Дороти Гарлок
Завинаги твоя (11)

Единадесета глава

Келсо седеше в бар „Последен шанс“ с гръб към вратата и с чаша в ръка. Едва когато влезе в града, го осени мисълта, че новината за случилото се в „Дабъл М“ може да го е изпреварила. Студени тръпки разтърсиха тялото му. Първата му реакция беше да обърне обратно и да напусне града. После обаче се сети, че собственикът на бара, който беше добър приятел на Стоунуол, го бе поздравил, както обикновено. Ако този човек бе чул дори намек за онова, което беше сторил на Стоунуол, а още повече на момичето, Келсо вече щеше да лежи, проснат на улицата! Той изгълта питието си на един дъх. Би могъл да остане в града ден-два и после да поеме на юг, преди времето да се е застудило.

Никога повече нямаше да може да се върне в „Дабъл М“. Преди да беше нападнал момичето, все още съществуваше шанс да се срещне с мис Виктория и да поговори с нея. Ала след като беше пребил и Стоунуол, вече не би могъл да остане в щата, нито дори да мине по нелегалния път. Мис Виктория и Стоунуол Пери бяха много уважавани хора в този край и без съмнение щеше да налети на някой, който се чувства длъжен да изравни резултата. Съжаляваше само задето бе наранил момичето и не бе причакал Махафи, за да свърши с него.

Наля си още едно питие от бутилката на масата и огледа помещението. Неколцина мъже стояха до бара. Край игралната маса бяха насядали още няколко, а в най-отдалечения ъгъл седеше самотен посетител. Извади торбичката с тютюна и започна бавно да си свива цигара. Нямаше закъде да бърза.

— Ей, Келсо! Кво прайш тук? Ти не беше ли работник в „Дабъл М“? — изгърмя гласът на съдържателя на бара.

Преди да вдигне глава, Келсо наплюнчи цигарата си и изкриви устни в усмивка.

— Да, ма вече не съм. Напуснах, фащам си пътя. За мен вече няма работа, откак пристигна новият мъж.

— Къв нов мъж? Да не би оня, едрия, дет наскоро беше тук с мис Виктори? Изглеждаше, кат да го бяха поразкрасили в задния двор.

— Тъй си беше и точно аз го разкрасих — не пропусна възможността да се похвали Келсо.

— Фащам се на бас, че здравата си го обработил. Ама кво мисли Стоунуол? Сигур хич не му се ще да го напускаш. Той много държеше за теб.

Последва кратка пауза, през която Келсо се бореше с гузната си съвест, а после даде воля на омразата си към Махафи.

— Старият Стоунуол ще бъде изфърлен още преди да му е дошло времето. Бяха ми рекли, че щом остарее, мис Виктори шъ мъ направи управител, ама сега оня Махафи пое цялата работа. Чух, че бил нещо кат съдружник на мис Виктори. Тя прави сичко, квот той каже. Той хич не пита кой колко е работил в ранчото. Пък аз работя там отдавна. „Дабъл М“ вече няма да бъде, квот беше. Скоро сички там шъ почнат да се кланят на закона! — Келсо беше доволен от себе си, че направи подобен намек. За една седмица слухът щеше да се разпространи из целия район.

След малко посетителите намериха друга тема за разговор и забравиха за Келсо, от което той беше много доволен. Седеше пред бутилката и размишляваше за безизходното положение, в което беше изпаднал. Мисълта, че никога повече нямаше да се върне в „Дабъл М“, го глождеше като червей. Та той би могъл да се грижи за ранчото много по-добре от Стоунуол! И още — беше чакал години наред, докато мис Виктори порасне, за да го забележи! Все още не можеше да повярва, че тя го бе изгонила. Той се беше пребивал от работа заради нея, а ето че тя му бе казала да си върви!

— Имаш ли нещо против да седна при теб?

Келсо вдигна поглед към натрапника. В едната си ръка той държеше дълга пура, а в другата — бутилка от най-хубавото уиски, което се предлагаше в бара. Беше нисък, косата му бе започнала да оредява, а мустаците му бяха завити в краищата. Беше облечен изискано — поне доколкото Келсо можеше да прецени: в сив костюм, мека копринена риза и масивен златен ланец, на който сигурно висеше тежък часовник. Истински джентълмен, помисли си Келсо.

— Ами да, имам. Нямам нужда от компания.

