Катрин Кингсли
Любовен порив (18)

Глава седемнадесета

— Ейдън? — Серафина почука на вратата на кабинета му с надеждата, че Ейдън не беше твърде зает. Хрумна й чудесна идея, докато се преобличаше за вечеря, и искаше сега да му я каже насаме. Но истината беше, че не искаше и минута повече да бъде далеч от него. Идеята й беше само извинение.

— Влезте! — извика той и остави писалката си, когато тя се появи в стаята. — Здравейте, любима. На какво дължа честта да ме посетите?

— Преча ли ви? — попита тя и сърцето й радостно затуптя, когато той топло й се усмихна. Бе толкова красив, толкова невероятно красив и мъжествен, и все пак бе способен на такава нежност. Но повече от всичко бе неин, мъжът, когото да почита и обича точно както се бе заклела пред олтара.

— Ни най-малко. Току-що свършвах с някои писмени дела преди вечеря. Един от нашите кораби ще пътува до Ница следващата седмица и аз трябва да подпиша документите за товара. Но не ми казахте защо сте тук. — Той стана от бюрото си, заобиколи го и я целуна продължително в устата. — Или просто ви липсвам?

Серафина прокара ръце по гърдите му, като се наслаждаваше на допира. Спомни си точно как изглеждат под жакета и ризата му.

— Предполагам, че малко ми липсвате. — Тя обви ръцете си около тънката му талия. Искаше да му каже истината, че той ужасно й липсваше, въпреки че за последен път го бе видяла само преди два часа преди репетицията на хора. После й беше толкова трудно да се съсредоточи върху задълженията си. През цялото време погледът й се отклоняваше към него, сякаш бе влюбена ученичка.

— Добре — отвърна той. — Вече си мислех, че напълно сте забравили за мен. Готова ли сте за нашия велик ден утре?

— О, да. Мисля, че ще се справим великолепно. Всички са толкова развълнувани. Шарлот няма ли да се изненада?

— Със сигурност Лоти ще бъде изумена, но се опасявам, че не от радост. Не мога да си представя какво ще направи, когато види в църквата цялата прислуга да пее заедно с баща й, брат й и снаха й.

— Дали ще ни помисли за недостойни? — попита Серафина с безпокойство. — Зная колко много държи на благоприличието.

— Точно това ще си помисли. Боя се, че сестра ми е малко високомерна, но предполагам, че в живота си мисли и за друго, освен за социалното положение и Бог. Може би престоят й в Лондон ще й се отрази добре.

— Точно за това исках да говоря с вас — каза Серафина. — Ако дойде в Лондон с нас, ще се нуждае от няколко хубави рокли, а няма да има време да й се ушият. Ще имате ли нещо против, ако Джени преправи някои от моите? Тя е много сръчна с иглата, а вие ми купихте повече рокли, отколкото мога да нося.

— Не съм помислил за това… хъм. — Той се почеса по бузата. — Предполагам, че роклите на Лоти са малко затворени, но тя точно такива ги харесва.

— Зная, Ейдън, но тя е толкова привлекателна жена. Трябва да изглежда най-добре особено сега, след като най-после се съгласи да излезе пред обществото.

— Но вие я чухте вчера, любима. Тя каза, че го прави само в името на благоприличието, защото трябвало да изпълни своя дълг. Не съм убеден, че според нея задължението й включва и това да носи пастелни тонове, дантела и панделки.

— Ами, доколкото зная, трудно е човек да бъде радостен, когато е облечен като за погребение. Поне мога да се опитам да я убедя.

— Както желаете — отвърна Ейдън, като я целуна по косата. — Както винаги, вие сте толкова досетлива по отношение на Шарлот. Сега защо не седнете в креслото и не ми отклонявате вниманието, докато свърша работата си? Няма да се чувствам толкова експлоатиран, ако мога да виждам красивото ви лице.

Серафина се изчерви.

— Ейдън, не трябва да ме ласкаете. Честно, нямам нищо против да изглеждам обикновена толкова дълго, колкото външният ми вид не ви тревожи.

— Обикновена ли? — Той се втренчи в нея. — Серафина, кълна ви се, че никога не съм бил склонен да ви лаская — няма нужда от това.

