Катрин Кингсли
Любовен порив (3)

Глава втора

След четири дни опаковане на багажа, ръководено от Елспет, която обикаляше като кокошка без глава и крещеше объркващи заповеди, най-накрая започна товаренето на каретите. Цели куфари с джунджурии бяха привързани отгоре и отстрани на каретите.

Серафина не можеше да разбере откъде бяха изникнали всички тези неща. Тя имаше само един малък куфар с дрехи и някои лични атрибути. Леля й, напротив, изглежда, притежаваше безброй много неща, които искаше да вземе със себе си. И тъй като Серафина знаеше, че гардеробът на леля й бе също така оскъден както собствения й, бе озадачена какво съдържаше другият голям куфар.

Серафина погледна за последен път порутения замък, който беше техен дом в продължение на последните единадесет години. Клайд щеше да й липсва много силно. Спомни си деня, в който пристигна тук — безмълвна от скръб поради смъртта на баща си. Тогава се чувстваше като риба на сухо, откъсната от единствения дом, който някога бе познавала. Разяждаха я терзания от шока, че без да й кажат и една мила дума, омразният й братовчед и неговата майка я изритаха от Баухил.

След цялото това време, още я болеше от спомена. Серафина потрепери, когато миналото я завладя с пълна сила. Наистина, не разбираше защо сега си спомняше за този ужасен ден, освен че изпитваше безпределна благодарност към леля Елспет за това, че я бе взела със себе си, че я бе приютила в собствения си замък на скалата, когато Серафина нямаше къде другаде да отиде до сватбата си с Ейдън.

— Е, хайде, госпожице Серафина — стресна я Тинкърби. — Губим време, а и вашата леля натовари тази проклета птица. Знаете, че няма да си държи човката затворена и две минути, а аз не съм склонен да слушам, докато не ми се спукат тъпанчетата.

Серафина му се усмихна.

— Идвам, Тинкърби. Просто се сбогувах с всичко това.

— А, сбогом е най-доброто пожелание, което може да се отправи на тази паянтова, стара купчина хоросан. Смея да твърдя, че на нея ще й липсвате повече отколкото тя на вас.

— О, не зная — отвърна тя. — Тук израснах, като се привързах много към това място, макар и да изглежда, че се разпада. Странно е усещането да го напуснеш, при все че с нетърпение очаквам да се омъжа.

— А, да, и вашият бъдещ съпруг също чака — премигна той. — Не го карайте да казва, че ви забавям сватбата, не и сега, когато той жадува да сте при него, ако разбирате какво искам да кажа.

Серафина се изчерви. Не знаеше какво точно Тинкърби имаше предвид, но усети, че трябваше да е по-подготвена, отколкото беше сега. Не можа да изтръгне нещо повече по темата от Елспет и не бе и на крачка по-близо до разгадаването на загадката. Все пак, ако трябваше да преживее началото на мечтата, очакваше огромна наслада от края й.

— Виждате ли, Тинкърби? — каза тя, за да го подразни. — Казвахте, че си съчинявам по отношение на моята съдба с Ейдън, а всичко се случи точно както се предполагаше.

— Все още съм убеден, че част от съдбата е голяма измишльотина — каза Тинкърби. — Но с готовност признавам, че не бях прав за негова светлост. Но имайте предвид, не знаех, че през цялото това време е бил в Америка. Казвам ви, трудно беше да се ожени за вас, когато цял океан ви разделя.

— Благодаря ви — отвърна му Серафина, като го целуна по бузата.

Сега Тинкърби се изчерви.

— По-добре запазете тези неща за съпруга си — грубо каза той. — Не искаме на сватбения си ден да се явите безчувствена.

— Не смятам, че има опасност от това — смеейки се, отвърна Серафина. — О, Тинкърби! Никога не съм била толкова развълнувана! — Тя изстена, жадувайки да зададе на Тинкърби въпроса, който не й даваше мира през последните няколко дни, откакто научи, че Ейдън бе изпратил да я повикат. — Как смятате… — поде колебливо тя. — О, Тинкърби, как мислите, че ще му се сторя? Мислите ли, че няма да хареса лицето ми?

Тинкърби се изкиска.

— Със сигурност не мога да говоря за негова светлост, госпожице Серафина, но ми напомняте за вашата майка, когато за първи път пристигна в Баухил, както вие ще направите. Защо питате?

— Защото всеки казва, че съм била такова отвратително дете — изрече Серафина. — Все пак смятам, че малко съм се подобрила, но е трудно да се каже.

— А, да — отвърна Тинкърби направо. — Със сигурност не бяхте красавица, но сега лицето ви изглежда по-добре.

— Но очите ми все още имат странен цвят, носът ми е твърде широк при извивката, устните ми са твърде месести, а единият от предните ми зъби е крив — с тъга го погледна тя.

— Не забелязвам нищо нередно с очите, носа, устните или този ваш зъб. Ако не ме лъжат очите, той почти не е крив или съвсем малко, колкото да не е съвършен. Да бяхте видели жена ми — всичките й зъби бяха криви, но това не намали любовта ми към нея.

