Дороти Гарлок
Завинаги твоя (2)

Втора глава

Доверявайки се повече на коня, отколкото на себе си, Мейсън се изкачи до хребета на хълма и започна да се спуска към долината. Съвсем умишлено си бе избрал кон, който бе израснал в планината и само допреди няколко месеца — съвсем див — бе тичал на воля. Предпочиташе мустанг, който реагира и на най-незначителния шум и може да вижда и да чува по-добре от всеки човек. Гледката долу бе затулена от скали и гъсто израснали дървета. Дори при едно леко отклонение встрани пътят се губеше между камъните и храстите.

Когато бе купил „Дабъл М“, Мейсън изобщо не бе чувал за нелегалния път. Бе научил за него едва след като бе пристигнал в Денвър. Една случайност го бе накарала да купи земя, за която не знаеше почти нищо.

Мейсън бе напуснал дома си в Колорадо, за да се бие на страната на Обединената армия под командването на генерал Грант, където бе отличен и бе повишен в чин капитан. След края на войната генерал Грант бе настоявал да остане в армията. Беше му предложил дори избор — да стане военно аташе в американското посолство в Париж или да се бие срещу апахите в Аризона и Ню Мексико. Мейсън бе отклонил предложението, защото не можеше да си представи да замине за Париж, а и копнееше да остави битките и изтребването на хора зад гърба си. Но заради генерала се съгласи да приеме една последна задача. Трябваше да открие и предаде на английското правителство един английски капер, който бе плячкосал множество английски кораби и сега живееше охолно в Америка. Генерал Грант го бе уверил, че мисията е изключително важна. Англичаните щяха да платят щедро за неговите услуги.

Работата му бе отнела две години, но след приключването й, веднага щом парите бяха вложени в сигурна лондонска банка, Мейсън бе тръгнал да разглежда страната. Край игралната маса в едно модерно казино случайно бе дочул един млад англичанин да залага притежаваното от него ранчо, наречено „Дабъл М“ и намиращо се в Америка. Името на ранчото, съдържащо собствените му инициали, привлече вниманието му. Участниците в играта отказаха да приемат залога на сериозно и англичанинът бе принуден да се оттегли.

Ранчото и фактът, че бе собственост на англичанин, разпалиха любопитството на Мейсън и той покани Робърт Маккена на вечеря. Два дни по-късно, след няколко посещения в кантората на адвоката му, той притежаваше нотариалния акт за земята и доста поизтъняла сметка в банката.

Трябваше да признае пред себе си, че покупката на земя, която никога не бе виждал, беше нещо много необичайно. Знаеше само, че върху нея е построена солидна дървена къща, обзаведена с мебелите, които майката на Маккена бе купила от Англия, има пристройки за работниците, обори за животните и още няколко бараки, както и извор с прясна вода наблизо. Имаше още около петстотин глави добитък, които вероятно се бяха увеличили до този момент. Робърт Маккена бе обяснил, че това е смешно ниска цена за такова стопанство и бе споделил, че мрази Америка и никога не би отишъл да живее в ранчото, което бе наследил от баща си, а му било трудно да намери подходящ човек, който да се грижи за интересите му. Едва в последните минути на срещата им бе споменал, че има природена сестра, която живее там.

— Няма да имате никакви проблеми с нея. Аз ще й пиша, за да я предупредя, че трябва да се изнесе. — Изгарящата омраза в погледа му бе поразила Мейсън.

Ала мисълта за Виктория Маккена бе изтласкана в дъното на съзнанието му, когато се бе завърнал в родния си дом в Колорадо. Майка му, баща му, сестра му и брат му бяха мъртви, брат му Дуни и другите сестри бяха принудени да работят за прехраната си, а близнаците се опитваха да възстановят домакинството, унищожено от наводненията и ураганите, които бяха опустошили щата.

