Дороти Гарлок
Завинаги твоя (18)

Осемнадесета глава

Сейдж излезе от бара — последният от петте, които беше посетил, и огледа улицата. Всичко изглеждаше съвсем нормално за един малък западен град, притихнал в студената зимна вечер. Няколко коня бяха вързани на коневръза, а пред погребалното бюро беше спряна дървена каруца. Пред универсалния магазин разтоварваха фургон. По улицата бързаха неколцина мъже. Не се забелязваше нищо нередно.

В малкия западен град нищо не оставаше незабелязано. Клюките се обсъждаха пред бутилка уиски или халба бира. Ако се завърти на подобно място и отваря добре ушите си, човек би могъл да намери отговорите на много въпроси. Сейдж правеше точно това. Вече знаеше, че някакъв англичанин е отседнал в хотел „Овърленд“ с някаква млада дама, която беше пристигнала в града почти по едно и също време с него. За нея не се знаеше почти нищо, освен че преди да се срещне с чужденеца, бе канила няколко други мъже в стаята си.

Сейдж бе научил също, че наемният убиец Рант Толърд бе пристигнал с влака, бе купил кон и бе тръгнал на юг. Точно се опитваше да свърже всички тези факти в едно цяло, когато забеляза по улицата да завива някакъв фургон, следван от неколцина ездачи. Прилепи гръб към стената на бара, за да изчака да отминат, преди да се върне в хотела.

Въпреки че никога не беше виждал конете и фургона, Сейдж веднага разпозна ездачите и бързо застана по средата на улицата.

Клей рязко дръпна юздата на коня си.

— Ето го, Пит — обърна се той към брат си. — Къде е Нели?

Сейдж изобщо не му обърна внимание.

— Мейсън идва ли? — попита той Пит.

— Във фургона е. Раниха го. Къде тук има лекар?

— Аз знам къде има доктор, момче — обади се някакъв глас. — Карай надолу по таз улица.

Фургонът продължи, следван от ездачите, и Сейдж се изравни с Пит.

— Лошо ли е ранен?

— Доста. Някакъв наемен убиец го е проследил. Нямам представа за кво, но той си получи своето. Кви са тез приказки, че си избягал с Нели?

— Нели и мис Виктория са в хотела.

— Аз нъли ти казвах, че…

— Я млъквай, Клей! — строго го прекъсна Пит. — Сега нямаме време да се занимаваме с това. Трябва да се погрижим за Мейсън.

Мъжете се скупчиха около къщата на лекаря, докато той промиваше и превързваше раната на Мейсън. Болката му бе помогнала да дойде на себе си, затова лекарят му даде лауданум, за да го успокои. След това го настаниха на едно легло в къщата, а Сейдж и братята му застанаха до него.

— Виктория — прошепна Мейсън, борейки се да остане още малко буден.

— Двете с Нели са в хотела — каза Сейдж — Аз ще се погрижа за тях…

— Наемен… убиец… — прекъсна го Мейсън и се опита да каже още нещо, но опиумът най-сетне надви.

— Кво искаше да каже? — попита Пит, след като излязоха от стаята.

Отговорът дойде от Сейдж:

— Искаше да каже, че някой е по петите на мис Виктори и аз със сигурност знам кой. Дуни, остани при Мейсън. Пит, дай му един от пистолетите си. Ако някой се опита да влезе през тази врата — застреляй го! Ще оставя неколцина от мъжете отвън. — Никой не се опита да оспорва нарежданията му. Дори Клей.

Когато Сейдж напусна къщата на лекаря, до него вървеше Пит, а на няколко крачки по-назад ги следваше Клей. Лекарят ги бе уверил, че Мейсън има голям шанс да се възстанови. Но сега Сейдж не се притесняваше за него, а за Виктория, защото вече беше сигурен, че брат й се опитва да я убие.

 

 

Келсо последва стройното момиче, което се изкачваше по задните стълби на хотела. Дори облечено в мъжки дрехи, то беше красиво. Но той не харесваше нито него, нито онзи чужденец, който твърдеше, че е син на стария Маккена. Колкото и да се опитваше, не можеше да открие никаква прилика помежду им. А и момичето не беше стока. Макар и да беше хубаво, то бе опасно като буре с барут. Но сега нямаше време да си разяснява нещата с тези двамата. Вече беше разбрал, че този чужденец е само един дърдорко, а мис Виктори нямаше да стои просто така и да гледа как изхвърлят Стоунуол от ранчото. А и не беше сигурен, че все още иска да заеме мястото му. След няколкото седмици, прекарани далеч от „Дабъл М“, той бе видял много неща, които чакаха тепърва да бъдат открити от него, и имаше намерение да се заеме с това. Трябваше да свърши работата, която му бе възложил Маккена, да си прибере парите и да си събере багажа.

Момичето почука три пъти на вратата на Робърт и Келсо чу как ключът се превъртя. Вратата се отвори и Келсо нахълта вътре.

— Кво става, по дяволите? Кво правите? Що сте вързали мис Виктори?

