Катрин Кингсли
Любовен порив (11)

Глава десета

Серафина подкастри още едно стъбло от неразцъфналия розов храст. После изтри ръката си и погледна нагоре към небето с тежка въздишка. Колкото и да се наслаждаваше на работата си в градината, постоянният труд не бе достатъчен, за да я откъсне от грижите й.

Изминалата седмица се оказа по-трудна за нея, отколкото си бе представяла. Сватбата бе цяла катастрофа, но тя бе осъзнала последствията от женитбата през последните няколко дни. Това, което се разкриваше пред нея, бе цял живот на нещастие.

Дните не бяха толкова лоши и поне времето бе чудесно. Тя закусваше в стаята си и бъбреше с Джени, което й помагаше да не се чувства толкова самотна. Сутрините се разхождаше, а след това работеше в градината. Обядваше скромно с леля си в нейните покои и после пак се връщаше в градината. Часове наред копаеше и плевеше, като се опитваше да забрави нещастната съдба, която се бе стоварила върху нея.

Но след това се спускаше неизбежният здрач. Тя се връщаше в стаята си да се измие и преоблече. Намираше поредното извинение за закъснението си и се изправяше лице в лице с приемната зала и Шарлот, която неизбежно присъстваше там, като винаги наблюдаваше, слушаше и отсъждаше.

Шарлот се държеше, сякаш тя и Елспет бяха донесли някаква заразна болест в къщата. Въпреки че винаги преди вечеря Шарлот седеше мълчалива в стола си и бродираше, изражението върху лицето й със стиснати устни разкриваше нейното недоволство.

Серафина не си правеше илюзии за това, което Шарлот не одобряваше, тя си мислеше просто, че новата съпруга на брат й беше груба, с лоши маниери и неподходяща за възвишения живот в Таунсенд. Лицето й придобиваше особено сърдито изражение, когато Серафина се обръщаше приятелски към някой от прислугата. Ставаше още по-кисела, когато Серафина неблагоразумно разговаряше мило с лорд Делауеър при редките случаи, когато той се появяваше. Но ставаше най-раздразнителна, когато лорд Делауеър и Елспет започваха един от своите заплетени разговори, които на Серафина се струваха много забавни, въпреки че рядко разбираше смисъла им.

След това идваха вечерите, които Серафина искрено ненавиждаше, защото тогава беше часът на Шарлот да говори, а тя никога не пропускаше да говори за Бог. Нейния Господ Серафина не познаваше и не искаше да познава. Даже проповедникът в малката църква на Аберсох не бе говорил толкова монотонно и тревожно за греха и спасението.

Досега Елспет си бе държала езика зад зъбите, но Серафина знаеше, че това нямаше да трае дълго, не и по начина, по който Елспет хвърляше гневни погледи през масата и дъвчеше шумно храната си, докато Шарлот продължаваше ли продължаваше с монотонната си реч. Елспет изглеждаше, сякаш бе готова да убие тази жена или поне да й направи магия за мълчание. Благодареше на Бога, че леля й не се опита да стори това, защото магията й бе обречена на неуспех и Шарлот само щеше да започне да се моли два пъти повече, отколкото преди.

Имаше моменти, когато на Серафина наистина й се искаше Ейдън да си бе вкъщи, като се надяваше, че може би той знаеше как да затвори устата на невъзможната си сестра. От всички хора, Ейдън бе човекът, който нямаше да се примири с всички тези глупости — тя даже се съмняваше дали той въобще вярваше в Бог. Но тъй като никога не бе виждала Ейдън да разговаря със сестра си, не знаеше как той се държеше с нея.

Всичко, което знаеше, бе, че не можеше да продължава така ден след ден, нощ след нощ. Апетитът й се изпаряваше при всяка една от изобличителните речи на Шарлот. Даже бе започнала да се крие по ъглите, когато чуваше столът на Шарлот да приближава насам. Тя се криеше в стаите и даже в гардеробите, докато не се увереше, че Шарлот си бе отишла. Вече не се чудеше защо прислужниците изглеждаха толкова мрачни. Шарлот бе жена с труден характер. Винаги искаше всичко да е съвършено, очите и ушите й следяха всекиго и навсякъде. Серафина се чувстваше, сякаш живееше в затвор. Единственото облекчение, което усещаше, настъпваше между четири и шест часа, когато Шарлот си подремваше.

Даже скъпата Елспет не можеше да й помогне.

— Не харесвам Шарлот Делауеър и не желая да я обсъждам. Мога да кажа само, че възнамерявам да стоя колкото се може по-далече от тази жена. — Това бе мнението на Елспет. В резултат на това, с изключение на вечерите, леля й прекарваше цялото си време, криеща се в своите покои. Тя с радост съсредоточаваше цялото си внимание да прави отвари от своите магически съставки, след като вече не съществуваше нищо, което можеше да я раздели от това, което считаше за цел в живота си.

Джени, вечно любопитна, бе попитала Серафина какво имаше във всичките тези буркани и шишенца, които Елспет бе наредила из цялата си стая. Серафина, затруднена да й отговори, й бе казала, че това бяха лекарства, което донякъде бе вярно в зависимост от гледната точка, която човек можеше да си избере за хобито на Елспет.

Това обяснение лесно задоволи любопитството на Джени.

— Просто ще кажа това на камериерките, които са озадачени от миризмите, които се разнасят — каза тя весело. — Мислеха си, че може би идват от птицата на леля ви, която се е разболяла от нещо. Сега ще се успокоят, че не е хванала някаква заразна болест. А какъв език има тази птица! Наистина изрича най-странните неща. Каза ми нахалница, когато му викнах да млъкне с крясъците си…

Серафина поклати глава. Ексцентричната леля Елспет и също толкова ексцентричният й папагал бяха най-малката й грижа. Не можеше да избяга от нещастия си живот и в съня си, защото не бе сънувала от нощта, когато пред нея се появи онова чудесно видение на Адам по време на сватбеното им пиршество.

Искаше й се отново да сънува, защото поне сънищата можеха да я избавят от самотата й, можеха да я накарат да се почувства обичана и ценена поне за час или два.

Върху Серафина падна сянка и тя, разтревожена, бързо вдигна глава. Над нея се извисяваше дукът на Саутуел. Златисторусата му коса блестеше на слънчевата светлина.