Мейсън изскърца със зъби. В съзнанието му се лутаха стотици въпроси, чиито отговори не можеше да намери. Момичето съвсем не беше невъзпитана дивачка, както го бе представил брат му. А фактът, че се движеше съвсем свободно в тази страна, където законът не се признаваше, бе нещо, което също трябваше да се има предвид. Изобщо не можеше да допусне, че Виктория Маккена има някакви законни основания да оспорва правото му на собственост върху ранчото. Адвокатът в Лондон го бе уверил, че Робърт е единственият наследник. Но какво щеше да прави с нея?

Мустангът наостри уши и Мейсън се изправи на стремената. Иззад храстите изскочи елен и се втурна към прикритието на гората. Усмихвайки се на себе си, мъжът дръпна поводите и конят продължи по пътя. Неочаквано излязоха измежду дърветата и долината се простря пред тях. В най-отдалечения й край се виждаше ранчото. От мястото, където бяха застанали, се откриваше прекрасна панорама. Мейсън измъкна далекогледа си изпод седлото.

 

 

Разкрилата се пред погледа му гледка веднага повиши настроението му. Ранчото бе разположено сред кедрова горичка. Къщата се намираше на малко възвишение и представляваше масивна дървена постройка с наклонен покрив, който образуваше заслон над предната и задната веранда. От двете му страни се издигаха високи комини от заоблени камъни. В малко, оградено с ниска ограда пространство отпред в спретнати лехи цъфтяха цветя. Пристройката за работниците бе построена под ъгъл в единия край на къщата, а зад нея се намираха оборите. Насочи далекогледа към тях. Между конете се движеха неколцина мъже. По-нататък се виждаше друга група, а откъм противоположната страна се приближаваше ездач.

От пръв поглед се виждаше, че ранчото е добре поддържано, което без съмнение се дължеше на Виктория Маккена. Мейсън беше допуснал няколко грешки. Трябваше да остави момичетата и Дуни в града и да дойде с близнаците да огледа мястото. Сега бе твърде късно за това. Надяваше се, че Виктория ще се съгласи да разрешат спора по законен път. Прибра далекогледа под седлото. Обзе го някаква смътна тревога. Това съвсем не беше изоставеното, пустеещо стопанство, което му бяха описали.

Отпусна се на седлото и се загледа към приближаващия се фургон. Погледът му пробяга по лицето на Нели. Тя беше уморена. Неговата малка сестричка, която се бе хвърлила върху гърдите му и бе ридала, когато бе заминавал на война, бе плакала и после, когато се бе върнал, за да открие, че е принудена от сутрин до вечер да плете дантели на един мизерен таван, за да получи оскъдна храна и твърдо легло. Дора се бе облегнала на рамото й и не преставаше да бърбори. Виктория седеше сковано на седалката е отпуснати рамене, но щом го забеляза, ги изправи и вирна брадичка.

Дуни и близнаците яздеха след тях и оглеждаха долината.

— Хей, Мейсън, това ли е? Това ли е нашето ранчо? — възбудено се провикна Дуни.

— Това е „Дабъл М“. — Мейсън не откъсваше поглед от лицето на Виктория и забеляза гъстата червенина, която се разля по него.

— Ехей, погледни само, Клей! Наистина е нещо!

По-сериозният от близнаците също забеляза болезненото изражение на Виктория.

— Успокой се, Дуни — тихо каза той.

Мейсън се наведе към фургона:

— Колко работници имате, мис Маккена?

— Да не би да се опасявате, че сте отхапали по-голям залък, отколкото можете да преглътнете?

Всичко у това момиче говореше за изключителна сила на духа и за момент Мейсън изпита гняв към доведения й брат, задето го бе убеждавал в противното. Чувството, което сви стомаха му, съвсем не беше приятно. Той беше наясно какво му предстои. Или трябваше да се пребори с нея, или трябваше да отведе семейството си обратно в града.

— Не. Вие няма да насъскате приятелите си против мен. Искате да решим спора си по законен път.

— Не бъдете толкова сигурен, мистър Махафи. Ще се погрижа нищо лошо да не се случи на двете ви сестри и на по-малкия ви брат, но вие и останалите двама ще трябва да се оправяте сами. — Виктория чу как Нели си пое шумно въздух в знак на протест, но не отклони поглед от сините очи, които се бяха впили в нейните.

