Катрин Кингсли
Любовен порив (21)

Глава двадесета

Серафина стисна зъби от новия пристъп на безпокойство, докато Джени я преобличаше за бала. Тя може и да се бе убедила, че встъпването в обществото беше много по-малко мъчително преживяване, отколкото бе очаквала, но тази вечер всичко беше напълно различно.

Джени поправи гънките на бледозелената й сатенена рокля и после приглади дантелената наметка върху нея. Тя докосваше с нежност перлите и букетчетата копринени цветчета по краищата.

— О, милейди — въздъхна, после отстъпи назад и изгледа Серафина с възхищение. — Вие наистина изглеждате като принцеса.

— Не зная дали е така — отвърна Серафина, докато Джени поставяше венчето от рози върху масурите на косата й. — Убедена съм, че принцесите изглеждат много по-спокойни. Нямам нищо против светските визити и наистина се забавлявах на музикалната вечер, но сега се чувствам като агне, тръгнало на заколение. О, Джени, какво ли ще стане, ако се покажа като пълна глупачка пред четиристотин души?

— Не зная защо разсъждавате така — отвърна Джени. — Само почакайте негова светлост да ви види. Навярно няма да се отдели от вас през цялата вечер. Ще бъде толкова възхитен.

Серафина напълно се съмняваше в това. Сигурна беше, че Ейдън щеше да се окаже твърде зает с гостите, за да й обърне някакво внимание. Може би, това беше за добро, защото за нея беше важно да продължава да прави впечатление на весела и жизнерадостна, щастлива в брака си жена. А й беше трудно да го прави в присъствието на Ейдън. Тогава нещастието й я измъчваше още повече. Отчуждението между тях само бе нараснало. Винаги, когато бяха сами, въздухът се изпълваше с напрежение.

О, на обществено място Ейдън се отнасяше внимателно към нея, но когато бяха насаме, държанието му бе хладно. Дори бе стигнал толкова далече, че да спи в съседната стая с извинението, че тя се нуждаеше от почивка поради дългите вечери и късните приеми.

Но тя знаеше истината. Знаеше я и Ейдън, колкото и да се преструваше, че нищо не бе станало между тях. Сега той се намираше в своя свят и нямаше повече нужда от нея. Ейдън, който винаги бе заобиколен от жени — стари, млади, красиви, изтънчени жени, които се съревноваваха помежду си само за една от загадъчните му усмивки и няколко минути разговор с него.

Ейдън с лекота приемаше вниманието, което му се отдаваше, сякаш почти не я забелязваше. Хванал я под ръка, той представяше Серафина на обществото, отнасяйки се като съвършения съпруг. Всичко бе преструвка, една ужасна преструвка. Те вече не се смееха заедно. Ейдън никога повече не й подхвърли един от онези свои погледи на възхищение, които тя толкова обичаше, сякаш двамата споделяха някаква своя лична шега.

Вместо това, непрекъснато я наблюдаваше хладно и преценяващо, сякаш очакваше всеки момент тя да се спъне и да го изложи. Серафина се опита да се преструва, че не забелязва това, но когато се движеше из стаята, имаше непрестанното усещане, че погледът му неотлъчно я следваше. Някога този поглед беше мил. Някога той бе крил в себе си изражение на привързаност. Даже страст. А сега не изразяваше абсолютно нищо.

Тя бе преживяла само два дни на истинско щастие с него. Два дена, които трябваше да й стигнат за остатъка от живота. Той й бе донесъл радост, която си бе взел обратно.

Серафина потъна в креслото пред тоалетната масичка и подпря буза на ръката си. През цялото време, непрекъснато бе заобиколена от хора, но никога не се бе чувствала толкова самотна.

На вратата леко се почука и Джени я отвори. Тя тихо излезе, когато се появи Ейдън. В ръцете си носеше квадратна кутия.

Серафина рязко изправи глава и стана, като сграбчи края на масичката за опора.

— Ейдън… какво правите тук? — Той бе невероятно красив в черното си копринено сако, с черни бричове до коляното и бели три — четвърти чорапи. Яркосините му очи още повече изпъкваха на фона на тъмните дрехи. Тя се надяваше, че той ще я прегърне силно и окуражително, ще й каже, че все още го интересува, макар и малко.

Но вместо това той спря в средата на стаята.

— Изглеждате… изглеждате необикновено красива тази вечер — каза с дрезгав глас.

Тя отмести поглед встрани.

— Благодаря. — Искаше й се той да не си прави труда да се преструва. — Нали вие избрахте балната рокля, така че не съм изненадана, че ви харесвам.

