Дороти Гарлок
Завинаги твоя (5)

Пета глава

Когато се прибра в пристройката, вътре беше съвсем тихо. Сейдж се отпусна на леглото, повдигна ранения си крак и сложи ръце под главата си.

Двадесет и пет годишният Сейдж Харингтън беше строен мъж с едри кости, чиито сини очи гледаха сурово на света. В моментите, когато се отпускаше, което ставаше само когато край него нямаше други хора, лицето му добиваше объркано изражение, сякаш не беше наясно какво търси.

Беше му се случило нещо странно. Лицето на онова момиче, Нели, бе пропукало здравата стена, с която се бе обградил, за да го предпазва от опасността да обича отново и отново да има нужда от друг човек до себе си. Обикновено времето и разстоянието не означаваха нищо за него. Рядко си позволяваше да си припомни онзи ден. Често се връщаше към неща, случили се преди, когато родителите му, Беки и той бяха пътували в един от фургоните в кервана, но сега му се струваше невъзможно да подреди събитията във времето.

Не можеше да сбърка обаче онова, което се бе случило седмица след като техният фургон бе отделен при форт Бриджър. Майка му се бе почувствала зле и останалите шест каруци бяха отпътували напред, надявайки се по този начин да избегнат холерата или болестта, която я бе повалила. Няколко дни по-късно срещнаха стария Рамзи и тримата му сина, най-малкият, от които беше на възрастта на Сейдж.

Едуард Харингтън беше спокоен човек, с чувство за хумор и изключителна сила на тялото и духа. Разчиташе само на себе си и гледаше отвисоко на недостатъците на хората. Освен това беше голям почитател на красотата. Когато времето му позволяваше, рисуваше всичко, което бе привлякло вниманието му — някоя птица, дърво, планина или обикновено цвете. Рисуваше върху гладката повърхност на дърво или върху тънко платно.

Сейдж непрекъснато се мяташе в леглото. Не искаше да си припомня онази сутрин, когато баща му се беше засмял радостно и му бе съобщил, че треската на майка му е преминала.

— На сутринта ще можем да тръгнем, сине. Иди сега да нагледаш добитъка.

Конете бяха спънати съвсем близо до лагера, а воловете бяха пуснати на воля, тъй като индианците не се интересуваха от тях.

Тогава Сейдж бе на четиринадесет, а Беки — само на осем. Двамата се бяха отдалечили от лагера, след като няколко пъти се бяха спирали да поглеждат назад. Запустялата земя изглеждаше съвсем спокойна. Момчетата на Рамзи за първи път не се караха или биеха и се бяха излегнали на сянка. Старецът се бе изтегнал на едно дрипаво одеяло и от лицето му се виждаше само брадата изпод нахлупената шапка. От време на време плюеше тютюнев сок, без да повдига глава. Двамата му по-големи сина лежаха до него, а най-малкият се бе заровил в прахта до предното колело на фургона. Тази гледка щеше да остане завинаги запечатана в паметта му.

Стиснал пушката си в една ръка, Сейдж се бе отправил към реката. Беки бе тръгнала след него. Освен с двата вола, които баща му бе разменил във форт Бриджър, разполагаха и с два оседлани коня.

Ала Сейдж не забеляза воловете там, където бе очаквал. Следобедът преваляше. Искаше му се Беки да не бе идвала с него. Бяха се отдалечили доста от лагера и когато дъждът рукна изведнъж, тичешком се спуснаха да търсят сушина под короната на огромно дърво. Останаха там, докато пороят спря, но тогава вече беше прекалено късно да търсят обратния път. Нощта беше дълга и хладна, а на сутринта застудя още повече. Лицето на Беки беше много бледо, а очите й блестяха някак неестествено.

— Не ми е добре, Сейдж — бе му казала тя. Ала едва по-късно, когато се обърна към него с думите: „Как ли се чувства човек на небето?“, Сейдж разбра, че малката му сестричка е много бодна. Тялото й гореше, червата й къркореха и тя викаше от спазмите, които я разтърсваха. Той бе метнал пушката през рамо, бе я вдигнал на ръце и бе тръгнал през калта към лагера.

