Дороти Гарлок
Завинаги твоя (15)

Петнадесета глава

Изминалите седмици бяха изключително дълги и мъчителни за Робърт Маккена. Без Джуни беше на път да полудее. В огромния апартамент — най-хубавия, който можеше да предложи хотелът, той крачеше напред-назад и час по час гледаше през прозореца. Измъкна дълга черна пура от горния джоб на сакото си и отхапа единия й край. С рязко движение драсна клечката в стъклото и приближи пламъка към пурата.

Влакът беше пристигнал. След половин час щеше да узнае дали неговият човек бе дошъл. Чакането бе най-мъчително за него. Струваше му се, че целият му живот е преминал в очакване. Беше чакал да порасне достатъчно, за да може да се върне в Англия. Беше чакал, докато баба му и дядо му умрат, а после и за да се добере до наследството в Америка. И тогава беше пристигнало онова писмо, с което баща му го бе уведомил, че оставя всичко на Виктория. Скоро то бе последвано от друго, в което се съобщаваше за смъртта му. По онова време Робърт имаше неотложна нужда от пари и се вкопчи в идеята да продаде „Дабъл М“ на американеца, когото бе срещнал в Лондон. Работата с издаването на нотариален акт се бе оказала детска игра, тъй като един от приятелите му се бе съгласил да изиграе ролята на адвокат. С парите, получени от Мейсън, бе изплатил дълговете си от комар. Ала те се бяха оказали недостатъчни. Ако Виктория умреше, като единствен, останал от рода, той щеше да наследи цялата й собственост и можеше да я продаде отново. Оставаше открит и въпросът как да се отърве от Махафи. Без него по никакъв начин не биха могли да го уличат в незаконна сделка.

Робърт отметна завесата и погледна към улицата. Беше извадил голям късмет, когато бе срещнал изгонения от ранчото работник, въпреки че това му бе струвало доста пари, тъй като трябваше да го настани в мебелирана стая, докато пристигне приятелят му. Но ето че предишния ден човекът се бе появил и вече беше на път към ранчото с писмото, което трябваше да доведе Виктория в града.

Беше се надявал, че той няма да откаже да отнесе съобщението до омразната му природена сестра. Наемните убийци понякога бяха много своенравни — някои отказваха да убиват жени, а други приемаха всякаква работа. За този говореха, че бил надежден и хладнокръвен — убиец, който не би оставил работата си, свършена наполовина.

— Но и за онзи — Кеш — ми бяха казали, че е много надежден — говореше Робърт на отражението си в огледалото. — И той самият ми бе обещал, че проблемите ми ще свършат. Тъпо копеле, ако си бе свършил работата, отдавна щях да съм далеч от тази забравена от Бога страна.

Някой тихо почука на вратата. Робърт приглади косата си с ръце.

— Кой е?

— Търся мистър Гренвил.

Той отвори вратата. Мъжът, който стоеше отвън, беше с хлътнало лице и дълги щръкнали мустаци. Дрехите му бяха прашни, а по токовете на обувките му имаше кал. От единия край на устата му стърчеше сдъвкана клечка, а по устните му имаше кафяви петна от тютюнев сок.

— Какво искаш?

— Май ти си тоз, дет иска нещо. — Гласът му беше отсечен и доста рязък.

Робърт кимна и направи място на мъжа. Той беше нисък, доста по-нисък от самия него и краката му бяха някак странно прегънати. Изпод шапката му стърчаха гъсти кичури посивяла коса. Беше се оказал съвсем различен от това, което Робърт бе очаквал. Наля си питие от бутилката на масата и я предложи на непознатия.

Онзи поклати глава.

— Не пия.

— Ти си Джон Кросър, така ли? — Робърт не знаеше как да започне.

— Понякога.

— Съвсем не си такъв, какъвто си представях. — Изгълта наведнъж питието си и си наля ново.

— Ако си мислиш, че не мога да свърша онуй, за което плащаш, може да ми платиш билета за влака и веднага ще изчезна. — Нещо в тона му накара Робърт да изтръпне. Въпреки външния си вид, този човек беше зъл, суров и опасен.