Той не отговори на това.

— Имам нещо за вас. Бяха на майка ми — каза студено. — Успях да ги откупя от златаря, при който баща ми ги бе заложил. Исках да ви се отблагодаря за всичко, което направихте за семейството ми тази седмица. Не ви беше лесно, но вие се справихте.

— Направих всичко възможно — отвърна тя със свито гърло. Нима той не знаеше, че щеше да стори всичко за него, абсолютно всичко, дори и сега? — Това е и мое семейство.

— Да — разбира се. Ами, смятам, че в края на краищата седмицата бе много успешна. Баща ми се държеше отлично и направи много, за да промени мнението на хората за себе си. Но най-много съм доволен от Шарлот, която сега е напълно различна жена, жизнена, бъбрива, доверчива. — Сега той наистина се усмихна.

— Да — отвърна Серафина. Тя знаеше, че усмивката му не бе предназначена за нея. — Сестра ви разцъфна като майско цвете при всичкото това внимание, с което е обградена. Всички бяха толкова мили, а тази вечер ще бъде най-великият момент за нея, или поне така каза тя. Дължите много на Рафаел и майка му за това, че ни предложиха своето гостоприемство и подкрепа.

Лицето на Ейдън застина в неразгадаема гримаса.

— Сигурен съм, че е така. Очевидно вие и Рейф бързо се сприятелихте.

— Аз харесвам братовчед ви. Той е мил. — За разлика от вас, си помисли мрачно тя. — Той също е и много забавен.

— Забавен ли? — Ейдън вдигна вежди. — Не познавам много хора, които биха описали Рейф като забавен тип. Повечето биха казали, че им всява страх. Но тогава отношенията между вас двамата са различни от това, което вече видях. Бих казал, твърде топли.

Серафина цялата се изчерви. Тя се почувства засрамена за това, че бе скрила истината от Ейдън. Но сега не беше време за обяснения. Той и без това вече беше ядосан и навярно щеше да се ядоса още повече, когато разкриеше тайната й. Може би трябваше да изчака, докато се завърнеха в Таунсенд, и тогава да му обясни всичко.

— Виждам, че не желаете да обсъждате тази тема — каза той, а в очите му не гореше пламъкът на яростта, а някакво вледеняващо презрение. По гърба й полази тревожна тръпка.

— М… мисля, че долу ни очакват — заекна тя, като се чудеше дали той вече не знаеше, дали за това я гледаше с този хладен поглед.

— Много добре, Серафина. Но бъдете сигурна, че ще ви накарам да говорите за това веднага щом се върнем в Таунсенд. Прекалено сте прозрачна, скъпа, колкото и да си мислите, че сте успели да скриете истината от мен.

Той захвърли кутията на тоалетката.

— Ето, вземете. Можете да си ги сложите, защото ще продължим да се преструваме, както досега. — Той се извърна на пети и пресече стаята. После отвори вратата.

— Ейдън, почакайте… — Но вече беше твърде късно. Вратата се затръшна с трясък зад него. Тя взе кадифената кутия и я отвори с треперещи пръсти. Вътре имаше една изумително красива огърлица от смарагди, също такива обеци и един пръстен с четвъртит смарагд по средата.

— О, Ейдън! — прошепна с пресекнал глас тя. Искаше й се той да й бе подарил всички тези изящни неща от сърце, а не като студен и презрителен жест. Но вината беше също и нейна, защото сега беше ясно, че Ейдън знае всичко и затова беше побеснял.

Серафина хвана с ръце главата си и заплака, сякаш сърцето й щеше да се разкъса от мъка.

 

 

Ейдън държеше под око Серафина, докато тя се представяше на безкрайната върволица от хора, които непрекъснато прииждаха в залата. Лицето й се усмихваше, тя се справяше добре с всички официални поздравления и той не можа да открие нищо, в което да я обвини. Нищо, освен измяната й с Рафаел, която тя почти бе признала.

Затова той искаше да убие и двамата.

Имената, които бяха оповестени, го изкараха от мислите му.

— Лорд Сигрейв. Госпожа Робърт Сигрейв…

Ейдън погледна към настъпващата тълпа и видя към тях да се задава неканена Алис Сигрейв, следвана от Едмънд, който имаше лице на невестулка и също такива малки, бляскави очички. Той застана зад майка си и погледна Серафина, сякаш се бе натъкнал на нещо, което вонеше отвратително.

На Ейдън му се прииска да го удари с юмрука си.

