. Той щеше да види много повече от това, докато тя свършеше.

— Дръжте устата си затворена, тук има едно добро момиче — меко се намеси лорд Делауеър. — Нищо не помогна на скъпата Серафина и изглежда Ейдън смята, че госпожица Битън знае какво да направи. Предполагам, че скоро ще разберем.

Рафаел не каза нищо, но изгледа Елспет като ястреб.

— Време е — каза Елспет. — Каквото и да се случи, никой не трябва да се обажда. — Тя вдигна рамене и започна да пее.

— Ден и нощ аз съм закриляна от вашата мощ, о, велика Богиньо. Трижди пъти, нека злото потъне в земята. — Тя призоваваше Богинята и Бога. После започна със задачата, която си бе поставила от векове насам.

Тук е пределът на кръга от камъни.

Само любовта ще влезе в него,

само любовта ще се покаже от него.

Нека вашите древни сили сторят това!

Времето ще обърне своя ход и ще достигне ерата на златото…

Серафина се бореше през вихрушката от мъгла, която я омотаваше като мрежа. Пред нея се появяваха образи и после изчезваха — части от видения, които тя не можеше да разпознае. Знаеше единствено, че я дебнеше опасност, истинска опасност. Времето… времето я объркваше, миналото се сливаше с настоящето. Тя искаше само да намери изход от това, да се върне обратно вкъщи при Ейдън.

И тогава тя го почувства до себе си в мъглата, видя обичното му лице, почувства пръстите му да стискат обнадеждаващо нейните. Тя се насочи към него, набираше нови сили от присъствието му. Мъглата започна да се разкъсва. Образите започнаха да се проясняват. Това бяха тя самата, Адам, Клио, Майкъл, Лио, отец Марголис. Но не беше сън. Тя и Ейдън бяха едновременно и наблюдатели, и участници.

Серафина най-накрая разбра. Те трябваше да се върнат заедно обратно на онова място, където всичко бе започнало. Опасност… усещаше опасност. Ако не успееше да открие какво ужасно нещо се бе случило преди толкова време на това място, трагедията щеше да се повтори.

Тя дръпна Ейдън за ръката. Караше го да върви с нея.

 

 

Песента на Елспет предизвика ледени тръпки по гърба на Ейдън. Зъбите му се разтрепериха. Той стисна ръката на Серафина и му стана по-топло. Тя сякаш го дърпаше по-близо към себе си. Сякаш душата му бе теглена от тялото му към нещо, нещо, което го изпълваше с непоносима болка заради сторено предателство. И въпреки това, той беше заставен да я последва.

Сега гласът на Елспет се долавяше неясно. Лицето на Шарлот се размаза пред очите на Ейдън. На лицето й се изписа омраза. Луда, помисли си той. Тя беше луда. И тогава си помисли, че може би е луд, защото образът й потрепери и тя се превърна в някого другиго. Шарлот. Но не Шарлот. Една жена, която носеше златна диадема на главата.

С объркан поглед се огледа около себе си. Това не беше вече неговата спалня в Таунсенд. Намираше се в огромна зала пред два трона, поставени на подиум. Вече не беше Ейдън, а мъж, на име Адам. Адам от Кирения — принцът на града-държава.

Рафаел също беше тук — най-добрият му приятел, какъвто беше и сега. Майкъл. Майкъл Ейнджелис. Спомни си той. О, боже! Той си спомни. А Елспет стоеше мълчаливо встрани, само че тя въобще не беше Елспет, а проповедникът Марголис, който го беше оженил за Серафина преди една година. Не. Точно така, името на жена му сега беше Сара. Тя стоеше до него, русата й коса се спускаше на плитка. Но нещо не беше наред. Нещо въобще не беше наред.

Осъзна, че на единия от троновете седеше баща му. Баща му, тогава крал Лио. Шарлот седеше на другия трон, само че сега тя беше негова майка. Клио от Кериъм. Тя отправяше най-ужасни обвинения към съпругата му и неговия най-добър приятел.

 

 

— Ще ви кажа: тя развратничи с вашия капитан на охраната — Майкъл Ейнджелис — изрече с яден тон Клио.

