Дороти Гарлок
Завинаги твоя (16)

Шестнадесета глава

Под ниското сиво небе и гъстите облаци добитъкът се придвижваше бавно на изток. Земята беше сурова и неравна — само скалисти възвишения и почти никаква трева. Вятърът брулеше скованото, замръзнало лице на Мейсън. Не беше се бръснал, откакто бе напуснал „Дабъл М“, а палтото му беше прашно от четиридневното пътуване. Първия ден бяха изминали осем мили, после още шест и едва пет — през последните два. За щастие преместването на добитъка се бе оказало леко през пролома на планината, защото имаше само един път, по който биха могли да се движат. Въпреки че от ранчото до железопътната станция имаше около петнадесетина мили, пътят, който трябваше да изминат със стадото, бе почти два пъти по-дълъг.

Мейсън трябваше непрекъснато да държи очите си на четири за евентуални проблеми, но мислите му бяха съвсем другаде. Седлото се оказа много подходящо място, за да се отдаде на мечтите си. Спохождаха го стотици сладки спомени за Виктория. Беше убеден, че на света няма друга жена като нея. Цяло чудо беше, че я бе намерил след всички значителни промени, които бяха настъпили в живота му през последните няколко години.

Докато беше в армията, той непрекъснато търсеше начин да се измъкне. Мразеше да изпраща хората да изпълняват мисии, от които можеха изобщо да не се върнат. Не му беше допаднало и преследването на английския пират, но се бе заел с тази работа, защото знаеше, че тя ще му донесе необходимите средства, за да закупи земя и да създаде свой собствен дом. „Дабъл М“ се бе оказало много повече, отколкото бе очаквал. После се бе появила и Виктория. Тя бе спечелила сърцето му и фактът, че споделяше любовта му, правеше света несравнимо по-красив.

Люд се приближи до него и прекъсна нишката на мислите му.

— Идва люта зима. Вятърът е много студен.

Бавно се спускаха към равнината. Тревата беше оскъдна, но щеше да стигне, докато пристигнат до тържището. Мейсън се обърна и огледа морето от добитък, което заливаше клисурата.

— Когато слезем в низината, няма да е толкова студено. Не е ли по-добре тогава да спрем, за да се нахранят животните?

— И Стоунуол би направил така. Пък и има добро място за водопой близо до брода на реката.

— Значи ще направим точно така.

Мейсън бе дошъл сред тези мъже като непознат и се бе опасявал, че те могат да се опълчат против него, но желанието му за работа беше спечелило симпатиите им.

— Някакъв изпаднал скитник дойде и искаше да разбере кой е Мейсън Махафи. Като че ли търси работа.

— По-вероятно е да търси храна — сухо отвърна Мейсън.

— Е, показах му кой си, тъй че да пита теб за едното или за другото.

Мейсън се усмихна и скри лицето си в яката на палтото.

Рано същия следобед събраха стадото между хълма и реката и си направиха лагер. За следващия ден им бе останало да изминат съвсем малко път. Мейсън си помисли, че може би е най-добре да отиде и лично да поговори с купувача, но прецени, че помощта му ще е по-нужна при превеждането на стадото през последното възвишение. Въпреки че досега преходът бе минал гладко, някакво неочаквано движение или необичаен шум биха могли да подплашат животните и да ги хвърлят в панически бяг. Мейсън бе ставал свидетел на подобна гледка.

Същата вечер Дуни донесе чайника с кафето до мястото, където се бе настанил Мейсън, и му подаде чиния, пълна с месо и сушен грах. Това пътуване беше истинско приключение за момчето. То бе тръгнало като помощник на Гофър и като готвач. Беше споделило с големия си брат, че е първата си заплата ще си купи расова кобила и ще започне да развъжда коне някъде наблизо в долината. Обичаше земята и нямаше желание да се връща обратно на югозапад към Колорадо, където през сушавите години вятърът засипваше пътищата с прах.

— Това тук не може да се сравнява с Колорадо, а, Мейсън?

— Някои части от Колорадо също са много хубави, Дуни.

— Ама не и онази, в която живеехме ние. Смяташ ли, че ще останем тук?

— Разбира се. Аз оставам, а за теб винаги ще има място.

— Мислех си за мис Виктория. Какво ще стане с нея?

На лицето на Мейсън грейна широка усмивка.

— И тя ще остане. Аз ще се оженя за нея.

— Еха! — възкликна Дуни. — Никога не съм си помислял такова нещо! Да се ожениш за нея и да сложиш ръка на ранчото!

— Млъквай! — остро извика Мейсън. — Говориш така, като че ли смятам да се оженя за нея заради земята й!

— А не е ли така?

