Дороти Гарлок
Завинаги твоя (10)

Десета глава

Когато Виктория се събуди, навън отново се свечеряваше. През прозореца забеляза, че небето още едва-едва светлее. Обичаше това време на деня. Придърпа завивките до брадичката си и зарови лице в меката възглавница. Беше истинска благодат да се чувства толкова отпочинала и отново в безопасност. Бе изумена от нежността и съпричастието, което й бяха засвидетелствали всички от семейство Махафи.

Нели влезе в стаята и застана до леглото.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да, благодаря. Но умирам от глад.

— Много добре. Ще ти донеса чиния задушено. — Тя се засмя. — Приготвихме го със съвместни усилия — Дуни и аз. Той дълго е готвил за стареца, при когото живееше през последните няколко години, затова е много добър готвач.

Виктория се усмихна.

— Да ти кажа истината, бих изяла каквото и да ми донесеш, стига то да не се движи.

— В такъв случай ще бъде най-добре да изтичам веднага, преди Мейсън да е изгълтал всичко.

— Но той не спи ли? Какво стана с ръката му.

— Поспа няколко часа. Вече беше да види Стоунуол. Всеки път, когато спомена за ръката му, той ми казва: „Не вдигай толкова шум за нищо!“ Руби твърди, че е упорит като муле и аз съм напълно съгласна с нея.

Виктория отметна завивката и стъпи на пода. Лицето й се изкриви и едва не извика от болката, която я проряза в бедрото. Руби беше почистила и превързала раната, така че докато лежеше, чувстваше само леко смъдене. Внезапното движение беше толкова болезнено, че тя се отпусна безсилна на ръба на леглото.

Откъм вратата се чу гласът на Мейсън:

— Най-добре ще бъде да си лежиш.

Погледът му не пропускаше нито една подробност от вида й — фланелената нощница, русата, разпиляна около раменете коса и босите крака върху вълненото килимче. Гъста червенина заля лицето й, с изключение на побелелите устни, от които се отрони тих стон, преди да заговори:

— Стаята ми е претъпкана като фоайето на хотел „Овърленд“. Никога ли не чукаш, преди да влезеш? — Упорито отбягваше да погледне Мейсън, чието присъствие сякаш изпълваше всяко ъгълче. Защо трябваше да се появи точно в момента, в който се чувстваше толкова слаба?

Той побутна Нели и се приближи до леглото.

— Мисля, че е най-добре да я нахраниш, преди да е ухапала някого от нас, сестричке.

— Е, наистина трябваше да почукаш — обърна се към него Нели, поставила ръце на кръста си. — Можехме да бъдем… разсъблечени.

Мейсън закачливо погледна сестра си.

— О, значи вече си на нейна страна, така ли?

— Което си е право — право си е, Мейсън, и ти много добре го знаеш. Виктория, ще ти донеса малко от задушеното, ако този лакомник не е омел всичко. — Тя побърза да излезе от стаята, преди Виктория да измисли някаква причина да я задържи.

Очите му я погледнаха подигравателно.

— Май малката ми сестричка ограничи твоята независимост?

— Време е Нели да поеме нещата в свои ръце. Това ще й е много необходимо, ако ще трябва да живее с братята си — изръмжа в отговор тя и придърпа завивката до брадичката си.

Той приседна на леглото и Виктория едва сега забеляза, че държеше ранената ръка съвсем близо до тялото си. Пръстите на здравата ръка уловиха няколко разпилени по раменете й кичура.

Тя се извърна рязко и го погледна в лицето.

— Недей! Ти изобщо не трябва да си тук и да… ми говориш по този начин!

— И защо не? И ти искаш да съм тук.

— Не искам. Много нагло е от твоя страна да ми говориш така само защото…

— Устните ти са прекалено красиви, за да изричат такива лъжи — прекъсна я той и се засмя.

Лицето й пребледня и тя отново потърси погледа му.

— Ти са най-ужасният мъж, когото съм срещала!

— А ти си най-красивата жена, която съм виждал.

— Стига, Мейсън!

Лицето му се изкриви от болка и той се извърна.

— Падаше ти се! — тросна се Виктория, но го погледна съчувствено. — Пълен си със съвети към другите, но сам никога не приемаш никакъв съвет. Трябваше да си в леглото.

Сините очи я погледнаха предизвикателно и по гръбнака й полазиха тръпки.

— В твоето ли?