— О! — отвърна Серафина, силно разочарована, като се досещаше какво Тинкърби тактично се опитваше да й каже. — Предполагам, че също така ще ме намери твърде кльощава. Никога не съм могла да напълнея.

— А колкото до това — отвърна й Тинкърби, като се изправи и я изгледа изпитателно, — вие сте слаба, но не противно слаба и само това има значение. Не се тревожете, госпожице. Може да не сте красавица като някоя от онези статуи, които веднъж видях в градините „Кенсингтън“, но вие сте с характер и това е, което има значение.

Серафина прехапа устни. Не беше сигурна, че искаше да е с характер, но със сигурност знаеше какво би направила с малко повече красота. И тъй като не притежаваше такава, предполагаше, че трябваше да се справи с малкото красота, която имаше, и се надяваше да й е достатъчна. Тинкърби се потупа по брадичката.

— Всички момичета прекалено много се тревожат за външния си вид и вие не се различавате от тях. Но аз винаги казвам: красотата е това, което поражда красотата. Запомнете го. Всевишният ви е сътворил точно такава, каквато сте, и вие нищо не можете да сторите, за да го промените.

— Предполагам, прав сте — въздъхна Серафина. — Ще направя всичко възможно с това, което имам, и се надявам Ейдън да не е ужасно разочарован.

Поне ще се обичаме, помисли си тя. Поне ще се обичаме.

 

 

Пътуването до Рутланд се проточи безкрайно. Леля Елспет настояваше да спират всеки следобед за тричасова дрямка, на която се наслаждаваше обтегната на задната седалка на каретата, като спокойно си похъркваше.

Серафина използваше да си протегне краката и да се възхити на променящия се пейзаж. Свикнала с бурното време по бреговете на Уелс, сега тя се наслаждаваше на по-умерения климат, ароматния бриз и разнообразието на природата във вътрешността на страната. Връщаха я към детството й в Баухил, където скалите и шубраците бяха сътворени от суровите стихии на въздуха, водата, огъня и земята.

Но даже през четвъртия следобед, когато се приближиха до крайната си цел — Таунсенд, Елспет настоя да спрат, въпреки че Серафина искаше да продължат.

— Лельо, моля ви? — настояваше тя. — Сега сме толкова близо! Не можете ли да поспите, след като пристигнем?

— Не съм свикнала да нарушавам режима си. — Елспет направи знак на Тинкърби да подреди храната на тревата за обяд. — Винаги си поспивам в часовете между три и шест и не виждам смисъл да променям режима си. Самата вие може да се опитате да поспите, за да успокоите малко обтегнатите си нерви. Вие сте напрегната както котка при куче, което лае пред вратата.

— Лельо — обърна се Серафина към леля си, като взе ръцете й в своите, — не можете ли да направите изключение само този път?

— Разбира се, че не. Изключенията водят само до неприятности. А вие, ако настоявате да се поразходите, отколкото да поспите като всеки нормален човек, просто се върнете навреме, за да се преоблечете в хубавата си рокля, и се постарайте да не закачате прекалено много къпини в косите си, защото ще ми отнеме часове да ги извадим от там.

С безсилно раздразнение, Серафина гледаше леля си да се отправя към каретата и да спуска пердетата на прозорчето. Ейдън беше най-много на три мили разстояние оттук, просто невероятно след единадесет години безкрайно чакане, а леля й настояваше да хърка цели три часа ценно време. На Серафина й се крещеше.

— Хайде, госпожице, поразходете се из гората — успокояваше я Тинкърби. — Знаете, че не може да се избие от главата на леля ви това, което си е наумила. Предстои ви цял живот с негова светлост, така че няколко часа повече или по-малко са без значение.

— Не и вие! — отвърна с отчаяние Серафина. — Мислех, че поне вие ме разбирате.

— О, да, разбирам ви много добре — каза Тинкърби. — Но има неща, които могат да почакат, и за това съм съгласен с вашата леля. Нищо не става с прибързани действия.

— Как би могъл Ейдън да знае, дали действаме прибързано или не? — подразни се Серафина. — Знае само, че трябва да пристигнем между часа за чай и вечерята.

— Точно така е. „Не действай прибързано, за да не се разкайваш после на спокойствие.“ Нали не искате да изглеждате твърде нетърпелива?

— Не е така ами: „Не се жени прибързано, за да не се разкайваш после дълго време“ — разгневи се Серафина. — И не смятам, че в нашия случай поговорката е уместна, тъй като съм очаквала този момент, откакто се помня.

— Тогава може да помислите какво да кажете в момента, когато пристигнете — отвърна Тинкърби, като се изкатери на покрива на каретата и придърпа шапката над очите си. — Хайде, вървете сега, госпожице Серафина. Няма от какво да се страхувате в тези гъсти гори, а бихте могли добре да се поразтъпчете.

Серафина му хвърли един последен поглед, изпълнен с ненавист, и след това с бърза крачка навлезе в гората, която се простираше от двете страни на пощенския път. Беше решила да не се поддава на яда си.