Сейдж си спомняше и най-дребната подробност от случилото се след това, дори и чувството за безпомощност, което го бе обзело. Извика и се опита да се затича, но усилието само го бе накарало да се задъха.

Близките му още не бяха станали. Никъде не се забелязваше пушек. Защо не можеха да го видят, че бавно се приближава по пътя? И тогава бе осъзнал, че нещо не бе наред.

На голата поляна имаше само един фургон. Техният. И навсякъде се въргаляха техни вещи. Една от картините на баща му бе захвърлена сред калта с дупка по средата. Дървеното бюро на майка му бе изправено на една страна и съдържанието на чекмеджетата му беше разпръснато наоколо.

Сейдж бе оставил Беки на едно подгизнало от дъжда одеяло и бе отишъл към задната страна на фургона. Баща му и майка му лежаха заедно, сякаш бяха заспали, но гърлата им бяха прерязани и кръвта им се бе смесила в огромна червена локва. В този момент у него се бе надигнала такава страшна омраза, че всички други чувства избледняха.

Сега смътно си спомняше останалата част на деня, когато бе седял до сестра си, бе мокрил лицето й и се бе опитвал да не обръща внимание на ужасяващата тишина, която го съсипваше. Не искаше да мисли за онова, което предстоеше да направи. Призори Беки бе издъхнала. Малко преди това му бе говорила като в унес за овощната градина, която майка им имаше намерение да засади в Орегон. После бе замлъкнала и той се бе унесъл в дрямка. Когато се бе събудил, Беки беше мъртва.

Три дни по-късно Сейдж бе докарал воловете в лагера и бе отпътувал, след като бе постоял пред трите пресни гроба, заклевайки се да отмъсти на виновниците.

— Те дори не са взели парите, татко — бе изплакал той. — Искали са само проклетите коне.

Изпълнението на дадената клетва му бе отнело една година, но в края й той вече беше на петнадесет години и бе оставил зад гърба си три трупа. Най-малкото момче или бе умряло, или бе убито и той го бе забравил. Беше поверил парите, с които баща му смяташе да започне бизнес в Орегон, на един офицер от форт Бриджър, който ги върна обратно на изток. Винаги бе имал намерение да закупи малко земя, но досега не бе намерил място, където би пожелал да живее до края на живота си. Така че непрекъснато се връщаше в „Дабъл М“, тъй като Руби беше единственият човек, който винаги се радваше да го види.

Времето бе притъпило болката, изживяна преди повече от десет години, но днес, когато бе видял Нели, облегната на рамото на брат й, си бе припомнил малката сладка Беки и се бе почувствал по-самотен от когато и да било.

— Добре ли си, Сейдж? Руби ме прати да те нагледам — чу гласа на Стоунуол.

Сейдж се надигна.

— Добре съм. Исках да поговоря с теб да ме наемеш като постоянен работник.

— Нима? Та аз и преди съм ти го предлагал, ама ти се ми отказваше. Какво те накара да промениш мнението си?

— Не знам. Сигурно мисълта, че ако ще ме стрелят, по-добре да бъде за някаква кауза. Случайно се забърках в някаква стара вражда и още преди да се усетя, започнаха да гърмят по мен от две страни.

— Е, колкото до мен, ще се радвам да те имам винаги подръка. Разбира се, трябва да поговорим с мис Виктори.

— Кво мислиш за тоя Махафи, дет се е настанил тук? Да не й е някакъв роднина? — Сейдж смъкна крака си от леглото и направи болезнена гримаса.

— Не, не й е роднина — бавно отговори Стоунуол. — Как ти се вижда?

— Стои доста по-нависоко от всички, дет сме ги виждали тук. Май имаш нужда от някой, който да се опре на Келсо.

— С него всичко ще бъде наред. Ще се поохлади малко по пътя към Потърс Блъф.

— Келсо е стар злобар. Яде го нещо, види се. Един ден ще избухне и ще свърши някоя глупост.

— И какво е туй според теб?

— Всичко е зарад мис Маккена. Луд е по нея.

— Бе и Руби вика, че таквиз мисли му се въртят из главата — сухо потвърди Стоунуол.

