Катрин Кингсли
Любовен порив (9)

Глава осма

Шарлот седеше в стола си до прозореца на своята спалня, отправила невиждащ поглед в тъмната нощ. Беше се замислила.

Острите думи на Ейдън все още пронизваха сърцето й. Никога не й бе говорил така, толкова жестоко, така брутално безчувствен към нея. В нощта преди сватбата предусещаше, че щеше да се случи нещастие — о, да, знаеше това от момента, в който госпожица Серафина Сигрейв се появи в приемната зала. Тя не беше невижданото чудовище, което Ейдън й бе описал, а едно красиво момиче с приятна фигура и сладък глас.

Шарлот бе шокирана, тъй като първата мисъл, която й хрумна, беше, че все пак брат й можеше да хареса булката си. Това със сигурност се доказа при олтара, когато по лицето на Ейдън се изписа внезапна наслада, сякаш той в действителност беше доволен да я види, даже след като тя се бе държала по един толкова непристоен начин.

А после на сватбената гощавка почти не свали поглед от нея. О, той се преструваше, че не й обръща внимание, но Шарлот знаеше, че не беше така. И преди беше виждала сладострастие.

Добре си спомняше времето, когато Питър, лакеят, се бе влюбил в прислужницата Марта. С нескрито желание очите му я следваха навсякъде. А нима Шарлот не се погрижи за това? Да, разбира се, че се погрижи, когато ги хвана заедно в отвратителна прегръдка, опипващи се един друг, мислейки си, че никой не ги вижда. Полите на Марта бяха запретнати над бедрата, а панталоните на Питър — свалени. Половият му орган се виждаше.

Шарлот потрепери при спомена. Грешният, отвратителен образ се бе загнездил в съзнанието й. Но нима тя ги изгони? Каквато си беше християнка, ги натовари с двойно повече работа. Никога не ги остави без надзор и докато работеха заедно, без правото да се погледнат един друг, тя им четеше трактати от Стария завет.

Бог се погрижи за останалото, като наказа Марта за покварения й живот. Два месеца по-късно тя умря от грип. А похотливият лакей, който бе кривнал от правия път, две седмици по-късно се предаде на вечния ад, като се обеси в конюшните.

Сега любимият й брат, заслепен за истинския характер на съпругата си, също бе паднал в плен на похотта. Даже не го интересуваха ужасните неща, които Серафина бе казала за него. Той бе обърнал гръб на молбите на Шарлот да бъде изслушана. Беше стигнал дори още по-далече, когато промени приготовленията за спане, без даже да се посъветва с Шарлот, само защото знаеше какво щеше да каже тя за неговите мотиви.

Ейдън щеше да спи с тази жена не защото трябваше да изпълни своето задължение, а защото искаше да… да…

Шарлот замижа и притисна юмрук към устата си, като се опитваше да потуши обхваналото я внезапно гадене. Знаеше, че от дълго време насам Ейдън задоволяваше мъжките си апетити. Тя бе подслушвала историите за неговите любовни похождения, когато той и Рафаел си говореха през вечерите, без да съзнават, че тя можеше да долови всяка тяхна дума през процепа в ламперията на библиотеката.

Бе научила много неща през годините с ухо, внимателно притиснато към стената на спалнята й, която беше в съседство с библиотеката. Много и дълго време се бе молила Ейдън да превъзмогне своите сладострастни навици. Шарлот не можеше да понесе мисълта, че сега той щеше да се отдава на плътските си желания в нейната собствена къща с жена, която според Шарлот бе помощница на Сатаната.

Винаги я бе ужасявала възможността за сватбата на Ейдън, защото друга жена щеше да се настани в нейната къща, но поне се бе надявала той да се ожени за някоя покорна жена, която да седи с нея през вечерите и да слуша с подобаващо смирение лекциите на Шарлот за пътищата Господни.

Даже се бе надявала, че ужасната жена, за която Ейдън бе принуден да се ожени, щеше да се поддава на влияние и че поради отвращението на Ейдън към нея, тя щеше да се обръща към Шарлот за съвет. А Шарлот бе планирала внимателно съветите си, бе измислила точно какво да прави и да казва, за да държи под строг контрол тази жена.

