Катрин Кингсли
Любовен порив (15)

Глава четиринадесета

Елспет току-що бе свършила със съставянето на рецепта, която считаше за голям напредък в рецептите, които преди бе съставяла за проясняване спомена от сънищата. Вписваше последните си забележки в тефтера, когато на вратата се почука.

— Влезте, влезте — нетърпеливо се обади тя с намръщен поглед, вперен в бележника, като се опитваше да реши дали бе написала канела или кардамон. — Канела, разбира се, че е канела — промърмори тя, после вдигна глава да види кой глупак бе намерил сега да отвлича вниманието й.

— Госпожице? — попита Джени, като пристъпи в стаята. — Ще ми разрешите ли да говоря с вас?

— Какво има, момиче, какво има? — каза Елспет, като се почеса с пачето перо по ухото. — Много съм заета.

— Да, госпожице — отвърна Джени срамежливо. — Но господин Тинкърби ми предложи да говоря с вас. Отнася се за нейна светлост. И негова светлост. — Тя несигурно пристъпи напред. — За леглото им, госпожице.

— Леглото им ли? Какво им е на леглото? — попита Елспет разсеяно. — Мисля, че е добро. Знаете, че Серафина не е свикнала с лукса.

— Не е това. — Джени смръщи чело. — Просто нищо не се случва в него, ако разбирате какво искам да кажа. Господин Тинкърби мисли, че можете да имате някакво обяснение.

— Какво, за бога говорите, момиче? Нямам цял ден на разположение да слушам вашето бърборене.

— Но, госпожице Битън! — отчаяно започна Джени. — Те не правят нищо в него! Чаршафите са бели като сняг всяка сутрин от деня, в който двамата се венчаха. Попитах мама просто да съм сигурна, но тя ми каза, че това не е естествено. Спомням си, когато последната ми господарка се омъжи, трябваше да сменям чаршафите, когато имаше петна по тях. Пет дни, откакто негова светлост се е върнал, и нищо, при все че скоро са се оженили.

Онемяла, Елспет се втренчи в нея.

— Нищо ли? — най-накрая изрече тя. — Може би момичето е в цикъл — каза тя със светнало лице.

— Не госпожице. Цикълът й приключи една седмица преди да се завърне негова светлост.

— Ужасно! — раздразнена каза Елспет. — И казвате, че чаршафите са същите, както в нощта на сватбата?

Джени кимна енергично.

— О, боже. Боже мой! Няма да оставя това така. — Елспет захвърли пачето си перо, без да обръща внимание на потеклото по бележките й мастило. — Той е виновен, разбира се. Серафина знае всичко, което трябва да направи. Та нали аз й казах. — Тя се замисли. — Да. Хъм. Трябва да е отвращението му от женитбата, което още го възпира. — Тя отново се замисли. — Добре, ще се погрижим за това. — Тя скочи на крака. — Казахте, че сте говорили за това с Тинкърби, нали?

— Да, госпожице. Не знаех към кого другиго да се обърна, а тъй като господин Тинкърби е камериер на негова светлост, помислих, че може би той знае какво става. Но той не знаеше, каза ми само да говоря с вас.

— Добре е постъпил — кимна Елспет. — От време на време човекът показва здрав разум. Е, добре, Джени, въпреки че не го очаквах, подготвена съм и за този ден. — Тя се отправи към сандъка си и го отвори. Оттам извади шишенце със скъпоценна течност. — Случайно приготвих това в Клайд преди женитбата, просто в случай, че стане нещо непредвидено. Нали знаете, предпазливостта винаги се възнаграждава. — Елспет вдигна шишенцето на светлината и се възхити на мътната течност, която с толкова обич бе създала.

— Какво е това, госпожице? — попита Джени. Едната й ръка се приближаваше към устата й, лицето й изразяваше безпокойство.

— Нищо, за което да се тревожите. Само трябва да знаете, че това достатъчно бързо ще се погрижи за неохотата на Ейдън. — Тя подаде шишенцето на Джени. — Не казвайте на Тинкърби, защото той със сигурност ще вдигне голяма врява. Само се погрижете да слагате по пет капки във виното на Оубри всяка нощ.

— Но… но как, госпожице? Нямам нищо общо с виното на негова светлост. — Джени надникна към малката стъклена бутилка.

— Да, права сте. И аз също не мога да го дам направо на Плъм. А, сетих се — излейте цялото съдържание в гарафата, която Плъм изнася всяка вечер. Със сигурност можете да направите това, когато никой не е наоколо. — Тя се изхихика. — Един или два дена по чашка от това на вечеря и Оубри ще се изправя като жребец.

Джени кимна, но, изглежда, се съмняваше.

— Много добре, госпожице. Но няма ли лорд Делауеър също да се изправя като жребец? Той пие от същата гарафа — изтъкна тя.

— Пфу. Делауеър е твърде стар, за да се възбуди от такъв еликсир. Тези неща действат само на младите. Само почакайте и ще видите. Ще сменяте онези чаршафи сутрин, обед и вечер.

По кръглото лице на Джени се изписа широка усмивка.

— Тогава това трябва да е за добро. Забелязала съм начина, по който очите на нейна светлост следват негова светлост. Със сигурност тя знае какво иска и ще изпита голямо удоволствие, когато негова светлост реши да й се издължи.

— Точно така — каза Елспет. — Скачайте, момиче, и изсипете течността във виното, преди някой да ви е видял. Няма вкус на нищо. Връхчетата от еленови рога са ефикасно средство в това отношение.

Джени се засмя.

— Мама винаги е казвала, че жените знаят по-добре да се любят от мъжете. Мисля, че точно сега доказахте това, госпожице.