— Не искам нищо повече… засега.

Погледът му я обгръщаше почти ласкаво. Виктория цялата пламна и дланите й започнаха да се потят.

Мейсън продължи да я наблюдава дори когато тя се извърна. Господи, беше истинска красавица! Нещо у нея му напомняше за изсечена от злато монета. В съвършената й фигура нямаше нито грубост, нито твърдост. Върху лицето й бяха изписани само болка и разочарование. Никога не беше виждал толкова красива жена — нежна, чувствена и вълнуваща. Тя излъчваше някаква топлина — от златистата коса и черните очи до гладката кожа с цвят на мед и изящните ръце. Не можа да се въздържи да не се запита дали и останалата част от тялото й има същия тен. И друг път беше виждал красиви момичета. Но това тук… Отново я погледна и откри, че очите й са приковани към него. Да, това тук беше съвсем различно — естествено, чисто, непорочно.

 

 

Стиснала зъби, Виктория държеше здраво поводите, докато фургонът се спускаше по наклона. Беше се приближавала към ранчото по същия път стотици пъти, но никога досега не й се бе струвало толкова сигурно убежище. Сърцето й се стегна, оставяйки я почти без дъх. Какво би могла да направи? Как би могла да се бори против този мъж съвсем сама? Не, не беше сама. Стоунуол и Руби знаеха, че съществува опасност да изгуби дома си. Но те дори не бяха сънували, че мъжът, който се мислеше за негов нов собственик, е нещо по-различно от ново заселник от Изток. Изобщо не бяха очаквали, че Мейсън Т. Махафи ще се окаже такъв опасен съперник.

Виктория погледна Дора, след това отмести поглед към изпитото лице на Нели. Те разглеждаха къщата, която трябваше да бъде техният нов дом. За момент изпита към тях състрадание, което веднага бе изместено от изблик на самосъжаление. О, по дяволите!

Пътят преминаваше през скалисто възвишение, преди да се спусне към хладината на борова гора и да продължи през долината, осеяна тук-там с кедрови дървета. Когато фургонът завиваше по алеята към къщата, слънцето се бе изгубило някъде зад планината.

Масивната здрава постройка се сливаше съвършено с дървената и планинските възвишения. Дебелите тежки трупи прилягаха плътно едни към други. По повърхността им нямаше пукнатини, тъй като бяха гладко рендосани. Високите каменни комини бяха опушени и гредите около тях тъмнееха. Къщата не само изглеждаше на мястото си, но създаваше впечатлението, че ще остане там завинаги. Виктория преглътна, въпреки че гърлото й бе пресъхнало. Това място беше единственото, което някога бе познавала и което бе искала.

Сякаш усетили, че са си у дома, конете бързо преминаха алеята и спряха пред къщата. Виктория завърза поводите около една дървена подпора и скочи от седалката.

— Предполагам, че и вие бихте могли да влезете. Не можете да останете навън през цялата нощ — обърна се тя към двете момичета.

Мейсън слезе от коня си и го завърза зад фургона. Близнаците и Дуни останаха на седлата, сякаш не знаеха какво да направят.

— Виктория. — Произнесе името й много нежно и тя се извърна, за да му отправи някаква хаплива забележка, но думите замряха на устните й под топлия му поглед. — Сестрите ми не са страна в нашия спор. Не изливайте гнева си върху тях.

Младата жена му хвърли заплашителен поглед и тръгна към вратата. Гневът, който свиваше стомаха й, бе примесен със страх от откритието, че този човек през цялото време знае какво прави. Той беше силен и много умен — най-самоуверения мъж, когото някога бе срещала. И като не намери какво да му каже, тя се обърна към Нели:

— Влезте. Аз ще приготвя вечерята. — Изкачи се на верандата и спря, за да погледне назад.

Дора бе слязла от фургона и се въртеше край задната му страна. Мейсън се наведе и вдигна Нели от седалката. За голяма изненада на Виктория, той я отнесе до къщата и спря, без да я пуска.