— Ваше… ваше дучество… — заекна тя, като се опитваше да се съвземе. Тя отмести кичура коса, който бе паднал върху очите й, и премита към него. — Вие сте се върнали.

— Да, наистина. Как я карате, Серафина? — попита той с доста приятен глас.

Тя сви рамене с мисълта, че трябваше да накара леля Елспет да направи магия хората да изчезват.

— Справям се. Но губите си времето. Ейдън не е тук.

— Не дойдох да видя Ейдън. Дойдох да видя вас. И Шарлот, разбира се.

— О, да… Шарлот. — Серафина въздъхна. — Каза, че живеете наблизо.

— Точно така, Саутуел е на пет мили оттук, от другата страна на гората. И така, Серафина, как намирате живота в Таунсенд?

Серафина се замисли. Искрено се съмняваше, че той искаше да чуе истината, а тъй като тя никога не лъжеше, реши да промени отговора си. Наистина не мислеше, че щеше да понесе да бъде подложена на още една тирада за това, колко неблагодарна и недостойна беше тя.

— Предполагам, Таунсенд си има своите привички. Хубаво кътче е и аз се радвам да работя в градините.

— Това и сам виждам — отвърна той, като извади от джоба си една фина ленена носна кърпа и й я подаде. — Вземете. Изцапали сте си бузата.

Тя я взе и се изтри, като й се прииска да я запрати в лицето му. Предположи, че той очакваше да види една съвършена дама, независимо че тя работеше в мръсотията.

— Защо дойдохте да ме видите? — прямо го попита тя. — Мисля, че още миналата седмица достатъчно ясно изложихте чувствата си по отношение на мен.

— Получих писмо от Ейдън. Молеше ме да ви наглеждам и да се уверя, че се чувствате удобно тук.

— Колко разумно от негова страна — саркастично каза тя. — Предполагам, че това, което наистина имате предвид, е да се уверите, че отново не го излагам.

Рафаел се усмихна.

— Нищо подобно. Искрено желая да узная дали се чувствате удобно. — Той протегна ръката си към нея да й помогне, за да се изправи на крака.

Серафина неохотно я пое и стана.

— Чувствам се достатъчно удобно — отвърна тя. — Наистина ли ви е писал Ейдън, или това е само извинение да дойдете тук и да ме шпионирате?

— Наистина ми писа и нямам причина нито да използвам извинения, нито да ви шпионирам. Сега сте съпруга на Ейдън, Серафина, и наистина желая да ви видя щастлива. И така, питам ви отново. Щастлива ли сте?

Тя извърна поглед с надеждата, че лицето й няма да я издаде.

— Това е достатъчен отговор — каза той, като взе от ръцете й градинарските ножици и ги постави в кошницата на земята. — И така, следващият ми въпрос се подразбира. Какво ви прави нещастна? Отсъствието на Ейдън ли?

Серафина се взря в него озадачена, защото предполагаше, че той разбираше ситуацията.

— Отсъствието на… на Ейдън ли? Не! Та аз едва го познавам! Как може той да ми липсва?

— Права сте. Но, от друга страна, намирам, че вие и Ейдън сте родени един за друг, и предположих, че трябва сама да сте стигнала до този извод, като се вземе предвид тонът в писмото на Ейдън.

— Какъв тон? — подозрително попита тя, като и за миг не вярваше, че според Рафаел те бяха един за друг. — Какво пише той?

— О, просто е загрижен, че трябва да е далеч от вас по време на изпитателния срок за вашето привикване към новите обстоятелства. Тревожи се, че докато отсъства, ще се чувствате напълно объркана. Всъщност изглеждате ми малко отслабнала.

Серафина цялата се изчерви.

— Не мисля, че външният ми вид ви засяга. Но предполагам, Ейдън ви е казал, че възнамерява да го подобри, тъй като ме намира недостойна за графиня, както съм сега. Това е нещо друго, по което и двамата си приличате.

— Той само спомена, че ще ви купи някакви нови дрехи, защото нямате много рокли. Серафина — погледна я той изпитателно, — бих желал да не мислите, че съм ви враг. Кълна ви се, че идвам с приятелско чувство, независимо дали ми вярвате или не. Признавам, в началото не се отнасях така мило към вас, както можех, но това се дължеше на факта, че не разбирах вашето положение.

— О, искате да кажете, че сте си мислили, че съм тичала след Ейдън заради титлата му? — горчиво изрече тя. — И, че нарочно исках да го унижа? И, че…

— Достатъчно — спокойно я прекъсна той. — Сгреших и искрено си го признавам. Цялото писмо на Ейдън се отнася за това, че нямате ни най-малка представа за това, какво е извършил баща му. И, че нямате нищо общо с този въпрос. Той напълно ви оправдава, като пише, че сте пристъпили към тази женитба с добри намерения. Всъщност разбрах това последния път, когато разговарях с вас, така че новините не са изненада за мен.

— Какво… какво друго ви пише? — попита тя с усилие, като се чудеше дали дукът въобще знаеше какви ужасни неща съществуваха между тях.

— Само това, че сте водили много скромен живот с леля ви, че сте неподготвена за новите обстоятелства. Той е загрижен за вас, Серафина, а и аз също. Не е лесно да започнете живот, където се очаква много от вас, а вие нямате никакъв опит.

— Ейдън вече ми е говорил за това. Казах му, че не искам да се тренирам. Не съм куче.

— Не, скъпа моя, със сигурност не сте. Вие сте едно сладко момиче, попаднало в трудно положение, без да има къде да се обърне за помощ.

Серафина покри лицето си с ръце, като се опитваше отчаяно да не се разплаче. Последното нещо, което бе очаквала да чуе, беше приятелският глас, състраданието на този мъж, който според нея я мразеше. За нейно най-голямо учудване, въпреки всичките й усилия, на очите й се появиха сълзи. Рафаел я прегърна, като я притисна към себе си. Твърде изтощена, за да се отдръпне от него, тя му позволи да я задържи, благодарна, че поне някой й показваше искрица на загриженост.

— Съжалявам, че вашето положение ви създава такова отчаяние — промърмори той. — Какво мога да направя, за да ви помогна?

— Н… нищо. П… просто всичко е толкова ужасно — простена тя, като се облегна на силното му рамо. Цялото й нещастие се изля от нея като отприщен язовир. — Ш… Шарлот е невъзможна. Отнася се към мен като към паразит, влязъл в къщата й. И… и тя ме укорява всеки път, когато не свърша нещо както трябва и… и — добави тя, като изхълца — не зная дали ще понеса още една нейна дума за греха. Тя вярва, че съм най-грешният човек, който някога е стъпвал по земята, а аз не зная защо — проплака тя.