— Майка ви е умна жена. Но само дръжте езика си зад зъбите за това, което сега замислихме. Не искаме някой да се натъкне на истината, нали?

— Добре, госпожице. Може да разчитате на мен. — Джени напусна стаята, а Елспет седна обратно в креслото си, много доволна от себе си.

— Лоша птица — високо се скара Бейсил веднага щом вратата се затвори. — Лоша, лоша птица.

— О, затваряйте си човката — всичко е за добро. Зная, че не трябва да се намесвам, но момчето не изпълнява дълга си, а това няма да оставя така. По-добре е скоро да осъзнае чувствата си към своята съпруга или тази Шарлот ще пусне отново отровата си, запомнете ми думите.

 

 

Ейдън откри сестра си в кабинета й до нейната спалня. Работеше усилено по домакинските книги.

— Ейдън — каза тя изненадана, но с приветлива усмивка. — Какво ви води насам? Помислих си, че сте ме забравили — почти не съм ви виждала, откакто се върнахте вкъщи.

Той я целуна по бузата.

— Съжалявам. Имах много работа.

— А тук бяхте зает с новата си съпруга — каза тя. — Не ми казвайте, че и нея сте пренебрегнали.

— Всъщност исках да ви благодаря за любезното отношение към Серафина. Оценявам вашето усилие, особено при чувствата ви към нея.

— О, колкото до това, премислих думите ви и осъзнах, че сте прав. — Тя затвори счетоводните си книги. — Не се държах като християнка. Скъпата Серафина може и да е млада и наивна, но тя се старае да ви бъде добра съпруга.

Ейдън се усмихна с обич към сестра си, облекчен, че бе склонила толкова лесно.

— Тя се старае — отвърна той с желанието Серафина да се постарае поне още малко. Беше му много трудно да спазва своята част от тяхното споразумение, особено след като прекарваше нощите си толкова близо до нея. Истината беше, че му бе почти невъзможно да сдържи ръцете си, особено след последната целувка, цялата изпълнена с обещание. Да се уедини, изглеждаше единственият изход. Това бе истинската причина, поради която прекарваше толкова дълго време, затворен в кабинета си.

— Това е всичко, за което се моля. Искам само да сте щастлив, Ейдън.

— И аз ви желая същото, Лоти — каза той, като стисна ръката й. — Радвам се, че здравето ви се подобрява. Мехлемът наистина действа, нали?

— Мисля, че е така — отвърна тя. — Естествено, изпитвам дълбока признателност към съпругата ви. — Тя въздъхна и прокара ръка през челото си. — Само ако можех да се отърва от тези главоболия.

Сърцето на Ейдън се сви от вина. Не можеше да си представи колко трудно й беше да живее с постоянната болка ту тук, ту там по тялото си. Той напълно съзнаваше вината си за всичко това. Искаше му се да открие начин да поправи случилото се и навярно щеше да прекара остатъка от живота си в опити да постигне това, въпреки че Шарлот никога не бе го обвинявала.

— Мислех си, че ще ви донеса някакви добри новини. До следващото четиримесечие мога да си позволя да вложа петдесет хиляди лири за подновяване на къщата. Това задоволява ли ви?

Лицето на Шарлот светна.

— Наистина ли? О, Ейдън, колко чудесно! Мога ли да ги похарча, както аз искам?

— Точно както вие искате, въпреки че можете да говорите със Серафина за всичко, което на нея би й харесало.

Усмивката на Шарлот веднага угасна.

— Ейдън, скъпи, това е прекрасна идея, но Серафина вече каза, че не знае нищо за ръководенето на едно домакинство, да не говорим за украсата. Вие нали не искате да я претоварвате с работа или да я карате да се чувства негодна? Може да похарчите малко допълнително пари за градините, защото изглежда, че те най-много я интересуват. Сигурна съм, че ще се зарадва на малко помощ.

Ейдън беше трогнат от грижата й за Серафина.

— Да, това е добра идея — меко каза той. — Благодаря, Лоти, че се сетихте за това.

— Ами бедният ни татко. Не може да се преуморява на неговата възраст. Тревожа се за здравето му.

— Татко ли? — изненада се той от новата й грижа. — Мисля, че се наслаждава на всяка минута труд — изглежда по-добре откогато и да било преди. И вие трябва да признаете, че избягва да пие.

— Въпреки всичко — каза Шарлот. Бузите й леко се обагриха. — Не мисля, че поведението му е подобаващо. Той е маркиз, а не градинар.

— А Серафина е графиня, но това не й пречи да е и добър градинар, не мислите ли? — отвърна той, като му се искаше Шарлот да не придаваше толкова голямо значение на социалното положение.

— Съпругата ви не е отгледана да бъде графиня. Обаче татко е роден маркиз и искам да се държи като такъв. Какво ли си мислят слугите, като го виждат да се прибира, целия покрит в мръсотия като един от тях?

— Нямам представа — каза Ейдън. Добре че Шарлот не подозираше, че всеки следобед той и баща им пееха в хор с прислугата в кухнята. Не можеше да си представи каква щеше да бъде реакцията й тази неделя в църквата, когато откриеше какво бяха намислили, но наистина не го беше грижа за това. Всички толкова се забавляваха. Никога преди не се бе чувствал толкова добре в Таунсенд. Трябваше да благодари на Серафина за това, че на всички им бе донесла глътка свеж въздух.

— Ами, това просто не им влияе добре. Вече имам проблеми с тяхното отношение — чувствам, че губя уважението им.