На лицето на Сейдж светна една от редките му усмивки.

— Руби е най-мъдрата жена, дет съм виждал.

Стоунуол се опита да прикрие задоволството си.

— Ако беше по-стар или тя — по-млада, щях да си река, че задиряш жена ми.

— В такъв случай сигурно щеше да бъде вярно.

Стоунуол нахлупи ниско шапката си.

— Дали ще се оправиш, додет дойде време да прибираме добитъка?

— Много по-рано. А дотогава, гледам, че се е натрупала доста кожа за щавене.

— Хубаво, заеми се с това — поръча Стоунуол и тръгна към вратата.

 

 

Мейсън се взираше напрегнато в огледалото, докато се бръснеше на умивалника в малката стая, която Виктория наричаше кабинет. Пит се бе настанил на стола до бюрото.

— Утре отивам в града с мис Маккена. Искам двамата с Клей да действате спокойно и да не позволявате на никой да ви разиграва. — Наклони глава, сложи бръснача до челюстта си и бавно го плъзна надолу. После го потопи в малкия съд с вода.

— За кво отивате?

— Виктория иска да се срещне с адвоката си, а и аз трябва да поговоря с него. — Изплакна бръснача и продължи: — Онзи Айк може да ви докара неприятности, ако Стоунуол тръгне нанякъде.

— Кво мислиш за тоз приятел — Сейдж? Клей го спипал да се заглежда по Нели и иска да се разправя с него.

— Кажи на Клей да не си търси белята. Човекът не изглежда лош. Нели е красиво момиче, а такива тук не идват често. Но наоколо няма мъж, който да не е готов да се бие за жена или дете. Повече се притеснявам за теб и Клей. — Отново се зае с бръсненето. — Не оставяйте да ви притиснат в ъгъла. Движете се само между постоянните работници и гледайте Дуни да не се забърка в нещо.

— Аз не съм хлапак, Мейсън. Нито пък Клей. Доста време се грижихме сами за себе си.

Мейсън го изгледа.

— И се справихте добре. Но сега трябва да се грижите за Нели и Дора.

— И за Виктория — добави Пит, изправи се и без да погледне брат си, напусна стаята.

Мейсън свърши с бръсненето, изми бръснача и се избърса с кърпата. Чуваше гласовете на Нели и Дора, които си говореха на коридора, и на Виктория, докато молеше Пит да донесе вода. За момент си представи, че живее в нормален, щастлив дом. Но това бе безумна мисъл. Виктория щеше да млъкне веднага щом го види и щеше да отвори уста само за да отговори на някой негов въпрос. Облече се, среса косата си и излезе.

Руби се появи откъм задната врата и без да го погледне, тръгна към кухнята. Минута по-късно двете с Виктория забързаха по обратния път и той трябваше да се отмести, за да не се сблъскат. През рамото си Руби му хвърли поглед, в който се четеше молба да ги последва. Само с две крачки Мейсън се изравни с тях.

— Защо е това бързане?

— Заради Келсо. Зел, та се напил, ама ще се укроти, щом види Виктори.

— Мислех, че Стоунуол го е изпратил на север, за да преведе добитъка през реката.

— Ама той не отиде.

Мейсън забави крачка, за да се изравни с бавния ход на Руби, ала Виктория бързаше напред през ранната утринна мъгла. Тя прекоси двора и се отправи към светлината, която идваше от прозорците на готварната.

— Не е тръгнал, така ли? — Мейсън постави ръка на рамото на възрастната жена и я накара да спре.

Руби поклати глава.

— Търси с кого да се заяде, пък Стоунуол не може да се оправи с него. Моят не вири нос, ма аз не мога да стоя да гледам как яде бой от някакъв си негодник. Шъ го надупча кат решето!

— Няма да се наложи, Руби. Стоунуол не е сам. Да вървим. — Улови я за лакътя и забърза напред. Руби задъхано се опитваше да го следва.

Ядосаният глас на Келсо като че ли изпълваше цялата пристройка.

— Никой няма да ме праща до някакъв си Потър Блъф, та да са отърве от мен. Аз бях тук със стария Маркъс още преди вас. Няма да са махна, та да можете да настроите мис Виктори против мен. Ти, старче, си вече много одъртял, за да са оправяш с всичката работа тук.