— Така ли? — попита колебливо тя. Не бе сигурна какво искаше да каже той. — Защо не?

— Защо не ли? — Той обви лицето й с ръце и тежко въздъхна. — Защото, сладка моя, случайно вие сте най-красивата жена, която някога съм виждал.

Серафина зяпна от почуда.

— Не — равнодушно отвърна тя. — Не ви вярвам.

— Повярвайте ми — каза тихо гой. — Точно това си помислих в първия момент, когато ви видях. Красотата ви ме порази. Знаете, не за пръв път ви казвам какво мисля за вашия външен вид.

— Но… но аз винаги съм мислила, че вие ми казвахте, че съм хубава, само защото искахте да ме накарате да се почувствам по-добре, или защото се опитвахте да ме склоните да се любя с вас — прошепна тя при спомена.

Ейдън избухна в смях.

— Наистина ли мислите, че съм такъв голям двуличник?

— Не… не е това — бързо каза тя. — Просто зная, че изглеждам особено. Винаги съм изглеждала така.

— Че изглеждате странно, е интересен начин да ви опише човек — каза той, като прокара пръсти по бузите й. — Бих казал, че сте очарователна. Неповторима. Вие правите другите жени да изглеждат скучни. — Потърка с палец устните й. — Очите ви са най-големите, най-необикновените, които някога съм виждал. А устата ви е най-прелестната уста за целувки. Толкова мека и сочна, и така отзивчива.

— Но предният ми зъб е крив — изтъкна тя, готова да се разтопи при допира му. Още не можеше да повярва, че той я считаше за красива, но начинът, по който я гледаше, я караше да се чувства такава.

— Не бих казал, че предният ви зъб е крив. Той е… той е неповторим, както всичко останало у вас, и съвършено прав, доколкото мога да видя. — Той я целуна по устата и езикът му премина през устните й, като накара цялото й тяло да потрепери. — Ммм. Виждате ли? — каза той и повдигна глава. Дишаше учестено. — О, боже, Серафина, вие сте опасна. Не мога да се приближа до вас, без да пожелая да направя всички видове прекрасни, еротични неща.

— Мисля, че просто такъв е вашият характер — отвърна тя с желанието да й направеше всички прекрасни, еротични неща. Обичаше начина, по който я докосваше, начина, по който караше кръвта да кипи във вените й.

— Значи наистина оставих лошо впечатление у вас за себе си в деня, в който се срещнахме? — въздъхна той, като я галеше по гърба. — Бих желал да можех да кажа, че съжалявам, но тогава вашата красота ме порази на място. Кълна ви се, нямам навика да се държа като похотлив мерзавец и да изнасилвам невинни девойки. Просто не можах да се овладея.

— Може и да сте се държали като похотлив мерзавец, но трябва да призная, че тогава наистина си помислих, че може би сте най-красивият мъж, който някога съм виждала. Убедена съм, че около вас винаги са кръжали много жени, откакто сте възмъжали.

Ейдън отново я целуна. Устните му бяха меки и топли върху нейните.

— Ревнувате ли? — попита меко той. — Нямате причина за това. Целият съм ваш, любима. Но щастлив съм да узная, че лицето ми ви харесва.

— Всичко у вас ми харесва. — Тя облегна главата си върху гърдите му. Поглъщаше от мириса му — тази смес от сандалово дърво, лимон и чист Ейдън. Жадуваше да му признае какво наистина чувстваше към него, но в същото време не можеше да понесе да й се присмее, само защото той си мислеше, че тя живееше във вълшебна приказка и още очакваше от него да бъде принц. Той не вярваше в любовта, така че щеше да я помисли за най-голямата глупачка.

— Харесвам всеки сантиметър от вас — каза той, а пръстите му се плъзнаха към врата й. — Трябваше да се сетя да напердаша леля ви добре тази сутрин. Не трябваше да ви кара да мислите, че сте обикновена или противна.

— Всъщност тя никога не е споменавала, че съм обикновена или противна — защити леля си Серафина. — Просто ми каза, че не съм хубава, но тогава леля не можеше да прецени. — Серафина замълча. Нима той бе говорил с леля й? Тази мисъл я изнервяше до краен предел. Леля Елспет можеше да бъде изгонена оттук заради многото каши, които бе забъркала, и Серафина само се надяваше една от тях да не е самата тя. — Ейдън… за какво се карахте на леля ми тази сутрин?