— Не! — извика той. Всяка от нейните думи се врязваше дълбоко и болезнено в сърцето му. — Не вярвам на това — не мога да повярвам на това. Питам ви имате ли доказателства?

— Видях ги заедно. Видях ги със собствените си очи.

— Тя лъже, Адам — обърна се към него Сара с големи и изпити очи на пребледнялото си лице. — Вие трябва да ни изслушате — мен и Майкъл. Всичко това е една измислица.

Адам изгледа съпругата си, своята възлюбена съпруга, единствената жена, която някога бе обичал и винаги щеше да обича. Той не знаеше какво да мисли, на кого да вярва. Майка му никога не би излъгала, не и за нещо толкова важно.

Сара и Майкъл. Двамата се бяха сближили през изминалата година. Той никога не бе имал причина да ги подозира, не и до този следобед, когато майка му ги бе събрала всички и ги посочи, като се закле в тяхната изневяра.

— Защо би съчинила такова нещо, Сара? Какво би постигнала с това? — попита Адам с нисък и разярен глас.

— Тя планира да завземе Фамагуста. Узнала е, че Майкъл ще да разкрие двуличието й и сега го компрометира. Майкъл ще ви каже, че това е истина. Само го изслушайте!

— Глупости! — изкрещя Клио. — Това е само жалък опит от тяхна страна да ви подведат, сине, да отклонят вниманието ви от тяхното позорно дело.

— Какво знаете за това вие, татко? — попита Адам с надеждата, че баща му ще хвърли малко светлина по въпроса. Но баща му само поклати глава, нищо не знаещ както винаги.

— Не зная нито за някакъв план, нито за някаква изневяра — промърмори той. — Но съм сигурен, че скъпата Сара никога не би ви изменила. Нали така, отче Марголис?

— Глупак такъв! — изкрещя гневно Клио, без да даде възможност на епископа да отговори. — И вие ще ми противоречите, когато ви казвам какво видях с очите си? Вие очаквате с нетърпение съпругата на сина ви да роди неговия наследник, а сега всички знаем, че тя ще изтърси копелето на капитан Ейнджелис — ако въобще може да роди.

— Какво ще кажете за това вие, Ейнджелис? — попита с леден глас Адам. Образът на Майкъл и Сара заедно в леглото беше твърде ужасна картина, за да може да си го представи.

— Отново казвам, че майка ви ме обвинява несправедливо. Тя планира армията на Кирения да нападне Фамагуста. Аз чух за плана й и й казах, че това е лудост, че това само ще доведе до голямо нещастие. И не бях аз този, който преследваше съпругата ви с похотливи намерения, а вашата майка, която искаше да се любим. Когато й отказах, тя ме заплаши с отмъщение.

— Не! — изрева Адам. — Престанете, престанете с вашите лъжи, чувате ли? Нима мислите, че ще повярвам на такава измислица? Как смеете първо да блудствате с жена ми, а сега да обвинявате майка ми, че плете интриги и че питае похотливи помисли?

— Това е самата истина, Адам.

— Вие не знаете нищо за истината — отвърна Адам. Гневът му го заслепяваше. — Трябва да наредя да ви убият за вашето вероломство. Но вместо това ще ви отнема чина, Майкъл Ейнджелис. Оттук нататък ви забранявам да стъпвате в Кирения.

Той протегна ръка за сабята на Майкъл. Жестът едва не го накара да припадне. Предаден. От съпругата си. От своя приятел. Предаден.

Майкъл му предаде меча си.

— Вие сте един глупак — отвърна спокойно той. — Моля се на Бог да осъзнаете това, преди да е станало твърде късно. Твърде късно за вашата съпруга, която обича единствено вас. Твърде късно също за Кирения, защото, бъдете сигурен, кралят на Фамагуста ще предприеме жестоко отмъщение, ако някога чуе и дума за плана на майка ви.

Адам не можеше да понесе да чуе и една дума повече. Той се извърна на пети. Епископът го задържа за рамото, докато той минаваше покрай него.

— Адам. Премислете добре. Не разполагате с достатъчно факти — каза тихо той.