— А, скъпа Серафина! — изгука Алис със сладък гласец, като взе ръката й. — Не сме се виждали от цял век. Трябва просто да ви поздравя за вашата женитба. Наистина, какъв късметлия е Оубри. — Тя се втренчи в Серафина с ледена усмивка. Очите й я пронизваха като два кинжала. — По-голям късметлия от моя Едмънд, който е истинският наследник на това богатство — процеди през зъби тя така тихо, че явно думите й бяха предназначени само за ушите на Серафина. — Надявам се и двамата да се задавите, отвратително момиче такова!

Серафина отвори уста от изумление, после отново я затвори и леко отстъпи крачка назад.

— А, виждам Сигрейв и очарователната му майка — винаги готови да кажат нещо приятно — гневно изрече Ейдън. Никой не можеше да говори на жена му по такъв начин, не и тези двамата, които вече бяха сторили достатъчно, за да я унищожат. — Желаете ли да ви отърва от присъствието им, скъпа моя? Убеден съм, че дукесата не е съзнавала, че по погрешка е включила тази паплач в списъка на гостите.

Едмънд и майка му станаха моравочервени.

— М… моля за извинение? — изпелтечи той. — Как се осмелявате, господине!

— О, лесно. Не съм свикнал да лъжа, негоднико, нито пък да се преструвам — нещо, в което изглежда и двамата сте се специализирали. Нито пък ще стоя и ще слушам как обиждате съпругата ми. Серафина?

Тя поклати глава.

— Няма смисъл да се прави сцена от това — отвърна със задавен глас тя, когато хората наоколо започнаха да извръщат глави към тях. — Оставете ги да влязат.

— Много добре — каза Ейдън. — Прекланям се пред великодушието на съпругата си. Но ви предупреждавам и двамата. Стойте настрана от нас, защото аз не съм така великодушен, както жена ми, наистина ще направя сцена, ако това се наложи.

Алис Сигрейв стрелна Серафина с един последен поглед на презрение и се отдалечи, следвана от сина си като куче по петите.

— Благодаря — изрече меко Серафина с насълзени очи. — Никога не съм предполагала, че ще ги видя пак. Откъде разбрахте?

— О, чух първия порой от злъчни думи направо от устата на Едмънд малко след като вече се бяхме оженили. Тинкърби ми разказа останалото, или поне каквото знаеше. Съжалявам, Серафина. Не знаех, че и те са в списъка на гостите. Предполагам, дукесата си е мислила, че ще постъпи правилно, като покани твоите роднини.

— Няма значение — отвърна тя с поглед, забит в земята.

— Напротив, има, но по-добре е да не обръщаме внимание на присъствието им. Време е да открием танците. Тъй като Рейф е домакинът на бала във ваша чест, вие двамата ще поведете първия танц. Съмнявам се, че това ще представлява някаква трудност — добави той. Мисълта Рейф да докосва съпругата му по какъвто и да било начин, го вбесяваше.

Тя прехапа език.

— Ейдън…

— По-късно — изсъска той. — Сега не разполагам с нужното търпение. Вървете, Серафина, и запомнете, че ви гледа не само цялото общество, но и аз също.

Серафина сведе поглед.

— Няма да ви разочаровам — промърмори тя.

Ейдън изсумтя.

— Не е ли твърде късно за това?

Лицето й пребледня като платно и тя се втренчи в Ейдън. Изглеждаше, сякаш той току-що я бе зашлевил. По един или друг начин наистина го бе направил.

— Както кажете, милорд — измънка тя. — Но вие не можете само мен да вините, нали така?

Ейдън просто поклати глава.

— Вие наистина имате интересен възглед върху нещата — каза той със злобна нотка в гласа. Подаде й ръката си. — Позволете на съпруга си да ви въведе в балната зала. Поне тази услуга мога да ви окажа и е малко вероятно да ми откажете.

Тя нямаше друг избор, освен да го хване под ръка, и той я поведе през тълпата от гости, които им правеха път. В края на дансинга Рафаел стоеше до Шарлот и Ейдън се отправи към него.

— Съпругата ми — рязко каза той, като му подаде ръката на Серафина. Той се извърна рязко и се оттегли. Не искаше да има нищо повече с тях двамата.

 

 

Серафина изпита желание да се строполи на пода. Чувстваше се толкова унизена и разтревожена от поведението на Ейдън. Как можеше да бъде толкова мил и да я защитава от злобните нападки на Сигрейв в един момент, а в следващия — да се отнася така студено с нея?

— О, боже! — погледна я Рафаел и после проследи с намръщен поглед Ейдън. — Карахте ли се вие двамата? Ейдън изглежда сърдит.

Серафина го издърпа настрани.

— Рафаел, трябва да поговорим насаме.