Виктория усети как от врата към лицето й плъзна топлина. Какво се опитваше да направи той? Беше сигурен, че ще получи онова, което желаеше. Нямаше никакъв смисъл да флиртува с нея. Наистина — тя му дължеше живота си, но това беше всичко. Притисна ръка към гърдите си, за да се успокои. Не искаше да се влюбва в него. Не искаше дори да го харесва. Не искаше да се свързва със семейството му с каквито и да било чувства.

— Недей да изглеждаш толкова притеснена. Нямам намерение да се вмъкна в леглото ти… засега — подразни я той.

— Ти ме смяташ за такава жена само защото…

— Не! — Отново се намръщи. — Не ме карай да се смея, любов моя. Това ми причинява болка.

Любов моя? О, за бога! Какво си мислеше, че прави?

— Пада ти се. — Беше толкова объркана, че не разбра, че започна да се повтаря.

Нели влезе с една купа, от която се вдигаше апетитна пара. Дори и да й се бе сторило нередно да види брат си, седнал на леглото на жена, облечена само в нощница, тя не се издаде.

— Дуни ми помогна да сготвя и веднага след това изтича при Гофър. Дора не може да се отдели от Руби. Затова е останало достатъчно храна. Има дори допълнително за теб, Мейсън.

Виктория гледаше как Нели се движи из стаята. През последните няколко дни тя толкова се бе променила, че изглеждаше като съвсем друг човек. Когато Пит бе внесъл Виктория в къщата тази сутрин, Нели бе поела нещата в свои ръце, бе изтикала мъжете навън, беше я разсъблякла и измила, докато чакаха Руби да дойде и да се погрижи за раната. Никой не бе се грижил толкова предано за нея, откакто майка й беше починала, и тя бе плакала до изнемога, обяснявайки сълзите си със слабост.

— Може да хапна по-късно — говореше Мейсън. — Но засега ще остана тук и ще се погрижа Виктория да се нахрани. Може пък тогава да престане да бъде толкова тросната.

Виктория напълно пренебрегна думите му. Той без съмнение се заяждаше с нея, но тя нямаше намерение да се хваща на въдицата му. Нели обаче не беше толкова сговорчива.

— Ужасно е от твоя страна да се държиш така, Мейсън. Тя има пълно право да бъде в лошо настроение след всичко, което преживя. Не му обръщай внимание, Виктория. — Отмести с крак една табуретка и постави подноса върху нея. — Яж колкото можеш повече и след като се наспиш, ще се почувстваш по-добре. Да ти донеса ли малко царевичен хляб и мляко?

— Благодаря ти, Нели. Но не си длъжна да ми слугуваш.

— Но това ми доставя удоволствие, Виктория. И си мисля, че ти би направила същото за мен.

— Не бива да се претоварваш — предупреди я Виктория. — Зная, че доскоро беше много болна.

— Няма. Ще накарам момчетата да ми помагат. Ако чуеш врява, значи Пит и Клей се оплакват. Но малко се съмнявам, че мога да разчитам на Дуни и Дора — поклати глава Нели.

— Благодаря ти — тихо каза Мейсън, когато останаха сами.

— За какво? — погледна го въпросително Виктория.

— За това, че се държиш добре с Нели. От много време тя няма нито един приятел.

— Е… — Виктория искаше да му отвърне рязко, но не успя да измисли нищо. — Е, момичето ми харесва. Не е възможно човек да не я хареса — неохотно призна тя.

— А сега яж. Трябва да поговорим за някои неща.

Гладът я принуди да съсредоточи цялото си внимание върху храната. Сутринта се бе чувствала прекалено уморена, за да погълне повече от няколко залъка, и веднага бе заспала, така че сега стомахът й се бунтуваше шумно срещу факта, че е бил пренебрегван толкова дълго. Искаше й се само Мейсън да не я гледа така настойчиво и веднага му го каза.

— Обичам да те гледам. Хайде яж — засмя се на раздразнението й той.

— Изнервяш ме! Не съм свикнала да гледам мъже в стаята си. О, иска ми се никога да не беше идвал! — разгорещи се тя.

— Ще свикнеш. Само след няколко седмици ще се чудиш как изобщо си могла да живееш без мен. — Погали бузата й с пръсти. — Но това ще обсъдим по-късно. Сега искам да се нахраниш.

Виктория искаше да се отдръпне, но гордостта й я накара да остане неподвижна, преструвайки се, че допирът му изобщо не я притеснява. Сърцето й биеше като на уплашен заек и изпита облекчение, когато той стана и отиде до прозореца.

