Дороти Гарлок
Завинаги твоя (8)

Осма глава

Немислимо беше да запалят огън. Бяха се измъкнали от преследвачите си за известно време, но дори сред тези гъсти, огромни борове би било глупаво да рискуват да бъдат открити от пушека.

Предпазливо приближаваха към водата. Виктория проплакваше от нетърпение да я намерят. Когато най-сетне утоли жаждата си, водата й подейства замайващо като вино. Веднага се почувства по-леко.

Мейсън я придържаше, докато тя пиеше, след това също се наведе над извора. Все още не бяха извоювали свободата си. Бяха получили само малка отсрочка. Сутринта тези, които ги преследваха, щяха да тръгнат отново след тях. Умореното му съзнание вече не се блъскаше над въпроса кои бяха те и защо ги следяха. Мислеше само как да увеличи разстоянието помежду им.

Виктория, изтощена и трепереща от студ, се отпусна на земята до малкия живителен извор. Кракът й пулсираше. Струваше й се, че не познава никакъв друг живот, освен това убийствено пълзене по тревата в студената нощ. Не съществуваше нищо друго, освен болката. Нищо, което не бе свързано с Мейсън.

— Не можем да останем тук, Виктория. — Той се отпусна на колене до нея. — Трябва да тръгваме.

— Зная — прошепна в отговор тя и се опита да се изправи.

Той се наведе, вдигна я и дълбоко в себе си усети някаква топлина. Каква жена! Каква забележителна жена! Ако тя не беше с него, той щеше да се върне и да се изправи срещу преследвачите си. Не беше в природата му да бяга и да се крие. Би предпочел да се изправи очи в очи с тях, но трябваше да помисли за Виктория. Нейната сигурност стоеше на първо място.

Рискувайки, той подсвирна на мустанга си и почака, ослушвайки се. Отговориха му само обичайните нощни шумове. По дяволите! Надяваше се, че конят му ще тръгне да търси вода.

— Ако успея да намеря подходящо място да те скрия, бих могъл да отида до ранчото и да се върна през деня с неколцина мъже — прошепна той.

Виктория, облегнала чело на рамото му, се отдръпна. Мейсън усети как тя отново се опитва да стъпи на ранения си крак и чу тих стон. Не беше продумала нищо от толкова време и той бе решил, че не го чува.

— Виктория… — Сложи пръст под брадичката й и повдигна главата й. Дори в тъмнината очите й приличаха на две ярки, блещукащи звезди.

Обзе я ужас при мисълта, че той би могъл да я изостави сама в тъмнината, но успя да отговори, потискайки риданието, което се надигаше у нея:

— Ако мислиш, че така е по-добре.

Внезапно Мейсън осъзна, че не би могъл да го направи. Не можеше и нямаше да я остави сама. Тя би могла да изпадне в шок, да изгуби съзнание или да попадне направо в ръцете на мъжете, които се опитваха да ги убият. Отново я притегли към себе си, предлагайки й опората на силното си тяло.

— Няма да те оставя! Чуй ме, Виктория. Няма да те оставя! — прошепна в ухото й. Усети влага върху ризата си и разбра, че тя плаче. По дяволите, изруга той тихо. Да я изостави беше глупаво. Много мъже биха могли да минат по този път, а двамата бяха оставили доста следи след себе си. Всеки глупак би могъл да ги забележи и да разбере, че единият е бил ранен. Може би копелетата щяха да изчакат, но нищо чудно дори в този момент да вървяха след тях. — Искаш ли да пийнеш още малко вода, преди да тръгнем?

Виктория настоя да върви, докато може. Когато болката стана нетърпима, Мейсън я вдигна и я понесе на ръце. Цялото й тяло зъзнеше от студа, а той се потеше и трепереше от изтощение. Тя се бе вкопчила в него като болно дете и шепнешком му се извиняваше, че му причинява толкова неприятности.