— Чух всичко, което трябваше да зная — сряза го той. — Даже и не си помисляйте да се намесвате! — Той избяга от залата. Сърцето му, вярата му, цялата му душа бе разкъсана на малки парчета.

— Адам, Адам! — Сара го бе търсила навсякъде. Най-накрая се изкачи на хълмистата морава с надеждата да го намери там. Трябваше да го накара да се вслуша в разума си. Трябваше да го направи, въпреки че не знаеше как. Адам обичаше майка си. Имаше й доверие. Очевидно прекалено голямо, за да повярва на нейната дума, не на съпругата си. И на най-добрия си приятел.

Това само по себе си я нараняваше, това, че той се съмняваше в любовта й, в нейната вярност. Но най-ужасното беше, че Адам отказа да чуе за плана на майка му. Сара имаше ужасното предчувствие, че това ще унищожи Кирения.

Сърцето й подскочи от облекчение, когато тя най-накрая го съзря.

Той се изправяше на върха на хълма с гръб към нея, с лице, обърнато към блестящото море. Той не я чу да се приближава, но точно когато тя постави ръка на рамото му, той се извърна.

Прииска й се да заплаче. Лицето му беше покрусено от мъка, тъмните му очи — изпълнени с гняв.

— Вие? — отдръпна се той от допира й. — Какво искате? Не се ли изразих ясно?

— Адам, Адам, трябва да ме изслушате. Кълна се с цялата си душа, нищо не съм направила, кълна се във всяко брачно обещание, което съм ви дала. Обичам ви!

— Вие ме обичате — остро отвърна той, — обичате ме толкова много, че не можахте да устоите на прегръдките на Майкъл. Той по-добър ли е от мен в ложето, Сара? Или може би вече и той ви отегчава, така че изневярата не безпокои съвестта ви?

— Не! — извика тя. — Не, никога не съм ви изневерявала. Никога… Не съм го правила, Адам. И Майкъл също. Той твърде много ви обича.

— Какво щастие е за мен да имам двама души, които толкова много ме обичат — саркастично отвърна Адам. — Не смея да помисля до каква низост бихте достигнали, ако само ме харесвахте. Въпреки че не мога да се сетя за по-долна мерзост от прелюбодеянието. Може би убийството?

Сара го удари с юмрук по гърдите.

— О, понякога можете да бъдете такъв глупав инат! — извика тя с раздразнение. — Казах ви истината. Майкъл също се опита да ви каже истината. И вие му заплатихте за това с изгнание.

— А вие какво искате, да го повиша в чин ли? — хвана я за китките той. — Мислех, че ще предпочетете да не убивам любовника ви.

— Той никога не ми е бил любовник — поклати буйно глава тя. — Никога не съм вярвала, че ще сте толкова глупав, за да повярвате на лъжите на майка си. Виждала съм я, Адам. Преследваше Майкъл като изгладнял лъв — охранен елен. Повярвах на Майкъл, когато ми каза, че тя искала да му отмъсти за това, че я отблъснал — вярвам също, че тя не иска вие нищо да узнаете за другите й интриги.

Адам присви заплашително очи.

— Не замазвайте греховете си, като обвинявате майка ми. Тя е богобоязлива жена и при все че може да е разочарована от недостатъците на баща ми, никога не би пристъпила брачните си клетви. За разлика от вас.

Сара се свлече на колене, сведе глава, раменете й се разтърсиха от риданията, които я задушаваха. Той не искаше да я изслуша. Без значение какво му казваше тя, отказваше да я изслуша.

— Ако вярвате на това, тогава защо и мен не изгоните оттук?

— Защото ви обичам твърде много — отвърна той с покруса. — Бог да ми е на помощ, все още ви обичам.

Сара вдигна към него обляното си със сълзи лице.

— Тогава повярвайте ми, защото ви обичам повече от всичко на света, Адам. Нима мислите, че щях да ви се отдам, да се потопя в прегръдките ви миналата нощ, ако това не бе истина? Как дори би ми хрумнало да съм с друг мъж, когато сме толкова щастливи заедно?

По лицето му пробягна тръпка на болезнена несигурност.

— Не зная — прошепна той. — Не зная. Боже на небето, моля ти се да греша. Моля се повече, отколкото някога съм се молил през живота си.

