Дороти Гарлок
Завинаги твоя (13)

Тринадесета глава

Виктория вървеше с лице към вятъра, наслаждавайки се на влажния мирис, който идваше от север. Смрадликата беше обагрена в пурпурно, примесено с бледожълто и оранжево. Дъбовете бяха заменили зелената си премяна с жълта, а кестените, вече съвсем кафяви, скоро щяха да протегнат голите си клони към мрачното сиво небе.

Бавно заобикаляше камъните в малкото гробище. Вятърът шепнеше тържествено, а около кръстовете шумоляха изпадалите листа. Косата й се развяваше зад нея като златисто наметало. Коленичи до гроба на майка си и прокара пръсти по буквите, които бяха издълбани върху дърво, доста избледняло през десетте години от влиянието на уайомингския климат.

Марта Уилсън Маккена. Виктория си припомни как майка й казваше, че Марта е толкова глупаво и безцветно име, че като малка й се е искало да се казва Глория, Еванджелин или нещо също тъй весело. Именно по тази причина беше нарекла дъщеря си Виктория. Ти ще бъдеш победителка във всичко, с което се захванеш. Просто трябва да го поискаш, бе й казала тя. Но нещата съвсем не бяха толкова прости. Виктория се изправи бавно и се огледа. Имаше около десетина гроба. Два от тях бяха съвсем пресни — на мъжете, които се бяха опитали да убият Мейсън и нея. Но защо? Въпреки че многократно бе разговаряла със Стоунуол през последните няколко седмици, все още не можеше да открие причината.

Из околността се бе разчуло, че някой се бе опитал да убие Виктория Маккена и дори я беше ранил. Към ранчото се бяха стекли много мъже, които си тръгваха веднага щом се уверяваха, че тя вече е добре. Мейсън си беше извоювал славата на герой, задето се бе изправил срещу убийците и им беше отмъстил.

Северният вятър се оказа по-студен, отколкото бе очаквала. Закопча догоре блузата си, преди отново да седне на седлото. Роузи много й липсваше. Новата й кобила беше избрана от Мейсън. Изглежда, че именно той вземаше всички решения, що се отнасяше до нея и до „Дабъл М“.

Почувствала внезапен прилив на гняв, тя заби пети в хълбока на коня и препусна по склона. Наслаждавайки се на свободата да препуска срещу вятъра, бързо стигна върха и погледна към къщата.

От високите комини се виеше пушек, отпред имаше проснато пране, а Дора си играеше с кученцата пред къщата на Руби. „Дабъл М“ се беше променило след пристигането на семейство Махафи.

Виктория потръпна от студа, но остана загледана в Нели, която се бе появила като светло петно на фона на дървената постройка и бе започнала да прибира дрехите. Откакто бе дошла в ранчото, тя беше заякнала. Беше весела, мила и хубава и изгаряше от нетърпение да научи всичко за домакинската работа. Само след няколко урока правеше бисквитите хубави почти като тези на Виктория. Харесваше й да чисти къщата и умееше да шие така добре, както всеки шивач в Саут Пас Сити. Единственото, до което отказваше да се докосне, бяха куките за плетене. Твърдеше, че се е наситила на плетенето на дантели до края на живота си… Именно успокояващото присъствие на Нели правеше поносимо пребиваването на толкова непознати хора в дома й.

Виктория забеляза как Мейсън се появи откъм пристройката, спря и погледна към хълма. След като я беше целунал, двамата бяха оставали насаме няколко пъти, но той не бе повторил опита си да я докосне. Ала често го бе улавяла да я гледа напрегнато и винаги бе принудена първа да сведе поглед.

Подкара коня към ранчото и продължи да го наблюдава. В подножието на склона дръпна рязко поводите и се втурна към двора. Точно преди да стигне оградата, Мейсън отвори вратите и тя влезе, без да го погледне. Скочи на земята, потупа кобилата по главата и подаде поводите на стария Хитч.

Старецът се усмихна на гримасата на Мейсън и на дръзкия поглед на мис Виктори. И веднага се засмя с глас. Ако на света съществуваше мъж, достоен за нея, то това беше Мейсън. Те бяха идеална двойка. Без да престава да се смее, Хитч отведе животното в конюшнята.

Мейсън затвори вратата.

— Да не се опитваш да си счупиш врата?