— Не, дявол да го вземе! Допусках, че някои хора могат да помислят това, но имах по-добро мнение за собственото си семейство. — Мейсън наблюдаваше внимателно зачервеното лице на брат си. — Не искам да чувам повече подобни приказки. Ще се оженя за Виктория, защото я обичам и тя е единствената жена, с която искам да живея до края на живота си.

Дуни го погледна объркано. Не знаеше какво да каже, затова изрече първите думи, които му хрумнаха:

— Пит я харесва.

— А ти?

— Не знам. Вдига много шум за разни салфетки и други щуротии.

Мейсън се разсмя и подаде чашата си за още кафе.

— Ще свикнеш. Крайно време е някой да те научи на по-добри обноски.

Започнаха прекосяването на реката веднага щом първите лъчи на зората обагриха небето на изток. Всички бяха обзети от въодушевление, защото след края на прехода, с надниците в джобовете си, щяха да отидат в града и да се отдадат на развлечения в баровете и игралните салони. При брода дъното на реката беше скалисто и въпреки че стигаше едва до корема на най-високите животни, водата беше ледена.

Мейсън прекоси реката, помогна на водачите да насочат стадото към дефилето и се спусна надолу през клисурата. Когато се увери, че се е отдалечил достатъчно, за да не пречи на движението на животните, завърза жребеца и се изкачи на възвишението, за да наблюдава.

Фургонът с провизиите се движеше последен. Макар че Дуни го управляваше внимателно и беше завързан с допълнителни въжета, той се клатушкаше застрашително по каменистия път. След като най-после и този впряг се озова благополучно на отсамния бряг, Мейсън тръгна към коня си.

— Какво става, по дяволите! — Думите му замряха. Огледа клисурата и забеляза един мустанг да пасе, влачейки прерязани въжета. Тръгна към него. Наведе се да улови края на повода, но конят подскочи уплашено.

В момента, в който се изправи, Мейсън забеляза с ъгълчето на окото си някакво движение. Внезапно усети, че косата на тила му настръхва.

Иззад близкия храст излезе някакъв мъж с насочен към него пистолет. Беше нисък, дребен, на средна възраст и от единия край на устата му стърчеше сдъвкана клечка.

— Ти ли си Мейсън Махафи?

— И какво, ако съм?

— Аз съм Рант Толърд. Или Хари Сютън. Или Джон Кросър, ако ти харесва повече. Чувал съм за теб. Притесних се малко, като ми казаха името ти, но си помислих, че си струва да те погледа човек, докът се потиш.

Той стоеше на не повече от тридесетина крачки и Мейсън разбра, че няма никакъв шанс да пропусне. Особено като се има предвид, че беше професионален убиец. Мейсън беше чувал за него — наемник, който би убил и майка си, ако му предложат добра цена. Но първата мисъл, която мина през съзнанието му, бе, че вече няма да се върне при Виктория. Именно тя го накара да се разгневи и да разсъждава трезво.

— И аз съм чувал за Рант Толърд. Казаха ми, че работиш сам.

— Винаги съм работил и винаги ще работя сам!

— Тогава чий е този кон…

— Подлец! Не мислех, че точно Мейсън Махафи ще се опитва…

Мейсън се хвърли настрана. Прецени, че за онзи ще бъде по-трудно да стреля надясно, така че скочи натам и ръката му мигом потърси оръжието. Убиецът стреля, но неточно и повтори. Вторият куршум улучи. Мейсън се претърколи зад храстите. Беше ранен, но шокът му помогна да превъзмогне болката. Превъртя се още веднъж и стреля в посоката, където предполагаше, че се крие нападателят му. Ръцете му се разкървавиха от тръните. Приведен зад прикритието на храста, вдигна ръка, за да стреля пак, но оръжието му беше избито с един изстрел от пистолета на наемника.

Пистолета му вече го нямаше! Пушката бе останала, привързана към седлото, но конят му беше на повече от петдесетина крачки. Все едно че ги разделяха петдесет мили! Но нападателят, изглежда, не знаеше, че той вече не е въоръжен, защото иначе щеше да се нахвърли върху него. Убиецът искаше да го застреля хладнокръвно. Само гордостта му бе спасила живота на Мейсън. Проклетото дребно копеле искаше да гледа жертвата си в очите.

През съзнанието му мина мисълта, че момчетата може би са чули изстрелите, но едва ли щяха да им обърнат внимание. Няколко гърмежа не бяха нещо, което би ги развълнувало. Щеше да мине доста време, преди някой да тръгне да го търси, така че не трябваше да разчита на чужда помощ.