Тя стана и взе ръцете му.

— Тогава Бог отговори на молитвите ви. Защото, кълна ви се във всичко най-свято за мен, никога не съм ви мамила. Бог да ме порази, ако лъжа.

Той падна на колене, хвана лицето й между ръцете си и я погледна в очите.

— Искам да ви вярвам. О, боже, как бих искал да ви повярвам! Но защо би излъгала майка ми?

— Защото тя никога не ме е харесвала — отвърна просто тя. — И защото, тя се е уплашила, че Майкъл ще каже истината и вие ще му повярвате. И така тя първа нанесе удара.

Ейдън я изгледа продължително и проницателно. Тя издържа погледа му, молеше се да я чуе.

И тогава той затвори очи. Когато отново ги отвори, бяха пълни със сълзи.

— Сара, любов моя. Вие наистина ми казвате истината, нали?

— Никога не съм ви лъгала. За каквото и да е — отвърна тя и даде воля на собствените си сълзи.

— Да, не сте ме лъгали. О, боже, мисля, че не бихте могли. — Той опря челото си о нейното. — Съжалявам. Никога не трябваше да се съмнявам във вас. Никога не биваше да поставям думата на майка ми пред вашата, по никакъв повод. Ще ми простите ли?

— Всичко — прошепна тя. — Но вие трябва да се тревожите за прошката на Майкъл.

— Боже Господи, каква каша забърках! — изрече той, като потри лицето си с ръце. Въздъхна. — Ще отида да го намеря и ще му се извиня.

— Твърде късно е. Той е вече далеч оттук, Адам, и не зная дали някога ще успеете да го върнете обратно. Даже не зная накъде е тръгнал.

— Ще измисля нещо — каза той. Стана и отдръпна ръката си от нейната. — Рано или късно ще разбера накъде е поел. Но, Сара — планът на майка ми да покори Фамагуста. Зная, че се дразни от краля и политиката му от години насам, но нашата армия няма да нападне без заповедта на баща ми.

— Тогава по-добре се молете тя да не склони баща ви да издаде такава заповед — каза Сара, хвана го за ръката и се изправи. — Защото ако той направи това, всички ние ще си изпатим, и то ужасно.

— Ще поговоря с него. А също и с нея. Ще й кажа какво мисля за нея, за долните й лъжи по отношение на вас и Майкъл.

Сара кимна. Знаеше, че Адам щеше да удържи думата си. Но не можеше да се отърве от чувството, че всичко щеше да бъде напразно.

 

 

Сцената изчезна и Серафина не можа да види нищо повече, освен гъстата мъгла, която отново я погълна. И все пак нечия ръка я държеше, ръката на Ейдън, защото познаваше докосването на пръстите му. Не. Това беше ръката на Адам, която я дърпаше към замъка.

 

 

— Бягайте, Сара! Бягайте! Нахлуват от южния вход.

Объркани викове. Писъци. Мирис на пушек. Навсякъде пушек. Огнени езици.

Адам я изтегли през малкия прорез към откритото небе. Очите й горяха. Не можеше да си поеме дъх. Но нямаше изход за бягство. Нападащите войници бяха навсякъде. Сабите им проблясваха, издигаха се високо и се стоварваха жестоко върху всеки, изпречил им се на пътя. Огъваха се щитове, когато нападателите си пробиваха път към обезоръжената армия на Кирения. И Майкъл беше там. Биеше се в челните редици.

Той ги забеляза. Даже им извика, докато се биеше.

— Предадени сме. Сред придворните има шпионин. Върнах се, за да ви предупредя. Отидете в Рафос. Потърсете подкрепа там. Тук сме загубени!

Сабята на Майкъл се стоварваше отново и отново. Но тя не беше достатъчна за двамата войници, които го нападнаха. Ризницата му бе пробита от един добре насочен удар в гърдите. Той се строполи пред ужасения поглед на Сара. От устата му се стичаше кръв. Беше мъртъв.

Адам извика гневно. Той се спусна към Майкъл. Грабна сабята му и жестоко посече двамата нападатели. Друг войник се отправи към него, но с посивяло от гняв лице той и него намушка.