Нахвърли се върху задушеното с удоволствие. Нели се появи с хляба и млякото, но побърза да излезе, мърморейки нещо за лампата, която трябва да донесе. Виктория дори не бе забелязала, че тя липсва от масичката й до леглото.

Нели внесе лампата с изтъркано до блясък стъкло и из всички ъгли на стаята плъзнаха сенки. Постави я на масичката, погледна празната купа и се наведе над ухото на Виктория:

— Ако ти се налага да използваш гърнето, ще намеря начин да го накарам да излезе оттук.

Виктория се усмихна с благодарност. Очите на Нели блеснаха дяволито и тя вдигна подноса.

— Клей иска да те види за минутка, Мейсън.

— За какво?

— Откъде да зная? Вие никога нищо не ми казвате. Аз съм само ваша сестра — отвърна Нели.

— Кажи му, че ще остана тук за малко. Ако става въпрос за нещо неотложно, нека дойде.

— Не! — извикаха едновременно двете момичета.

— За бога, Мейсън Махафи! Ти си също като татко! Толкова си вироглав! Виктория не се чувства достатъчно добре, за да се оправя с толкова мъже! Отивай веднага да видиш какво иска Клей! — Щом вратата се затвори, тя се засуети като квачка около единственото си пиле. — Господи! Понякога си мисля, че мъжете са напълно лишени от разум!

Виктория успя да седне на гърнето с помощта на Нели. Веднага щом свърши, момичето бързо го покри и го пъхна под леглото, за да не се вижда.

— Май съм по-слаба, отколкото предполагах — призна Виктория, когато се отпусна отново под завивките, подпряна на две възглавници. — Благодаря ти. Ако ти се струвам неблагодарна, то е, защото от дълги години съм свикнала да разчитам само на себе си и на Руби и не зная как да реагирам.

— Всичко е наред. От много време насам това е първата ми възможност да се погрижа за някого, който ми харесва, и това ми доставя удоволствие. Трябва ли да се направи нещо вкъщи?

— Не. Но не бива да допускаш братята ти да те впрегнат в домакинството. Те могат да се хранят в готварната заедно с останалите. До утре сигурно ще стана от леглото.

— Всичко ще бъде наред, Виктория. Не се тревожи за къщата и за всичките си красиви неща. Ще заключа вратата на салона, така че никой няма да може да влиза там.

От очите на Виктория бликнаха сълзи и тя се извърна. Не искаше такова разбиране от страна на хората, които бяха дошли да отнемат дома й.

— Всичко това ще бъде ваше, Нели. Предполагам, че придавам такова значение на дребните неща, защото прекалено дълго съм живяла тук. Вчера, когато мислех, че може да ме убият, изобщо не се сетих за салона или за клавесина.

— Не се разстройвай, Виктория. Мейсън ще намери някакъв изход, който да устройва всички ни. Разчитам на него за това. — Нели вдигна празната купа и тръгна към вратата. Усмихна се и Виктория изпита симпатия към дребното, слабичко момиче.

Веднага щом Нели отвори вратата, пред тях се очерта силуетът на Мейсън.

— Клей не е в къщата и проклет да съм, ако тръгна да го търся — раздразнено каза той.

— О? Ами може да е отишъл в пристройката. — Нели хвърли съучастнически поглед към Виктория и излезе от стаята.

За момент Мейсън остана неподвижен, после погледна към жената в леглото и изразът на лицето му се смекчи.

— Боли ли те кракът?

Тя поклати глава. Емоционалното напрежение от присъствието му я бе накарало да забрави болката.

Той отново седна на леглото, този път по-близо до нея. Светлината на лампата хвърляше отблясъци върху черната му коса. Тя можеше да забележи пулсиращата вена на гърлото му и част от покритата с гъсти косми гръд. Внезапно си припомни, че едва снощи я беше притискал към същите тези гърди и тя бе усещала топлината на кожата му върху лицето си.

Той й се усмихваше и я гледаше с толкова нежност, че тя усети как някаква топлина се плъзва към слабините й. Погледът й се спря върху превързаната му ръка. Сигурно много го болеше.

— Руби прегледа ли отново раната ти? — Против волята си младата жена се безпокоеше за състоянието му.

— Няколко пъти. Намаза я с нещо, което ужасно вонеше на мърша.

Виктория се усмихна.