— Водете ни, мис Маккена — остро каза мъжът.

— Пусни ме да ходя сама, Мейсън.

— Не. Много си уморена. Можеш да станеш едва след като си починеш малко.

Виктория се обърна към вратата, направена от масивен дъб, която леко се движеше на металните панти. Влезе, прекоси коридора и се отправи към вътрешността на къщата. В една от стаите посочи с ръка стол, покрит с фина дантела.

— Това е салонът. Можете да седнете тук.

— Прекрасен е. — Нели разглеждаше канапето от орехово дърво, огромната, покрита с копринена покривка маса в средата на стаята, столовете с резбовани крака и картините, които украсяваха стените.

Мейсън й отправи многозначителен поглед, но Виктория нямаше желание да се опитва да го разгадае — дотолкова бе погълната от борбата с обзелото я желание да се освободи от осезаемото присъствие на този мъж. Извърна се и се сблъска с Дора, която бе застанала зад вратата.

— О! Извинявай! — възкликна младата жена и протегна ръка, за да помогне на детето. Втурна се през коридора и точно когато оставяше шапката си на закачалката, усети, че Мейсън се приближава зад нея.

— Виктория. — Произнесе името й със същия тон, който бе използвал и преди малко.

— Едва ли сме стигнали чак дотам, че да си говорим на малки имена, мистър Махафи. — Надигащият се гняв придаваше на думите й особена острота.

Той се отдръпна, за да може да вижда лицето й по-добре.

— Мисля, че сме стигнали точно дотам. Но нека обсъдим това по-късно. Нели беше много болна и дългото пътуване се оказа доста тежко за нея. Прекалено слаба е и трябва постепенно да възстановява силите си.

Виктория изви очи към салона, откъдето Нели ги наблюдаваше, после обратно към Мейсън и нещо в гърлото й се стегна. Той беше толкова силен, толкова осезаемо мъжествен. Внезапно, за първи път през живота си, погледна на някого като на мъж от позицията на жена. Тази мисъл я смути и за да направи нещо, тя отвори една врата.

— Нели и Дора биха могли да използват тази стая. Мейсън надникна в малкото, спретнато помещение и кимна към съседната врата.

— А тази на кого е?

— Моята — опря гръб на вратата тя. — Вие и братята ви можете да се настаните в пристройката за работниците.

— Не. Цялото ми семейство ще спи и ще се храни под един покрив. — Гласът му беше суров, но в същото време странно нежен.

— Не! — Сърцето й заби лудо, гърлото й се сви болезнено и внезапно усети, че не й стига въздух. През цялата нощ между нея и този мъж нямаше да има дори една заключена врата! Той не би посмял да нахълта в стаята й, когато сестрите му са така близо, разсъждаваше тя. Ала следващата мисъл я връхлетя като удар. Този мъж ще се осмели да направи всичко, стига то да е изгодно за него. Но защо тогава не мога да спра да гледам ръцете му и да си мисля колко нежни биха могли да бъдат, когато галят жена?

— А тук какво има? — приближи се той към съседната врата.

— Кабинетът ми. Стойте по-далеч от него!

Но Мейсън вече надничаше вътре.

— Има канапе. Аз ще спя на него. А сега кажете какво има на горния етаж? — запита той, но не изчака да му отговорят. Изкачи стълбите с широки крачки. Отвори една врата и погледна. — Тази стая е съвсем подходяща. Има две големи легла. Близнаците ще трябва да я поделят с Дуни.

Спусна се отново долу и застана до нея, преди сърцето й да се успокои и дишането й да се нормализира.

— Казах, че не ви искам тук! — сковано каза тя.

— Зная, но ние вече сме тук. Така че не усложнявайте нещата, Виктория. — Изглежда, беше му приятно да произнася името й. Тръгна към вратата. — Ще кажа на момчетата да разтоварят багажа. Бихме били благодарни, ако получим малко храна. Всички сме много гладни.