— Това наистина звучи сериозно. Но сега не можем да говорим — всеки момент ще започне кадрилът. Защо не се срещнем малко по-късно навън в градината, когато и двамата се освободим? Ще ви дам знак.

Серафина кимна с облекчение. Рафаел щеше да оправи нещата. Той винаги знаеше как да го направи.

Тя изтанцува кадрила, доволна, че си спомняше стъпките, на които Рафаел я бе научил. Последва валс с Ейдън, но тя не изпита удоволствие от първия си танц с него, защото той не пророни и дума. Ръката му я бе стиснала за гърба като менгеме, докато я въртеше в резки кръгове. От всеки негов жест тя можа да почувства яростта му. Неговата сподавена ярост я караше цялата да настръхва.

Той се поклони и я пусна в края на танца, сякаш тя беше една напълно непозната. На Серафина й се прииска да потъне вдън земя от унижение, защото знаеше какво си мислеха хората наоколо.

Тя танцува полка и още два валса, и после отново кадрил с господа, чиито имена почти не помнеше. През цялото време очакваше Рафаел да й даде знак, но не пропусна да забележи всички онези очарователни жени, които Ейдън покани на танц.

Най-накрая, когато вече едва се държеше на краката си от умора, Рафаел едва забележимо кимна с глава и тихо изчезна през една от страничните врати към терасата. Серафина го последва веднага щом успя да се освободи от заобиколилите я гости.

 

 

Шарлот видя Рафаел да се измъква сам на терасата и избра този момент за начало на своите действия. През последните три часа тя очакваше да останат насаме с толкова голямо нетърпение. Тази вечер бе нейната голяма нощ — най-великата в живота й. Тя внимателно бе планирала всичко. Щеше да изчака мига, в който той останеше сам — един вълшебен миг. Нямаше по-подходящ.

Тя се отправи до вратата и после насочи инвалидния си стол към терасата, когато никой не я наблюдаваше. Но за свое най-голямо разочарование не можа да види Рафаел никъде наоколо. Приближи се до парапета и се огледа.

Той бе долу, силуетът му се изправяше притихнал в сянката.

Тя тъкмо щеше да го повика, когато гласът му отекна към нея през мрака и за момент тя объркано си помисли, че той говореше на нея. Но веднага осъзна грешката си. Сега, когато очите й привикнаха с мрака, можа да различи фигурата на друг човек, който се присъедини към него. Беше жена. На Шарлот й се прииска да изкрещи от раздразнение.

— Добре, за какво е всичко това? — попита той. — Вие и Ейдън се гледате като куче и котка, а това не е нещо ново.

Шарлот разтревожена осъзна, че той се обръщаше към Серафина.

— О, Рейф! — Серафина се обърна към него на малко име. — Ужасно е! Мисля, че Ейдън някак си е разбрал за трите седмици, които прекарахме заедно. Той е много, много ядосан. Нали вие нищо не сте му казали?

— Аз ли? Опазил Бог, разбира се, че не. Кълна ви се в това. Какво ви кара да мислите, че той знае всичко?

Шарлот сграбчи облегалката на стола си. Цялото й тяло се обля в пот.

— Той само спомена нещо за това, че сме добри приятели — каза Серафина. — И… и не мога да си обясня как, но той знае, сигурна съм в това. И според мен усеща, че крием нещо от него. Казва, че го мамя. — Тя покри лицето си с ръце. — Не зная какво да направя.

— Серафина… може би правите от мухата слон. Ще говоря с Ейдън, ако искате, но…

— Не. Не му казвайте нищо. И без това е достатъчно разстроен. Не искам да го е яд и на вас, особено след като идеята беше единствено моя.

— И аз имам дял в това — каза той, като потърка извивката на носа си. — Ако правилно си спомняте, аз пръв ви направих предложение.

Шарлот си мислеше, че бълнува. Тя притисна устата си толкова силно с ръце, че усети в нея вкуса на кръв. Това бе всичко, което можеше да стори, за да не изкрещи. Не, Рафаел! — изпищя безмълвно тя. — Не и вие. Вие никога не можете да сторите такова нещо, никога. Вие сте чист, непорочен християнин, който ме обича. Не нея, а мен!

— Да, да, вярно е — каза Серафина и попи очите си с кърпичка. — Но това не трябва да има значение. Аз съм тази, която го предаде.

За ужас на Шарлот, Рафаел се изправи и прегърна Серафина.

— Шшшт — отвърна тихо той. — Мисля, че предателство е твърде силна дума. Вие само искахте да се научите как да бъдете добра съпруга.