Внезапно Мейсън бе изпълнен с гняв от мисълта за онова, което бе принудена да понася младата жена. Извърна се рязко и тръгна към скалистия хълм. Напрягаше всеки свой мускул, докато търсеше къде да стъпи. Гневът му даваше сили. Вените по челото му се издуха, гърлото му пресъхна и започна да усеща пулсираща болка в гърба си. Вече не обръщаше внимание на пукота на съчките под ботушите си, нито на свличащите се по склона камъни. Гърдите му натежаха от усилието и му се струваше, че дробовете му ще се пръснат, когато стигна до прикритието на висок бор. Събра с крак изпадалите иглички на купчина и положи Виктория върху тях.

Тя се раздвижи.

— Мейсън, къде сме? — Зъбите й тракаха от студ.

— Шшшт. Няма да вървим по-нататък. Лежи спокойно. Веднага ще се върна.

Бързо събра всички съчки, които можа да намери по пътеката, по която се бе изкачил по хълма. Набеляза една висока скала, която според него беше сигурно прикритие. После накърши борови клони и се върна при нея.

— Толкова ми е студено!

Мейсън остави пушката си на земята и разкопча колана си. Уверявайки се, че оръжието му е подръка, разкопча ризата си, легна до Виктория и подреди клоните отгоре им. Протегна се към нея и тя с готовност се отпусна в прегръдките му. Той я обви с ризата и ръцете си и я притисна по-плътно. Тя скри лице в извивката на врата му — Мейсън почувства ледения й нос като снежна висулка върху топлата си кожа. Ръцете му се движеха по гърба й, опитвайки се да я сгреят.

— Разтвори ризата си, Виктория, и ми позволи да те стопля.

Тя се подчини без колебание, непохватно разкопчавайки копчетата с премръзналите си пръсти. Притисна гърдите си към неговите.

— Пъхни ръцете си под мишниците ми. Ето тук… Скоро ще се стоплиш. Само след няколко минути…

Някъде наблизо се чуваше бъбренето на катерица. Продължавай, катеричке, мислеше си Мейсън. Докато те чуваме, ще бъдем сигурни, че наблизо сме само ние. Наоколо беше съвсем тихо. Лек бриз люлееше клоните на бора и от време на време брулеше по няколко иглички.

Тялото на Виктория бе напрегнато като тетива. Той я притискаше към себе си колкото е възможно, без да й причини болка, и не спираше да разтрива раменете и гърба й, надявайки се да я успокои и стопли. Постепенно напрежението започна да я напуска. Дълго време тя лежа до него съвсем спокойна. След малко извърна лице така, че устните й се озоваха до ухото му, а бузата й бе притисната до неговата.

— Какво ще правим сутринта? — едва доловимо запита тя.

— Не зная. На какво разстояние сме от ранчото?

— Татко смяташе, че оттук има около две трети от пътя до града.

— Значи сме на около десетина мили от „Дабъл М“.

— По-скоро осем. Мейсън, ти можеш да ме оставиш.

— Не.

— Мислиш ли, че ще ни открият до сутринта?

— Ако това се случи, можем да бъдем сигурни, че са намислили нещо много повече от кражба. Ти остави кожената чанта на седлото.

Съзнанието на Виктория се замъгляваше.

— Келсо не би… — Гласът й заглъхна.

— Не мисли за това.

— Но аз го познавам от толкова години!

— Не мисли за това — повтори той нежно и я обгърна по-плътно с ризата си. Тя не продума продължително време, оставяйки му възможността да я целува по бузата.

— Толкова много ти дължа. Ти би могъл да ме изоставиш…

Ръцете му престанаха да разтриват гърба й.

— Мислиш ли, че бих направил подобно нещо?

— Ако се налага.

— Само го кажи още веднъж и ще бъда принуден да направя с теб две неща — или да те напляскам… или да те целувам. А сега мълчи и се опитай да поспиш.