— Не бих се тревожил за слугите, Лоти — каза той, като сподави раздразнението си. — Изглежда, те изпълняват задълженията си с по-весело настроение, а това е добре. Трябва да се връщам на работа. Ще се видим на вечеря.

— Много добре, Ейдън. Но запомнете какво ви казах. Дисциплина и преданост към Бог. Това е единственият начин да се управлява толкова голяма къща и слугите имат нужда постоянно да им се напомня това.

Ейдън не отговори. Не можеше, без да й каже, че според него тя грешеше много.

 

 

Серафина чакаше прислугата да заеме мястото си за ежедневната репетиция на хора. Те не бяха изгубили и най-малката частица от ентусиазма си, с който бяха започнали да репетират за посрещането на Ейдън. Тя изпитваше огромно удоволствие не само да ги учи, но и да ги слуша как пеят.

— Е, милейди, какво ще бъде днес? — попита Уилям, като вдигна книгата си с църковни песни и я разлисти.

— Защо не изчакаме, докато всички се съберат? — предложи тя. — О, и Уилям, застанете зад Алис. Трябва внимателно да слушате сопрана за следващата песен.

Таунсенд се променяше бавно, но сигурно, и Серафина бе доволна от това. Все по-често слугите идваха при нея със своите грижи и въпроси. Винаги когато можеше да им помогне или да им даде съвет, тя го правеше, въпреки че се стараеше по никакъв начин да не противоречи на заповедите на Шарлот.

Ейдън влезе в последния момент и зае мястото си най-отзад. Погледът му бе вторачен в пода.

Тя се намръщи загрижено. През последните няколко дни Ейдън не беше на себе си. Беше нервен и разсеян и тя едва изкопчи няколко думи от него. Предполагаше, че може би причината за това е преумората. Той си лягаше дълго след като тя се бе оттеглила, а ставаше сутрин преди нея, като прекарваше повечето време, заключен в кабинета си. През последните две вечери дори бе вечерял сам.

Очите му изглеждаха уморени и напрегнати, при все че винаги когато тя го питаше, дали деловите сделки все още му създаваха грижи, той отвръщаше, че всичко върви добре. Въпреки това, го виждаше за по-дълго единствено на репетициите на хора. Но дори тогава той почти не я поглеждаше.

За свое изумление Серафина бе открила, че Ейдън наистина можеше да пее. Той имаше хубав глас — ясен, плътен тенор, който звучеше прекрасно сред гласовете на другите. И въпреки, че първоначално слугите бяха малко сковани, скоро те свикнаха с присъствието му и се върнаха към обичайните си шеги и закачки.

Серафина си помисли, че може би сега закачките бяха прекалено много като резултат от идването на пролетта. Освен при Ейдън. Той, изглежда, въобще не страдаше от пролетна треска. Баща му, от друга страна, стоеше твърде близо до Мери — камериерката, като имаше вид сякаш искаше да я пощипва отзад всяка минута. На Серафина й се искаше Ейдън също да я гледаше по този начин.

— Вие сте прелестно създание — хвърли похотлив поглед лорд Делауеър към Мери. — Не мога да разбера как не съм ви забелязал преди, скъпа моя. Очарователна сте, напълно очарователна.

— Татко, моля ви — обади се Серафина с неодобрителен глас. — Трябва да се съсредоточите върху възложената ви задача.

— Помислих си, че точно това правя — отвърна той, като намигна на Плъм, който също му намигна и след това отново изду гърдите си като истински Лотарио и хвърли похотлив поглед на бедната Джени.

Джени погледна безпомощно към Серафина, която можа само да поклати глава и да свие рамене. Музиката влияеше възбуждащо върху някои хора, но тя не можеше да се сети какво бе влязло в главите на Плъм и лорд Делауеър.

Ейдън, напротив, показваше абсолютно благоприличие и не поглеждаше никой, докато не започнаха да пеят. Когато тя започна да дирижира, очите му я приковаха. Но това беше поглед както всички останали, които си разменяха. Искаше й се и той да прихванеше пролетната треска.

През последните четири дни той даже не се бе опитал да я докосне. Мислеше, че знае защо. През първата нощ, когато бе дошъл в леглото, бе ядосан и тя бе причината за това. Но тя не знаеше как да промени отношението му. Не можеше просто да се хвърли в прегръдките му и да му даде това, което той явно желаеше. Това щеше да наруши всеки принцип, който си бе създала по отношение на любовния акт.

Беше достатъчно странно, че й липсваше. Даже й липсваше начинът, по който я докосваше — не мислеше, че щеше да има нещо против, ако той поискаше да я целуне отново, при все че знаеше колко опасно бе такова предложение и до какво най-вероятно то щеше да доведе. Ето защо тя не бе направила нищо, за да го окуражи. Въпреки всичко, се чувстваше засегната от липсата на опити от негова страна.

— Да започваме — каза тя, като се върна към задачата си. — Ще започнем с „О, Господи, наша помощ в миналите векове“, стих първи, четвърти и пети. Запомнете, че тази неделя за първи път ще пеем в църквата, така че нека направим всички възможни усилия, за да се получи…

Един час по-късно Серафина разпусна хора, доволна, че бяха почти на нужното равнище. Всички се изнизаха от кухнята, а Ейдън пристъпваше най-отзад.

Серафина събра смелост. Не й се искаше той да си отиде, преди да бяха говорили за това, което го гризеше отвътре.

Тя го докосна леко по ръката и той я погледна изненадан, но се спря.

— Предполагам, че проповедникът ще се изненада, не мислите ли? — поде тя.

— Да, ще се изненада много — каза той, като се отдалечи от нея. — Идеята да се създаде хор за църквата е хубава.

Серафина събра смелост.

— Ейдън… избягвате ли ме?