Но всичките й планове отидоха на вятъра, само защото Ейдън не можеше да види нищо друго пред себе си, освен едно изкусително тяло. Защо иначе ще се обърне толкова бързо срещу собствената си сестра? Той даже не знаеше какво наистина си мислеше тази жена за него. Но Шарлот знаеше и сърцето й се разкъсваше заради измамения й брат.

Всичко, което някога бе правила, беше го правила за Ейдън. Тя се бе грижила за дома и даже когато богатството им се стопи, бе поддържала всичко в изрядност, както трябваше да бъде. Грижеше се за емоционалния им баща, за прислугата, за арендаторите, за селяните, и всичко в името на Ейдън. Но у него нямаше благодарност, той нехаеше за всичките й старания. Въобще не го бе грижа за нея.

Шарлот обърна стола си от прозореца. Главата й бе клюмнала от отчаяние. Поне все още имаше Рафаел, помисли си тя, като изтриваше сълзите от очите си. Той прозираше каква всъщност бе съпругата на брат й. Очите му не бяха замъглени от похотта. Рафаел я обичаше, обичаше я дълбоко, въпреки че женитбата между тях беше невъзможна. Рафаел се нуждаеше от наследник, който Шарлот никога нямаше да може да му даде. Но ако не беше нейната парализа, щяха да се оженят още преди години.

Тя се издуха в носната си кърпичка. Бедният Рафаел, обречен на безнадеждна любов, който никога нямаше да се ожени единствено поради верността си към нея. Той й беше предан, посещаваше я всеки път, когато му беше възможно, и въпреки че никога не можеха да говорят за любовта си, тя наистина съществуваше — чиста, непорочна, красива любов, която я поддържаше в самотните й дни и нощи.

Рафаел разбираше колко опустошена се чувстваше тя поради женитбата на Ейдън. Той самият се чувстваше смазан. Нима не бе й казал точно днес да бъде смела и силна?

Добре. Тя нямаше да го разочарова. Щеше да извлече най-доброто от това ужасно положение. Щеше да се погрижи Ейдън да не бъде измамен от тази негова вещица. Може би щеше да отнеме малко повече време и търпение, но със сигурност Ейдън щеше скоро да узнае какво в действителност се криеше под тази хубава външност на булката му.

А Шарлот щеше да бъде тука, готова да събере парчетата от разбитото му сърце. Всичко, което трябваше да направи, беше да открие начин да ускори нещата.

Шарлот вдигна глава, убедена в своето решение: Сега не беше време за самосъжаление. За да поправи положението, трябваше да съсредоточи цялата си енергия и интелигентност.

Щеше да изобличи Серафина и да докаже на Ейдън, че не е достойна за неговото състрадание и внимание.

Тя се придвижи към бюрото си и започна да подготвя списък на нещата, които можеше да направи, за да постигне тази важна цел.

 

 

Ейдън очакваше нетърпеливо Серафина във всекидневната стая, като наблюдаваше как часовникът на камината отмерва минутите. Щеше да й даде още пет минути и след това щеше да се качи горе и сам да я изнесе оттам. Единствената причина, която можеше да му хрумне за нейното закъснение, беше силното й желание въобще да не се появи, а той не можеше да я вини за това. Ако беше на нейно място, също щеше да се крие в спалнята си. Но сега той беше страната, която бе щастлива от този брак. Серафина нямаше този късмет.

Почувства се като пълен глупак. Бе я получил пред олтара против волята й, принуди я да се омъжи за човек, с когото тя не желаеше да има нищо общо, и защо? Защото той беше едно егоистично копеле, видяло нещо, което искаше, и си го бе взело. И нито за момент не съжаляваше за това, което беше направил. Но сега в продължение на цял час се вглеждаше в себе си и не му хареса това, което откри там. Ако трябваше да бъде честен, той наистина беше подлец, както го бе нарекла Серафина.

О, той се нуждаеше от парите й отчаяно, но не я искаше заради това. Желаеше я, защото тя бе всичко, което никога не бе му хрумвало, че можеше да открие в една жена — сладост, невинност, непринуденост. Можеше да й позволи да го напусне, да й даде свободата и шанса да си намери мъж, който щеше да я обича, както тя искаше. Но той не го направи. В една част от секундата при олтара, през която можеше да промени всичко за нея, реши, че никога не е желал толкова силно някой друг през живота си.

И сега Серафина плащаше цената.