Тя отмести устните си от ухото му и той ги усети върху врата си. Неочаквано се почувства много щастлив. Виктория лежеше съвсем спокойна в ръцете му, притиснала гърдите си до неговите. Повече от всичко на света той би желал да ги помилва, да отметне тънката материя и да усети втвърдените й зърна. Борейки се с желанието си, погали косите й. Тя дишаше съвсем леко и Мейсън се запита дали е заспала. Затвори очи, но не можеше да заспи. Трябваше да бъде буден, за да запомни всяка минута от времето, когато я бе държал в обятията си.

Тя отново се раздвижи.

— Ти каза, че искаш да ме целунеш? — Устните й погалиха ухото му.

— Ако започна да те целувам, златокосото ми момиче, не бих могъл да спра. Ще поискам да получа нещо повече.

— Повече?

— Да, повече. Сега спи.

— Мама ми е говорила за това. Мислиш ли, че ще умра, преди да разбера какво означава това повече, Мейсън?

— Имам предчувствието, че ще разбереш съвсем скоро, любов моя.

След няколко минути тя като че ли заспа. Мейсън стоеше буден и както винаги — нащрек. Непрекъснато се ослушваше, долавяйки всеки звук, който би изглеждал непривичен за такава нощ. Мислено броеше останалите патрони и преценяваше положението. Знаеше, че са се изкачили достатъчно високо, за да могат да бъдат забелязани отдолу. Преди да се съмне, би могъл да събуди Виктория и да намери подходящо място, за да я скрие. След това можеше да се изправи срещу преследвачите им.

Беше му омръзнало да бяга и да се крие.

Само веднъж за цялата нощ Виктория се размърда и допря до него ранения си крак. Извика от болка и той я обърна внимателно по гръб и я обви по-плътно с ризата си.

Говореше й успокоително:

— Заспивай! Всичко е наред, златокосото ми момиче. Всичко е наред.

Може би това беше единствената нощ, която тя щеше да прекара в прегръдките му. Утре, ако успеят да се върнат в „Дабъл М“, пред тях щяха да се изправят старите проблеми.

Когато птиците се раздвижиха, Мейсън разбра, че настъпва зората. Повдигна нежно главата на Виктория и изненадано я чу да прошепва:

— Не спя. Време ли е да тръгваме?

Допря устни до ухото й, доволен, че има повод да го стори:

— Искам да останеш тук. Ще отида да огледам наоколо. Но първо ще накърша още клони, за да те покрия. Не искам да мърдаш оттук, независимо какво ще чуеш.

Дланта й се плъзна по врата му.

— Защо правиш това за мен? Мейсън, обещай ми, че няма да отидеш да ги търсиш!

— Не можем да останем тук и да чакаме да ни открият. Имаме по-голям шанс, ако ги изненадаме — търпеливо й заобяснява той. Тъмните кичури, паднали на челото му, наболата брада и разрезът на бузата му придаваха някакъв демоничен вид, който никак не подхождаше на нежността в гласа му.

— Страхувам се за теб!

— А аз се страхувам за теб, ако ни намерят тук. Виктория, дай ми нещо, което да отнеса със себе си. Целуни ме. — Очите му потъваха в дълбините на нейните и той бе обзет от чувство, което беше съвсем различно от физическото привличане.

Устните й потрепваха мило, докато търсеха неговите. Въпреки че бе изпълнен с нежност, той я целуна със страст, която я изпълни с непознато удоволствие. Веднъж открили се, устните им изгаряха от нетърпение да се съединят.

Мейсън я целуваше егоистично, но трябваше да утоли жаждата си по нея. Цял живот бе търсил такава жена. Жена, която щеше да бъде само негова. И точно Виктория бе тази жена. И той щеше да я има! Целуваше очите й, носа и тръпнещите ъгълчета на устата й.

Тя се отдръпна уплашено и рязко си пое въздух. Сърцето й биеше учестено и не беше сигурна, че ще успее да успокои ритъма му.