— Трябва да се убедя, че наистина си ти. Кеш ми разказа за теб. Каза, че си човек, на когото може да се разчита.

— А защо той сам не свърши тази работа?

— Не зная. Дадох му половината пари, когато го наех. Трябваше да дойде за останалите, след като приключи, но изобщо не се върна.

— Глупак — сухо отсече Кросър. — Той няма нерви за таквиз неща.

— Но ме остави в страхотна каша.

— А сега да свалим картите си на масата, мистър. Няма да стоя тук и цял ден да те слушам да ми дрънкаш.

— Мъжът се казва Мейсън Махафи и ще бъде на пасищата, на около двадесетина мили оттук.

— Колко?

— Сто долара.

— Двеста.

Робърт го погледна и стисна устни. В стаята настъпи тишина. Най-накрая кимна.

— Има и една жена. Какво ще кажеш за това?

— За жената още петстотин и всичко предварително.

Робърт отново кимна и изпита облекчение.

— Тя трябва да пристигне в града утре или вдругиден. Ще ти я покажа. Трябва да изглежда като нещастен случай. Иначе хората може да се разтревожат.

— Недей да ми казваш как да си върша работата, мистър. Твоята работа свършва, щом ми кажеш името и ми дадеш парите.

— Тя се казва Виктория Маккена.

— Чувал съм я.

— Това променя ли нещата?

— Работата си е работа.

Робърт извади банкнота от портфейла си.

— Ето ти половината за Махафи. Ще чакам в бара, за да ти дам останалото.

— Всичко. — Кросър извади клечката от устата си и плю към плювалника, но не го улучи с около една стъпка.

— Ще се върнеш ли да ми кажеш дали си свършил работата?

— То ще се разчуе.

Когато мъжът се отиде, Робърт изтри лицето си с носната си кърпа. Въпреки че в стаята беше студено, той се потеше обилно. Проблемите му щяха да свършат веднага щом Махафи бъдеше убит.

— Не мислиш ли, че ще е по-добре да ми кажеш какво си намислил?

Робърт се извърна уплашено. Свързващата врата между двете стаи се отвори и към него тръгна стройно русо момиче. Беше босо, голо до кръста и косата му падаше в безредни кичури около лицето. Протегна ръце над главата си като мързелива котка и гърдите му се разлюляха.

Робърт си пое рязко въздух. Господи, тя е толкова красива! Не беше и мечтал, че може да срещне такова хубаво и порочно момиче на подобно място, но ето че и това му се бе случило!

Тя влезе в стаята. Лицето й се изкриви от отвращение, когато забеляза наплютия около плювалника под. Взе чашата от ръцете на Робърт и допи питието му.

— От време на време трябва да си почивам, Робърт. Ти си много страстен любовник.

Той се усмихна. Нищо не беше по-важно от одобрението на Джуни, откакто през онази нощ тя се бе приближила до него в бара и му се бе представила като Ладжун Букънън. Някаква непреодолима сила ги бе привлякла и оттогава не се бяха разделяли. Робърт й беше разказал за Лондон и за живота си там и тя го бе изслушала с интерес.

— Опитвам се да се измъкна оттук с достатъчно пари, за да мога да те отведа в Англия, Джуни.

— Зная, че си имаш неприятности, но вече не си сам. Имаш мен, а аз ще ти помагам винаги когато е необходимо. Искам да се махнем оттук и да започнем нов живот.

— Джуни! Толкова се радвам да чуя това! Беше много трудно да се оправям с всичко. Това е дълга история и трябва да ти я разкажа от самото начало.

— Имаме достатъчно време. — Момичето обви ръце около врата му и отново се протегна. — Хайде да се върнем в леглото, Робърт. Там ще ми разкажеш всичко. Както виждаш, аз мога да ти бъда от полза.

