Катрин Кингсли
Любовен порив (8)

Глава седма

Прислужникът скочи назад, когато Серафина нахлу през предната врата, останала без дъх от това, че бе тичала през целия път на връщане. Тя бе решена да намери леля си и да я принуди да й отговори на няколко въпроса. Елспет трябваше да й даде сметка, защото беше сигурна, че Ейдън нямаше да я излъже по такъв важен въпрос, какъвто бяха парите, не и когато той се нуждаеше от тях толкова отчаяно и бе казал, че се е оженил за нея само заради богатството й.

— Милейди? — каза стреснатият прислужник, като премигваше към нея, когато тя префуча през залата. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Серафина кимна решително.

— Да, със сигурност можете. Къде е госпожица Битън?

— Вашата леля е в библиотеката с негова светлост, милейди.

— А къде е библиотеката? — нетърпеливо попита тя.

— Естествено, ще ви заведа до там, милейди — каза той, като се издигна с достойнство, и Серафина се почувства виновна, че го бе разтревожила поради своята липса на маниери.

— Моля ви за извинение — каза тя със смекчено изражение. — Разбира се, можете да ме отведете до там. Как се казвате?

— Ъ… Плъм, милейди.

— Е, Плъм, радвам се, че се запознахме — въодушевено разтърси ръката му тя. — Гостите отидоха ли си?

— Да, милейди — каза Плъм, като гледаше ръката си, сякаш никога преди не бе я виждал. — Последен напусна дукът и това беше преди един час.

— Добре — със задоволство отвърна Серафина. — Надявам се, където и да е отишъл, да си остане там завинаги.

— Не се ли радвате на присъствието на дука? — попита Плъм, без да промени израза на лицето си.

— Според мен, той е арогантен и надменен. Мисля, че прекалено много му харесва да бъде дук и е свикнал да се разпорежда с хората около себе си. Обзалагам се, че и с вас се разпорежда през цялото време, нали, Плъм?

— Ъ, да, милейди — отвърна Плъм с леко присвиване на устните. — Но работата ми е да изпълнявам заповеди.

— О, предполагам, това е истина. Но не е моя работа да изпълнявам заповеди, и мисля, че за днес достатъчно ми заповядваха както негово дучество, така и съпругът ми. Моля ви, ще съм ви задължена, ако сега ме отведете до библиотеката.

— Разбира се, милейди — каза Плъм с още едно присвиване на устните. Серафина го последва, като се чудеше дали бедният Плъм не страдаше от нещастен тик. Трябваше да си напомни да попита Елспет дали нямаше някаква билка, за да му помогне.

Плъм я отведе през вратата на отсрещната страна на приемната. Леля й седеше в едно кресло с ръце на хълбоците срещу лорд Делауеър, като отпиваше от чаша с шери и шумно премляскваше от удоволствие.

— А, ето ви тук, скъпа — каза Елспет, като надигна чашата си във въздуха. — Чудех се къде сте. Моля, присъединете се към нас. Делауеър и аз тъкмо празнувахме за нашето чудесно богатство. — Тя гаврътна остатъка от шерито си.

— О, лельо — отчаяно отвърна Серафина, като видя, че леля й беше полупияна. Елспет рядко пиеше, но когато го правеше, ставаше напълно непредсказуема. — Колко чаши шери сте изпили досега?

Елспет сви чело от напрягане.

— Може би четири? — каза тя, като протегна чашата си за още. Серафина въздъхна и издърпа чашата от ръката й.

— И три са ви много — каза тя. — Лельо, искам да говоря с вас. Спешно е.

— Винаги сте имали твърде строги принципи, момиче. Какво е едно малко празненство между семействата? — раздразнена каза Елспет. — Бих казала, нищо по-лошо от една пуританка.

— Но е една прекрасна пуританка — се обади лорд Делауеър с неясен глас. — Кой можеше да знае, а, Елспет? Мислех си, че Ейдън щеше да ме убие, когато му казах, че ще бъде впримчен в брака. Наистина си мислех така. Но днес изглежда много доволен, не мислите ли?

Елспет се изкиска и се удари по бедрото.

— Когато я видя, човек можеше да го събори с перце, но аз винаги съм знаела, че двамата ще си подхождат чудесно, не ви ли казвах, Делауеър?

— Лельо! — извика Серафина. — Трябва да говоря с вас.