— О, за много неща — каза той, като бавно си играеше с кичур от косата й. — Но това, което ме изкара извън нерви, бе, че скъпата ви заблудена леля е подправяла виното за вечеря.

— Какво? — отвратена, Серафина отстъпи крачка назад. — Какво, за бога, говорите?

Ейдън поклати глава.

— Това, което чухте. Тя слагала някаква отвара във виното за вечеря, като си мислила, че така щяла да възбуди сексуалната ми потентност, сякаш тя се нуждаеше от стимулиращо средство.

— О, не… — Серафина притисна устата си с ръка, ужасена, че леля й можеше да стори нещо толкова ужасно. Нищо чудно, че бедният Ейдън страдаше така страшно. — О, Ейдън. Така съжалявам… не знаех.

— Нито пък аз, докато Джени не нахлу в стаята й с гарафата, за да приготви леля ви още една доза. Тя неволно разкри цялата история, без да знае, че и аз бях там. Мили боже, едва се въздържах да не удуша Елспет.

Серафина искаше да потъне вдън земя. Не можеше да повярва, че леля й бе паднала толкова ниско. От друга страна, това беше една от пакостите, които й бяха присъщи й. Имаше наистина нещо привлекателно в това Елспет да бъдеше удушена.

— Тя… тя го е направила за добро, наистина.

Ейдън се ухили.

— Сигурен съм, че го е направила за добро, но не искам да упражнява върху мен добрите си намерения. Само се надявам баща ми и Плъм да се възстановят от въздействието на тази отвара или иначе ще загубим всички прислужнички.

— Значи това кара Плъм и баща ви да се държат толкова зле? — Серафина не успя да сдържи смеха си. — А аз наистина се чудех… о, боже. — Тя покри устата си с ръце, като се опитваше да сподави смеха си. — С… съжалявам. Не трябва да намирам това за забавно. Леля не биваше да се намесва.

— Леля ви е цяла напаст, но трябва да призная, че имам слабост към нея. — Той извърна глава настрана и я погледна с любопитство. — Серафина, има нещо, което исках да ви помоля във връзка с леля ви Елспет. Мисля, че първо трябва да ви кажа: тази сутрин се натъкнах на необичайна сцена.

Серафина премигна. Съмняваше се, че Ейдън е станал свидетел на лудостта на леля й.

— Навярно просто сте я видели да почита събота — опита се тя да замаже по-странните навици на леля си.

— Мисля, че всъщност искате да кажете, че леля ви прави магии — отвърна сухо той.

— Ами, не е просто магьосничество. Тя, ъ… тя просто предпочита да почита старинните обичаи.

Ейдън повдигна вежди със съмнение.

— Е, добре — въздъхна Серафина. Ейдън беше твърде проницателен, за да се оставеше да бъде залъган с уклончиви отговори. Вече бе узнал достатъчно много, особено ако бе станал свидетел на пълните приготовления на Елспет за ритуала. — Тя е магьосница. Някои хора ги наричат вещици и те действително са такива, но не както вие си мислите. Те правят само добри магии и въпреки че леля невинаги успява, тя ги върши само с най-добри намерения. Наистина е най-благочестивата жена.

Устните на Ейдън трепнаха.

— Предполагам, че тя яхва метлата си само в нощта на Вси светии?

— О, не! — разпалено отвърна Серафина. — Метлите не се яхват — това е стара приказка, измислена от преследвачите на вещиците. Метлите са ритуални средства, използвани за пречистване. А нощта на Вси светии — Съмейн, както е по-правилно да се нарече, е свята нощ за почитане на приятелите и роднините, които са починали.

— Чудесно. И сега мога да си представя леля ви, която призовава душите на мъртвите. Те ще изпълнят цялата къща.

— Не ставайте глупав. На нея никога не би й хрумнало да стори такова нещо. Даже и да искате да направите това, вие не можете да повикате души, които вече са се превъплътили в други хора — отвърна логично Серафина.

— Разбирам — Ейдън потърка с пръст челото си. После отпусна ръката си с раздразнение. — Нима ми казвате, че на всичко отгоре Елспет ви е напълнила главата с глупости за превъплъщения и прераждания?

