Катрин Кингсли
Любовен порив (19)

Глава осемнадесета

— Какво, за бога, е това? — Ейдън погледна към недокоснатото легло, после погледът му обходи празната стая и през него премина трепет на тревога. Само за петнадесет минути бе слязъл долу да хапне набързо, и Серафина бе изчезнала. И без това се безпокоеше за нея — вече за втори път тя припадаше, откакто се бе оженил за нея.

Хрумна му ужасната мисъл, че може би Елспет и нея опияняваше, но не с вино, а с нещо друго.

Не можеше да я открие никъде. А и никой от прислугата не я бе виждал.

— Извинете ме, татко, Лоти. Искам да говоря насаме с госпожица Битън — помоли той, когато се появи във всекидневната зала. Там Елспет играеше своята нощна партия шах.

— Не хитрувайте да местите топа ми — каза Елспет през рамо към лорд Делауеър, когато Ейдън я сграбчи за ръката и на практика я извлече от всекидневната. — Какво сте се разбързали, момче? — попита го тя и издърпа ръката си, когато стигнаха до приемната зала.

— Какво давате на Серафина да пие? — просъска той.

— За какво говорите? — с негодувание го погледна тя.

— Преди малко ви казах, че Серафина няма да слезе за вечеря, защото се чувства уморена, но всъщност тази вечер тя припадна, госпожице Битън. И това не й е за първи път.

— Глупости! — отвърна Елспет. — Серафина като мен винаги е била с отлично здраве. Вие навярно сте я изтощили. — Тя се изкиска. — Нали ви казах, че отварата ще ви подейства.

— Престанете! — изрева той. — Давали ли сте някоя от вашите отвари на съпругата ми?

— Разбира се, че не — възмути се Елспет. — Милото ми момиче не се нуждае от това, за разлика от някои хора, които познавам. Казах ви, вероятно тя е повече от изтощена, а вината за това е изцяло ваша.

— Ако е толкова изтощена, тогава бих искал да зная защо е станала от леглото и не мога да я открия никъде в къщата.

— Откъде да зная? — Елспет сви рамене. — Тя е свободна да влиза и излиза, когато пожелае, нали така? Какво си въобразявате, че може да я приковете за леглото си сега, когато най-накрая успяхте да консумирате брака си?

На Ейдън му се прииска да я удуши.

— Няма значение — каза той. — Няма значение, вие отговорихте на въпроса ми.

— Добре, тогава мога да се върна към играта. На път съм да победя баща ви за четвърти път. Ако съпругата ви е изчезнала, това си е ваша работа и по-добре идете да я намерите. — Тя му обърна гръб и влезе във всекидневната.

Ейдън изсипа цял куп ругатни под носа си. После се изкачи до спалнята им. Тревогата му нарастваше с всяка изминала минута. Той захвърли жакета и шалчето си и отиде до прозореца. Погледна навън в топлата, обляна с лунна светлина, нощ.

Тинкърби се приближи зад него.

— Няма и следа от нея, милорд — каза той. — Погледнах и в покоите на госпожица Елспет само за да съм сигурен. Не мога да проумея какво е накарало нейна светлост да изчезне по този начин. Обикновено тя не прави така. — Той скръсти ръце върху гърдите си и сведе замислено глава. — Може би пък да е излязла да изпее една от своите песни — след момент се обади той. — Все пак днес е Еньовден.

Ейдън рязко вдигна глава.

— За какво говорите? — попита той, като го погледна през рамо.

— Казах ви, че днес е Еньовден — каза Тинкърби с такъв тон, сякаш това обясняваше всичко. — Това е един от езическите празници, или нещо подобно.

— Не виждам какво общо има с това — ядосано каза Ейдън, а после се намръщи, когато една ужасна мисъл му дойде наум. — О, Господи, моля ви, не ми казвайте, че и тя е вещица като проклетата си леля. — Той прокара ръце през косата си. — Тинкърби? Моля ви, кажете ми истината сега.