Ейдън потри челото си. Единственото нещо, което можеше да направи сега, беше да намери начин да я спечели отново. Ако той не можеше да бъде приказният принц, когото тя желаеше — а това само по себе си беше шега, — той можеше поне да й осигури сносен живот. Щастлив дом. Деца, с които да го напълнят, ако някога въобще успееше да я убеди да му се отдаде. Това беше проблемът.

Нямаше и най-малка представа как щеше да подхване процеса на съблазняване. Очевидно, нея не я интересуваше това, което той можеше да й предложи като съпруг. И тя беше живото доказателство за неуспеха на очарованието му, което никога не бе му изневерявало в любовните похождения. Проблемът беше в това, че никога преди не го бе интересувало дали щеше да успее. Преследването беше просто игра, а наградата — една нощ или седмица, или даже месец, с жена, която познаваше правилата на играта така добре, както самият той. Без сълзи и взаимни обвинения — или поне нищо, което да не можеше да бъде разрешено със скъпоценен накит за прощален подарък или няколко добре подбрани думи.

Въпросът със Серафина беше напълно различен. Не само че тя бе негова съпруга — и затова постоянно задължение, — но той също я желаеше така, както никога досега не бе желал жена. Но това беше различно желание, породено не само от силното физическо привличане, но още от някакъв неопределен копнеж, който откриваше една струна дълбоко в неговото същество, сякаш тя винаги бе съществувала там, но той никога не бе я познавал.

Интересуваше го, какво жена му си мислеше за него, а това само по себе си беше опасно нещо. Искаше му се и тя да го харесва толкова, колкото той — нея. Това бе мисията на глупак. Искаше тя да му се усмихне отново с онази сладка, широка усмивка, да чуе веселия й смях, да види очите й грейнали от вълнение при някоя смешна забележка от негова страна.

А той, идиотът, бе развалил всичко при една случайна среща в гората, като изрече думи, които не трябваше да бъдат казани, и я целуна като подлец, което не можеше да бъде подминато. Навярно щеше да прекара последните двадесет години в опити да поправи само това.

Отново погледна към часовника. Още пет минути бяха изминали, а нямаше и следа от нея. Той се отправи към двойните врати и ги отвори само за да открие съпругата си, че стоеше на края на стълбите и си приказваше с един от прислужниците.

— Наистина ли — казваше тя, — седем деца? Колко великолепно е това за вас, Уилям! Съпругата ви трябва да е много щастлива с добрия си късмет.

— Наистина е щастлива, милейди, макар да казва, че ще ме бие по главата с метлата, ако й направя още едно дете. И тези са й много. Грижите по тях нямат край. Най-малкото е само на две, а това е достатъчно главоболие, въпреки че по-големите се грижат за своите малки братчета и сестричета.

Ейдън се облегна на вратата и очарован се вслуша в този разговор.

— О, това наистина се казва помощ — каза Серафина. — Винаги съм се надявала да имам пълна къща с деца. Те правят живота толкова жизнерадостен, при все че изискват много грижи.

— Да, милейди, и ние наистина сме благодарни за всяко едно ново дете. Също така добре е, че аз имам една свободна вечер в седмицата и един свободен ден в месеца.

Ейдън почувства неоснователна ревност към лакея, защото той не само че имаше жена в леглото си, която очевидно го приемаше с радост, но сега и Серафина го гледаше с тази слънчева усмивка, която той жадуваше за себе си.

Но усмивката й угасна.

— Нима това е цялото свободно време, което ви позволяват? — попита тя с намръщено чело.

— Това и още половин ден в неделя, когато нейна светлост ни взима със себе си на църква, но аз не се оплаквам. Щастлив съм, че въобще работя тук, защото женените прислужници не са приемани.

— Не разбирам защо не — каза Серафина. — Това не е честно.

— Защото имат твърде много други задължения, които ги отвличат от работата им — каза Ейдън, като се изправяше и навеждаше с намерение да привлече вниманието на съпругата си.

Лакеят погледна разтревожено нагоре и целият пребледня като платно.

— Моля за извинение, милорд, аз… аз… не исках да прекъсвам работата си.

— Няма нужда да се извинявате, Уилям. Много мило от ваша страна да забавлявате съпругата ми. Представям си, че въпросът за вашите деца е от най-голям интерес за нея.