— Келсо, ти си пиян. Иди отзад да поизтрезнееш. Ще поговорим утре сутринта — тихо започна да го увещава Стоунуол.

— Пил съм, ма не съм пиян, тъй че няма да са дам на някакъв си стар глупак да ма праща да си лягам. — Келсо се изправи. Беше едър мъж, а сега изглеждаше още по-грамаден. В очите му имаше нещо грозно.

— Тогава ти го казвам аз — провикна се от вратата Виктория с леден глас.

Келсо се обърна към управителя.

— Изпратил си да я повикат, а? Нямаш ли срам, та са криеш зад полата й? — Лицето му се сгърчи от яд и той се наведе към Стоунуол.

В стаята имаше около петнадесетина мъже. Някои от тях се оттеглиха край стената, предчувствайки какво предстои. Виктория застана до стария си приятел.

— Беше ти наредено да тръгнеш на север с Люд. Тук нямаме нужда от хора, които не се подчиняват. Стягай си багажа и се махай! Ще ти платя за цял месец.

Келсо я изгледа, сякаш не вярваше на ушите си.

— Ти взимаш неговата страна? Казваш да се измитам? — Лицето му бе неестествено червено и той почти крещеше.

— Точно това казвам. Махай се от ранчото ми и никога повече не се връщай. — Гласът й отекна из всички ъгли на стаята.

— Ти… Ти… — Келсо залитна към нея с пламнали очи и вдигна ръка.

— Келсо! — изрева Мейсън и огромният мъж замръзна на мястото си. — Само докосни момичето и ще те убия!

Келсо отчаяно се заоглежда. От едната страна стоеше Сейдж с пистолет в ръка. Мейсън Махафи бе застанал до вратата и също имаше оръжие.

Овладя се с усилие и отпусна ръце.

— Ти не се бъркай! — тежко се обърна той към Мейсън.

— Ти май забрави как гледат хората тук на мис Виктори. Само я докосни и ще бъдеш труп — спокойно заговори Стоунуол. Единствено Руби можеше да забележи нервното потрепване в гласа му.

— Нямаше и с пръст да я докосна, ама тя да не ми говори тъй — изръмжа Келсо. — Няма право!

— Тя има право да прави каквото си поиска — обади се Мейсън от вратата.

— На теб нъли ти казах да не са бъркаш! Ти си никой тук! Аз дойдох преди теб!

— Трябваше да те изхвърля още тази сутрин, когато се опитваше да спориш със Стоунуол.

— Много си важен с тоз пищов! Аз да не съм ти някакъв тъп наемник!

Мейсън пъхна пистолета в кобура и откопча колана си. Погледът му не се отделяше от пламналото лице на Келсо.

— Ти не си нищо повече от едно дрънкало, което не си знае интереса. — Подаде колана си на Пит. — С теб тук е свършено, Келсо. На Стоунуол вече няма да му се налага да търпи наглостта ти, а на мис Виктория — да ти плаща, за да се размотаваш пиян, когато има толкова много работа.

За момент Келсо като че ли се стресна. Но веднага се изсмя грубо.

— Проклет глупак! — изруга той. — Ще те претрепя още щом се добера до теб.

Старата, незабравена любов към битките отново се надигна в гърдите на Мейсън. Той се засмя.

— Ти може и да си много едър, но едва ли си се бил с повече от десетина души. А аз съм се бил със стотици. Едър си, но много глупав. Имаш само една голяма уста, но аз ще я затворя завинаги.

Мъртва тишина настана в притъмнените ъгли, докъдето погледът на Мейсън не можеше да проникне. Обърна се към Келсо, но до него долетя гласът на Виктория:

— Не, Мейсън! Недей!

С бързина, удивителна за едрото му тяло, Келсо се нахвърли. Юмрукът на Мейсън се вдигна инстинктивно и попадна точно в зъбите, които проблясваха в отворената уста на противника му. Ударът би зашеметил всеки друг, но Келсо дори не трепна. Стовари желязната си ръка върху челюстта на Мейсън, политайки към него. Вкопчени един в друг, двамата мъже се претърколиха няколко пъти по пода и се проснаха в прахта отвън.