— Тя не е точно вещица, милорд — каза Тинкърби, като пристъпяше неловко от крак на крак. — Просто леля й я е научила на това-онова, но тя не прави магии или подобни неща — или поне не зная да е правила досега.

— О, та това е прекрасно! — горчиво изрече той, представяйки си вече съпругата си да препуска наоколо върху летяща метла до леля си. — Тя не е точно вещица, така ли? Какво, по дяволите, означава това?

— Само, че до някаква степен е езичница, ако се досещате какво искам да кажа — каза Тинкърби, като потърка голямото си ухо. — Тя обича да почита богове и богини и тям подобни. Излиза на открито и им пее песни.

— Пее им песни, разбирам. Разбира се, че им пее. — Той покри очите си с ръце. — И къде по-точно пее? Очевидно не в кухнята с всички останали, защото единствените песни, които съм чувал да пее, са благоприлични химни.

— Често съм я виждал да се отправя към онзи голям дъб, на другия бряг на реката. Разбира се, в Клайд ходеше при скалите, но тук вие нямате такива скали, така че, предполагам, едно дърво върши същата работа.

— Това е просто прекрасно — промърмори Ейдън. — Жена ми пее песни на едно дърво. Е, добре. По-добре да отида и да я върна, преди да си е навлякла някоя беля.

С ускорена крачка, той се спусна през ливадите и прекоси реката. Мислеше си, че в края на краищата наистина се бе оженил за горска нимфа. Трябваше да разбере след абсурдния им разговор в кабинета му, че тя имаше някои странни възгледи, но никога не му бе хрумвало, че Елспет така добре бе успяла да напълни главата й с глупости.

С дълги крачки той се изкачи на хълма. Луната осветяваше пътя му, въпреки че можеше да измине този път и със завързани очи. Пътеката му беше така позната, както дланта на ръката му. Всеки ден от детството си той я извървяваше.

Осъзна защо Серафина бе избрала точно това място — това бе място за мечти, за разгръщане на въображението. Знаеше това. Самият той бе мечтал тук през детството си, но, слава на Бога, бе надраснал този навик. Очевидно Серафина не бе успяла да направи това. Но не беше изненада за него, като се вземеше предвид силното й увлечение по вълшебни приказки за принцове и истинска любов.

Предположи, че може би трябваше да изпитва благодарност за това, че бе успяла да свикне с мисълта за съпруг от действителността, даже той и да не можеше да превърне мечтата й в реалност. Тя със сигурност изглеждаше възприемчива към това, което той й даваше, като се вземеше предвид въодушевлението от нейна страна по време на любовния им акт. Това го изпълваше с огромно задоволство. Не можеше да се спомни по-страстна нощ от предишната и нямаше да си позволи да пропусне друга като нея, особено ако Серафина се чувстваше достатъчно възстановена да извършва езически ритуали на лунна светлина.

Стигна до върха на хълма, където земята се изравняваше и образуваше поляна. Замръзна на място от изумление и пое остро дъх, смаян от гледката, която се разкри пред него.

Серафина стоеше изправена на брега на езерото, окъпана в лунна светлина. Дългата й тъмна коса се разпиляваше по гърба. Бялата й, батистена нощница се развяваше около изящните й глезени. Старият дъб я увенчаваше с клоните си — един напълно подходящ фон за горска нимфа. Над главата си тя бе издигнала ръце с длани, обърнати нагоре. Лицето й бе отправено към звездното небе, докато пееше. Чистият й, ясен глас се извисяваше в бавна, натрапчива мелодия, която той никога не бе чувал, но която преобръщаше цялото му същество с неземната си красота.

О, велика, Богиньо! О, велики Боже,

в тази вълшебна нощ на Еньовден

моля ви, изпълнете живота ми с

чудеса и радост. Помогнете ми да се слея с

енергиите, които се носят в омагьосания нощен полъх.

Благодаря ви.

Той наблюдаваше очарован, когато тя започна да танцува. Гласът й все още се извисяваше с умоляващ тон, но сега без слова. Тя се движеше леко в кръгчета, босите й крака едва забележимо се плъзгаха по тревата, докато гъвкавото й тяло се олюляваше грациозно, в такт с тайнствената музика. Изглеждаше като истинска кралица на феите.