— И кое те кара да мислиш така? — невинно го погледна тя. — В случай че си забравил, ще ти припомня, че яздя от доста време насам. Всяка година се състезавам с мъжете на празненството след прибирането на добитъка и имам намерение да го направя и този път.

— Ще започнем прибирането вдругиден. Ще ни отнеме седмица или десетина дни да приключим всичко и да внесем парите в банката.

— Откакто се помня, това ще бъде първия път, в който Стоунуол няма да участва — мрачно каза Виктория. — Обикновено ние с татко и Руби го чакахме в града и отивахме в хотел „Овърленд“, за да празнуваме. Татко обичаше празненствата.

— Не виждам причина да не продължим тази традиция. Аз също ги обичам.

— Ще изчакаме няколко дни, за да дадем възможност на мъжете да се позабавляват в града. Разбира се, не всички остават. Някои бързат да се приберат в ранчото.

— Имаш предвид онези, които се крият от закона?

— Възможно е. Никога не съм ги питала. — Двамата вървяха бавно към къщата. — Татко разгласяваше, че ще има празненство и неочаквано се оказвахме обградени от цяла тълпа гости. — Виктория се засмя и Мейсън си помисли, че това е най-приятният звук, който някога бе чувал. — Мисля, че идваха най-вече, за да се нахранят.

— А сега разгласено ли е?

— Предполагам. След смъртта на татко това стана грижа на Руби.

Бяха стигнали до вратата и той сложи ръка на рамото й, за да я накара да спре.

— Когато започне прибирането на добитъка, ще бъдат ангажирани почти всички мъже. Ще оставя Сейдж, Джим Листър и още неколцина тук. Стоунуол одобри тази идея.

— Защо? Да не би да се опасяваш, че някой ще натовари ранчото и ще го отнесе оттук, докато те няма? Или пък че ще насъскам приятелите си против теб? — Гледаше го право в очите, без да издава безпокойството си от предстоящото му отсъствие.

— Виктория — раздразнено започна Мейсън, — не ме интересува дали това ти харесва или не. Ще се погрижа да не останеш сама, без хора, на които може да се разчита. Нещата в долината доста се промениха. Не зная защо, но някой иска и двама ни мъртви.

— Не вярвам и никога няма да повярвам на това. Колко време мина? Цял месец? Нищо не се случи. Никой не би се осмелил да ме нападне тук. Ако има поне малко разум, разбира се. — Започнала веднъж, тя не можеше да спре и се нахвърли върху Мейсън с обвинителен тон: — Ти се настани тук и започна да се разпореждаш с живота ми, с ранчото ми, с дома ми… Стигна се дотам, че вече не мога дори да се движа свободно из собствената си земя. Ето, накарал си Хитч да ми оседлае тази стара кранта, която за нищо не става! Много си алчен, Мейсън! Дължа ти дори живота си!

Признаците вече й бяха познати. Той всеки миг щеше да избухне. Какво я бе подтикнало да му наговори всичко това? Но то е истина! Ранчото все още е мое!

— Виктория! Ти злоупотребяваш с търпението ми! — Пристъпи към нея и снижи гласа си не защото се опасяваше, че някой ще го чуе, а защото се опитваше да овладее гнева си. — На теб ти харесва това, че сме тук! И си щастлива! Никога вече няма да пожелаеш да живееш тук сама и сама да се оправяш с всичката работа в ранчото. И въпреки че го премълча, аз съм свързан с живота ти и по друг начин.

— По какъв? — попита тя и веднага съжали, щом забеляза особения блясък в очите му.

— Ти знаеш — усмихна й се той. — Ти си една незадоволена жена, Виктория. Имаш нужда от мъж в леглото си и този мъж ще бъда аз!

Тя се задъха от унижение.

— Ти… Ти си грубиян!

— Да, такъв съм — засмя се Мейсън.

— Каза го, за да ми го върнеш!

— Да — повтори той. — Но го мисля съвсем сериозно.

Лицето й така пламна, че тя престана да усеща дори ледения вятър. Опита се да мине покрай него, но той силно стисна лакътя й. Тихият смях само усили гнева й.

Хайде, малко диво коте, да отидем да поговорим със Стоунуол и Руби за празненството.