— Да ви избягвам ли? — Внезапно се смути той. — Защо мислите така?

— Защото почти не ви виждам през последните няколко дни.

— И това ви тревожи? — вдигна вежди той. — Защо? Имах впечатлението, че моето внимание към вас ви отблъсква.

Серафина се изчерви.

— Не… не, разбира се. Не, отношението ви ме ласкае, но как ще бъдем приятели, ако никога не се виждаме?

— Серафина — каза той, като седна върху голямата кухненска маса и подпря брадичка на юмрука си. — Очевидно вие въобще не разбирате нуждите на мъжкото тяло. Мислех си, че говоря пределно ясно през онази нощ. Ако искате да останете девственица до края на живота си, това е ваше решение и аз ще го уважа. — Той притисна нос с палеца и показалеца си. — Но не очаквайте от мен да се терзая, като се навъртам постоянно във ваше присъствие.

Серафина провлече единия си крак по пода.

— Помислих си, че в това може да се крие проблемът — прошепна тя, като се почувства ужасно, че бе причината Ейдън да се затвори в черупката си. — Не искате ли аз да си отида?

— Да си отидете ли? — Той рязко изправи глава. — Какво искате да кажете с това?

— Просто, че моето присъствие очевидно ви кара да се чувствате неудобно — отвърна нещастно тя. — Съжалявам — бих искала да се променя, но казах ви, не мога да бъда с вас така, както вие искате, поне не още. Не защото не желая да опитам, но не мога да опитам, ако ви няма наоколо.

Ейдън се втренчи в нея с тежък и преценяващ поглед.

— Тогава значи вие казвате, че наистина искате да опитате?

— Да, разбира се, искам — извика с безпомощна ярост тя. — Но аз трябва да ви обичам, не разбирате ли? Това е единственият начин, по който ще бъда с вас с всяка частица от съзнанието си. А как се предполага, че ще се науча да ви обичам, ако се заключвате в себе си и ме избягвате?

— Нека да видим дали съм ви разбрал добре — прокара ръка той по слабата си буза. — Сега сте решили, че може би ще съумеете да се научите да ме обичате, и ако успеете с невъзможното, тогава ще ми станете съпруга във всяко отношение. Въпреки това аз не трябва да ви обичам. Така ли е?

Серафина прехапа устни. Не би поставила точно така въпроса, но предполагаше, че той бе достатъчно близо до истината.

— Да — каза тя. — Точно така.

Ейдън избухна в див смях.

— О, това е успокоително. Това е ужасно чудесно. И така, всичко, което трябва да направя, е да измисля начин да се превърна в глупав, малодушен принц и двамата ще получим това, което искаме. — Той отпусна главата си в ръце със сподавено стенание.

За момент Серафина го наблюдаваше с гняв, като си мислеше, че той се подиграва с нея. След това тя прихна да се смее, когато видя цялата абсурдност на това положение, защото със сигурност той имаше право.

— Не искам принц — каза тя. — Със сигурност не искам глупав принц. Мисля, че вас искам, Ейдън, но не мога да бъда сигурна, поне докато не ви опозная по-добре.

Той бавно вдигна глава.

— Наистина ли? — попита той със стегнат глас. — О, боже! О, боже, любима! Мислите ли, че краят на този жив ад се вижда вече? Елате тук, вие, смешно момиче.

Той протегна ръка към нея и тя живо се доближи. Той я сложи в скута си и зарови глава в косите й. Ръцете му бързо я обгърнаха.

— Умирам — промърмори той на бузата й. — Малко по малко. Желая ви толкова много, че чак ми се крещи. Цяло чудо е, че не съм се самоубил през последните няколко дни.

Серафина зарови пръсти в меката му коса.

— Можете ли да почакате още съвсем малко? — каза тя, като се опитваше да удължи този период. Когато той я държеше по този начин и я караше да се чувства толкова желана, толкова необходима, решителността й напълно я изоставяше. — Не искам да ви дразня, Ейдън, наистина не искам. Но това е много трудно за мен. Не мога просто да ви обикна за една нощ, въпреки че наистина ми харесвате много.

Той я избута рязко от скута си и стана, като леко се извърна от нея.

— Разполагате с цялото време, което ви е необходимо. Не зная колко отнема харесването да се превърне в любов, тъй като никой никога преди не ме е обичал. Можете ли да ускорите този процес?

— Не зная как да го направя — искрено отвърна тя. — И аз не зная нищо по този въпрос. Може би вашата компания ще ми помогне?

Той я погледна с половин око.

— Моята компания? За да ме накарате вечно да копнея за вас? Предполагам, че ще се справя с това, ако ще да се опитвам да бъда свръхчовешкото същество, което вие очаквате. Защо не? През последните няколко дни научих повече за вечния копнеж, отколкото повечето мъже научават през живота си.

Благодарна, Серафина го целуна бързо по бузата, като вдъхна от топлия му мъжки мирис, който сега й се стори толкова болезнено познат.

— Благодаря — каза тя с подкосени от облекчение колена, че той пожела да я изслуша. — Ще се опитам да не ви разочаровам.

— Елате да пояздите с мен — каза Ейдън. Целувката й развълнува тялото му, което вече се бе примирило. О, колко много му се искаше вместо това да я люби, но Ейдън имаше намерение да спази обещанието си, макар да чувстваше, че си бе загубил разсъдъка, като се съгласи с това споразумение. С дни наред излизаше от кожата си, но това само засилваше копнежа му по Серафина с всеки изминал час.