Той се почувства, пленен от божествената музика на сирена — един момент отвъд времето, в който самотата завинаги бе прогонена, където нищо не съществуваше, освен Серафина и самият той, небето над тях и земята под тях. Сякаш те винаги са били тук на това място, сякаш лек дъждец от звездна светлина се изсипваше върху тях и заслепяваше всичко наоколо. Времето ще се върне назад и ще настане ерата на златото…

Ейдън разтърси глава и прокара ръка през очите си, сякаш да се върне отново към действителността, но тя се бе изплъзнала от съзнанието му. Точно това, сега бе реалност, другият му живот не изглеждаше нищо повече, освен една смътна сянка, почти забравена от него. Серафина и песента й — това представляваше действителността на това неземно място.

Той се приближи до нея бавно, сякаш насън. Краката му сами се движеха, едната му ръка бе протегната напред. Серафина забави ритъма, после спря. Песента й замря в гърлото, когато усети присъствието му и се извърна към него.

Не стори нищо, не каза нищо. Само се взираше в него с разширени, замечтани очи — очи, които, изглежда, отразяваха светлината на луната. Ръцете й бяха отпуснати встрани. И тогава тя се усмихна.

Това едва не го извади от равновесие — тази усмивка, толкова загадъчна и многозначителна. Може би тя е била самата Богиня, която го призоваваше от незапомнени времена.

Когато доближи брега на езерото, той видя, че два лебеда — един бял и един черен, плаваха безшумно и безгрижно по повърхността му. Серафина стоеше също толкова безмълвна. Тишината на нощта се нарушаваше само от стенанието на вятъра и далечната песен на славей. Тя го очакваше.

Той я достигна. Можеше да долови лекото й дихание. Ръцете му се заровиха и потънаха в гъстите й копринени коси. Устните му се доближиха до нейните, докоснаха ги, вкусиха още повече от тях, когато езикът му проникна в топлата им, мека вдлъбнатина.

Росни капки, си помисли той с напълно замаяна глава, и все пак никога през живота си не се бе чувствал с толкова ясно съзнание. Капки роса и цветя. Той лакомо отпиваше повече и повече, като пчела, която търсеше сладък нектар. А тя му отвръщаше с готовност. Диханието й идваше учестено в гърлото й. Сърцето й се разтупка под пръстите му, когато тя отвърна на целувката му докрай, като езикът й се вплете страстно в неговия.

Той я обгърна с ръце и притегли крехкото й тяло към себе си. Ръцете му изследваха формите й и преминаваха по изящните й черти. Той вдъхваше от упояващото й ухание — мириса на самата земя, и сърцето му се разтуптя от болезнено желание. Не можеше да мисли, едва си поемаше дъх, можеше само да се опиянява от досега с мекото й, сладко тяло, притиснато срещу неговото. Можа само да издърпа тънката материя над бедрата й. Ръцете му търсеха голата й плът — толкова мека, толкова гладка. Той обхвана задните й части и я привлече силно към възбудения си пенис. Искаше да я накара да почувства безпределната сила на желанието си към нея.

Тя потрепери в отговор. Пръстите й бързо я освободиха от дрехите, а той нетърпеливо свали ризата си, като я разкопчаваше небрежно. Ръцете й се плъзнаха по пламналата му гръд и галеха раменете и ръцете му. Тя вдигна лицето си в очакване на целувката му, когато от устните й се откъсна сладко стенание, което го подлуди от вълнение.

Той я целуна дълбоко в устата. Езикът му се плъзна в топлата й вътрешност, сякаш искаше да запази всяка част от нея за себе си. Ръцете му се движеха неуморно по гърба й. Пръстите му набираха нагоре нощницата й. Той нетърпеливо вдигна глава само за да изтегли материята през главата й и да я захвърли на една страна. Наклони тялото й към тревата и се надвеси над нея, като я притисна назад към хладната земя.