Известно време скита из пъстрия гъсталак, като неотлъчно следваше неуловимия ромон на вода, и накрая откри извора. Бистро, бълбукащо поточе се спускаше от едната страна на сечище, като криволичеше изпод основата на една скала и се провираше изпод повалените дървета. По полегатия насип на брега се усещаше влага и Серафина се отпусна на колене и отпи голяма глътка студена вода, като не забрави първо да благодари на Богинята за водата, която я освежаваше.

После седна и събу обувките и чорапите си, придърпа полите си над колената и изпълнена със задоволство, зацапа с крака в поточето, като същевременно плетеше венец от диви цветя, които бе набрала по пътя си. Когато стана готов, тя го постави на главата си, като си тананикаше.

След това, понеже не намери какво да прави през следващите два часа, Серафина се сгуши на една страна, като отпусна главата си на една ръка и се остави горещото слънце да я потопи в дрямка.

Скоро, много скоро, щеше да бъде в обятията на Ейдън…

 

 

Ейдън прекара десет тягостни дни, като ту тичаше първо при архиепископа на Кентърбъри, за да получи проклетото специално разрешение за женитба, ту изхвърчаваше към различни кредитори и банкови управители, за да определи точното състояние на финансовата криза на баща си. Нямаше голяма полза от това. А сега проклетата госпожица Серафина Сигрейв щеше да пристигне, за да избави баща му от затрудненията и да подпечата нещастната съдба на Ейдън.

Той профуча надолу по стълбите и през залата, като възнамеряваше да язди до селото и там да се напие до козирката. И точно тогава чу гласа на сестра си през отворената врата на приемната.

— Ейдън? Ейдън, къде отивате? — с тревога попита тя.

Ейдън замръзна на мястото си и изруга под нос, после се извърна и се отправи към прага.

— Навън — лаконично отвърна той.

— Но те ще пристигнат всеки момент — каза Шарлот, като отпусна бродерията си в скута, а лицето й се намръщи загрижено при вида на Ейдън.

— Точно така.

— О, Ейдън, бъдете разумен — опита се да го приласкае тя, като изтегли напред стола си. — Даже още не сте се облекли за вечеря, а не можете да пристигнете, вонящ на коне. Какво би си помислила госпожица Сигрейв?

— Пет пари не давам какво си мисли за това госпожица Сигрейв, леля й или пък вие, Шарлот. Излизам и се считайте за щастлива, ако въобще се появя тук до утре сутринта. Вече ми е дошло до гуша от съвети да бъда разумен, така че престанете.

Ръката на Шарлот трепна към гърлото й.

— Знаете колко ме тревожите, когато изпускате нервите си. Бих желала също да не ругаете така, много е обидно. Както и да е, от две седмици сте вкъщи, а почти не ви виждам наоколо. — Приветливо се усмихна тя.

— Сестричке, това е, защото бях зает, като се опитвах да измъкна цялото семейство от тази безизходица — напрегнато отвърна Ейдън. — И тъй като единственият изход е да поставя главата си в примката, заложена ми от татко, проклет да съм, ако попадна в тази примка и минута преди да трябва да го направя. Вие и татко можете сами да се погрижете за скъпата госпожица Сигрейв и леля й.

— Но татко си легна, след като ние излязохте този следобед — изрече Шарлот, като сега и двете й ръце трепереха към гърлото. — И наистина искам да не ругаете.

— Съжалявам, но изчезването на татко ни най-малко не ме изненадва. Навярно е станал прекалено голям страхливец, за да се изправи лице в лице с кашата, която сам е забъркал. Както обикновено.

— Зная, но, Ейдън… не можете да ме оставите сама с тях. Какво да им кажа? Как да им обясня вашето отсъствие?

— Обяснете им както намерите за добре — отвърна Ейдън. Търпението му се изчерпваше с всяка изминала минута. — Кажете им, че съм излязъл да извърша нощните си покушения като разбойник.

— Наистина ли? — каза Шарлот с неодобрение. — Не искате да направите добро впечатление на годеницата си?

— Съмнявам се дали въобще има някакво значение — гласът на Ейдън бе изпълнен с горчивина, която не можеше да се сравнява с горчилката в сърцето му, където бе забит сякаш остър нож. — Вижте, Лоти — съзнателно смекчи тона си той, виждайки изписаната по лицето й болка. — Съжалявам. В такова отвратително настроение съм, че това е една от причините да прекарам нощта навън. Ще дам всичко от себе си да се държа по-добре утре, но вие знаете как се чувствам по отношение на тази неизбежна женитба и лицата, които ми я налагат против моята воля.

— Наистина ви разбирам — отвърна сестра му, като сведе поглед към ръцете си, крехки и бледи, толкова бледи, колкото и лицето й, което никога не бе виждало слънце. — И аз съм ви безпределно благодарна за вашата саможертва. И на мен ще ми е трудно, такава чудовищна, безпринципна жена да се заеме с домакинството, за което се грижа от толкова дълго време, но се опитвам да си придавам възможно най-добрия вид. Знаете, че ще направя всичко за вас — всичко, за да направя живота ви по-щастлив пред лицето на това нещастие.

Той пресече стаята към нейния стол, хвана ръката й и целуна косата й с дълбока обич.

