Дороти Гарлок
Завинаги твоя (6)

Шеста глава

Виктория се събуди от кошмара си. Устата й беше пресъхнала и лицето й плуваше в пот, но въпреки това изпита облекчение, както всеки път, когато осъзнаеше, че всичко е било само сън.

Стана разтреперана, изми се, облече фланелената си риза, широка пола за езда и обу ботушите си. След като се среса и сплете косата си, сложи някои неща в кожена чанта, взе шапката си от закачалката на коридора и излезе на верандата. Минавайки покрай кухнята, дочу гласове, но не погледна вътре.

Виктория обичаше тази част на деня — ранната утрин, когато слънцето приятно топлеше лицето й и във въздуха още не се вдигаше прах. Наоколо нямаше почти никакво движение, тъй като повечето от мъжете вече бяха напуснали ранчото, заети с всекидневната си работа. Малцината останали също се готвеха да тръгват. По пътя към къщата на Стоунуол срещна Хитч Уилис, който изпълняваше едновременно длъжността ковач и ветеринарен лекар.

— Готова ли е кафявата ми кобила, Хитч?

— Да, мадам. Искате ли да накарам да я оседлаят?

— Да, ако обичаш. Ще ходя в града.

— Веднага.

Виктория погледна през рамо и забеляза приближаващия се Стоунуол. Забърза, за да го пресрещне.

— Добро утро.

— Добрутро, Виктори.

— Келсо създаде ли ти други неприятности, преди да си тръгне?

— Разправят, че си заминал малко преди зазоряване. Не ми се искаше да го изпращаме по този начин. Той прекара тук доста години. Но в последно време в главата му беше влязла някаква муха и с него изобщо не можеше да се говори.

— По-добре, че си отиде — каза Виктория и промени темата: — Днес отивам в града. Ще направя всичко възможно да се върна, преди да се стъмни, но ако не успея, ще отседна в хотел „Овърленд“.

— Мейсън ми каза, че ще ходиш. Каза, че ще се срещнеш с адвоката си.

Виктория дори не се опита да прикрие гнева си:

— Мейсън ти е казал?

— Тази сутрин, като дойде да закуси с момчетата.

Виктория мълчаливо гледаше човека, който някога бе пристигнал тук и бе поел управлението на ранчото след смъртта на баща й. Колко лесно той приемаше присъствието на Мейсън в дома й! Това й причиняваше по-голяма болка, отколкото бе допускала.

— Довиждане, Стоунуол — каза тихо.

— Довиждане, Виктори. Много се радвам, че Мейсън ще дойде с теб. Напоследък винаги се притеснявам, когато пътуваш сама по този път.

Виктория бързо се отдалечи към конюшнята, където Хитч вече държеше кобилата й. Усмихна се, закачи кожената чанта зад седлото и възседна коня.

— Благодаря ти, Хитч. Довиждане.

Заби пети в хълбока на коня. Животното откликна веднага, като се втурна към хълма. Мъжът, който я наблюдаваше, не видя разстроеното й лице, нито пък тя забеляза учудения му поглед.

Бе стигнала до разклонението на пътя, когато зад себе си чу конски тропот. Продължи напред, без да забави ход или да погледне назад. Когато Мейсън се изравни с нея, тя само съвсем леко се извърна.

— Добро утро — поздрави той.

Тя забави коня с надеждата, че той ще я изпревари, но и Мейсън стори същото и остана да се движи наравно с нея. Погледът му обхождаше стройната й фигура. Харесваше му начинът, по който тя седеше на седлото — уверено, пъхнала крака в стремената, с изправен гръб.

— Трябваше да закусиш. Снощи нищо не яде. Какво се опитваш да направиш? Да умреш от глад?

Тя обърна студените си очи към него:

— Ще ти кажа още само веднъж. Не ти влиза в работата какво правя и къде ходя. Махай се от мен!

Заби пети в хълбока на коня и препусна напред в галоп. Паниката, свила стомаха й, премина и тя забави ход, но продължаваше да се взира на изток, право пред себе си. Пътят се извиваше рязко нагоре и Виктория подкара кобилата съвсем бавно през острите камъни. Решително изхвърли от съзнанието си всяка мисъл, свързана с Мейсън, и се концентрира върху пътя.

След половин час достигна върха на хълма, където вечнозелените дървета ставаха по-гъсти, а въздухът — по-хладен. Потръпна и подкара коня надолу, където студеният вятър се чувстваше по-слабо. През зимата тук всичко беше покрито със сняг и пътят ставаше непроходим. Всеки идващ или заминаващ от ранчото трябваше да използва пътя през долината, който беше значително по-дълъг.