Рафаел избухна в смях.

— Няма да позволя на Шарлот да ви разстройва безпричинно. Просто така е свикнала, Серафина. Тя е посветила живота си на Бог, като начин да се справи със своето положение и ако се държи малко по-остро, това е само защото няма какво друго да прави със себе си и няма друг човек, с когото да си говори.

Серафина повдигна обляното си в сълзи лице към Рафаел.

— Но… но защо чете цитати за Содом и Гомор и жената на Лот, която била превърната в колона от сол? Непрекъснато си мисля, че има предвид мен, но аз не съм направила нищо, за да заслужа презрението й, освен че бях принудена да се омъжа за брат й. — Тя изхълца отново. — Мисля, че тя самата иска да ме превърне в колона от сол.

— Ще поговоря с Шарлот — каза той, като я потупа успокоително по гърба. — Трябва да запомните, че е прекарала целия си живот в Таунсенд като в свой собствен дом. Не й е лесно. Целият й свят се е преобърнал, защото Ейдън си е взел съпруга.

— Зная, мислих за това. Но аз по никакъв, начин не съм се намесвала в нейното управление на домакинството. Даже и не зная как да заповядвам на хората около мен.

— Наистина, навярно не знаете — каза той с мил глас. — И това е нещо, което трябва да променим. Не че очаквам да започнете да се разпореждате наляво и надясно, но има една тема, по която трябва да поговорим. — Той я пусна. — Серафина… мисля, че по този въпрос мога да ви помогна.

— Как? — попита тя, като изтри очите си с носната му кърпа. — Не зная нищо за това, как да се държи човек на положение. Шарлот и за това ме презира и все пак би ме намразила още повече, ако се намеся. И Ейдън също мисли, че съм безнадежден случай, колкото и разбиращо да се отнасяше към моите недостатъци. — Тя издуха носа си. — Не искам през целия си живот да се чувствам по-незначителна от всеки един около мен, просто защото не зная да се държа като тях. Но не зная какво мога да направя по този въпрос.

Дълго време той мълчеше.

— Мисля, че може би имам решението на тази задача — най-накрая се обади той. — Знаете ли да яздите кон?

— Разбира се — отново изтри очите си тя.

— Чудесно. Ще се разпоредя още утре сутринта да ви изпратят една благородна кобила. Всеки следобед може да яздите до Саутуел и двамата ще започнем оттам.

— Какво искате да кажете? — объркана попита тя.

— Това, което искам да кажа, е, че разполагаме само с три седмици, преди да се завърне Ейдън. Мисля — не съм сигурен, разбира се, — но мисля, че мога да ви науча на много от нещата, които трябва да знаете като графиня. Ако провеждаме уроците в моята къща, никой няма да знае, включително и Шарлот. Нещо повече, прислугата ми е добре обучена и няма да задава въпроси.

Серафина зяпна към него.

— Но на какво мислите, че е възможно да ме научите? Аз съм безнадеждно изостанала.

— Нека сам да преценя това. Всичко, за което ви моля, е само да се появите утре на обед.

Серафина се взря в него, като търсеше шегата в неговото предложение. Но се оказа, че той бе напълно искрен. Сивите му очи бяха изпълнени с топлина и нотка на лек хумор. За първи път, откакто бе пристигнала в Таунсенд, Серафина се почувства приета такава, каквато беше. Почувства се така, сякаш си бе намерила приятел.

Все пак не можеше да се реши да приеме поканата му най-вече защото нямаше желание да се прави на още по-голяма глупачка, отколкото в действителност беше. Знаеше, че той никога нямаше да успее да направи от нея графиня, колкото и да му се искаше.

— Не мога, ваше дучество, макар и да оценявам поканата ви.

— Но точно това е проблемът — каза той. — Не искам да слагате твърде голяма тежест при обръщението. Към дуковете трябва да се обръщате с „ваша милост“.

— О — каза тя, като се почувства невероятно глупава, защото осъзна, че точно това се бе опитвал да й каже той последния път, когато се бяха срещнали. — Искам да кажа, ваша милост.

— Много добре, въпреки че трябва да ми казвате Рафаел, защото сме втори братовчеди по сватовство.

— Братовчеди? Как така сме братовчеди? — отново се обърка тя. — Мислех си, че вие и Ейдън сте само добри приятели.

— Лесно ще ви обясня — отговори той. — Моята майка и майката на Ейдън бяха братовчедки. Тъй като и двете се омъжиха за мъже със съседни имения, а Ейдън и аз сме родени само с една година разлика, ние се сближихме повече от братя.

— О, колко хубаво! — замислено отвърна тя. — Винаги съм искала да имам братя и сестри. Вие имате ли? Искам да кажа, истински?

— Имам по-малък брат, който е цял хаймана — каза той с плачевен глас. — Любимата ми майка често получава сърцебиене заради него, защото той има навика да си навлича беди и да се отървава от тях чрез дуелиране.

— Дуелиране? — изрече тя, а очите й светнаха от възхита. — Имате предвид стреляне с пистолети призори?

— Пистолети, саби, каквото му попадне подръка. Досега Хюго е успявал да избегне убийството на някой човек, най-вече защото обикновено той е твърде хитър, за да навреди истински на някого.

— Но не се ли ужасявате, че ще бъде убит? — попита тя, останала без дъх. Бе чела за дуелите само в книгите и те й се струваха най-романтичното нещо. Човек, който се биеше за честта на една жена под сивите лъчи на изгрева.

— Не — отвърна сухо Рафаел, — защото неговите противници са или също толкова хитри, или твърде ги е страх да убият брата на един дук заради отмъщение и всичко от тоя род. Но само за негова безопасност изпратих Хюго в чужбина с надеждата, че едно пътуване из Континента може да охлади кръвта му. Досега само трябваше да го избавям от дълговете му на хазарт, което бе по-лесно, отколкото да изчистя името му от убийство.

— Ейдън някога бил ли се е на дуел? — каза тя, сигурна, че знаеше отговора. И сега можеше да си представи Ейдън, който пронизваше противника си, а смъртта се отразяваше в очите му.