— Никой ли не те е целувал досега? — прошепна Мейсън.

— Не!

Той се усмихна.

— Радвам се. Радвам се, че не познаваш друг мъж, че си прекарала целия си живот в тази долина. Ти си прекрасна, съвсем чиста и няма да те докосва никой друг, освен мен!

Виктория потръпна, когато топлината на тялото му се отдалечи от нея, загърна ризата си и я закопча. Мейсън се беше навел и я покриваше с клони. Тя го наблюдаваше, докато той се готвеше да я остави. Мейсън взе пушката си и коленичи.

— Виктория, не трябва да мърдаш оттук. Това е много важно. Има вероятност да намеря коня си, преди да открия онези. Ако успея, ще се върна да те взема и да те отведа у дома.

— Ще се оправя. Моля те… Пази се!

Безшумно и гъвкаво като дива котка Мейсън започна да се спуска по склона. В подножието на хълма се приведе и се ослуша. Небето бе започнало да светлее откъм изток. Изчака няколко минути, отбеляза мястото, където се бе спуснал, и тръгна между дърветата. Нищо не можеше да му попречи да прибере Виктория у дома.

През няколко минути се спираше да се ослушва. Слухът му бе станал необичайно чувствителен през нощта и това му помагаше да долавя всеки необичаен шум. Очакваше да чуе нещо странно или нищо.

След около двадесетина минути стигна до мястото, където бяха намерили водата. Сивата дневна светлина обгръщаше възвишението. Огледа внимателно терена, но не забеляза никакво движение. Наведе се над извора, загреба вода с две шепи и пи. И тогава чу шума от свличащи се камъни. Скри се между храстите.

Мейсън наблюдаваше приближаващите се конници. Единият се беше навел от седлото, за да оглежда следите. Не бързаха. По следите бяха разбрали, че Виктория е ранена и че той я бе носил повечето време. Беше им ясно, че са принудени да се движат пеша. Вторият мъж носеше кожената чанта на Виктория. Мейсън почувства вълна от гняв. Намерението им не беше да крадат, а да убиват!

Огледа внимателно терена наоколо, после бавно вдигна пушката си. Гневът беше сменен с хладна пресметливост. Отново се бе оказал на огневата линия и този път или трябваше да убие, или да бъде убит. Реши, че онзи, който изучаваше следите, беше по-опасният от двамата и насочи оръжието към него. Никога не бе стрелял по човек, застанал с гръб, и не му се искаше да го прави сега. Може би точно тази мисъл повлия на мерника му, защото той пропусна целта, което не би направил в друг случай.

Онзи се изправи на седлото и лицето му се изкриви от ужас. Протегна се за оръжието си и Мейсън стреля отново. Този път не пропусна. Куршумът прониза преследвача в гърдите. Конят му се хвърли към втория мъж и попречи на Мейсън да стреля, преди той да се скрие в храстите.

Мейсън учудено установи, че е улучен в горната част на ръката и изпусна пистолета си. Вторият се хвърли върху него. Мейсън успя да се изтърколи настрани бързо, преди всичко, за да избегне налитащия върху му кон. И сред прелитащите покрай него куршуми стреля шест пъти в противника си. Нападателят падна от седлото и конят бързо се отдалечи сред храсталаците.

Всичко се бе случило само за няколко секунди. Веднага след това настъпи мъртва тишина. Мейсън се попривдигна и огледа мъртвия мъж. Той приличаше повече на обикновен каубой, отколкото на наемен убиец.

Почувства влагата на кръвта по кожата си и бавно примигна. С помощта на пушката си успя да се изправи. Защо всичко е толкова тихо, след като само допреди малко тук имаше престрелка? Погледна голата си ръка и видя, че куршумът беше разпорил кожата. Болеше, но не беше сериозно. Точно търсеше начин да спре кръвта, когато чу тропот на конски копита. Това беше толкова неочаквано, че той се поколеба няколко минути, преди да се прикрие зад една скала и да презареди пушката си забързано. Легна по корем и се приготви да стреля.