— Това не са глупости — разгорещи се Серафина. Чудеше се защо никой друг, освен нея и Елспет, не можеше да възприеме тази идея. — Това е напълно смислена идея и се надявам, че вие ще се опитате да не бъдете толкова тесногръд във възгледите си. По-безсмислено е да се вярва, че душата ви е създадено само за един живот и после отлита в облаците да си играе с херувими до края на вечността. Къде се крие разумът в това, ако мога да попитам?

Ейдън отметна назад главата си и избухна в смях.

— А, любима — изрече той, като попиваше очите си. — Никога няма да ме отегчите, гарантирам ви го. Но направете ми услугата да запазите вашето мнение за себе си, може ли? Ако проповедникът само дочуе за възгледите ви, всички ние ще бъдем отлъчени от църквата и Шарлот никога няма да ми прости това. — Той широко се усмихна.

Дълбоко засегната от отношението му, Серафина постави ръце на хълбоците си.

— Няма нищо нехристиянско в доктрината за превъплъщението. Нещо повече, не мисля, че Господ е толкова тесногръд, колкото сте вие, Ейдън Делауеър. Той е посадил растенията на земята, нали така, и те умират и се прераждат отново всяка година. Защо тогава хората да не се прераждат, след като умрат?

— Това ме изтощава. — Ейдън я хвана здраво за раменете и я сложи да седне в креслото. — Сега престанете с тези глупости. Трябва да свърша с работата си. — Той вдигна една книга от пода и я постави в скута й. — Ето, защо не прочетете това? История на корабостроенето през вековете. Гарантирам, че никой от хората в тази книга не се е преродил, защото ако това наистина бе станало, ние щяхме да бъдем сполетени от сериозна беда. Повечето от тях са престъпници.

Той се върна отново при бюрото си и седна, потънал в размисъл.

Серафина му хвърли един последен гневен поглед, после разтвори книгата и започна да разгръща избелелите страници. Очевидно Ейдън бе препрочел книгата няколко пъти по ред. Скоро разбра защо. Темата на книгата беше много интересна. Страниците бяха украсени с красиви калиграфични илюстрации. Историята започваше с лодки от бронзовата епоха, които бяха плавали по Средиземно море преди три хиляди години по времето на Одисей. Описваха се древните крайбрежни селища, които тези лодки бяха посетили, търговските пътища, които бяха следвали, товарът, който бяха превозвали.

Тя внимателно прочиташе страниците, заинтригувана не толкова от корабите в тази история, колкото от подробностите за развитието на различните цивилизации — гръцката, римската, арабската — всички те бяха описани. Никога не бе успяла да проумее колко взаимообвързани бяха те, колко често страните преминаваха от едно господство в друго. Докато стигна до раздела за Византийската империя, бе цялата погълната от книгата.

И тогава ръката й замръзна във въздуха, когато обърна следващата страница. Втренчи се в нея с невярващи очи. Отново погледна, съсредоточи се още повече, за да вижда ясно. Защото там, на страницата, имаше илюстрация на град, който непрекъснато бе виждала, но само в сънищата си.

Кирения, гласеше надписът. Един от най-важните гръцки градове-държави по време на Византийската империя, заради правата си върху обширните гори, които са осигурявали така необходимата дървесина за корабостроенето.

Един град на хълм с извисяващ се над него замък, зад който проблясваше морето.

Пръстите на Серафина се впиха до болка в краищата на книгата, сърцето й започна лудо да бие. Едва ли можеше да се съсредоточи от шока, но се насили да прочете написаното.

Остров Кипър, едно от първите средища на християнството, бил от изключително значение за Византийската империя по това време поради стратегическото си положение до Сирия, Палестина, Египет и Анадола. През седми и осми век островът често е бил арена за нападения между мохамеданите и Константинопол, които враждували помежду си. В резултат от това, островът страдал от постоянните набези на арабите. Въпреки всичко, кралете на Кипър запазили господството си през този период на междуособици, които приключили едва през 965 година, когато император Никифор Втори най-накрая избавил острова от нападенията на арабите. Обаче пристанището Фамагуста, разположено в южната част на острова, имало изключителни пристанищни права поради случайното си разположение — източник на непрестанни конфликти между кралете на Кирения и Фамагуста. Това била причината за голямата трагедия на острова.

