Дороти Гарлок
Завинаги твоя (17)

Седемнадесета глава

Сейдж спря двуколката в задния двор на хотела. Наоколо се виждаха множество каруци и фургони, разпилени като захвърлени играчки. Едно ратайче водеше впряг току-що напоени жребци към луксозна двуколка. Двама китайци с вързани на опашка коси говореха високо на суикски. Дори тук, на завет, въздухът беше леден и натежал от миризмата на тор.

Сейдж поведе конете към един побелял коняр и изчака, за да се увери, че той ще се погрижи за тях. После помогна на Виктория и Нели да слязат от двуколката и ги придружи до вратата на хотела.

Хотелиерът погледна над бюрото от орехово дърво.

— Да, сър? О, здравейте, мис Маккена.

— Здравейте, мистър Кенфийлд. Може ли две стаи, ако обичате.

Сейдж вече подаваше книгата на Виктория, където тя написа своето име и това на Нели и му върна писалката. Той се записа под тях с едрия си дързък почерк.

Хотелиерът се изкашля.

— Свързани ли да бъдат стаите?

— Да — рязко отговори Сейдж. — Две стаи с три врати и три ключа.

— Добре. — С бавно движение на ръката си човекът се опита да прикрие удивлението си. След това подаде два ключа на Виктория, а третия остави на бюрото пред Сейдж. Червенината върху изпитото му лице се беше сгъстила. Отбеляза номерата на стаите срещу имената им и разклати камбанката.

Сейдж бързо взе ключовете.

— Не е необходимо да ни изпращат до стаите. Къде се намират?

— Нагоре по стълбите, после наляво, в дъното на коридора.

Сейдж поведе момичетата към стълбището, понесъл платнената чанта на Виктория и малката торба на Нели.

— Никога досега не съм отсядала в хотел — прошепна Нели.

Притеснена от предстоящата среща с брат си, Виктория само леко стисна ръката й, за да я успокои.

Сейдж влезе в стаята преди двете момичета, огледа наоколо, после погледна през прозореца. Учудена и малко раздразнена, Виктория очакваше той да излезе, но Сейдж затвори вратата и се облегна на нея.

— Руби ми каза защо сте тук, мадам.

Помисли си, че думите му останаха нечути, но след малко Виктория горчиво каза:

— Тя няма никакво право да се меси в работите ми!

— Притеснява се за вас.

— Мога много добре да се погрижа за себе си.

— Да, мадам. Но сега наистина става нещо нередно и цялата работа започна да понамирисва.

— Защо мислиш така? Ти нищо не знаеш — озъби се Виктория.

— Но познавам хората. Залагам живота си, че Мейсън не е измамник.

Досега Нели бе стояла съвсем тихо, но щом чу името на брат си, се приближи до Сейдж и го улови за ръката.

— Какво искаш да кажеш? За какво говорите?

Сейдж погледна Виктория, но тя се взираше в стената с плувнали в сълзи очи.

— Всичко е във ваши ръце, мадам.

Виктория се обърна към момичето. Милата, сладка Нели! За нея ще бъде толкова тежко да научи, че брат й се е опитвал да ме измами, колкото беше и за мен, когато го разбрах. Но по-добре да знае. Тя поне си има Сейдж, за да я утеши!

— И тя има право да научи — сухо каза Виктория. — И бездруго скоро ще се разчуе. Седнете.

Сейдж се настани на един стол, а двете момичета седнаха на леглото.

След като Виктория приключи разказа си, младият мъж каза:

— Нещо не се връзва, мадам. Ако Мейсън е обикновен мошеник, който иска да сложи ръка на чужда земя, той щеше да дойде в ранчото само с две-три момчета, които да са му подръка. Нито един мъж, колкото и ниско да е паднал, не би довел сестрите си, за да стават свидетели на деянията му. Не, зад всичко това стои някой друг. Не искам да се показвате наоколо, докато нещата не се изяснят.

— Наистина ли мислиш, че някой се опитва да ме убие?