Сара грабна сабята на убит мъж и я задържа в двете си ръце. Тя се насочи към края на бойното поле, проправяше си път към Адам.

— Сара! За бога, бягайте! — френетично й извика той. Кръв се стичаше по челото му. — Тук не е място за вас!

— Няма да ви изоставя — отвърна тя. — Ще загинем, както винаги сме живели — заедно.

Той отвори уста, но протестът му бе прекъснат от писъка на жена, който идваше някъде отгоре.

Клио стоеше до ръба на прозореца на замъка. Роклята й гореше. Тогава тя скочи и като се премяташе във въздуха, се стовари с глух удар на двора. Счупените й крайници се бяха разкривили под нея.

Адам видя всичко. Сара го разбра по шокираното изражение на лицето му. И точно този момент на невнимание отне живота му. Сара нададе предупредителен писък, когато един войник се втурна към Адам изотзад и го промуши във врата.

Адам падна на колене със сподавен вик, после рухна на една страна.

Сара се втурна към него. Прегърна го. Ридания разтърсваха цялото й тяло.

— Адам! Не… Адам!

Той потрепери и прошепна в ухото й с последен дъх.

— Обичам ви, Сара. Винаги ще ви обичам…

Сара не чу нищо повече. Студеното острие на стомана я прободе в гърба. Не усети болка. Последната й мисъл, преди да я обгърне мракът, беше, че това не беше краят. Никога нямаше да има край. Само друго начало.

 

 

Ослепителна светлина обгърна Сара, издигна я, отнесе я високо над мъглата на място с ослепителна чистота. Толкова весело, спокойно, изпълнено с любов. Целият този мрак, ужасът, безсилието бяха изчезнали. Тя беше спасена, най-накрая — спасена.

— Беше време… време е… — чу тя лек шепот, толкова лек, както най-нежния бриз. Кръгът е завършен…

Шепотът се доближи до нея. В ухото й прозвуча глас, най-прекрасният глас, който някога бе чула. Разнасяше се песен, която сливаше в себе си звездната светлина и лунните лъчи — един божествен хор. Песента беше слова, а в словата се криеше познанието и разумът — едно послание за надежда, молитва за любов.

Сега тя си беше у дома. Някакви ръце я издигнаха, прегърнаха я силно. По лицето й покапаха сълзи, горещи, човешки, напълно истински. Сълзите на Ейдън, гласът на Ейдън, който й мърмореше нещо с пресеклив глас.

— Благодаря Ти, Боже… благодаря.

Серафина отвори очи и се усмихна.

 

 

— Любов моя. О, любов моя! — изрече Ейдън и залюля главата й към своите гърди. — Вие се върнахте при мен. Вие се върнахте.

Той я целуна по косите и по челото с такова облекчение и любов, че не знаеше как да се сдържи. Пътешествието, което двамата бяха предприели, цялата тази сърцераздирателна история, която излезе наяве, всичко това му донесе невероятно облекчение, несъмнено го накара да разбере, възвърна спомените му, сякаш бяха преживели всичко това отново.

Сара. Адам. Един живот преди толкова време, на едно толкова далечно място, една любов, незасегната от времето. Тя винаги бе знаела това. Само той бе сляп за всичко това.

Тя се раздвижи в ръцете му и го погледна със замъглен, замечтан поглед. На устните й играеше усмивка.

Цареше пълна тишина. По лицето на Рафаел се стичаха сълзи. Погледът му бе зареян някъде в далечината. Ейдън погледна към баща си. Едната му ръка бе отпусната върху главата на Серафина. Сам бе свел глава. Ейдън отмести погледа си към Елспет.

Светлината, която я озаряваше по време на ритуала, бе избледняла сега. Тя бе възвърнала обичайния си вид. Всички изглеждаха както преди, сякаш през последния половин час нищо не се бе случило.

Но сега той бе готов да повярва на всичко, на абсолютно всичко. На небето и земята, Хорацио, има много повече неща, отколкото са споменати във философията ви…

И тогава погледът му падна върху Шарлот. Лицето й бе застинало, тя гледаше втренчено Серафина. В очите й бе изписан страх. Шарлот. Клио от Къриъм. Тя отправяше лъжливото обвинение за прелюбодейство.