— Не е нужно да крещите, дете. Не съм глуха — каза Елспет грубо. — Какво е станало, че цялата сте така възбудена?

— Заради парите е — каза Серафина, като постави чашата на леля си далече, за да не я достигне. Тя седна на канапето. — Моите пари.

— Не звъни ли камбана?

— Камбана ли? — Шумно се изсмя лорд Делауеър. — Адски камбани, сватбени камбани, скъпа моя, ще бием всякакви камбани, каквито пожелаете. Ние сме спасени благодарение на вас. Пийнете чашка шери с нас — погледна я неуверено той. — О, или сте трезвеничка? Е, добре, няма значение. Това е най-доброто за вашата възраст. Но сега, след като сте омъжена жена, можете да си пийнете малко.

— Не, благодаря — отвърна тя. — Въпреки всичко сега, след като съм омъжена жена, мисля, че ми дължите обяснение как стана това.

Очите на лорд Делауеър светнаха.

— Омъжена жена, чухте ли това, Елспет, скъпа? Звучи чудесно, нали? — Той отново избухна в смях. — Камбани. Да, камбани. — Той попи сълзите от очите си. — „Ако някога сте били там, където бият църковните камбани, ако някога сте сядали на един прекрасен пир.“ Мисля, това е Шекспир, или може би беше Милтън…? О, скъпа, срамота е, когато споменът ви изневери.

Серафина покри очите си с ръка, отвратена, че леля й можеше да се самозабрави до такава степен, че да подведе един изкуфял стар мъж да се напие.

— Лельо — попита пак, като я погледна. — Не можем ли да говорим? Насаме?

— Насаме ли? — изпухтя Елспет. — За какво ни е да говорим насаме? Делауеър може да ви каже всичко, което искате да знаете. Та какво е, скъпа? Още сте нервна ли?

На Серафина й се прииска да изкрещи от яд.

— Няма нищо общо с нервите — каза тя с отчаяно усилие да остане спокойна. — Отнася се за моето наследство. Вярно ли е, че имам такова?

Елспет обърна поглед към Серафина, примигвайки при опита си да ги фокусира.

— Разбира се, че е вярно. Нима сте толкова глупава, момиче?

Серафина усети огромно желание да удуши леля си.

— Не, не съм глупачка, лельо. Просто вие ме накарахте да вярвам, че съм изгонена от Баухил без нито едно пени на мое име и оттогава живеехме като пълни бедняци. Не мога да разбера защо поддържахте този мит, след като фактически не сте имали основание за това.

— Да — отвърна леля й. — Това е истина. Само за момент забравих, че вие не знаете за наследството. Ами винаги казвам: лесно дошло, лесно си отишло. По-добре е лесно дошло, отколкото обратното, не е ли така, скъпа? Сигурно не ме вините, че запазих богатството ви непокътнато за вас, докато не се появи нужда от него?

— Моето богатство! — Гневът на Серафина нарастваше с всяка изминала секунда. — Какво богатство, лельо? Какво е това богатство, срещу което ме продадохте? — Тя постави ръце на хълбоците си и погледна леля си. — Всичките приказки за съдбата през годините били всъщност за това колко струвам, нали?

— Е, добре… — каза Елспет, като извади една фуркета и се почеса по главата. — Това беше просто един стимул. Оубри ще дойде за вас, ще видите. — Тя премигна към лорд Делауеър. — Една нощ ще е напълно достатъчна, за да покаже синът ви какво може, нали така?

Лорд Делауеър се ухили.

— О, не се бойте, Оубри си знае работата. Той винаги е имал една дузина момичета. Жените се въртят около него като пчели на мед, които искат да проверят вкуса му, а той е щедър подлец.

Бузите на Серафина пламнаха. Тя знаеше всичко за развратното поведение на Ейдън. Това бе прекалено много за нея и без баща му да го потвърждава. Тя се обърна отново към Елспет.

— Защо не ми казахте? Защо ме оставихте да мисля, че Ейдън ме е искал?

— Но, разбира се, че ви иска, дете. Друго ли ви е казал? — попита тя, като внезапно се изправи и очите й се присвиха.

— Той ми каза, лельо Елспет, че е бил заставен да се ожени за мен. Че не е знаел нищо за мен допреди няколко дни. Че се е съгласил с женитбата само защото тя щяла да му донесе богатството, от което отчаяно се нуждаел.