— Да. Мислих за това през целия път. Съжалявам, че трябва да го кажа, но ми се струва, че брат ви не е дошъл за добро.

Виктория бе шокирана от думите му.

— Моята собствена кръв и плът? Не, не мога да повярвам. Той не би го направил заради паметта на татко. Не! Пък и какво би спечелил от това?

— Ами ако е продал „Дабъл М“ с подправени документи? Може да се опитва да си го върне.

— Но защо? Той мрази Америка. Никога не му е харесвало да живее тук. Не! — Виктория говореше по-скоро на себе си, отколкото на Сейдж. — Моят собствен брат не би сторил такова нещо. Не!

— Е, по един или друг начин трябва да разберем. — Сейдж се изправи. — Ще поогледам наоколо и скоро ще се върна. Тогава ще отидем да вечеряме. Не отваряйте на никого, освен на мен. Предполагам, че Мейсън скоро ще дойде в града.

— Той ще се забави ден-два на тържището. Търговецът ще иска лично да преброи добитъка. — Виктория усещаше, че започва да я обзема паника.

— Ще дойде скоро. — Сейдж протегна ръка и погали тъмната коса на Нели. — Клей отиде да му каже, че съм избягал със сестра му.

— Ти затова ли ме доведе тук? — оживи се Нели.

— Това беше една от причините. Другата е, защото си мислех, че мис Виктория ще има нужда от теб.

— И това ли е всичко?

— Не, не е всичко, милото ми момиче. Исках да бъдеш с мен, в случай че ми се удаде възможност да поговоря с Мейсън и да го попитам дали има нещо против да се оженя за най-милата девойка, която някога е идвала в щата Уайоминг.

Виктория се почувства излишна. Искаше й се да отиде някъде, но нямаше къде. Беше истинско удоволствие да види щастливото лице на Нели. Сините очи, обърнати към Сейдж, преливаха от обожание.

— Докато сме още тук? — тихо попита момичето.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре за мен.

— О, Сейдж, и за мен! — Нели обви ръце около кръста на любимия си и Виктория отиде да погледне през прозореца.

— Но първо трябва да изясним цялата тая работа. — Той внимателно се освободи от прегръдката й. — Ако брат ви е истински англичанин, той трябва да е отседнал на подобно място. Но онзи койот на рецепцията няма да ни каже нищо.

Нели го изпрати до вратата и Виктория ги чу да си шепнат нещо, преди Сейдж да излезе и тя да заключи вратата след него.

Разговорът със Сейдж надигна у Виктория буря от противоречиви емоции. Наистина ли Мейсън съвсем почтено бе закупил ранчото от Робърт и е бил измамен от него? Беше ли Мейсън замислил да се ожени за нея, в случай че завещанието се окаже законно? Защо, след като я беше пренебрегвал години наред, Робърт сега се бе загрижил за нея и за „Дабъл М“? Нищо не изглеждаше логично.

Продължаваше да се взира към двора, без да вижда нищо. Беше изгубила самоконтрол, когато Клей злобно й беше подхвърлил, че Мейсън само я използва, но споменът за изгарящите целувки продължаваше да предизвиква сладостни тръпки по тялото й. Какво ставаше с нея? Защо на първо място стоеше не заплахата от евентуалната загуба на дома й — с присъствието на Робърт и Мейсън тя беше почти неизбежна, — а тъгата по изгубените мечти, свързани с мъжа, когото така страстно бе обикнала?

— Виктория? — Нели застана до нея. — Онзи ден ти беше толкова щастлива, а след това неочаквано помръкна. Какво има? Зная, че Мейсън те обича. Сутринта, преди да замине, той не преставаше да се усмихва, а ти цялата сияеше.

Виктория въздъхна:

— Всичко стана заради Клей. Той беше толкова ядосан, задето му казах да се държи прилично, когато Сейдж дойде на вечеря! Каза ми, че Мейсън само се преструва, че… че ме харесва, за да държа настрана приятелите си от него. И аз му повярвах.