— Да — изхълца тя. — Наистина исках.

— Тогава само това е от значение. Всичко скоро ще отмине, ще видите. Гневът на Ейдън никога не продължава дълго време. Трябва да си призная, че наистина се чувствах виновен, защото трябваше да действам зад гърба му, но Ейдън ще ни разбере, сигурен съм в това. Според мен аз му направих услуга.

Шарлот ококори очи. Услуга ли? Рафаел бе сложил рога на брат й и смяташе, че му е направил услуга? Това бе най-отвратителното нещо, което някога бе чувала, но тя трябваше да очаква това от Серафина. Рафаел беше нещо напълно различно. Как можеше да бъде толкова развратен, за да преподава уроци по любов на съпругата на Ейдън? О, или това се подразбираше от само себе си.

— Вие наистина му направихте услуга. До скоро той бе много доволен от всичко, на което ме научихте.

Рафаел се засмя.

— Това е облекчение, благодаря на Бога. Не ми се искаше да вярвам, че съм ви подвел при такава важна отговорност.

— Вие сте много мил. Наистина трябва да се ожените, Рафаел. Вие ще станете добър съпруг на някоя щастливка.

— Моля се на Бога нещата никога да не опрат до това. Не мисля, че съм създаден за брачен живот, Серафина. — Той въздъхна. — Да ви кажа истината, надявам се Хюго да се укроти и да улегне. Той може да създаде внучетата, които майка ми толкова много иска, и в същото време да се погрижи за наследниците на титла „дук“.

— Не искате ли да се ожените? — смаяно попита Серафина. — Но защо не?

Шарлот можеше да каже на тази глупачка защо не, но с усилие се въздържа да не се обади. Рафаел не биваше да узнае, че тя ги подслушваше.

— Защото искам да се оженя само по любов, а досега не съм открил жената, която да породи това чувство у мен. Мисля, че е твърде късно за мен.

— О, Рафаел… това е толкова тъжно. Не искам да си представя, че ще прекарате целия си живот сам. Може би ако горката Шарлот не бе саката, вие щяхте да се ожените за нея.

— Шарлот? Да не сте полудели? — Той се втренчи невярващ в нея. — Не бих се оженил за Шарлот, даже и ако тя беше единствената жена на света. Не искам да прозвучи безмилостно, но тази жена е вещица. Серафина, тя ще превърне живота ми в ад, с непрестанните си тиради за социално положение и дълг, а да не говорим за религиозните й безсмислици.

Ръцете на Шарлот паднаха от облегалките на стола. Целият свят се завъртя пред нея. Това не можеше да е вярно. Рафаел я обичаше. Той винаги я бе обичал. Беше пренебрегнал другите жени само заради нея. Той никога не й бе давал повод да си помисли нещо друго. Но да чуеше, че той я смяташе за вещица… че тя бръщолеви религиозни безсмислици?

Шарлот имаше чувството, че той я бе пронизал в сърцето.

— О — обади се Серафина. — Предполагам, че това е вярно. Но си мислех, че вие я обичате.

— Обичам я, както се обича една досадна сестра. Признайте, че не е лесно да се общува с нея.

— Не е. Но тя наистина се старае да бъде мила.

— Да, така е, но направете ми услуга и забравете за опитите си да ме ожените. Достатъчно слушам майка ми непрекъснато да ми го напомня. Напълно съм доволен от сегашното си състояние. — Той й се усмихна. — Почувствах се най-близо до домашния уют през трите седмици, когато прекарахме заедно в Саутуел. И когато свърши това, аз с радост се завърнах към ергенския си живот. Елате, трябва да се връщаме обратно вътре. Гостите ще се чудят къде сме.

— Благодаря ви, че ме изслушахте. Може и нищо да не съм разрешила от проблемите си, но се чувствам малко по-добре.

— Това е добре. Винаги можете да разчитате за всичко на мен, Серафина. За това са приятелите.

 

 

Шарлот бързо се отдръпна от парапета и се скри в сянката, докато те се изкачиха по стълбите и изчезнаха в балната зала.

В сърцето й се надигна черна ярост — омраза като никога преди това. Тя се надигаше вътре в нея като змия, задушаваше я, докато почти не можеше да диша.

Как се осмеляваха те? Как се осмеляваха да й отнемат всичко, което някога бе искала? Как се осмеляваха да говорят за нея като за някаква досадница, която едва можеха да изтърпят? Те двамата бяха само едни безбожни прелюбодейци, измамили всички около тях с невинното си поведение, а през цялото време се бяха отдавали на разврат точно под носа й.