На половината път до града спря до един поток и напои кобилата. Мейсън се приближи зад нея и направи същото, без да продума. Тя продължи напред, сякаш той изобщо не съществуваше.

Малко след това срещнаха двама мъже, които водеха стотина глави добитък. Отстраниха се, за да им направят път. Виктория им кимна, а те я поздравиха, като докоснаха шапките си.

По главната улица на Саут Пас Сити Мейсън яздеше редом с нея и оглеждаше хората, заети с всекидневната си работа. Два мършави коня влачеха дървена каруца по прашната улица. Пред един магазин разтоварваха стока от товарен фургон. Две жени излязоха от месарницата и прекосиха улицата към универсалния магазин. Дорест жребец стоеше неспокойно и пъдеше мухите с опашка, докато ездачът му разговаряше с доставчика.

Усетила погледите, с които я сподиряха насядалите пред бара мъже, Виктория свърна в страничната уличка и спря пред една конюшня. Две жени излязоха от магазина и я изгледаха изпод памучните си бонета.

Оскар Хенсън, бръснарят, се показа пред дюкяна си и изтърси няколко черни кичура от изпокъсана избеляла престилка. Беше слаб и висок като върлина.

— Здравейте, мис Маккена.

— Здравейте, мистър Хенсън.

Продълговатото лице на мъжа светна.

— Как сте?

— Много добре — извика в отговор Виктория.

Пред магазина за мебели беше спрял товарен фургон с високи преградни стени, а пред него дремеха шест мулета. Продавачът, който беше и собственик на погребалното бюро, стоеше на края на верандата и наблюдаваше разтоварването на тъмна орехова спалня с подходящ скрин и два ковчега от светъл бор.

— Здравейте, мис Виктория. Прекрасен ден.

— Здравейте. Наистина е прекрасен.

— Ако ще поостанете в града, Беси би желала да ви види. Наминете през магазина, ако имате време.

— Благодаря. Предайте на съпругата си, че ще дойда. Ако не днес, то съвсем скоро.

Продавачът на мебели разтърка бузата си с длан и изгледа високия мъж, който яздеше до Виктория и се оглеждаше ту на едната, ту на другата страна. Той като че ли виждаше всичко наведнъж и нищо не избягваше от погледа му. Странно, помисли си търговецът, преди отново да насочи вниманието си към разтоварването на стоката.

Пред конюшнята Виктория подаде поводите на стария, прегърбен човек.

— О, Клод, забравих да ти донеса от пая с боровинки.

— Хи-хи-хи — разтвори старецът беззъбата си уста. — Няма нищо. Не съм предполагал, че толкова скоро ще се върнете. Съвсем неотдавна бяхте тук.

— И аз не съм предполагала, Клод, но ето че съм тук. — Тя измъкна чантата изпод седлото. — Погрижи се за Роузи. Не зная кога ще се върна за нея.

— Ще се погрижа, мис Виктори. — Клод погледна Мейсън. — Вий няма ли да си оставите кончето? Ама туй да не е оня същия, дет яздеше с вас миналия ден? Щот ако е той, май малко са го понатупали.

— Да, така е. Двамата с мис Маккена ще се върнем по някое време днес следобед.

Озадаченият Клод пое юздите. Мис Виктори бе тръгнала надолу по улицата, сякаш никога не беше виждала този приятел. Мъжът бързаше, за да я настигне. Нещо не беше наред.

Виктория вървеше решително и стъпките й отекваха рязко по тротоара. Кимна за поздрав на двама каубои, които свалиха шапките си в отговор. Без да обръща внимание на Мейсън, който се опитваше да я улови за лакътя, тя прекоси улицата. Щом стигна отсрещната страна, отблъсна ръката му и се заизкачва по дървените стъпала пред банката. Мейсън прочете надписа — „Адвокат“, и я последва. Виктория с облекчение забеляза, че капаците не бяха спуснати и вратата се отвори, когато натисна дръжката.

Мистър Шулър, седнал зад бюрото си в окъсан кожен стол, веднага вдигна глава. Беше висок мъж с вече оредяваща коса. В чертите на изпитото му лице имаше нещо хищническо, но очите му гледаха любезно и в тях се четеше симпатия към момичето. Той се изправи и протегна ръка.

— Мис Виктория, радвам се да ви видя.