— Повярвала си подобно нещо за Мейсън? Ако е така, значи изобщо не го обичаш! — извика Нели.

— Може би. Както и да е, глупаво е да се крия тук, когато бих могла да поговоря с адвоката си и да разбера какво става със завещанието на татко. — Тя сложи шапката си и завърза дългите панделки под брадичката си. — Позволих на Сейдж да ме уплаши. Какво, за бога, би могло да ми се случи на улицата посред бял ден? Половината град ме познава.

— Да не би да излизаш? — уплашено попита Нели.

— Точно това правя. Заключи вратата и прави, каквото ти каза Сейдж — не отваряй на никого, освен на него и на мен. Всичко ще бъде наред.

— Ще дойда с теб.

— Предпочитам да не идваш. Остани тук и чакай Сейдж. — Усмихна се на приятелката си. — И недей да се притесняваш толкова, Нели. Утре може да бъде твоят сватбен ден.

— Не излизай!

— Ще се върна, преди да си усетила. Ако Сейдж се прибере преди мен, кажи му, че съм отишла при мистър Шулър.

Виктория прекоси решително фоайето, кимна на хотелиера и излезе на улицата. Неколцина минувачи бързаха, за да се скрият от ледения, режещ вятър, който духаше от север. Извади ръката си от топлия джоб, за да придържа шапката си. Мина на отсрещния тротоар и изкачи стълбите пред тухлената постройка на банката.

Отвори вратата и влезе. Мистър Шулър седеше зад бюрото си до една притъмнена лампа. Изправи се веднага щом я видя.

— Мис Виктория! Влезте, влезте. Точно мислех да сложа още малко дърва в печката. — Веднага го стори и хлопна вратичката с крак. — Само секунда, докато се разгорят, и ще стане по-топло. Имах намерение да дойда до „Дабъл М“ с новината, която имам за вас, но студът се отразява зле на болния ми крак.

— Новина? — Виктория спря посред стаята и за миг й се прииска изобщо да не беше идвала. Искаше ли наистина да узнае онова, което той имаше да й каже?

— Новината е много добра. Току-що я получих от Денвър. Този телеграф е голямо изобретение. Човек може да получи отговор на всеки въпрос само за няколко дни или даже за броени часове.

— Добра новина?

— Седнете. Ще ви разкажа всичко.

Като се стараеше да прикрива нервността си, Виктория съблече палтото си и се отпусна на свободния стол до бюрото. Сърцето й бясно се блъскаше в гърдите й, докато наблюдаваше как адвокатът рови из книжата си.

— Първо, искам да ви успокоя. Маркъс е направил завещание няколко години преди смъртта си, докато е бил в Денвър. Оставил е всичко на вас. Това е станало, преди да започна да практикувам в Саут Пас Сити. По-късно, когато е бил много болен, навярно е забравил за него и е направил ново, подписано от Стоунуол в качеството му на свидетел. Това е единственото логично обяснение за постъпката му. Бих искал да съм осведомен и за онова, направено в Денвър, но това вече няма значение. Най-важното е, че ранчото е ваше и Мейсън не може да има никакви претенции към него.

Заля я вълна от облекчение. Сега Мейсън щеше да си отиде и къщата отново щеше да й принадлежи — съвсем празна. Имаше право да каже на семейство Махафи да си върви и законът щеше да бъде на нейна страна. Вглъбена в мислите си, не слушаше какво говори адвокатът, докато той не спомена името на Мейсън.

— Съжалявам, мистър Шулър, какво казахте?

— Казах, че Мейсън Махафи е потърпевшата страна в този спор. Вашият доведен брат го е измамил. Докато бях в Денвър, научих доста неща за Махафи. Той се ползва с много добро име. Лично президентът Грант го е извикал, за да му повери тайна мисия, свързана с английското правителство. За тази работа той е получил голяма сума пари, с които е платил на брат ви земята. Не бих желал да съм на мястото на Робърт Маккена, когато Махафи разбере, че документите са били подправени.