Тя цялата се разтрепери от ярост. Предадена. Предадена от мъжа, когото винаги бе обичала толкова всеотдайно. Предадена от своята зълва, която искаше само да я унижи. Шарлот, направена за посмешище в собствения си дом. Предадена от собствения си брат, който бе довел тази вещица в живота им и даже не съумя да запази верността й за повече от една нощ.

Предадена. Предадена. Предадена.

Тази дума отекваше отново и отново в съзнанието й като чук, който забиваше пирони в ковчег. И точно това бе нейното бъдеще. Сега то бе напълно погребано. Отнет й бе върховният миг. Завинаги бе покосена прекрасната й мечта да стане дукеса с власт, пари и влияние.

Но тя щеше да намери начин да ги накара да страдат, както те го сториха. Нямаше да намери покой, докато не си платяха за своите грехове. Закле се в това.

Щеше да запази тайната за себе си. Щеше да я използва като свое предимство, когато му дойдеше времето. Нямаше нужда никой да знае, че тя може да ходи така, както някога бе ходила. Нямаше да им даде основание да си мислят, че нещо се е променило, не и докато не откриеше начин да им отмъсти.

Отне й цели десет минути, но най-накрая успя да си придаде на лицето спокойна усмивка и се върна в залата. През цялото време само си мислеше как най-добре да се възползва от новите сведения, които бе научила.

— Шарлот, толкова съжалявам, че ви пренебрегвах през цялото време — каза Серафина и седна до Шарлот с желанието да си свали обувките и да разтрие уморените си крака. — Мисля, че засега изпълних дълга си и никой няма да ме упрекне, че съм седнала до вас за няколко минути.

— Ни най-малко не се безпокойте, скъпа ми сестрице — отвърна Шарлот и я потупа мило по ръката. — Забавлявах се почти през цялата нощ — толкова много нови неща научих. Ха! Ще се смаете, като узнаете колко новини човек може да научи от вечер като тази.

— Наистина ли? Боя се, че не научих почти нищо, освен безброй имена, които скоро отново ще забравя. Не ме бива много да помня имена. На вас много повече ви се отдават светските разговори, отколкото на мен.

— А, да. Та нали на това са ме учили?

Серафина не знаеше какво да отговори на това, тъй като Шарлот беше станала инвалид на дванадесет. Баща й почти не бе разговарял с нея, а брат й е бил далеч от нея през цялото това време. Но истина беше също, че Шарлот сияеше през цялата тази седмица. Правеше голямо впечатление със своите остроумия.

Серафина, напротив, бе се чувствала като пълна глупачка. Винаги, когато трябваше да води смислен разговор, езикът й се преплиташе.

— Толкова съм щастлива, че тази вечер всичко ще свърши и най-накрая ще можем да се върнем вкъщи на спокойствие и тишина.

— Предполагам и Рафаел мисли така — каза Шарлот, като я погледна през клепачи с периферното си зрение.

— Той беше много щедър през цялото това време, нали? Сигурна съм, че според него седмицата беше много претоварена. При все, че майка му, изглежда, се забавляваше много.

— Дукесата винаги и била много общителна жена. Тя никога не е харесвала живота на село, за разлика от Рафаел. Изглежда, на село той намира да прави всевъзможни забавни неща, не е ли така?

— Ако наричате отглеждането на насаждения забавление, предполагам, че е така. — В действителност на Серафина не й се искаше да говори за Рафаел. Тази тема й напомняше за тревогите й с Ейдън, които тя правеше всичко възможно да забрави. Ейдън старателно я избягваше след първия им и единствен танц. Той се държеше, сякаш въобще не го беше грижа за нея, и това само я нараняваше.

Ейдън беше най-безчувственият мъж, когото тя бе имала нещастието някога да срещне — мъж с ледена буца на мястото на сърцето. Колкото повече мислеше за това, толкова по-голям яд се надигаше у нея. В края на краищата тя не бе сторила нищо нередно, само бе пропуснала да му спомене за уроците, които бе взела при Рафаел.

— Лейди Оубри, лейди Шарлот?

Тя вдигна поглед, към една от най-красивите жени, които някога бе виждала през живота си. Косата й, подредена във висока модна фризура, имаше цвета на есенни листа. Кожата й беше толкова свежа и румена като току-що откъсната праскова. Имаше страстни, кестеняви очи. Носеше изящна бледосиня рокля от сребристо ламе върху атлазен комбинезон. Серафина ахна от възхищение.

— Простете, че ви се представям сама, но тъй като съм стара позната на Оубри, надявах се, че няма да имате нищо против. Аз съм лейди Хариет Мънроу.