— Може би ще промениш мнението си, когато чуеш онова, което имам да ти казвам. Тук е много трудно да завържеш разговор. — Мъжът дръпна един стол, седна и огледа бара със страдалческа физиономия.

На тоз чужденец хич не му липсва смелост, помисли си Келсо, ама няма достатъчно мозък, та да не си навлече беля. Ей сега мога да измъкна пищова и да му изпотроша нежните, чистички ръце, дет ги е подпрял на масата. Питам се кво ли иска?

— Май е по-хубаво да се измиташ, преди да съм побеснял.

Нежните ръце побутнаха бутилката върху масата.

— Мисля, че ще ти хареса повече от това, което пиеш в момента. — Говореше с акцент, какъвто Келсо не беше чувал досега, и трябваше да го слуша внимателно, за да разбере всяка дума.

— Да не съ опитваш да са правиш на интересен, та говориш тъй?

Мъжът се усмихна и начинът, по който изви устните си, напомни на Келсо за нещо или за някого.

— Не, разбира се. Аз съм от Англия.

— Туй пък къде е?

— В другото полукълбо, благодарение на проклетите звезди — изви очи към тавана чужденецът.

— Хич не разбирам кво искаш. Много дрънкаш, пък нищо не казваш.

— Прав си. Абсолютно си прав. Ще премина направо към въпроса. Способен ли си да се грижиш за „Дабъл М“?

Въпросът се стовари върху Келсо като удар между очите.

— Кво искаш да кажеш? Кво, дяволите да те вземат, искаш да кажеш?

— Аз съм Робърт Маккена — син и наследник на Маркъс Маккена. Бих ви помолил, сър, да не разкривате самоличността ми пред никого… засега.

— Кво шъ рече туй да не разкривам?

— Да не казваш — сухо отвърна Робърт. — Не казвай на никого кой съм.

— И що не? Да не та е срам?

— Не, разбира се — остро възрази чужденецът. — Но само глупакът разкрива плановете си, преди да е готов да ги реализира.

Въпреки че беше много заинтригуван, Келсо не искаше да се издаде и само изръмжа:

— И кво искаш от мен?

— Чух разговора ти със съдържателя и си помислих, че може би ти си човекът, с когото бих могъл да се сработя. Ще имам нужда от способен мъж, който да се грижи за ранчото, когато поема контрола върху наследството си. — Робърт не можеше да повярва на късмета си да срещне изхвърлен от ранчото работник на това отвратително място.

Тъй като Келсо не отговори, дребният мъж наля отново чашата му и се огледа наоколо, за да се увери, че никой не може да го чуе.

— Не се учудвам, че не си успял да се разбереш с онзи приятел — Махафи. Той е безскрупулен човек. Иска да измъкне ранчото от мен и сестра ми. Разправя, че уж съм му го бил продал и имал нотариален акт за земята. Документите очевидно са подправени. Преди около седмица изпратих двама души да кажат на Виктория, че искам да се срещна с нея в града, но те не се върнаха. Бих отишъл при нея сам, но няма да мога да се измъкна жив от долината. Махафи ще се погрижи за това.

— Аз няма да ида там, ако туй се опитваш да кажеш.

Робърт не обърна внимание на думите му.

— Много се безпокоя за сестра си. — Направи кратка пауза, за да придаде по-голям ефект на думите си. — Правилно ли съм чул, че работниците ще отидат да приберат добитъка?

— Ъхъ.

— Доколкото разбрах, всички говеда ще бъдат откарани на около двадесетина мили на юг?

— Ъхъ.

— Значи можем да бъдем сигурни, че по някое време Махафи няма да е в ранчото, нали така?

— Ъхъ.

Робърт се опита да прикрие раздразнението си. Проклет глупак! На това проклето място нямаше ли поне един човек, който да може да свърже две изречения смислено?

— Предполагам, че си човек с много приятели. Познаваш ли някой, който би могъл да занесе една бележка на Виктория?

— Може и да познавам.

— Ако успеем да доведем сестра ми в града, бихме могли да поговорим с нея разумно. Въпросът е да се отървем от Махафи.

Келсо забеляза, че непознатият каза „ние“. Беше приятно да бъдеш част от нечий план, но най-добре щеше да бъде, ако разкрие картите си пред него, за да са наясно кой къде е.

— Не съм сигурен, че мога да остана тук. Претрепах до смърт Стоунуол Пери, пък той има много приятели.

Робърт понечи да каже нещо, но премисли. Започна да върти чашата между пръстите си. Тишината ставаше все по-напрегната.