— Здравейте, мистър Шулър. — Виктория пое ръката му и после свали шапката си. — Бих желала да поговоря с вас насаме.

Адвокатът погледна Мейсън, после отново нея. Мъжът пристъпи напред и също протегна ръка:

— Мейсън Махафи.

Без да се опитва да прикрие учудването си, мистър Шулър повтори:

— Мейсън Махафи?

— Ще мога ли да поговоря с вас насаме или не?

— Разбира се, мис Виктория. Седнете. — Шулър вдигна няколко прашни книги от един стол и го приближи към бюрото.

Мейсън изчака, докато тя се настани, и застана зад нея. Погледна я и се обърна към адвоката, седнал неспокойно на стола си:

— Мис Виктория е недоволна, задето съм тук, но аз имам личен интерес по отношение на онова, което имате да й кажете, така че трябва да остана. Зная, че бихте могли да извикате някого, за да ме изхвърли, но ако го сторите, обещавам ви да направя страхотна сцена, за която хората тук дълго ще говорят.

— Това зависи единствено от мис Виктория. Ако тя пожелае да извикам шерифа — ще го направя. — Мистър Шулър се наклони напред и сключи тънките си пръсти.

Виктория стисна устни и не погледна към нито единия.

Мейсън бръкна под ризата си и извади някакви книжа. Порови из тях, измъкна два документа и ги постави на бюрото пред адвоката.

— Това е разписката за парите, които съм платил за „Дабъл М“. Закупих ранчото от Робърт Маккена в Англия.

— Зная кой сте и ми е известно всичко за продажбата, мистър Махафи. Но искам да разбера доколко сделката е била законна. Беше ли ви известно, че Маркъс Маккена е направил второ завещание, преди да умре, според което оставя всичко на дъщеря си.

— Имам сведения, че дядото и бабата на Робърт Маккена са заели на баща му — Маркъс Маккена, пари, с които той е създал ранчото — каза Мейсън, като пренебрегна въпроса за завещанието.

— Пари, които татко върна — каза Виктория.

— В Англия няма документ за изплащането на заема — обясни Мейсън.

Виктория се задъха:

— Аз лично придружих татко до града, когато той направи последната вноска по този заем, и после отидохме в хотел „Овърленд“, за да го отпразнуваме.

— Само казвам онова, което зная, Виктория.

Мистър Шулър замислено разучаваше книжата, които Мейсън беше сложил на бюрото му. Стомахът на Виктория се сви в ледена, болезнена топка.

— От тези документи стигам до извода, че претенциите ви са съвсем основателни, мистър Махафи. Но все пак съществува проблемът с второто завещание. Разбира се, ще пиша и до Англия.

— Кога очаквате да се изясни въпросът с това завещание, мистър Шулър? — напрегнато се наведе напред Виктория.

— След като започне зимната сесия на съда. Най-рано идния месец.

— И ако те решат, че завещанието е валидно?

— Тогава ще остане въпросът за парите, които бабата и дядото на Робърт са заели на Маркъс. Изглежда, мистър Махафи е закупил не само ранчото, но и ипотеката.

Виктория усети, че й прилошава. Стаята започна да се върти пред очите й и тя напрегна цялата си воля, за да се стегне. Ръката, която стискаше кожената чанта, трепереше така силно, че й се наложи да я стисне с другата.

— Значи и в единия, и в другия случай аз съм губещата страна? — отчаяно прошепна тя.

— Не. Бихме могли да обжалваме. Ще изпратя тези документи в Англия, за да се уверя в легитимността им. Но всичко това ще отнеме време, Виктория.

Тя се изправи.

— Разбирам. — Заобиколи Мейсън и се отправи към вратата.

Мистър Шулър стана.

— Останете в ранчото, докато нещата се изяснят. Възможно е това да продължи през цялата зима.

— Довиждане, мистър Шулър. — Очите й го гледаха с див, отчаян поглед. После се усмихна леко и сложи шапката си.

Мейсън изруга тихо, грабна документите от бюрото и ги напъха под ризата си. Докато слизаше по стълбите, видя Виктория да влиза в банката.

Приближавайки се към гишето, тя възвърна самоувереното изражение на лицето си. Усмихна се широко.

— Здравейте, мистър Хартман.

— Здравейте, мис Маккена! Как сте?

— Много добре. Идвам да се уверя, че разполагате с достатъчно пари в брой, за да мога да се разплатя с работниците си. Обичайната сума ще ми стигне.