Елспет се обърна към лорд Делауеър. Очите й го стрелкаха с искри от гняв.

— Нима искате да ми кажете, че никога не сте казвали на момчето за съдбата, която му предстои? Какво правехте през последните единадесет години? Чакахте го самият той да определи съдбата си?

— Лельо — меко каза Серафина, като разтърси ръката й. — Лорд Делауеър не е виновен. Той не си е спомнил.

— Не си е спомнил ли? Ха! Вие мислите, че просто тази мисъл му е изхвръкнала от главата, така ли?

Серафина кимна енергично.

— Понякога такива неща не могат да се оправят. Моля ви, не го винете.

— Виждате ли — каза лорд Делауеър, като погледна Серафина с любящ поглед. — Казвах ви, че тя е добро момиче. Чудесно е, че някой разбира проблемите ми.

— Ни най-малко не трябва да се тревожите за това — убедително му каза Серафина. — Осъзнавам колко трудно трябва да е това положение за вас. Ще направя всичко, което мога, за да ви създам удобства.

— О, това със сигурност е едно добро, чистосърдечно дете, Елспет. Тя е наслада за моите очи, за разлика от двете ми деца, които никога не са ми казвали и една добра дума. — Той пресуши чашата си и я напълни отново от бутилката, която стоеше на масичката до него.

— Синът ви не е добродушен, но ще се опитам да говоря с него — каза Серафина. — Поне ще трябва да се отнася към вас с уважение.

— Съгласен съм и на това — каза лорд Делауеър с просълзени очи. — Но той никога не се е отнасял към мен с уважение, при все че е единственият ми син и наследник. Кара както си знае, върши каквото му харесва, без да го интересуват моите чувства. — Той покри очите си с ръка.

Серафина му съчувстваше.

— Зная какво ви е — каза тя, като падна на колене до стола му. — Но той обещава, че ще се опита да се промени.

Лорд Делауеър свали ръката си, очите му се ококориха от изненада и сълзите в тях пресъхнаха.

— Така ли каза? — зяпна той.

— Да. Така каза. И ще направя всичко възможно, за да го окуража, защото виждам, че поведението му ви е разстроило дълбоко.

— Ами Шарлот? — загрижено попита лорд Делауеър. — Какво ще направите за Шарлот?

— Да направя за Шарлот ли? — объркана каза тя. — Мислите ли, че нещо наистина може да се направи за нея?

— Съмнявам се — поклати глава той. — Но ако мислите, че можете да промените Ейдън, кой знае какви чудеса можете да направите със сестра му!

Серафина погледна към Елспет.

— Вие какво мислите, лельо? — смръщи чело тя. — Мислите ли, че можем да й помогнем?

Елспет отвърна троснато:

— Това няма нищо общо с мен. Вие сте тази, която трябва да живеете с нея през останалите петдесет години.

— Да, вярно е. Но смятах, че може би ще ви хрумне как да я излекувате.

— Моят съвет е едно леденостудено рамо. — Елспет взе обратно чашата си от шкафа и я напълни от бутилката на лорд Делауеър.

Серафина се облещи. Не беше добра идеята да се опитва да изтръгне информация от Елспет, когато тя беше пийнала. От това, което бе видяла, нямаше нищо нередно с рамената на Шарлот. Проблемът беше в краката й, защото дукът трябваше да я носи от параклиса на връщане към къщата.

Тя щеше да премисли положението й и да го обсъди с Елспет, когато леля й отново бъдеше трезва. Може би някои упражнения и лечение с билкови мазила щяха да помогнат.

 

 

— А, Ейдън, ето ви тук най-после. Как можахте така да изоставите гостите си днес? — каза Шарлот, като влезе в кабинета на Ейдън, бутайки стола си. — Никога преди не съм изпитвала такова унижение! Беше достатъчно лошо тази жена да избяга от тях, без ни една дума за обяснение, но вие да изтичате след нея? Да не сте си загубили разума?

Ейдън вдигна поглед от писмото, което пишеше.

— За какво говорите, Лоти?

— Чухте ме съвършено ясно, така че няма нужда да се преструвате, че не сте. Изоставихте скъпия епископ, да не говорим за проповедника, съпругата му, вашия братовчед и родната ви сестра. Даже оставихте Рафаел да ви извинява пред другите.