— Осъзнавам, че се държа като себично копеле, сякаш аз съм единственият, който ще страда поради тази женитба — каза той, като стисна ръцете й. — Но не се тревожете. Ако госпожица Сигрейв си мисли, че тя ще се разпорежда с всичко в Таунсенд, ще трябва да си помисли отново и аз ще бъда първият, който ще я постави на мястото й. Няма да й позволя да ви измести, Лоти, обещавам ви. Това, все пак, е вашият роден дом.

— Благодаря ви — тихо отвърна тя, — не можете да си представите колко много значи това за мен.

Ейдън я погледна и се почувства виновен, като знаеше, че той беше отговорен за това, че тя едва започваше живота си, прикована към този проклет стол. Само през трупа му госпожица Серафина Сигрейв щеше да се осмели да й противоречи.

— Животът ни ще продължи да тече както досега — каза той, като се насили да се усмихне. — Всичко ще остане точно така, както вие пожелаете. Така че, умолявам ви, не се тревожете.

Той се извърна бързо и напусна стаята, като по този начин изпусна триумфалната усмивка, която в отговор се появи на лицето й.

 

 

Ейдън сам оседла коня си, тъй като и единственият им останал коняр бе зает с други задължения. Радваше се, че поне баща му не бе продал Аладин. Господи, чувстваше се сломен, като виждаше какво е останало от Таунсенд през трите години, в които бе отсъствал. Навсякъде се сблъскваше с доказателство за запуснатост.

Но предполагаше, че сега нещата щяха да се променят — само успешно да преустрои фериботната компания. Ако въобще бяха останали някакви пари. Щеше да отнеме стотици хиляди лири да поправи разрухата — дело на баща му, но поне щеше да започне незабавно благодарение на проклетото наследство на проклетата госпожица Сигрейв.

Тази мисъл не успя да повдигне настроението му, нито да намали гнева му. Но в последната си нощ на свобода, той се отказа да размишлява повече върху своята нещастна съдба с госпожица Серафина Сигрейв от страх тези черни мисли да не го подтикнат направо към реката да се удави.

Обърна се на запад и подкара Аладин в бърз галоп, като избра да поеме през полята, а не по пътя, най-вече защото не искаше да се натъкне на госпожица Сигрейв и придружаващите я.

С приближаването на късния следобед слънчевите лъчи бяха придобили мекия оттенък на златото. Ейдън прекоси ливадите на Таунсенд и забави хода на Аладин, когато наближиха гората Рокингам.

Тук слънчевите лъчи се разсейваха на петна и предизвикваха чувство на безметежност. Той пое дълбоко дъх, като се опияняваше от познатия мирис на млади листа и гъсталак, на глинестата почва на гората, а ушите му привикваха към нежните трели на птиците, скрити по дърветата, и ромона на поточето, което течеше като приток на реката.

Той следваше неотлъчно брега — най-сигурния пътеводител към пътеката, която отвеждаше към селото. Човек можеше лесно да се изгуби сред обширната плетеница от дървета, сред които малцина, освен обичайните бракониери, се осмеляваха да бродят. Въпреки това, Ейдън винаги бе обичал това място, където като дете бе идвал, за да избяга от задушаващата атмосфера на Таунсенд, да се моли за някаква магия и да изживее своите фантазии, преди необходимостта от възмъжаването да му отнеме даже и тях.

В тези гори бе мечтал за далечни времена, за легендите за крал Артур и рицарите от кръглата маса. Той самият си бе представял, че беше Ланселот или Гоуейн, или даже в най-върховните моменти — че бе самият Артур.

Усмихна се и поклати глава, защото си спомни, че веднъж бе говорил на феите, като вярваше, че наистина можеха да го чуят, и им доверяваше най-съкровените си тайни и мечти. Даже си мечтаеше един ден да открие истинската любов. Каква ирония! Даже бедният рогоносец, крал Артур, най-накрая бе разбрал, че това бе илюзия, си помисли с огорчение Ейдън.

Никога нямаше да забрави деня, когато бе на десет години и осъзна какво точно заедно бяха извършили Гуинивиър и Ланселот. Беше се сгушил под един дъб в Таунсенд и прочиташе най-малко за двадесети път „Мъртвият Артур“ на Марлоу, когато осъзна зловещата истина, че Артур беше най-подло предаден едновременно от съпругата си и своя най-добър приятел.

Ейдън бе плакал в продължение на часове с разбито сърце и излъгани надежди. В този ден се бе заклел никога да не се жени, никога да не се остави да бъде предаден.

В този следобед момчето, което идеализираше света и си мислеше, че мечтите можеха наистина да се сбъднат, изчезна завинаги. И толкова по-добре. Животът беше достатъчно суров. Една ужасна пародия.

Той се втренчи в плетеницата от клони, които образуваха покрив над главата му, който сега му приличаше повече на затворническа килия, отколкото на защитен свод. Иронията в цялата ситуация беше, че, в края на краищата, той бе предаден в името на женитбата, въпреки че това предателство идеше от ръката на собствения му баща.