— Скъпа ми сестрице — каза тя, като кършеше ръце, — благодаря на Бога, че се върнахте при нас! Всичките ваши бръщолевеници ме накараха да се страхувам за вашия разсъдък.

Усмивката на Серафина угасна.

— Не съм луда, Шарлот — напълно съм в ред, въпреки че наистина предприех странно пътуване. Възложиха ми задачата да ви предам следното послание. — Тя въздъхна с мъка. — Почитането на Бог не може да се използва за лични облаги и задоволяването на страстите за власт. Каквото посее човек, това и ще пожъне. Злото поражда зло и само вашата истинска вяра и любовта ви към ближния могат да счупят оковите, които са ви впримчили.

Шарлот стовари пестници по облегалките на стола си.

— Та това е богохулство! Всички вие сте заблудени от глупостите на тази вещица. Да, обвинявам я за вещица заедно с проклетата й леля. Зная какво си мислите: че аз съм Клио и че съм стоварила всички нещастия върху главите ви.

— И умряхте с пречупени кости, както паднахте веднъж и в този живот — обади се Елспет. — Едно справедливо възмездие за вашата вина, Шарлот.

— Не сте права! — извика Шарлот. — Аз съм невинна и мога да ви го докажа, проклета да сте!

Ейдън беше шокиран, когато сестра му се изправи на крака и направи три стъпки към леглото. Очите й пламтяха от гняв.

— Виждате ли? Никакви вериги не ме обвързват. Тялото ми е в цветущо здраве, цветущо, казвам ви!

Рафаел се спусна към нея толкова бързо, че Ейдън не успя да реагира. Той силно сграбчи Шарлот.

— Вие, проклета малка лъжкиньо — извика той. — От колко време? От колко време ни мамите?

Шарлот се заизвива безпомощно в ръцете му.

— Аз… аз не съм ви мамила. Исках да ви изненадам. Щях да ви кажа в нощта на бала, но тогава чух какво казахте за мен. — Тя заби нокти в лицето му. — Мразя ви. Мразя ви за това, че ме подведохте да ви повярвам, че ви е грижа за мен, че ще се ожените за мен, ако проходя.

— Да се оженя за вас? Да не сте полудели? — невярващо изрече Рафаел и я възпря. — Какво, по дяволите, ви накара да мислите така?

— Вие ми давахте всякакви поводи. Всякакви поводи — простена тя. — А после се отдръпнахте от мен заради нея. — Тя посочи с обвиняващ жест към Серафина. — Никой от вас не разбира каква в действителност е тя. Злобна и развратна!

— За това ли се опитахте да я убиете? — попита я рязко Елспет. — Нима мислите, че като отстраните Серафина, ще разрешите всичките си проблеми?

Ейдън си пое дъх. Шарлот? Сестра му беше бутнала Серафина от стълбите? Той отвори уста, но нищо не можа да изрече. Гневът му го задавяше.

Шарлот изправи глава и изгледа злобно Елспет.

— Не зная за какво говорите — изсъска тя. — Вие сте само една злобна стара вещица. Бихте казали всичко, за да ме злепоставите. Вие винаги сте ме презирали.

— Любима? — попита Ейдън, като се молеше с цялото си сърце Елспет да грешеше. Той самият виждаше до каква степен можеше да стигне злобата на Шарлот, но не можеше да повярва, че би стигнала до опит за убийство. — Спомняте ли си какво се случи?

Серафина стисна Ейдън за ръката.

— Леля ми казва истината — отвърна тихо тя и изгледа спокойно Шарлот. — Онази сутрин вие бяхте там. Вие станахте от стола си и ме ударихте по главата. Мисля, че и двете знаем защо.

Лицето на Шарлот стана бяло като тебешир.

— Лъжете! Лъжете! — Тя се огледа бързо наоколо. — Не вярвайте и дума на това, което тази уличница казва. В това няма и капка истина!

Ейдън кипна.