Той не се почувства неудобно да добави, че никога не е знаел Уилям въобще да е имал някакви деца. Не знаеше дори името му, въпреки че мъжът служеше в Таунсенд от близо десет години. Естествено, Серафина се бе добрала до тази информация при първата удала й се възможност, а той силно подозираше, че тя скоро щеше да разкрие най-дълбоките тайни и на перачката.

— Имате ли намерение да се присъедините към мен по някое време на вечерта, Серафина, или ще ме оставите да вечерям сам?

— Не си представях, че моята компания ви интересува толкова много — отвърна Серафина. Тя се усмихна за раздяла на Уилям, който бързо се поклони и изчезна. — Съжалявам, ако сте си помислили, че ви пренебрегвам. Просто се опитвам да се запозная с домакинството. Или във вашите високи обществени кръгове не е прието да се разговаря приятелски с прислугата?

— Вие можете да говорите, с когото и по какъвто начин желаете — каза Ейдън, като прочете по леденото й изражение, че отново е сгазил лука. — Просто се чувствах самотен.

— Самотен? О, скъпи. А аз мислех, че се намирате за най-добрия събеседник.

Ейдън не се стърпя да се ухили на отблъскващото й отношение.

— Даже съм още по-добър събеседник, когато има с кого да разговарям.

Серафина вдигна изписаните си вежди.

— Това въобще не ме изненадва.

Ейдън въздъхна.

— Серафина, нека наистина се опитаме да се държим приятелски тази вечер, нали? Елате в приемната зала. Може би чаша шери ще помогне за това.

Серафина поклати глава.

— Мисля, че този следобед бе изпито шери, достатъчно да потопи цял оръдеен кораб. И това наистина се случи на баща ви и моята леля, защото и двамата си легнаха пияни.

— Да, чух — каза Ейдън, като й помогна да седне. — Ни най-малко не съм изненадан за баща ми, но леля ви не изглеждаше като пияница.

— Леля ми не е пияница — възмутено каза Серафина. — Тя е просто въодушевен човек, което не й помага при редките случаи, когато пие, защото е склонна да прекалява с това. Със съжаление признавам, че тя припадна, когато я заведох до стаята й.

— Тъй като вече научих, че баща ми също си е легнал, а сестра ми се оттегли с главоболие в будоара си, това ни поставя единствено в благоприятно положение.

— Не съм сигурна, че трябва да използвате думата „благоприятен“, когато се отнася до мен, милорд — каза Серафина, а очите й бляскаха заплашително.

Ейдън наклони глава.

— Много добре. Нека да я заместя с думата „щастлив“. Тази вечер е на наше разположение и за това мога да бъда само благодарен.

О, и как добре го каза. Беше добър късмет да се окажеше насаме със Серафина.

— Можем добре да си оползотворим времето, като се опознаем взаимно — поясни той.

Серафина изглеждаше недоверчива като нещастен червей пред гладна червеношийка, която всеки миг е готова да го погълне.

— Много добре, ако желанието ви е да разговаряме, не мога да се възпротивя на това.

— Наистина, Серафина — отвърна той, като с усилие се въздържаше да не избухне в смях, — как иначе можем да научим нещо повече един за друг? Особено когато не ми оставяте друга възможност, освен да разговаряме?

— Ако въобще желаете да разговаряме, предлагам ви да се въздържате да споменавате някои особено неприятни въпроси.

Ейдън не можа да се сдържи и прихна.

— Добре — каза той. — Ще се придържаме стриктно към темата за времето, вашето здраве и моя отблъскващ характер.

— Ако говорим за вашия отблъскващ характер, със сигурност ще прекараме тук цяла нощ — язвително отвърна Серафина. Може би темата за здравето ще бъде най-безопасната, защото никога не съм имала здравословни проблеми.

— Чух, че над Рутланд се задават буреносни облаци — каза той с още по-широка усмивка.

— Наистина ли? Дъждът винаги е бил нещо полезно за цветята — безучастно отвърна тя.

— Така ли? Предполагам, помага им да разцъфнат? — попита той също толкова безучастно, но с вътрешното желание да се разсмее.

— Цветята обикновено разцъфват, когато времето е хубаво, милорд, те се нуждаят също толкова и от дъжд, за да ги подхранва. Но много се съмнявам, че вие изобщо знаете нещо за отглеждането на цветя при това състояние на вашите градини.