— Зная. Нали и мен намаза със същото.

— В такъв случай сме подходяща компания само един за друг — меко отбеляза той.

Тя извърна лице и Мейсън си помисли, че в профил изглежда много по-млада, отколкото когато я гледа в лицето. В правия нос, чувствените пълни устни, високите скули и упоритата брадичка имаше нещо по момичешки очарователно. Но ухаеше на жена — от нея се носеше мирис на лавандулов сапун и чисти дрехи. Комбинацията беше вълнуваща. Всичко, свързано с нея, го очароваше.

— Виктория, трябва да ти кажа какво се е случило тук, докато сме отсъствали.

Сериозният му тон я накара отново да се обърне към него.

Той й разказа как Келсо се бе върнал в ранчото и се бе скрил в къщата с надеждата да я види и как после бе нападнал Нели. Тя поклати недоверчиво глава.

— Не мога да повярвам, че Келсо е способен на такова нещо. Той не би го направил.

— Но го е направил — мрачно отбеляза Мейсън. — И това още не е най-лошото, Виктория. Причакал е Стоунуол по пътя и го е пребил почти до смърт. Пит и Клей са били с него, но са изостанали, за да подгонят няколко заблудени животни обратно към работниците. Стоунуол е продължил напред сам. Момчетата са препускали бързо, за да го настигнат и Келсо сигурно ги е чул. Избягал е веднага, иначе навярно щеше да го убие.

— Как е той?

— Целият е в превръзки. Носът му е счупен, също и няколко ребра. Избити са му и няколко зъба, а очите му са много отекли. Ще се наложи да остане на легло доста дълго.

— Защо никой не ми е казал още тази сутрин? — Очите й блеснаха ядно.

— Аз ги помолих да не те безпокоят. Исках първо да се наспиш.

— Нямаш право да криеш от мен такива неща!

— Имам всички права и това ти е добре известно! — Погледна я твърдо. — Сейдж едва не се е втурнал след Келсо, но Руби го е разубедила да остане в ранчото.

— Горкият Стоунуол! Той много ще се тревожи. — Тя приседна в леглото. — Трябва веднага да отида да го видя. Ще се наложи да излезеш, за да мога да се облека.

— Нямам намерение нито да излизам, нито да ти позволя да станеш от леглото. — Той вдигна здравата си ръка и с удивителна бързина я бутна обратно върху възглавниците.

— Познавам Стоунуол. Той ще се притесни как ще се оправяме без него.

— Няма. Сигурен е, че ще се справим.

— Нямах предвид теб. Той ще се тревожи за мен и Руби. Чувства се отговорен за нас.

— Уверих го, че ще се погрижа за всичко.

— А, обзалагам се! — извика тя и лицето й се изкриви от гняв. — Зная, че мога да получа работа като помощничка на онази жена, която държи ресторанта в града, но какво ще стане със Стоунуол и Руби? Тя ще трябва да се погрижи за него. Той няма да е в състояние да работи, а се съмнявам, че великият Мейсън Махафи ще остави един безполезен човек в ранчото си.

Ръката му сграбчи китката й, очите му светнаха гневно и чертите на лицето му станаха сурови.

— Имаш голям късмет, моето момиче, задето и двамата малко не сме във форма, защото в противен случай щях да те обърна и да те напердаша!

— Махни ръцете си от мен! Може и да си спасил живота ми, но това не ти дава право да се държиш така с мен! Ти с нищо не си по-добър от Келсо!

— Млъкни! Аз само се опитвам да налея малко разум в празната ти глава. Празна, но… красива — по-меко добави той. — И съвсем скоро ще сложа ръка върху теб, Виктория. Върху всеки сантиметър от тялото ти. И това ще ти хареса. Единственото, което би могло да го промени, е смъртта.

Лицето й стана тъмночервено.

— Ти си най-самомнителният от всички мъже!

— Самоуверен е по-точната дума. — Гъстите вежди образуваха тежка линия над присвитите му очи.

— Съвсем си полудял! Та аз те познавам само от няколко дни! За каква ме мислиш? За някоя от онези жени, които си срещал из баровете?

Единственият отговор на думите й бе неговият смях.

— Никак не е смешно! — сопна се тя.

— Ако се бе отдалечавала по-често от това място, любов моя, щеше да разбереш, че наистина е много смешно.

— Престани да ме наричаш така и напусни стаята ми!

— Не още. Имаме да говорим за още някои неща.