Изведнъж Аладин уплашено изпръхтя. Ейдън се стресна и овладя коня с краката си, като леко пристегна юздите му. Огледа се наоколо, за да види какво бе така изплашило Аладин, че едва не го хвърли от гърба си.

Точно вляво от поточето лежеше тяло. Беше тяло на жена, сгушено на една страна, с лице надолу, с гъста тъмна коса, заплетена около едната й ръка, и раздърпан венец от цветя на главата. Краката й бяха боси, а полите — вдигнати над колената. Не помръдваше.

— Мили Господи! — прошепна той с истинска тревога, рязко спря Аладин и скочи бързо от него. Приближи се до тялото с безпокойство, като се надяваше с цялото си сърце да не се е натъкнал на труп.

Наистина не изпитваше желание да бъде въвлечен в разследване — със своя късмет, веднага щеше да бъде обвинен и обесен. Не че това нямаше да бъде навременно спасение.

Той коленичи и протегна треперещата си ръка, като смутено докосна рамото й, очаквайки да го усети сковано и изстинало. Следващото нещо, което осъзна, беше, че тялото се издигна и седна с много ясен писък, който би издал жив човек. Ейдън се взираше в две големи, уплашени очи с най-необичайния оттенък на светлозеления цвят, заобиколени от дълги, тъмни мигли.

За пръв път в живота си гледаше безмълвен. Взря се в нея отново. Розовите й устни бяха леко отворени, малките й, изпъкнали гърди се издигаха и падаха учестено, но вместо да пищи, тя не издаваше звук, а просто го гледаше с тези възхитителни очи. Ейдън смътно осъзна, че тя бе едно от най-очарователните създания, които някога бе виждал.

Това е Титания, Кралицата на феите, си помисли замаяно той и напълно обезпокоен, стана на крака.

— Аз… аз ви моля за извинение — изпелтечи. — Разбирате ли, помислих си, че сте мъртва. — Боже Господи, наистина губя разсъдък, заключи той, като се стараеше да събере мислите си.

Тя премигна и изглеждаше точно като бухал, стреснат в съня си.

— Помислили сте, че съм мъртва? — попита тя и наклони главата си на една страна. — Каква невероятна идея!

— Да, зная — отвърна той, като си мислеше, че гласът й звучеше като музика. — Но човек не се натъква често на спящи девойки насред гората. — Той се огледа наоколо. — Особено спящи девойки без явна придружителка.

— За какво ми трябва придружителка? — зададе тя най-глупавия въпрос.

— За да ви предпазва от мъже като мен — каза той, не можейки да сподави ехидната си усмивка. — Аз съм точно от мошениците, от които придружителките трябва да ви пазят.

Тя го погледна с нарастващо любопитство.

— А — изрече, след като го бе проучила, сякаш бе странен екземпляр. — Винаги съм се чудила как изглежда един мошеник.

— Надявам се, че не съм ви разочаровал — каза той, като се забавляваше, все още наполовина убеден, че тя бе фея, макар нейната протрита и изцапана рокля да показваше, че тя просто бе момиче от селото. И все пак бе изключително пленителна и приятно невинна. Не мислеше — не, беше убеден, — че не бе срещал жена като нея през целия си живот.

— Ами, не мога да ви сравня с никого, но въобще не ме разочаровате — каза тя, като замислено прехапваше устната си. — Вие сте много красив. Трябва ли да се страхувам от вас?

— Навярно — отвърна той, като се наслаждаваше изцяло на своите най-долни и нечисти помисли. — Боите ли се от мен?

— Ужасно съжалявам, но не се боя — извини се тя. — Предполага се, че мошениците изнасилват жените, но съм убедена, че вие няма да проявите интерес към мен.

— Защо не? — попита той. Изведнъж му хрумна идеята, че точно това можеше да направи с нея. Знаеше точно откъде щеше да започне. Една целувка по тези сладки, розови устни, последвана от цяла поредица целувки надолу по нейната дълга бяла шия.

— Защото не ме обичате — напълно спокойно отвърна тя. — Навярно не изнасилвате жените, които не обичате, нали така?

Ейдън сподави усмивката си.

— Скъпа моя, вие наистина сте наивна. Какво ви кара да мислите, че любовта има нещо общо с това? — попита той, като не можеше да устои на изкушението да продължи този необичаен разговор.

— Разбира се, че има — смаяно отвърна тя. — Не мога да си представя, че би могло да бъде интересно по друг начин. А защо тогава се нарича правене на любов? Обаче, за да бъда искрена — въздъхна тя, — никой никога нищо не ми е казвал, когато се засегне тази тема. А, признавам си, че жадувам да узная повече.

— Чувствате се недостатъчно образована? — попита той, като не вярваше на ушите си.

Тя го погледна с тъга.

— Не съм убедена. Изглежда, че е нещо естествено, което човек може да направи без някакви напътствия. Разбирате ли, само подробностите ме тревожат, а няма кого да попитам. — Сега го погледна със слаб проблясък на любопитство. — Не предполагам… не. Навярно това няма да е правилно.

— Със сигурност няма да е правилно, но не мога да позволя това да ви безпокои. — Ейдън поглади брадичката си, като отчаяно се опитваше да сподави смеха си.