Виктория се опита да прикрие изумлението си от заповедническото му поведение. Но аз не съм сама, не преставаше да се убеждава тя. Тук бяха Стоунуол и Руби, които щяха да застанат до нея против този непоносим мъж.

— Виктория — нежно я повика той и успя да улови погледа й. — Къде бих могъл да намеря Стоунуол Пери?

Очите му имат цвета на кобалтова захарница в китайския салон, реши тя. Но това съвсем не беше достатъчно, за да бъдат описани. Бяха дълбоки, проницателни, пресметливи — най-забележителната черта от лицето му. Ведно с огромния му ръст, те я караха да се чувства в опасност. Необходимостта да каже нещо, за да изравни позициите им, я накара да заговори рязко.

— Не трябва да се безпокоите, че пристигането ви е останало незабелязано, мистър Махафи. Стоунуол и всички останали работници в „Дабъл М“ знаят, че вече сте тук. Те ще ви намерят.

Той погледна бързо навън и се усмихна едва забележимо. Усмивката не раздвижи нито стиснатите устни, нито дори един мускул по лицето му.

— Много добре. Ако искат да останат да работят за мен, трябва да са наясно с нещата.

Виктория не позволи да бъде въвлечена в гневен спор. Вместо това каза спокойно:

— Ще трябва да изчакаме, за да видим кой за кого ще работи, мистър Махафи.

— Мейсън. Щом ще живеем под един покрив, макар и за кратко, ще трябва да се освободим от формалностите. А сега бихте ли се погрижили за вечерята? Надявам се, че можете да готвите, нали?

— О, да, мога да готвя… както да правя и други неща — изръмжа към него Виктория, опитвайки се да потисне вълнението, което се надигаше у нея, докато погледите им не се откъсваха един от друг.

— Точно сега ме интересува единствено дали можете да готвите. По-късно ще се заинтересувам и от… другите неща. — Изрече края на изречението с многозначителен тон. Лека, не много приятна усмивка изкриви краищата на устните му.

В един безкраен, напрегнат момент тя се взираше в него, после се извърна рязко и закрачи гордо към кухнята.

Това беше най-широката стая в къщата. Едната стена беше заета от голяма камина, направена от грижливо подбрани и подредени каменни плочи. Пред нея върху мек килим бяха подредени два удобни стола с необикновено високи облегалки. Върху полицата на камината стоеше най-ценната й вещ — часовник със стъклена повърхност, който родителите на майка й бяха купили през четиридесет и девета година. По средата на стаята бе разположена голяма дъбова маса с изтъркана до блясък повърхност. В най-отдалечения край бе готварската печка и поличките с чиниите и останалите съдове, скрити от погледа с платнена завеска.

Виктория обичаше тази стая. Тук, заедно с родителите си, бе прекарвала дългите студени зимни месеци. След смъртта на баща си бе продължила да готви и да се храни в кухнята сама.

С чувство, което мълчаливо определи като самообладание, тя успя да се стегне и се залови да пали огъня в печката, подарена й от баща й преди няколко години. Много се гордееше с този подарък, а още повече с онова, което приготвяше на него.

Напълни печката с подпалки, хлопна вратичката и взе чайника, за да налее вода от ведрото. Защо животът си прави такива лоши шеги, мислеше си отчаяно, докато окачваше черпака на стената. Защо нещата не можеха да си вървят постарому? Защо Мейсън Махафи трябваше да се окаже съвсем различен от онова, което бе очаквала? Толкова бе обсебена от тежките си мисли, че съвсем забрави за Нели и Дора, докато не чу гласовете им.

— Двете е Нели искаме да ти помогнем — обади се по-малкото момиче.

— Не се нуждая от помощ — сопна се тя, преди да се обърне и да забележи слабичката фигура на Нели до вратата, изтощена от усилието да извърви разстоянието от салона до кухнята. Забеляза умолителния поглед на треперещото момиче и за момент забрави собствената си беда. — Исках да кажа, че няма какво толкова да се прави. Свикнала съм да се оправям сама. Но вие можете да седнете тук, Нели. — Отмести един от столовете около масата. — Кажете на Дора как да подреди съдовете. Разбира се, след като си измие ръцете.