Виктория кимна.

— А ипотеката?

— Изплатена. Няма за какво да се притеснявате.

Виктория почувства, че обзелото я вълнение започва да разтапя ледената стена, с която се бе обградила.

— Сигурен ли сте, че Мейсън наистина…

— Няма нищо, което да ме кара да мисля обратното. И точно това е най-неприятното в цялата работа. Доколкото разбрах, Мейсън Махафи е много почтен човек.

Цялата горчивина, която се бе насъбрала у нея в последно време, сякаш я напусна с една въздишка и на нейно място остана само празнина.

— Брат ми е тук. Получих бележка, в която ме моли да дойда в града. Твърди, че Мейсън се опитва да ме измами. Предупреди ме да не казвам на никого за него, защото и двамата може да се озовем в опасност.

Адвокатът остана мълчалив няколко минути.

— Чух, че в града пристигнал някакъв англичанин, но изобщо не съм си и помислил, че това може да е Робърт Маккена. Видяхте ли го?

— Не още. Има още нещо, което искам да ви кажа. Последния път, когато идвахме с Мейсън в града, бяхме нападнати по пътя. Аз предположих, че това са хора, които са ме видели да излизам от банката и са решили, че нося пари. Но Мейсън е уверен, че са се опитвали да ни убият. Конят ми беше убит. Аз бях ранена в крака, а Мейсън — в ръката.

— Кои бяха те?

— Името на единия е Боб Кеш. За другия не разбрахме нищо.

— Никога не съм чувал за него — каза адвокатът и продължи, сякаш разсъждаваше на глас: — Единственият, за когото се сещам и който би имал полза да убие и двама ви, е брат ви. Мейсън — за да прикрие измамата, а вас — за да наследи ранчото и да го продаде отново.

— Възможно ли е собственият ми брат да желае смъртта ми? — каза Виктория повече на себе си, отколкото на мистър Шулър.

— Но точно така изглежда, мис Маккена. Сама ли пристигнахте в града?

— Не, с Нели Махафи и един от работниците ни. Мейсън урежда прибирането на добитъка и сигурно вече е пристигнал на тържището.

Мистър Шулър стана и взе палтото си.

— Ще ви изпратя до хотела. Според мен ще бъде най-добре да останете там, докато Махафи се върне. Той ще се отбие до банката, нали?

— Да, но не трябва да му казваме всичко веднага. Бих предпочела да изчакаме. — Мислите се блъскаха в главата й. Ако Мейсън е бил сигурен, че ранчото е негово, той не би имал изгода да се люби с нея, освен ако наистина не я е желаел.

— Това зависи от вас, но ако държите да го уведомя, ще го направя.

— Нека да изчакаме, мистър Шулър. Иска ми се да бъдете с мен, когато се срещна с Робърт.

— Смятам, че трябва да останете в хотела, докато Махафи пристигне.

Когато излязоха от кантората, вече се бе свечерило. Съвсем скоро щеше да се стъмни съвсем. Сърцето на Виктория биеше бързо и краката й се подкосиха. Тя осъзнаваше, че тази слабост се дължи отчасти на това, че не бе яла нищо от сутринта. Беше благодарна на високия, галантен адвокат, който вървеше до нея.

Във фоайето на хотела се обърна към него и му се усмихна:

— Оттук нататък ще се оправя сама, мистър Шулър. Благодаря ви за всичко, което направихте за мен.

— Вървете в стаята си и не излизайте оттам, докато не ви се обадя. Ако брат ви се опита да се срещне с вас — отпратете го. Според мен Мейсън трябва да се оправи с тази работа. Ще изпратя някого да го повика.

Виктория леко изкачи стълбите. Струваше й се, че от раменете й бе паднал тежък товар. Мейсън, Мейсън! Ти никога няма да узнаеш за съмнението, което ме измъчваше, и за ада, в който живях през последната седмица!

Почука на вратата и извика на Нели да й отвори. Отвътре не се обади никой и тя натисна дръжката. Вратата се отвори, но стаята беше празна.