— Ами, предполагам, че никога повече няма да се видим, така че в действителност няма значение — кимна решително тя.

— Именно. — Ейдън седна на земята и протегна краката си, като кръстоса глезените си и се облегна назад на ръцете си. — Е, вие планирате да бъдете изнасилена в някакъв бъдещ момент, така ли е? Може би имате предвид някаква среща, която ви кара да задавате този въпрос?

— О, да! — лъчезарно отвърна тя. — Как разбрахте?

— Просто вярно предположение — отвърна той. — В този случай може би мога да ви дам един или два полезни съвета.

— Имах голям късмет да се натъкна на вас — усмихна му се тя. — Обикновено не ми разрешават да говоря с непознати и няма друг, когото да попитам. Единственият човек, който добре познавам и можеше да ми каже, е Тинкърби, но той ще бъде шокиран, ако засегна темата. Той е много консервативен.

— О, не, не бива да шокирате Тинкърби — запленен от нея, отвърна Ейдън. — Питайте направо. Ще ви кажа всичко, което зная.

— Ами… бих искала да зная дали правенето на любов е приятно преживяване — с очакване го погледна тя.

— Хм. Трябва да призная, че е много приятно — отвърна Ейдън, а в очите му се криеше сподавено веселие.

— Толкова прекрасно, колкото е да се целуваш? — прямо попита тя, сякаш намираше целуването за най-чудесното нещо на света.

— Със сигурност е нещо по-хубаво от целуването. — Погледът му отново падна върху розовите й устни и се задържа там, като мислено проследяваше тяхната форма и се питаше какво ли щеше да бъде, ако ги почувстваше под своите. Направо върховно, реши той. Не, повече от върховно. Като малко късче от рая.

— О, колко е чудесно! — със задоволство каза тя. — Точно за това се надявах. Ъъм, можете ли да ми разкажете какво всъщност става? Имам предвид, когато човек подпечата клетвата си за любов физически.

Ейдън захапа върха на палеца си, като едва сдържаше смеха си.

— Аз… аз предполагам, че най-добрият начин да го кажа, е този — мъжът и жената застават много близо един до друг, толкова близо, колкото е физически възможно.

— Но как? — попита тя, а лицето й изглеждаше толкова привлекателно в своето недоумение.

— Ами, те се прегръщат. — Той се опитваше да намери думи, които да не я шокират. — Целуват се и се галят, а после и двамата усещат наслада един от друг, и мъжът слива тялото си с това на жената.

— Как го прави той? — не преставаше да пита тя.

— Хъм — каза Ейдън, сега убеден, че непременно трябваше да й даде уклончив отговор, но беше твърде заинтригуван да види реакцията й, за да остави разумът си да го ръководи. — Разбира се, знаете, че физически мъжете са устроени различно от жените, нали така?

— Да, разбира се — нетърпеливо каза тя.

— Добре. Защото мъжът взима онази част от тялото си, която го прави мъж, и я поставя в онази част на женското тяло, която я прави жена. Разбрахте ли?

Смаян, наблюдаваше как тя поглъща тази информация и очите й са съсредоточени някъде в средата на гърдите му. Боже Господи, той знаеше, че извършва грях, като говореше за тези неща пред едно такова невинно момиче, но никога през живота си не бе изпитвал по-голямо удоволствие от това да се държи като подлец.

След минута тя вдигна поглед.

— Мисля, че разбирам. Двамата свалят ли си дрехите? — попита тя, като сбърчи чело. — Не мога да разбера как по друг начин могат да направят това.

Ейдън не беше сигурен, че можеше да понесе въпросите й, без да загуби самообладание.

— Общо казано, събличат се, освен ако не бързат ужасно. Но това е нещо, заради което искате да си свалите дрехите.

— О, като къпането! — просветна лицето й.

— Доколкото зная, това е много по-забавно от къпането — отвърна той, а устните му потреперваха. — Но вие трябва да решите сама за себе си. Единственото нещо, за което ви предупреждавам, е възможността да заченете дете — добави той, като се чувстваше задължен да вметне нотка на практичност в разговора, за да я предпази да не съсипе живота си. — Разбирате, че това често е резултатът от правенето на любов, нали?

— Разбира се — възмутено отвърна тя. — Това ли е всичко?

Ейдън я изгледа, озадачен.

— Скъпо мое момиче, с вашето поведение трябва сериозно да се замислите върху възможността да се омъжите за този господин. Освен ако, разбира се, той вече не е женен.

Тя отново се взря в него, с полуотворена уста, и внезапно избухна в смях.

— О, вие ми се подигравате. Съжалявам, не съм много опитна, така че невинаги ми е лесно да говоря за това.

— Да, личи си, че сте водили затворен живот — отвърна той, — което ме кара да недоумявам, Титания, как така спите насред гората, сам–сама. Може би очаквате вашия Оберон?

— О, нима мислите, че истинската ми любов е отправена към краля на феите?