— Приятно ми е — отвърна Серафина, като стана на крака. Чудеше се защо очите на Шарлот се изостриха с такъв жив интерес.

— Лейди Мънроу — каза Шарлот и я погледна с приветлива усмивка. — Разбира се. Често съм слушала брат ми да говори за вас.

— Нима? Колко ласкателно. Трябваше да видя със собствените си очи булката на Оубри. — Тя изгледа Серафина от главата до петите и лицето й светна от вълнение. — Каква очарователна рокля, лейди Оубри, и колко добре ви стои! Мисля, че е една от роклите на мадам Бърнард, нали така? И вашата също, лейди Шарлот.

— Брат ми винаги е покровителствал мадам Бърнард — отвърна Шарлот. — Но колко сте досетлива да разпознаете роклите й.

— Нищо подобно — потръпна с рамене лейди Мънроу. — Намирах се в салона, когато брат ви поръчваше чеиза на съпругата си. Всъщност, по-правилно би звучало да кажа, когато той се опитваше да го поръча. — Тя се засмя. — Бедният човек нямаше никаква представа какво щеше да направи и ме помоли аз да му помогна. Доволна съм, че мадам Бърнард е спазила поръчките ми до най-малките подробности, както виждам от роклите ви.

Дъхът на Серафина замря. Тази жена е поръчала красивите рокли, които Ейдън й беше подарил? А той не бе споменал и дума за това, като запази всички овации за себе си. Тя се изчерви и се почувства напълно унижена.

— Съпругът ми е много щедър — отвърна тя, като се опитваше да възвърне самообладанието си. — Много мило от ваша страна, че сте му помогнали.

— О, колкото до това, Ейдън винаги е бил пълен невежа, когато стане въпрос за дрехите на една жена. Виждам, че лейди Оубри е наредила да преправят една от балните й дрехи за вас, лейди Шарлот. Колко добре ви стои.

— Благодаря — каза Шарлот. Тя почувства голямо раздразнение, защото лейди Мънроу знаеше, че роклята не бе ушита за нея. — Нямах нищо подходящо за случая. Решихме да дойдем в последната минута.

— А, разбирам — отвърна Хариет Мънроу, като си играеше с ветрилото. — Може би ще се подготвите по-добре за следващия сезон.

Тя отново насочи вниманието си към Серафина, която вече започваше да се чувства неловко като мишка, хваната от котка.

— Братовчед ви Сигрейв ми е приятел. Представете си моята голяма изненада, когато той ми каза, че през всичките тези години сте се криели в Уелс. Кой можеше да си представи, че Оубри щеше да се ожени за вас толкова бързо — при все, че според мен той е трябвало да вземе предвид финансовите си проблеми, нали така?

Серафина нямаше представа какво се криеше зад нападките на тази жена, но тя не се съмняваше, че лейди Мънроу не беше дошла тук да любезничи. Не можеше да си поеме дъх, за да отговори, цялата завладяна от ужасното усещане, че току-що се бе върнала в Баухил единадесет години назад, в последния си ден, когато го напускаше. И сега се чувстваше заобиколена от същата мръсна сган, към която тя не принадлежеше и никога нямаше да принадлежи.

— Моля да ме извините — заекна тя. — Там… някой ме вика с ръка.

Тя прекоси стаята толкова бързо, колкото я носеха краката, но всъщност не тичаше. Бузите й бяха пламнали. Която и да беше лейди Хариет Мънроу и каквито и да бяха взаимоотношенията й с Ейдън, Серафина не искаше никога повече да се среща с нея.

Не можеше да повярва, че Ейдън имаше змия за приятелка.

 

 

Ейдън тъкмо придружаваше дукесата от трапезарията обратно в балната зала, когато видя нещо ужасно — Хариет Мънроу разговаряше със Серафина и сестра му. Сърцето му почти спря да бие. Хариет бе способна на най-злъчните думи и от това, което можеше да види, той не се съмняваше, че тя отправяше своята злоба към Серафина.

Дори не бе предполагал, че Хариет присъстваше. Не бе дошла с другите и той не бе чул да оповестяват името й. Явно бе дошла по-късно.

— О, боже, не! — измърмори той, когато Серафина рязко се извърна и избяга.

— Какво има, момчето ми? — попита дукесата, която беше винаги нащрек.

— Нищо — просто една неочаквана и нежелана гостенка, която е напълно способна да направи скандал — отвърна той. — Ще ме извините ли, дукесо?

— Разбира се — каза мило дукесата и освободи ръката си от неговата.