Но Серафина искаше неговата компания и той осъзна, че единственият начин, по който можеше да стигне до целта си, бе да й я даде особено след това, което тя току-що му бе казала. Но единственото безопасно място, където си мислеше, че можеше да й прави компания, бе на гърба на коня. Там поне вниманието му щеше да бъде отклонено от нуждата да мисли за нещо друго, а не за тежестта в слабините си.

— С радост ще пояздя с вас — каза тя със светнал от удоволствие поглед. — Ще ми дадете ли минута да се преоблека?

— Естествено — отвърна той, като устоя на предложението да отиде с нея и да гледа. Вместо това я въведе в залата и наистина я наблюдаваше, докато летеше нагоре по стълбите. Очите му се насладиха на внезапно оголилия й се изящен глезен.

Даже на крехката, седемнадесетгодишна възраст, когато почти всяка минута го обземаше сексуално желание, никога не бе бил така завладян. Вече започваше да се тревожи за себе си. Тялото му стоеше в непрекъснато състояние на готовност. Един поглед от съпругата му и вече изпадаше в нова агония. Чувстваше се, сякаш му бе пораснал трети крак, но в този момент той не му бе от полза.

Отиде до конюшните и оседла два коня: нейния — със старо странично седло. Реши, че бе време Серафина да се научи да язди като графиня.

Той вдигна поглед, когато тя влезе в двора на конюшните. Изглеждаше елегантна и красива в новия си костюм за езда от тъмнозелено кадифе и шапка с бяло перо отгоре. Мадам Бърнард отново бе свършила чудесна работа. Серафина бе родена да бъде графиня, помисли си той с трепетно възхищение, като я гледаше да идва към него. Болката в бедните му слабини започна отново и той изруга под нос, като се чудеше дали това в края на краищата бе добра идея.

— О, Ейдън! — възкликна Серафина с поглед към кобилата, като ни най-малко не подозираше порочните му мисли. — Вие сте оседлал Роузи… но боя се, че съм свикнала да яздя само без седло.

— Глупости — каза той с мисълта, че Роузи беше най-неподходящото име за една чистокръвна кобила. — Може да направите всичко, което си наумите, но вие носите костюм за странична езда, и то много хубав костюм, бих добавил.

— О, благодаря! — отвърна тя, изчервена от задоволство. — Това наистина е много хубав костюм.

— Не толкова хубав, колкото тази, която го носи — галантно каза той, но убеден във всяка своя дума. — Елате, нека да ви покажа. Ездата със седлото ще ви се стори лесна и безопасна. — Той я издигна върху кобилата. — Вижте, свийте крака си върху седлото по този начин — каза той, като й помогна. Не можа да не забележи привлекателната извивка на слабия й крак под полите. Бързо отдръпна ръката си. — Сега поставете крака си на стремето. — Наблюдаваше я, за да се увери, че положението й бе безопасно, а тя изглеждаше мило загрижена заради непознатия начин, по който бе яхнала кобилата.

— Отпуснете се, любима, няма нищо страшно. От това, което видях миналия ден, вие сте чудесна ездачка. Седлото ще ви направи още по-добра. — Той се метна на Аладин. — Исках да ви попитам — откъде дойде тази кобила? Изненадах се да я видя, когато се завърнах.

Серафина го погледна нервно.

— Вашият братовчед ми я изпрати като сватбен подарък.

Той подкара Аладин, а Серафина го последва.

— Значи Рейф ви изпрати кобила. Колко е досетлив. Плъм казва, че яздите всеки следобед по няколко часа. Къде ходите?

— Аз… аз яздя из горите — измърмори тя. Връхчето на езика й се показваше, докато тя наблюдаваше гривата на кобилата.

— Трябваше да се сетя — отвърна той с усмивка. — И какво правите?

— Търся цветя и билки за леля. И също се опитвам да науча неща за новия си дом.

— Доста сте научили, но се съмнявам, че много от нещата сте научили в гората — весело каза той. — Казах ви, че не вярвам. Но съм впечатлен от обноските ви, които са съвсем според етикета.

Бузите на Серафина пламнаха с прекрасния розов оттенък, който той намираше за изключително привлекателен.

— Радвам се, че забелязахте, Ейдън. Много се старах да наблюдавам какво става около мен — каза тя, като срамежливо го погледна.

— Наистина, способностите ви да наблюдавате са изключителни. Никога не съм предполагал, че ще успеете да се научите толкова бързо и за толкова кратко време. Гордея се с вас, любима, и не само заради новите ви маниери, но също и защото накарахте баща ми и сестра ми толкова много да се променят.

— Благодаря — каза тя, а лицето й светна с още една от нейните широки усмивки. — Но аз не заслужавам цялото ви възхищение. Много щедро бе от страна на Шарлот да ме накара да се почувствам добре дошла в дома й.

— Сега това е и ваш дом — изтъкна той.

— Да, истина е — каза тя. — Опитвам се да го възприемам като мой. — И баща ви също бе така мил към мен, но вие сам видяхте колко далече е стигнал той.

Ейдън кимна замислено. Въпреки че под повърхността на техните взаимоотношения все още се криеха дълбоки рани, Ейдън не можеше да вини баща си, че се опитваше да започне отново живота си. Още не вярваше, че опитът му щеше да трае дълго, но той не искаше да се съмнява. За момента. На Ейдън не бе липсвало сърдечното отношение на баща му напоследък, въпреки че го отдаваше на отслабналото въздействие на алкохола върху организма на баща му. Обаче Плъм, който винаги бе символ на благоприличието, също се държеше странно и Ейдън бе не само озадачен, но и загрижен. Последното нещо, което му липсваше, беше баща му и камериерът да гонят слугините из къщата и да разстройват Шарлот.