Тя се разсмя отново, а сърцето на Ейдън трепна при сладката, чиста мелодия на смеха й. Наистина, тя беше сякаш от друг свят, чиста и съвършено естествена, спяща принцеса, която само чакаше да бъде събудена от целувката на принц. Забеляза, че единият от предните й зъби бе леко изкривен, което му се стори очарователно.

— Мисля си, че със сигурност очаквате някого тук — каза той, пронизан от абсурдна завист.

— Ни най-малко — поклати глава тя, а Ейдън гледаше запленен как гъстата й, блестяща коса с цвят на кестени през есента, се спусна по гърба й като копринена завеса. — Спеше ми се, така че да си подремна ми се стори най-разумното нещо, което мога да направя. — Тя се прозя. — Колко предполагате, че е часът?

— Часът на феите — глупаво отвърна той. — Мисля си, че е пет часът. Защо питате? — Внезапно го обхвана ужасното безпокойство, че тя щеше да изчезне в облак от сребриста мъглявина.

— А, добре тогава — прозя се тя и Ейдън съзря за миг белите й зъби и розовото връхче на езика й, сгушил се по най-очарователния начин. Със закъснение, тя постави ръка върху устата си. — Все още не ме очакват да се върна.

Ейдън въздъхна с облекчение.

— Нито пък мене ме очакват някъде — поне не до утре сутринта, когато трябва да се изправя пред бесилото. — Никога не бе виждал нечии очи да се разширяват толкова много, както нейните, нито толкова бързо да се променя цветът им от светлозелено до сиво като цвета на бурното небе.

— Не! — простена тя, като покри уста с ръцете си. — О, не — не искате да кажете, че ще ви обесят, нали?

В очите й се появиха сълзи и Ейдън се почувства смешно трогнат от това, че тя проявяваше такава загриженост. От дълго време никой не се бе тревожил за него.

— Но защо? — попита тя, разтревожена. — Какво сте сторили?

Той се изкуши да й разкаже драматичната история за ревнив съпруг, когото е убил на дуел, само за да изтръгне още малко съчувствие от нея, но реши, че и тъжната истина щеше да свърши работа.

Промени позата си, за да се облегне на лакът.

— О, през целия си живот съм извършил много ужасни неща, но в действителност използвах само една метафора — каза той, като отскубна едно стръкче трева и я захапа. — Истината е, че ще се женя. Но ако търсите любовта, мисля, че няма да я откриете.

Тя сключи ръце в скута си.

— А… разбирам — сведе поглед тя. — Е, добре, не бива да се шегувате с такива неща като бесилото. А ако така се чувствате по отношение на вашата женитба, не виждам защо въобще ще се жените.

Ейдън сви рамене.

— Защото съм принуден, Титания, и то по най-отвратителния начин. Възможно най-отвратителния начин.

Тя дълго време не отговаряше.

— Изнасилили ли сте я? — тихо попита тя.

— Да съм я изнасилил? — възмутено отвърна той. — Никога и с пръст не съм я докосвал. Ако някой е насиленият, то това съм аз. Тя знае, че съм затънал в дългове, а случайно е по-богата и от Крез. Така че се възползва от ситуацията, за да ме впримчи в капана си, тази малка, проклета интригантка, а няма начин да се измъкна от това.

— Но сигурно не трябва да преминете през венчилото, за да се измъкнете от вашите затруднения, нали така? Не и щом тази идея ви е толкова противна?

Ейдън с отвращение изплю стръкчето трева.

— Да, боя се, че трябва да се оженя за нея. Дадох дума на семейството си и вече е свършено. И така, обвързан съм до края на дните си с вещица — на всичко отгоре тя е една отвратителна стара вещица. — Той зарина пръсти в земята, сякаш искаше целият да се зарие срещу новата вълна на гняв, която премина през него. — Бог ми е свидетел, ще изпълня дълга си, но ще презирам вещицата до края на живота й. А, повярвайте, той няма да настъпи скоро.

— О, нещастнико! — промълви тя с безкрайна тъга. — С това ваше поведение няма да получите опрощение за греховете си. Не сте ли си представяли вашата женитба като предизвикателство, може би пътека, през която тя ще прерасне в любов към съпругата ви?

Ейдън й хвърли ироничен поглед.

— Боже мой, вие сте даже по-наивна, отколкото си ви представях в началото — каза той, като я потупа леко с пръст по ръката.

За негова изненада тя не се отдръпна.

— Не виждам какво общо има това с наивността. Със сигурност можете да се опитате да я обикнете поне малко.

— Боя се, че няма никаква надежда, от този принудителен брак да излезе някакво мирно съвместно съжителство, а да не говорим за любов. — Той наведе глава и въздъхна. — Най-доброто, на което мога да се надявам, е да изживея живота си колкото е възможно по-независимо от нейния. Ще стана законен неин наследник и ще се заобиколя от много метреси, които, надявам се, ще ми донесат поне малко утеха. — Той вдигна вежди. — Шокирах ли ви?

— Да сте ме шокирали? О, не наистина. Но не мога да си представя какво е брак без любов. Може би съм просто глупава и не разбирам. — После вдигна очи, пленителни с гневното си изражение. — Поне аз ще се омъжа по любов и между мен и моя съпруг ще съществува вярност и преданост. А от тези чувства ще се родят нашите деца.