— Да, градините — отвърна той с желанието да съкрати разстоянието между тях, да я вземе в обятията си и да сложи край на този глупав разговор. — Боя се, че те най-много пострадаха от нашите финансови затруднения. Първи трябваше да напуснат градинарите. Надявам се градините да не са напълно задушени от плевелите.

— Мога да се справя с плевелите. С градините също. Но не зная дали ще се справя с вас.

Ейдън извъртя главата си на една страна.

— А, и сега желаете да се справите с мен? Ами, не мога да ви обвинявам за това, макар да се съмнявам, че лесно ще успеете в това ваше начинание. Никога не съм бил човек, с когото лесно се справят.

— Така каза и баща ви. — Тя му хвърли остър поглед. — Но, Ейдън, като говорим за това… не мислите ли, че може да се държите по-мило с него? Все пак той е възрастен човек и не е в най-добрата си форма.

Ейдън я погледна с любопитство.

— Какво ви кара да мислите, че аз не се държа мило към него? Не мога да си спомня днес въобще да съм му противоречал.

— Защото той ми каза така. Каза ми, че не го уважавате, че не ви е грижа за неговите чувства.

Ейдън прокара пръст по бузата си и докосна брадичка. Значи така, помисли си той с раздразнение. Баща му не си губеше времето. Отново си пъхаше носа, където не му е работата, и, както обикновено, забъркваше своите каши, но този път със Серафина.

— Случайно не ви ли спомена защо си мисли, че аз съм длъжен да се отнасям към него с уважение? — попита той, като се опитваше да прикрие гнева си.

— Какви ужасни неща казвате! — отвърна Серафина шокирана. — Той е ваш баща и вие трябва да сте много щастлив, че въобще имате баща. От него не зависи да се промени, вие знаете това. И аз мисля, че вие трябва да изпитвате някакво състрадание към него.

— Тогава предполагам, че сте отишли при него да го попитате за вашите пари. Каза ли ви той истината?

— Леля ми каза истината, въпреки че не говореше много свързано. Но тя потвърди, че аз притежавам наследство — което сега, разбира се, е ваше — добави мрачно тя. — И просто мога да си представя какво възнамерявате да правите с него.

Ейдън поблагодари на Бог, че точно в този момент на вратата се появи Плъм, за да съобщи, че вечерята е готова.

— Ще поговорим за това по-късно — каза той, като видя, че щяха да засегнат друга опасна тема. — Хайде, подайте ми ръка, Серафина, и ми позволете да ви придружа. Поне заради прислужниците можем да се опитаме да се държим като щастлива брачна двойка.

Тя се поколеба за момент, но после прие предложението, както той знаеше, че ще направи. Серафина може и беше напълно безразлична към неговите чувства, но очевидно хранеше дълбоко уважение към прислугата.

Пръстите й се плъзнаха около свитата му ръка, топли пръсти, лекият натиск, на които изпрати неочаквана физическа тръпка през него. Осъзнал, че за пръв път Серафина го докосваше доброволно, той напълно се наслади на усещането.

— Плъм — каза той, като видя, че бяха сервирали на Серафина на отсрещния край на масата, — ще бъдете ли така добър да сервирате на нейна светлост до мен? Нямам намерение да преграквам, като викам из цялата стая.

— Разбира се, милорд. — Плъм бързо премести приборите, докато Ейдън стоеше в средата на стаята, без желание да изпусне толкова бързо пръстите на Серафина.

— Благодаря ви. — Ейдън издърпа стола отдясно и настани Серафина. Плъм изчезна, но незабавно се появи с димящ супник с морковена супа.

Той поднесе супника към Серафина и тя го погледна, сякаш недоумяваше, какво очакваше от нея да направи. Плъм я насочи с поглед към черпака и Серафина се сети, после потопи черпака в супника и незабавно разля половината от съдържанието му на масата.

— О! — смаяна възкликна тя, като наблюдаваше петното, което бе направила. Попи със салфетката си. — Боя се, че не съм свикнала да се храня по този начин. Вкъщи сервирахме храната направо в чиниите и после ги поставяхме на масата. — Тя цялата се изчерви.

Оубри разбра, че Серафина трябваше много да учи за в бъдеще. Имаше усещането за това още от сватбената закуска, когато видя как се хранеше тя.