Мястото, където лежеше, беше широко голо пространство, оградено от множество бодливи къпинови храсти. Седеше съвсем неподвижно, защото Рант Толърд вероятно се ослушваше и при най-малкия шум би започнал да стреля.

Мейсън искаше да живее, да чувства отново тялото на Виктория до себе си, да вкусва устните й, да вижда как му се отдава с готовност. Виктория, любов моя, ще мога ли отново да те прегърна?

Усещаше кръвта, която се стичаше по дрехите му. Куршумът го бе улучил някъде отстрани, може би в крака. Много внимателно протегна ръка и измъкна ножа, затъкнат на кръста му. Може и да нямаше пистолет, но ако успееше да се приближи до дребния негодник, щеше да изтръгне сърцето му!

Ножът беше изцапан с кръв. Той го изтри в предницата на ризата си, стисна го с дясната ръка и зачака.

Наемникът сигурно бе започнал да нервничи, защото колкото повече време минаваше, толкова по-голям ставаше рискът някой да дойде да потърси жертвата му.

Мейсън внимателно започна да пълзи напред. Искаше да се добере до някое по-открито място, където погледът на преследвача можеше да го пропусне. Когато човек лежи неподвижно, лесно може да остане незабелязан. Очите обикновено оглеждаха бегло откритите площи и често очебийното оставаше невидяно.

Земята под него бе влажна и студена. Беше изгубил шапката си някъде из храстите и премисляше дали няма да е по-добре, ако съблече и палтото си. Но реши да го остави. Огледа се внимателно и избра подходящо убежище зад един храст, не по-висок от две стъпки, близо до мястото, откъдето според него щеше да мине Рант.

Ако ме забележи, с мен е свършено, помисли си Мейсън. Беше много добър в устройването на засади — имаше богат опит в тази област. Голям късмет извадих, че проклетото копеле искаше да ме застреля в лицето, а не ме уби в гръб, когато имаше възможност.

Все пак много ми се иска да узная кой го е изпратил. И едва тогава през съзнанието му премина смразяваща мисъл. Ако ме убие, той ще се върне за Виктория! Трябва да има някаква връзка между онези двамата, които се опитаха да ни убият преди известно време, и този Рант Толърд!

Лежеше съвсем неподвижно, страхувайки се дори да диша. Долепи ухо до земята и започна да се ослушва напрегнато.

Преследвачът се показа на не повече от десетина крачки от него, с вдигнато, готово за стрелба оръжие. Всички мускули в тялото на Мейсън се напрегнаха. В мига, в който мъжът мина покрай него, той се надигна и хвърли ножа към приведения му гръб. Острието хлътна в тялото до половината.

Рант се скова за момент. Мейсън скочи и успя да хване дръжката на ножа точно в мига, в който убиецът се обръщаше. С рязко движение извади острието. Двамата се озоваха лице в лице само на няколко сантиметра един от друг.

Рант го изгледа учудено:

— Копеле! Ти се нахвърли върху мен в гръб!

— Трябваше да изтръгна проклетото ти сърце!

— Защо? Аз само си вършех работата. — Строполи се върху тревата, без да откъсва очи от Мейсън. — Мейсън Махафи, цял живот съм се питал кой ли ще бъде този, дет ще ми свети маслото.

Мейсън взе пистолета от ръката му, прекоси голото пространство и стигнал до другия край, се обърна да погледне назад. Дребното тяло лежеше на земята, а вятърът развяваше няколко гъсти, посивели кичура коса. Приличаше на малка, смъртоносна гърмяща змия. Не би могъл да остави такъв човек жив.

Притискайки раната си с ръка, Мейсън започна да се спуска към клисурата. Не си направи труд да търси собствения си пистолет, защото той сигурно вече беше негоден за нищо. Тогава забеляза Пит, който тичаше към него, повел мустанга му.

— Господи, Мейсън! Какво се е случило? Чух изстрелите, а малко след това конят ти се върна при стадото!

Потънал в пот, треперещ и разкъсван от болка, Мейсън се улови за юздата и опря лице до шията на коня, докато главата му спря да пулсира.

— Шапката ми е някъде из храстите. Ще я потърсиш ли?

Пит се върна след няколко минути.

— Лошо ли си ранен?

— Не знам. — Направи пауза, за да събере сили. — На около петдесетина крачки нагоре има един убит. Иди да видиш какво носи у себе си. Донеси ми всичко, което намериш в джобовете му. Той беше изпратен да ме убие и искам да разбера от кого.

Когато Пит се върна, Мейсън бе успял да се качи на седлото и бавно се заспускаха към клисурата. Пит препусна напред, за да спре фургона и се върна отново при брат си.