— Няма нищо друго, което би могъл да ми кажеш и което наистина си заслужава да го чуя!

— О, да, има. Ако ще трябва да бъдем съдружници, докато съдът реши кой е законният собственик на ранчото, ще се наложи да ти обясня какво става наоколо.

Сините очи я гледаха подигравателно и тя внезапно изпита желание да го удари. Самоуважението я накара да потисне този порив и Виктория стисна устни, за да не издаде недоволството си.

— Поговорих със Стоунуол и Руби. Те искат да останат тук, за да бъдат близо до теб. Казват, че за тях си като родна дъщеря.

— Не беше необходимо да го казваш! — изръмжа тя.

Той продължи, сякаш изобщо не я беше чул:

— Въпреки че ще мине доста време, докато Стоунуол се възстанови достатъчно, за да се качи отново на седлото, той знае много неща по управлението на ранчото и аз бих могъл да се поуча от него.

— Значи не благородството те е накарало да им предложиш да останат, а собствените ти интереси! — Не успя да се въздържи и го изгледа с плувнали в гневни сълзи очи.

— И двете — без колебание призна той. — Ти също оставаш тук, Виктория. Точно тук, в тази къща, където ще мога да те наблюдавам непрекъснато и да следя поведението ти.

Тя знаеше, че бе казал последните думи само за да я ядоса, но се хвана на уловката.

— И какво си мислиш, че ще направя? Ще се промъкна обратно като Келсо? Ще ти устроя засада? Или пък ще подпаля постройките? — Знаеше, че се държи детински, но не я беше грижа. Искаше да остане тук. Но желаеше ли го наистина толкова силно, че да се съгласи да му позволи да се меси в живота й и да я използва само за да държи настрана преследваните от закона мъже, които непрекъснато кръстосваха из долината?

— Значи това е ясно — продължаваше Мейсън. — Ще ти кажа какво решихме двамата със Стоунуол като най-подходящо за момента. Ще поверим управлението на ранчото на Сейдж. Той е разумен човек и всички го харесват. Люд е много добър, но не става за управител. Казах на Руби и на Стоунуол, че са у дома си тук, поне докато аз имам нещо общо с ранчото.

— И какво те кара да мислиш, че ще имаш нещо общо с това място, след като нещата се изяснят? — Тя нямаше намерение да се предава. Не би могла да го направи.

— Оттук нататък винаги ще имам нещо общо с ранчото. И ти знаеш това, Виктория. Аз също го зная. Не се прави на глупачка, като се опитваш да отричаш. — Направи пауза, за да придаде по-голям ефект на думите си. Ръката му все още държеше китката й. Той я плъзна надолу, почти насила отвори стиснатия й юмрук и допря длан до нейната. — Трябва да поговорим и за онова, което се случи вчера.

Сърцето й като че ли спря. Дали не иска да ми припомни, че спах в прегръдките му, че му позволих да ме целуне и се разхлипах, когато помислих, че ще ме изостави? Ако го направи, ще умра от срам! Ще се разкрещя и ще му кажа да напусне спалнята ми!

Ала вместо това запита дръзко:

— Е, сега пък какво?

Погледът му беше толкова спокоен и нежен, че сякаш минаваше през нея. Тя усети как в тялото й се надига топлина и се спуска към краката й. Опита се да изтръгне ръката си от неговата, но той само я стисна по-силно.

— Пусни ме! — сковано настоя Виктория.

— Не. — Мейсън погледна към сключените им ръце и си пое тежко въздух. Настана напрегната тишина, преди да заговори отново: — Джим Листър ми каза, че единият от мъжете, които погребаха, е имал документи на името на Боб Кеш от Денвър. Джим твърди, че това име му било познато. Изглежда, някога този Кеш е бил човек на закона, но се е забъркал в някакви тъмни дела и е бил уволнен. Другият не е имал никакви документи за самоличност, но в джоба му е намерена доста голяма сума пари. Имаш ли представа защо някой би искал да убие и двама ни?

— Не смятам, че са били изпратени от някого. По-скоро допускам, че са ме видели да влизам в банката и са ме проследили с намерението да ме ограбят.

Тя говореше механично, но мислите й бяха заети с нещо съвсем различно. Аз почти не познавам този мъж. И ето все пак лежа тук, в леглото си, само по нощница и разговарям с него. Той ми е съвсем непознат, но нещо ме кара да мисля, че отдавна познавам чертите му, фигурата и начина, по който се движи. Познат ми е дори гласът му! Винаги ми е бил познат! Лежеше неподвижно, загледана право пред себе си.