Нямаше време да премисли, когато пред погледа му се появиха близнаците. Трети ездач ги следваше предпазливо.

Докато се измъкваше от прикритието си, Мейсън почувства едновременно облекчение и гняв от непредпазливостта на братята си.

— По дяволите! Можех да ви застрелям!

Гневът му накара момчетата да се заковат на място. Другият мъж седеше на седлото и наблюдаваше сцената. Мейсън го беше виждал и преди в готварната, когато всички бяха отишли за първи път да закусят там.

Клей скочи от коня си и пое пушката от ръцете на Мейсън, погледна раната и веднага разбра, че кръвта трябва да се спре.

— Куршумът още вътре ли е?

— Не зная. Тече много кръв. Може и да е излязъл.

— Къде е Виктория? — попита Пит иззад гърба на брат си.

— Малко по-надолу по пътя. Трябва да тръгваме. Тя сигурно е чула изстрелите.

Едрият мъж слезе от седлото и започна да оглежда двамата мъртви мъже.

— Познаваш ли ги? — попита Мейсън.

— Тоз съм го виждал да се навърта наоколо — посочи мъжът човека, който бе разглеждал следите. После погледна тялото на другия, проснато сред храстите. — А този никога не съм го мяркал.

Пит отиде да улови конете на убитите, а Клей се опитваше да отдели плата на ризата от раната на брат си.

— По дяволите! По-леко! Аз не съм кон — намръщи се Мейсън. — Впрочем какво правите тук?

— Джим доведе коня ти снощи и таз сутрин тръгнахме по следите му. После чухме, че се стреля. Какво се случи?

— Прекалено дълго е, за да ти разказвам сега. Трябва да отведем Виктория в ранчото. Ранена е в бедрото и изгуби доста кръв. Не зная дали ще може да язди. Ще се наложи да се върнеш в ранчото и да докараш фургона. Имаш ли вода? Тя изгаря от жажда.

— В такъв случай можем да натоварим тез двамата на конете им и да ги заровим в задния двор — намеси се Джим. — Но всичко зависи от това дали мис Виктория ще може да се прибере на кон.

Виктория обаче съвсем не беше в състояние да язди. Беше толкова слаба, че й бе необходима помощ, за да приседне и да пие вода. Лицето й бе пребледняло и изглеждаше много уморена.

Пит скочи на седлото и се отдалечи в галоп, за да докара каруца. Джим Листър го следваше бавно с двата коня, натоварени с мъртвите тела. Клей остана с Мейсън и Виктория.

— Келсо ли беше? — запита Виктория, докато Клей я завиваше с палтото си.

— Келсо?

— Келсо ли се опитваше да ни убие?

— Не. Бяха двама други. Знаеш ли защо?

— Не, но се радвам, че Келсо не е замесен. Познавам го от времето, когато бях малка. — Тя въздъхна и затвори очи. — Бях сигурна, че не би направил подобно нещо.

Клей се намръщи. Сега не беше време да й обяснява какво се бе случило в ранчото, докато двамата с Мейсън ги нямаше.

 

 

Нели бе застанала на верандата с развята от лекия бриз тънка памучна пола и наблюдаваше как Виктория се отдалечава от ранчото. Няколко минути по-късно Мейсън я последва. Защо Виктория не може да обикне Мейсън? Той е толкова красив и толкова добър! Ако двамата се влюбеха един в друг, всички проблеми щяха да се разрешат. Тя би могла да остане в ранчото и да живее с тях. Мейсън щеше да се погрижи и за нея. Нели се подпря с ръка на парапета, облегна слабичката си фигура върху него и се отдаде на мечтите си, които й бяха помогнали да оцелее в таванската стая на мисис Легит.