Шарлот. Още едно чудо беше станало. От думите й бе изчезнала както горчивината, така и религиозните й нападки — поне повечето от тях. Каквото и да й бе дала Серафина за болките, то явно правеше чудеса, защото изражението на болка беше изчезнало от лицето й, а се бе показала естествената й красота.

— Любима, с какво се лекува Шарлот? — каза той, като се насочи към гората. — Този мехлем някое от изобретенията на леля ви ли е?

— Как узнахте това? — разтревожена попита тя. Очите й се разшириха.

— Тинкърби ми каза, че леля ви е любителка — а, химичка — поправи се внимателно той, като не искаше да назовава жената магьосница. — Каза ми, че тя обича да приготвя лекарства. Предположих, че точно такъв е случаят, и не ме разбирайте погрешно, защото леля ви успя да постигне със сестра ми за няколко седмици това, което докторите не успяха да постигнат за двадесет и две години.

— Леля Елспет може да е много способна в работата си — каза Серафина с облекчение. — Невинаги успява, но никога не е сторила някому вреда. Ето защо помислих, че е безопасно да се опита да помогне на сестра ви. — Тя облиза долната си устна. — Но, Ейдън, мисля, че е най-добре Шарлот да не узнава, че сместа е приготвена от леля — двете са като олио и вода, и Шарлот може да престане да я използва, ако узнае откъде идва тя.

— Откъде мисли, че е дошло лекарството? — попита любопитно той.

— От Уелс. Казах й, че е специално приготвено в Уелс, което е съвършено вярно. А и съставките са безопасни — само силни билки, мисля. Нямате нищо против, нали?

— Ами, вие ми обяснихте защо напоследък Шарлот мирише на кухненски шкаф — усмихна се той. — Но не, нямам възражения, Серафина. Как бих могъл? Шарлот е вече различна жена благодарение на вас и вашата леля. И аз няма да й кажа и дума за намесата на Елспет.

— Благодаря. Зная, че с леля може да й бъде трудно понякога, не всеки се спогажда с нея, но тя има добро сърце.

— Съгласен съм. В края на краищата, тя ви е отгледала. — Той погледна жена си и отново се зачуди какъв ли може да е бил животът й с Елспет. От това, което бе казал Тинкърби, знаеше, че са живели бедно, понякога в истинска бедност, въпреки че, слава богу, на Серафина никога не й бе липсвала храна, а само удобствата, които той винаги бе имал.

Още не можеше да разбере защо Елспет бе избрала толкова скромен живот за племенницата си, когато на разположение бе имала огромен годишен доход и лесно можеше да отгледа Серафина в лукс. Със сигурност не разбираше защо Елспет не само бе пропуснала да каже на Серафина за нейното богатство, но също я бе държала изолирана от обществото до деня, в който трябваше да се омъжи за него — женитба, която лесно можеше и никога да не стане.

Съмняваше се, че някога би разбрал старата жена. Човек обикновено не разбира защо са хлабави гайките. Както бе казал Тинкърби, тя поне бе осигурила любящ дом за Серафина, беше се погрижила и за образованието.

В резултат на това Серафина бе неповторима и непорочна, въпреки че главата й бе пълна с фантастични идеи. Тя бе красива. И той я желаеше.

— Изведнъж станахте много мълчалив — обади се Серафина. — За какво си мислите?

— Мисля да опитаме тръст — отвърна той, сякаш можеше да надбяга горещината, която го пронизваше. — Просто седнете както бихте седели, ако яздехте без седло, и оставете конят сам да върви. Можете ли да направите това?

— Разбира се — каза игриво Серафина, но преглътна с усилие. — Само… само просто съм свикнала да използвам краката си.

— Рейф не би ви изпратил кон, който не е обучен за странична езда. Не се тревожете, тя знае какво да направи.

Той пришпори жребеца си напред, като знаеше, че кобилата ще го последва. Но тогава Серафина рязко извика. Ейдън погледна назад разтревожено, само за да види, че кобилата препусна в галоп през полето към гората, а Серафина се бе хванала здраво за гривата й.

Сърцето на Ейдън подскочи от уплаха и той подкара Аладин в галоп, като препускаше след нея ужасен. Кобилата наведе и протегна врата си, докато набираше скорост. Следващото нещо, което Ейдън осъзна, беше, че конят прескочи поточето и за негов най-голям ужас Серафина излетя от гърба му и падна на земята.

Ейдън рязко спря Аладин и скочи. Изтича към неподвижното тяло на Серафина със замряло сърце. В съзнанието му проблясваха ужасни образи: виждаше Серафина мъртва или осакатена. Може би отново бе на шест години и гледаше парализираното тяло на сестра си.

— Любима! — извика отчаяно той, като се наведе над нея и вдигна на ръце отпуснатото й тяло. Притисна я здраво до себе си. — Серафина, говорете ми. Моля ви, отворете очи. Ето, добро момиче…

За негово най-голямо облекчение тя премигна и се раздвижи, после пое дълбоко дъх.

— О — каза тя и ръката й се спусна към стомаха. — Трябва да съм паднала.

Ейдън зарови лице в косите й, като й шепнеше всички безумни глупости, които му идваха наум. Беше толкова благодарен, че не й се бе случило нищо лошо.

— Можете ли да се движите? — попита той, след като можеше да говори свързано. Прокара ръка по краката и ръцете й, за да се увери, че не си бе счупила нещо.

— Разбира се, че мога — каза тя, като се изскубна от прегръдката му. — Не за първи път падам от кон.

— О, боже, о, боже, вие така ме изплашихте! — отвърна той, като я пусна.

Тя го погледна в очите. Бяха големи и меки, с цвета на листни пъпки.