— Спокойно, старче! — опита се да го укроти Робърт. — Просто се опитваме да я спасим от онзи мошеник Махафи, но тя е много твърдоглава. Имаме нужда от помощта ти. Искам да ми помогнеш да отведа сестра си и тази млада дама до двуколката и после да ги откараш на някое безопасно място, докато аз се оправям с Махафи. Когато всичко свърши, ще я върнеш в „Дабъл М“.

Келсо тръгна към Виктория и в същия момент усети как някой извади пистолета от колана му. Извърна се рязко и видя, че момичето се цели в него.

— Трябваше ли да правиш това, Джуни? — търпеливо попита Робърт. — Келсо ще ни помогне. Когато се оправим с тази каша, той ще стане управител на ранчото.

— Не, няма. Беше грешка, че му се доверихме. Разбрах това в момента, в който я погледна. — Джуни кимна с глава към Виктория. — Такива глупаци стоят настрана и гледат на жени като нея, като че ли са богини или нещо подобно. Ако не вярваш, ще ти докажа.

С пистолет, все още насочен към Келсо, момичето се приближи до Виктория. Извади ножа си, натисна малък бутон и тънкото, блестящо острие изскочи. Жестока усмивка изкриви устните й, когато забеляза ужаса в очите на жертвата. С мълниеносно движение допря острието до бялата кожа на гърдите, чиято извивка се виждаше над деколтето на роклята. От малката червена резка потече струйка кръв. Джуни забеляза яростта, която изкриви лицето на Келсо.

Виктория се извиваше на стола. Изпитанието бе оказало своето влияние и тя беше вече на ръба на истерията. Очите й умолително се спряха върху бившия й работник. Момичето продължаваше да я измъчва с острието на ножа. Хладният допир до бузата й превърна страха й в ярост. С цялата си останала сила тя вдигна вързаните си крака и ритна Джуни по брадичката. Чу се болезнен вик и в този момент столът се преобърна.

По-късно така и не можа да си припомни кое бе дошло първо — яростният вик на Келсо, когато се хвърляше върху момичето, или пистолетният изстрел. Главата й се удари силно в пода и за момент я обви мъгла. Когато отново отвори очи, първото нещо, което видя, беше Келсо. Неговият гняв беше тъмна, разрушителна сила. Джуни има време да стреля само още веднъж, преди огромните като чукове ръце да я сграбчат и да я повдигнат. От гърдите на Келсо се изтръгна див, стържещ вик, грамадните ръце я стискаха, изцеждайки последните глътки въздух от дробовете й с остро свистене. Той я вдигна високо и я захвърли, сякаш беше парцалена кукла. Джуни полетя към масата, удари главата си в ръба и остана да лежи на пода.

Виктория неистово се мяташе, за да преобърне стола и да може да вижда по-добре. Келсо се олюляваше. Отстъпи крачка назад, за да запази равновесие. Чу как Робърт изкрещя и се запрепъва към пистолета, който беше изпаднал от ръката на Джуни. Келсо залитна назад и се улови за желязната рамка на леглото, вторачил поглед във Виктория.

— Опитах се… мадам…

Изстрелът на Робърт го накара да млъкне.

Келсо! Едрият мъж се свлече на колене. Вратата се отвори с трясък и Робърт, крещейки, започна да стреля към силуета, който държеше пистолети в двете си ръце. Трясъкът на изстрелите я заглуши и я върна обратно в тъмнината. Когато гъстата мъгла се разсея, някой беше измъкнал кърпата от устата й и тя усети, че ръцете и краката й са освободени от болезнено пристягащите я въжета. Остана да лежи на пода, поемайки си дълбоко дъх. Пит изправи стола и й помогна да стане.

— Мейсън — задъха се тя. — Изпратили са някой да го убие.

— С Мейсън всичко е наред — побърза да я успокои момчето.

Сейдж седеше на леглото и притискаше в прегръдките си хлипащата Нели. Виктория се опита да се изправи. Трябваше да се махне от това място. Уплашените й очи се спряха на огромната фигура на Келсо върху леглото. Тя се спусна покрай Пит и коленичи до него. От раните на врата и гърдите му бликаше кръв. Той се бореше за всяка глътка въздух.

— Още е жив! Някой трябва да му помогне! Извикайте лекар!

Клей се приближи до нея.

— Това не е ли онзи, дето нападна Нели и преби Стоунуол? Остави мръсното копеле да мре!

— Млъкни! — изкрещя Виктория. — Ако не беше той, сега и двете с Нели щяхме да сме мъртви!

Пит отново й помогна да се изправи.

— Такъв като него не можеш да го убиеш с малко олово, Виктория. Не се тревожи. Ще извикаме лекар. А сега ела да излезем оттук и се опитай да се съвземеш.

Той я поведе към тяхната стая, където бе Сейдж, който пак седеше на леглото и прегръщаше Нели. Ръцете на девойката бяха обвили здраво врата му, сякаш тя нямаше намерение да го пусне никога. С глуповато изражение Клей ги последва и се облегна на вратата.

— Може сега да не е най-подходящото време, но ще си го кажа все пак. Съжалявам за онова, което наговорих в ранчото. В него нямаше нищо вярно. Мейсън много те цени, със или без ранчото. Сигурно съм бил полудял, защото си мислех, че семейството ми отново ще бъде изхвърлено на улицата.