— Точно така — каза Ейдън, като потупа пачето перо по бузата си и се опита да не слуша сестра си.

— Но, Ейдън, маниерите ви са отвратителни. И това, след всичките неприятности, които преживях, за да се погрижа вашият сватбен ден, ако не щастлив, то поне да отговаря на положението ви.

— Серафина беше разстроена, Лоти. Не можех да позволя да се скита из цял Таунсенд като изгубена овца.

— Изгубена овца ли? — изрече Шарлот с отвращение. — Момичето не е никаква изгубена овца — сигурна съм, че тя само искаше да привлече вниманието към себе си, защото никой не я забелязваше. А и защо трябваше да го правят, след като всеки знае каква егоистична и опърничава жена е тя?

Ейдън внимателно остави пачето перо, преди да го вземе между пръстите си.

— Лоти, обичам ви много, но няма да ви позволя да говорите по такъв начин за съпругата ми.

Шокирана, Шарлот зяпна.

— Вие… вие не искате да кажете, че вече ви е превзела, нали? Не… Ейдън, не мога да повярвам. Няма да го повярвам. — Тя сключи ръце в скута си и се втренчи в него с пребледняло лице. — Как можете да изпитвате нещо друго, освен презрение към нея след начина, по който тя се отнесе към вас в църквата и на закуската? И… и вие трябваше да чуете ужасните неща, които после тя каза за вас в приемната зала. Тя каза…

— Наистина не ме интересува — прекъсна я Ейдън. — Серафина имаше труден ден днес, така че сигурен съм, че е имала право, каквото и да е казала.

— Не мисля така — пресече го остро Шарлот. — В нейните думи не личеше нищо християнско. Тя е една покварена нахалница с лоши обноски. И аз съм ужасена, че я защитавате. Тя не заслужава да бъде графиня на Оубри и вие трябва да го знаете.

— Достатъчно! — извика Ейдън, загубил вече самообладание. — Пет пари не давам какво мислите, Шарлот. Серафина е моя съпруга и аз няма да позволя да злословите срещу нея.

Шарлот гордо вдигна брадичката си.

— Аз… аз разбирам — студено отвърна тя. — Вчера бяхте готов да си помислите всички тези неща за нея, а и нещо повече, но днес, когато тя наистина показа лицето си, вие променихте мнението си. Нима това е, защото лицето й не се оказа толкова отвратително, колкото очаквахте? Трябваше да се досетя, че съблазънта ще ви изкара от правия път, Ейдън Делауеър, защото нима вече не сте изпълнен със съблазън? — Устните й се свиха в тънка линия, а на лицето й бе изписано неодобрение. — Не си мислете, че прислужниците вече не ми казаха за вашата молба да преместят принадлежностите на съпругата ви от старата спалня на майка ни във вашата спалня.

Ейдън стана. Пръстите му се вкопчиха в края на бюрото.

— Ако смятате да започнете сега с една от вашите лекции по морал, Лоти, внимавайте. Няма нищо аморално в това да споделя спалнята си с моята съпруга. Да, макар да е вярно, че Серафина е привлекателна жена, това няма нищо общо с моето раздразнение към вас или с желанието ми да се отнасяте мило към съпругата ми. — Той въздъхна тежко. — Нещо повече, дълбоко възмутен съм от вашите предположения за нейния или моя характер, просто защото не одобрявате нашите приготовления да спим заедно.

Шарлот хвана с ръце бузите си, където пламнаха две алени петна.

— О, вие сте жесток към мен — изкрещя тя. — Тук съм да се грижа за интересите ви, както винаги съм го правила, а вие ме обиждате, макар че аз не съм виновна за нищо! Аз не доведох тази интригантка, тази измамница в къщата ни, вие го направихте — вие заедно с баща ни. И сега аз съм подложена на презрението ви, без да съм го заслужила с нищо.

— Всичко, на което ви подлагам, е простата молба да държите езика зад зъбите си и да пазите мнението си за себе си — каза Ейдън по-спокойно, като се почувства виновен, че я бе разстроил толкова сериозно. — Колкото до презрението, на него точно подлагате Серафина, без да й дадете и най-малък шанс. Моля ви само да не я осъждате прибързано, докато не я опознаете малко по-добре. Толкова ли е трудно това за вас?