Дуни и Гофър вече ги очакваха. Бяха стъкнали малък огън и върху него вече се топлеше канче с вода. Мейсън се смъкна от седлото и подаде юздата на момчето.

— Там горе има един кон. Доведи го. Твой е.

Пит разгъна едно одеяло и положи брат си върху него. Мейсън се бореше да остане в съзнание. Пит кимна към Дуни да тръгва за коня, а двамата с Гофър започнаха да разрязват дрехите на ранения, за да огледат раната. Имаше толкова много кръв, че не можеха да преценят откъде изтича, докато Гофър не я изтри с кърпа, намокрена в гореща вода. Куршумът се беше забил отстрани и бе излязъл под ъгъл.

— Можеше да бъде и по-лошо — каза Гофър. — Иди ми донеси оназ манерка с уиски, дет е под седалката на фургона. — Мейсън започна да трепери толкова силно, че зъбите му затракаха. — Побързай и му дай да пийне малко.

Старият готвач бе обработвал много огнестрелни рани през живота си. Отначало си бе помислил, че Мейсън е ранен в корема и се учуди как е възможно човек в такова състояние да се качи на коня си и още повече — да го язди. Пит повдигна главата на брат си и изля няколко глътки уиски в устата му, след което Гофър изля останалото върху раната. Точно превързваха ранения с чисти кърпи, когато Люд и останалите се върнаха, за да разберат какво се е случило.

Когато потеглиха отново, Мейсън лежеше върху дюшека на Гофър, плътно увит в одеяла. Пит не можеше да прецени дали беше пиян, или вече бе изпаднал в безсъзнание. След уискито старецът му бе дал няколко лъжици мед.

— Туй го научих от стария мистър Маккена — обясни Гофър. — Когат някой изгуби много кръв, трябва да му се даде сладко. Запомни, млади момко.

Новината, че Мейсън е ранен от наемен убиец, бързо се разпространи между мъжете и угаси ентусиазма им от предстоящите няколко дни в града. Събрани на малки групички, те коментираха онова, което се бе случило на човека, когото през последните няколко седмици бяха започнали да ценят и уважават.

Пит не беше свикнал да взема решения самостоятелно. Винаги досега за всичко се бе консултирал с Клей. Знаеше, че няма да успеят да намерят лекар преди следващата сутрин, както и че ще им бъде нужна по-стабилна каруца, ако се наложеше да откарат Мейсън в града.

Дуни допълзя до брат си.

— Мислиш ли, че ще умре, Пит?

— Не знам. Трябва ни лекар. Остани при него, Дуни. Ще се опитам да намеря закрит фургон.

Това се оказа много по-лесно, отколкото беше очаквал. Купувачът на добитъка живееше съвсем наблизо и веднага изпрати няколко от своите хора да изпълнят молбата им. Пит предложи да заплати фургона и впряга с двестате долара, които бе намерил в джоба на Рант Толърд. Парите, кутия за енфие и един нож беше всичко, което бе открил у убиеца. Търговецът отклони предложението и каза, че един от неговите хора ще ги придружи.

Беше късен следобед, когато докараха Мейсън в града. Въпреки дългия, изтощителен следобед, двамата му братя не се отделиха от него. От време на време раненият започваше да се мята неудържимо, но без да идва в съзнание. С помощта на неколцина от работниците бяха успели да го преместят на леглото в другия фургон, който беше закрит и щеше да го предпазва от вятъра.

Точно преди да потеглят, забелязаха, че към тях бясно препуска Клей. От коня му се вдигаше пара, а дъхът му излизаше на облаци в ледения въздух.

— Какво се опитваш да направиш? Да умориш животното? — ядосано се провикна Пит.

— Къде е Мейсън? Трябва да го видя! Онзи проклетник Сейдж изчезна с Нели!

— Изчезнал е с Нели? Да не искаш да кажеш, че тя е избягала с него?

— Всичко стана заради вашата скъпоценна Виктория, по която толкоз се прехласвахте — изръмжа Клей. — И тя тръгна с тях. Сигурно са отишли в града. Опитах се да попреча на Нели да тръгне, но тя не ме послуша. Къде е Мейсън?

— Във фургона. Ранен е. Трябва да го заведем на лекар.

— Боже мой?! — Клей скочи от коня си. — Зле ли е?

— Тази сутрин го простреля един наемен убиец. Не знам дали ще се оправи. Сега трябва да вървим. Намери някой да си смени коня с теб и тръгвай с нас.

Дуни се настани във фургона до Мейсън, а близнаците ги последваха отзад. Петима от постоянните работници в „Дабъл М“ възседнаха конете си и тръгнаха след тях в колона. Братята Махафи не бяха сами по пътя към града.