— Ейдън? Не говорите сериозно. Той е твърде чувствителен. — Той вдигна кошницата. — По-добре е да се връщаме. Късно е. Поканен съм на вечеря от Шарлот. — Те изминаха няколко крачки, преди той отново да се обади. — Трябва да знаете, че Ейдън гони само това, което знае, че ще спечели. Това е, което го прави такъв добър бизнесмен.

Серафина се замисли върху това изказване, като търсеше скрития му смисъл и се надяваше, че тя не бе негова цел.

— Ако е такъв добър бизнесмен — каза тя след минута, — тогава защо семейството му е в такова лошо финансово положение?

Това бе въпрос, който не й даваше мира. Не бе успяла да изтръгне някаква друга информация от Елспет, която само бе казала, че тъй като сега семейство Делауеър бяха спасени благодарение богатството на Серафина, нямаше смисъл да се тревожи за този проблем.

Поне най-накрая Елспет бе принудена да й обясни за наследството на Серафина, че то било отделено от акта за унаследяване на имота, който оставял Баухил на най-близкия мъжки наследник. Когато Серафина я бе попитала защо Елспет бе пазила богатството в тайна, леля й просто бе отвърнала, че нямало смисъл да го споменава и да обърква Серафина, след като, тя при всеки случай щяла да се омъжи за Ейдън.

— Вие наистина не знаете, нали? — попита Рафаел, като я изгледа с любопитство. — Проблемите на Ейдън не са по негова вина. Той беше в чужбина, занимаваше се с корабния бизнес в различни части на света, когато баща му почти успя да изгуби всичко, което притежаваха, заради някои свои изключително неразумни решения.

— О, колко трудно му е било на лорд Делауеър — съчувствено отвърна Серафина. — Но Ейдън не е трябвало да позволява на баща си да взима каквито и да било решения, не и в неговото състояние.

— Какво е това състояние? — погледна към нея Рафаел.

— Вие знаете — съзнанието му блуждае — каза тя, като се намръщи. — Той не е виновен.

— Не съзнанието му блуждае, а ръката му. Щеше да се справя много по-добре, ако я държеше настрана от бутилката. Ейдън едва ли можеше да направи нещо за пиянството на баща си, особено когато беше на хиляди мили оттук. Така че, не можете да го вините за това, което се случи. Ако Делауеър си бе направил труда да уведоми Ейдън, когато първата беда ги сполетя, Ейдън може би щеше да успее да спаси положението. Той не знаеше нищо за затрудненията им, докато не стана твърде късно.

Шокирана, Серафина отвори уста. Най-накрая разбра причината за постоянното объркване на лорд Делауеър и неговите продължителни отсъствия в спалнята му.

— Нима искате да кажете, че лорд Делауеър не е луд?

Рафаел избухна в смях.

— Луд ли? Уверявам ви, че не е, или поне не е, докато не изпие цяла бутилка бургундско вино до сутринта. Наистина ли така си мислехте? — попита той, а усмивката му угасна. — Че Ейдън е бил отговорен за цялата тази каша?

Серафина сведе глава.

— Той не каза нищо, за да ми обясни.

— А защо да го прави? Мислите ли, че той ще се изправи и ще признае, че баща му е пияница, особено след като сте преживели достатъчно много шокове? Може би се е надявал вие самата да си обясните ситуацията. Но предполагам, че никога преди не сте били свидетел на пиянство.

— Не… освен когато леля Елспет празнува, което се случва рядко, само в свещените дни, когато тя почита Бога и Богинята. О, бедният Ейдън! — възкликна тя, когато друга, още по-ужасна мисъл й хрумна. — Трябва да се е ужасил, когато аз се напих от една чаша вино онази нощ.

Рафаел замръзна на мястото си.

— Наистина ли? — попита той, а лицето му прие спокойния израз, който нищо не издаваше.

Дълбоко засрамена, Серафина кимна.

— Не го направих нарочно — просто никога преди това не бях пила алкохол и виното ми замая главата. Ейдън трябва да си е помислил, че се е оженил за друга пияница, защото се наложи да ме отнесе до стаята и да ме сложи в леглото. — Тя цялата се изчерви от смущение. — Мисля, че зная как се чувства лорд Делауеър. Нищо не мога да си спомня. Беше ужасно.

Рафаел се почеса по бузата с поглед, вперен в земята.

— О, колкото до това, напълно естествено е то да бъде забравено след препиване. Няма да ви безпокоя много. Просто трябва да се научите как да се държите.

— Не. Мисля, че няма да успея — каза тя.

Той я погледна.

— Боже мой! Тогава може би ще имаме проблем.

— Искам да кажа, че по-скоро ще продължа да пия само вода, както преди. Но… но какво ще стане с лорд Делауеър? — попита тя, като се върна към първоначалната си грижа. — Той не може да продължи да съсипва живота на хората, само защото няма мяра в пиенето. Нищо чудно, че в присъствието на лорд Делауеър Шарлот по няколко пъти споменава за злото, което носи алкохолът. Може би Ейдън й е казал как самата аз се изложих, и тя се опитва да ме вкара в правия път.

— Сигурен съм, че тя се опитва да ви вкара в правия път точно както винаги е правила с Ейдън и самия мен. Но в случая на Делауеър, мисля, че той се стреми да отбягва дъщеря си, което навярно обяснява защо прекарва толкова време в уединение. Не мисля, че иска да бъде променен, със сигурност не и от Шарлот.

Тя въздъхна.

— Тогава предполагам единственото нещо, което може да се направи, е да се опитам да му помогна, като му намеря нещо друго да върши през свободното си време. Навярно той е просто самотен, защото от това, което видях, той наистина си няма никого, когото да обича и който да го обича. Може би ще го убедя да ми помага в градините, където няма да има време да пие. — Тя го погледна в лицето. — Мислите ли, че това ще свърши работа?

Рафаел вдигна ръката й и я задържа в своята, като втренчи поглед в пръстите й.

— Серафина… мисля, че вие може би сте най-доброто нещо, което се е случило на това семейство от дълго време насам.

— Така ли? — шокирана попита Серафина. — Аз… аз си мислех, че вие вярвате точно в обратното.

— Отначало да, но това бе, преди да говоря с вас насаме. Ще си позволя да кажа, че може би вие сте изпратена от Бога. От дълго време насам Таунсенд го сполетяват само нещастия.