Толкова красива… толкова съвършена, си помисли той, докато свеждаше глава към едната издигната, заоблена гърда. Зърното й беше такова нежно розово, вече възбудено за него. Той го пое с устата си и започна да го вкусва, да го притегля леко, като се опияняваше от заглушените й стенания, от начина, по който тя се извиваше под него. Бедрата й се притискаха към неговите. Тя обвиваше с единия си крак задните части на бедрата му, а после с другия.

Той изстена от допира й. Желаеше я толкова много, щеше да се разкъса от копнеж. Бързо седна, изхлузи ботушите си от краката, после се освободи от панталоните и ги захвърли настрана. Нито за миг не отмести поглед от нея, а тя лежеше на земята с ръце, издигнати над главата. Наблюдаваше го през цялото време с искрящите си зелени очи. Устните й бяха леко разтворени. Единственото й движение беше учестеното издигане и спадане на гърдите.

Никога през живота си Ейдън не бе виждал нещо толкова пленително. Бе загубил ума и дума, прехласнат от красотата и женствеността й. Почувства се като Бог, който се приближаваше към своята Богиня — Богиня, която сякаш го очакваше с пищните си форми, за да посее семето си в нея. Почувства се като вятъра, като светкавицата, гръмотевицата и проливния дъжд — всички стихии, освободени във величествената буря на страстта, която бушуваше у него.

Той се наведе към нея. Милваше меката й коса, целуваше я по челото, по бузите, нежно я ухапа по брадичката и достигна до пухкавите й устни. Целуна я продължително и дълбоко, докато едната му ръка опипваше къдрите на женските й устни между бедрата. Тя въздъхна под устните му и разтвори краката си, за да го улесни, и той плъзна пръстите си между влажните копринени гънки, толкова зрели и толкова очакващи го. Тя се изви от допира му, изстена, когато пръстите му се потопиха в меката й, женска плът, толкова загадъчно, толкова възбуждащо. Всичките й къдри бяха влажни от росни капки.

Той не можа да се сдържи — трябваше да разбере какъв вкус имаше тя. Издигна се и се плъзна надолу, докато главата му се изравни с бедрата й. После ги разтвори, повдигна колената й и сведе глава. Прокара езика си по женските й устни, плъзна го между тях и започна да я гали, докато леките й викове не изпълниха нощта. Тя имаше вкус на слънчева светлина и земя, на цветя и дъжд. Опияняваше го като най-силното вино.

Той стисна зъби. Не знаеше колко може да се сдържа. Искаше да й достави удоволствие, но начинът, по който я докосваше, го подлудяваше от сладострастие. Изпитваше отчаяно желание да влезе в нея, да се потопи в пламналата й плът. Точно когато тази ужасна мисъл премина през объркания му разсъдък, тя със стенание го издърпа за раменете към себе си, разтвори краката си широко в очакване. Малката й ръка хвана възбудения му член и го насочи към себе си. Дъхът й идваше към бузата му горещ и учестен.

Със стон на облекчение, той се издигна над нея и проникна в жарката й плът с един продължителен тласък. Тя го пое с цялата му дължина, като издаваше леки стенания, докато той потъваше все по-дълбоко в нея с бърз и равномерен ритъм, към разтърсващия върховен момент. Мускулите му се напрегнаха, когато достигна до върховното усещане.

Хвана я за задните части и я приближи още до себе си. От гърлото му се откъсна остър вик, когато семето му се надигна и проникна в нея на горещи вълни. Тя го разтърсваше, разкъсваше го на милиони парчета, превръщаше го в нещо напълно различно.

Той едва долавяше виковете й в отговор на неговия, когато бедрата й силно се притиснаха към него и отново го възбудиха, докато не почувства, че щеше да се пръсне от толкова много удоволствие. Никога, никога през живота си не бе преживял нещо толкова невероятно.

Острите й викове най-накрая замряха в леки стенания. Ръцете й постепенно се отпуснаха от гърба му, после паднаха встрани и той усети само учестения й дъх в устата си.