 

 

Дните след кавгата й с Клей бяха най-дългите и мъчителни в живота на Виктория. Нощем тя си спомняше всяка дума, която двамата с Мейсън си бяха разменили. Отново и отново се питаше как бе могла да повярва, че той наистина я обича. Как бе допуснала да изпадне в това унизително положение? През деня работеше много, за да може да спи през нощта — търкаше пода, чистеше, переше, гладеше. Утрините й се струваха дълги, но още по-безкрайни й изглеждаха следобедите. До вечерта нервите й толкова се напрягаха, че се чувстваше като болна. С върховни усилия на волята успяваше да се усмихва понякога, да говори любезно, когато се налага, и да преглъща няколко залъка храна. С нищо не издаваше паниката, която я обземаше всеки път при мисълта, че Мейсън ще се върне в ранчото. И нито веднъж не се издаде пред Клей, че именно той бе разрушил света й на парчета. Нели беше прекалено заета със Сейдж, за да забележи тъмните кръгове под очите й, които бяха доказателство за безсънни нощи и изтощителни дни.

Вече беше съвсем очевидно, че след като от страна на Мейсън не бе чула нито дума, която да напомня любовно признание, той е искал да се ожени за нея само за да си осигури правото на собственост върху ранчото. Изходът на заведеното от нея дело би бил без значение, ако вече са женени. Опитвайки да се ръководи от разума, а не от чувствата си, Виктория премисляше всички възможности. Би могла да остане и винаги да бъде наясно, че за Мейсън не е била нищо повече, освен една преодоляна пречка. А би могла и да се премести и да си създаде дом другаде, както навремето бе направил баща й. Вече не й се струваше толкова трудно да вземе подобно решение. То се бе загнездило в съзнанието й още от вечерта, когато Сейдж бе дошъл на вечеря.

Времето се бе застудило. В суровия уайомингски вятър имаше нещо свирепо, което шокираше със своята бруталност. Загърната във вълнения си шал, Виктория тичешком прекоси двора към къщата на Руби.

— Божке, ама къв вятър, а? Тъкмо рекох на Стоунуол, че между нас и Северния полюс няма нищо, освен някаква лека преграда, дет сигур вече е отнесена. Влизай, Виктори, че да затворя вратата. Стоунуол много ще се зарадва да те види. Мойта компания кат да му омръзна. Искаше, моля ти се, да иде в пристройката, та да поиграе карти с мъжете, ама аз му казах, че няма да дам никъде да мърда, щот кат нищо ще фане пнемония.

— Хмм! Човек вече и в собствената си къща дума не може да каже! — Почивката и грижите на Руби бяха направили истински чудеса със Стоунуол. Той все още беше много отслабнал, но силите му се възвръщаха и дори гласът му звучеше по-сигурно. — Тя по цял ден се суети край мен. Даже пръста си да помръдна не дава. Много ма нервира!

— Амче ти и нямаш силица да си помръднеш пръста, миличък. Пък и помниш ли колко пъти ти си се грижил за мен? Е, сега аз ще те погледам и хич не ме интересува дали искаш или не. — Руби го целуна по главата. — Айде сега, побъбри с мис Виктори, пък аз ще ви направя кафе. Ако си добричък, може да сипна в него и малко уиски.

— Струва ми се, че момчетата вече са стигнали до пасищата — започна Стоунуол, когато Виктория седна и протегна ръце към огъня. — Туй ще бъде най-голямото събиране на добитък досега. През последните няколко години работите в ранчото вървят много добре.

— Да, сигурно. — В гласа й липсваше всякакъв ентусиазъм. — Дойдох да ви кажа нещо и ще започна направо. Ще се местя в града.

В стаята изведнъж стана много студено, сякаш вятърът се беше втурнал през вратата, за да вледени всичко. Руби бързо се приближи до съпруга си и постави ръка на рамото му.

— Аз си мислех, че с Мейсън сте се разбрали — бавно изрече Стоунуол.

— Да сме се разбрали? Ранчото е или негово, или мое. И по всичко личи, че ще бъде негово. Мистър Шулър не храни особени надежди, че ще успея да го запазя. Последния път, когато бях в града, срещнах една жена, която е отворила ресторант и сигурно ще може да ми осигури работа. Каза, че има и свободна стая на горния етаж. Исках вие с Руби първи да узнаете, че ще се местя. Нели ще се погрижи за нещата ми, а през пролетта ще изпратя някой да ги прибере. — Струваше й се невероятно, че седи тук и говори съвсем спокойно за намерението си да напусне мястото, където се бе родила и бе очаквала да изживее живота си.