— Не разбирам как мога да помогна. Шарлот не може да понася присъствието ми, лорд Делауеър почти не ме вижда, а Ейдън въобще не ме обича. Даже прислужниците ме намират за досадна, защото изчезват веднага щом се появя.

Рафаел се усмихна.

— Та това е тяхно задължение.

— О, ами намирам тяхното поведение за много безсърдечно, защото най-много от всичко искам да имам някого, с когото да си говоря. Единственият човек, който открито говори с мен, е Джени — тя е моя камериерка, но пристигна в Таунсенд, когато пристигнах и аз. Така че, Шарлот все още не я е обучила да мълчи. Джени говори безспирно, което според мен е много забавно.

— И да се надяваме, че ще продължи да говори, щом това ви доставя удоволствие. Зная, че Таунсенд е мрачно и тъжно място, Серафина. Майка ми казва, че когато лейди Делауеър починала, животът напуснал това място, Делауеър никога напълно не се е съвзел от смъртта на съпругата си. Явно той много я е обичал и се превърна в една развалина, когато я загуби.

— Как умря тя? — попита Серафина с внезапното желание да узнае колкото е възможно повече за семейството на Ейдън. В нея се зараждаше слабата надежда, че ако можеше някак си да ги разбере, щеше да осмисли живота си.

— Почина при раждането на Ейдън — с равен глас отвърна той. — След като роди Шарлот, имаше няколко помятания. Едно ново забременяване бе опасно за нея, но тя не престана да опитва, като знаеше колко много съпругът й искаше син. Синът и наследникът на Делауеър се роди, но с цената на живота на съпругата му. — Той поклати глава. — Мисля, че Ейдън винаги се е чувствал виновен за дълбоката скръб на баща си, което навярно обяснява, защо досега не го е разкъсал парче по парче.

Неочаквано очите на Серафина се изпълниха със сълзи, когато осъзна значението на думите му.

— Колко тъжно, че Ейдън никога не е имал майка, а баща му трябва да го е презирал за това, че въобще се е появил на бял свят, даже и да беше наследникът, който е искал.

— Права сте за това. Делауеър никога не намери време за Ейдън като момче, защото се отдаде на скръбта си, вместо на децата си. И тогава, шест години след смъртта на лейди Делауеър се случи нещастието с Шарлот, което още повече усложни нещата.

— Искаше ми се да попитам — колебливо се обади Серафина. — Не искам да нахалствам, но съм любопитна какво й се е случило.

Рафаел въздъхна тежко и прокара ръка през косата си.

— Боже, това беше ужасен ден. Яздехме навън, а Шарлот бе отговорна да ни пази, когато понито на Ейдън се подплаши и Шарлот запрепуска след него. В бързината си, конят й скочи и тя падна. — Той стисна очите си за момент, сякаш се опитваше да изтрие сцената, която описваше. — Шарлот си счупи гръбнака.

— О… о, колко ужасно! — Серафина притисна с ръце бузите си, като си спомни нещастието с майка си върху подплашения кон. Но инцидентът с майка й беше фатален. Поне животът на Шарлот бе пощаден, дори и да не можеше да ходи.

— Да, беше ужасно. Оттогава насам, нищо не е както преди за Шарлот. Тя беше такова весело, жизнерадостно момиче, само на дванадесет години. Бе изпълнена с планове за женитба и деца, непрекъснато говореше за дебютантския си бал, обикновените женски приказки, които ни влудяваха двамата с Ейдън. — Той изпусна продължителна, тежка въздишка. — Но всичките й надежди рухнаха, когато тя падна и загуби способността си да ходи. Оттогава насам тя страда жестоко.

— Аз… аз съжалявам — промълви Серафина засрамена. — Нямах право да съм недоволна, особено след като тя страда.

— Вие не трябваше да знаете — отвърна той. — Шарлот може би се опитва да скрие, но мисля, че трябва да запомните с какви трудности се сблъсква тя всеки ден.

— Бедната жена, колко й е тежко — каза Серафина, изпълнена с едно ново състрадание към зълва си. — И все пак тя никога не се оплаква, което говори за нейната изключителна храброст. Какъв труден живот води!

— Животът на Ейдън не е по-лек. Между чувствата му на вина за смъртта на майка му и нещастието на сестра му, да не говорим за проблемите на баща му, Ейдън сякаш живее в свой собствен ад.

За пръв път Серафина изпита състрадание към съпруга си. Можеше да си го представи: дете без майка, което живееше в Таунсенд със сестра инвалид и баща пияница, нагърбил се с отговорността за семейството още от най-ранно детство.

И да трябваше да се ожени за нея, само защото баща му, който не можеше повече да разсъждава трезво, го бе принудил — това напълно обясняваше горчивината на Ейдън.

Тогава Серафина взе решение. Може би нейните илюзии за женитбата й бяха разбити, но Ейдън не заслужаваше нито нейното презрение, нито нейния гняв, не и след това, което току-що бе чула. Ако той искаше истинска графиня, щеше да има такава, даже и ако тя не можеше да го дари с нищо друго.

— Много добре, ваша милост — каза тя, като изправи рамене. — Ще ви позволя да ме научите, на каквото смятате, че трябва да зная.

— Наистина ли? — Той хвана ръцете й в своите с възхитен израз на лицето. — Признавам си, че съм облекчен да чуя това. Ще започнем ли утре?

— Утре — съгласи се тя, като просто се чудеше в какво ли щеше да се превърне. — Но първо трябва да вечеряме и ви уверявам, че няма да ви хареса картината.

— О, мога да я направя привлекателна — тайнствено отвърна той, после я остави до вратата с нейната кошница, пълна с розови пъпки.

 

 

Ейдън кръстоса крака пред себе си, замислен пред изобилието от платове, които мадам Бърнард бе изложила пред него. Искаше му се сега да не бе в Лондон, а вкъщи, при булката си. Той докосна с пръст устата си, чувствайки се напълно изгубен. Не бе свикнал да поръчва женски дрехи, а само да ги гледа.

— Хъм, да видим. Както ви обясних, жена ми се нуждае от всичко — от бельото до ръкавиците. Доверявам ви се да се погрижите за долните ризи, нощниците, чорапите и всичко от този род.

— Естествено, мосю. — Мадам Бърнард кимна. — От най-високото качество, разбира се.