— Ще проверя специално, мис Маккена. — Божичко, с всеки изминал ден тя става все по-красива, помисли си той и продължи на глас: — Преводите напоследък са точни като часовник. Не вярвам да възникнат някакви проблеми.

— Много ви благодаря, мистър Хартман. Довиждане. — Насили се да се усмихне отново.

— Довиждане, мис Маккена. Ще поостанете ли в града?

— Не съм решила още. Довиждане.

Виктория излезе от банката, придърпа шапката ниско над очите си и забързано тръгна по тротоара. Мейсън я следваше, без да се приближава. Знаеше, че ще й бъде необходимо известно време, за да преглътне лошите вести, които й бе съобщил адвокатът й.

Когато спря пред широките двойни врати, които се отваряха към фоайето на хотел „Овърленд“, Виктория трябваше да спре, за да направи място на една възрастна дама с бастун.

Точно в този момент я забеляза един мъж и едва не изпусна пурата, която стискаше между устните си. Той забърза към вратата, за да може да я огледа по-добре и бе блъснат от друг висок и мургав мъж, който дори не му се извини.

Без да обръща внимание на този, който се взираше в нея, нито на другия, който я следваше, Виктория мина невъзмутимо покрай няколко магазина, зави зад ъгъла и видя нещо, което веднага привлече погледа й — ново заведение за хранене. То й изглеждаше спокойно място, където би могла да премисли, и въпреки че не беше гладна — да задоволи нуждите на стомаха си.

Беше ранен следобед, но в малкия ресторант имаше само един човек. Виктория седна на маса до стената с гръб към вратата. Сложи чантата и шапката си на съседния стол. Вратата се отвори и затвори зад нея, но тя не се обърна. Докато разглеждаше залата, реши, че някой доста се е потрудил, за да създаде това място — преди то се заемаше от пекарна, докато собственикът се бе позамогнал достатъчно, за да може да се премести в по-голямо помещение от другата страна на улицата.

Имаше шест маси, всяка покрита с карирана покривка. Завеси от същия десен се спускаха до средата на прозорците. Подът беше много чист и на едната стена висеше надпис, изписан с молив, който гласеше: Желателно е да не плюете на пода.

Жената, която излезе от задната стая, беше красива, с буйна кестенява коса, опъната здраво на тила. Беше висока, с добре закръглени форми и големи ръце.

— Здравейте. Съжалявам, че не бях тук, за да ви посрещна, когато сте влезли. Казвам се Сали Кени. Това е първата ми работна седмица и се страхувам, че не съм се организирала още достатъчно добре. Днес има задушено говеждо и царевичен хляб.

— Чудесно — измърмори Виктория.

— А за вас, сър? — Жената се приближи до масата зад Виктория. — Имам пай с крем.

— Ще взема от всичко. И кафе.

Гласът на Мейсън! Ако не беше толкова развълнувана, щеше да стане и да излезе. Не можеше ли да я остави на мира? Опита се да не мисли за него и да се съсредоточи върху храната.

Другият мъж в ресторанта отдръпна стола си и отиде да плати сметката. Жената му се усмихна и пъхна парите в джоба на престилката си.

— Заповядайте пак — извика тя след него.

За миг Виктория си представи себе си на мястото на тази жена. Хрумна й, че би могла да се захване с нещо подобно — тя обичаше да готви и го правеше добре. Това би могло да й донесе средства, за да започне отново. Мислено преброи парите, скрити в кутията в ранчото. По дяволите! Снощи бе дала ключа на Мейсън, за да плати на Келсо! Как бе могла да постъпи така глупаво? Откакто бе срещнала този човек, той непрекъснато я провокираше да прави неща, които не бе правила никога преди.

Усети погледа му върху гърба си и се раздвижи неловко. Друга глупост бе, че бе седнала с гръб към вратата и не го видя да влиза! Приглади косата си от двете страни и вдигна яката на ризата си малко по-високо, като несъзнателно се опитваше да се прикрие от погледа му.

Жената се върна с чиниите с храната, а едно малко момиченце я дръпна за полата. Виктория се наведе към детето и то веднага се скри зад гърба на майка си и надникна срамежливо оттам с големите си тъмни очи. Рядко виждаше деца, само когато идваше в града.

— Здравей — мило се обърна тя към момиченцето.

— Поздрави дамата, Мелиса — настоя майката, но детето скри лице в полите й. — Много е срамежлива, мадам — обясни жената, докато поставяше чинията със задушено пред Виктория. При други обстоятелства храната би изглеждала вкусна, но сега… — Бих могла да ви донеса и чаша мляко — каза мисис Кени. Виктория кимна и жената забърза, следвана от детето, което не се отделяше от нея.