— Мисля, че започвам да разбирам — потърка носа си той. Беше безпричинно разочарован, че тя щеше да се омъжва, и облекчен в същото време, че тя нямаше да съсипе живота си в ръцете на някой безпринципен мошеник. — Онези въпроси, които задавахте в началото — те са, защото очаквате женитба, нали така?

— Да — потвърди тя. — Една прекрасна женитба, която, за разлика от вас, очаквам с голямо нетърпение.

Ейдън поклати глава с горчива усмивка.

— И предполагам, името му е Очарователния Принц? — с насмешка попита той.

Очите й гневно проблеснаха към неговите, а зеленото в тях заискря като обляно в лунна светлина море.

— Мисля, че е много неприлично от ваша страна да ми се подигравате. Случайно аз вярвам в истинската любов.

— За ваше добро, надявам се да успеете да съхраните вярата си в тази вълшебна приказка. Би било ужасно, надеждите ви да бъдат разбити от действителността, изпълнена с една дузина ревливи деца и съпруг, който ви пребива от бой, когато се прибере вкъщи уморен, пиян и разочарован от живота.

Тя цялата поруменя от гняв, а бузите й се обагриха с приятния розов оттенък, който имаха отвътре карибските миди. На Ейдън му се прииска да протегне ръка и да я удари по бузата, точно на това място.

— Това никога няма да се случи! — отвърна твърдо тя. — Жалко за вас, че възприемате всички женитби по начина, по който възприемате вашата. Карате ме да мисля, че вие сте напълно безчувствен.

— Със сигурност съм подлец — отговори той, неочаквано наранен, че тя можеше да направи такова заключение. — Човек не може да си позволи такъв лукс, какъвто са чувствата.

— Тогава вие наистина не вярвате в любовта! — Тя прехапа долната си устна и смръщи чело.

— Боя се, че не вярвам. Аз съм прагматик, Титания. За разлика от вас, аз съм ходил по света и научих много бързо, че най-добрият начин да оцелееш е да разчиташ на разума си, а не на шепа мечти.

— Може и така да е — отвърна меко тя. — Но живот без надежди и мечти, без някой, когото да обичате и който на свой ред да ви обича, изглежда много празен.

Той се усмихна.

— Но тогава никой няма да разбие сърцето ми, нали така?

— Може би ще получите нещо добро — язвително отвърна тя. — Само да ви докаже, че най-накрая вие наистина имате сърце.

Той постави ръка на гърдите си и съсредоточено погледна надолу.

— Съжалявам — погледна я след миг отново той. — Не се усеща и най-малкото туптене.

Тя се разсмя и той бе доволен да види отново усмивката на лицето й.

— Вие сте невъзможен! — отвърна тя.

— Още една предпоставка да бъда подлец — усмихна се той.

После тя стана, изненадващо висока и толкова стройна, че му се стори, че може да обвие талията й с двете си ръце. А и искаше да го направи. Но успя да се въздържи. Когато се изправи с лице към нея, главата й достигаше до рамото му и той сведе поглед към нея.

— Тръгвате ли си? — попита с безкрайно съжаление.

— Да, трябва да тръгвам — отвърна тя. — Наистина съжалявам за вашето затруднено положение, но още повече съжалявам, че сте такъв песимист. Но колкото и глупаво да ви звучи, въпреки това ви пожелавам щастие. — Тя му подаде ръката си, с изправена длан, сякаш бе мъж.

Той нежно я взе в своята и независимо от крехкостта на костите й, усети силата на ръкостискането й.

— Благодаря ви — тихо отвърна той. — Това е безнадеждно пожелание, но все пак го оценявам.

И после, най-неочаквано, той я притегли към себе си и я целуна, точно както бе искал да я целуне от момента, в който за пръв път погледна в очите й.

Отначало тя не се отдръпна, навярно смаяна от изненада, и той се изпълни с удоволствието да усеща разделените й устни, меки и сладки под своите, а устата й, топла и поглъщаща, преди тя да се осъзнае и да се изскубне от прегръдката му.

— Вие наистина сте подлец! — разгневено извика тя, като триеше с ръка устата си, сякаш можеше да изтрие неговия допир. — Започвам да си мисля, че заслужавате всичко, което иде да ви сполети. — Цялото й тяло потръпна от негодувание.

— Съжалявам! — каза той, без да бъде искрен. Тази целувка, колкото и кратка, бе най-сладкото преживяване, което някога му се бе случвало. — Не исках да направя това.

— О, да, разбира се, че искахте — каза тя, а очите й искряха от гняв. — Не беше случайно, нали така? И ако още веднъж си позволите такова нещо, аз… аз ще накарам съпруга си да ви предизвика на дуел. — Тя вдигна обувките и чорапите си и тръгна гордо с високо вдигната глава и изправен гръб.

Ейдън я гледаше как изчезва в гората. Походката й, бавна и грациозна, го накара да я сравни с разгневена нимфа. В гърдите му пламна непонятно желание. Но тя се скри между дърветата и на него му се стори, че самият живот бе изтекъл през пръстите му.