— Някой видя ли те?

— Не, ама ако Стоунуол не е пукнал, ще им каже.

— Значи остава само неговата дума срещу твоята.

— Май да.

— Но ако си управител на „Дабъл М“, кой би се усъмнил в теб?

Келсо смукна дълбоко от цигарата си и се загледа право пред себе си. Лицето му остана непроменено, но в очите му се появи опасен блясък.

— Вярно ли казваш?

— Нямам навика да говоря, само за да чувам гласа си. В Англия имам имение, за което трябва да се грижа. Искам да уредя тази досадна работа тук, да оставя ранчото в сигурни ръце и да си замина.

— Може и да познавам такъв човек.

— Някой, който да занесе писмото на сестра ми?

— Ъхъ.

— Някой, който ще знае кога Махафи няма да бъде в ранчото? — продължи Робърт.

— Туй няма да остане скрито.

— Имам сигурен човек от Денвър, който ще се погрижи за него, освен ако ти не искаш да свършиш тази работа.

— Искаш да го пречукаш?

— Сещаш ли се за друг начин да се отървем от него? — Гласът на мъжа стана по-суров и Келсо видя в друга светлина контето с изискани маниери. Той беше студен, пресметлив и опасен.

— Пет пари не давам дали ще му светиш маслото. Не искам само да пострада мис Виктори. Това е.

Значи този идиот е влюбен в нея, помисли си Робърт. Толкова по-добре. Несподелената любов е чудесна причина да убиеш жена и… да бъдеш обесен за това.

— Аз също, приятелю. Нали затова си правя целия този труд. Сестра ми е невинна млада жена, която няма сили да се противопостави на мъж като Махафи. Той ще й отнеме ранчото и ще я изхвърли на улицата без пукнат грош. — Наблюдаваше със задоволство ефекта, който прочувствената му реч произведе върху пияния наемник.

— Познавам един човек, който ще свети маслото на Махафи, без да му мигне окото. Той често наминава към града. Много си пада по жените, та идва да се забавлява. Ще си отварям очите за него.

— Колко време ще ни отнеме това според теб?

— Няколко седмици.

— Не може ли по-рано?

— Щом трябва да чакаш, доде Махафи замине за ранчото, няма закъде да бързаш.

— Няма ли някой друг, който би могъл да ни създаде проблеми?

— Ъхъ. Едно момче на име Сейдж. Голямо копеле. Никога не знайш къде ще те удари. Ама той няма да тръгне срещу мен, освен ако Стоунуол не му каже, че съм го пребил.

— Ще се оправим и с него — уверено каза Робърт Маккена.

— Сичката таз работа можеш да я свършиш по-лесно. Само трябва да кажеш, че Махафи иска да прогони мис Виктори от ранчото и стотина мъже ще му скочат, хем без и косъм да падне от главата на сестра ти.

— Не! Първо трябва да поговоря с Виктория. — Англичанинът отпи голяма глътка от уискито си. По-спокойно, човече, по-спокойно. Нищо няма да спечелиш, ако този тук разбере колко бързаш!

Робърт бе прибрал парите на Махафи и му бе дал фалшифицирани документи. Махафи трябваше да бъде убит, преди да е разбрал, че е бил излъган. Виктория — също. Тогава ранчото щеше да бъде само негово. След това щеше да го продаде отново, докато е още тук, и да се върне в Англия. Щом веднъж изплатеше комарджийските си дългове, би могъл отново да заживее прилично.

Усмихна се съучастнически на Келсо. Само още две минути и този простак щеше да започне да яде направо от ръката му.

— Ще започнем, както ти казах. Виктория трябва да дойде в града. Искам от страна на Махафи да не я заплашва нищо. Това само в случай че плановете ни се объркат, нали разбираш? Ще й напиша много убедително писмо. Ако твоят човек успее да й го предаде, ще падне нещо допълнително и за теб.

Дяволите да го вземат този проклет Кеш и хлапето, дето тръгна с него. Ако си бяха свършили работата както трябва, сега Виктория и Махафи трябваше да са мъртви и всичките ми проблеми да бъдат решени. Беше се надявал, че природената му сестра се е преместила в града веднага след появата на новия собственик. Всичко се беше оказало далеч по-трудно, отколкото се бе надявал в началото.

Келсо сви рамене.

— Щом си решил да плащаш.