Момиченцето не се появи отново, когато майка му сервира храната на Мейсън. Виктория го чу да казва колко много му харесва това място. Запита се какво ли мисли мисис Кени за нараненото му лице. Дори и с тази рана той изглеждаше красив. Сега й се искаше изобщо да не я бе зашивала! Но ако не го бе направила сама, щеше да го направи Руби, помисли си тя горчиво. Жената продължаваше да се навърта наоколо и да разговаря с Мейсън. Тя сигурно дори би започнала да флиртува с него, ако го бе видяла, преди да бъде ранен!

Виктория така бе погълната от гневните си мисли, че изяде задушеното, без да усети. Когато мисис Кени отнесе празната купа и се върна с пая, осени я една идея.

— Изглежда, имате доста работа тук, мисис Кени. Мислили ли сте някога да наемете помощници?

Жената се усмихна и изтри ръце в престилката си.

— Предполагам, че ще ми се наложи, когато бизнесът ми потръгне. Но в момента не бих могла да си го позволя.

— Ами ако някой ви предложи да го наемете на работа само срещу подслон? Ще обмислите ли тази възможност?

— Ами… имам една малка стая на горния етаж. Да, бих помислила. Да не би случайно да си търсите работа?

— Виктория, не е честно да караш тази жена да мисли, че ще започнеш да работиш за нея, след като това няма да стане! — Мейсън се изправи и мургавото му лице се изкриви от гняв.

Като местеше непрекъснато поглед от Виктория към Мейсън и обратно, мисис Кени отстъпи една-две крачки назад.

Виктория усети как у нея се надига ярост. Блъсна стола си назад, стана рязко и погледна към Мейсън с черните си, пълни с омраза очи. Не стига, че беше объркал напълно живота й, ами сега си позволяваше да я унижава и пред тази жена. Защо й причиняваше всичко това? Никога ли нямаше да се отърве от него?

— Ти… Ти… Копеле! — избухна тя. — Проклет натрапник! Иска ми се Келсо да те беше пребил до смърт!

— Не искаш това, Виктория.

— Точно това искам, по дяволите! — Тя грабна кожената чанта и шапката си.

Мейсън хвърли няколко монети върху масата.

— Със съпругата ми имахме малък спор, мадам. Най-добре ще бъде да я изведа оттук, за да се охлади малко.

— С кого?

Мейсън вдигна рамене и се усмихна на жената.

— Нали виждате? — каза той и улови Виктория за лакътя. — Ще се опитаме да го разрешим до следващия път, когато дойдем в града. Да се надяваме, че тогава ще е в по-добро настроение.

Почти насила я повлече към вратата. Мисис Кени стоеше като зашеметена от сцената, на която бе станала свидетел.

— Довиждане — тихо подвикна тя, когато вратата се затвори след тях.

На улицата Мейсън продължи да дърпа Виктория към конюшнята. Тя се задъха, заби пети в земята и се опита да се изскубне от хватката му.

— Пусни ме! — изсъска младата жена. — Пусни ме или ще се разкрещя! Знаеш ли какво ще ти се случи, ако се развикам за помощ? Всички тези мъже ще ти налетят като мухи на мърша! А ако извикам, че ме изнасилват, по тялото ти ще се появят толкова дупки, че ще заприличаш на решето.

— Няма да направиш нищо подобно — спокойно отвърна той. — Хайде да се прибираме у дома.

— У дома? Какво отвратително нахалство!

— Виктория, не съществува закон, който да забранява на един съпруг да набие съпругата си, и тук няма мъж, който ще направи нещо друго, освен да се разсмее, ако им обясня, че моята съпруга има нужда точно от това, след което ще го сторя. А сега се стегни или ще си го получиш.

— Хората тук ме познават! Те знаят, че не съм омъжена!

— Ще ги убедя, че сме се оженили в Денвър, а докато открият истината, ние вече ще се намираме далече по пътя към ранчото.

— Не разбирам защо правиш всичко това. Още повече сега, когато имаш всичко, което искаше. Не ти ли стига? Не можеш ли да ми оставиш нещо? — В гласа й вече нямаше гняв, а само отчаяние.

— Ако упоритият ти мозък поразсъди малко, ще разбереш, че точно това се опитвам да направя. Опитвам се да се убедя, че все още ти е останало нещо. — Говореше й така, както би говорил на Дора.

Виктория безпомощно стисна устни.