Някой ден ще дойде един привлекателен мъж и ще ме отведе оттук на коня си. Толкова си красива, ще ми каже той. Не мога да живея без теб. И ще препускаме по оградена с дървета алея към малка къща с цветни лехи отпред. Това ще бъде моят дом. Само мой. Аз ще го подреждам и ще готвя, а той ще ходи на работа. Понякога ще чувам как сече дърва или как подкарва впрегнатите във фургона коне. Той ще влезе, ще ме прегърне, ще ме завърти и ще ми каже, че цял ден е чакал мига, когато ще се прибера и ще ме целуне. След вечеря ще…

— Нели, гладна съм.

Дора изтръгна сестра си от мечтите й. За няколко сладки мига на фантазия Нели бе почувствала топлината на любовта и сигурността на собствения дом. Погледна към детето и рязко се върна към действителността.

— Разбира се, че си гладна. Направих каша. Мислех, че Виктория ще хапне, преди да тръгне към града, но двамата с Мейсън излязоха много рано.

— Виктория и снощи не яде. Нито пък Мейсън. Остана много от сладкиша. Мога ли да го изям?

— Да, но първо хапни малко каша.

— После ще отида при Руби.

— Не преди да ми помогнеш да оправим къщата.

— О, дявол да го вземе! Трябва ли?

— Мейсън каза, че трябва да се научиш да вършиш домакинска работа. Ще почистим кухнята, после ще оправим леглата. Едва след това можеш да отидеш при Руби.

Нели си тананикаше щастливо, докато подреждаше кухнята. Години наред възможността да се движи свободно из къщата й беше отказвана. С лекота успя да си въобрази, че това е нейният дом и че само тя може да раздига чиниите, докато Дора оправя леглата в спалнята.

Денят беше ясен и по небето нямаше нито едно облаче. Нели със задоволство установи, че не се чувства уморена или задъхана, както бе очаквала. Усмихнато пое ръката на Дора в своята и я поведе към верандата.

— Не е ли красиво и спокойно тук, Дора?

— Аха, но можем ли вече да отидем у Руби?

— Хайде, нека първо да разгледаме градината на Виктория. О, виж! Има и леха с лилии! Обзалагам се, че тук е прекрасно през пролетта, когато всичко цъфти. Спомняш ли си цветята на мама? Не, разбира се, че не. Какво ми става? Ти беше прекалено малка, за да си спомняш. Ти дори не помнеше и Мейсън.

— Спомням си мама. Спомням си, че често стоях в скута й.

— Ти беше само на две годинки, така че не би могла…

Дора издърпа ръката си.

— Спомням си!

Нели погледна сестра си и усмивката й угасна. Дора бе изкривила устни, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Миличка…

— Спомням си мама, Нели. Не ми казвай, че не я помня! Тя приличаше на Руби и аз стоях в скута й, а тя ми пееше. Казваше ми, че съм хубавото й момиче. — Големите сини очи се взираха в Нели, а когато сълзите бликнаха, детето примигна и продължи да гледа сестра си.

— Дора, не исках да кажа…

— Ти си също като леля Лили. Мислиш, че съм лъжкиня… че не струвам нищо и… че не съм хубава. А Руби ме харесва! Казва, че би искала да си има малко момиченце, което да прилича на мен!

Нели усети, че се дави от сълзи. Не беше си представяла дълбочината на болката на Дора, нито страданието, което детето бе преживяло при безчувствената сестра на баща им.

— Съжалявам, че се усъмних в думите ти. Направих го само защото смятах, че си била много малка, тъй като аз не си спомням нищо от времето, когато съм била на две години. И не съм като леля Лили! Аз те обичам! Мейсън и момчетата също те обичат, Дора! Нима не ни доведоха тук, за да се погрижат за нас?

Дора изтри очи с ръкава на роклята си.

— Ами… Да, така е, обаче Виктория не ни иска тук, а пък Мейсън не иска тя да си отиде. Аз пък искам да се махне!