Шарлот извърна поглед.

— Много добре — каза тя, като се втренчи в скута си. — Виждам, че вие отказвате да ме изслушате и моята компания ви отблъсква, затова ще се оттегля. Тъй като татко и тази госпожица Битън вече се оттеглиха за вечерта, вие и вашата — булка — можете да вечеряте сами, без мен, за да не отвличам вниманието ви от вашите любовни мисли.

— Не бъдете малка глупачка — нетърпеливо отвърна Ейдън. — Не бива да преувеличавате малкото недоразумение между нас.

— Малко недоразумение ли? — строго каза тя. — Вие ме отхвърляте, за да подкрепите жена си. И това наричате малко недоразумение? — В очите й се появиха сълзи и тя ги попи с носната си кърпичка. — Никога не си бях мислила, че можете да се обърнете срещу мен, Ейдън. Никога.

Ейдън се приближи до нея и взе свободната й ръка. Разкайваше се, че бе загубил самообладание пред нея — нещо, което рядко му се случваше. Лоти заслужаваше нещо по-добро от острия му език, по-добро от това да я разстройва при крехкото й здраве.

— Съжалявам — мило се обърна той към нея. — Няма да ви пренебрегна, обещавам ви. Просто се опитвам всички да заживеем добре и малко снизходителност от ваша страна ще помогне това да стане.

— Никога не съм била обвинявана в липса на снизходителност — подсмръкна Шарлот. — Не съм ли се грижила винаги за благосъстоянието на селяните, даже и при моето положение? Не съм ли изпращала кошници с храна на нуждаещите се, тъй като аз самата не можех да им я занеса? Не се ли погрижих за религиозното образование на прислугата, като самата аз ги насочвах в правия път?

— Да, разбира се — потвърди той, с тайничкото желание тя да не се грижи толкова за душевното състояние на хората. — Не е това, което искам да кажа. Просто ви моля да се опитате да накарате Серафина да се чувства удобно в новия си дом, защото промяната в обстоятелствата е голям удар за нея в момента.

— Естествено, ще направя каквото мога, защото мразя да мислите, че не съм състрадателна — каза Шарлот и отново изтри очите си. — Извинете ме. Усещам, че моята мигрена се връща и бих желала да се оттегля в спалнята си.

— Разбира се — отвърна Ейдън, почувствал се по-виновен от всякога. Знаеше как страдаше Шарлот от своите главоболия, а беше негова вината едно от тях да се появи сега. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Наспете се. Надявам се, че ще се почувствате по-добре на сутринта.

— Ще се постарая. — Шарлот обърна стола си и излезе от стаята.

Ейдън се помоли тихо, когато тя затвори вратата след себе си. Той прекоси стаята и си наля голяма чаша вино от гарафата. Наричаше се с всякакви обидни епитети, които можеха да му хрумнат.

 

 

Серафина се облече в неделната си рокля. Джени се суетеше около нея, докато закопчаваше копчетата на гърба й.

— Готова сте, госпожице — милейди — каза тя, когато приключи. — Навярно ви е също така трудно да свикнете с титлата си, както е и на мен. Но вие наистина изглеждате точно като графиня. Наистина.

— Благодаря — срамежливо отвърна Серафина. — Много сте мила. Въпреки че нито семейство Делауеър, нито приятелите им ще се съгласят с вас. Те гледат на мен, сякаш съм нещо, което котката е довлякла отвън.

— Не зная защо си мислите така — смаяна изрече Джени. — Със сигурност лорд Оубри не гледа така на вас, не и когато видях как ви се усмихва.

— Усмихваше ли ми се? Кога? — попита Серафина.

— Когато се качвахте по стълбите с вашата бедна, неразположена леля. Той стоеше до вратата на кабинета си.

— Така ли направи? — Не се бе замисляла как Ейдън би могъл да я гледа.

Тя се огледа наоколо в стаята, стаята на Ейдън, където той не си бе загубил времето да я предразположи. Погледът й попадна на тоалетката, където лежаха посребрените му гребени, на писалището до прозореца, където купчина книги бяха натрупани небрежно една върху друга, на гардероба, където висяха дрехите му. Най-накрая погледна към леглото, покрито с балдахин, където щеше да спи тази нощ. С него.