— Разбира се — отвърна той, като си помисли, че наистина трябваше да доведе една от бившите си метреси, за да го посъветва. Тинкърби нямаше да помогне в този случай с обърканото си изражение на лицето.

— Мосю също ще желае рокли за сутринта, за разходка, за пътуване и вечерни рокли?

— Да. Четири за всеки от тези случаи — не, направете ги пет. Вие знаете как — но нищо натруфено. На жена ми най-много й отиват семплите рокли. — Той си представи Серафина, облечена като най-модерна дама. Това не беше лесно, защото той по-скоро бе склонен да си я представи гола, без дрехи върху себе си. Сега това бе една привлекателна картина. Красивата Серафина, точно както Бог я бе създал, един блестящ пример за женственост.

— Мосю?

Ейдън с неохота се откъсна от видението.

— Това, което искам е… е елегантност — каза той. — И удобство.

— Удобство? — озадачена от молбата му, попита мадам Бърнард. — Но, мосю…

— Удобство — твърдо повтори той. — Графинята има съвършена фигура, така че няма нужда да слагате допълнителни подплънки. И никакви остри материи. Не искам да се чеше като крастава маймуна.

Мадам Бърнард го погледна, сякаш бе луд.

— Всичко, каквото желае ваша светлост — колебливо отвърна тя.

— Добре. О, също ми трябват две бални рокли. Ще оставя модела на вас. — Той се поклони и погледна към Тинкърби. — Цветовете, Тинкърби — заповяда той.

— Цветовете ли? — каза Тинкърби, като се почеса по бузата. — Имате предвид на нейна светлост? Ами, косата й е кестенява, очите й са…

— Зная как изглежда нейна светлост, тиквена главо! Имам предвид любимите й цветове.

— О, прав сте, ваша светлост — каза той, като се преместваше от крак на крак. — Не мога да кажа, че някога съм ги забелязал. Въпреки това тя винаги е навън, така че може би ще желаете да изглежда като хубав стрък пролетна трева.

— Няма значение — нетърпеливо каза Ейдън и се обърна към модистката. — Пастелни цветове. Въпреки това нищо превзето като розово и синьо. Червено, прасковено жълто, морскозелено, нещо подобно.

Отзад се разнесе лек смях.

— Ейдън, скъпи, виждам, че си оставате така безполезен, както винаги, когато се отнася до разбиране на изисканите подробности на женския тоалет.

Ейдън погледна през рамо.

— О, небеса! Хариет! — Той стана на крака и целуна ръката й с мисълта, че все пак Бог се смили над него и му изпрати възможно най-добрата помощ. Хариет винаги бе обичала скъпите дрехи, но тя също бе една от най-стилните дами, които някога бе познавал. — Как сте, скъпа? От толкова време не сме се виждали.

— Ами, от около три години — отвърна тя, но не изглеждаше и най-малко разстроена. Това бе облекчение за него, защото при тяхната раздяла тя бе направила една от онези емоционални сцени, които той толкова презираше. — Да разбирам ли правилно, че сте се оженили? — попита тя, като потупваше с ветрилото си върху пръстите си в ръкавици. — Без да искам, ви подслушах. — Тя хвърли любопитен поглед към Тинкърби, а устните й потрепнаха от вълнение.

— Преди няколко дни. — Той я изгледа загрижено за някакви признаци на ревност. Самата лейди Хариет Мънроу бе омъжена, съпругът й бе инвалид, но тя предпочиташе любовниците й да останат необвързани.

— Колко чудесно е това за вас, скъпи! Градът гъмжеше от слухове, че баща ви е изпаднал в големи дългове и вие сте в безизходица. Да предполагам ли, че сватбата ви е донесла и едно добро състояние? Иначе не мисля, че бихте могли да си позволите да почетете с присъствието си изисканото ателие на мадам Бърнард.

— Наистина, женитбата ми ни спаси от нашите затруднения — предпазливо отвърна той, като не искаше да даде твърде много сведения на Хариет, които тя щеше да разпространи надлъж и нашир като клюки.

— Каква добра новина! Познавам ли я? Трябва да съм пропуснала съобщението за сватбата ви.

— Нямах възможност да уведомя пресата, но не вярвам, че сте виждали Серафина. Тя е единствената дъщеря на покойния лорд Сигрейв, но през последните единадесет години живееше на едно усамотено място в Уелс.

— Сигрейв… Сигрейв — о, да, разбира се! Тогава тя трябва да е роднина на Едмънд. — Хариет кимна, като мислено проследи произхода на Серафина. — Е, добре, скъпи, наистина е похвално за вас да се погрижите за гардероба на съпругата си, но всъщност смятам, че моите предложения ще са от по-голяма полза за мадам Бърнард от вашите, а аз ще се радвам да помогна.

— Прекрасна идея — каза той с облекчението, че някой друг желаеше да се погрижи за тази задача. — Вече казах на мадам какви неща желая, но ще оставя вие да се погрижите за подробностите. Благодаря, Хариет. Оценявам вашето предложение.

— Глупости. Няма какво друго да правя този следобед и ще ми бъде забавно да облека вашата съпруга. Вие наистина знаете колко много обичам да харча пари — леко се усмихна тя. — Предполагам, парите не са пречка?

— Ни най-малко. Единствената ми грижа е, съпругата ми да бъде облечена подобаващо за нейното положение. О, и трябва всичко да е готово и доставено след три седмици.

— Три седмици ли, милорд? — изрече мадам Бърнард, сякаш щеше да се строполи от изненада. — Но това е невъзможно!

— Нищо не е невъзможно — обади се Хариет. — Три седмици и ще удвоите сметката, нали, скъпи?

— Какво? — попита Ейдън, пропуснал въпроса. — О, чудесно. Ще направя каквото трябва, за да бъде свършена работата навреме. Довиждане, Хариет, и благодаря отново.

Тъкмо щеше да излезе, когато му хрумна друга мисъл. — Имате записани мерките на сестра ми, нали, мадам?

Объркана, мадам Бърнард кимна.

— Чудесно, направете също няколко утринни и вечерни рокли за нея — хубави и семпли. Хайде, Тинкърби, да тръгваме. Имам среща с кредитора.

— Но, мосю, а моето заплащане? — попита мадам Бърнард, като се паникьоса внезапно при тази зловеща дума.

— Изпратете сметката в хотел Грилиън. Не се тревожете, ще ви се изплати цялата сума, и то навреме.