Серафина потърка очите си с ръце, като се опитваше да пропъди вълната на замаяност, която премина през нея. В главата й отекна разговор, който тя смътно си спомняше… Благодаря на Бога, че този град-държава има разположение, неудобно за нападения — Вижте какво трябваше да преживее Фамагуста като открита цел на южната страна…

Това бяха думите на Адам през нощта на тяхното сватбено пиршество, спомни си тя. Имате предвид негодуванието на майка ми срещу убийствените пристанищни такси, които кралят налага на всеки пристигащ и отплаващ кораб? Ако притежавах главното пристанище на острова, навярно щях да направя същото… Фамагуста ни е впримчила в ноктите си и ще бъде неразумно от наша страна да се противопоставим на политиката й. Получихме добър урок преди двадесет години.

Кирения. Тя си спомни името. И Адам го произнасяше. Цяла Кирения се е събрала за нашата сватба… Нещо трябваше да се направи с майката на Адам — и Майкъл. Мъж на име Майкъл Ейнджелис — най-добрият приятел на Адам. Нещо… И тогава тя си спомни. Предчувствие за нещастие.

Серафина покри лицето си с ръце и простена тихо. Книгата падна на пода с глухо тупване.

— Любима? Серафина? Какво има? — Ейдън постави ръцете си на рамената й, гласът му бе разтревожен. — Вие сте пребледнели като призрак.

Тя вдигна поглед към него. Виждаше лицето му размазано.

— Ейдън — въздъхна тя, като се опитваше да остане в действителността. Ейдън. Това бе Ейдън. Адам не съществуваше. Не можеше да съществува, той бе само един сън. Плод на нейното въображение — всичко бе плод на нейното въображение. Кирения, Фамагуста, нападенията на арабите — всички бяха само един сън. И все пак, пред очите й се появиха образи — образи на хаос и крещящи хора, които бягаха от град, целия в пламъци. — Аз… аз не мога да дишам — преглътна с усилие тя. Чувстваше, че се задушава. Пушек. Дим изпълваше белите й дробове. — Не мога да дишам.

Той бързо я вдигна на ръце така леко, сякаш бе дете.

— Всичко ще бъде наред, любима — промърмори той дълбоко загрижен. — Трябва да сте изтощена — цяла нощ ви държах будна. Ще ви занеса до спалнята.

Тя притисна силно лицето си в рамото му. Тялото й неконтролируемо се тресеше, докато отчаяно се опитваше да прогони ужасните образи на умиращи хора, съсичани по улиците, навсякъде кръв, дълбоки, червени реки от кръв.

— Баща ви. Кажете на баща ви…

— Не се тревожете за него. Той няма да има нищо против, ако пропуснете вечерята. Трябва да си починете… — Думите му достигнаха откъслечно до нея като през мъгла. Тя се бореше да каже още нещо, да отправи предупреждение.

И тогава я обхвана някаква празнота, освободи я от кошмара й и тя не видя нищо повече.

 

 

Серафина се събуди, обляна в лунна светлина, която струеше през прозореца. Нямаше представа колко време бе изминало. Не виждаше никъде Ейдън, въпреки че до леглото бе придърпан стол. Тя се изправи с ръка, притисната към слепоочията, и се опита да се ориентира. Знаеше, че отново бе припаднала, но този път не бе пила вино, така че не можеше да търси причината в това. Последното нещо, което си спомняше, беше, че се намираше в кабинета на Ейдън и четеше историческа книга. И… и тогава нещо се бе случило, нещо тревожно.

Пое си дълбоко дъх, когато споменът в миг я връхлетя. Бе видяла илюстрацията — това беше, илюстрацията на града държава, наречен Кирения. Страницата бе изписана с текст, текст, който споменаваше места, имена и случаи, които тя бе сигурна, че си бе измислила.

Леден страх полази по гърба й и тя зарови лицето си в ръце. Беше толкова объркана, че почти не можеше да разсъждава. Нима беше възможно, тя самата да си бе измислила тези неща? Но откъде можеше да знае за тях? Никога не бе чувала за остров, наречен Кипър — или не беше така?