— Съжалявам — измърмори тя. Устните й леко се разделиха. — Не исках да ви плаша.

Той не можа да се сдържи. Наведе главата си и я целуна силно, като изливаше цялото си облекчение, когато устните му се впиха в нейните. Езикът му проникваше в топлата й уста, докато собственото му облекчение не прерасна от лудо сърцебиене в необуздана страст.

Серафина обви ръцете си около врата му и го стисна. Малките й обли гърди се притискаха в него и го възбудиха още повече. Ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й. Милваха я нежно. Дланта му обгърна едната й гръд, намери с палец зърното й и започна да си играе с него, докато то не се втвърди под пръстите му.

Серафина изстена и се отблъсна от ръката му. Ейдън сведе главата си още по-ниско, езикът му проникваше все по-дълбоко в гладкото й гърло, като дразнеше топлата й кожа.

Ръцете му се придвижиха към копчетата отпред на жакета й и ги разхлабиха. Пръстите му разтвориха дрехата й и се плъзнаха вътре, за да галят гърдите й през тънката памучна риза.

Дъхът й се учести, когато гърдите й изпълниха дланите му, а бедрата й се притиснаха към неговите, сякаш тя инстинктивно знаеше какво търсеше.

Ейдън едва не полудя от внезапния досег до възбудения му, пулсиращ пенис. Той изстена, устните му отново се впиха в нейните. Езикът му проникваше в нея така отчаяно, както искаше да проникне и в останалата част на тялото й.

И тогава, преди да може да осъзнае какво става, тя се изскубна и заопипва с треперещи ръце копчетата на жакета си.

— Недей — Рафаел — прошепна тя.

— Рафаел? — изрече невярващо той, като се опитваше да събере разбърканите си мисли. Какво, по дяволите, правеше жена му, като изговаряше името на друг мъж в момент като този? Но тогава ушите му доловиха тропота на копита и той рязко вдигна глава.

Рафаел препускаше през полето към тях, като вдигаше облаци от прах. Държеше за юздите кобилата на Серафина, която галопираше до него. Бързо слезе от коня, когато Ейдън скочи на крака.

— Какво, какво, по дяволите, стана? — попита Рейф. По лицето му бе изписан страх. — Серафина добре ли е? Видях коня по пътеката, целия в пот, а от Серафина нямаше и следа.

— Тя падна — отвърна остро Ейдън в опит да обуздае неоправданата ревност, която го обхвана. Не можеше да проумее защо Рейф бе пребледнял, когато едва познаваше Серафина. Или защо Серафина бе изрекла името му толкова рязко. Или защо Рейф я гледаше с такава загриженост, а Серафина изглеждаше толкова объркана?

— О, Господи! — промълви Рейф, падайки на колене. — Серафина? Не сте се наранили, нали?

— Не, добре съм. Не искам да си мислите най-лошото само защото бях толкова глупава, че да падна. — Тя погледна Рафаел с кисела усмивка, която на Ейдън се стори твърде интимна.

Рафаел въздъхна тежко и попи устата си с разтреперана ръка.

— Благодаря на Бога. За момент, когато ви видях на земята… е, няма значение. Всичко е наред.

— Разбира се, че е наред — каза Серафина, като се надигна и изтупа дрехите си. — Наистина разбирам защо и двамата сте толкова нервни след нещастието, което се е случило на Шарлот, но човек невинаги осакатява, когато падне от коня.

— Какво се случи? — попита Рафаел с ръце на бедрата си.

— Това, което се случи — отвърна Ейдън студено, раздразнен от арогантната поза на братовчед си, и още повече от неучтивия му въпрос — е, че сте подарили на съпругата ми необуздан кон като сватбен подарък. Какво, по дяволите, си мислехте? — Той усети главата си като в менгеме. Целият му разум излетя пред още по-неразумния му гняв. Нещо в съзнанието му се бореше, сякаш вече е бил тук и преди и е изричал същите гневни думи.

— Но тя е много добре обучена кобила — намръщи се Рафаел. — Наистина, Ейдън, тя е едно от най-спокойните животни, които някога съм притежавал.

— Единствено аз съм виновна. — Серафина се оглеждаше за шапката си. — На тази отсечка винаги я пришпорвам към гората, така че тя го очакваше. Но този път не можех да използвам краката си, за да я направлявам, а не исках да нараня муцуната й, като увисвам на нея. И така, оставих я да тича, като си мислех, че ще спре. Никога преди не съм скачала с кон със странично седло и загубих равновесие, това е. — Тя намери шапката си в един храст и я постави отново на главата си. — Не можете да вините Рафаел за нещо, което е станало само по моя вина — каза тя, като поправи перото си.

Мъглата от гняв бавно се вдигна пред очите на Ейдън.

— Това е достатъчно разумно обяснение — изрече той, като вече съжаляваше за внезапното избухване към най-добрия си приятел. — Рейф, извинете ме, че ви обвиних в нехайство.

— Вече е забравено — приятелски отвърна Рафаел. — Вашата загриженост за съпругата ви е достойна за похвала. Сигурен съм, че и аз щях да изпитвам същото при такива обстоятелства.

— Като говорим за обстоятелства — каза Ейдън, все още замаян не само от падането на Серафина, но и от тяхната незабавна среща след това — какво непредвидено събитие ви доведе на тази пътека?

— Всъщност бях тръгнал да ви видя. Точно днес се върнах от посещение на майка ми в Лондон и тя ви прави възхитително предложение вие и вашата съпруга да я посетите в града следващата седмица за края на сезона. Тя желае да представи Серафина от ваше име.