 

 

Салонът беше недостъпен за семейство Махафи от деня, в който бяха пристигнали. Вратата винаги беше плътно затворена. Когато искаше да остане сама, Виктория идваше тук или оставаше в спалнята си. Същата вечер, след като съдовете бяха измити и прибрани, тя остави всички около камината в кухнята. Мейсън и близнаците разговаряха за добитъка, Дуни се опитваше да научи Дора да играе на дама, а Нели си шиеше рокля от плата, който й бе подарила.

Виктория отиде в салона и запали лампата с ръчно нарисувани в основата рози. Беше изстудено, затова свали покривката от клавесина и я наметна около раменете си. Не беше свирила, откакто Махафи се бяха настанили в дома й, освен веднъж, когато бяха останали сами с Нели и момичето я беше помолило.

Свиренето й доставяше огромно удоволствие. Поддавайки се на неочакван импулс, тя придърпа един стол и седна пред клавиатурата. Пръстите й се движеха леко по пожълтелите клавиши от слонова кост. Грубото отношение на Дора не бе повредило инструмента. Подхвана една бавна мелодия и запя:

Едно малко момиченце със сладка тъжна усмивка

и красиви златисти къдрици

веднъж влезе в магазина и каза:

Моля ви, господине, искам лилии, които никога не вехнат,

за да ги изпратя на моята майка, която живее на небето,

защото нашето бебе отиде там, скъпата ни майчица да види…

Беше така погълната от песента, че смътно чу хлопването на вратата. Гласът й заглъхна и тя се извърна рязко. Всичките петима от семейство Махафи се бяха наредили край вратата. За момент настъпи пълна тишина. След това Нели побутна Дуни и влезе в стаята.

— Моля те, не спирай, Виктория. Мама често ни пееше тази песен. — Блесналите в очите на момичето сълзи накараха Виктория да свие рамене и отново да се обърне към клавесина.

Отхвърли мисълта за насъбралата се публика и започна да реди песен след песен. Пееше само за себе си, не за тях. Леко дрезгавият й глас се смесваше с нежните звуци от инструмента.

Единствените песни, които знаеше, бяха тези, които бе чувала от майка си, и няколкото, които Руби беше научила от нейните гости. Пееше за каубоя, който мечтаеше за своята любима, и за комарджията, видял лицето на майка си върху картите, които държал.

Любимата й песен беше „Ковчеже от розово дърво“. След като я изпя, понечи да затвори капака, но почувства нечии ръце върху раменете си. Инстинктивно разбра, че бяха ръцете на Мейсън.

— Изпей „Червеникавият кон“ — прошепна той в ухото й.

Тя не можа да му откаже и изпя песента, чувствайки непрекъснато близостта му.

След края на песента настъпи тишина, която бе нарушена от гласа на Дора:

— Можеш ли да изпееш „Ръжено уиски“? — Малкото момиченце се беше усмихнало широко, показвайки дупките от липсващите си зъби.

Виктория огледа стаята. Близнаците се бяха подпрели на вратата, а Дуни стоеше до тях. Само Нели бе седнала на един от красивите бродирани столове. В гърдите й се надигна състрадание. Те бяха натрапници в дома й, но винаги бяха зачитали личната й свобода. След грубото поведение на Дора всички се отнасяха много внимателно с мебелите, а пък и бяха приятна компания. Погледна към момиченцето, притихнало в очакване. Косата му беше разрошена, а по лицето му се виждаха следи от боровинково сладко, което бяха яли на вечеря. Но очите му блестяха и малките ръце мачкаха избелялата пола.

— Мога. Но не предпочиташ ли някоя друга песен?

— Не. Руби ме научи на тази. Мога и да танцувам.

Виктория почувства, че Мейсън се разсмя беззвучно, защото ръцете му се разтресоха върху раменете й.

— Наистина? Тогава започвам.

Тя засвири приятната мелодия и Дора веднага запя:

Ръжено уиски, ръжено уиски,

ръжено уиски искам.

Ще пия ръжено уиски,

докато се скрия в гроба.

След всеки куплет Виктория правеше пауза, за да даде възможност на Дора да започне следващия. Детето знаеше всичките десет куплета и докато пееше, не спираше да се върти из стаята. След края на песента Нели и братята й започнаха да ръкопляскат и да се смеят. Зарадвана от вниманието им, Дора се поклони.

— Изглежда, нашето момиче е много артистично — измърмори Мейсън.