— Да, решил съм да ви заплатя щедро. — Робърт се изправи. — Отседнал съм в хотел „Овърленд“ под името Малкълм Гренвил. Уведоми ме веднага, щом твоят приятел се появи. — Отиде до бара, хвърли няколко монети и излезе.

Келсо се загледа след него. Той беше само едно нахално конте, но какво от това, по дяволите! Щеше да си замине за Англия и той, Келсо, щеше да поеме работата в „Дабъл М“. Почти можеше да си представи учудването на Сейдж Харингтън, когато му съобщи, че е уволнен. Господи! Надяваше се, че Стоунуол е вече погребан в гробището, без да успее да издаде кой го е пребил. А момичето? Ако Махафи умре, то ще бъде принудено да си замине. И всичко ще бъде забравено. Само допреди малко нещата му се струваха безнадеждни, но ето че съвсем скоро щеше да им покаже, че никой не може да се отнася с презрение към Келсо.

 

 

Приведен под ниското сиво небе и изливащия се като из ведро дъжд, Сейдж седеше на седалката и държеше поводите. Мразеше да кара фургона точно толкова, колкото и мрачните, дъждовни дни. Единственото хубаво нещо, което би могло да излезе от това пътуване, бе, че когато отиде до ранчото, за да поправи счупеното колело, можеше да види Нели. Откакто я бе вдигнал на ръце на верандата, нито за миг не бе престанал да мисли за нея.

Лицето му се смекчи и той се отдаде на мечтите си. Нели, допряла малкото кученце до лицето си; Нели, застанала пред къщата с развени от вятъра поли; Нели, уплашена и разплакана…

Всеки път, когато се сетеше за Келсо и за това, което бе сторил на нея и на Стоунуол, го обземаше желание да го убие. Сейдж беше много избухлив и обичайната му мълчаливост само прикриваше онова, което бушуваше под повърхността. Рядко губеше самоконтрол, но когато това се случеше, гневът му беше необуздаем.

Ала откакто бе видял Нели, мисълта за нея му носеше някакво успокоение. Какво у това момиче, толкова слабичко, облечено в избеляла от пране рокля, го вълнуваше толкова дълбоко? Дали защото то бе успяло да долови неговата самота? Той познаваше и други жени — и почтени, и така наречените жени от баровете. За него между тях не съществуваше никаква разлика. Ала Нели беше нещо специално. От мига, в който я бе видял за първи път, бе разбрал, че животът му се е променил завинаги.

Не можеше да въздържи усмивката си, когато си припомняше как го бе закачала Руби. Тя беше единствения човек, от когото можеше да понесе подобно нещо. Всеки друг би отнесъл удар през устата.

— Виж кво ще ти кажа, мойто момче. Трябва да земеш да си намериш жена, та да си отгледате дечица. — И бе добавила нещо, което го бе накарало да се чувства обичан за първи път от много години насам: — Ще ги обичам кат мои си внучета, Сейдж. Ти само се погрижи за това.

После бе сложила ръка на рамото му и се бе прибрала в къщата.

Докато насочваше впряга към задните пристройки, Сейдж продължаваше да мисли за Руби. Когато беше пристигнал тук за първи път, тя бе поговорила с него, без да му задава въпроси, беше му разказала за себе си, за Стоунуол и за това как бе дошла да живее в ранчото. След това винаги се бе радвала да го види и бе приемала с удоволствие малките фигурки, които той майстореше за нея. Например онзи не дотам доизкусурен бухал и гъската, която пазеше, увита в една кърпа, в шкафа си и чиято шия беше прекалено дълга за тялото й.

Беше така погълнат от мислите си, че не забелязваше поройния дъжд, докато от шапката му не започна да се стича вода. Спря фургона пред един навес и повика ковача.

Старият Хитч се появи до вратата.

— Май ще вали, а?

Сейдж се засмя:

— Май вече вали.

— Проблеми с колелото ли имаш? Разбирам малко от тези неща. Ще ти помогна.

— С радост ще приема помощта ти, Хитч. Как е Стоунуол?

— Горе-долу — отвърна старецът и започна да разпалва огъня.

Духалото бе пробито, а металът, който използваха за наковалня, беше много назъбен, но Сейдж, въпреки тези малки трудности, успя да набие железен клин в колелото. Когато привърши, избърса натрупаната кал, за да провери работата си. Беше се получило добре. Ако разполагаше с необходимите инструменти, би могъл да го направи по-здраво, но и така щеше да върши работа. Постави отново колелото и погледна навън към проливния дъжд.