Дора вдигна ръце с обърнати нагоре длани.

— Те не са мръсни.

— Кога си ги мила за последен път?

— Не помня.

— В такъв случай са мръсни. Сипи вода в легена и използвай сапуна и кърпата.

— Ти си командаджийка! Също като леля Лили!

— Дора! — отчаяно прошепна Нели.

Без да обръща внимание на протеста, Виктория изгледа строго дребното детско личице.

— Това е моята кухня, тук са моите съдове и няма да позволя на никого да ги пипа с мръсни ръце.

— Това не е твоята кухня, а на Мейсън. — Дора скръсти ръце пред гърдите си и вирна упорито брадичка.

— Нямам намерение да дискутирам този проблем с дете. Или прави каквото ти казвам, или се връщай обратно в салона. На мен ми е все едно.

— Ооо, добре, но какво значи да дискутираш? — Дора тръгна към умивалника. — И защо аз трябва да си мия ръцете, а Нели не?

— И Нели ще се измие. Можеш да й донесеш легена. — Виктория добави още въглища в огъня и дръпна завеските, откривайки полиците с чинии, чаши и купички. — Ето съдовете. Но преди това застели тази покривка. Може и да живеем изолирано, но сме цивилизовани хора.

Нели внимателно гледаше младата жена. Върху лицето на момичето така ясно бе изписано смущението му, че Виктория изпита съчувствие и нежност към нея.

— Виктория, моля ви, не искам да се чувствате толкова нещастна! Мейсън не знаеше за вас. Сигурна съм. Той е най-милият, най-грижовният брат на света! — Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.

Виктория бе трогната от думите й. Обърна се с гръб към момичетата и взе купата с брашно, решила да изхвърли от съзнанието си собственото си нещастие и тъгата на Нели. Насочи цялото си внимание към бисквитите с крем.

Зачервената печка затопли стаята, а светлината на огъня хвърляше розови отблясъци. Лицето й поруменя, когато се наведе, за да извади тавата с изпечени бисквити.

— Там е купата е маслото, Дора — изрече тя, като отказваше да признае дори пред себе си вълнението, което я бе обзело от шума на уверените стъпки, чуващи се в коридора.

Мейсън се появи на вратата. Тримата му братя се подредиха зад него. Виктория успя да ги огледа само с един бърз поглед.

Мейсън бе обут в мокасини, а момчетата бяха по чорапи. Очевидно бяха оставили прашните си ботуши пред външната врата. Всички се бяха измили. Изражението на Мейсън беше неразгадаемо — не приятелско, но не и враждебно. Забеляза, че всички все още носеха коланите с оръжието си. За първи път го виждаше без шапка. Косата му беше черна и гъста, а разпилените над челото кичури докосваха веждите му. Погледът му явно не пропускаше нищо.

— Вечерята е почти готова, мистър Махафи. — В гласа й се прокрадваше едва доловима любезност. Извърна се с гръб към него, подреди бисквитите в един поднос, а говеждото и соса изсипа в голяма купа. Остави съдовете на масата и свали престилката си.

— Уха! — провикна се Дуни и очите му заблестяха при вида на бисквитите, маслото и боровинковия конфитюр. Протегна ръка още преди да е седнал до масата.

— В тази къща казваме молитвата си, преди да започнем да се храним, а господата изчакват дамите да се настанят, преди да заемат местата си. — Виктория не вдигна поглед, за да разбере как Мейсън бе приел забележката й. Махна с ръка към по-сериозния от близнаците. — Можете да седнете там. Вие — до него. — Истинско облекчение беше да види усмихнатото лице на Пит. — Дуни и вие, мистър Махафи, се настанете в най-отдалечения край. Дора, Нели и аз ще седнем тук. Докато сте в дома ми, ще седите на едни и същи места. След като се нахраните, бъдете любезни да сгънете салфетките си и да ги поставите до чиниите.