— Нели? — Бързо огледа наоколо. Опита се да отвори свързващата врата, но тя беше заключена. — Нели?

Не знаеше защо извика повторно. Очевидно момичето не беше тук. Сигурно Сейдж се е върнал и са отишли да вечерят, помисли си усмихнато и се отърси от обзелия я страх. Ще сляза в ресторанта, навярно ще ги намеря там, реши тя.

Свали шапката и палтото си и се загърна с един шал. Ключът все още стоеше в ключалката от вътрешната страна на вратата. Извади го, стисна го в дланта си и се зачуди защо ли го бяха оставили там. После сви рамене и се отправи надолу по коридора.

— Здравей, Виктория — чу се някакъв глас зад гърба й.

Тя се извърна рязко. В лицето на застаналия до нея мъж нямаше нищо познато, но веднага разбра, че това е доведеният й брат. Невероятно! Той дори не беше висок като нея! Темето му стигаше едва до нивото на очите й. Загледа го напрегнато. Беше по-възрастен, отколкото си го бе представяла, и имаше много изнежен вид. Само устните под мустаците напомняха с нещо за баща им.

— Да не би да си глътна езика, момичето ми? Сигурно си спомняш брат си.

— Разбира се, че те помня.

— Е, добре. Сега ела с мен. Искам да си поговорим.

— Не сега. Моите приятели ме чакат. Ще се видим по-късно.

— Ще поговорим още сега. Приятелката ти те очаква в моята стая. — Лицето му изведнъж стана злобно.

— Какво искаш да кажеш?

Сякаш в отговор на въпроса й една врата в далечния край на коридора се отвори и пред нея застана млад мъж, притискащ в ръце съпротивляващата се Нели. Ръцете й бяха вързани на гърба, а в устата й бе напъхан някакъв тъмен парцал.

— Нели! Какво си й направил? — Виктория се втурна по коридора, но веднага се върна и се нахвърли върху Робърт с яростта на дива котка: — Пусни я!

— Това ще зависи от теб. Сега тръгвай с мен или ще я убия — изгледа я той нагло.

— Не говориш сериозно — задъха се Виктория.

— О, говоря съвсем сериозно. — Улови я за ръката и я повлече грубо към вратата, пред която Нели беше застинала с широко отворени от ужас очи.

Робърт блъсна момичето и заключи.

Виктория местеше поглед от лицето на Нели към младежа, който я държеше. На години той не беше по-голям от жертвата си, но очите му изглеждаха доста състарени. Беше допрял остър нож до гърлото на момичето. Очите на Виктория се разшириха от изумление. Това беше жена! Жена, облечена в мъжки дрехи. Забеляза очертанията на младата гръд под грубата риза и буйната коса, която непокорно се подаваше изпод шапката.

— Защо правиш това? — обърна се тя към Робърт.

— Сядай. Само да издадеш звук и Джуни ще й пререже гърлото. Знаем, че всичко ще се изцапа с кръв, но ще се наложи да прибегнем и до това, в случай че се заинатиш. — Устните му се изкривиха в жестока гримаса.

Нели обърна към приятелката си уплашени, умоляващи очи. Лицето й беше призрачнобяло.

— Не я наранявай! Какво искаш да направя?

Робърт стоеше зад нея.

— Нищо. — Дръпна ръцете й зад гърба и ги завърза.

— Не разбирам защо правиш това — нервно каза Виктория, въпреки че много добре разбираше. Беше съвсем наясно, че доведеният й брат има намерение да убие и нея, и Нели. Извърна се да го погледне и той я зашлеви силно през лицето.

— Стой мирно! — изръмжа Робърт. — Джуни, завържи онази за леглото. Така няма да ти се налага да я държиш през цялото време.

— За мен ще бъде истинско удоволствие да завържа дамата, миличък — за първи път се обади момичето. — Винаги съм искала да сложа ръка на някоя изтънчена дама, която си мисли, че лайната й не миришат!

— Просто я завържи, Джуни.