— Няма да се връщаш още тази вечер, нали? — Старият Хитч бе разпрегнал мулетата и ги бе отвел до яслите.

— Помислих за това, но предполагам, че няма да ми се наложи.

Вятърът беше много студен. След няколко дни щеше да го обърне на сняг. Сейдж беше доволен, че има извинение да спи на нара в пристройката, вместо върху одеялото във фургона. Напълни едно ведро с вода, внимателно окачи черпака и отиде в стаята, където се изкъпа, смени мръсните си дрехи и избръсна тридневната си брада. Разрови из багажа си за чиста риза. Измъкна една червена със седефени копчета, втъкна я грижливо в панталона и закопча колана си.

Струваше му се странно, но и много приятно, че щеше да се разполага в цялата пристройка. Всички работници, с изключение на стария Хитч, Пит и Клей, бяха в долината. Дори малкият Дуни беше отишъл да помага на Гофър. Мъжете от семейство Махафи бяха направили добро впечатление на Сейдж. Харесваха му, защото разбираха от работата си. Мейсън бе поел управлението от Стоунуол, без да предизвика недоволство сред работниците. Работеше наравно с тях и бе спечелил уважението им. В началото близнаците се бяха опитали да се измъкнат, но Мейсън бе останал непреклонен. За съвсем кратко време в ранчото бяха останали само жените, старият Хитч и Стоунуол.

Сейдж застана до вратата на пристройката и се загледа към голямата къща. Прозорецът на кухнята светеше. Дали сега там Нели не приготвяше вечерята? Осветеният четириъгълник го накара да осъзнае по-дълбоко самотата си. Какво ли чувства човек, когато се прибира в собствения си дом, гледа светлината в собствения си прозорец и знае, че там го очакват? Че някой готви само за него? И когато вечерята привърши и кухнята се разтреби, седне пред камината и слуша как съпругата му говори нещо? А после, през дългите нощи, я притиска нежно в прегръдките си и й шепне, и я целува и я люби…

Сейдж грабна мушамата, закачена на един пирон до вратата, разгъна я над главата си и затича през дъжда. Прескачайки локвите, се изкачи на верандата пред къщата на Руби. Точно изтърсваше водата от мушамата си, когато възрастната жена се показа на вратата.

— Крайно време беше да се появиш тук. Стоунуол те видя, кат си идваше, затуй сложих повечко ядене за вечеря.

Сейдж се засмя.

— Да, усещам аромата му. — Присегна се и дръпна панделката, която бе завързана на прошарената червеникава коса. — Тя не само умее да готви, но е и красива!

— Чуй, момче, нали ти казах да държиш ръцете си по-далеч от жена ми? — обади се Стоунуол от огромния си стол.

Руби отметна глава и кръглото й лице засия в усмивка. Очите й блеснаха радостно. Тази игра се повтаряше всеки път, когато Сейдж идваше у тях.

— Я млъквай, Стоунуол Пери! — провикна се тя със забавно раздразнение. — Ти не каза нищо за панделката ми, кат да не я видя изобщо!

— Видях я!

— Да, ама нищо не ми каза. Ела да седнеш, Сейдж. Поговори си малко с моя мъж. Станал е нетърпим, откак легна на легло.

— През целия си живот не съм се застоявал толкова дълго — оправда се Стоунуол.

Сейдж седна, отбягвайки да погледне израненото лице на управителя. Гладко избръснатите му страни бяха хлътнали, а около очите му имаше огромни тъмни кръгове. Бе толкова отслабнал, че кожата под брадата и около челото му беше увиснала. Старият гняв и жаждата за мъст отново се надигнаха у младия мъж и той ги потисна с усилие, преди да заговори:

— Ще бъдем готови за прибирането на добитъка към средата на идната седмица. В низината има някъде около двадесет хиляди глави. Трябва да ги преместим, защото тревата там е на привършване.

— Толкоз много, а? — Стоунуол извади кесията си с тютюн, сви си цигара и я подаде към Сейдж през масата. — Мейсън изпрати ли някой да ги преброи?

— Прати Люд, точно както ти му каза.

Стоунуол изсумтя в знак на одобрение.

Руби се суетеше около вечерята и често поглеждаше към мъжа си. Беше й болно да гледа човека, когото обичаше, седнал безпомощно на стола си, прекалено слаб дори да се движи сам. Когато го бяха докарали у дома пребит и окървавен, единствената й грижа беше да го опази жив. Ала сега у нея се надигна дълбока омраза към нападателя и твърдо решение да му отмъсти.