— Виктория е живяла тук през целия си живот — търпеливо каза Нели. — Помисли си как се чувства тя, Дора. Тя не е знаела, че брат й е продал ранчото на Мейсън. И съвсем неочаквано целият й живот се е преобърнал наопаки, точно както нашият след смъртта на мама и татко. Мейсън само й дава малко време, за да помисли какво да направи.

— Той я харесва. Харесва я повече, отколкото обича нас.

— Не. Не я обича повече от нас. Може наистина да я харесва, но по различен начин. Аз също я харесвам, но не така, както обичам теб.

— Е, аз пък харесвам Руби повече, отколкото нея. Руби е много забавна и ме кара да се смея.

— Да вървим тогава. Нека да обиколим къщата и да отидем при твоята Руби.

Когато приближиха постройките за работниците, готварната и малката къща, която напомняше големия дом, Дора се втурна напред и се сблъска с един дребен мъж.

— Здравейте, мъничка мис. — Не можеше да се определи откъде точно дойдоха тези думи, защото от цялото му лице се виждаше само гъста брада, топчест нос и влажни сини очи. Той срамежливо погледна Нели, сякаш се притесняваше от присъствието й.

— Аз те познавам. Ти си Гофър! — развълнувано се провикна Дора. — Руби казва, че те наричат така, защото винаги улавяш по някоя костенурка. Вярно ли е? Руби каза още, че си искал да наречеш една на нейно име и ако го направиш, тя направо ще избърше пода с теб. Какво друго ловиш? Руби ми каза, че можеш да хванеш всичко, освен кон, защото конят е по-умен от теб. Тя казва, че…

— Дора! — Лицето на Нели пламна от неудобство и тя не се осмеляваше да вдигне глава, но чу мъжът да се смее и го погледна. Заради брадата не можеше да види устата му, но предположи, че се усмихва.

— Е, хайде. Руби сигурно е права. Пък наскоро фанах една, сигурно най-сладката, която си виждала някогаж. Казва се Клара. Кръстих я на едно момиче от бара, дет го познавах някога. Искаш ли да я видиш?

— Ах, може ли? Ама още сега? — Дора почти занемя.

Гофър сви устни и издаде тих гърлен звук. Почти в същия момент предницата на изпокъсания му жакет се раздвижи. Малка кафява главичка се подаде над джоба му. Малките светли очички гледаха към Дора и костенурката нададе подобен звук.

— О, миличката, миличката! — извика Дора. — Не е ли много сладка?

— Искаш ли да й дадеш нещо да яде? Трябва да я нахраниш, когат я чуеш да свири, иначе другия път няма да го направи. То е кат да нахраниш крава. — Костенурката се бе подала наполовина от джоба и размахваше двете си лапички. — Моли се. Ха сега дай й малко овес.

Мъжът бръкна в другия си джоб и изсипа няколко зрънца върху дланта на Дора.

— Ама няма ли да ме ухапе?

— Не. Дръж си ръката така, че да може да стигне, фанах още една и я нарекох Грени. Тя обича да се крий под одеялото ми.

— Мога ли да я видя някога?

— Разбира се, че можеш. — Влажните очи погледнаха Нели и тя им се усмихна. — Имам и кученца в хамбара. Обичам малките животинчета.

— Кученца! — извика Дора. — Руби не ми е казала нищо за малки кученца!

— Амчи Руби не знай за тях. Те ей сегинка се родиха. — Малката костенурка изчезна обратно в джоба му и Гофър се изправи. Нели забеляза, че той бе много доволен, задето бе съобщил на детето нещо, което все още не беше известно на Руби. Очите му се стрелкаха към по-голямото момиче, сякаш очакваше то всеки момент да сложи край на разговора.

— Може ли да видим кученцата? — попита Нели и изпита радост от задоволството на Гофър. Очите му се присвиха и тя се досети, че мъжът се усмихваше широко под прикритието на огромната си брада.

— Да, мадам. Елате с мен и ще ги видите. Те са най-сладките паленца, дет някогаж сте виждали.