— Мейсън не иска да си отиваш, Виктори. — Руби изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Мейсън няма право да се меси в работите ми. За вас със Стоунуол тук винаги ще има място. Той има нужда от надеждни хора. — Виктория се опитваше да прикрие горчивината в гласа си.

— Ние няма да останем без теб — мрачно заяви Стоунуол.

— Разбира се, че ще останете!

— Но ти още не знайш дали завещанието на баща ти няма да бъде признато. Не можеш така бързо да оставиш оръжието — каза Руби и стисна здраво рамото на съпруга си.

— Не бива да се ловя за сламката, Руби. Мистър Шулър твърди, че документите на Мейсън са съвсем редовни, а съществува още и въпросът с ипотеката. Ние знаем, че татко я изплати, но ако няма разписка за това и Мейсън я е откупил, той ще остане тук, независимо от завещанието на татко.

— Той няма да седи да гледа как се местиш в града. Каза ни, че ще останеш тук. От приказките му разбрах, че ще се жените.

Виктория се изправи.

— Погрешно си го разбрала, Руби. Аз си имам гордост и тя не ми позволява да се омъжа само за да запазя покрива над главата си.

— Сега не става въпрос само за покрива, Виктори. Това е твоят дом. А и ти не го ли харесваш? На нас със Стоунуол той много ни допадна. Винаги се е отнасял честно и почтено с нас.

Болката, която стягаше сърцето й, стана непоносима.

— Разбира се! Той има нужда от вас. Вие сте неговата застраховка. Той не би преживял и седмица в тази долина без вас и мен.

— Седни, момичето ми — спокойно каза Стоунуол. — Не бива да се палиш и да правиш нищо прибързано. Мейсън смята, че тези, които стреляха по вас, са изпратени от някого — най-вероятно от човек, който иска да сложи ръка на земята ти.

— Няма да стане нужда да ме застрелят, след като разберат, че земята, която искат да си присвоят, не е моя — горчиво отвърна Виктория и отново се отпусна на стола. — Пък и все още не мога да повярвам. Защо сега, след толкова години? Не, мисля, че просто искаха да ни ограбят.

— Когато Мейсън се върне, ще обсъдим всичко отново.

Виктория се изправи за втори път.

— Вие с Мейсън може да го обсъждате. Аз няма да бъда тук.

— Кво искаш да кажеш? Нали няма да тръгнеш още сега?

— Точно това смятам да направя, Руби.

— Не можеш да сториш таквоз нещо! — извика Руби и по страните й се затъркаляха сълзи.

— Не се опитвай да ме разубеждаваш, Руби Пери! — отвърна момичето, чиито сълзи също напираха и трябваше да направи нещо, за да ги потисне.

На вратата се почука силно. Руби изтри очи с престилката си и отиде да отвори.

— Кво искаш, Айк?

— Онуй момиче в къщата рече, че мис Виктори била тук.

— Айде влизай. Няма смисъл да се опитваме да отоплим двора.

Виктория беше виждала Айк няколко пъти, когато бе идвал за храна, но никога толкова отблизо. Сега го огледа внимателно и реши, че той никак не й харесва. Не се беше бръснал няколко дни, а палтото му бе мръсно и раздрано. Но най-вече не й допадна циничната му усмивка.

— Нося едно писъмце, мадам. Един човек ми рече да ви го донеса. — Измъкна от джоба си плик, но не направи никакво движение да й го подаде. — Как си, Стоунуол? Чух, че нещо си пострадал, а?

— Не съм много добре, Айк. А ти?

— Достатъчно добре, та да дойда дотук — отговори Айк и се ухили към младата жена. — На ви писмото.

Виктория се приближи и протегна ръка. Той притисна плика към гърдите си и тя гневно го изтръгна от ръката му.

— Благодаря ти, че го донесе — каза студено и се върна до камината. Чувстваше, че Айк я наблюдава, затова пъхна писмото в джоба си, без да го отвори.