Ейдън се спусна към Хариет, решен да разбере какво бе казала, за да накара Серафина да избяга. В момента може и да беше ядосан на жена си, но не можеше да спре да се отнася към нея покровителствено. Каквото и да бе сторила. Никой не заслужаваше нападките на Хариет. Той знаеше това.

— О, Хариет! — обърна се той към нея, като се опитваше да изглежда спокоен, докато отвътре целият кипеше. — Каква изненада да ви видя тук. Вече сте се запознали със сестра ми.

— Също и със съпругата ви — усмихна се тя. — Какво провинциално създание е тя.

— Ще ни извините ли, Лоти? — Той хвана Хариет за лакътя, а сестра му го изгледа изненадана, но той нямаше време за обяснения — не че можеше да предложи някакво основателно извинение.

— Ейдън — запротестира Хариет, докато той я отвеждаше към вратата — какво си мислите, че правите?

— И аз искам да ви задам същия въпрос. Не мислите ли, че появата ви тук е проява на лош вкус?

Хариет го погледна дяволито.

— Нали не очаквате, че можете да предпазите съпругата си от всички свои бивши любовници, Ейдън? Тогава трябва да изтриете от списъка с гостите имената на половината жени в Лондон.

На Ейдън му се прииска да я разтърси толкова силно, та чак зъбите й да затракат в прелестната й главица.

— Не ставайте абсурдна! — изсъска той и се принуди да се усмихне, когато мина покрай няколко любопитни зяпачи. — Тази вечер е дебютът на съпругата ми. Не можете ли да я оставите на мира, за да му се наслади? Как смеете да пристигате тук и да й казвате, че вие и аз някога сме били любовници?

— Не трябваше да й го казвам. Мисля, че тя сама се досети за това.

— Несъмнено с голяма помощ от ваша страна. — Ейдън я отведе до антрето. — Наметалото на лейди Мънроу, и по-бързо, ако обичате. Нейна светлост не се чувства добре.

— Но, Ейдън, аз едва-що пристигнах — гневно изсъска тя. — Какво ще си помислят хората?

— Пет пари не давам за това. Навярно повечето от тях вече знаят какво да си помислят. Сега ще си тръгнете, а аз ще се погрижа да се качите обратно на каретата си — процеди през зъби той и захвърли наметалото върху рамената й. — И най-добре се престорете на отпаднала — заради всички, които ни наблюдават. — Той на практика я избута през вратата, после надолу по стълбите към тротоара.

— Скъпи, наистина мисля, че постъпвате неразумно. Вашето поведение е скандално.

— Извинете, мадам, но според мен вие правите скандали. Как се осмелявате по такъв начин да приближавате съпругата ми?

Хариет го погледна намусено.

— Това не ви засяга. Вие дори не я желаете, всички знаят това — новината, че сте се оженили за нея само заради парите й, е плъзнала из целия град. Вие сам ми го признахте.

— Може и да съм се оженил за парите й, може и да не съм я желал тогава, но сега аз я желая и кълна се в Бог, ще се боря за това, което ми принадлежи!

Хариет ококори очи.

— Не ми казвайте, че сте се влюбили в тази глупава селска мишка — каза тя невярващо. — Вие, небезизвестният граф на Оубри, човекът без сърце? Моля ви, не ме карайте да се смея, Ейдън.

Ейдън я сграбчи за раменете и този път наистина я разтърси силно.

— Не е ваша работа, нито на когото и да било друг, какво има между мен и съпругата ми. Предупреждавам ви, Хариет. Стойте настрана от Серафина. Иначе, кълна се, че ще ви накарам да съжалявате. — Той рязко я пусна. Цялото му тяло се тресеше от гняв.

Хариет изтупа раменете си.

— За човек, който според Едмънд Сигрейв е танцувал само веднъж със съпругата си, прекалено много се палите заради един безобиден, кратък разговор.

— Нищо, свързано с вас, не е безобидно, скъпа моя. Сега се махайте оттук! — Той грубо я настани на предната седалка в каретата й.

— Никога не оставам там, където съм нежелана. Но това ваше абсурдно увлечение към момичето няма да трае дълго, Ейдън. От всички хора аз най-добре зная това.

— Но аз никога не съм ви обичал, нали така? — отвърна той студено, после бързо се извърна на пети и влезе обратно в къщата.

Той внезапно се спря на половината път до къщата. В главата му отекваха собствените му думи.

„Но аз никога не съм ви обичал, нали така“.

— О, боже! — простена той, като потърка лицето си. — О, Господи, Ейдън Делауеър, ти съвсем си си загубил ума.

Той изправи рамене и влезе в залата. Чувстваше се по-объркан откогато и да било.