— Виктория? — Мейсън приближи лицето си към нейното, очаквайки обяснение за неочакваната й разсеяност.

— Мислех си за Стоунуол. — Гласът й потрепери, произнасяйки тази лъжа, но тя се надяваше, че поне е прозвучал убедително.

— Уморена си. Ще се почувстваш по-добре, след като се наспиш. — Той я погледна толкова нежно, че сърцето й подскочи. Пусна ръката й, протегна се над главата й и вдигна едната правоъгълна възглавница. — Легни си, за да те завия. — Говореше й така, както би говорил на дете.

Изгубила внезапно цялата си самоувереност, Виктория се подчини. Когато Мейсън вдигна завивката и пъхна ръката й под нея, погледите им се срещнаха и тя изпита желание да улови лицето му между дланите си. Той може да бъде толкова внимателен понякога. Както сега или снощи, когато ми беше тъй студено и кракът ме болеше непоносимо. Ще запазя този спомен завинаги в паметта си, защото всичко това може би никога повече няма да се повтори. Припомни си гласа му, който й бе шепнал успокоително в студената тъмна нощ: Заспивай, златокосото ми момиче, скоро ще се стоплиш.

— Това легло е много по-меко от боровите иглички — каза той с нисък шепот. Преди да успее да му отговори, мъжът се обърна и духна лампата.

Виктория лежеше сковано, с широко отворени очи, опитвайки се да различи лицето му във внезапно притъмнялата стая. Усети тежестта му върху леглото и ръката, която се присегна през нея, търсейки опора.

— Така добре ли е?

Тя се почувства защитена, точно както снощи, когато двамата бяха лежали един до друг на земята.

— Да, много добре — прошепна в отговор.

Мейсън наведе глава и долепи устни до челото й. Виктория примижа и усети как ресниците й леко погалиха лицето му, преди той да обсипе с целувки очите й. Устните се плъзнаха към ухото й и тя се извърна, за да улесни достъпа им.

— И двамата знаем, че с нас става нещо много дълбоко и наистина прекрасно. Почувствах го още първата нощ, когато те видях тук в тъмнината. Не бихме могли да направим нищо против него, любов моя. Така че недей да се опитваш да се бориш. — Дъхът му опари кожата й.

Секундите се изнизваха бавно. Виктория не знаеше какво да направи. Ръцете й бяха притиснати под завивката, а тялото му тежеше върху гърдите й. Обля я вълна от задоволство, примесено с известна доза страх, когато устните му потърсиха нейните в мрака, намериха ги и се притиснаха плътно към тях. Наболата брада одраска лицето й, но дори това й беше приятно. След като утоли първоначалната си жажда, той леко се надигна и страстно я зацелува.

Виктория се задъха и у нея се разрази истинска буря от емоции. Кръвта се движеше като огън из вените й. Внезапно осъзна, че само нежността му вече не й е достатъчна, че изпитва нужда от още нещо. Изви се под него, за да го притисне по-плътно и да удовлетвори страстта си с целувките му.

Почти замаяна от желание, тя се опита да освободи ръцете си, за да може да ги обвие около врата му.

— Лежи мирно — дрезгаво прошепна той. — Стой мирно, иначе няма да бъда в състояние да спра. Иска ми се да легна до теб и да почувствам всеки сантиметър от тялото ти. Стой мирно, любов моя.

Мейсън зарови лице в извивката на шията й и тя чу как дълбоко си пое дъх. Сърцата им биеха в такт, притиснати едно към друго. Измина един дълъг сладострастен миг, в който и двамата не можеха да мислят за нищо. Когато дишането му се поуспокои, мъжът вдигна глава и я целуна нежно.

— Съжалявам, любов моя. Не исках да стигаме толкова далече. Сега разбираш ли защо не би могла да ме напуснеш? — попита отчаяно той и изстена в ухото й: — Или защо аз не бих могъл да те напусна?

Целуна я за последен път и се изправи. Пръстите му се плъзнаха по гърлото й, после нежно погалиха бузата й.

Виктория наблюдаваше тъмния силует, после чу изщракването на бравата, когато той затвори вратата след себе си. Остана загледана в тъмнината и безмълвно, само с устни, прошепна думите, които никога не би се осмелила да произнесе на светлината на деня:

— Обичам те.