— Възможно е, но трябва да научи и други песни — не можа да сподави усмивката си и Виктория. Тя затвори капака на клавесина и смъкна покривката от раменете си, за да го покрие. Дора се приближи до нея и се облегна на коленете й.

— Руби казва, че мога да танцувам и на сцената. Освен това мисли, че съм красива.

— Съгласна съм, наистина си много хубава.

— Можеш ли да ме научиш да пея и други песни? — Това бяха първите приятелски думи от страна на Дора.

— Ами… — бавно започна Виктория. — Би могла да научиш песните по-бързо, ако можеш да четеш. Мисля, че имам няколко книги, които навремето ползвах, когато сама се учех. Искаш ли да ги видиш?

— Ех, дявол да го вземе! Имат ли картинки?

— Някои имат. Утре ще ги потърся и ще ги разгледаме. — Виктория се изправи и Дора веднага затанцува към Дуни, за да му се похвали.

— Дора има нужда някой да се заеме с нея и да й обясни, че дамите не използват изрази като „Дявол да го вземе!“ — намръщи се Мейсън.

— Някои ги използват. Не бих заменила Руби, за нито една от дамите, които познавам. — Очите й блеснаха предизвикателно към него и тя добави на френски: — Маниерите й невинаги са безупречни, но поне е искрена.

Той се разсмя.

— Тя е не само красива, но говори и френски — каза, сякаш разсъждаваше на глас, и я погледна закачливо.

— Съвсем малко — отвърна отново на френски Виктория и мина покрай него.

По-късно, когато се въртеше в леглото, тя си помисли, че за първи път от пристигането на семейство Махафи не бе отишла да провери дали вратата на салона е заключена. А само допреди няколко месеца изобщо не беше подозирала за съществуването им. И само защото Мейсън се беше срещнал с доведения й брат в Англия, сега те бяха тук, в дома й, но нещо у тях й пречеше да ги намрази заради това и дори… я караше да ги харесва. Мислите й се завъртяха около думата „любов“. Колко странно, мислеше си с горчивина, че досега не бе забелязала, че е красива! Тъй като никога не бе живяла в голямо семейство, то никога не й бе липсвало. Дали щеше да й харесва отново да прекарва дългите вечери сама, заслушана във вятъра и скърцането на дървената постройка — единствения шум в притихналата нощ?

Обърна се на една страна, объркана от собствените си мисли. Мейсън. Мейсън, който отмята падналата й коса. Мейсън, който я прегръща, за да я стопли. Мейсън, който й казва: Искам да усетя всеки сантиметър от прекрасното ти тяло, любов моя. Мейсън. Мейсън. Мейсън. През стиснатите клепачи закапаха горещи сълзи.

През нощта сънува прекрасен сън. Той я целуваше. Устните му бяха топли и изгаряха очите й, бузите, шията. Сънят беше толкова истински, че тя почувства втвърдяването на зърната си и посегна, за да притисне ръката му към тях.

— Мейсън… — отрони се от устните, които жадно се стремяха към неговите.

— Целуни ме, любов моя. Прегърни ме и ме целуни.

— Да! О, да, Мейсън! — шепнеше страстно Виктория, опитвайки се да се притисне към него. Ръката й се измъкна изпод завивката и се обви около врата му. В нея пламна огън, който болезнено се спусна към слабините й.

Неочаквано се събуди от сладкия екстаз и се отдръпна стреснато.

— Какво? Какво…

Коленичил до леглото й, Мейсън я притегли обратно в прегръдките си и скри лице в извивката на шията й.

— Всяка нощ беше истинско мъчение! Трябваше да дойда! — Гласът му беше натежал от страст.

— Не! Не можеш…

— Искам да те прегръщам, да те любя…

— Мейсън… — Преливаща от нежност, тя се извърна с лице към него, тръпнеща от нетърпение да целуне твърдите му устни.

Той не преставаше да шепне между целувките:

— Позволи ми… позволи ми да те обичам… да те любя…

На света не съществуваха други ръце, освен неговите, нямаше други устни, освен тези…

Някакъв глас в нея крещеше: Не! Спри го! Кажи му да си върви! Ала тя не му обръщаше внимание. Вкопчи се в него с отчаянието на човек, застанал на ръба на някаква пропаст. Ако той я изоставеше в този момент, тя щеше да полети в нея. Силата на чувствата я тласкаше над разума, над волята, над самата нея, понасяйки я към някакво ново измерение.