Той излезе, чувствайки се необикновено доволен от себе си. Неочаквано лесно се оказа да облече Серафина. Надяваше се, че също тъй лесно, щеше да му бъде да я разсъблече, но нещо в него му нашепваше, че щеше да мине дълго време, преди да му се яви такава възможност.

 

 

Серафина се появи за вечеря дълбоко угрижена. Тя влезе в омразната й приемна зала само за да открие Рафаел да си бъбри с Шарлот, която всъщност се усмихваше. Серафина едва повярва на очите си.

— Серафина, ето ви най-накрая — каза Рафаел, като се изправи на крака. — Тъкмо разказвах на Шарлот каква чудесна работа сте свършили в градините.

— Вие… вие й казахте? — попита тя, като погледна Елспет, лицето, на която бе смръщено както винаги, когато се намираше в компанията на Шарлот. Тя бе забила поглед в една книга, сякаш така можеше да забрави за присъствието на Шарлот.

— Наистина — отвърна Рафаел. — Веднага щом пристигнах, забелязах колко различно изглежда градината пред къщата. За пръв път от две години насам лехите са подравнени. Вие наистина сте променили облика на Таунсенд.

Серафина не можеше да не изпита задоволство, че все пак някой е забелязал усилията й.

— Благодаря — каза тя. — Надявам се, че когато Ейдън се върне, ще успея да го убедя да наеме толкова градинари, колкото са нужни. Има още много неща, които могат да се свършат.

— Ако Ейдън ще харчи пари за нещо, това ще бъде за вътрешността на къщата — остро отвърна Шарлот на предложението на Серафина. — Има твърде много неща за поправка, за да не им се обръща повече внимание. А и трябва да се наемат още слуги. Наложи се да уволня петнадесет от тях, когато баща ми пропиля семейното богатство.

— Сигурен съм, че Ейдън ще вземе предвид вашите молби, след като се посъветва с всяка една от вас — тактично вметна Рафаел. — За момента той има достатъчно грижи.

— Не исках да критикувам брат си — сви устни Шарлот. — Ейдън ще обърне внимание на Таунсенд веднага щом му бъде възможно. Казвах само, че градините могат да почакат, докато мебелите не могат, защото ще продължат да се разрушават и най-накрая възстановяването им ще струва двойно повече. Но ние не можем да очакваме от моята снаха да знае как се ръководи такава голяма къща.

Рафаел погледна със съчувствие Серафина.

— Сигурен съм, че Серафина ще се научи много бързо на това — каза той, като отново погледна Шарлот. — С вашата помощ — добави бързо, защото лицето на Шарлот се смръщи като буреносен облак. — Със сигурност никой по-добре от вас, Шарлот, не разбира как се управлява Таунсенд.

— И аз така мисля — отвърна тя. — Но Серафина не показва признаци, че слуша каквото и да й кажа.

Серафина се насили да си спомни, че Шарлот чувстваше постоянна болка.

— Съжалявам, ако мислите, че не ви слушам — каза тя с голямо усилие гласът й да прозвучи мило. — Може би, защото през по-голямата част от разговора аз не говоря. В бъдеще ще се постарая да внимавам повече.

— Това е ваш дълг. Добродетел е да изслушвате по-възрастните и по-опитните от вас — строго каза Шарлот, но поне изглеждаше по-малко разгневена.

— Да ви предложа ли чаша вино, Серафина? — попита Рафаел с насмешлив поглед. — Плъм е донесъл чудесно червено вино. Опитайте го.

Серафина можеше да го удари с юмрук.

— Не, благодаря — каза тя, без да му доставя това удоволствие.

За пръв път Шарлот кимна към нея одобрително.

— Много умно от ваша страна. „Да бъдат проклети тези, които още от сутринта посягат към силното питие.“ Исая, глава пета, стих единадесети.

Серафина въздъхна. Не за пръв път чуваше Шарлот да цитира този стих, даже и лорд Делауеър да не беше тук, за да го чуе. Поне сега разбираше по-добре, защо Шарлот го тормозеше с цитатите си.

— А какво ще кажете за това „Най-доброто нещо под слънцето за човек е да яде, да пие и да се весели“ — Рафаел се обърна към Шарлот. — Иксклезиастес, глава осем, стих петнадесети.

— Рафаел! — дълбоко възмутена изрече Шарлот. — Не трябва да преиначавате значението на словата от Библията. — Изражението й се смекчи. — Даже и като ме дразните. Поне вие знаете пасажите от Светото писание.

— Как да не ги зная? — попита той. — Та вие ми ги цитирате, откакто се помня. И в този пример мисля, че Иксклезиастес е бил прав, защото той е възхвалявал радостта от живота, не е ли така? Съгласен съм с него и няма да ви навреди да се забавлявате поне малко повече.

Шарлот се изчерви.

— Бог не ме е пратил на тази земя да се забавлявам, а да работя за Неговата кауза. Той съвършено ясно изрази желанията си, като ме прикова за този стол.

Рафаел погледна безпомощно към тавана и след това извърна поглед към нея.

— Тъй като не съм толкова добър като вас, прескъпа, да тълкувам Божиите желания, няма да споря, въпреки, че ако Неговото намерение наистина беше да ви държи заключена в тази къща, не бих Го почитал. Защо утре не излезете навън, на слънце, да видите какви чудеса е направила Серафина с градините? На първо място, точно това имах предвид, като засегнах темата — да ви накарам да излезете малко на чист въздух.

Шарлот се взря в нежните си ръце.

— Знаете, че здравето ми е крехко, Рафаел. Не смея да рискувам да се простудя от въздуха на открито, защото се страхувам за последствията от това.

Рафаел се плесна с ръка по бедрото.

— Предавам се. Може да рискувате да се простудите веднъж в седмицата, когато ходите на черква, но не и всеки друг ден?

— Денят на Бог е съвсем различно нещо. Него не мога да пренебрегна. И ако в резултат на това се разболея, тогава такава е Божията воля и аз трябва да я изпълня.

Серафина погледна към Елспет, която всъщност разкъсваше страниците от книгата си. Сбърчените й устни се движеха беззвучно и несъмнено яростно.

В този момент лорд Делауеър влезе. Крачките му бяха внимателно отмерени, сякаш всеки момент очакваше нещо да скочи и да го спъне. Сега Серафина разбираше състоянието му, а също и причината за вечно червения му нос.