— Проклета да сте! — извика той. — Проклета да сте за вашата безкрайна ревност, за омразата ви към Серафина, и то, защото тя е всичко, което вие не сте. Как не ви трогнаха сълзите на слугите, които ден и нощ пееха химни пред вратата и бдяха над господарката, която обичаха, докато вие винаги сте ги карали да се страхуват от вас.

Той прокара треперещи пръсти през косата си.

— Боже мой, не зная какво ви е станало, за да се превърнете в такова чудовище — вие сте били обградена само с любов, нежност и съчувствие, които не сте заслужавали. Проклета да сте, че се опитахте да ме настроите срещу собствената ми съпруга. Но това не ви беше достатъчно, нали, Шарлот? Когато планът ви пропадна, вие се опитахте да я убиете, нали така?

Шарлот се втренчи в него. В погледа й гореше неописуема омраза.

— Добре — изсъска тя. — За всичко сте виновен вие. Вие я доведохте тук, вие й позволихте да ме измести в собствената ми къща. Даже ме заплашихте, че ще ме изгоните оттук, мен — вашата сестра, вашата плът и кръв.

— Вие вече не сте ми сестра! — изрева той. — И има само едно подходящо за вас място, защото, проклет да съм, ако останете тук още един ден.

Шарлот отстъпи назад.

— Какво… какво ще направите с мен? — попита тя с внезапно притихнал и уплашен глас.

— Вие сте такава религиозна фанатичка, че Англиканският женски манастир в Йоркшир, за който винаги сте говорили с такава любов, ще е най-подходящо място за вас. Може да прекарате остатъка от живота си в изкупление на греховете си, Шарлот. И се надявам с цялото си сърце всеки ден да изпитвате същото нещастие, което сте причинили на толкова много хора около вас. И не за първи път.

— Не… — простена тя. — О, не, Ейдън, моля ви. Съжалявам. Кълна се, че е така. Ще се поправя. Даже ще отида да живея в едно от по-малките ни имения.

— Няма да стане! — сряза я той. — Рафаел, извикайте лакея да я отнесе до покоите й. А вие, Шарлот, опаковайте си багажа. Няма да ви трябват много неща там, където отивате.

— Моля ви, няма ли да размислите, Ейдън? — изхленчи тя, когато Рафаел насила я бутна обратно в стола й и я закара към вратата.

— Не. Тук сторихте последната от вашите злини.

— Ако бях на ваше място, Шарлот — добави строго Рафаел — бих се считал за щастливец, че Ейдън публично не ви обвини за преднамерено убийство. — Той затвори вратата зад тях.

В стаята се възцари мъчителна тишина. Ейдън не можеше да каже нищо.

Той взе ръката на Серафина в своята и нежният натиск на пръстите й възвърна силите му.

— Ейдън. — Баща му, който изглеждаше дълбоко разтърсен, постави нежно ръка на рамото му. — Ако въобще може да ви помогне това, мисля, че вие взехте правилното решение. Колкото и да ме боли да си го призная, Шарлот заслужава наказание за всичко, което е сторила. Това, което се е опитала да направи веднъж, може да го стори и втори път, защото си мисля, че момичето не е много добре с разума.

Ейдън безмълвно поклати глава.

— Съгласен съм с баща ви — каза Рафаел, като се върна сам в стаята. — Не мисля, че ви остава някакъв друг избор. Женският манастир е най-доброто място за Шарлот. Може би ще се научи на малко истинска набожност.

— Съмнявам се в това, но поне ще бъде отстранена. Крайно време е това да стане — кисело изрече Елспет. — Но да не обръщаме внимание на Шарлот. Серафина напълно ще се възстанови, а това е най-важното.

— Казах това на прислугата — добави Рафаел. — Трябваше да видите лицата им — изглеждаха, сякаш щяха да запеят от радост.

— Така и трябва да бъде. — Елспет загаси свещите една по една. — И така, дългът е изпълнен и трагедиите от миналото са изяснени. Вие всички сте свободни да изживеете живота си без страх, че ще повторите грешките си. А вие, Ейдън, и вие, Серафина, най-накрая сте свободни да изпитате цялата сила на любовта си един към друг, както трябваше да стане от самото начало.

Серафина леко въздъхна.