Той кимна на Плъм, който незабавно взе черпака от нея и напълни купата й. След това Ейдън се обслужи, прошепна нещо в ухото на Плъм и изчака, докато Плъм не наля две чаши с червено вино и изчезна.

— Надявам се, че нямате нищо против да наруша традицията — каза той, като се опитваше да не издава смущението си, — но наистина бих желал да сте по-наблизо, за да мога да ви виждам. — Той вдигна супената си лъжица. — Вие сте твърде красива, за да помрачавате лицето си заради една препълнена фруктиера.

— Не зная нищо за традицията — поде Серафина и вдигна поглед към неговия. Имаше стреснат израз с широко ококорени очи. — Мислите, че съм красива?

За него тя беше повече от красива, но нямаше да стига толкова далече, защото щеше да се усъмни в мотивите му и да го удостои с един от критичните си, презрителни погледи, в които бе така добра.

— Мисля, че сте изключително хубава — каза той, като очарован наблюдаваше как лека руменина плъзна по врата й и постепенно обагри бузите й.

Тя сведе глава и се съсредоточи в супата си. Погледът му премина по меките кичурчета коса по тила й, по дългия й бял врат и изящната извивка на ухото й. Внезапен порив на желание премина през него, когато в съзнанието му нахлуха грешните мисли за това, какво би искал да направи на този врат и на това ухо, прилично на мида.

— Според мен вие говорите така, защото искате да погледна по-благосклонно на вас — промърмори тя, като вдигна чашата си и я изпи почти на половина.

— Нищо подобно — изненадан, каза той. — Никога ли не са ви казвали това преди?

Тя поклати отрицателно глава, като се втренчи в купата си.

— Бих желала да не ми се подигравате, Ейдън. Зная много добре, че не съм хубава, и като ми казвате, че съм красива, няма да постигнете нищо.

Ейдън, смаян от погрешната й представа за външния й вид, се взря в нея.

— Серафина… не зная какво ви е накарало да мислите, че не сте привлекателна, но аз ви уверявам, че това не е вярно. — Всичко друго, но не и истина, си помисли той, като ядосано се чудеше кой й беше втълпил тази идея.

Тогава Серафина погледна към него.

— Ако това е така, защо вие сте първият човек, който ми го казва?

— Може би защото никой друг не е имал възможността да го направи? — отвърна той. — От това, което ми казахте, разбирам, че сте водили затворен живот.

— Не виждам какво значение има. Всеки ден ме виждаха Тинкърби и леля Елспет, а също и проповедникът в неделите, и хората от селото, когато ходехме да ги лекуваме. Най-много някой да казваше, че ще стана красива, което беше учтив начин да разбера, че не съм такава.

— Разбирам — каза той, като отправи поглед към дълбоките й, наситенозелени като морето очи, към симпатичното й, малко носле, пухкавите й, чувствени устни на чаровното й, сърцевидно лице. Той реши, че проповедникът, селяните, Тинкърби и Елспет Битън — всичките бяха или слепи, или неми. Серафина бе жена с неземна красота и той щеше да се погрижи не само всички по света да узнаят това, но и самата Серафина да го осъзнае.

Изведнъж му хрумна една идея, която, колкото повече обмисляше, толкова повече харесваше.

— Серафина — обърна се към нея, като се постара да прозвучи сериозен, — утре ще трябва да замина за Лондон. Съжалявам, но се отнася до нещо много спешно. Бихте ли желали да ме придружите?

Ръката на Серафина замря във въздуха.

— Не! — възкликна тя, а супата й се разля от лъжицата. — Искам да кажа, благодаря, но не желая. — Тя рязко пусна лъжицата си на масата и отпи друга голяма глътка вино.

— Защо не? — попита я той, като вторачено я гледаше. — Имате нужда от чеиз. Познавам един добър шивач. Вие никога не сте били в Лондон, нали? Не бихте ли желали да видите една изцяло непозната за вас част на Англия?

— Не — каза тя, а по лицето й пробягна следа от паника. — Току-що пристигнах тук. Аз… аз мисля, че е най-добре първо да се установя тук. И не мога да изоставя леля Елспет — тя има нужда от мен.

— О, сигурен съм, че леля ви знае как да се справи при всякакви обстоятелства. Тя и сама ще се чувства напълно добре.