Ейдън зяпна към братовчед си. Той знаеше много добре, че Рафаел и важната дукеса бяха отлично осведомени за нещастните обстоятелства около женитбата му. Нещо повече, Рафаел бе присъствал на сватбата и сам бе видял липсата на маниери у Серафина.

— Защо? — направо попита той.

— Защото майка ми е мила жена и случайно преливаше от любов към вашата майка и даже успя до някаква степен и вас да обикне — отвърна сухо Рейф. — Тя вярва, че едно представяне ще успокои клюките, които са плъзнали из града. Това ще се отрази добре и на вас, Ейдън, като ви придаде малко по-солиден вид, тъй като клюката включва и патилата на Делауеър. Мисля, че вие и Серафина ще постигнете много, ако се покажете сега, а не по-късно.

Ейдън се замисли. Рафаел имаше право. Самият той вече бе усетил острите критики към себе си по време на последното си пътуване в Лондон, и те не му се понравиха.

— Ще помисля за това — каза той.

— Без да си придавам прекалено голяма важност, но ще отнеме дълго време, преди покровителството на майка ми, а така също и моето, да успеят да оправят нещата. Не бих отлагал, Ейдън. Баща ви вече забърка кашата преди няколко месеца, когато се разтича наоколо и молеше всеки познат за пари. Знаете какви критики породи това.

Ейдън се начумери. Нова вълна на гняв премина през сърцето му.

— Великолепно. — Той въздъхна тежко, като разбираше съвършено ясно думите на Рейф и не виждаше друг изход. — Много добре. Ще бъде следващата седмица.

— Ейдън? — Мекият глас на Серафина долетя зад рамото му. — Мога ли да поговоря с вас?

— Съжалявам, любима — каза той, като незабавно видя в какво тежко положение се намираше Серафина. — Първо трябваше да ви попитам. Ако не искате да отидете, няма да ви моля за това.

— Не исках да говоря за това с вас — отвърна тя, като си играеше с ръкавиците. — Само си помислих, че ако трябва да отидем, можем да вземем с нас и баща ви. С подобреното си състояние може би ще успее да опровергае слуховете.

— Да не сте си загубили разсъдъка? — невярващ отвърна Ейдън. — Да заведа баща ми в Лондон, където една негова погрешна дума може да ни погуби?

Ръката на Серафина се плъзна в неговата. Пръстите й хванаха дланта му.

— Той няма да се изложи, сигурна съм в това. Ако някой може да ви изложи, това съм аз. Вече знаете, че баща ви иска да се поправи, а какъв по-добър случай от този може да ни се предостави?

Ейдън не можеше да й откаже нищо, особено когато тя го погледнеше с такова настойчиво, изпълнено с доверие изражение, което винаги го караше да отстъпи.

— Добре. Баща ми може да дойде с нас — каза той уверен, че подписваше смъртната си присъда.

— А Шарлот? — попита тя, като сега му се усмихна. — Ще помолите ли и Шарлот да дойде с нас? Тя е много по-добре и съм сигурна, че ще се забавлява много, ако внимаваме да не я преуморяваме.

— Шарлот? — намеси се Рафаел. — Серафина, не говорите сериозно. Знаете каква е — тя напуска къщата само в неделя и това е цяло мъчение за нея, въпреки религиозния й фанатизъм.

— Но, Рафаел! — весело отвърна Серафина. — Толкова дълго време не сте я виждали. Тя се чувства така добре, че наистина вярвам, ще помисли върху тази идея. Не смятате ли, че тя заслужава шанса да види Лондон, да се срещне с хора от собствената й класа? И кой знае, може и да срещне мъж, който да се влюби в нея — тя е красива жена, даже и да е прикована за стола.

За стотен път Ейдън си помисли, че главата на Серафина бе пълна с фантазии. Но все пак, донякъде тя имаше право.

— Ще я уведомя за предложението ви — неохотно каза той. — Но не се разочаровайте, ако откаже. Предполагам, че сега ще ме помолите да поканя и леля ви Елспет да дойде с нас? — Той с цялото си сърце се надяваше да не са такива намеренията й, защото не бе сигурен, че щеше да понесе тази идея.

— О, не — каза тя за негово най-голямо облекчение. — Леля би намразила Лондон. Ще се чувства по-щастлива тук, където може да работи върху лекарствата си.

Рафаел рязко се обърна с гръб към тях, сподавяйки кашлицата си. Ейдън отправи подозрителен поглед към него, като се чудеше дали Рейф не знаеше повече за ексцентричните привички на Елспет Битън, отколкото той предполагаше. Но Рейф ги погледна отново, като си даваше напълно невинно изражение на лицето.

— Извинете ме. Лека простуда. Мисля, че предложението на съпругата ви, Ейдън, е мъдро. Присъствието на баща ви и сестра ви само ще създаде впечатление на семейно единство.

— Да. Да, предполагам, че ще е така. — Ейдън кимна решително. — Тогава пишете на майка ви. Кажете й, че ще я посетим през последната седмица на юни. Надявам се, че това няма да се окаже една грешка, Рейф.

— В никакъв случай — отвърна братовчед му. — По-добро решение не можехте и да вземете. А аз ще бъда с вас на всяка крачка.

— Тогава ние всички ще бъдем в добри ръце — каза Серафина, като се усмихна сърдечно на Рафаел, а той отвърна на усмивката й със същата сърдечност.

Ейдън ги изгледа и двамата изпитателно. Отново бе обхванат от слабото, но натрапчиво усещане, че между Серафина и Рафаел имаше нещо повече, нещо, което окото не можеше да долови.

Той бързо отхвърли тази мисъл като абсурдна.