Руби отвори вратата.

— Има малко храна в готварната, ако искаш да се подкрепиш, преди да тръгнеш.

— Благодаря. Айде сичко хубаво, Стоунуол, мадам. — Той докосна шапката си с ръка и додаде с обиден цинизъм: — Пък и на теб, Руби.

Руби хлопна вратата след него.

— Дяволите да го вземат! — изруга Стоунуол.

— Айде, айде — опита се да го успокои Руби. — Няма за кво да са горещиш, миличък.

Виктория извади писмото от джоба си и прочете името, изписано с дребни, завъртени букви: Мис Виктория Маккена. Разчупи печата, извади листа и прочете краткия текст.

Кръвта се отдръпна от лицето й. Препрочиташе написаното отново и отново, докато очите й престанаха да различават буквите.

— Не може да бъде… — прошепна едва доловимо тя.

— Виктори, кво има? — Гласът на Руби прозвуча странно далечен.

Виктория вдигна към нея празен поглед.

— Робърт е в Саут Пас Сити. Иска да говори с мен за човека, който твърди, че е купил ранчото. Казва, че той е крадец и измамник. Не иска да казвам на никого, че е в града, защото това би могло да изложи на опасност живота и на двама ни. — Притисна длан към устата си. — О!…

Сърцето й се разкъсваше от непоносима физическа болка и тя започна да трепери. Първа заговори Руби:

— Кво има, за бога!

— Сигурна ли си, че е от него? — попита Стоунуол.

— О, да! — горчиво каза Виктория. — Познавам почерка му.

— Стоунуол, кво трябва да значи това? — В гласа на Руби се прокрадваше паника. — Мейсън не е… Не може да е…

Мислите се въртяха в кръг в съзнанието на Виктория. Мейсън я беше накарал да се влюби в него, беше я прелъстил, беше отнел девствеността й и й бе казал, че ще се ожени за нея — и всичко това само за да се добере до земята й! Откакто Клей бе сринал мечтите и надеждите и, някакъв вътрешен глас не преставаше да й повтаря, че това не може да е истина, че Мейсън наистина я обича и съвсем естествено ще поеме контрола върху ранчото, след като се оженят.

— Кво сега?… — изправи се до нея Руби и я прегърна през кръста.

— Ще се срещна с Робърт. Той иска да отида в хотела, където щял да ме намери. — Взираше се в огъня като хипнотизирана. — О, Руби, всичко така се обърка! — Надигналият се в гърлото й спазъм едва не я задуши. — Не казвайте на никого, че брат ми е тук. Сутринта ще отида в града. Ще си взема някои неща и ще остана там, докато той си отиде!

Лицето на Стоунуол издаваше ясно тревогите му.

— Не ми се ще да тръгваш сама, Виктори.

— Ще се оправя, не се тревожи. Помисли си колко пъти съм ходила сама до града и съм се връщала.

— Но този път е по-различно. Не отивай! — извика Руби с натежал от напрежение глас.

— Трябва да отида, Руби. Радвам се, че той не е тук, за да се опита да ми попречи. — С усилие на волята, каквото дори не подозираше, че може да прояви, тя се стегна и продължи: — Никога не съм искала нищо от мъжете, които използват къщата ми от време на време, но ако Мейсън Махафи се заинати и откаже да си отиде, ще използвам всеки, който е готов да ми помогне, за да го изгоня оттук!

Виктория погледна двамата си приятели с решителност, която ги убеди, че не биха могли да я разубедят по никакъв начин. Тя сякаш се опитваше да се отдалечи от тях, да остане безчувствена, но и да им покаже дълбочината на болката си. Те едва ли бяха останали слепи за това как очите й непрестанно следяха Мейсън през последните няколко седмици и как цялата засияваше, когато той беше наблизо. Ала сега мечтата да се омъжи за него се бе разбила и тя отново се бе оказала сама.

Виктория сгъна писмото, пъхна го в джоба си и се уви плътно с шала. Вятърът едва не изтръгна вратата от ръцете й и тя примижа под ледения му порив. Сведе ниско глава и се втурна през двора.