Гофър заобиколи готварната. Дора танцуваше до него. Усмихваше се широко, разкривайки дупките от липсващите си зъби. Нели повдигна полите на роклята си и забърза след тях.

В конюшнята беше тъмно и хладно и миришеше на коне и кожа. Минаха покрай празните ясли и Нели чу предупредително ръмжене, преди да види голямо куче, легнало върху наръч слама.

— Сичко е наред, Бел. Никой няма да стори нищо на малките ти. — Гофър коленичи и започна да гали с изкривените си пръсти рошавата глава, като успокояваше кучето с нежен глас. — Само си имаме гости. Ей тез дами искат да видят бебетата ти.

Когато очите й привикнаха към полуздрача в конюшнята, Нели надникна над рамото на мъжа и видя няколко малки кученца да сучат, наредени едно до друго до корема на майка си.

— Колко са?

— Осем. И досега нит едно не е умряло. — Гофър говореше така, сякаш беше цяло чудо, че всички кученца бяха оживели.

Дора коленичи до възрастния човек, изцяло запленена от гледката, която се разкриваше пред очите й. Без да спира да гали майката, Гофър вдигна с другата си ръка едно от кученцата и го сложи в ръцете на детето, а друго подаде на Нели.

Нели внимателно пое малката пухкава топчица. Тя беше съвсем малко по-голяма от дланта й. Мъничката уста се отваряше, търсейки храна, и тя допря кученцето до бузата си, трогната от неговата безпомощност.

В същия момент забеляза някакъв мъж, който се взираше в нея. Той не се усмихна и не отмести погледа си, когато разбра, че са го забелязали. Продължаваше да я гледа, докато тя се изчерви и почувства, че я залива вълна от безпокойство. Веднага се досети, че това беше същият човек, който я бе смъкнал от оградата, когато конят се хвърли към нея. Въпреки че сега не носеше широката шапка, която скриваше черната му къдрава коса, тя го позна. Толкова бе погълната от присъствието му, че не усети, когато той тръгна към тях и се озова само на няколко крачки разстояние. Заобиколи я и тя реши, че ще излезе от конюшнята. Извърна глава, за да го проследи и видя, че е застанал до нея. Дълбоките му сериозни очи уловиха погледа й и я накараха да се почувства толкова безпомощна, че не би могла да се сети за собственото си име.

— Мадам, дойдох само да ви кажа, че сте най-красивото създание, което някога съм виждал. — Гласът му беше нежен и толкова искрен, че тя не би могла да се обиди.

Нели дори не си помисли, че Дора и Гофър биха могли да чуят думите му. Бе потънала в топлината на възхитения му поглед и единственият знак, че бе чула, бе леко кимване.

Гофър се протегна да вземе обратно кученцето и я върна рязко към действителността.

— Бел почна да става неспокойна, щот едно от кученцата й го няма.

Нели му подаде животинчето, но не можеше да мисли за нищо друго, освен за високия мъж, застанал до нея, и думите, които й бе казал. Той все още стоеше там, когато Гофър се изправи.

— Здрасти, Сейдж. Глейш ли кво направи нашта Бел?

— Виждам, че е свършила добра работа. Но ти още когато я доведе от града, знаеше, че ще си има малки. — Гласът му беше мек и той по-скоро дразнеше стареца, отколкото го упрекваше.

Гофър се разсмя.

— Абе имах си някакви подозрения!

Нели последва стария човек и Дора навън, движейки се автоматично. Сейдж вървеше до нея, загледан в профила й. Когато се озоваха на дневна светлина, спряха. Нели се обърна и го погледна срамежливо изпод гъстите си ресници. Усмивката му задълбочаваше бръчиците около очите му, но това, кой знае защо, го правеше да изглежда много по-млад. Нели отвърна на тази усмивка и неочаквано се почувства много щастлива.

Няколко минути по-късно, когато двете с Дора стояха пред вратата на Руби, тя продължаваше да се усмихва.