Виктория не отговори. След всичко, което бяха преживели с Нели, това извинение й се струваше съвсем маловажно.

Но Клей упорито продължи:

— И за теб не бях прав, Сейдж. Сигурно бих могъл много да науча от теб. Наистина трябва да изчакам, както ми каза, и да преценявам нещата, преди да хлътна с двата крака.

Сейдж протегна ръка и момчето побърза да я поеме.

— Само един истински мъж може да признае грешката си. Аз ще се оженя за сестра ти, Клей. Двамата с нея ще си уредим собствен дом. В него винаги ще има място и за теб. — Сейдж говореше тихо, но очите му блестяха. — Не се безпокойте за Нели. Ще прекарам остатъка от живота си с грижата тя винаги да се чувства в безопасност.

Пит се приближи иззад брат си и също протегна ръка.

— Това е всичко, което искаме.

 

 

Виктория седеше до леглото на Мейсън и гледаше бледите отблясъци, които лампата хвърляше върху застиналото му лице. Очите й се затваряха от изтощение, но продължаваше да стои изправена на стола и да прехвърля през паметта си събитията, станали през последните няколко часа.

Брат й Робърт беше мъртъв. Беше убит от Сейдж, който бе нахълтал в стаята. Момичето също беше мъртво. Блъскайки го в масата, Келсо бе пречупил врата му.

Малко по-надолу по коридора, в друга стая, спеше Келсо. „Не гарантирам, че ще оживее — беше казал лекарят, — но той е доста силен и има шансове.“ През краткия миг, преди да изгуби съзнание, Виктория бе успяла да му благодари, задето бе спасил живота й. Той бе признал, че съжалява за всичко, което бе сторил на Нели и Стоунуол. След като се възстановеше, щеше да поеме на запад. Преди да умре, искаше да види Атлантика.

Мейсън се раздвижи и Виктория се загледа в любимото лице, чудейки се как изобщо бе могла да се усъмни, че той може да бъде нещо друго, освен честен и почтен човек.

— Ще прекарам остатъка от живота си, като те обсипвам с любовта си, мили — прошепна тя.

Разтърка ръце, за да ги стопли и ги плъзна под завивката. Кожата на гърдите му беше гладка… Тя си припомни нощта, когато се беше притискала към тях. Сега той беше само неин. Наведе се напред и започна да целува устните, страните, очите му.

— Виктория — стигна до слуха й едва доловим шепот.

Очите му се отвориха и срещнаха нейните.

— Най-после се събуди — каза тя и сърцето й заблъска в гърдите. — Искаш ли малко вода?

— Не. Искам да продължиш да правиш това, което правеше.

— Да те целувам? Но аз мислех, че спиш.

— А аз мислех, че сънувам. Как се озова тук?

— Това е дълга история, мили. Брат ми е изпратил убийците след нас. Искал е да получи ранчото, за да може да го продаде отново. Но вече няма за какво да се тревожиш. Когато се възстановиш, ще ти разкажа всичко.

Той вдигна ръка и тя я улови между дланите си.

— Толкова се страхувах. — Гласът му трепереше от вълнение. — Непрекъснато си мислех, че никога вече няма да мога да прегърна моята Виктория и да й кажа, че я обичам повече от живота си.

— И аз се страхувах от същото, мили. Обичам те, Мейсън Т. Махафи. — По страните й се затъркаляха сълзи.

— И аз те обичам, Виктория Маккена Махафи.

— Не съм още — тихо прошепна тя.

— Ти ще бъдеш моя жена още преди да напуснем града.

Виктория никога не бе виждала толкова нежност, изписана върху лицето му. Сините очи, преливащи от любов, гледаха открито нейните.

— Бива те да даваш заповеди, мистър Махафи.

— Можеш да се обзаложиш! — усмихна се той уморено. — Толкова си красива, златокосото ми момиче. Иска ми се да избягам някъде, където ще мога да те запазя само за себе си за дълго, дълго време.

— Може би някой ден ще можем да го направим, но точно сега имаме семейство, за което трябва да се погрижим. Нели е влюбена в Сейдж и двамата смятат да се установят някъде наблизо в долината. Дора и Дуни имат нужда от нашата обич и закрила. А трябва да помогнем и на близнаците, докато започнат да живеят самостоятелно.

— Не забравяй Руби и Стоунуол. Защо плачеш?

— Не зная.

— Ела при мен в леглото.

— Мейсън! Не мога! Какво ще каже докторът, ако влезе?

— Да върви по дяволите! Ще го изпратим да доведе свещеника. — Той повдигна чаршафите. — Хайде! Искам да те почувствам до себе си.

Виктория смъкна дрехите си, отпусна се до него и сложи глава на рамото му.

— Аз ще уча момиченцата да свирят на клавесин — прошепна тя.

— А аз ще направя от момчетата добри каубои. — Ръката му я погали по бузата, а устните му се долепиха до челото й. — Спи, златокосото ми момиче. Скоро ще си бъдем у дома.