Руби я проследи с насълзени очи и веднага щом момичето влезе в къщата, наметна кожуха на мъжа си и тръгна да търси Сейдж.

 

 

Малко преди зазоряване Сейдж докара двуколката до задната врата, завърза поводите на оградата и влезе в къщата. Нели го очакваше в кухнята, облечена в дебелото си палто. Той се усмихна, както всеки път, когато я гледаше.

— Готова ли си?

Тя кимна и го погледна тревожно.

— Няма да остане много доволна, когато разбере, че ще отидем с нея.

— Сигурно. Но това е единственият начин да не бъде сама. Руби ще дойде да вземе Дора веднага щом тръгнем.

Вратата на спалнята на Виктория се хлопна и веднага след това се чуха бързите й стъпки по стълбите. Сърцето на Нели се сви уплашено, когато тя се появи в кухнята и ги изгледа учудено.

— Руби ни каза, че ще ходите в града — спокойно започна Сейдж. — И ние с Нели искаме да дойдем.

Въпреки че сърцето й беше натежало като олово, Виктория усети как у нея се надига гняв.

— Руби нямаше право да ви казва!

— Нели няма да ходи никъде! — долетя гласът на Клей зад гърба й. Младежът мина покрай нея и застана пред Сейдж. — Нели няма да ходи никъде!

— Клей, моля те! — извика сестра му.

Ала заслепен от гняв, той като че ли не я чу:

— Знам играта ви! Нели няма да ходи никъде, докато Мейсън не се върне, за да й позволи!

Нели се опита да каже нещо, но погледът на Сейдж я накара да замълчи.

— Качвай се в двуколката! — нареди й той.

— Помисли си кво правиш, Нели! Тез двамата са се наговорили да те отведат оттук. Да не си мръднала! — извика Клей и пристъпи към нея.

Сейдж внимателно избута двете момичета към вратата и препречи пътя му. Веднага щом вратата се затвори след тях, той сграбчи момчето и го разтърси.

— Досега те търпях, защото си брат на Нели, но вече ми писна от глупостите ти и от мръсната ти уста!

Едва бе изрекъл думите, когато Клей замахна към него. Ударът улучи Сейдж по бузата, но той улови китката на младежа.

— Благодари на късмета си, че си брат на Нели, иначе щях да ти строша кокалите! — Мъжът блъсна Клей към масата. — Предупреждавам те, стой настрана и не се забърквай в нещо, с което не можеш да се оправиш. Темпераментът е хубаво нещо, момче, но може да ти коства живота. Първо трябва да се научиш да се сдържаш, да огледаш положението и да премислиш. Туй е, което отличава истинския мъж от глупака.

— Мейсън ще те убие!

Сейдж сви рамене:

— Ще видим.

— Още сега ще тръгна и ще му кажа, че си заминал нанякъде с Нели. Ако си намислил да ме спираш, по-добре опитай още сега!

— Предполагам, че точно това ще направиш, но защо непрекъснато размахваш ръце? Научи се да ги държиш близо до тялото си, момче. — Той тръгна към вратата и подхвърли през рамо: — Прави квото трябва.

Виктория седеше до Нели в двуколката и се опитваше да облекчи болката, която стягаше сърцето й. През цялата дълга нощ се бе опитвала да си представи срещата с Робърт. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни нито една черта от лицето на брат си. За какво беше дошъл? Нещо не беше наред. Ако не беше продал ранчото на Мейсън, откъде би могъл да знае, че той вече се е настанил в него? Единственото, което й оставаше, беше да отиде в града и да разбере всичко сама.

Погледна мрачно Сейдж, който хвърли няколко завивки върху краката им. Радваше се, че двамата с Нели щяха да бъдат до нея. Мисълта за дългото самотно пътуване я хвърляше в ужас. Младият мъж се настани на седалката и двуколката се разтърси от тежестта му.

Застанала на пост до прозореца на къщата си, Руби въздъхна облекчено и съобщи на Стоунуол:

— Тръгнаха. Сейдж ще се погрижи за нея. Радвам се, че му казахме, въпреки че Виктори сигурно е побесняла.