Мейсън се обърна бързо, изправи се и удари Келсо по брадата с дясната си ръка. С широко разтворени крака заби лявата си ръка в корема му. Макар и зашеметен от болка, Келсо залитна напред и му нанесе удар отдясно на главата.

Огромният мъж обви ръка около тялото на Мейсън и го удари силно през лицето. Ударът попадна в слепоочието и Мейсън усети как от очите му изскочиха искри. Той заби пета в глезена на противника си, после съсредоточи цялата си тежест и го удари по стъпалото. Келсо се олюля, залитна назад и Мейсън стовари юмрука си върху носа му. Бликна кръв. Келсо се изви, опита се да запази равновесие и го улови за главата. Мейсън го хвана за раменете и го отблъсна, удряйки го силно в стената. Когато съперникът му се изправи, той го очакваше, напълно готов.

— Давай, Мейсън! Точно така! Довърши го! — окуражаваха го Пит и Клей.

Обезумял от гняв, Келсо се хвърли върху него. Отново се вкопчиха един в друг. Неочаквано исполинът се протегна, улови Мейсън за ръката и го блъсна в стената. Мейсън удари лошо главата си и се свлече на земята. Келсо подскочи, за да се хвърли върху него, но той се претърколи и отново се изправи на крака — по-скоро замаян, отколкото наранен. Премигна и разтърси глава. Юмрукът му отново намери носа на Келсо.

Мейсън гледаше противника си през потта и кръвта, които се стичаха по лицето му.

— Ела, негоднико! Аз едва сега започвам! — От широката рана на бузата му се стичаше кръв. Мейсън се хвърли напред и нанесе няколко бързи удара по тялото на Келсо, отскочи, за да избегне досега на огромните му ръце, и пак удари. Задъхваше се и усещаше слабост в краката си.

Келсо замахна от лявата му страна, после съсредоточи цялата си сила и се хвърли напред. Мейсън се приведе и го удари силно под сърцето, оставяйки го без въздух.

Келсо се свлече на колене със замъглени очи и окървавено лице. Насили се да се изправи, като се олюляваше. Замахна безцелно, но Мейсън улови ръката му и го отблъсна назад. Келсо падна отново, но пак се изправи и тръгна да напада. Реакциите му обаче бяха твърде забавени и Мейсън успя да го повали.

— Победен си — отмъстително изръмжа Мейсън. — Не ми се иска да те пребия до смърт.

Застанал на четири крака, Келсо го изгледа с омраза. Само допреди няколко минути той беше известен като най-силния мъж в „Дабъл М“, а сега беше не само победен, но и унизен пред очите на мис Виктори и останалите работници. Никога нямаше да забрави това.

— Ще те убия — дрезгаво се закани той.

— Измитай се оттук веднага! — Мейсън пое кърпата, която някой тикна в ръцете му, и я притисна към лицето си. Сред тълпата, насъбрала се да наблюдава боя, настъпи напрегната тишина. — Ако някой от останалите не харесва новото положение, сега е моментът да го каже. — Никой не наруши мълчанието. — Аз ще остана тук и заставам зад Стоунуол. Това, което се иска от вас, е да го слушате и да си гледате работата.

Мейсън се обърна към Виктория, застанала в сянката на вратата. Изчака, но тъй като тя не каза нищо, тръгна да излезе навън.

На верандата го посрещнаха Дора и Нели.

— О, Мейсън, лицето ти!

— Иска ми се да си му преобърнал червата — развика се Дора. — Той е гадняр! Това е!

Мейсън изкриви в усмивка здравата половина на устата си.

— Много си войнствена, мис.

— Ама ти го претрепа, Мейсън! Разпори му гадния задник!

— Достатъчно, Дора! — остро я прекъсна Нели. — Дамите не се изразяват така!

— Та аз да не съм дама! Аз съм още дете!

Двете момичета последваха брат си в кухнята, където той взе чайника, отнесе го до ведрото и го напълни със студена вода. Точно се връщаше по коридора, когато се появиха Виктория, близнаците и Дуни. Мейсън продължи към стаята си и затвори вратата.