— Пфу! — изсумтя презрително Дуни.

— Нали ви казах, че обича да командва — доволно отбеляза Дора.

В стаята се почувства някакво напрежение. Мейсън упорито изучаваше лицето й. Големите й блестящи очи му напомняха на млада лъвица. Те бяха прекрасни, сурови и неумолими, но в дълбочината им се таеше спотаена болка. Тръгна пръв към посоченото му място и останалите веднага го последваха. След като всички заеха местата си, Дора бе строго избутана до стола си и Виктория седна последна.

— Прочетете молитвата вие, Виктория! — властно нареди Мейсън.

— Точно това имам намерение да направя, мистър Махафи. — Тя сведе глава и започна да се моли високо с ясен и спокоен глас: — Мили Боже, благодарим Ти за благата, които си създал за нас, Твоите деца. Благослови тази храна, с която храним телата си. Амин. — Погледна твърдо Мейсън. — Можете да разпределите бисквитите, докато налея кафето.

Семейство Махафи се хранеше мълчаливо. От количеството храна, което поглъщаха, Виктория заключи, че вечерята им харесва. Дора и Дуни сякаш не можеха да се наситят на боровинковото сладко и ако не се чувстваше толкова нещастна, сигурно апетитът им щеше да й се стори забавен. Маниерите на Мейсън бяха безупречни и за своя изненада откри, че тези на Нели по нищо не им отстъпват. Близнаците се стараеха да не поглъщат лакомо храната си и вдигаха чашите с кафе внимателно, като че ли се страхуваха да не го разплискат по дрехите си. Само Дора и Дуни ядяха с нескрито удоволствие и оставяха петна от сладко по покривката.

— Срещнах се със Стоунуол Пери — съобщи Мейсън високо, но Виктория знаеше, че думите му са отправени само към нея.

Без да му обръща внимание, тя се изправи и отиде да долее каната с мляко. Когато се върна на масата, поднесе чинията с пая, приготвен с изсушените миналата година ябълки. Бе решила да помоли Руби да го сервира, но се зарадва, че не го направи, когато забеляза реакцията на Дуни. Той гледаше сладкиша с широко отворени, невярващи очи. Преди да сведе глава, Виктория улови погледа му и бе уверена, че в него бе доловила приятелски блясък.

— Срещнах се със Стоунуол Пери, Виктория. — От интонацията му тя се досети, че хладната й резервираност бе подразнила самоуверения мистър Мейсън Т. Махафи.

— Вече ми го съобщихте — отговори тя и попи устните си със салфетката.

— Той ще се отбие насам по-късно — продължи Мейсън, сякаш не бе забелязал проявената от нейна страна пълна незаинтересованост. — От колко време работи тук?

— От дванадесет години. Познава цялата долина като дланта на ръката си и се ползва с уважението на мъжете, които минават оттук.

— Искате да кажете — на преследваните от закона.

— Да.

— А той един от тях ли е?

— Питайте него.

— С други думи нямате намерение да ми съдействате.

— Разбира се, че не. И защо трябва да го правя?

— Бих могъл да изтъкна няколко причини.

— Ще ми бъде интересно да ги изслушам, но не сега. По време на хранене не е много подходящо да се обсъждат делови въпроси — заяви тя с леден тон.

При тази забележка веждите на Мейсън се сляха и лицето му придоби буреносно изражение. Миг по-късно, като по някаква магия, всичко като че ли му се стори много забавно и устните му се изкривиха в усмивка. Виктория почувства непреодолимо желание да го срита под масата. Сигурно ако се прицелеше добре, би могла да го улучи по глезена. Мисълта да му причини болка бе много изкусителна, но реши, че не бива да се излага на риска да бъде ритната в отговор, което без съмнение той бе способен да направи. Имаше много други начини да го извади от равновесие.

— Това първото ви пътуване до Уайоминг ли е, мистър Махафи? — обърна се тя към Пит и се усмихна мило.