— Делауеър — обърна се към него Елспет. — Време беше. Вижте, човече, имате си компания.

Лорд Делауеър огледа стаята. Замъгленият му поглед най-накрая се спря върху дука.

— А, Саутуел. — Той се почеса и отново се огледа. Очите му светнаха при вида на гарафата. Заклатушка се към нея и си наля значително количество, като бързо го пресуши. — Добър вечер на всички. Това е една прекрасна вечер — каза той, сякаш виното му бе развързало езика. — Радвам се да ви видя, момче, радвам се да ви видя. Какво ви води насам?

— Просто желанието за вашата компания — отвърна Рафаел, като вдигна вежди към Серафина, сякаш да потвърди състоянието на лорд Делауеър. — От две седмици работя усилено и най-накрая се реших да се разнообразя.

— О, вашите арендатори са ви впрегнали да орете сега, нали? — каза лорд Делауеър и избухна в смях, сякаш бе казал някаква изключително смешна шега. — Е, ако ще сте фермер, какво друго очаквате, а? Непосилен труд и оран, непосилен труд и пак оран.

Рафаел наведе русата си глава с напълно сериозно лице.

— Наистина. Петнадесет хиляди акра обработваема земя е достатъчна за цял ден усилена работа. Успяхте ли да засадите нещо тази година?

— Дори и една бразда не засадих. Знаете, нямах пари. — Главата му се извърна и той погледна Серафина. — О, но всичко е наред. — На лицето му се появи доволна усмивка. — Сега не се въргаляме в калта. Трябваше да помисля за това. Трябваше да помисля. Твърде е късно, не мислите ли?

— Не и ако засеете късната реколта. Разбира се, още отсега трябва да изорете нивята, за да ги подготвите.

— Хъм, да. Но най-добре е да почакам Ейдън, защото той може да ми отреже главата за това, че не съм се посъветвал с него. Момчето е твърде чувствително на темата за моето вмешателство в този момент. Не е лесно да се чувстваш безполезен, въобще не е лесно, когато съм свикнал да управлявам нещата. — Той отново се почеса по главата. — Разбира се, наистина извърших много глупости.

Серафина реши да скочи на крака, почувствала възможност да направи своето предложение.

— Лорд Делауеър — тате — добави тя, за да подсили значението на думите си. — Хрумна ми нещо, което можете да вършите, за да се почувствате полезен. Сигурна съм, че Ейдън няма да има възражения.

— Ъ, какво е то, момиче? — попита той, като присви очи, сякаш да я види по-добре.

— Можете да ми помагате.

— Да ви помагам? С какво?

— Помогнете ми да разработим градините. В момента няма друг, който да ми помага, а аз толкова бавно напредвам сама. Искате ли? Ще съм ви толкова благодарна.

Лорд Делауеър се втренчи в нея, както и дъщеря му.

— Искате аз да копая в градината?

— Да… — отвърна тя, като се подготви срещу неговото недоволство. — Мисля, че Ейдън ще бъде толкова щастлив да узнае, че правите усилия нещата да се уредят. Това може да компенсира други неща, които не са наред.

Неодобрението, което очакваше, дойде от Шарлот.

— Луда ли сте? — С хаплив тон се нахвърли тя. — Не може да очаквате баща ми да работи в градините като прост работник!

— Защо не? — попита Рафаел разумно. — Да работи нещо, всъщност може да се окаже добре за него и нещо повече: вярвам, че Серафина има право. Ейдън ще се зарадва, когато види баща ви да върши нещо полезно за дома.

Лорд Делауеър се намръщи към Рафаел.

— Наистина ли мислите така? Така ми се иска Ейдън да се отнася към мен с уважение. Знаете, че въобще не се държи така.

— Мисля, че наистина ще се отнася добре към вас. — Серафина въобще не бе убедена, че така щеше да стане, но тя щеше да се справи с проблема, когато му дойдеше времето. Точно сега, желанието й бе насочено да изпълни целта си и тя бе благодарна на Рафаел, че по този въпрос бе на нейна страна срещу Шарлот, която очевидно благоговееше пред земята, по която той стъпваше. Поне замълча пред неговото одобрение.

— Не мислите ли, че можете да опитате? — каза тя. — Само помислете: вие наистина можете да се забавлявате.

— Ами не зная. Може и да се забавлявам. Скъпата ми Изабел много обичаше градините си — каза той, а очите му внезапно се насълзиха. — Може би ще се почувствам малко по-близо до нея там, навън. И ако мислите, че Ейдън ще бъде доволен, това ще е само за добро, нали?

— Вярвам, че ще е така, защото съпругата ви би се зарадвала да види, че се грижите за нещо, което е обичала. — Серафина му се усмихна, но сърцето й се сви, когато видя колко много му липсваше жена му. Той наистина бе самотен човек. — Можете да го направите в памет на съпругата ви.

Той протегна ръце и сграбчи нейните. Толкова силно, че Серафина помисли, че кръвта й щеше да спре.

— Тогава ще го направя — каза той с дрезгав глас. — Това е великолепна идея, скъпа моя, великолепна идея — не зная как сам не съм се сетил за нея. Кога започваме?

— Утре сутринта в девет часа — каза тя, много доволна, че той се предаде, и изненадана, че беше толкова лесно да го убеди. — Ще се срещнем в градината с розите. Опитвам се да подредя храстите, но има толкова много неща да се направят.

— Ще бъда там — каза той. — Изабел бе особено горда с розите си. Може би заедно ще успеем да възвърнем предишната им слава. — Той изтри очите си с опакото на ръката.

— Сигурна съм — каза тя, когато Плъм ги повика за вечерята.

— В нейна памет — промърмори той. — Да. Може би ще погледне надолу към мен от небето и ще знае, че още я обичам.

— О, да — каза Серафина с решението да втълпи в главата му още една идея и се молеше той и нея да възприеме. — И само помислете колко щастлива ще бъде тя, да ви види навън, че водите здравословен, полезен живот, че се радвате на земните дарове с ясни очи и радостно сърце в нейна чест.

— Да. Да, наистина — отвърна той, като се почеса по главата. — Тя ще хареса това, нали?

— Много — каза Серафина и хвана лорд Делауеър под ръка. Поведе го към трапезарията. Чудеше се дали все пак Богинята не бе подготвила божествен план за нея.

Може би тя бе изпратена в Таунсенд, за да възвърне щастието в него.