Виктория отиде до бюфета в кухнята, взе бутилка уиски и извади няколко кърпи от едно чекмедже. Отмести Нели и Дора от пътя си и тръгна към кабинета.

Мейсън стоеше до умивалника и притискаше окървавената кърпа до лицето си. Тя рязко постави бутилката на пода. Мъжът изпусна кърпата в легена и вдигна глава.

— Точно от това имах нужда. — Извади тапата, долепи бутилката до устните си и започна жадно да гълта течността. Кръвта от раната се стичаше по устните му. Виктория пое шишето и го избърса, преди да го затвори отново.

— Сядай, ще изцапаш пода.

Мейсън вдигна отново кърпата и я притисна към лицето си.

— Да, мадам — каза и се отпусна на стола.

— Дора, донеси ми легена от кухнята! — нареди Виктория с нетърпящ възражения глас и детето послушно тръгна да изпълни заповедта. — Предполагам, че очакваш да ти благодаря за това, което направи.

— Не, мадам, не съм чак толкова глупав, че да очаквам подобно нещо.

— Нямаше право да се намесваш!

— Нима смяташ, че Стоунуол е достатъчно силен, за да се бие? Може и да не си забелязала, но той отдавна не е млад.

Виктория го погледна стреснато.

— Забелязала съм. Но нямаше да се стигне до бой — настоя упорито тя.

— Келсо се опитваше да предизвика някого — ако не с юмруци, то с пистолет. Онова високо, жилаво момче — Сейдж, вече бе извадило оръжието си.

— Келсо е тук от много време. Никога не ни е създавал проблеми. — Тя издърпа кърпата от ръцете му. — Раната ти трябва да се зашие.

Той не обърна внимание на забележката за раната му.

— И, предполагам, нямаш никаква представа защо се е променил толкова, нали?

— А откъде бих могла да зная? Стоунуол се оправя с работниците. — Виктория отвори малка ракла и измъкна една кожена чанта. — Легни на леглото. Ще ти направя няколко шева, освен ако не искаш да повикам Руби.

Когато Мейсън легна послушно, тя постави една кърпа под брадата му и изсипа малко уиски върху раната. Той подскочи.

— Господи!

— Какво има, мистър Махафи?

— Това ти доставя удоволствие, нали?

— Точно колкото и боят на теб. А сега лежи мирно, иначе ще накарам Пит да седне върху теб.

— Правила ли си го друг път?

— Само на крави и коне — отговори тя с отвращение.

Той се усмихна, усети болка и направи гримаса, от която го заболя още повече.

Виктория помоли Нели да донесе още една лампа и се зае да приготвя иглата и конеца. Дуни и Дора стояха до вратата, а над главите им надничаха близнаците. Виктория се огледа за момент и изпита странното чувство, че се намира сред собственото си семейство.

Мейсън стоеше съвсем неподвижно, докато тя забиваше иглата в бузата му. За миг се наведе над него и той долови дъха й с аромат на канела или… или може би на детелина? Докато Виктория работеше, той се наслаждаваше на нейната близост. Чувствата, които тя събуждаше у него, бяха съвсем различни от онези, които бе изпитвал към другите жени. Понякога му приличаше на малко, сънливо котенце, а друг път на дива котка, готова всеки миг да се нахвърли върху него.

— Направи ме по-красив! — тихо й каза той.

Веждите й се повдигнаха въпросително.

— Трябва ли да прибавя и суетата към списъка на недостатъците ти?

— А той много ли е дълъг?

Виктория пренебрегна въпроса и продължи да работи мълчаливо. Мейсън изпитваше истинско удоволствие да наблюдава сръчните й ръце и усърдието, с което се бе отдала на заниманието си. Допирът й бе истински и успокоителен и когато свърши, два малки шева прикрепяха раздраната плът и от раната почти не течеше кръв.

— Студен компрес ще попречи да се образува оток.

Задната врата хлопна и в следващия миг Руби нахълта в стаята. Виктория я изгледа разтревожено.