Ейдън усети, че разумът му се възвръща, когато ударите на сърцето му се успокоиха. Погледна надолу към нея, тази необикновена жена, която беше в състояние да го изкара извън контрол, която, по дяволите, беше толкова отзивчива, че дори и сега го караше да се гърчи от възбуда. От ъгълчетата на затворените й очи покапаха сълзи, които се търкулнаха надолу по бузите й. Той се издигна на един лакът, внезапно угрижен, да не би да бе проникнал твърде грубо в нея.

— Какво ви е, любима? Защо плачете? Не съм ви наранил, нали? — прошепна той, като поемаше с целувка сълзите й.

— Всичко друго, но не и това — каза тя и въздъхна трепетно. — О, Ейдън… — Тя го целуна по рамото. — Аз… аз не мога да ви обясня.

— Не трябва да ми обяснявате — отвърна той, като отмести един влажен кичур коса от лицето й. — Бях точно тук с вас. О, Господи! Любима, та това беше толкова необикновено изживяване. — Той объркано поклати глава. — Не зная какво се случи. В един момент ви гледах да танцувате, а в следващия… Не зная. Честно, не зная. — Той падна настрана, като освободи бедрото си от крака й и с неохота се откъсна от нея. — Изглеждаше, че всичко щеше да изчезне. Чувствам се като пълен глупак, когато казвам това, но кълна се в Бог, помислих, че съм попаднал в друго време.

— Това трябва да е едно от вълшебствата на Еньовден — с трепетен смях отвърна тя и го целуна по врата. — Приказно време.

— Не зная нищо за вълшебствата на Еньовден, но ще приема вашето обяснение. Мисля, че Шекспир е имал право за това. — Той я прегърна. — Изкарахте ми ума, като изчезнахте. Защо мила? Нима само за да изпеете вашата песен? Между другото тя беше хубава, едно от най-прекрасните неща, които някога съм чувал.

Тя се обърна в прегръдката му и го погледна в очите.

— Вие нямате нищо против това? Тази нощ исках да почета Бога и Богинята. Имах нужда да го направя тук, до дъба.

— Ммм — промърмори той. — Разбирам това много добре. Старият Йехова винаги е имал определено, величествено присъствие.

— Йехова? — попита тя, като прокара пръсти през косите му. — Така ли наричате това дърво?

— Винаги съм си мислил, че дъбът се казва Йехова. Може би защото е толкова стар. — Той хвана едната й ръка и целуна всеки един от пръстите й.

Тя се усмихна.

— Вашето въображение е далеч по-голямо, отколкото искате хората да повярват.

— Това е нещо добро, особено след като открих, че жена ми е езичница — отвърна сухо той. — Можехте да ми кажете, любима. А аз си мислих, че сформирате хор, защото изпитвате дълбока и чиста любов към църквата.

— Музиката — отвърна разсеяно тя, като вплете пръсти в неговите. — Обичам музиката. Няма значение какво е тя, след като е хубава. И аз не съм истинска езичница. — Тя се замисли за момент. — Просто вярвам, че има най-различни начини да се почита едно божество. Църквата е прекрасна, но такива са и древните ритуали. Те ме карат да се чувствам по-близо до небето и земята. В църквата говорят само за това, че земята трябва да се напусне възможно най-бързо, за да се отиде на небето. Намирам това за смущаващо, защото толкова много труд е положен, за да ни изпратят тук, на земята.

Ейдън се засмя.

— Не сгреших, че ви нарекох Титания, нали? Вие ставате за почетна кралица на феите. Сигурно сте ме омагьосали.

— Това ли мислите, че съм направила, Ейдън? — попита тя с напълно сериозен вид. — Аз… аз не искам да си мислите, че правя чудеса и магии като леля Елспет. Никога не бих направила такова нещо.

Ейдън избухна в смях, намирайки я за напълно възхитителна.

— И за момент не съм си помислял, че се опитвате да уловите отражението ми в огледалото, за да ми направите някаква любовна магия, ако това е, което ви притеснява. Сигурен съм, че съм защитен срещу нея, след като съм такъв дебелоглав човек.