Сейдж й помогна да премести масата по-близо до Стоунуол и всички заедно вечеряха пържено месо със сос и бисквити. Младият мъж обра чинията си с последния залък хляб, облегна се на стола си и се усмихна към Руби.

— Кълна се, че ако не беше вече омъжена, щях да започна да те ухажвам.

— Е, ама вече съм заета, Сейдж Харингтън, пък и тук има други, които не са.

— Хайде, миличка — смъмри я съпругът й с обич. — Ти пак почна да го сватосваш. Откак Нели пристигна тук, не е престанала да те хвали. Като че ли се опитва да убеди момичето, че сяка сутрин ти си тоз, дет окачва слънцето на небето.

Руби го погледна притеснено.

— Нищо такова не съм правила, Стоунуол Пери. Докъто та нямаше, Сейдж, аз само казвах, че…

Чу се леко почукване и вратата се отвори. Нели колебливо спря на прага, скрила главата си под тясна мушама и с покрит глинен съд в ръце. Тя не можеше да знае колко навременна беше появата й и се смути, когато тримата я изгледаха учудено. Дали не се бяха досетили, че бе забелязала завръщането на Сейдж и затова бе изтичала от къщата към пристройката? За момент съжали за прибързаното си решение да намери някакво извинение и да дойде.

Пъргава, както винаги, Руби веднага застана до нея.

— Я глей, не е ли чудесно? Имаме си двама гости таз вечер. Боже господи, повечето време тук няма никой, а я виж сега — пълна къща. Кво носиш, Нели? Хайде, дай първо таз мушама.

Нели мълчаливо благослови бъбривостта на Руби. Още при влизането си бе срещнала погледа на Сейдж, но сега умишлено го отбягваше.

— Донесох ти прясно масло — каза момичето и подаде съда.

— О, много мило, нали? Стоунуол не обича нищо повече от прясно разбито масло. Туй ще му дойде много добре. — Руби се опита да прикрие усмивката си и покри с една кърпа пълното гърне, което стоеше на масата. — Много ще върви с бисквити и мед, нали, Сейдж?

— Предполагам.

Нели едва чу отговора му, главата й бучеше от смущение. О, как й се искаше изобщо да не беше идвала! Не можеше да измисли какво да каже. Искаше да погледне към младия мъж, но не можеше да намери смелост.

— Е, аз ще се връщам.

— Та ти ей сегичка дойде! Никой не те вика, че да бързаш толкоз. Сейдж, я направи място на Нели да седне тук, пък ти се премести ей на оназ там пейка — нареди Руби и Сейдж веднага скочи.

— Не, не — запротестира Нели и лицето й пламна. — Наистина трябва да се връщам. — Грабна мушамата от закачалката, където я беше закачила Руби. Беше съвсем мокра, но момичето не забеляза. Беше се изложила като глупачка и искаше да се махне, да избяга колкото може по-далеч от тези дълбоки сини очи. Бързо тръгна към вратата, но в същия момент Сейдж се озова до нея.

— Ще те изпратя до къщата.

— Чудесна идея, Сейдж — одобри решението му Руби, застанала зад стола на Стоунуол. — Не ти ли е студено само с тоз окъсан шал, Нели?

— Не, добре ми е. Ти… Няма нужда да ме изпращаш — най-после вдигна поглед към него. Присъствието му внасяше хаос в мислите й и ускоряваше пулса й.

— Но аз искам.

— Разбира се, че ще те изпрати — намеси се Руби. — Нели, не ща да тичаш сама навън в таз тъмница, дето могат да та…

— Стига, миличка. Той ще отиде с нея. Не е необходимо да говориш повече — засмя се съпругът й.

— Кълна се, Стоунуол Пери, че си най-проклетият мъж, дет някогаж съм виждала! Смей само още веднъж да си отвориш устата! — сопна се жена му.

— Благодаря ти за вечерята, Руби. Стоунуол, ще намина пак, за да разбера дали не искаш да предам нещо на Мейсън. Сигурно ще тръгна рано сутринта. — Сейдж отвори вратата. Нели излезе на верандата и чу смеха на Стоунуол и гласа на Руби, която се обръщаше към младия мъж:

— Не бързай, момчето ми. Таз вечер няма да си лягаме рано.