— Нищо няма, Виктори. Недей да ма гледаш тъй уплашено. Келсо си събра багажа, пък Сейдж няма да го изпуска от очи. Ти глей да оправиш таз рана тук. Аз затуй дойдох. Знаех си, че са го ударили лошо. — Възрастната жена се наведе и огледа лицето на Мейсън. — Хубава работа си свършила. Сега слагайте студени компреси. Туй е нещо, дето и ти мойш да го направиш, детето ми — обърна се тя към Дора, която непрекъснато се въртеше край нея.

— Мога ли да дойда утре при теб, Руби?

— Амчи разбира се, пиленцето ми. Пък сега да вървя. Само исках да видя, че Мейсън е добре. — Тя се наведе над него и каза толкова тихо, че я чуха само той и Виктория: — Благодаря ти.

Руби упорито избягваше погледа на Виктория. После погледна малката ръчичка, която бе уловила нейната, и рече:

— Кво ли мирише тъй хубаво, а? Дъли не е боровинков пай?

Дуни и близнаците ги последваха и Виктория отново чу хлопването на задната врата. Нели събра окървавените кърпи и излезе от стаята. Виктория и Мейсън останаха сами. Тя вдигна кожената чанта и тръгна към вратата, но гласът му я накара да спре.

— Зная какво си мислиш — каза той и приседна на леглото.

Тя го погледна и сви рамене.

— Ти прекара тук само няколко дни и вече успя да си спечелиш благоволението на Руби. Но това нищо не означава. Все още аз съм собственичка на тази земя.

— Колко време според теб ще е необходимо на останалите мъже да кривнат от правия път, след като вече видяха, че Стоунуол не може да се оправи с Келсо?

— И кое те кара да мислиш, че не може? Ти беше този, който го предизвика! Келсо щеше да се успокои — настоя упорито тя.

— Ти си най-твърдоглавата жена, която съм срещал. По дяволите! Направих това, за да предотвратя убийство! Нещата вече излизаха извън контрол. Стоунуол нямаше да може да се справи. Не можеш ли да разбереш това?

— Бих могла да наема някого, който да се оправи с него! Нямам нужда от твоята помощ. Искам да се махнеш оттук! — Тя сведе очи, за да прикрие болката, която изпитваше от това, че семейството му си бе спечелило приятелството на Руби.

— Виктория… — Тонът му се смекчи. — Ще ти повторя още веднъж. Аз ще остана тук. Трябва да призная, че това ранчо се оказа десет пъти повече от онова, което бях очаквал. Въпреки това аз платих за него със собствените си пари и доведох тук братята и сестрите си. Всъщност те са ми наполовина братя и сестри. Майка ми е починала при раждането ми, но жената, за която баща ми се ожени, ми беше като истинска майка. Аз я обичах толкова, колкото обичах и баща си. Затова ще държа семейството ни заедно тук, в това ранчо, докато всеки един порасне достатъчно, за да поеме по своя път. Няма да замина. И те няма да заминат.

През последните няколко дни гневът на Виктория се бе стопил. Тя се загледа в мургавото, силно лице и внезапно изпита желание да свали от раменете си тежкия товар, който носеше от толкова време. Беше се опитвала да се държи, защото имаше зад себе си Руби и Стоунуол и смяташе, че правдата ще възтържествува. Ала сега се оказваше, че бе грешила. Какво означаваше някакво си място? Истински стойностното беше онова, което човек носеше в сърцето си. Баща й бе пристигнал тук и бе съградил дом. И тя би могла да отиде някъде и да направи същото. Огледа стаята с невиждащ поглед и промълви:

— Добре.

Мейсън отгатна мислите й по суровия блясък в очите, по стиснатите устни и гордо вдигнатата глава.

— Какво означава „добре“, Виктория? — запита я той меко.

— Просто добре. Утре ще отида в града, за да се срещна с мистър Шулър и ако той ме посъветва да се откажа — ще го послушам.

— Това ли е всичко?

Тя сви рамене.

— Това е всичко.

И тръгна към вратата.

— Трябва да платим на Келсо.

Виктория извади ключа от джоба си, остави го върху бюрото и излезе. Мейсън се заслуша в стъпките й и я чу как влиза в своята стая. После той се отпусна върху леглото и изруга тихо.