— А ще мога ли да изпиша името си върху гърдите й?

— Само я докосни и брат й ще те убие! — изкрещя Виктория и това бяха последните думи, които изрече. Робърт се оказа учудващо силен. Напъха една кърпа в устата й и я завърза. Виктория се бореше, опитвайки се да я изплюе.

Момичето бе хвърлило Нели върху леглото. Почти обезумяла от ужас, Нели риташе и се извиваше. Полата й се бе вдигнала и се бе омотала около бедрата й. Момичето се смееше, сякаш всичко беше само някаква игра, и удряше жертвата си през краката. Робърт най-после приключи с Виктория и бързо прекоси стаята.

— Аз ще се оправя с нея, Джуни. Ще вържа краката й заедно.

— Но аз само си играех — намръщи се като разглезено дете момичето.

— Сега имаме по-важна работа.

Нели продължаваше да се мята в леглото. Виктория имаше чувството, че е попаднала в друг свят. Къде беше Сейдж? А Мейсън? Никога няма да имам възможност да му кажа колко много го обичам, отчаяно си помисли тя.

Робърт притисна с колене гърдите на Нели и я удари силно през лицето. Мятането престана. Тя или беше припаднала от страх, или беше изгубила съзнание от удара. В гърлото на Виктория се надигна паника и тя почувства, че се задушава.

— Трябва да се съвземе, преди да тръгнем оттук — каза Робърт. — Ще трябва да върви сама, когато излизаме.

— Аз съм много по-хубава от тях, нали? — Джуни обви ръка около врата му и се притисна интимно към него.

— Ти ще бъдеш перлата на Лондон, миличка. Ще те облека като царица. — Робърт я потупа с обич. — Време е да отидеш и да доведеш онзи каубой. Кажи му да докара и каруца в задния двор. Сестра ми иска да си поговори с него.

— Той никак не ми харесва — нацупи се Джуни.

— И на мен ми се иска да го видя мъртъв, но или трябва да използваме него, или да платим на другия негодник да свърши тази работа. А с петстотин долара можем да направим много неща.

— Той взе само двеста, за да убие Махафи. Можеше да се задоволи и с по-малко, ако се бяхме пазарили.

— Вече е късно, миличка. Тичай да доведеш каубоя. И си наметни палтото, защото навън е много студено. Но преди това ме целуни.

На Виктория й се стори, че полита в някаква черна бездна. Робърт е изпратил някого да убие Мейсън! Затвори очи, борейки се да запази разума си. Заля я такава дива ярост, че едва дишаше.

Джуни излезе и Робърт отново заключи вратата. После се приближи и застана пред Виктория.

— Много ми е неприятно, че се наложи да ти запуша устата. Един брат и една сестра трябва да имат възможност поне един път в живота си да си поговорят. Но няма значение, момичето ми. Аз ще говоря, а ти можеш да ме слушаш. Във всеки случай — нямаш друг избор. Жените са толкова примитивни създания. Единствената им функция е да продължават света, но дори това не могат да направят без помощта на мъжете. — Той прекоси стаята и се върна с чаша уиски в ръка. — Но все пак и те си имат своите нужди. Вземи това момиче — Джуни. Облечи я както трябва, научи я на някои прилични обноски — само на някои, забележи! — и тя ще се отличава от обикновената тълпа, която се трупа около игралните маси. За броени дни ще ти донесе състояние, по-голямо, отколкото собственото й тегло в чисто злато! — Изпразни чашата си и се олюля, без да откъсва поглед от сестра си. — Презирам те от деня, в който се роди. Винаги, винаги Виктория и Марта, Марта и Виктория! Как мразех тази жена! Тя беше като котка, която се търка в краката на татко. Въртеше опашка пред него и старият идиот я следваше покорно! — Гласът му се извиси до истеричен крясък.

Виктория се взираше в него, разкъсвана от ужас и болка. Злобата по лицето и яростта в гласа му бяха вледеняващи.

Омразата беше разяла като ръжда душата му.