Стомахът й се сви болезнено. Нямаше начин да разбере дали щеше да спази обещанието си да не я докосва. За нея Ейдън беше загадка. В един момент казваше едно, а в следващия — вършеше нещо съвсем друго. Все пак изглеждаше искрен, когато й обеща. Но и в гората бе изглеждал искрен, а виж какво излезе от това.

Тя погледна отново Джени, като не искаше и минута повече да мисли за намеренията на Ейдън. Достатъчно лошо беше, че трябваше да прекара остатъка от живота си с него, без да се вземе в ръце за следващите няколко часа.

— Готова ли сте да слезете? — попита Джени с ръце, отпуснати на заоблените й хълбоци. — Господин Плъм каза, че вечерята ще е сервирана в осем часа, а вече е осем без пет.

Последното нещо, което искаше Серафина, беше да слезе долу и отново да се срещне с Ейдън и семейството му. Но знаеше, че нямаше избор. Вече се бе държала достатъчно лошо за един ден.

— Предполагам, да — унило отвърна тя. — Въпреки че по-скоро ми се иска да се скрия тук и никога повече да не излизам.

— Пфу! — каза Джени. — Хванала ви е булчинска треска, това е. Мама казва, че това е естествено, когато току-що сте се омъжили. Каза ми, че може да сте малко притеснена довечера, както беше тя онази сутрин, когато напуснах дома, за да дойда да се грижа за вас.

Серафина се насили да се усмихне.

— Бяхте много мила да дойдете тук. Трябва да си призная, не съм свикнала да се грижат за мен, Джени.

— Добре тогава. И аз не съм свикнала да се грижа за дами, така че и двете сме в едно и също положение. Последната работа, която имах, беше да прислужвам на чудесните господин и госпожа Къркланд, докато господин Къркланд не почина от сърце. Бедната му съпруга почина точно преди месец. И така, когато се разнесе слухът, че търсят камериерка за новата графиня, дойдох направо тук, като си помислих, че няма причина да не мога да се грижа за графиня. — Тя се ухили. — Може би така е по-добре, защото не трябва сама да готвя, чистя и обслужвам, а това наистина е благодат, въпреки че сега наистина трябва да живея тук.

— Няма ли да ви липсва вашето семейство? — попита Серафина.

— Сигурно ще ми липсва, но нали ще ги виждам през почивката, а и те ще се справят по-добре с допълнителната сума, която ще им нося. Единственото нещо, което ме безпокои, е, че съм свикнала около мен да цари смях, а в помещението за прислужниците е много тъжно, госпожице, тоест, милейди.

— О… — Серафина се зарадва, че и друг като нея имаше същото впечатление. — Миналата вечер забелязах това. Тук, изглежда, никой не се смее.

— Не, наистина. Всички са сухи и затворени в себе си като трупове в ковчези, освен вашия господин Тинкърби. Аз наистина го харесвам. Весело се посмяхме на вечеря, когато установихме, че имаме общи роднини в Лизестършир, но… — Тя плесна устата си с ръка. — Но аз ви бъбря тук, когато негова светлост ви очаква долу. Мама винаги ми е казвала, че имам голяма уста, и предполагам, че е права.

— О, Джени, ужасно ми е приятно да ми бъбрите — искрено отвърна Серафина. — В този момент се чувствам най-самотното същество на света, а е чудесно да знаеш, че някой иска да си поговори с мен.

— Ще ви говоря колкото искате, милейди. Навярно скоро ще ви дойде до гуша от моите приказки. Но по-добре вървете да се представете за първи път като господарка на къщата.

Серафина пое дълбок дъх.

— О, Джени, не зная какво е да си господарка на къщата, да не говорим за това какво е да се графиня! Сигурна съм, че никога няма да ми се удаде това.

— Ще го направите много добре, ще видите. Нищо не е толкова лошо, както изглежда на пръв поглед. Това е истината. И на мен ми беше напрегнато тази сутрин, когато напусках родния дом и се чудех дали нямаше да бъда не на мястото си при вас, но мисля, че добре ще см подхождаме, така че остава само да се види това, не е ли така?

Серафина се засмя.

— Наистина мисля, че ще си подхождаме, Джени. Ще взема присърце думите ви.

— Така ви искам, милейди — каза тя. — Сега вървете и се опитайте да се забавлявате.

Серафина кимна. Тя напусна стаята с изправени рамене и заслиза надолу по стълбите.