Устните му бяха сладки, дъхът му — хладен, а бузите му приятно драскаха лицето й. Нежната отначало целувка ставаше все по-настойчива. Тялото й гореше, кожата й беше настръхнала.

Значи това е истинската целувка, помисли си Виктория. Прекрасно е! Да усеща вкуса му, аромата му, близостта му. Искаше й се да се слее с него и да останат така завинаги.

Когато целувките станаха по-продължителни, тя нерешително плъзна ръце по обраслите с гъсти косми гърди и инстинктивно почувства, че той желае точно това. Пръстите й докоснаха твърдото зърно, спуснаха се надолу и се върнаха пак на него.

Мъжът се отдръпна и отново скри лице в извивката на шията й. Ръцете й бавно описваха кръгове по гърба му. Голата му кожа я изненада с гладкостта си. Тялото му откликваше на допира й със засилващ се трепет.

— Има нещо много повече, любов моя. Много, много повече! — изстена Мейсън. — Нека ти покажа. Нека да те любя цялата!

Натискът на ръцете й върху гърба му беше красноречив отговор, но тя прошепна:

— Какво би могло да бъде по-хубаво от това?

— Ще видиш — раздвижи устни върху нейните той.

Облегна се с ръка над главата й и се изправи.

О, моля те! Не ме изоставяй сега! Мисълта я връхлетя толкова внезапно, че не беше сигурна дали не я бе изрекла на глас. Усети някакво раздвижване до леглото, завивката се повдигна и пружината изскърца под допълнителната тежест. После две ръце я обгърнаха и я притиснаха към силното мъжко тяло.

Те лежаха върху възглавницата с лице един към друг и дъхът им се смесваше. Той улови едната й ръка и я притисна към гърдите си. Дълго лежаха така, едва докосвайки се с устни. Върховете на пръстите й галеха гладките рамене, врата му и се вплитаха в косата му така, както от много време насам бе желала.

— Косата ти ухае на мед и подправки — прошепна дрезгаво Мейсън и улови един кичур. — Всяка нощ мечтаех да бъда с теб като сега. — Дланта му се уви около едната гръд и палецът погали втвърденото зърно.

— И защо… защо не го направи? — попита тя между две целувки.

— Защото още не беше готова, любов моя. — Той повдигна нощницата й. — Свали това — прошепна, плъзна ръка под дрехата и усети гладката кожа. — Свали го, мила.

— Мейсън… Не! — Виктория улови китката му и ръката му застина неподвижна. Той долавяше уплашеното туптене на сърцето й.

— Всичко ще бъде наред. Ела при мен, любов моя. Ела съвсем гола, както в деня, когато си се родила. Само ти — топла, нежна, красива — не спираше да шепти той, докато решително изхлузваше нощницата през главата й. — Ето така! Сега между нас не стои нищо! Толкова си красива!

Топлите му целувки започваха от устните и се спускаха към ухото и шията й. Ръката му проследяваше всяка съвършена извивка на ханша и бедрата й. Колко мил и внимателен е, помисли си Виктория. И все пак ме хвърля в изгарящ огън само с една целувка или съвсем лек допир! Искаше й се да заговори, да му каже какво чувства, но долавяше, че Мейсън го знае.

Той с лекота я преобърна по гръб и я притисна с тежестта на дългото си тяло. Главата й се оказа между двете му ръце, така че не можеше да мръдне, а и нямаше желание да го прави. Нещо силно се притискаше към слабините й и тя учудено разтвори очи. Онази част от него, която пулсираше там, беше голяма и силна като цялото му тяло.

Всичко беше толкова хубаво, толкова естествено. Той беше много търпелив и нежен и леките ласки на ръцете му изпращаха вълни от приятна слабост по гръбнака й. Тя несъзнателно плъзна длани по широките му гърди, по изпъкналите мускули на раменете му. Неспособна да мисли, младата жена се отдаде на чувствата си.

Ръцете му помилваха корема й и се спуснаха към топлата влага на слабините. Тя потръпна конвулсивно.

— Спокойно, любов моя. Спокойно.

— О, Мейсън! — въздъхна Виктория.

Той леко погали извивката на ханша й, върна се отново към гърдите и стисна твърдото зърно между пръстите си, докато я заболя. Ала дълбоко в нея я измъчваше някаква друга, по-силна болка.