Младежът хвърли бърз поглед към по-големия си брат, но очите му заблестяха към нея. Близнаците бяха много красиви момчета. Момчета ли? Виктория внезапно осъзна, че те са приблизително на нейната възраст, въпреки слабите им жилави тела.

— Ами да, мадам. Но когато преминавахме през планините, ми се стори, че тук не е много по-различно от Колорадо.

— Така ли? Никога не съм се отдалечавала на повече от стотина мили от долината. Родена съм в тази къща. Тъй като майка ми беше учителка, не беше необходимо да я напускам заради образованието си. С удоволствие бих изслушала разказите ви за Колорадо.

Усмивката на Пит стана по-широка.

— За мен би било удоволствие да ви разкажа, мадам.

Тя се усмихна мило и обходи с поглед насядалите около масата, спирайки го най-накрая на Мейсън. Веждите му се бяха свили в права линия. Той бе доловил посланието й. Тя щеше да му покаже! Засмя се мислено и отново се обърна към Пит. В съзнанието й назряваше план. Мейсън Махафи нямаше да я изхвърли от собствения й дом! Щеше да остане тук по един или друг начин.

— Предполагам, че и вие можете много да разказвате за собствените си пътувания, мистър Махафи — обърна се към него със сладникава злоба. — Нямам търпение да ви послушам. — После отново погледна Пит, сякаш не можеше да откъсне очи от него.

— Мога да се обзаложа, че изгаряте от нетърпение — процеди той и тя изпита вътрешно задоволство, докато забеляза убийственото му изражение, което я накара да потръпне. Ала не отстъпи. Отново се обърна към Пит.

— Никога не съм виждала близнаци, които да си приличат толкова много. Майка ви успяваше ли да ви различи?

— Не, мадам. Аз винаги носех завързана около китката си лента, докато Клей не си изби един зъб. Преди това често свалях лентата и това доста я объркваше. — Той се разсмя и погледна към близнака си. — Аз си знаех, че съм си аз и Клей си знаеше, че си е той, ама мисля, че татко никога не успя да ни различи.

Трябва да е чудесно да растеш сред братя и сестри, помисли си Виктория. Нейното собствено детство бе преминало в самота и тя изпита съжаление, че никога не бе познала привързаността, която съществуваше в това семейство.

Изскърцването на стола на Мейсън по излъскания под привлече вниманието й към него. Лицето му беше ласкаво спокойно, но погледът му гореше.

— Искам да поговоря с вас… в кабинета, Виктория — каза той с подлудяващата увереност, че тя не може да му откаже.

— След вечеря всичко трябва да се почисти, мистър Махафи. — Виктория се обърна с гръб към него. — Ние трите — бихме могли да си поделим това задължение. Аз ще приготвя водата за съдовете. Ти, Дора, прибери чиниите и ги отнеси до умивалника. Нели, вие можете да ги подсушавате и да ги подавате на Дора, за да ги подрежда на масата за утре. Остави приборите, купата с маслото и конфитюра на масата, Дора. Аз ще ги покрия, за да не се напрашат.

Дора се намръщи.

— Трябва ли да направя това, Мейсън?

— Нали искаш да се научиш как да се грижиш за домакинството? Мисля, че би могла да се възползваш от опита на Виктория.

Виктория не можеше да повярва, че нежният глас идва от устата на този суров човек. Вдигна очи към него и забеляза, че лицето му излъчваше обич, която съвсем го променяше.

— Е, добре. Ама ми се искаше да разгледам и останалите стаи, а не да си стоя само в тази стара кухня.

— Ще ги разгледаш после. — Той улови с ръка брадичката й и леко разтърси главата й. — След като свършите, двете с Нели можете да се настаните в стаята си. Разчитам на теб да помагаш на сестра си, докато тя се възстанови.

— Добре, Мейсън. Ще й помагам — увери го детето.

— Зная, миличка, иначе не бих те молил.

Мейсън поведе братята си навън. Виктория ги чуваше да разговарят, докато обикаляха от стая в стая, и се намръщи при мисълта, че някакви непознати се разпореждаха в дома й.