— Бях натоварена да донеса по един дар за всеки един от вас — каза тя. Извърна глава към Рафаел и го погледна. Той взе ръката й в своята и я стисна.

— За вас дарът е, че отсега нататък думата ви винаги ще се чува и зачита. Знайте също, че вашата всеотдайност, която винаги ви е крепяла, ще ви крепи и занапред.

Рейф прочисти гърлото си и целуна ръката й.

— Благодаря — отвърна тихо той.

Серафина погледна към лорд Делауеър.

— Вие спечелихте вашата битка. Никога повече няма да изоставите хората, които ви обичат. Вашият дар е силата и смелостта, да следвате собствения си път.

Погледът й падна върху Елспет и тя се усмихна.

— А вие, скъпа ми лельо, вече знаете какъв е вашият дар. Най-накрая се научихте да го използвате разумно.

Елспет се усмихна широко.

— Вие все сте си същата госпожица Твърдоглавка. Не зная защо въобще се занимавам с вас.

— О, знаете, и още как — отвърна Серафина със също толкова широка усмивка. — Вие не можете да се сдържите да не помагате на хората. Като епископ или вакханка, вие винаги сте следвали пътя на истината.

— Естествено — каза със задоволство Елспет. — Винаги съм знаела това. А сега ще ви оставя насаме. — Тя вдигна кандилницата си, отправи им една последна усмивка и излезе.

Лорд Делауеър се наведе и целуна Серафина по челото.

— И аз ще ви оставя насаме. Това беше един необикновен ден. Никога не съм чувал подобно нещо, но всичко е добре, когато завършва добре.

Рафаел поклати глава.

— Това са прекалено слаби думи, за да опишат случилото се. Мисля, че трябва да го отпразнуваме с една бутилка коняк. — Той прегърна лорд Делауеър през рамото и го изведе навън.

Ейдън изчака, докато вратата зад тях се затвори. После легна до Серафина на леглото и я привлече в прегръдката си.

— Любима. Честно, не зная какво да кажа. Както се изрази баща ми, това беше един необичаен ден.

Серафина отправи поглед към него.

— А сега вярвате ли ми, че ние наистина сме предопределени един за друг?

— О, да, вярвам ви! — трескаво отвърна той. — Но, боже мой, чувствам се, сякаш сме преминали през ураган. — Той въздъхна и подпря бузата си на косата й. Усещаше голямо облекчение, че всичко беше свършило, че Серафина беше в безопасност и отново в прегръдките му. Той възнамеряваше да я задържи там до деня на своята смърт. Само че, този път имаше намерение да почине от старост.

Серафина се сгуши в него.

— Наистина беше ураган. И както след ураган, поривът на вятъра донася мир и спокойствие със себе си.

— Спокойствие — повтори той и усети дълбока промяна в душата си. — За първи път, откакто се помня, наистина се чувствам спокоен, сякаш всякаква опасност е преминала.

Серафина се обърна към Ейдън. В погледа й се четеше такава нежност, че той пламенно я целуна.

— Това е дарът за вас, любими мой — каза тя, като го галеше нежно по лицето. — Вие получихте възможността да прозирате истинската същност на нещата. Никога повече няма да се подведете, защото любовта ще бъде винаги вашата пътеводна светлина. А това е най-ценният от всички подаръци.

Той я прегърна силно, а сърцето му започна да бие учестено. — Серафина — промърмори той в косата й. — Зная само, че ви обичам. Вие сте най-скъпият дар, за който някога съм се надявал. Това ми стига.

 

 

— Е, Бейсил — весело изгука Елспет, след като беше обяснила на птицата всичко с най-големи подробности. — Има само още едно нещо, което ми остана да направя, преди най-накрая да мога да се върна вкъщи.

Тя извади книгата си с магии и затърси магията за предизвикване на забрава.

— Няма нужда никой от тях повече да носи тежкото бреме на спомените, след като всичко се оправи. Те ще запомнят уроците, които научиха, дълбоко в сърцата си, но до сутринта ще се забравили всичко останало. Така и трябва да бъде. Настоящето ще си остане такова, каквото е.

Тя направи своя кръг и извърши последната магия. После скри книгата си за добро.

Любовта щеше да свърши останалото.