— Вие наистина сте дебелоглав — съгласи се тя с лека усмивка, но очите й бяха тъжни. — Водили сте тежък живот, така че това не ме изненадва. Сега разбирам по-добре защо мислите по този начин.

— О, така ли? — изрече той сигурен, че Серафина нямаше и най-малка представа за начина му на мислене. Ако знаеше, нямаше да лежи до него и да му се доверява толкова много. Той се отдели от нея и легна по гръб с поглед, зареян към звездното небе. Серафина беше напълно невинна, без никакъв опит с мъжете, освен с него самия. И той не беше блестящ образец за мъжкия вид, въпреки че беше негов типичен представител.

Тя заслужаваше много повече от това, което можеше да й предложи. И не можеше да се отърве от чувството, че бе мерзавец пред нейната непоклатима вяра в него. Тя не можеше да си представи наистина какъв живот бе водил той, колко много жени бе имал, с какви ласкателства се бе отнасял към тях, докато успееше да ги спечели. А сега беше тук и се възползваше от нейната невинност. Държеше се като полудял от сладострастие глупак, само защото съпругата му го бе пленила с морскозелените си очи, със сладкия си, непорочен характер. Той с цялото си същество желаеше да я дари с онази романтична любов, за която тя мечтаеше, но не можеше. Не можеше да направи нищо, за да промени това положение.

Ако имаше и искрица честност у него, той щеше да й разкрие какъв беше в действителност и отново щеше да разбие всички й илюзии.

Откри, че му харесва тя да се отнася към него като към някакъв герой, колкото и лъжливо да беше това впечатление.

— Ейдън? — попита колебливо тя.

— Хм? — отвърна той, като отново погледът му падна върху нея. Той се издигна на лакът. — Какво има?

— Просто се чудех за какво си мислите.

— Нищо, което ви интересува — отвърна сухо той. — Вътрешните ми помисли не могат да понесат едно разследване, особено такова, каквото вие искате да предприемете.

— Съжалявам, не исках да ви разследвам. Исках само да кажа, че не ви е било лесно да израснете без майка, а да не говорим за неприятностите с баща ви и сестра ви. Животът ви трябва да е бил много труден.

Ейдън, който бе обезоръжен от това нейно изказване, се изправи рязко. В гърлото му се загнездваше тежка буца. Не бе свикнал някой да му съчувства. Той наистина не знаеше какво да прави с такова неприятно усещане. Уязвимостта не бе една от силните му черти, а Серафина го накара да се почувства уязвим повече от всякога. По дяволите! Даже не бе очаквал, че тя щеше да влезе под кожата му до такава степен, че да го накара да се чувства толкова безпомощен. Това въобще не му се нравеше.

Той не беше герой, колкото и да му харесваше тази идея. Едно нещо беше да гледат на него като на такъв, друго — да живее като такъв. Нямаше никакъв начин да задоволи невероятно високите й очаквания. Може би, сега беше най-добре наистина да разбие илюзиите й, преди нещата да бяха стигнали твърде далеч.

Не беше също свикнал да лежи чисто гол на лунната светлина до жена, с която току-що бе правил страстна любов, и да разкрива най-потайните кътчета на сърцето си. Едно нещо беше да се люби със Серафина, друго — да споделя неща, които пазеше дълбоко погребани в себе си през по-голямата част на живота си.

— Ейдън? Какво има? Нима казах нещо, което не биваше?

— Не, разбира се — каза той и изведнъж изпита желание повече от всичко да бъде сам, далеч от нейните любопитни въпроси. Той откри нощницата й в купчината дрехи около себе си. — Ето, облечете я — рязко каза той и я подаде. — По-добре е да ви отнеса обратно в леглото. Вие сте изтощена и едно излияние няма да ви помогне. Въобще не трябваше да ви оставям тук навън.

Той самият се облече, като не обърна внимание на болката, която помрачи лицето й.

Беше твърде зает с опитите си да пребори своята собствена.