— Нека не бързаме, любов моя. Ще изчакаме, докато си напълно готова.

Без да знае, че ще изпита такова удоволствие, Виктория го бе желала точно по този начин. Тя се отпусна под ласкавия му допир. Тялото й се разтърсваше от толкова непознати усещания, че тя не можеше да ги различи. Ако това беше начинът, по който мъжът и жената се съединяваха, господи, тогава той беше прекрасен!

Галещите пръсти се спуснаха надолу по тялото й, докато докоснаха чувствителния триъгълник между краката. Тя се изви под напора на надигналата се страст. Ръцете му внимателно разтвориха бедрата й. Виктория усети непоносимо напрежение, което постепенно запълваше болезнената празнина в нея. Едно внезапно движение на ханша му я накара да изпита болка, последвана веднага от удоволствие, и тя извика.

— Шшшт… Съжалявам, мила. Трябваше да го направя — прошепна той в ухото й и остана неподвижен за момент.

Тя не каза нищо, а започна да обсипва лицето му с бързи, страстни целувки и се вкопчи в ханша му, за да задържи пулсиращата топлина в себе си. Той бавно започна да се движи. Виктория остана неподвижна, докато улови ритъма на движението, после започна да се повдига в такт с него и беше възнаградена е дълбока, настойчива целувка. Притисната към него, тя усещаше как той влиза все по-навътре в нея, издигайки я към някаква висина, където нямаше нищо друго, освен Мейсън и онова, което правеше с нея.

Като в унес го чу да й шепне отдалече:

— Мила… Любов моя…

Когато се върна към реалността и възстанови способността си да чувства, тя усети тежестта на Мейсън, която я притискаше към дюшека. Долепи устни до рамото му, наслаждавайки се на соления вкус на кожата. Той изви глава, намери устните й и я целуна с такава нежност, че очите й се напълниха със сълзи. Виктория целуна белега върху бузата му, сякаш искаше с тази ласка да изтрие болката, която му бе причинила. Мейсън зарови лице в извивката на рамото й като дете, търсещо утеха.

След малко се отдръпна и прошепна:

— Беше прекрасно!

— Да — задъхано потвърди тя.

Той се претърколи, повличайки я със себе си, и двамата се озоваха, легнали един срещу друг.

— Ако знаех какво означава да чувствам гърдите ти, притиснати до моите, не бих могъл да чакам толкова дълго. Как съм живял през всичките тези години без теб?

Телата им отново се притиснаха плътно и Виктория изтласка от съзнанието си всичко, освен този миг.

— А аз все се питах какво ли ще бъде!

— Аз пък си мислех, че зная.

— Чувствам се прекрасно!

Той се усмихна радостно.

— И аз.

— Как хората изобщо могат да спят?

— Но те не те държат в прегръдките си — подразни я Мейсън. Големите му ръце се обвиха около ханша й и го притиснаха към неговия.

Тя се раздвижи и разтвори крака така, че да го чувства по-близо.

— Иска ми се да те имам отново, още сега — дрезгаво прошепна той.

— И защо не го направиш?

— Беше ти за първи път. Може да те боли.

Виктория улови ръката му и я притисна към меката извивка между краката си.

— И сега ме боли. Тук. Моля те, прогони тази болка!

— Никога няма да ти се наситя!

— Радвам се. Но продължавай да опитваш — тихо отвърна тя.

Оттук нататък вече нищо нямаше значение, освен задоволяването на отчаяната нужда, която двамата изпитваха един към друг. Завъртяха се във вихър от удоволствие, сътворено от галещи пръсти, хапещи зъби и преплетени крака. Когато най-после стигнаха края, сладостта избухна в тях по-силно, отколкото първия път.

Отново и отново през тази нощ той я привличаше към себе си, шепнешком й разкриваше жаждата, която изпитваше по нея, и нуждата от топлите й устни, които му се отдаваха с готовност.

Любиха се до късно през нощта, докато сладостното изтощение изпрати Мейсън в дълбок сън, а Виктория — в лека полудрямка. Тя лежеше, притисната до голото му тяло, положила глава на силното му рамо. Въпреки че ненавиждаше причината, довела Мейсън в „Дабъл М“, беше доволна, че той е тук. Обичаше го и искаше да остане с него завинаги.