— Но аз все още не мисля, че мога да се справям сама — отчаяно отвърна тя. — Вие не разбирате, Ейдън. Не съм пригодена за вашия свят. Няма да зная изобщо как да се държа в този свят.

— Но нали точно това искам да кажа, любима. Не желая да направя нищо, което неоправдано да ви притесни, но в един момент вече трябва да сте свикнали с това, че сте ми съпруга, което включва и контакт с моя свят. Знаете, че това е също и ваш свят. — Вие сте родена в него.

— Може и да съм родена, но в действителност не съм живяла в него. Живеех тих и спокоен живот в Баухил и още по-тих живот — в Клайд. Не познавам обществените порядки и даже най-простите формалности, а тези, които някога познавах, вече съм забравила поради липса на практика.

— Аз ще ви ги припомня — каза той, като си мислеше, че тя бе направо възхитителна.

— О, Ейдън — унило отвърна тя, — това не е добра идея. Зная, че искате да се приспособя, за да не ви излагам, но мисля, че вече е твърде късно да променя същността си.

— Не искам да променяте същността си — каза той, като я наблюдаваше над ръба на чашата си. — Искам само да направя така, че да се чувствате по-удобно като графиня.

— Но точно в това е проблемът — проплака тя. — Никога не съм си и помисляла някога да бъда графиня. Може би трябваше да го направя, но единственото, което ме вълнуваше, беше, че щях да съм ваша съпруга. Точно в това исках да бъда добра.

Нещо в гърдите на Ейдън се сви болезнено.

— А сега повече не ви е грижа? — промълви тихо той.

Тя погледна към него с очи, блестящи от сълзи.

— Няма да ви лъжа и ще ви кажа, не искам да бъда ваша съпруга. Всичко, което желая, е да живея както съм свикнала. Достатъчно ми е трудно да приема тази женитба и без да ме принуждавате да върша нещо, което ми е напълно чуждо.

— Разбирам — отвърна той с желанието никога да не беше засягал тази тема. — Но колкото и да ви се иска, не можете винаги да живеете като в непристъпна крепост. Рано или късно ще се сблъскате с истинския свят. Вие вече се сблъскахте, не мислите ли така? Днешният ден бе труден за вас — и не само поради шока, че се омъжвате за мен.

Тя кимна в съгласие, като изтри сълзите си в своята салфетка.

— Съжалявам за това. Съжалявам също за вашето отчаяние. По дяволите, бих желал леля ви да ви беше подготвила по-добре за тази женитба.

— Тя ме подготви много добре за женитбата. Но тя просто не ме подготви за вас.

— Това е повече от ясно — отвърна Ейдън, като се опитваше да си придаде спокойно изражение на лицето, докато в гърдите му бушуваше гняв. — Но вие не можете да ме обвинявате.

Тя сведе поглед. Гъстите й мигли натежаваха от проблясващи сълзи.

— Не. Не мога да ви виня. Единствено аз съм виновната, защото очаквах някой друг.

Ейдън притисна челото си с длан, сякаш можеше по този начин да потуши яростта си.

— Серафина — каза той, — никой от нас не е виновен. Ние сме само пионки в нечия чужда игра. Но ние можем да извлечем най-доброто от това положение. И затова се опитвам да открия начин, за да ви накарам да се чувствате удобно.

— Как? — вдигна тя премрежените си от сълзи очи, които трогнаха сърцето му. — Как е възможно да вярвате, че мога да се почувствам удобно?

Той самият не знаеше. Беше по-безпомощен откогато и да било. Не знаеше почти нищо за нея, освен това, че нахлу в живота му, невежа за порядките в неговия свят, че ако не беше нейният произход, тя, в края на краищата, лесно можеше да мине и за просто селско момиче.

Как човек можеше да се заеме с обучението на млада жена с нейното положение, без да я накара да се почувства напълно не на мястото си в този процес? Как можеше да спечели доверието й, така че поне той да постигнеше някакъв напредък? Това, от което отчаяно се нуждаеше, беше информация. И беше сигурен, че нямаше да изкопчи нищо смислено от Елспет Битън.

В този момент Тинкърби неочаквано се препъна през прага на вратата като Божий пратеник. Носеше поднос с агнешко и зеленчуци.