Намръщи се от усилието да си спомни дали баща й не бе й говорил за Кипър по време на един от уроците си по история. И все пак не можа да си спомни, даже да бе споменавал тази част от света. Може би бе чела за това някъде другаде и просто бе забравила. Информацията се връщаше към нея, когато тя сънуваше. Това бе единственото обяснение, което можеше да измисли.

Но нещо друго не й даваше мира някъде в съзнанието й, нещо настоятелно като шепот, който едва можеше да долови. Времето ще се върне… времето ще се върне…

Стана от леглото. Изпитваше отчаяна нужда да излезе навън, където можеше да размисли, да поеме чист въздух, да бъде по-близо до Богинята. Може би тя можеше да й помогне, да я утеши, защото Серафина се страхуваше, че може би губи разсъдъка си.

Наметна шал върху нощницата си и тихо излезе от къщата през задния вход. Внимаваше никой да не я забележи. Не искаше да бъде хваната и върната обратно в леглото, сякаш беше болна, защото със сигурност Ейдън си бе помислил това. Той сигурно не можеше да е прозрял истината. Само това му трябваше на Ейдън — една луда съпруга. Тя обгърна корема си с ръце и си каза, че не можеше да е луда, просто не можеше.

Сърцето й започна да бие обезумяло, като изплашена птичка в кафез. Тя затича, сякаш можеше да избяга от ужаса, който я разкъсваше.

Под босите си крака усещаше тревата, хладна и влажна. Тичаше към моста и хълма, който щеше да я изведе до огромния стар дъб — свещеното място, което я закриляше винаги, когато се чувстваше в беда.

Дъбът се извисяваше гордо и високо. Сега бе напълно разлистен. Масивните му клони улавяха лунната светлина и хвърляха плътни сенки по земята. Серафина пое дълбоко дъх и въздъхна. После захвърли шала си и коленичи до дънера на дъба. Цялото й тяло потрепери, когато протегна напред ръце и докосна дънера с върха на пръстите си.

— Велика Богиньо — прошепна тя. — Вие, която сте кралицата на боговете, светлината в нощта, създателката на всичко, което е диво и свободно, майко на жената и мъжа, любимке на Лукавия и защитнице на всички магьосници: моля ви, спуснете се с мощния си, лунен лъч върху този мой кръг тук! — Тя сведе глава. — О, майчице, помогнете ми! Моля ви, аз съм толкова изгубена и объркана. Не зная вече кое е действителност. — Гласът й се задави от стенание. — Мислех си, че разбирам. Наистина. Отказах се от лъжливия си сън, за да приема истинската си съдба, да обичам Ейдън, защото с вашата мъдрост вие ми го изпратихте. Сега зная само, че аз наистина обичам Ейдън. И толкова се страхувам от това, което ми се случва. — Раменете й се разтрепериха. Бузите й се обляха от горещите сълзи, когато тя изля целия си страх и объркване. — Луда ли съм? — проплака тя. — Защо ми се случва всичко това? О, благословена майчице, нищо вече няма смисъл! Чувствам се толкова самотна…

Тогава тя чу гласа, ясен и висок. Глас, който идваше отвсякъде около нея, така истински, както всеки друг глас, който някога бе чувала.

— Бъдете спокойна, любима, и с добро сърце, защото вие вървите по пътеката на истината.

Серафина повдигна глава в почуда.

— Майко? — прошепна тя. — Вие ли сте?

— Аз съм тази, която ви говори през вековете, която винаги ви ръководи и се грижи за вас — каза гласът. — Аз не ви обременявам с тегло, което не можете да понесете. Аз не ви затрупвам със знания, които не можете да понесете. Търсете истината, детето ми. Търсете истината и знайте, че аз съм тази, която я показва. Следвайте сърцето си. Винаги следвайте сърцето си и истината сама ще се разкрие…

Гласът отслабна и се превърна в шепота на вятъра, който нежно я докосваше.

Серафина разтреперана избърса очите си, после стана. Сърцето й бе изпълнено с радост. Все пак, тя не бе изоставена. Знаеше, че всичко щеше да бъде наред. Тя бе благословена.

Богинята бе отвърнала на молитвите й.